Александър Бушков
Диамантената принцеса (4)

Четвърта глава
Бурният столичен живот

За да вземе предпазни мерки и да избегнат излишния преждевременен шум, Мазур нареди хеликоптерът да кацне на около половин миля от покрайнините на столицата, с други думи — от голямото село. Между хеликоптера и селото се издигаше гъста гора от някакви местни дървета с грапави дънери и пищни корони и тъй като до този момент машината всъщност се движеше на височината на човешки бой, кацането й сигурно бе останало незабелязано.

Мазур скокна на земята пръв, оправи китела си и намести фуражката си. Не се боеше особено, че ще се натъкнат на въоръжена съпротива. Все пак местните хора не бяха пълни идиоти, за да нападнат трима офицери и двама войници, облечени по всички правила. Но когато човек започнеше да налита на разни гадни парадокси, можеше да очаква всичко. Затова той нагласи автомата си в удобна позиция и го настрои за автоматична стрелба, като умело притисна с пръст спусъка от обратната страна, за да не произведе случаен изстрел. Не се наложи да инструктира лейтенанта и войниците му, камо ли Лаврик, тъй като те направиха същото по собствена инициатива.

— Але! — разпореди се Мазур с една от трийсетина фрази, които знаеше на френски.

Тръгнаха през гората един след друг. Когато стигнаха до последните дървета (от най-близките къщи вече ги деляха около двеста метра), спряха и се огледаха.

В далечината от дясната им страна, опънали нестройни редици, местните земеделци ритмично размахваха мотики из обширните поля и от това разстояние приличаха на навити кукли.

Ако се съдеше по гледката, битката за селскостопанския добив беше в разгара си. Пред тях се издигаха къщите на столичния град — разпръснати без какъвто и да било намек за улици кръгли колиби от сивкаво-жълтеникава неизпечена глина, със сламени покриви и хаотично разположени малки прозорчета без рамки и стъкла. Между тях по извечна традиция се щураха кльощави прасета и хърбави кучета, а някои от животните се търкаляха в сенките. За Мазур тази гледка бе станала обичайна.

Тъй. А това вече беше много по-интересно и като че ли не бе характерно за житейските делници. Мазур измъкна от джоба на китела си малък бинокъл и го опря до очите си. Лаврик и Бернадот извадиха своите.

В сенките на две колиби се мъдреха пейзани, въоръжени с най-остарелия модел автоматични винтовки — трима бяха до дясната, а четирима до лявата. Изобщо не можеше да се каже, че изпълняваха служебните си задължения бдително, а просто седяха в крайно небрежни пози, дъвчейки нещо, най-вероятно онази местна дъвка, която тук обожаваха не по-малко, отколкото бетела в Индия или насвая в Узбекистан, да не говорим за янките и тяхната чуинг гъм. С нея беше оплюта дори истинската столица, колкото и полицията да бдеше за чистотата на централните улици и винаги да беше готова без излишни приказки да цапардоса нарушителя с палка по тиквата, загърбвайки церемониите с разните му европейски номера като квитанции за глоба например.

Двама от мъжете, вероятно най-добросъвестните, държаха винтовките на коленете си, но другите ги бяха подпрели на стените на колибите. „Изроди — помисли си Мазур с гнусливо превъзходство. — Човек може да ви очисти с един откос, вие не сте караул, а мечтата на картечаря.“

— Лейтенант — прошепна той. — Не познавам добре местния начин на живот, но според мен това все пак не е обичайно, нали? Да сложат въоръжена охрана в покрайнините на селото?

— Точно така, мон колонел. Освен ако не очакват да се случи нещо лошо. Сблъсъци между племената има до ден-днешен… Аха! Ей там, лявата колиба…

Мазур премести бинокъла си в тази посока. И завъртя глава. Предсказанието на Лаврик за пореден път се сбъдваше — в стената на колибата зееха най-малко дузина дупки, заобиколени с паяжина от пукнатини. Дори и по-неопитен от Мазур човек, който все пак имаше някаква представа, без затруднение би определил, че това са следи от автоматен откос. Просто куршумът от „Калашников“ пронизваше от край до край далеч по-сериозни препятствия от някаква си скапана глинена стена с дебелина около три пръста… Да, пъзелът се подреждаше… Същата картинка се виждаше и на стената на другата колиба, само че дупките бяха повече.

— Вие се оказахте прав, господин майор — заяви с уважение Бернадот. — Тук са стреляли с автомати. И, разбира се, със сигурност не са го направили вашите хора… — И добави, присвивайки злобно очи: — Което изобщо не променя моето отношение към онези, които са убили нашите войници…

— Да вървим — каза Мазур. — Лейтенант, когато се приближим на метри от тях, ще им заповядате да хвърлят оръжието. Всяка съпротива да се потушава в зародиш.

Лейтенантът преведе думите му на войниците си, тъй като те не знаеха английски, и петимата с бърза и решителна крачка тръгнаха към оградата, заобикаляща селото, нагласили автоматите си на ремъците в такова положение, че тутакси да могат да изстрелят по един откос.

Забелязаха ги, когато бяха изминали половината път. Както трябваше да се очаква, караулите започнаха да се държат като истински селски тъпаци, които не знаят дори азбучните правила за поведение на един караул. Четирима скокнаха и грабнаха винтовките си, но в мъжете, които се приближаваха, се прицели само един от тях, и то по тукашния простонароден маниер, притиснал приклада до бедрото си.

Други трима просто стояха скупчени, хванали винтовките си кой както може, а единият от тях дори я държеше по средата. Колкото до останалите трима, те също бяха грабнали винтовките си, но тъй си и останаха седнали.

Мазур ускори крачка, без да сваля очи от дясната ръка на единствения мъж, който се целеше. Естествено, когато някой държеше оръжието си по този начин, шансът да улучи целта беше едно на сто, но въпреки това бе някак си неприятно да вървиш срещу насочено към теб дуло. Мазур гледаше неотклонно ръката и ако пръстът докоснеше спусъка…

Не, храбрият воин продължаваше да стърчи, хванал скобата с цяла ръка, а вече ги деляха около три метра. По физиономиите и на седмината се четеше истинска главанашка почуда. „Не, това не е метеж — помисли си Мазур, — метежниците непременно щяха да започнат да стрелят на мига по хора с военна униформа…“

Бернадот изкомандва високо нещо на местния език. Никой от седмината не помръдна и те продължиха да стоят в същите пози. Лейтенантът се озъби и натисна спусъка. Дългата поредица от фонтанчета прахоляк премина от дясно на ляво точно пред босите крака на изправените мъже. Нагледната агитация се оказа изключително убедителна и седмината момци с посивели лица чевръсто захвърлиха винтовките където им падне. На всичкото отгоре онзи, който се целеше, тъпакът му неден, едва не улучи Мазур в коляното с древното си пушкало, но той успя своевременно да отскочи.

