Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Circle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Дейв Егърс

Заглавие: Кръгът

Преводач: Ана Пипева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Жанет 45“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комплекс „Жанет 45“, Пловдив

Редактор: Невена Дишлиева-Кръстева

Коректор: София Несторова

ISBN: 978-619-186-246-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/997

История

  1. — Добавяне

Бъдещето не познаваше никакви граници, никакви пречки. Щеше да стане така, че да няма човек къде да събира толкова щастие.

Джон Стайнбек, „На изток от рая“[1]

Книга първа

„Божичко“, помисли си Мей. „Същински рай.“

Кампусът беше необятен и привидно разхвърлян, ослепителен в лазурните тихоокеански цветове, но същевременно всичко беше обмислено до най-малката подробност, изпипано от най-изкусните ръце. На терена на някогашна корабостроителница (по-късно автокино, след това битпазар, а накрая пущинак) сега имаше заоблени зелени хълмове и фонтан на Калатрава[2]. Както и зона за пикник с маси, подредени в концентрични кръгове. И два вида тенис кортове — червени и с тревно покритие. И волейболно игрище, по което дечица от забавачката към компанията тичаха, пищяха и се стрелкаха във всички посоки. Насред всичко това се издигаха корпоративните сгради — над хиляда и петстотин декара матирана стомана и стъкло, които представляваха централата на най-влиятелната компания в света. Небето беше безупречно синьо и без нито едно облаче.

Мей си проправяше път от паркинга към главната сграда и се стараеше да изглежда като естествена част от всичко наоколо. Алеята се виеше между портокалови и лимонови дръвчета, а тук-там червените павета бяха заменени с плочки с насърчаващи, вдъхновяващи послания. Върху червения камък на една плочка с лазер беше гравирано „Мечтай“. На друга — „Включи се“. Бяха десетки: „Приобщи се“, „Изобретявай“, „Твори“. Мей едва не настъпи ръката на млад мъж в сив гащеризон, който поставяше нова плочка с надпис „Дишай“.

В слънчевия юнски понеделник Мей се спря пред главния вход под логото, гравирано на стъклото над него. Макар компанията да беше на по-малко от шест години, името и логото й — кръг около решетка с малко „c“[3] по средата — вече бяха сред най-известните в света. Тук, в главния кампус, работеха над десет хиляди служители, но Кръгът имаше офиси по целия свят и всяка седмица наемаше стотици надарени млади умове. Четири години подред беше пръв в класацията на най-престижните компании.

На Мей и през ум не би й минало, че може да има някакъв шанс да работи на подобно място, ако не беше Ани. Ани бе с две години по-голяма и бяха живели заедно три семестъра в колежа, в една ужасна сграда, станала поносима благодарение на изключителната им връзка — нещо като приятелки, или като сестри, или като братовчедки, на които им се иска да са сестри и никога да не се разделят. Една вечер през първия им месец на съжителство, по време на сесията, Мей си счупи челюстта, след като припадна, изнемощяла от грип и глад. Ани я предупреди да не мърда от леглото, но Мей реши да отиде до магазина да си вземе нещо кофеиново и се събуди на тротоара под едно дърво. Ани я заведе в болницата и изчака докато й шинират челюстта, прекара цялата нощ на един дървен стол до нея, а когато се прибраха, дни наред я храни със сламка. Подобни познания и отдаденост Мей не бе срещала у никого на годините на Ани или горе-долу на същата възраст. След тази случка Мей й стана толкова предана, колкото никога не си бе представяла, че може да бъде.

Докато Мей още учеше в колежа „Карлтън“ и се хвърляше от една магистратура в друга — от история на изкуството през маркетинг в психология (като накрая взе диплома за психолог, без каквито и да е планове за развитие в тази област) — Ани се дипломира, защити магистърска степен по бизнес администрация в „Станфорд“ и я поканиха на работа къде ли не, включително и в Кръга, където се озова броени дни след завършването. Сега заемаше длъжност с гръмко наименование — Директор по осигуряване на бъдещето, както се шегуваше самата Ани — и настоя Мей също да кандидатства. Мей я послуша и въпреки уверенията на приятелката й, че не е използвала никакви връзки, беше сигурна, че не е точно така и се чувстваше безпределно задължена. Един милион, не, един милиард души мечтаеха да са там, където се намираше Мей в момента — на прага на тази зала, висока десетина метра и осветена от калифорнийското слънце, на първия си работен ден в единствената компания, за която си струваше да работиш.

Мей бутна тежката врата. Коридорът беше дълъг колкото цял булевард и висок като катедрала. Нагоре бяха само офиси, цели четири етажа, всичките със стени от стъкло. За миг й се зави свят и бързо сведе глава към съвършено лъснатия под, където видя отражението на притесненото си лице. Разтегна устата си в усмивка, когато усети зад себе си нечие присъствие.

— Ти си Мей, предполагам.

Извърна се към красива млада глава, която се носеше над алено шалче и бяла копринена риза.

— Аз съм Рената. — Здравей, Рената. Търся…

— Ани. Зная. Идва насам. — Откъм устройството в ухото на Рената се чу дигитално изпукване. — Всъщност в момента е…

Рената гледаше към Мей, но виждаше друго. Ретинен интерфейс, предположи Мей. Поредната иновация, родена между тези стени.

— В „Дивия запад“ е — каза Рената, когато отново фокусира Мей, — но скоро ще бъде тук.

Мей се усмихна:

— Да се надяваме, че има достатъчно сухари и здрав кон.

Рената се усмихна любезно, но не се засмя. Мей знаеше за практиката на компанията да кръщава всяка зона от кампуса на някоя историческа епоха. Добро хрумване — правеше това огромно място не толкова безлично, по-малко корпоративно. Определено биеше „Сграда 3Б-изток“, предишното работно място на Мей. Последният й работен ден в офиса за комунални услуги в родния й град беше едва преди три седмици — всички се втрещиха, когато си подаде предизвестието, — но вече й се струваше абсурдно, че е похабила толкова време от живота си там. „Не искам и да чуя повече за този трудов лагер и всичко, което представлява“, помисли си Мей.

Рената продължаваше да получава сигнали от устройството в ухото си.

