Сандра Браун
Под опека (23)

Двадесет и втора глава

Двама полицаи в патрулна кола последваха Холи от сградата на съда. Тя зави с автомобила си към задния двор на къщата, където паркира и излезе. Единият от полицаите я придружи до вратата, за да се увери, че всичко е наред, после се върна до колата, която стоеше отпред.

В мига, в който заключи вратата, Холи се отърси от професионалната си сдържаност и спокойствие. Бързо свали сакото на костюма си и високите токчета. Цял ден бе крила емоциите си. Сега се предаде на умората и отчаянието.

Предсказанието на Грег Сандърс, че ще „оплеска всичко“, изглеждаше притеснително вярно.

Преди да си тръгне от офиса, бе получила отговор на имейла си до губернатора Хътчинс. Най-доброто, което можеше да каже за този отговор, беше, че е неопределен. Той нито я хвалеше, нито я упрекваше за оттеглянето й от делото за попечителство на Крофърд. Само подчертаваше, че макар да е далеч, следи отблизо как върви разследването на случая със стрелбата и че след завръщането си от конференцията би искал да обсъдят определени аспекти от него.

Двусмисленият тон на имейла я тревожеше. Ако той се колебаеше за назначаването й за съдия, ако оттеглеше подкрепата си, това би било катастрофално за професионалното й развитие. И още по-съкрушително в личен план. Нямаше да оправдае очакванията на съдия Уотърс. Щеше да се провали в постигането на собствените си цели.

Притеснителният имейл бе дошъл като капак на случката в парка, където се бе наложило да даде всичко от себе си, за да успее да издейства онези пет минути за Крофърд.

— Няма съмнение, че това е нарушение на ограничителната заповед, господин Гилрой. Той е сгрешил, като ви е нападнал. Но погледнете ги само. — Тя махна към въртележката, където Крофърд и дъщеря му изглеждаха потънали в обсъждане на пайетите по блузката й. — Помислете си колко травмиращо би било за нея да види как го арестуват и отвеждат в белезници.

За да го склони, тя бе предложила да присъства на разговора им и да му постави срок.

Освен това поиска, щом изтекат петте минути, той да може да си тръгне свободен. И Гилрой, и Нийл Лестър се бяха възпротивили на това. Но тя настоя да премислят ситуацията.

— Онова видео го изплаши ужасно много. Въпреки опасността да бъде глобен или арестуван, той хукна насам, без да мисли за друго, освен за сигурността на Джорджия.

Джо Гилрой не можеше да бъде убеден лесно.

— Като ви слуша човек, ще си каже, че е готов да убие и дракон заради нея.

— Мисля, че точно това ни показа.

— И да не би да очаквате просто да простя и да забравя, че ме е нападнал?

Тогава тя му напомни, че ще има възможност да свидетелства за инцидента при изслушването за постоянна ограничителна заповед.

— Но това не е достатъчно — възпротиви се той.

И изложи условието си, при което е склонен да остави Крофърд да си тръгне свободен.

— Това е единственият начин да му се размине днешната дивотия — заяви категорично.

Оставаше й или да приеме условието му, или Крофърд да бъде окован в белезници и отведен в ареста…

Сега, докато се тътреше към спалнята си, тя се чувстваше така, сякаш на шията й виси тежък камък. Когато Крофърд научеше за споразумението й с тъста му, щеше да я намрази.

Това щеше да му дойде като нов удар, дори по-жесток от всички останали. Докато разсъждаваше над това, тя осъзна, че последиците от стрелбата са били много по-тежки за него, отколкото за нея. От понеделник насам той понасяше удар след удар, а сега, благодарение на нея, можеше да изгуби завинаги детето си.

Холи можеше да е мишената на стрелбата в съдебната зала, но Крофърд беше този, който…

Внезапно тя се закова намясто, а сакото и обувките й останаха да висят в отмалелите й ръце. Мислено се върна назад, прехвърли в ума си онова, което току-що й бе хрумнало, после подритна токчетата си на пода пред себе си и бързо се върна в кухнята, където бе оставила чантата си.

След като извади телефона си, с треперещи пръсти опита да набере номера на Крофърд. Телефонът му звънна веднъж, после се включи гласова поща.

— По дяволите!

Отново с треперещи пръсти тя набра мобилния номер на Нийл Лестър и му се обади.

Той явно бе видял името й на дисплея си, защото отговори бодро:

— Съдия Спенсър? Добре ли сте?

— Чудесно. Но трябва да поговорим за Крофърд Хънт.

— Какво съвпадение. Тъкмо се канех да ви позвъня и да ви посъветвам да стоите далеч от него. Отстранен е от случая.