— Какво ще заповядате, мон колонел? — осведоми се дисциплинирано Бернадот, като продължи да държи седмината на прицел с крайно недружелюбна физиономия.

Мазур помисли малко и нареди:

— Оставете един войник да ги пази, че иначе ще хукнат из селото и ще вдигнат шум… Другите — напред!

Те се устремиха напред, отново в колона по един. Селото сякаш беше измряло, ако не се брояха животните, които скитореха или се търкаляха по земята, и голите хлапета с издути коремчета, които ровичкаха из прахоляка покрай някои колиби. И в това нямаше нищо странно, тъй като във всяко село, независимо на кой континент се намира, в разгара на селскостопанската дейност денем не се срещаха хайлази.

При вида на посетителите хлапетата реагираха различно — едни с писъци и рев се втурваха към колибите, а други оставаха да седят в прахоляка с облещени очи и зяпнала уста. Ако се съдеше по реакциите и на едните, и на другите, те може би бяха виждали войници, но за пръв път в краткия си живот съзираха бели хора.

На три пъти се натъкнаха на надупчени от куршуми колиби. По всичко личеше, че нападателите са нахлули в селото и са профучали през него, бълвайки хаотичен огън.

От изненада Мазур рязко спря. От колибата, покрай която им предстоеше да минат, се разнесоха страховити сърцераздирателни вопли и вой и дори не можеше да се разбере дали ги надават мъже, или жени.

— Това са жени. В траур са — обясни Бернадот. — Виждате ли белия парцал над входа? В колибата има покойник…

Сигурно не ставаше дума просто за покойник, а за убит човек, защото стената на тази колиба беше надупчена с повече от десет куршума. Отляво, малко по-нататък, се чуваха същите вопли, както и от друго място. Ако се съдеше по воя и каканиженето на оплаквачките, убитите наброяваха най-малко половин дузина, а може да бяха и повече, тъй като селото беше голямо и те едва ли чуваха всички…

Без да срещнат нито един човек, излязоха на обширния площад, насред който се издигаше резиденцията на вожда. До този момент Мазур не беше виждал такива постройки, но веднага се досети, тъй като тя беше три пъти по-голяма и два пъти по-висока от останалите (еднакви като грахови зърна) и целите й стени бяха гъсто изрисувани с причудливи плетеници и орнаменти в черно, червено и зелено. За разлика от другите къщи, пред тази имаше навес върху две тънки резбовани стълбчета, от него висеше парче леопардова кожа, а под навеса стърчеше някакъв тип с винтовка. Мазур не спря нито за миг, а продължи бързо и уверено да крачи към навеса, като човек, който бе в правото си да влезе вътре.

И тук събитията се развиха по най-добрия начин — мъжът с винтовката изпадна в пълен шок и докато минаваше покрай него като покрай празно място, Мазур го удари с обърната настрани длан, ала не много силно и дори би могло да се каже нежно, но естествено по такъв начин, че въпросният тип моментално изгуби съзнание и се строполи в прахоляка, изпускайки винтовката.

Стиснал автомата с цевта нагоре, Мазур отметна бродираната завеса на входа, нахлу в къщата и се отдръпна вдясно, за да направи път на останалите, които връхлетяха по същия устремен и безшумен начин. И застинаха като статуи, докато се ориентират в обстановката. А обстановката беше следната — намираха се в огромна стая, която заемаше почти половината резиденция и чиито под и стени бяха покрити от горе до долу с пъстри черги. Отляво, в ъгъла, нещо шаваше и шумолеше. Имаше достатъчно светлината, за да разгадаят бързичко този ребус — живото и мърдащо нещо много приличаше на мъж и жена, завити през глава с одеяло на ромбове в черно и червено. Ако се съдеше по женските стонове и доволното мъжко ръмжене, там се случваха напълно житейски неща, тъй като горната фигура се друсаше доста темпераментно. Мазур вече не се съмняваше, че точно това е тялото на мъжа.

Той се огледа по-внимателно. Близо до палуващите под завивката се търкаляше забележителен комплект от вещи — къси сини панталони, бяла блуза, дантелено дамско бельо и някакъв дълъг червен парцал. Аха, сети се Мазур, по време на последната им среща вождът носеше точно такава червена препаска през кръста и сигурно това беше точно тя… Ето го и парчето от леопардова кожа, и черния бастун с трите големи пискюла от червена вълна. Вече нямаше никакво съмнение, че под завивката лудуваше именно вождът, изпаднал в любовен екстаз… А интересното бе това, че комплектът женски дрехи имаше чисто европейски вид. Дали пък при вожда не се бе отбила на гости някаква местна еманципирана гражданка, която отдавна е свикнала да носи европейски тоалети.

Той притича на пръсти през стаята, отметна завесата и надникна в съседното помещение. Беше нещо като тронна зала, но вместо трон вътре се мъдреше огромно старинно и масивно като булдозер кресло с извити крачета и засукани облегалки за ръцете, чийто плоски части бяха тапицирани с леопардова кожа. Най-вероятно нямаше никакви други мебели и удостоените с аудиенция посетители трябваше да стоят прави или да седят на пода. Подът и стените също бяха покрити с пътеки, само че шарката им беше различна — вълнообразна, в черно и зелено. Къщата нямаше друг изход. Вече бяха наясно с обекта и най-сетне удари часът да поработят с клиентите…

Мазур се върна в първата стая, пусна предпазителя на автомата си, приближи се тихомълком до лудетината под завивката, бързо се ориентира къде е задникът на вожда, който подскачаше нагоре–надолу, и му заби един много як шут, сякаш изпълняваше дузпа.

Ритна го с всичка сила, дума да няма… Затова не беше странно, че вождът нададе вой с нечовешки глас, разбира се, не само от болка, а и от изненада. Завивката отхвърча, вождът скокна като разярен мечок и буквално се вкамени, щом съзря Мазур, който му се усмихваше мило. Освен вожда изпод завивката се появи разчорлена блондинка с бюст около четвърти размер, чиято външност беше чисто европейска. Тя също се вцепени от неописуема почуда, сякаш Мазур най-ненадейно се бе сдобил със способностите на медузата Горгона, и продължи да си лежи с облещени очи, без да пищи и без да се прикрива с ръце.