— А, момент — обади се, — сега казва, че още не може да се измъкне. — Рената погледна Мей със сияйна усмивка. — Какво ще кажеш да те заведа до бюрото ти? Тя ще дойде направо там след около час.

Мей за миг трепна при тези думи, „бюрото ти“, и веднага се сети за баща си. Той се гордееше с нея. Толкова се гордея, каза гласът му в съобщението. Оставил го беше в четири сутринта. Мей го получи, когато се събуди. Безкрайно се гордея, казваше баща й със стегнато гърло. Само две години след колежа и ето, вече с доходоносна работа в Кръга, със собствена здравна осигуровка, собствен апартамент в града, без да е в тежест на родителите си, които си имаха достатъчно грижи на главата.

Мей излезе с Рената на ливадата отвън. На изкуствения хълм под шарената сянка двама младежи се взираха в някакъв прозрачен таблет и оживено разговаряха.

— Ти ще си в „Ренесанса“, ето там — каза Рената и посочи през ливадата към постройка от стъкло и окислена мед. — Там са всички от „Обгрижване на клиенти“. Идвала ли си преди?

— Да — кимна Мей. — Няколко пъти, но не и в тази сграда.

— Значи си виждала басейна, спортната зона — Рената махна с ръка към синия правоъгълник и ръбатата постройка на фитнес залата зад него. — Там има зали за йога, кросфит, пилатес, масаж, спининг. Чух, че ходиш на спининг? Отзад са игрището за боче и новата инсталация за тетърбол. Кафетерията е от другата страна на ливадата… — Рената посочи към тучната трева, по която се бяха изтегнали като на плаж млади хора в официално облекло. — Пристигнахме.

Намираха се пред „Ренесанса“, друга сграда с дванайсетметров атриум, а над тях бавно се въртеше Калдерова[4] движеща се скулптура.

— Обожавам Калдер! — възкликна Мей.

— Знам — усмихна се Рената. Двете вдигнаха поглед към скулптурата.

— Тази преди е висяла във френския парламент. Май там беше.

Вятърът, който ги бе последвал вътре, раздвижи скулптурата така, че едната ръка посочи право към Мей, все едно лично я приветстваше. Рената хвана Мей за лакътя.

— Продължаваме ли? Насам.

Влязоха в стъклен асансьор с лек оранжев оттенък. Вътре се задействаха светлинки и Мей видя името си, изписано по стените, както и снимката си от гимназиалния годишник.

ДОБРЕ ДОШЛА, МЕЙ ХОЛАНД. От гърлото на Мей се изтръгна нещо като ахване. Не беше виждала тази снимка от години и никак не й беше липсвала. Заслугата ще да е на Ани, която за пореден път я атакуваше с въпросната снимка. Да, наистина, беше Мей — с широката уста, тънките устни, мургавата кожа, черната коса, — но на тази снимка, повече, отколкото на живо, високите скули й придаваха свиреп вид, кафявите очи не се усмихваха, а се взираха, мънички и студени, готови за война. От онзи момент — осемнайсетгодишна, гневна и несигурна — Мей бе наддала няколко така нужни килограма, лицето й бе поомекнало и тук-таме бе заформила извивки, които привличаха вниманието на мъже на различна възраст и с различни намерения. От гимназията насам се беше опитала да стане по-отворена към света, по-сговорчива, и ненадейната поява на снимката — напомняне за една далечна епоха, когато бе очаквала от света само най-лошото — я разтърси из основи. Миг преди изображението да й стане непоносимо, то изчезна.

— Да, всичко е със сензори — обясни Рената. — Асансьорът разчита идентификационната ти карта и казва „здрасти“. Ани ни даде снимката. Трябва да сте доста близки, щом има твои снимки от гимназията. Както и да е, дано нямаш нищо против. Правим го най-вече за посетители. Обикновено се впечатляват.

Докато асансьорът се издигаше, по стените се изписаха специалните събития за деня, като образите и текстовете се придвижваха от един панел към друг. Към всяко съобщение имаше видео, снимки, анимация, музика. В дванайсет щеше да има прожекция на „Коянискаци“[5], в един — демонстрация на самомасажиране, в три — гимнастика за повишаване на тонуса. В шест и половина имаше среща с някакъв непознат на Мей конгресмен, с побеляла коса, но младолик. Вратата на асансьора го показа как говори на подиум с веещи се зад него знамена, с навити ръкави и с длани, упорито свити в юмруци. Вратите се разтвориха и разцепиха конгресмена на две.

— Пристигнахме. — Рената пристъпи на тясната пътека със стоманена решетка вместо под.

Мей погледна надолу и стомахът й се сви. Виждаше чак до партера на четири етажа под тях. Опита се да прозвучи небрежно:

— Предполагам, не пращате тук хора със световъртеж.

Рената спря и се обърна към Мей с дълбоко угрижен вид.

— Разбира се, че не. Но в профила ти не пишеше…

— Не, не — поклати глава Мей. — Добре съм.

— Сигурна ли си? Можем да те сложим по-долу, ако…

— Не, не. Честно. Всичко е идеално. Извинявай. Пошегувах се.

Рената беше видимо разтревожена.

— Окей. Само кажи, ако нещо не е наред.

— Ще си кажа.

— Ще си кажеш ли? Защото Ани би искала да съм сигурна.

— Ще си кажа. Обещавам — отговори Мей и се усмихна на Рената, която се съвзе и продължи напред.

Пътеката стигна до площадката на етажа, която беше широка и разделена на две от дълъг коридор. Стените към офисите от двете страни бяха стъклени и вътре се виждаха служителите. Хората бяха украсили работните си места обилно, но с вкус — едно помещение беше пълно с ветроходни принадлежности, повечето от които като че ли се крепяха сами във въздуха, провесени от голите греди, другаде беше пълно с бонзаи. Минаха покрай малка кухня с изцяло стъклени шкафове и рафтове, а магнитните прибори бяха налепени по хладилника в спретната решетка. Всичко беше осветено от разноцветните крушки на голям полилей от ръчно духано стъкло, чиито разклонения се протягаха в оранжево, прасковено и розово.

— Ето, ти си тук.

Спряха до една офис клетка — сива, малка и облицована в нещо като синтетичен лен. Сърцето на Мей се сви. Изглеждаше почти като офиса, в който беше работила през последните осемнайсет месеца. За пръв път нещо в Кръга да не е преобразено и да напомня за миналото. Материалът, с който бяха покрити стените — не можеше да повярва, изглеждаше абсурдно, — беше зебло.