Тя помъчи да се овладее.

— Реагирате твърде пресилено на случилото се в парка — каза му. — Той…

— Няма нищо общо с това. Не и пряко.

— Тогава защо сте го отстранили?

— Имам свидетел, който може да го свърже с Родригес преди стрелбата.

Коленете й омекнаха. Тя се облегна на стената и се заслуша с нарастваща тревога, докато той обясняваше какво се е случило в моргата сутринта.

— Отърмън е видял Родригес да разговаря с Крофърд пред съдебната палата.

Когато успя да намери сили, тя отрони:

— Това не може да е истина.

— Той е сигурен. Познал го веднага, но се боял как ще реагира Крофърд, затова не го казал на момента. Обади ми се по-късно и ми го съобщи поверително. — Поколеба се, после продължи: — Исках да ви задам един въпрос, но се чудех, понеже ми се струваше неуместен. Сега смятам, че е важен. Съдия Спенсър, щяхте ли да присъдите попечителството на Крофърд?

— Въпросът ви наистина е неуместен. Не мога да го обсъждам.

— Е, аз вярвам как Крофърд е предположил, че ще отхвърлите молбата му. Затова е намерил човек, когото никой не познава, с фалшива самоличност и без пари. Достатъчно отчаян или лесен за манипулиране. Подготвил е този опит за покушение над живота ви. Но планът му от самото начало е бил да се включи и да елиминира стрелеца. Независимо дали вие ще оживеете или загинете, той щял да излезе герой от ситуацията.

Тя отхвърли хипотезата му с първото недомислие, което й хрумна:

— Как е щял да елиминира стрелеца, след като дори не носеше служебния си пистолет в залата?

— Знаел е, че Чет ще бъде застрелян и ще може да използва неговия.

— Това е още по-нелогично. Той никога не би наредил да убият Чет Баркър. Цени го страшно високо.

— Вярно е. Но повече обича дъщеря си. Направил е всичко за нея, за да я получи. След геройската му постъпка в залата и хвалебствията, които следват, кой би му отказал попечителство?

Нийл явно преследваше целта си като понесен от зли сили. Вместо да бъде повлечена от безумието му, тя се опитваше да остане трезва и хладнокръвна.

— Защо му е да измисля толкова сложен план, а след това да се хвърли да ме предпази със собственото си тяло?

— За да изглежда правдоподобно. Но Родригес се е паникьосал и хукнал да бяга, преди да ви убие и преди Крофърд да успее да застреля него. Крофърд не е могъл да го остави да бъде заловен. Последвал го е и го е настигнал на покрива. Изправил се е сам срещу него, дори след като е бил предупреден от другите полицаи да не го прави.

— Това ми прилича повече на храброст, отколкото на конспирация.

— Напротив, искал е Родригес да бъде убит по един или друг начин. На записа от камерата се вижда как Родригес се ужасява още щом Крофърд излиза на покрива.

Понеже не беше виждала записа, тя не можеше да коментира.

— В интерес на истината, съдия — допълни Нийл — никой не може да потвърди за пробитото ухо или че Крофърд е изритал стрелеца. Няма абсолютно никакво основание за подозренията му към Отърмън, който случайно се появи само минути, след като аз изразих собствените си подозрения към Крофърд. Той реши, че му се е паднала удобна възможност да ни отвлече вниманието с Отърмън. Но това се обърна срещу него.

Нийл млъкна за момент, после продължи уверено:

— И освен това е твърде загрижен за вас. Вярвам, че е казал първо на вас за пробитото ухо, за да изпробва каква ще е реакцията ви на твърдението, че стрелецът няма дупка на ухото. Спомнете си, че той беше този, който настоя да ви поставим под охрана. Отначало погрешно сметнах вниманието му към вас за сексуален интерес, но след думите на Отърмън всичко изглежда различно. Той ви държи под око по съвсем друга причина. Прав ли съм или не, че си измисля поводи да остава насаме с вас?

След кратко мълчание тя тихо продума:

— Ако демонстрира покровителствено отношение към мен, вярвам, че това е, защото е загрижен за сигурността ми. Това е честа реакция от страна на човек, който е спасил живота ти.

— Така ли мислите наистина? — тихо попита Нийл. — Или просто го подхвърляте?

— Не бих изрекла нещо, в което не вярвам.

— Бихте го казали, ако сте много уплашена. — Остави думите му да отекнат за малко, после продължи: — Съдия Спенсър, вие направихте изключително много, за да реабилитирате публично Крофърд от възможни обвинения в грешка или безразсъдно поведение. Днес го защитихте в парка. Чудя се дали всичко това не е само за показ? Да не би да вземате неговата страна, за да го умилостивите?