Мазур не даде възможност на вожда да се окопити, все така любезно усмихнат, направи крачка напред и с всичка сила му вкара две крошета, но по такъв начин, че клиентът да изпита много силна болка, ала да остане с бистро съзнание. После сграбчи сгърчения вожд за гъстата прошарена грива, засили го с главата напред през цялата стая към вратата, където Бернадот и Лаврик предвидливо подхванаха плячката за черните ръчички. И спокойно каза:

— Господин майор, господин лейтенант, разпитайте го веднага…

Лаврик блъсна вожда, принуждавайки го да седне до стената, и за да не губят време за дипломация, двамата с Бернадот измъкнаха внушителните си дълги ножове от ножниците. Лаврик кресна нещо на френски, а след него и Бернадот изкрещя някаква фраза със същата неприветлива интонация. Войникът, който остана без работа, моментално схвана изразителния жест на Мазур, обърна се с лице към завесата на входа и взе да се ослушва бдително. Всичко беше наред, цареше работна атмосфера, направо да изпаднеш в умиление…

Мазур се извърна към блондинката. Тя вече се бе окопитила до такава степен, че беше стиснала здраво краката си, беше прикрила прелестите си четвърти размер с ръце и продължаваше да се блещи с такъв страх, сякаш се опитваше да разбере какво ще направи Мазур с нея — дали първо ще я изнасили и след това ще я заколи, или в обратния ред.

Той се подсмихна и реши да спази приличие, като й хвърли завивката, с която тя тутакси се покри до брадичката. В ъгъла отново се разнесе поредният крясък на два гласа и се чу плясъкът на силен шамар. А вождът най-сетне измънка нещо и ако се съдеше по гласа му, изобщо не се опитваше да се удържи на положението на царственото си величие. „Май че там разговорът потръгна“, каза си със задоволство Мазур, вгледа се в блондинката, видя, че е симпатична, и бавно попита, натъртвайки всяка дума:

— Твой английски разбира?

Тя на няколко пъти отвори и затвори уста като риба на сухо, а сетне изчурулика:

— Разбира се… Аз… Аз съм англичанка.

— Прекрасно — каза Мазур. — Това просто е прекрасно…

— Кой сте вие? — попита напрегнато тя.

— А може би владеете и френски?

Тя леко кимна. „Интелигентно момиче — помисли си със задоволство Мазур, — само че моралният й облик очевидно я подвежда, пък и вкусът й не е на ниво. Ама че любовник си намерила… Макар че може ли да ги разбере човек тия жени, особено като се имат предвид някои несъмнени достойнства на вожда, които току-що видяхме…“.

— Полковник Иванов от тайната полиция — каза Мазур, извади картата, която Мтанга му беше дал преди време, а той благоразумно бе запазил, и я доближи до лицето й. — Тук е написано всичко. Заверено е с подписи и печати, има и снимка…

Тя бързешком го прочете, макар че какво имаше да им се чете на тези два реда.

— Съмнявате ли се в истинността на документа? — попита любезно Мазур.

— Н–не… — завъртя глава тя.

Но въпреки това симпатичната й муцунка си оставаше все така изплашена, макар логиката да сочеше, че би трябвало да се успокои, след като не се съмнява, че си има работа с представител на авторитетно държавно ведомство, а не с някакъв си бандюга. Въпреки че, от друга страна… Репутацията на полковник Мтанга и неговата кантора беше всеизвестна и понякога доста яки мъжаги се обливаха в студена пот, когато зърнеха такава служебна карта…

— Защо фамилията ви е руска? — попита тя доста учудено.

„Интелигентно момиче“, помисли си отново Мазур. И най-спокойно отвърна:

— Дядо ми е емигрирал от Русия. Навремето е избягал от болшевиките и е пуснал корени тук, разбирате ли. Полковник Сирил Иванов. С кого имам честта да разговарям?

— Кейт… Кейт Молтиз.

— Много ми е приятно — каза със светски тон Мазур, без изобщо да се вслушва в разговора в ъгъла, тъй като не разбираше нито дума от него. — Извинете, мисис или мис?

— Мис… Какво става тук?

— Ще трябва да ви огорча, мис Молтиз — разпери ръце Мазур. — Както току-що се убедихте, ведомството, което представлявам, изобщо не е департаментът по селско стопанство и моите офицери — също… Колкото и да е тъжно, вашият приятел е арестуван за сериозно престъпление срещу държавата и ние ще го откараме в столицата. Като възпитан човек, ще ви дам възможност да се сбогувате…

— За какъв дявол ще се сбогувам с него! — изстреля тя. — И той изобщо не ми е приятел! Този дърт бабуин ме изнасилва вече трети ден, а аз просто нямам къде да се дяна…

— Зная, че старият дявол е склонен към такива грехове — кимна Мазур. — Веднъж вече се наложи много сериозно да го критикуваме за тези неща… Е, мис Молтиз, вашето изгнание приключи, както вече ви казах, сега ние ще го отведем в столицата… Как попаднахте тук?

— Аз… Аз съм журналистка. Двамата с Патрик ни изпратиха от вестника… А този негодник ме изнасили още първата вечер…

— А какво стана с Патрик?

— Нищо — отвърна тя и моментално замлъкна. — Той… Той си живее тук…

На лицето й отново се изписа предишният страх. В тази история нещо категорично не беше наред. Една добронамерена английска журналистка, която са измъкнали от лапите на насилника, би трябвало да се държи по друг начин. Със сърцето си, с интуицията си и с нюха си Мазур усещаше, че нещо не е както трябва, макар да не разбираше какво точно. Но нещо не беше както трябва и толкоз…

Как да подходи? Аха!

— Вижте какво, мис Молтиз — каза решително той. — Ние разполагаме с два хеликоптера, има достатъчно място за всички. Вие ще дойдете с нас в столицата… Естествено ще вземем и вашия Патрик. Там ще подадете жалба, че сте изнасилена. Разбира се, това е дребно нещо на фона на останалите прегрешения на тоя тип — и той посочи към ъгъла, където разговорът вървеше с пълна пара. — Но аз, като офицер от полицията, не мога да допусна престъпленията да остават неразкрити. А според нашите закони изнасилването е сериозно престъпление. Съберете си бързо багажа.

— Не! — изтръгна се от гърдите й.

Мазур вдигна вежди:

— Не искате да тръгнете с нас, така ли? И да се върнете обратно в цивилизацията?

— Аз… На мен… Всъщност…

Мазур реши да не прелива от пусто в празно, стана и отиде до струпаните й накуп дрешки, където тутакси забеляза и една бежова дамска чанта. Отвори я и най-безцеремонно изсипа съдържанието й върху пътеката.

— Недейте! — извика Кейт.

— Лежете, мис — отвърна лениво Мазур. — Преживели сте ужасни неща, нуждаете си от покой…

Вътре имаше обичайните женски дреболии — пудриера, червило и разни други козметични средства, доста дебела пачка местни, пристегнати с ластик банкноти, пакет цигари, запалка, опаковка бонбони за освежаване на дъха… И карта във вид на ламиниран картонен правоъгълник.

С картата всичко си беше наред — имаше снимка, подпис и печат. Тя наистина се казваше Кейт Молтиз. Наистина беше репортер от вестник „Кириату хералд“. Но целият проблем се състоеше в това, че вестникът не беше местен. Кириату беше столицата на съседната държава, в която Мазур се отби веднъж заради Мукузели. Точно така, документът бе издаден от Министерството на печатното дело… на въпросната съседна държава.