Мей знаеше, че Рената я наблюдава, беше наясно, че по лицето й е изписано нещо като ужас. Усмихни се, помисли си. Усмихни се.

— Как ти се струва? — попита Рената, а очите й се стрелкаха по лицето на Мей.

Мей наложи на устата си да изрази подобие на удовлетворение.

— Страхотно. Изглежда чудесно.

Със сигурност не беше очаквала подобно нещо.

— Ами, добре тогава. Ще те оставя да си опознаеш новото работно място, а Дениз и Джосая ще се появят след малко да те разведат и да инсталират всичко.

Мей пак изкриви устата в усмивка, а Рената се обърна и излезе. Със сядането забеляза, че облегалката е полусчупена и столът не се движи, защото колелцата му като че ли са засекли — четирите. На бюрото имаше компютър, но древен модел, какъвто не можеше да се види никъде другаде в сградата. Остана толкова слисана, че усети как настроението й я повлича към същата онази черна пропаст, където бе прекарала последните няколко години.

Кой изобщо вече работи в офис за комунални услуги? Как се озова там? Как го допусна? Когато хората я питаха къде работи, бе по-склонна да излъже, че е безработна. Нима щеше да е по-различно извън родния й град?

След около шест години, прекарани в омраза към града, в проклинане на родителите си, задето са се пренесли в него и са я обрекли на ограниченията и недостига на всичко там — развлечения, ресторанти, просветени умове, — Мей напоследък бе започнала да си спомня за Лонгфийлд с нещо като умиление. Малко градче между Фрезно и Транкуилити, основано и кръстено през 1866 г. от фермер без капка въображение.

Сто и петдесет години по-късно населението му наброяваше под две хиляди души, повечето от които работеха във Фрезно, на около трийсет километра. Лонгфийлд беше евтин град и родителите на приятелите й бяха охранители, учители или шофьори, които обичаха да ходят на лов. От целия й випуск от осемдесет и един души, Мей бе сред дванайсетте, които отидоха в четиригодишен колеж, и единствената, която се насочи на изток от Колорадо.

Фактът, че стигна толкова далеч и задлъжня толкова много, само за да се върне да работи в местния офис за комунални услуги, съсипа и нея, и родителите й, макар те да казваха, че е взела правилното решение и че се е възползвала от сигурна възможност за добро начало, с което да започне да изплаща дълговете си.

Сградата, в която работеше, 3Б-изток, представляваше отчайваща панелка с тесни процепи вместо прозорци. Повечето офиси вътре бяха с бетонни стени, боядисани в блатистозелено. Все едно работиш в съблекалня. Беше с десетина години по-млада от останалите, но дори трийсетинагодишните изглеждаха от друг век. Всички се прехласваха по компютърните й умения, които бяха елементарни и обичайни за всичките й познати. Колегите й обаче бяха впечатлени. Наричаха я „Черната светкавица“, някакъв банален намек за косата й, и я убеждаваха, че я чака „светло бъдеще“ в офиса за комунални услуги, ако си изиграе картите правилно. След четири-пет години, смятаха те, можеше да е управител на информационните технологии за цялата подстанция! Това безкрайно я дразнеше. Не беше ходила в колеж — елитно хуманитарно образование, за което плати 234 хиляди долара, — за да работи нещо такова. Но все пак си беше работа и парите й трябваха. Студентските заеми бяха бездънни и изискваха месечни вноски, затова прие позицията и заплатата с идеята да се оглежда за по-добри перспективи.

Прекият й началник беше мъж на име Кевин, който заемаше поста на специалист по технологиите, но по някакво странно стечение на обстоятелствата си нямаше и представа от технологии. Разбираше от кабели и сплитери — би трябвало да води радиопредавания от мазето си, а не да ръководи Мей. Всеки божи ден носеше едни и същи ризи с къс ръкав и едни и същи вратовръзки с ръждив цвят. Беше ужасен дразнител на сетивата, дъхът му миришеше на шунка, а мустаците му, рошави и непокорни, бяха като две щръкнали лапички — едната на югозапад, другата на югоизток, — подаващи се от вечно зеещите му ноздри.

Всичко, включително безбройните му оскърбления, би било търпимо, стига той да не вярваше, че Мей всъщност я е грижа. Кевин наистина смяташе, че Мей, възпитаничка на „Карлтън“, мечтател със златни блянове, каквито малцина имат, я е грижа за тази работа в службата за комунални услуги. Че тя би се терзала, ако Кевин квалифицира представянето й през някой ден като незадоволително. Това я подлудяваше.

Случаите, когато я викаше в кабинета си, затваряше вратата и сядаше на ръба на бюрото си, бяха безкрайно мъчителни. „Знаеш ли защо си тук?“, питаше като пътен полицай спрял нарушител. Друг път, когато беше доволен от работата й за деня, правеше нещо още по-отвратително: хвалеше я. Наричаше я свое протеже. Обожаваше тази дума. Така я представяше на посетители: „Това е моето протеже, Мей. Доста умно момиче — в повечето случаи“ — и й смигаше като капитан на своя първи помощник, все едно двамата бяха преживели многобройни бурни приключения, обрекли ги на вечна преданост един към друг. „Ако сама не си попречи, тук я чака светло бъдеще.“

Това не се понасяше. Всеки един ден на тази работа през осемнайсетте месеца, прекарани там, Мей се чудеше дали наистина би могла да помоли Ани за услуга. Не беше от хората, готови да молят за подобно нещо — за собственото си спасение, избавление. Това значеше да признаеш, че си в нужда, да се натрапиш, да се „ръчкаш“, както казваше баща й, а Мей не беше възпитана така. Родителите й бяха кротки хора, не обичаха да са в тежест на никого, бяха тихи и горди, не приемаха подаяния.

