Фиона Бартън
Вдовицата (2)

Втора глава
Вдовицата

9 юни 2010, сряда

Полицаите, естествено, дотичаха веднага. Инспектор Боб Спаркъс дори дойде, хвана ми ръката и поиска да поговорим за Глен.

Не казах нищо, нито на него, нито на другите. Заявих, че няма за какво да говорим. Бях твърде разстроена, за да говоря. Разплаках се.

Но пред Кейт Уотърс мълча, не споменавам нищо за това. Тя седи в другия фотьойл и стиснала чашата с чай, люлее крака си.

— Тази седмица сигурно е била мъчителна за теб, Джейн — казва тя. Забравила за „госпожа Тайлър“, се опитва да ми засвидетелства симпатията си и да ме размекне. — Но, слава богу, вече отмина.

Аз навеждам глава, взирам се в скута си и мълча.

Оставаме известно време така, после тя решава да смени тактиката. Става и взема от полицата над камината една наша снимка — двамата се гледаме и се смеем на нещо.

— Тук изглеждаш съвсем млада. Сигурно е преди сватбата ви?

Кимам.

— Познавахте ли се добре преди това? Може би сте учили в едно училище?

— Не. Запознахме се на една автобусна спирка — казвам бавно. — Той беше много красив и успя да ме разсмее. Тогава бях на седемнайсет, карах стаж в един фризьорски салон в Гринуич, а той работеше в банка. Беше малко по-възрастен, носеше костюм и скъпи обувки. Беше… различен.

Думите ми звучат като разказ от романтична книга и Кейт изважда бележник, започва да записва, поглеждайки ме от време на време над малките си очила и кимайки разбиращо. Но аз не се лъжа лесно.

Всъщност в началото Глен не изглеждаше романтичен. Връзката ни се развиваше предимно на тъмно — в киното, на задната седалка на неговия ескорт, в парка — и нямахме много време за приказки. Ала си спомням кога за пръв път ми каза, че ме обича. Изтръпнах цялата. Усетих как всеки сантиметър от кожата ми настръхна. За пръв път в живота си се почувствах наистина жива. Отвърнах му, че и аз го обичам, отчаяно, безнадеждно. Не можех да спя, нито да ям, без да мисля за него.

Мама казваше, че съм омагьосана, докато ме гледаше как блуждая из къщата като сомнамбул. Не знаех какво точно има предвид, но беше факт, че исках да съм непрекъснато с Глен. Той ми призна, че и с него е така.

Глен се грижеше за мен, закриляше ме от всичко и всички, в ресторанта гледаше масата да е далече от бара („Не искам да си на шумно“) и поръчваше от всичко. Опитах почти цялото меню — „Това е много хубаво, Джени, опитай го“. И аз опитвах и в повечето случаи новите ястия бяха наистина прекрасни. Но ако не харесвах нещо, не му казвах, за да не го обидя. Когато не бяхме на едно мнение, той изведнъж млъкваше, а аз мразех това. Чувствах се зле, че съм го разочаровала.

Дотогава не бях излизала с мъж като Глен, мъж, който знаеше какво иска от живота. Другите момчета бяха просто… момчета.

Когато след две години ми предложи, той не падна на колене. Притисна ме към себе си и каза: „Бъди моя, Джени. Ние си принадлежим един на друг. Хайде да се оженим“.

И спечели мама на мига. Идваше с цветя и я развеселяваше с думите: „Ето нещичко и за другата жена в живота ми“. Сядаше до нея и водеше дълги разговори за сватбите на престолонаследниците, за кралското семейство и последните изяви на кралицата. И на мама й харесваше. Казваше, че съм голяма късметлийка. Че ме е извадил от собствената ми какавида. И че ще направи нещо от мен. Казваше, че той умее да се грижи за мен. И той се грижеше.

— Какъв беше той тогава, Джени? — пита госпожа Уотърс и се навежда напред, за да ме насърчи. Има предвид през времето, преди да се случат лошите неща.

— О, беше прекрасен. Трепереше над мен, правеше всичко за нас — разказвам й аз. — Непрекъснато ми носеше цветя и подаръци. Повтаряше ми, че съм единствената жена в живота му. Бях на седмото небе. Тогава бях само на седемнайсет.