Той се обърна, потупвайки картата в ръката си. Както пише в старите романи, тя го гледаше с ням ужас в очите. И в този момент Мазур най-сетне прозря. Имаше само едно обяснение на факта, че момичето продължава да се гърчи от страх…

— Аз не съм експерт — каза той. — Затова на този етап ще смятаме, че вашият документ е истинска презумпция за невинност, нали така? Само че къде е паспортът ви с входната виза, поставена по надлежния начин? Ако е в колибата, където са ви завели с вашия Патрик, нека веднага да отидем там и вие ще ми го покажете. Между нашите страни има визов режим и вие, като столична журналистка, би трябвало да го знаете… Е, къде е паспортът ви с визата? Мълчите и се блещите насреща ми с трагичен поглед на умираща газела… Защото нямате виза, така ли е? Сигурно и Патрик няма. Как се озовахте тук?

— Ами, пристигнахме…

Мазур се засмя без капка позьорство.

— Колко мило и простодушно… Просто пристигнахте. Според нашите закони нелегалното преминаване на границата е криминално деяние. Между другото, и според вашите е така, зная го със сигурност. — Има си хас да не го знаеше — не чак толкова отдавна по най-циничен начин лично бе нарушил въпросните закони. — Изглежда, ще трябва да ви подложим на сериозен разпит. Но ще го направим в нормална обстановка, защото в момента, както си лежите в този вид, ситуацията е някак водевилна.

Вниманието му привлече шум до входа. Часовоят изскочи чевръсто навън, чу се глух удар и войникът моментално се върна, като влачеше безчувствения охранител за ръката, стиснал винтовката му под мишница.

— Свестил се е, мон колонел — докладва той, улавяйки погледа на Мазур. — Можеше да вдигне шум…

— Оставете го в ъгъла и му хвърляйте по едно око. Ако започне да се съживява, цапардосайте го още веднъж — нареди Мазур и се обърна към момичето. — Е, мис…

Сграбчи купчинката нейни дрешки, метна ги до Кейт, рязко дръпна одеялото, преди тя да е успяла да се вкопчи в него, и строго подвикна:

— Обличай се, бързо! Иначе ще заиграят шамарите…

Тя започна да се облича, като го стрелкаше с изплашени погледи и току се извръщаше. Процедурата не отне много време. Мазур сграбчи момичето за лакътя, най-безцеремонно го завлече в тронната зала и посочи с глава към креслото:

— Ще се държим като джентълмени, но само донякъде. Единствената табуретка е за дамата… Сядай, ти казах!

Тя седна, извила ужасен поглед към него, сякаш очакваше удар.

— Отдавна ли си в тоя занаят? — попита Мазур.

— От седем години…

— През цялото време ли си работила в столицата?

— Да. Родителите ми…

— Пет пари не давам за родителите ти! — прекъсна я Мазур. — Не става дума за това. Постарай се да ми спестиш време и да си опазиш здравето, чу ли? Много добре знам, че някои от хората, които са си имали работа с тайната полиция и са успели да избягат през границата във вашата страна, са давали интервюта за методите на работа в нашето ведомство. Ти си столична журналистка със седемгодишен опит и би трябвало да си спомняш тези неща. А пък, ако си забравила, ще ти припомня какво се случва с такива като теб. Първо ще те метнат на кревата с петима–шестима юначаги, подбрани специално заради някои техни достойнства, и те така ще те изчукат, че дори търкалянето ти с вожда ще ти се стори като историята на Ромео и Жулиета. А освен това… Там има електрошок, хирургически инструменти, камшици и още някакви гадории… — Той съвсем искрено се смръщи. — Лично аз не си падам по тези неща, не се занимавам с това, но не съм и човекът, който е създал правилата, и не мога да ги променям. Просто трябва стриктно да изпълнявам служебните си задължения…

Говореше самата истина, чута от хора, на които можеше да се вярва — когато на територията на Мтанга се озоваваше жена, от която се надяваха да получат ценна информация, най-напред петима-шестима юначаги грубо и по всевъзможни начини я изнасилваха, за да я унижат и да я съсипят морално. Твърдяха, че това имало ефект. Сигурно не лъжеха и за наличието на гореспоменатите инструменти.

Трябваше да се прави едновременно и на доброто, и на лошото ченге, това е положението. Мазур с дружелюбна любезност рече:

— Може да не ми вярваш, но ми е мъчно за теб. Ти си хубаво момиче. Само че знаеш ли на какво ще те направят там, на какво ще заприличаш?

— Как можете вие, белият човек… — измънка тя с насълзени очи.

— Отдавна ли си в Африка? — попита делово Мазур.

— Родена съм тук, в Кириату…

— Тогава защо се правиш на невинна? Би трябвало да си абсолютно наясно колко много бели, които работят за черните, вършат отвратително гадни неща… ако им плащат добре за това. А на мен ми плащат доста добре. Както казват янките, просто бизнес, нищо лично… Няма значение, това са лирически отклонения. Имаш два варианта. Ако се инатиш, ще те предам на нашето ведомство. Но ако си напълно откровена, ще те предам на военната полиция. По принцип там не подлагат хората на мъчения и не ги изнасилват. Аз съм в добри отношения с началника на военната полиция. Мога да се разбера с него просто да те екстрадират. Общо взето, престъплението не е сериозно, ти си столична журналистка, вашите вестници могат да вдигнат шум, а защо трябва да изостряме отношенията си? Е? По очите ти виждам, че не припадаш от страх и си в състояние да разсъждаваш в правилната посока. Избери си бързо един вариант. И да знаеш, че няма никакви „давам ти пет минути да си помислиш“, не сме в Холивуд. Избирай веднага. Е?

Без да се замисля, тя извика бързо:

— Във военната полиция!

— Тоест, ще бъдеш напълно откровена? — кимна Мазур. — Умно момиче… И тъй… За какъв дявол се домъкнахте тук?

— За да направим репортаж за вожда…

— Ахааа — каза Мазур. — Той е мъдър ръководител, интересен човек и многопластова личност… Така ли?

— Ами, горе–долу…

— Огорчаваш ме — каза натъжено Мазур. — Аз подхождам към теб толкова искрено, а ти тутакси започваш да ми разказваш разни басни… С какво този тип може да бъде интересен на вашата столична преса? В околността има над двайсетина такива персони. Значи все пак ще се наложи…

— Почакайте! — извика отчаяно Кейт. — Нека да ви разкажа поред…

— Хайде — каза Мазур.

— Не съм изпратена тук от вестника, имам частна поръчка… Патрик организира всичко.

— А кой е всъщност този Патрик?