Такава беше и Мей, но тази работа я промени, превърна я в нещо различно, в човек, готов на всичко, само и само да се махне. Направо й се гадеше от всичко това. Зелените стени. Машината за вода от време оно. И перфокарти, за бога! И грамоти за заслуги, когато някой се прояви. Ами работните часове! Наистина от девет до пет. Всичко беше като от друга ера, с право вече забравена, и това караше Мей да си мисли не само че пропилява собствения си живот, а че цялата тази фирма пропилява живота на хората, пропилява човешки потенциал и забавя хода на земното кълбо. Работната й кабинка, нейната кабинка, сякаш беше есенцията на всичко това. Ниските стени около бюрото, предвидени да спомогнат за пълната й концентрация върху работата, бяха облицовани със зебло, все едно всеки друг материал би я разсеял, би я подтикнал към по-екзотични начини да прекарва дните си. И така бе прекарала осемнайсет месеца в канцелария, където смятаха, че измежду всички материали, познати на човечеството, този, който служителите трябва да гледат всеки божи ден, е зеблото. При това едно такова мърляво, някаква нисша форма на зебло. Евтино бедняшко зебло, зебло на промоция. Господи, заричаше се тя, когато напусна това място, никога повече няма да погледна, да докосна или изобщо да помисля за този материал.

И не очакваше отново да го види. Та колко често, извън деветнайсетия век, извън смесения магазин от деветнайсети век, някой вижда зебло? Не смяташе, че някога ще й се случи, но ето го и него, навсякъде около нея на новото й работно място в Кръга, и докато го гледаше, докато усещаше плесенясалата му миризма, очите й се насълзиха.

— Шибано зебло — измърмори си под носа.

Зад нея се чу въздишка и някой се обади:

— Сега осъзнавам, че май не е било добра идея.

Мей се обърна и видя Ани, която стоеше с прибрани до тялото ръце и свити юмруци като нацупено дете.

— „Шибано зебло“ — имитира киселата физиономия на Мей, след което избухна в смях. Когато се поуспокои, успя да каже: — Това беше невероятно. Много ти благодаря, Мей. Знаех, че няма да ти хареса, но исках да видя колко точно. Съжалявам, че те докарах почти до сълзи. Божичко!…

Тогава Мей погледна към Рената, която беше вдигнала невинно ръце.

— Не беше моя идея! — оправда се тя. — Ани ме накара! Не ме мрази!

Ани въздъхна, удовлетворена.

— Наложи се да купя цялата кабинка от „Уолмарт“[6]. Ами компютърът! Цяла вечност го търсих онлайн. Мислех, че можем да качим нещо такова от нечие мазе, но в целия кампус нямаше нищо, достатъчно грозно и старо. Боже, само да си беше видяла физиономията!

Сърцето на Мей биеше бясно.

— Ти си пълна откачалка! — извика тя.

— Аз ли? — престори се на объркана Ани. — Не съм откачена. Аз съм страхотна!

— Не мога да повярвам, че си вложила толкова старание само за да ме разстроиш.

— Е, повярвай. Как иначе щях да стигна там, където се намирам в момента. Всичко опира до планиране и постоянство. — Ани й смигна като изпечен търговец и Мей не успя да сдържи смеха си. Пълна кукувица. — А сега да вървим. Ще ти направя пълна обиколка.

Докато я следваше, Мей си напомни, че Ани невинаги е била старши изпълнителен директор в компания като Кръга. Навремето, преди едва четири години, приятелката й учеше в колеж и се разкарваше навсякъде по мъжки анцуг — на лекции, на вечеря, дори на срещи. Както казваше едно от гаджетата й (многобройни, никога по двама наведнъж, все прилични момчета), Ани беше „пълна откачалка“. Но тя можеше да си го позволи. Беше от семейство с пари, потомствени богаташи, пък и беше много сладка, с трапчинки и дълги мигли и с толкова руса коса, че нямаше как да не е истинска. Имаше весел нрав и даваше вид на човек, който не взима нещата присърце за повече от няколко минути. Но беше и абсолютна откачалка. Длъгнеста, жестикулираше свирепо, когато говореше, и се отплесваше в странни теми и чудати мании — пещери, любителска парфюмерия, ду-уап музика. Поддържаше приятелски отношения с всичките си бивши гаджета, с всяка забивка, с всеки преподавател (познаваше ги лично и им пращаше подаръци по празниците). Бе ръководила или поне участвала в повечето, ако не и във всички, клубове в колежа, включваше се във всички каузи и пак намираше време да се отдаде на ученето — всъщност на всичко, — като същевременно все тя се правеше на идиот по купоните, за да повдигне настроението на останалите, все тя оставаше до края. Единственото разумно обяснение би било, че просто не спи, но случаят не беше такъв. Ани спеше като пор по осем до десет часа на ден и можеше да го прави навсякъде — по време на триминутно пътуване в колата, в мърлявото сепаре в закусвалнята до колежа, на чийто и да е диван, по всяко време.

Мей знаеше всичко това от личен опит, тъй като по едно време й беше станала нещо като личен шофьор на дългите пътешествия из Минесота, Уисконсин и Айова за безбройните — и в повечето случаи безсмислени — кроскънтри състезания. Мей беше получила частична стипендия да се състезава за „Карлтън“ и тъкмо покрай бягането се запозна с Ани, която беше с две години по-голяма от нея. Без кой знае какви усилия Ани беше блестящ бегач, но често не се вълнуваше много-много дали тя самата, или отборът като цяло, печели или губи.

Ани можеше да се отдаде изцяло на едно състезание, да се подиграва на противниците, да ги обижда за униформите или за оценките им на изпитите, а в следващия момент да не прояви и капка интерес към резултата и просто да се радва, че е участвала. По време на дългите пътувания в колата й — обикновено караше Мей — Ани вдигаше босите си крака на таблото или ги провесваше през прозореца и коментираше пейзажа, или часове наред фантазираше какво ли става в спалнята на двамата им треньори, женена двойка с еднакви, почти войнишки подстрижки. Мей се смееше на всичко, което излизаше от устата на Ани и това я отвличаше от мислите за състезанията, на които тя, за разлика от Ани, трябваше да победи или поне да се представи добре, за да оправдае стипендията, която получаваше от колежа. Винаги пристигаха броени минути преди срещата и Ани все забравяше в коя дисциплина се очаква да бяга и дали изобщо й се бяга.