Госпожа Уотърс харесва казаното, записва всичко в бележника си и отново поглежда към мен. Опитвам се да сдържа напиращия смях. Истерията се заражда в корема ми, издига се нагоре и излиза като вопъл. Тя протяга ръка и докосва моята.

— Не се разстройвай, Джени. Всичко вече е свършило.

И наистина свърши. Край с полицията, край с Глен. Край с неговите глупости.

Не си спомням кога точно започнах да осъзнавам всичко. Глупостите му си бяха там много преди да мога да ги назова с име. Пропуснах ги, защото бях насочила цялото си внимание в организацията на съвършения брак, започвайки със сватбата в Шарлтън Хаус.

Мама и татко се тревожеха, че на деветнайсет години съм прекалено млада за брак, но ние ги убедихме. Всъщност Глен ги убеди. Той беше така всеотдаен, толкова сигурен, че накрая татко каза „да“ и ние го отпразнувахме с бутилка „Ламбруско“.

Нашите платиха цяло състояние за сватбата, защото бях единственото им дете. Аз прекарвах цялото си време в гледане на каталози от булчински магазини и мечтаех за Големия ден. Запълвах цялото си време с това. Глен не се месеше.

— Това е по твоята част — смееше се той.

Казваше го така, сякаш и той си имаше своя част. Тогава си мислех, че неговата част е работата му. Искаше да стане шеф на клона на банката, после да започне собствен бизнес, да си е сам шеф и да печели много пари. Вече го виждах със скъпарски костюм, секретарка и голяма кола. Колкото до мен, аз щях да бъда неговата предана съпруга.

— Никога не се променяй Джени. Бъди каквато си сега — ми казваше често той.

И така, купихме къщата на номер дванайсет и след сватбата се преместихме там. И все още сме в нея.

Къщата имаше градина отпред, но ние я насипахме с чакъл, „за да си спестим косенето“, както каза Глен. Аз обичам трева, но Глен предпочиташе всичко да е чисто и подредено. В началото, когато заживяхме заедно, ми беше много трудно, защото бях малко разхвърляна. Когато се връщаше от работа, мама винаги намираше мръсни чинии и единични чорапи под леглото ми. Глен щеше да припадне, ако го беше видял.

Спомням си как стисна зъби и присви очи, когато една вечер, след като бяхме пили чай, ме хвана как обирам с ръка трохите от масата и ги събарям на пода. Дотогава не си бях давала сметка, че правя така, сигурно съм го вършила стотици пъти, но повече никога не го направих. В това отношение той ми направи добро, научи ме как да върша нещата така, че къщата да е чиста. Глен обичаше чистотата.

В началото той ми разказваше всичко за работата си в банката — за отговорностите му, за младите, които разчитали на него, за шегите между колегите, за шефа, когото не можеше да понася — „Мисли се за най-великия“. И за другите в офиса — Джой и Лиз, които заемаха задния кабинет, и Скот — един от счетоводителите, който имал ужасна кожа и се изчервявал от всичко. И Мей, стажантката, която продължавала да прави грешки. Обичах да го слушам, когато ми говореше за своя свят.

Аз също му разказвах за работата си, но след няколко думи се връщахме отново в банката.

— Фризьорството не е кой знае колко вълнуваща работа — казваше ми той, — но ти я вършиш добре. Гордея се с теб, Джени.

Казваше още, че иска да добия самочувствие, да се чувствам добре в кожата си. И в това отношение ми помогна много. Тогава се усещах защитена от любовта му и ако ме критикуваше понякога, знаех, че е за мое добро. И не се сърдех.

Всъщност нямах време да мисля за себе си. Цялото ми внимание беше насочено към Глен. Грижех се за него, готвех любимите му ястия и гладех ризите му, за да изглежда добре в офиса. Това беше по моята част.

С годините двамата успяхме да преобразим всяко кътче от къщата. Превърнахме хола в трапезария, като сложихме двойна стъклена врата. „Сега ще я наричаме всекидневна“, ми каза той, но аз все забравях. С пе ве це дограмата къщата се промени напълно, стана като запечатана и изолирана от останалия свят, но на Глен му харесваше. Странно, никога не сме обмисляли да се преместим или да си купим по-голяма къща. Глен обичаше номер дванайсет, а аз бях щастлива там, където той се чувстваше добре.

И разбира се, нямахме нужда от втора стая.