— Той е фрийлансър — отвърна Кейт. — Фотограф на свободна практика. Печели много добре и има големи връзки. — Тя сведе очи. — Понякога сме заедно… Аз не съм омъжена… Тъй че той дойде и каза, че се очертава прекрасна сделка. Двамата отидохме в „Кириату маунт инкорпорейтед“ — това е една от най-големите рудодобивни компании, където ни прие един много високопоставен служител. Той каза, че в земите на вожда има богати залежи от мед, но вашите хора още не са ги надушили, само че със сигурност знаят за наличието им и искат да бъдат първи. Изобщо не се наложи да ми обясняват подробностите, просто трябваше да напиша възможно най-хвалебствения репортаж за вожда. Искаха това. А когато каза какви пари са готови да дадат не толкова за репортажа, колкото за риска и мълчанието ни, и когато показа попълнения чек с половината сума, който само трябваше да подпише, аз се съгласих, без да задавам въпроси. Още повече че рискът не беше голям…

— И какво стана по-нататък?

— Закараха ни в Лубанго със самолета на компанията. Това е…

— Зная — каза Мазур.

Ставаше дума за същото онова крайгранично градче, от което се опитваха да докопат Мукузели.

— Тъй… А пък, когато се стъмни, ни докараха тук с хеликоптер. По въздуха е само за десет минути, понеже тук няма нито граничари, нито локатори. Щяха да ни приберат със същия хеликоптер. Патрик носи една малка радиостанция и трябваше да се свърже с тях, когато приключим с работата… Общо взето, аз записах с диктофона едно малко интервю с вожда. Малко е, защото, ти си прав — той просто е примитивно животно и в началото ми се наложи да му подсказвам много неща. Няма значение, за толкова пари бих могла да го направя и сама… Мислех си, че ще се върнем днес през нощта, все пак бях малко притеснена заради това, че преминахме границата нелегално и тъй нататък — тук си прав… Но вождът заяви, че просто няма да пусне почетните гости без задължителния за такива случаи банкет. Лично мен не ме влечеше да пирувам с него, щеше ми се час по-скоро да се прибера вкъщи, но Патрик се вдъхнови и ме убеди да остана. В края на краищата радиостанцията е у него, аз не мога да се свържа с никого… Банкетът наистина беше пищен. — Тя се смръщи. — Само че сетне това животно ме поведе да ми показва фамилната си съкровищница и аз като пълна глупачка тръгнах с него. Естествено нямаше никаква съкровищница. Той ме изнасили и не искаше да ме пусне. Каза, че ще стоим тук цяла нощ… А тоя негодник Патрик дори не се опита да ме намери…

— Тоя твой Патрик изобщо не е рицар — изсумтя Мазур. — Макар много добре да знае, че като нищо могат да го цапардосат по главата, да изхвърлят тялото му някъде навътре в савана и хиените да довършат работата… И какво стана по-нататък?

Тя чак потръпна:

— През нощта се случиха страшни неща… Изобщо не спахме, той за пореден път ме… И в този момент започна ужасна стрелба, стреляха с автомати, стрелбата се приближаваше все повече и повече и ставаше все по-продължителна, а след това местните хора започнаха да отвръщат на огъня с винтовки. Пукотевицата беше страховита, не зная колко време продължи всичко това. — Тя анемично се подсмихна. — Вождът направо се побърка от страх, лежеше тук и все едно че беше станал плосък като ей тия постелки… А след това шумотевицата лека–полека стихна. Аз ужасно се изплаших. Имаше само едно хубаво нещо — след всичко това вождът повече не ми посегна, лекуваше разстроените си нерви с уиски и джин… А на разсъмване дойде Патрик. Вече знаеше какво се е случило, проклетият му тарикат. Беше ухилен до ушите. Каза, че ни се отваря възможността да спечелим добри пари и от един разтърсващ репортаж със снимки. Оказа се, че някъде наблизо се настанили руски разузнавачи, които се престрували май на група геолози. И точно тези хора дошли тук през нощта. Явно са искали да се доберат до вожда, но не успели.

— А защо им е вождът, как мислиш?

— Откъде да зная? — сви рамене Кейт. — Защо трябва да си блъскам главата по тоя въпрос? Щом като с такъв репортаж наистина могат да се спечелят добри пари, значи Патрик е прав, нали така? Вождът изпрати своите хора да отмъстят, Патрик тръгна с тях, а аз огледах селото. Имаше осемнайсет убити. Когато Патрик се върна, беше направил много снимки. А след това вождът отново ме замъкна тук и пак започна да ме… И тогава нахлухте вие… — Тя събра длани като за молитва. — Честна дума, събитията се развиха точно така, казах ти всичко… Как да те убедя?

— Замълчи — рече мрачно Мазур. — Искам да помисля малко.

А той си мислеше най-вече за това, че трябва моментално да завърже възможно най-близко познанство с въпросния Патрик. Тъй като тази персона предизвикваше доста сериозни подозрения. Разбира се, понякога ставаха най-невероятни съвпадения и въпреки това май щеше да е по-добре да тегли една майна на теорията на вероятностите. Просто нещата изглеждаха твърде подредени — журналистката и фотографът се бяха озовали тук малко преди да се разиграят среднощните събития. И следваше разтърсващ репортаж за злодейското нападение на мирното село от страна на съветска разузнаваческа група. Те ти, булка, Спасовден. А Патрик беше в центъра на събитията. Той беше човекът, който бе провел преговорите и я бе довел тук, и точно той някак много бързо бе установил кои са нападателите. Чудно по какъв начин? Да не би нападателите сами да му се бяха представили и да му бяха обяснили, че са маскирана съветска разузнаваческа група? Сигурно този Патрик все още е тук, че къде би могъл да се дене, нали трябваше да върне у дома Кейт — авторката на разтърсващия репортаж. Нравите на границата бяха патриархални, тукашните хеликоптери най-непринудено прекосяваха браздата и отиваха при съседите, а както стана ясно — техните идваха тук, но те едва ли щяха да летят през деня. Оттук летяха нощем и те със сигурност щяха да постъпят по същия начин, понеже патриархалността не беше стигнала чак толкова далеч, че да пърхаш през границата посред бял ден. Мазур си спомни някои справки, които Мтанга му даваше да чете. „Кириату маунт инкорпорейтед“ наистина беше сериозна рудодобивна компания. И за нея бяха важни две подробности — първо, тя се занимаваше и с диаманти, и, второ, беше тясно свързана с „Гемблър даймънд“. Тъй че загадката не беше трудна и всъщност нямаше никаква загадка… За някои хора изобщо не би било зле да поразмажат насам–натам съветските лайна. Ако военните изгоряха селото и очистеха вожда, отмъщавайки си за своите хора, това щеше да е прекрасен повод Мукузели за пореден път да нададе крясъци срещу тиранията… И означаваше пълен джоб удоволствия…

Кейт напрегнато го наблюдаваше с навлажнени очи.

— Добре — каза Мазур. — Ти си късметлийка, момиче. Изтегли билета с военната полиция и екстрадицията.