И така, как беше възможно този хаотичен, абсурден човек, който все още си разнасяше парченце от бебешкото одеялце в джоба, да се издигне толкова бързо и толкова високо в Кръга? Днес тя беше един от четирийсетте водещи умове в компанията — или Бандата на четирийсетимата, — посветени в най-секретните планове и данни. Как бе успяла да издейства назначението на Мей, без дори да си мръдне пръста? Да уреди всичко за броени седмици, след като Мей най-накрая преглътна всякаква гордост и склони да я помоли? Това беше доказателство за волята на Ани, за необяснимото й и заложено в основата на съществото й чувство за предопределеност. На пръв поглед Ани не даваше признаци за дива амбиция, но Мей беше сигурна, че в нея се таи нещо, което й бе наложило в крайна сметка да се озове тъкмо тук, независимо откъде идва. Ако ще да бе израсла в сибирската тундра, да се беше родила сляпа в семейство на овчари, пак щеше да стигне дотук, сега.

— Благодаря, Ани — продума Мей, без да се усети.

Бяха минали покрай няколко конферентни зали и фоайета и прекосяваха новата галерия на компанията, където висяха няколко картини на Баскиа[7], току-що откупени от един почти фалирал музей в Маями.

— За нищо — каза Ани. — Съжалявам, че си в „Обгрижване на клиенти“, знам, че звучи тъпо, но имай предвид, че половината от старшите партньори в компанията са започнали оттам. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти.

— Добре, защото е така.

Излязоха от галерията и се озоваха в кафетерията на втория етаж.

— „Стъклената столова“. Знам, ужасно име — каза Ани.

Заведението беше проектирано така, че хората ядяха на девет различни нива, като подовете и стените бяха изцяло от стъкло. На пръв поглед изглеждаше все едно всички висят във въздуха.

Минаха през Заемната, откъдето служителите можеха да заемат безплатно всичко — от велосипед през телескоп до делтаплан, — и влязоха в Аквариума, проект на един от основателите. Стояха пред огромен контейнер, в който призрачни медузи бавно се издигаха и спускаха без явна посока или цел.

— Ще те наблюдавам — каза Ани, — и всеки път, когато постигнеш нещо забележително, ще се погрижа всички да разберат, за да не стоиш там твърде дълго. Тук развитието е сигурно, а както знаеш, назначаваме на по-високи постове само вътрешни хора. Така че просто си върши работата, не надигай много глас и за нула време ще излезеш от „О.К.“ и ще започнеш на някое готино местенце.

Мей се вгледа в очите на Ани, които лъщяха под светлината от аквариума.

— Не се притеснявай. Бих се радвала на всичко, стига да е тук.

— По-добре да си ниско на стълбата, по която искаш да се качваш, отколкото в средата на такава, по която не искаш, нали така? Някоя шибана, говняна стълба.

Мей се засмя. Шокиращо бе да чуеш такива мръсотии от такова хубаво лице.

— Винаги ли си псувала толкова? Не те помня такава.

— Само когато съм уморена, което е кажи-речи винаги.

— А беше такова мило момиче.

— Извинявам се. Мамка му, извинявам се, Мей! Ебаси, Мей! Добре, хайде да видим още неща. Кучкарника!

— Днес изобщо ще работим ли? — попита Мей.

— Да работим? Е, ние работим! Това ти е задачата първия ден: да опознаеш мястото, хората, да се аклиматизираш. Нали знаеш, като си слагаш нов паркет вкъщи…

— Не, не знам.

— Е, като си слагаш, първо трябва да оставиш дървото за десетина дни, за да се аклиматизира. Чак тогава го монтираш.

— Значи, по тази аналогия, аз съм дървото?

— Ти си дървото.

— След което ще бъда монтирана.

— Да, ще те монтираме. Ще те заковем с десет хиляди малки пирончета. Много ще ти хареса.

Отидоха до кучкарника, творение на Ани. Нейното куче, Д-р Кинсман, наскоро беше умряло, но след няколко много щастливи години тук, винаги близо до стопанката си. Защо трябва хиляди служители да си оставят кучетата вкъщи, като могат да ги доведат тук, където ще са сред хора и други кучета и където ще се грижат за тях, вместо да си седят сами. Такава била логиката на Ани, всички веднага се съгласили и сега идеята се смяташе за гениална. Отидоха и до нощния клуб — който обикновено се ползваше през деня за нещо, наречено „екстатични танци“, страхотна тренировка, каза Ани, — видяха и открития амфитеатър — „имаме десетина любителски комедийни трупи“, — а след всичко това отидоха да обядват в голямата кафетерия на първия етаж, където на малка сцена в ъгъла свиреше китарист, който приличаше на любим изпълнител на родителите на Мей.

— Това да не е?…

— Той е — каза Ани, без да забави крачка. — Всеки ден идва някой. Музиканти, комици, писатели. Това е любимият проект на Бейли, да ги кани тук за някоя и друга изява, особено като имаш предвид колко трудно им върви навън.

— Знаех, че понякога идват такива гости, но всеки ден?

— Наемаме ги за една година напред. Направо се избиват.

Мъжът пееше с чувство, килнал глава, косата скриваше очите му, а пръстите му трескаво играеха по струните, но повечето хора в кафетерията не му обръщаха никакво внимание.

— Не искам и да си помисля колко струва това.

— Боже, да не мислиш, че им се плаща. А, чакай, трябва да се запознаеш с този човек.

Ани спря един мъж на име Випул, който скоро щял да революционизира цялата телевизия — медията, която повече от всички останали още си стоеше заседнала в двайсетия век.

— По-скоро деветнайсети — поправи я той с лек индийски акцент, макар че английският му звучеше прецизно и надменно. — Това е последното място, където клиентите никога не получават каквото искат. Последната следа от феодалните взаимоотношения между производител и зрител. Край на васалството! — завърши той, сбогува се и си продължи по пътя.

— Този тип е на съвсем друго равнище — каза Ани, докато си проправяха път навътре в кафетерията. Спряха се край пет-шест маси при изключителни хора и всеки работеше по нещо, което Ани смяташе, че „ще разтърси целия свят“ или „ще промени живота ни“, или че е „петдесет години преди времето си“.

Обхватът на дейностите тук беше зашеметяващ. Срещнаха две жени, които работеха над подводен проучвателен съд, който щеше да разкрие тайните на Марианската падина.

— Ще я картографират като Манхатън — каза Ани и двете жени не оспориха преувеличението.

