Сергей Лукяненко
Шести патрул (1)

Пролог

Петнайсет години са дълъг срок.

За петнайсет години човек успява да се роди, после се учи да ходи, да говори и да използва компютър, после — да чете, да смята и да използва тоалетната, а още по-късно — да се бие и да се влюбва. А като заключение понякога създава на бял свят нови хора или изпраща в мрака стари.

За петнайсет години убийците минават през всички кръгове на ада в затворите за особено опасни престъпници — и излизат на свобода. Понякога — без капчица мрак в душата си. Понякога — без капчица светлина.

За петнайсет години един обикновен човек няколко пъти радикално променя живота си. Напуска семейството си и създава ново. Сменя три-четири работи. Забогатява и става просяк. Посещава Конго, където се занимава с контрабанда на диаманти, или се заселва в изоставено селце в Псковска област и започва да развъжда кози. Пропива се, получава второ висше образование, става будист, започва да взема наркотици, отива на Майдана в Киев, където получава тояга по челото, след което влиза в манастир.

Общо взето, човек може да научи много неща за петнайсет години.

Ако си човек.

… Впрочем, ако си девойка на петнайсет години, ти твърдо знаеш, че с теб не се е случвало нищо интересно.

Е, почти нищо.

Ако някой можеше да поговори искрено с Оля Ялова (само преди пет години би се получило с майка й, преди три години — с баба й, но сега — с никого), тя би разказала за себе си три интересни неща.

Първото — как мрази своето име и фамилия!

Оля Ялова! Такова нещо и нарочно не можеш да измислиш!

В детството й я дразнеха, като й викаха „Оля-Яло“, като момичетата от стария детски филм^[1]. Но това както и да е, в края на краищата филмът не беше лош (по мнението на седемгодишната Оля), тя даже приличаше малко на близначките. Оля-Яло? Ами чудесно.

Но в четвърти клас един от съучениците й… и то не кой и да е… добре, когато още на десет години си красавец, блондин, отличник, родителите ти са богати и те обожават, а фамилията ти е Соколов… та така, един от съучениците й решава да погледне в интернет коя фамилия какво означава…

И научаваш, че „Ялова“ — това е просто крава без теленце. Безплодна крава. „Безплодна крава“ става прякорът ти от четвърти до шести клас. Понякога се съкращава до „крава“, понякога дори до „Бе-ка“. И от обида и сълзи започваш да си седиш вкъщи, да четеш книги и да набиваш чай със сладко — докато наистина не придобиеш фигурата на „крава“…

Второто най-важно нещо в живота на Оля Ялова (или Оля-Яло, както мислено се наричаше тя), бе хокеят. Истинският хокей с шайба. Женският. Е, или девическият — тя отиде в секцията напълно случайно, когато веднъж сънува мерзавеца Соколов (пред когото, неизвестно защо, стои напълно гола) и красавецът Соколов (към тринайсетгодишна възраст той бе станал високо и съвсем неприлично красиво момче) се мръщи, покрива очите си с длан и процежда през зъби: „Крава…“.

Или му беше дошло времето, или хокеят беше точно това, което бе необходимо — но всички излишни мазнини се стопиха от Оля за половин година, а след година — на четиринайсет — тя беше звезда от юношеския национален отбор на Русия.

И внезапно се оказа, че под пухкавите бузи и тлъстите бедра се е криела висока (на петнайсет Оля се извиси над всички в класа, а треньорът, след като я огледа, каза: „Няма да те пусна при баскетболистите“), силна (имаше една забавна ситуация, получи се глупав спор… и Оля сама не забеляза как повали двама съученици — и те, седнали на пода, я гледаха изплашено и ги беше страх да станат) девойка (именно девойка — като излизаше от ваната, Оля си хвърляше поглед в огледалото и се усмихваше, защото знаеше, че никой глупак, чието име изобщо не искаше да знае, няма да зажуми при вида й).

А третото най-важно нещо в живота на Оля тъкмо предстоеше да се случи. Пъхнала ръце в джобовете (беше мразовито, а не й се искаше да си слага ръкавиците), Оля вървеше покрай Олимпийския стадион, зад който се извисяваха недостроените минарета на главната градска джамия, и покрай малката православна църква. Беше ранна вечер, всички улични лампи светеха, но по улиците нямаше много хора, дори и в центъра на града. Отвикнала е Москва от истинските руски студове, само минус петнайсет — а народът се разбягва по домовете или се крие в колите…

А сега през уличката, през подлеза, от другата страна на Проспекта на Мира. Оттам по пресечката, където по релсите дрънчат трамваи, във висок жилищен блок с масивен стилобат^[2] (трите години вманиачено четене не бяха минали безследно, в главата на Оля бяха останали куп случайни думи и знания). В тази сграда живееше мерзавецът Соколов. Красавецът Соколов. Нейният и само неин Олег Соколов!