А наум добави: „Но не и преди да повториш всичко това пред хората на Лавута и пред видеокамера, скапанячке… Един разтърсващ скандал ще свърши работа и на нас.“

— Наистина ли? — попита напрегнато Кейт.

— Давам ти честната си офицерска дума — подсмихна се Мазур. — Тук белите хора трябва да си имат доверие, нали така?

Тя се усмихна анемично:

— Ще се постарая да повярвам… — Очите й блуждаеха. — Ако искаш…

И тя посегна да разкопчае блузката си. Честно казано, при други обстоятелства Мазур не би се въздържал. Но сега, когато трябваше спешно да залови Патрик… А на това отгоре и преди още да е измила следите на вожда от себе си…

— Закопчай се — каза решително той. — Сега ще отидем на гости при Патрик. Ще ми покажеш къде се подвизава. Едва след това ще можеш да разчиташ на пълно помилване. Разбра ли?

— Естествено — каза бързо Кейт. — Ще ти покажа. Изобщо не ми пука за него. Той ме забърка във всичко това…

— Да вървим — разпореди се Мазур.

Кейт енергично скокна. Когато отидоха в другата стая, Мазур установи, че там цари същинска идилия — седнал до стената, вождът многословно разказваше нещо, без изобщо да го принуждават. Вярно, Лаврик и Бернадот, които седяха от двете му страни, ту потупваха ножовете в дланите си, ту чистеха ноктите си с върховете на страховитите им остриета.

— Лаврик, трябваш ми — каза Мазур на руски.

Лаврик му направи знак с ръка да го остави на мира:

— Чакай малко, много интересни неща разказва негодникът…

— Аз имам някои още по-интересни неща — каза нетърпеливо Мазур. — Отивам да заловя един човек от „Гемблър даймънд“, няма да е зле да се застраховаме…

Щом чу тези думи, Лаврик моментално се стегна. И посочи с глава към Кейт, която стоеше с вид на школувана камериерка:

— Партньора на тая мръсница ли? Вождът го спомена…

— Същия — каза Мазур. — Идваш ли?

— Иска ли питане! — Лаврик скокна, каза на Бернадот нещо на френски и грабна автомата си. — Вземи си пушкалото за всеки случай. Естествено двамата с теб ще спипаме това нищожество и без това, но току-виж ни се наложило да разпъждаме местни хора…

Съветът беше добър и Мазур го последва, метна автомата си на рамо и кимна на Кейт:

— Хайде да вървим, приятелко на великия вожд…

Когато се отдалечиха на няколко крачки от резиденцията, Кейт внезапно спря и се вторачи в Мазур с вид на учен, който е направил гениално откритие:

— Всичко разбрах…

— Какво си разбрала? — попита с любопитство Мазур.

— Вие двамата сте от Кей Джи Би. В нашата столица отдавна се говори, че Бащицата е свързан с вас…

— А теб всъщност какво те засяга, слънчице мое? — попита лениво Мазур. — При положение че аз легално се водя на работа в тайната полиция и за нула време мога да те тикна там? Да не би да си решила да рипаш?

— Не, не — отрече бързо Кейт. — В моето положение… — Тя помълча, а сетне предпазливо попита: — Ще ме вербувате ли?

— А готова ли си да бъдеш вербувана? — изпуфтя Мазур.

— О, боже мой… — възкликна Кейт. — Готова съм да се отдам не само на вас, но и на дявола, само и само да се измъкна оттук.

— Искаш ли да ти разкрия една страшна тайна на КГБ? — изпуфтя Мазур. — Нямам никаква нужда от теб като обект за вербуване.

— Хубаво е, че говориш само от свое име — каза Лаврик на руски с ангелска усмивка. — Ти наистина нямаш нужда, но преди да я пусна да се прибере вкъщи, аз задължително ще я вербувам. Една столична журналистка винаги може да потрябва в домакинството. На нас тя, разбира се, не ни е нужна, но току-виж свършила работа на някое от братските заведения… Тръгваме ли?

Тримата закрачиха по пустата прашна улица или по-точно по широкото пространство между хаотично разпръснатите колиби. Някъде в далечината все още се разнасяше каканиженето на оплаквачките.

Увесила унило глава, Кейт безразлично попита:

— Вие поне плащате ли?

— Плащаме, не се тревожи — изкиска се Лаврик. — Но само за добре свършена работа… Далеч ли е?

— Не. Ей тази колиба… — посочи тя.

Двамата моментално се напрегнаха, а Мазур каза през зъби:

— Дръж под око момата, мога и сам да го спипам…

Приближи се тихомълком към въпросната колиба и се вслуша в тишината вътре — чуваше се нещо като леко похъркване. Сетне безшумно се вмъкна в колибата. И се огледа. Вътре имаше два разгърнати спални чувала — син и яркочервен, една раница и една обемиста чанта… Върху синия спален чувал похъркваше легнал по корем мъж, отпуснал глава на ръцете си. Мазур се приближи до него и кресна:

— Приемате ли гости?

Спящият потръпна, вдигна глава и се вторачи в Мазур с помътнели от съня очи. Беше рус, около трийсетгодишен, с елегантна брадичка. След това лицето му се разкриви и той бръкна под спалния чувал. Да бе, как ли пък не… Темпото, с което брадатият мъж извършваше движенията си, изобщо не даваше основание да го причисли към опасните противници, та затова в течение на няколко секунди Мазур наблюдаваше, едва ли не скучаейки, как към него се насочва един класически военен колт (за това време самият той щеше да успее три пъти да простреля тиквата на брадаткото).

Със заучен жест той изби пистолета с крак още преди дулото да се е насочило към него и със същия крак изрита Патрик в гърдите толкова силно, че той се изтърколи от спалния чувал и се залепи за стената. Сетне бързешком клекна и опипа спалния чувал, а след това и собственика му. Не, нямаше друго оръжие. Отметна завесата, подаде се навън, свирна и махна с ръка. Лаврик и Кейт тутакси се озоваха вътре. Патрик не се опитваше да рипа, лежеше си в същата поза и напрегнато ги разглеждаше.

Кейт се тръшна на червения спален чувал, легна по гръб, мушна ръце под главата си, притвори очи и с безкрайно уморен глас изрече:

— Ето го Патрик. Правете каквото искате, изобщо не ми пука, стига само да не ме излъжете…

— Защо мълчите, приятелю? — попита почти приветливо Мазур. — Според всички правила би трябвало изумено да възкликнете: Какво става тук? Или нещо от този сорт. Е?

Патрик не възкликна изумено, но все пак попита:

— Какво става, Кейт?