Спряха се и при трима млади мъже, които гледаха в екран, вграден в масата. На него се виждаха триизмерни чертежи на ново по рода си нискобюджетно жилище, което лесно щеше да се въведе в развиващите се страни.

Ани хвана Мей за ръката и я повлече към изхода.

— Сега отиваме към Охрената библиотека. Чувала ли си за нея?

Мей не беше, но не искаше да си признае.

Ани й хвърли заговорнически поглед.

— По принцип не би трябвало да я виждаш, ама хайде, от мен да мине.

Качиха се в плексигласов асансьор с неоново осветление и се заиздигаха през атриума с изглед към всяко ниво и офис по пътя им, цели пет етажа.

— Не мога да разбера как подобни неща се вписват в бюджета — зачуди се Мей.

— Боже, и аз нямам представа. Само че тук не става въпрос само за пари, както предполагам сама се досещаш. Има достатъчно приходи, които да удовлетворят страстите на тази общност. Онези момчета с еко-жилищата, например, са програмисти, но двама са учили и архитектура. Изготвиха предложение и Мъдреците направо пощуряха. Особено Бейли. Направо си умира да спонсорира любознателността на великите млади умове. А библиотеката му е нещо нереално. Това е етажът.

Излязоха в дълъг коридор, чиито стени в цвят тъмна череша и орех бяха осветени в приглушената кехлибарена светлина на гъсторазположените полилеи.

— Старомодно отвсякъде — отбеляза Мей.

— Знаеш го Бейли, нали? Ами, пада си по такива праисторически работи. Махагон, месинг, витражи. На това му вика естетика. Преборили са го за другите сгради, но тук командва той. Виж това.

Ани се спря пред огромна картина, портрет на Тримата мъдреци.

— Грозилище, а?

Картината наистина беше някак нескопосана, сякаш рисувана от гимназист. На нея Тримата създатели на компанията бяха подредени пирамидално и облечени в най-типичните си дрехи, а по лицето на всеки леко карикатурно беше изписан характерът му. Тай Господинов, детето чудо на Кръга, беше с неугледни очила и огромен анорак с качулка. Гледаше наляво, усмихнат, все едно се наслаждава на момент на уединение, настроен на някаква далечна честота. Казваха, че се държи почти като аутист и тази картина като че ли целеше да го подчертае. С тъмната си рошава коса и гладко лице изглеждаше на не повече от двайсет и пет.

— Тай изглежда все едно за нищо не му пука, нали? — попита Ани. — Само че не е така. Никой от нас нямаше да е тук, ако той не беше такъв гений на мениджмънта. Но по-добре първо да ти обясня едно-друго. Бързо ще се издигаш, така че си трябва.

Тай, или Тайлър Александър Господинов, бил първият Мъдрец, обясни Ани, всички му казвали просто Тай.

— Това ми е ясно — каза Мей.

— Не ме прекъсвай. Изнасям ти същата реч като пред държавните глави!

— Слушам…

Ани продължи.

Тай съзнава, че е — меко казано — не особено социален тип, а грубо казано — тотален провал в общуването. И така, само шест месеца преди компанията да излезе на борсата, той взима много мъдро и доходоносно решение: наема другите двама Мъдреци, Еймън Бейли и Том Стентън. Този ход разсейва страховете на всички инвеститори и в крайна сметка утроява пазарната оценка на компанията.

Първичното публично предлагане набира капитал от три милиарда долара, безпрецедентно, но не и неочаквано. Така, с всички парични грижи зад гърба си и със Стентън и Бейли на борда, Тай е свободен да отплува, да се скрие, да изчезне. С всеки следващ месец се появява все по-рядко и по-рядко из кампуса и медиите.

Става още по-затворен в себе си и аурата около него, умишлено или не, расте. Всички, които следят Кръга, се чудят: „Къде е Тай, какво е замислил?“. Неговите идеи обаче се държат в тайна до самото им излизане на бял свят и с всяка следваща иновация, представена от Кръга, става все по-трудно да се каже дали е плод на самия Тай, или продукт на все по-обширната група изобретатели, най-добрите в света, които вече са част от компанията.

Повечето хора предполагат, че той все още е активно замесен във всичко, че с нюха си за решения — глобални, елегантни и подлежащи на безгранично усъвършенстване — има пръст във всяка голяма иновация на Кръга. Основава компанията едва след първата година в колежа, без особен предприемачески усет или конкретни цели. „Викахме му Ниагара“, казва съквартирантът му в една от първите статии за Тай. „Идеите му извираха от главата ей така, с милиони, всяка секунда на всеки ден, безкрайни и изумителни.“

Тай създава базовата система, наречена Унифицираната операционна система, която събира на едно място цялата онлайн информация за потребителите, съществувала до момента поотделно и разхвърляно: профилите им в социалните мрежи, разплащателните им сметки, различните пароли, имейл акаунти, потребителски имена, предпочитания и всеки възможен инструмент и проявен интерес. Старият метод — отделна трансакция, отделна система за всеки сайт и всяка покупка — е все едно да се качваш на различна кола за всяка ежедневна задача. „Не би трябвало да ни се налага да имаме осемдесет и седем различни коли“, казва Тай по-късно, след като системата му вече е превзела мрежата и света.

Вместо това той събира в едно всичко, всяка нужда и инструмент на всеки потребител, и създава ТиСи — един профил, една самоличност, една парола, една разплащателна сметка за всеки човек. Край на десетките пароли и имена. Устройствата вече знаят кой си — истинското ти аз, непоклатимо и неприкрито, — знаят кой плаща, кой се регистрира, отговаря, коментира, разглежда и бива разглеждан. Трябва да ползваш истинското си име, а то е свързано с кредитните ти карти, с банката ти, следователно плащането на всичко е лесно. Едно-единствено копче до края на онлайн живота ти.

За да ползваш който и да било инструмент на Кръга — а те са най-добрите, най-разпространените, всемогъщи и безплатни, — трябва да го правиш от свое име, с истинската си идентичност, с ТиСи. Ерата на фалшивите самоличности, кражбата на лични данни, многобройните потребителски имена, сложни пароли и платежни системи остава в миналото. Всеки път, щом искаш да видиш нещо, да използваш нещо, да коментираш или да си купиш нещо, можеш да го направиш с един бутон, един акаунт; всичко е свързано, проследимо и лесно, всичко може да се управлява от телефон или лаптоп, таблет или ретинен интерфейс. Веднъж направиш ли си един елементарен акаунт, можеш да достигнеш до всяко кътче на интернет, до всеки портал, до всеки сайт за плащане, до всичко, което искаш.