Те се срещаха вече от половин година, но никой не знаеше. Нито в училище, нито в спортната секция. Майка й и баба й също не знаеха.

Оля Ялова и Олег Соколов някак твърде дълго бяха враждували.

Но сега… не, не сега… утре Оля вече не възнамеряваше да скрива нищо. Утре двамата с Олег щяха да отидат заедно на училище.

Защото сега тя щеше да нощува при него. Родителите на Олег бяха заминали някъде. Баба й и майка й бяха убедени, че след тренировката тя ще остане у своя приятелка.

А тя ще остане у Олег.

Те вече бяха решили всичко. По-рано само се бяха целували… е… общо взето, онази вечер на последния ред в киното не се брои, макар че Олег даде воля на ръцете си…

Сега всичко щеше да бъде сериозно. Те вече бяха на по петнайсет години, на когото и да кажеш, че не си правил секс — позор! Ще се смеят! Да допуснем, че момичетата от отбора не са правили, но те просто нямат време и сили. А в училище сега са толкова натоварени… Но общо взето, на петнайсет години на практика вече няма девственици.

Олга беше сигурна в това, защото го беше прочела в интернет, а три години вманиачено четене дават не само излишни знания, но и излишна вяра в печатното слово.

Някъде в дълбините на душата си (която сега, вероятно, се криеше в корема й) Оля усещаше малък студен страх. И дори съмнение.

Олег й харесваше. И беше страхотно да се целува с него. И да се прегръща. И… й се искаше повече. Тя знаеше прекрасно как става всичко… как би трябвало да става… е, интернет, все пак…

И, общо взето, Оля го искаше.

Само не можеше да разбере — сега или по-късно. С Олег или с някой друг? Но тя вече беше обещала да отиде. А Оля Ялова не обичаше да нарушава обещанията си.

… Пресечката я посрещна със студен вятър, духащ откъм трите гари, и неочакван мрак. Неочакван, защото светеха уличните лампи, светеха прозорците на жилищните блокове, рекламите на магазините. Но кой знае защо тяхната светлина не прогонваше мрака: малките огънчета бяха увиснали в нощта, ярки, но безпомощни, сякаш далечни звезди в небето.

Оля дори се спря за миг. Огледа се.

Ама що за глупости? Останали са й три минути път. Ако се затича — една. Тя е висока метър и седемдесет и пет, а мускулите й са по-развити, отколкото на повечето момчета. Тя е в центъра на Москва, часът е седем вечерта, наоколо е пълно с хора, прибиращи се вкъщи.

От какво я е страх? Та тя просто се бои да отиде у Олег!

Тя не държи на думата си. Обеща — и се изплаши, като малко момиче. А тя е голяма жена… вече почти голяма… вече почти жена…

Оля оправи плетената си шапчица с пискюл, намести по-удобно спортния сак на рамото си (кърпа, чисти пликчета и пакет женски превръзки — Оля подозираше, че утре ще й потрябват) и ускори крачка.

 

 

… Младши лейтенант от полицията Дмитрий Пастухов не беше на работа. Той дори не беше с униформа, когато вдигна ръка, за да спре такси на ъгъла на „Протопоповски“ и „Астрахански“. Причините Дмитрий Пастухов да е тук по това време биха могли да разстроят съпругата му, затова няма да навлизаме в подробности. В защита на Дима може да се каже само, че в ръката му имаше торбичка с кутия бонбони „Рафаело“ и букет цветя от търговски автомат, купени наблизо, от евтиния супермаркет „Била“.

Дима не подаряваше често бонбони и цветя на съпругата си — веднъж-два пъти годишно. Което в дадения случай, колкото и да е странно, бе смекчаващо вината обстоятелство.

— Какви петстотин? — пазареше се темпераментно Дима. — Триста е много добра цена!

— Ти знаеш ли колко струва бензинът? — отговаряше не по-малко темпераментно шофьорът южняк иззад волана на раздрънкания форд. Въпреки доста неруската си външност, говореше чисто и интелигентно. — Повикай си официално такси — никой няма да те откара по-евтино.