— Загазихме — каза безразлично тя, без да отваря очи. — Тези са от тайната полиция. Мен вече ме изчукаха, колкото ми се полага, а сега ти разтваряй крака или както ти е удобно. Забърка ме дявол знае в какво…

— Мис Молтиз ви запозна със ситуацията много изчерпателно, старче. Ние сме от тайната полиция, ето и документите. Има една доста важна подробност — момичето вече сподели всичко, което знае, като на изповед и затова си спечели правото просто да бъде екстрадирано от страната. Но по отношение на теб, добитък такъв, засега цари пълна неизвестност… Не мисля, че си глупак. Напротив, смятам, че си умно и повратливо момче. И със сигурност би трябвало да осъзнаваш, че си се накиснал в лайна чак до ушите. Няма кой да те спаси, понеже се подвизаваш тук нелегално… По дяволите, че аз мога изобщо да не си правя труда да те водя в столицата, а още сега да ти отрежа топките и да ти одера кожата, нищо не ми коства…

Мазур нарочно говореше с просташко превъзходство, гледайки брадатия мъж като войник — въшка. И с просто око се виждаше, че той вече е проникнат от ясното съзнание за пълната шибанящина на ситуацията…

— Е, разбра ли всичко, хипопотамска жертво на аборта? — процеди през зъби Мазур. — Защо трябва да се впускаме в дълги психологически двубои? Ситуацията е проста: или — или. И ти много добре разбираш какво се крие и зад двете „или“. Няма нужда да ти обяснявам, нали? Какво ще кажеш?

Гледайки изпод вежди, Патрик подхвърли:

— Ако се разприказвам и онези разберат, за нула време ще ме очистят, те нямат проблеми по тази линия…

— А пък ако не се разприказваш, ние жив ще те одерем — каза Мазур. — Шибана ситуация, вярно е. Само че ти сам си се накиснал в нея, никой не те е карал…

— Кейт — обърна се към момичето Патрик. — Ти наистина ли им разказа всичко?

Тя се надигна на лакът и очите й яростно проблеснаха:

— Не, гордо мълчах! Понеже съм мазохистка и направо си мечтая да ме закарат в тайната полиция и там да ме обесят с главата надолу! Разбира се, че им разказах всичко. Всичко, което зная.

— И дори не ти хрумна, че в „Кириату“ могат да те…

— Те са умни момчета — кимна тя към Мазур и Лаврик. — И при всички случаи ще измислят нещо, за да остана извън подозрения.

— Момичето отново казва самата истина — одобрително поклати глава Мазур. — Само след два часа на това място човек просто няма да може да се размине от войници и хеликоптери. Все пак местните хора толкова са се увлекли, че са очистили цели четирима войници. А в армията не обичат такива неща… Направили хайки и обиски и преобърнали цялото село с краката нагоре, за да търсят оръжие. И задържали една чуждестранна журналистка, чиято вина се състои само в това, че е проникнала тук нелегално. С нает от нея частен самолет, както обяснила самата тя по време на разпита. Дочула, че поданиците на вожда открили диаманти, станало й интересно и решила да направи разтърсващ репортаж. И за да не нагнетяват напрежението между мирните на този етап отношения между двете страни, властите й теглили една майна и я екстрадирали в родината й… Тя е достатъчно умна, за да убеди момчетата от „Кириату маунт“, че не е казала нищо. Те няма да дръзнат да я подложат на мъчения, тъй като „Маунт“ е всичко на всичко един от големите концерни и нищо повече, а тя е известна столична журналистка, тъй че в този случай се налага да проявят деликатност. А на нея ще й бъде още по-лесно да се оправдае, защото ти, кучи сине, ще бъдеш застрелян по време на хайката от някой страшно изнервен войник. Ще им покажем трупа веднага. Ти си тук нелегално, така че твоето правителство няма да вдигне шум и дори точно обратното — просто ще се накъка, когато получи официална нота с оплакване срещу собствените си граждани, които проникват незаконно на чужда територия…

— Вече сте я вербували, нали? — подсмихна се Патрик.

Мазур разпери ръце:

— Че как да не я вербуваш в такава ситуация? Ако не я вербуваш, дори ще е някак неприлично, това е в разрез с правилата… Ние наистина ще й скалъпим една страшно убедителна легенда и ако тя се придържа стриктно към нея, ще се измъкне. А аз вече се убедих, че тя е умно момиче, тъй че ще се измъкне. Но с теб нещата стоят доста по-неприятно… Или може би ще се съгласиш да спечелиш обратния си билет с пот на чело? Е, хайде, мисли по-бързо, нямам време да се занимавам с теб. И без това не изпитвам кой знае каква потребност от твоята персона. Трябваш ми само за да допълня някои дребни липсващи подробности в пъзела, а такива останаха съвсем, ама съвсем малко. Вождът разказа доста неща и Кейт също сподели, каквото можа. Общата картина е ясна. Край, диспутът приключи. Или — или. Казвай?

Патрик се подсмихна:

— Предупреждавам, че ще поискам доста пари. Включително и за риска. Защото вие при всички случаи ще ме вербувате и ще ме направите двоен агент, не съм вчерашен…

Мазур сви рамене:

— Правилата са стари и не сме ги измислили ние: за добра работа — добро заплащане, за лоша работа или измяна — куршум в гърба. Ти първо докажи, че заслужаваш добро заплащане. И поне кожата ти ще остане цяла…

Патрик присви очи:

— Наистина ли можете да измислите добра легенда? Която да прозвучи така, че в „Кириату“ да не ми откъснат главата?

Мазур се ухили:

— Дори ако не си в състояние да се ориентираш в нашите отличителни знаци, на моята карта черно на бяло е написано, че съм полковник. Как мислиш, дали в тайната полиция тъпанарите издрапват до такива звания? Може да ти скалъпим, ако щеш, десет легенди и те ще са една от друга по-убедителни. Хайде, стига си се превземал. Казвай най-важното накратко, докато не съм ти мушнал шомпола в задника и не съм нажежил другия му край на пламъка…

— Добре — отвърна с крива усмивка Патрик. — Ще ви кажа най-важното. — Щом съм загазил, значи съм загазил… Този…

— Чакай малко — прекъсна го Мазур с известно любопитство. — А защо не се пазариш, защо не искаш гаранции?

— Това ще е глупаво — подсмихна се цинично Патрик. — Вие можете да ми обещаете всякакви гаранции, а сетне да ме излъжете. Но очевидно имате нужда от свой човек в „Маунт“. Тъй че ще трябва да рискувам…

— Направо ме умиляваш с този крайно рационален подход към живота — изсумтя Мазур. — Хайде, сега разкажи накратко, а пък в столицата ще си поговорим по-подробно.