ТиСи променя интернет из основи в рамките на една-единствена година. Въпреки че някои сайтове първоначално се противят и защитниците на свободния интернет се борят за правото на анонимност онлайн, могъщата вълна на ТиСи помита всяка опозиция. Започва се с търговските страници. Защо сайт, който няма нищо общо с порното, да иска анонимни потребители, когато може да знае точно кой е прекрачил прага му? За една нощ всички коментари стават вежливи, защото потребителите носят лична отговорност. Троловете, малко или много превзели интернет, са изтласкани обратно в мрака.

А тези, които искат или имат нужда да следят движенията на потребителите си онлайн, намират своята Валхала: реалните покупателни навици на реални хора вече са напълно измерими, а маркетингът, насочен към тези реални хора, може да се извършва с хирургическа прецизност. Повечето потребители на ТиСи, повечето интернет ползватели, които просто искат леснота, ефикасност, чисто и безпроблемно обслужване, са изумени от резултатите. Вече не им се налага да помнят дванайсет самоличности и пароли, вече не трябва да понасят лудостта и гнева на анонимните глутници, не е нужно да търпят тромав маркетинг, който, в най-добрия случай, улучва на около километър от интересите им. Сега съобщенията, които получават, са фокусирани, точни и в по-голяма част от случаите дори добре дошли.

А Тай създава всичко това кажи-речи случайно. Писва му да помни самоличности, да въвежда пароли и данни на кредитни карти и съставя код, за да улесни целия процес. Дали нарочно е използвал първата буква от името си за ТиСи? Казва, че го е осъзнал чак след това. Дали е имал представа за пазарните последствия от ТиСи? Твърди, че е нямал, и повечето хора вярват, че печалбите от изобретенията му идват от другите двама Мъдреци, тези с опита и бизнес нюха. Тъкмо те дават бъдеще на ТиСи, намират начин да оберат реколтата от всички иновации на Тай и са тези, благодарение на които компанията се превръща в силата, потопила Фейсбук, Туитър, Гугъл, а по-късно и Алакрити, Зупа, Джеф и Куан.

— Том не изглежда много добре тук — отбеляза Ани. — В действителност няма чак толкова акулски вид. Но чувам, че много харесва картината.

Вляво под Тай стоеше Том Стентън, изпълнителният директор, пропътувал света и самоопределил се като „Капиталист Прайм“ (обожаваше Трансформърс[8]). Беше облечен с италиански костюм и се хилеше като вълка, току-що изял бабата на Червената шапчица. Косата му беше тъмна, но прошарена по слепоочията, а очите — безизразни, непроницаеми. Приличаше на спекулант от Уолстрийт през осемдесетте — без скрупули, че е богат, необвързан, агресивен, може би дори опасен. Беше разточителен титан, едва прехвърлил петдесетте, който като че ли ставаше все по-могъщ с всяка изминала година и без колебание използваше парите и влиянието си.

Не се боеше от президенти. Не скланяше глава нито пред съдебни дела на Европейския съюз, нито пред спонсорирани от държавата китайски хакери. Нищо не бе обезпокоително, нищо не бе непостижимо, нищо не бе извън финансовите му възможности. Притежаваше отбор в НАСКАР, някоя и друга състезателна яхта, пилотираше собствен самолет. Беше анахронизмът в Кръга, бляскавият главен изпълнителен директор, който будеше смесени чувства у мнозина от младите утописти в компанията. Крещящото му консуматорство категорично отсъстваше от живота на останалите двама Мъдреци. Тай беше наел разнебитен двустаен апартамент на няколко километра от Кръга, но тъй като никой не го беше виждал да влиза или да излиза от кампуса, всички смятаха, че се е заселил там. А за Бейли беше ясно — живееше в известна всекиму съвсем скромна къща с три спални на леснодостъпна улица на десет минути от работа. Стентън обаче имаше къщи навсякъде — в Ню Йорк, Дубай, Джаксън Хоул. Притежаваше цял етаж от Милениум тауър в Сан Франциско. Остров край Мартиника.

Еймън Бейли, нарисуван до него, изглеждаше в пълен покой, дори щастлив в присъствието на другите двама, които, поне привидно, бяха противоположност на ценностите му. Неговият портрет, вдясно под Тай, го изобразяваше такъв, какъвто е — с побеляла коса, румени страни, блеснали очи, весел и искрен. Той беше публичното лице на компанията, личността, която всеки свързваше с Кръга. Когато се усмихнеше, което правеше почти постоянно, усмихваха се устата му, очите му, дори като че ли и раменете. Имаше чувство за хумор. Знаеше как да те разсмее. Умееше да говори поетично, но в същото време добре аргументирано и слушателите му в един миг се радваха на красноречието му, в друг — на здравия му разум. Беше роден в Омаха, в съвсем обикновено шестчленно семейство, а в миналото му не се таеше нищо кой знае колко удивително. Бе учил в университета „Нотр Дам“, беше се оженил за приятелката си от съседния колеж, „Сейнт Мери“, и сега си имаха четири деца — три момичета и, най-накрая, момче, което обаче се бе родило с церебрална парализа. „Той е белязан“, бе казал Бейли, обявявайки раждането му пред компанията и пред света. „И затова ще го обичаме още повече.“

От тримата Мъдреци най-често може да срещнеш тъкмо Бейли — или ще се разхожда из кампуса, или ще свири на тромбон на Вечерта на таланта, или пък ще представя Кръга в някое телевизионно предаване и с лека ръка ще отхвърля въпросите за поредното разследване на Федералната комисия по комуникациите, а ако ли не — през смях ще обявява някое полезно ново приложение или революционна технология. Предпочиташе да го наричат чичо Еймън и когато се разхождаше из кампуса, всички наистина му се радваха като на любимия си чичо, приветлив и всеотдаен. „Бил Мъри на Пебъл Бийч“[9], както веднъж го бе описал Стентън. „Всички го обичат, а мисля, че и той наистина обича всички.“ Тримата Мъдреци, както в истинския живот, така и на портрета, представляваха странен букет от разнородни цветя, но комбинацията без съмнение бе сполучлива. Всички знаеха, че е така, и мнозина от класацията на списание „Форчън“ с петстотинте най-процъфтяващи компании бяха опитали да заимстват този триглав модел на управление, но с променливи резултати.