— Аз затова хващам частник — поясни Дима. По принцип той беше морално подготвен за петстотин рубли — дотам, където искаше да отиде, беше доста път, но навикът изискваше да се попазари.

— Четиристотин — реши южнякът.

— Да тръгваме — каза Дима и преди да се мушне в колата, огледа улицата. Просто така.

Девойката стоеше на пет крачки. Олюляваше се и го гледаше.

Тя беше висока, добре сложена и в полумрака би минала за зряла жена, но в момента светлината на лампата падаше точно върху лицето й — а то беше съвсем детско.

Девойката беше без шапка, с разрошени коси. От очите й се лееха сълзи. Шията й беше окървавена. Шушляковото й скиорско яке беше чисто, но по светлосините й дънки бяха избили кървави петна.

Пастухов метна торбичката и букета на седалката и се хвърли към девойката. Шофьорът зад гърба му изпсува сочно, защото също я беше видял.

— Какво ти е? — извика Пастухов и хвана момичето за рамото. — Как си? Къде е той?

Кой знае защо, не се съмняваше, че момичето ще му покаже „къде е онзи“ и той ще догони този подлец и ще го задържи, а в процеса на задържането, ако му провърви, ще му строши или изкълчи нещо.

Но девойката попита тихо:

— Вие сте полицай, нали?

Пастухов, който изобщо не осъзнаваше, че не е с униформа, кимна:

— Да, да, разбира се! Къде е той?

— Откарайте ме, студено ми е — помоли жално девойката. — Откарайте ме, моля ви.

Насилникът не беше наблизо. Шофьорът се измъкна иззад волана, като извади отнякъде бейзболна бухалка (както е добре известно, в Русия почти никой не играе бейзбол, но продажбите на бухалки са съпоставими с тези в САЩ). Идващата по „Астахански“ семейна двойка видя момичето, Пастухов и шофьора — и бързо се скри в супермаркета. Но движещият се по „Протопоповски“ младеж с раница спря и издаде възхитен възглас — толкова се зарадва, че Пастухов се е сетил за възпятата в Библията полза от телесните наказания за възпитаване на децата.

— Ти сега не бива да напускаш местопроизшествието… — започна Пастухов.

И се сепна.

Видя откъде тече кръвта. Две малки отверстия на шията на девойката. Две следи от ухапвания.

— Да вървим — реши той и помъкна девойката към колата. Тя не се съпротивляваше, сякаш, след като бе решила да му се довери, съвсем бе престанала да мисли.

— Ей, трябва в милицията… — каза шофьорът. — Или в болница… Ей тук е Склиф^[3], съвсем наблизо, ей сега…

— Аз съм от полицията! — Пастухов извади от джоба си своята служебна карта и я тикна под носа на шофьора. — Никакъв Склиф. Карай към „Сокол“.

— Защо към „Сокол“? — изуми се шофьорът.

— Там е офисът на Нощния патрул — каза Пастухов, докато настаняваше девойката на седалката и подпъхваше под главата й сакчето й. Краката й положи върху колене си. От високите зимни маратонки закапа мръсен топящ се сняг. А шията не кървеше. Добре, че слюнката на вампирите спираше кръвта след хранене.

И лошо, че вампирите невинаги спираха навреме.

— Какъв Нощен патрул? — учуди се шофьорът. — Аз живея в Москва от двайсет години, не си спомням за такъв.

„Няма и да си спомняш“ — помисли си Пастухов, но не го изрече. В края на краищата и той самият, когато му се налагаше да ходи при Различните, не беше докрай уверен, че ще му оставят паметта непокътната.

По-добре беше да не се зарича.

— Карай по-бързо — рече той. — Ще ти платя хилядарка.

Шофьорът обясни цветисто къде да си завре Пастухов хилядарката и даде газ.

Девойката лежеше, затворила очи. Или беше изгубила съзнание, или бе изпаднала в шок. Пастухов погледна под око шофьора, той не откъсваше поглед от пътя. Тогава, чувствайки се насилник и извратеняк, внимателно разтвори краката на момичето.

Дънките бяха чисти и неизмачкани на слабините й. Поне никой не я беше изнасилил.

Макар че, честно казано, от гледна точка на Пастухов, сексуалното насилие беше къде-къде по-малко зло. Нещо привично.