Двамата с Лаврик не чуха нищо кой знае колко сензационно, но, както каза Мазур, в пъзела се появиха липсващите парченца. Този тип наистина беше фрийлансър и освен чрез обичайната си работа с фотоапаратите изкарваше по нещо и в службата за сигурност на „Маунт“. Плащаха му добре, а пък задачите му, общо взето, не бяха чак толкова обременителни — използвайки големите си връзки в журналистическите среди, трябваше да организира нужните статийки и предавания или от името на напълно независими източници, които представят „Маунт“ в най-добрата му светлина, или от името на такива, които компрометират противниците му. Веднъж му възложили с цената на всичко да заснеме някакъв депутат с младата му любовница, който непрекъснато и много енергично се опитвал да ощети интересите на „Маунт“ (не от вродено благородство, а защото получавал яки кинти от конкурентите на концерна). Патрик утрепал две седмици, но се справил. Друг път му поръчали точно обратното — ако ще, да пукне, но да вкара в кревата младата жена на някакъв високопоставен чиновник в оборудвана със скрити камери стая. Патрик се справил и с това, след което компрометираната нещастница била принудена да рови из книжата в кабинета на мъжа си, за да търси документите, които интересували „Маунт“. И други неща в този дух. Казано с две думи, такава е хищническата паст на едрия капитал и продажността на буржоазната преса…

А преди няколко дни им възложили нова задача. Патрик трябвало да заведе Кейт при вожда, за да направи въпросния репортаж и на живот и смърт да остане в селото през нощта. Понеже, както го предупредили още тогава, през нощта щяла да настане страшна дандания, придружена със стрелба. А когато патърдията свършела, на сутринта трябвало да се появи при вожда и да му разкаже всичко за съветската група разузнавачи, които са се загнездили тук, правейки се на геолози, и сега се канели да очистят вожда, за да пробутат на неговото място свой агент. А за по-убедително трябвало да признае, че той не е просто журналист, а и служител на разузнаването, който издебва червени шпиони. И дори го снабдили със съответната несъмнено майсторски фалшифицирана карта, тъй като „Маунт“, както и много други големи концерни, си позволяваха такива сериозни прегрешения. А може пък с техните възможности и връзки и с оглед на африканската корупция картата му дори да беше истинска, както предположи Патрик, свивайки рамене. А след това трябвало да илюстрират въпросния разтърсващ репортаж за нападението на злите комунисти срещу мирното село с ефектни снимки.

Точно тази задача никак не му харесала, тъй като криела доста голям риск, какъвто до този момент не бил поемал. Да проникнеш нелегално в съседна държава и там да извършиш на практика истинска шпионска операция, си беше много по-сериозна работа. Но той не дръзнал да протестира, понеже бил на къса верижка и много добре осъзнавал, че ако откаже, за нула време ще му спретнат някоя катастрофа или, да речем, отравяне с вмирисана лангуста. Такъв си беше този бизнес. Нямаше как дълго време да вършиш мръсна работа срещу добри пари, а след това изведнъж да се направиш на непорочна монахиня и да откажеш да изпълниш поредното поръчение…

Всъщност нямаше смисъл да го разпитват за подробностите, за имената, за датите и за други неща, тъй като можеха успешно да се заемат с това в по-комфортни условия в столицата…

— Ти си негодник, Патрик — каза вяло Кейт, след като чу цялата история, а какъв смисъл имаше да крият от нея, след като сетне при всички случаи щяха да я вербуват. — Да ме накиснеш по такъв начин… Дори не става дума за това, че ме начукаха, но тези прекрасни момчета можеха да ми одерат кожата…

— Такъв си е този бизнес, миличка — сви почти безгрижно рамене Патрик. — Всеки си има свой бизнес. Само че е точно обратното — ти трябва да си ми благодарна. Ще имаш допълнителен източник на доходи. Тези прекрасни момчета сигурно ще ни вербуват, а това означава, че редовно ще ни плащат. Вярно, ще ни се наложи да проявим изключителна повратливост, та от „Маунт“ да не ни откъснат главите, но ние с теб сме печени и ще се справим. А парите никога не са излишни.

„Закоравял мръсник“, помисли си Мазур дори с известно възхищение. Но Лаврик беше прав, като твърдеше, че е най-лесно да си имаш работа точно със закоравели мръсници, защото те хем щяха да се препродадат без никакво угризение на съвестта, хем щяха да предадат предишните си господари, хем щяха да си развържат езика, все едно е канап, още щом чуят звънтежа на монетите или просто за да си спасят кожата. Виж, с принципните хора беше далеч по-трудно — когато се заинатяха, ако щеш, ги режи на парчета, пак нямаше да издадат нищо. Кой беше казал, че не съществуват боклуци, съществуват само кадри? Май че Канарис…

Двамата с Лаврик излязоха от колибата, без да спускат завесата. След като заповядаха на Патрик да седи кротко, Мазур непрекъснато го държеше в полезрението си, наблюдавайки го с крайчеца на окото си, пък и се стараеше да не изпуска от поглед и Кейт, понеже, знае ли човек — понякога се случваха най-невероятни изцепки.

— Съвпада с това, което разказа вождът — рече тихичко Лаврик на руски. — След среднощната канонада този плъх се довлякъл при него, обяснил му всичко за червените агенти и му показал и картата си. И подкрепил намерението на вожда да извърши шиконго. А за това, че там имало и войници, изобщо не му пукало, както обяснил самият той. Времената вече били други, а в столицата се случвали такива неща, че този път никой нямало да се поинтересува от случайно загиналите смотани пехотинци. Според мен вождът се е вбесил най-много не от самото нападение, а от това, че според информацията на Патрик, за която той твърдял, че е сигурна, искали да го убият… Както и да е. Провалихме разтърсващия репортаж, което никак, ама никак не е зле, и се обзаведохме с двама нови агенти… Какво ще правим оттук нататък, старши?

Мазур не мисли дълго:

— Ако политическата ситуация го изискваше, можехме да накараме Патрик да извика хеликоптера, да направим среднощна засада и да завземем машината. А след това дипломатите щяха да вдигнат шум до Бога, още повече че разполагаме с карта на служител на разузнаването. Но ситуацията май не го изисква… Значи, какво… Престъплението е налице. И можем да наредим на Бернадот веднага да извика от столицата колкото се може повече хеликоптери с войници. И наистина да претарашат селото за оръжие, понеже тук има доста скрити пушкала. Изобщо, нека да се оправят сами. А ние ще закараме вожда и тези двамата в столицата и ще ги предадем на Лавуте…

— Точно така — каза сериозно Лаврик. — Но има и още една подробност — преди да предадем тези двамата на Лавуте, аз малко ще поработя с тях. Моя грижа си е как ще го направя, макар че и на теб ще ти се наложи да дадеш едно рамо. В столицата всичко е спокойно, ние продължаваме да се водим на предишната си работа, имам и една–две квартири в града, както и няколко души… — Той се подхилна развеселено и погледна Мазур в очите. — Поне оправи ли я? Имаш навик да опъваш блондинки. Пък и нея си я бива.

— Не е измила следите на вожда по себе си — изсумтя Мазур.

— И това е вярно — съгласи се Лаврик. — Нищо де, ако искаш, в столицата ще я измия, една от квартирите ми е в сносен район, има баня и душ… Е, нека да си съберат багажа и всички заедно ще тръгнем за местния Кремъл.