— В такъв случай защо не са се бръкнали за истински портрет от човек, който знае какво прави? — попита Мей.

Колкото повече гледаше портрета, толкова по-странен й се струваше. Художникът го беше аранжирал така, че всеки от Мъдреците бе положил ръка на рамото на някого от другите двама. Беше абсурдно, а извиването и протягането на ръцете им беше извън всякакви физически закони.

— Според Бейли е много забавен — каза Ани. — Даже искаше да го сложат в главното фоайе, но Стентън не се съгласи. Нали знаеш, че Бейли е колекционер? Има особен вкус. Може да прави впечатление на веселяк, на съвсем обикновен човечец от Омаха, но е познавач и е голям маниак на тема съхраняване на миналото — дори като става въпрос за кофти изкуство от миналото. Чакай само да му видиш библиотеката.

Стигнаха до огромна врата, която изглеждаше (и най-вероятно беше) от средновековието — като порта, която навремето е възпирала варварите. На нивото на гърдите стърчаха две гигантски чукала под формата на гаргойли и Мей не пропусна да се пошегува:

— Май не стават за чукане.

Ани изпръхтя, махна с ръка пред един син панел на стената и вратата се отвори. Обърна се към Мей:

— Яко, а?

Стояха в библиотека на три нива, издигащи се около открит атриум. Всичко беше изработено от дърво, мед и сребро — същинска симфония от приглушени цветове. Имаше най-малко десет хиляди книги, повечето от които подвързани с кожа и подредени по лъскавите, лакирани лавици. Между книгите стояха строги бюстове на именити хора: гърци и римляни, Джеферсън, Жана д’Арк, Мартин Лутър Кинг. От тавана висеше модел на „Елегантната гъска“[10] — или може би на „Енола Гей“[11]? Имаше и десетина антични глобуса, осветени отвътре с мека жълтеникава светлина, която сгряваше множеството вече погубени нации.

— Накупил е сума ти подобни неща, които са били на косъм да бъдат продадени на търг или да се затрият някъде. Това е неговият кръстоносен поход, нали разбираш. Отива в някое западащо имение при хора, които са тръгнали да си разпродават съкровищата на ужасна безценица, и плаща пазарна цена за всичко, даже дава на собствениците неограничен достъп до вещите им. И те постоянно висят тук — всякакви побелели старци идват да четат или да си галят вещите. О, а това трябва да го видиш. Ще ти увисне ченето!

Ани поведе Мей нагоре по стъпалата, покрити със сложни мозайки, които вероятно бяха репродукции на мотиви от Византийската епоха. Докато се качваше, Мей се държеше за месинговото перило и забеляза, че по него няма и следа от отпечатъци, нито едно петънце. По пътя видя зелени счетоводителски настолни лампи, блестящи медни и златни телескопи, кръстосани в различни посоки, надзъртащи през прозорчета с фигурални стъкла.

— О, я виж там горе — възкликна Ани.

Мей вдигна очи и видя, че таванът представлява витраж с безброй ангели, подредени в кръгове.

— От някаква църква в Рим е.

Стигнаха до най-горния етаж на библиотеката и Ани поведе Мей през тесни коридори от книги със заоблени гръбчета, някои от които високи колкото самата нея — Библии, атласи, илюстрирани исторически книги за войни и бунтове, за отдавна изчезнали нации и народи.

— Така. А сега виж нещо — каза Ани. — Чакай… Преди да ти го покажа, трябва да сключим устен договор за конфиденциалност.

— Добре.

— Ама сериозно.

— Сериозно. Съвсем сериозна съм.

— Хубаво. А сега, като мръдна тази книга… — помести голям том, озаглавен „Най-хубавите години от нашия живот“. — Гледай!

Стената, отрупана със стотици книги, започна бавно да се отмества, докато се разкри проход към тайно помещение.

— Страшно гъзарско, а? — усмихна се Ани и двете влязоха. Стаята беше кръгла и по стените имаше още книги, но акцентът беше дупка в средата на пода, оградена с меден парапет. От центъра се спускаше стълб, водещ към незнайни дълбини.

— Пожари ли гаси? — засмя се Мей.

— Знае ли човек… — отговори Ани.

— Къде ли води?

— Доколкото мога да преценя, до личното му паркомясто.

Мей онемя.

— Слизала ли си?

— Не, беше рисковано дори само да ми го покаже. Не трябваше. Той самият си го каза. А сега аз го показвам на теб, което е тъпо. Но пък знаеш що за акъл има този човек. Може да има каквото си поиска, а си поръчва пожарникарски стълб, който стига през седем етажа до гаража.

От устройството в ухото на Ани се чу дигитално препукване и тя каза на човека от другата страна на линията, че идва. Трябваше да тръгват.

Бележки

[1] Превод от английски: Кръстан Дянков. Б.пр.

[2] Сантяго Калатрава, прочут испански архитект, скулптор и художник. Б.пр.

[3] Името на компанията на английски е „Circle“, т.е. „Кръгът“. Б.пр.

[4] Александър Калдер, американски скулптор и художник, известен най-вече със своите движещи се (кинетични) скулптури. Б.пр.

[5] Американски документален филм от 1982 г., първи в трилогията „Каци“. (На английски: „Koyaanisqatsi“). Б.пр.

[6] Верига американски универсални магазини за търговия на дребно, най-голямата корпорация в света. Б.пр.

[7] Жан-Мишел Баскиа, американски художник, известен с графити, неоекспресионистичните и примитивистките си творби. Б.пр.

[8] Игра на думи с главния робот от Трансформърс, Оптимус Прайм. Б.пр.

[9] Комедиантът Бил Мъри, любимец на всички от турнирите по голф в Пебъл Бийч. Б.пр.

[10] Самолетът „H-4 Херкулес“, станал известен като „Елегантната гъска“. Завършен малко след Втората световна война, следователно не навреме за бойните действия, самолетът остава единствен по рода си. Б.пр.

[11] Самолетът, пуснал първата атомна бомба в света — над Хирошима. Б.пр.