Холи не каза нищо, тъй като не разбра въпроса му.

— Преди да ми отговорите, трябва да ви заявя — продължи Нийл — че знам, че е дошъл в кабинета ви след работно време снощи. Бил е видян да напуска ядосан. Доложиха ми, че и вие сте изглеждали крайно разстроена, когато сте го последвали няколко минути по-късно. Сега бъдете откровена с мен, иначе не мога да ви защитя. Крофърд заплашва ли ви?

 

 

Задната част на къщата беше съвсем тъмна. Холи се покатери през оградата, после остана за миг неподвижна, докато си поеме дъх, макар сърцето й да продължи да бие толкова силно, че чак беше болезнено. Предпазливо се приближи към задната врата. През нея можеше да чуе гласа му. Почука тихо и той мигновено спря да говори.

След няколко секунди отвори. Ако беше изненадан да я види, не го показа. Силуетът му изглеждаше масивен и непоклатим на фона на слабата светлина от диспенсъра за лед на вратата на хладилника. Доколкото можеше да прецени, това бе единствената светлина вътре в къщата.

Той вдигна телефона до ухото си.

— Ще ти се обадя после. — Затвори и отпусна ръката си. Иначе не помръдна. Очите му тънеха в мрак и тя не можеше да определи реакцията му след появата й. Стоеше още на прага му.

— Вероятно си изненадан да ме видиш тук — заговори Холи.

— Може да се каже. Как дойде?

— Тичах.

— Тичала си?

— Пробягах разстоянието. Само няколко мили са.

Той прие думите й на доверие, после попита:

— Охраната ти следва ли те?

— Те си мислят, че още съм в дома си. Измъкнах се през задната врата, промуших се през плета, заобиколих голямата къща и излязох на улицата от другата й страна.

Той издаде задавен звук, който можеше да е и неволен смях, но гласът му беше одрезгавял от гняв, когато каза:

— Човекът на Нийл може да е наблизо с камерата си, насочена към къщата.

— Съмнявам се в това.

— Не мисля, че ни е заснел снощи, но защо насилваш късмета си? Защо рискуваш да се озовеш на първа страница във вестника утре?

— Сержант Лестър ми каза, че си отстранен от случая.

— А обясни ли ти защо?

— Да.

— Е, сподели ми.

— Чък Отърмън лъже.

Той не каза нищо за момент, после попита:

— Измъкнала си се тайно от вкъщи и си пробягала целия път дотук само за да ми кажеш, че вярваш в мен? Можеше просто да ми се обадиш.

— Не вярвам на телефоните, както и на записите в телефонните компании. Както впрочем си ми го казвал и ти — отвърна тя. — Имаме да говорим за много неща и исках да го направим очи в очи.

— Слушам те.

— Мисля, че знам защо няма никакви следи за самоличността на стрелеца. Знам и защо детективите, както и ти, и всички останали не стигате доникъде в разследването.

— Продължавай.

— Стрелбата не е била заради мен. Не съм била аз мишената. А ти.

Той остана като закован няколко секунди. После я хвана за ръка и я издърпа през прага.

— Влизай.

 

 

— Крофърд е изгонен.

— Бъди по-точен.

Пат Конър се озърна предпазливо, но никой не можеше да го чуе, освен вечно присъстващите бодигардове, а те никога не показваха какъвто и да е интерес или емоция. Въпреки това той продължи да говори тихо.

— Намерих си повод да се отбия в отдела, за да видя дали има някакво ново развитие. Има, и още как. Нийл е отстранил Крофърд от случая. И слушай само. Сега той е заподозрян.

— За стрелбата ли?

— Точно така.

Едрият му гръден кош се разтърси от потиснат смях.

— Това момче има адски лош ден.

— Чух, че направо бил откачил, когато отишъл в парка. — Официално Пат не беше на работа днес, но се бе оказал по-зает, отколкото изобщо някога е бил. — Онова видео не беше лесно за снимане, казвам ти. Целият съм нахапан от кърлежи.

— Пазиш ли още телефона, който използва?

— Не. Хвърлих го веднага щом пратих съобщението на Крофърд. Вече е на дъното на реката.

Всъщност това беше малка лъжа. Телефонът за еднократна употреба беше скрит под предната седалка в колата му. Беше го запазил за всеки случай. Можеше да се каже, че това беше застраховката му. На някои хора просто не можеше да се вярва, особено на онзи, седнал срещу него.

— В ареста ли е?

— Крофърд ли? Не. Според слуховете Нийл действал по правилник и му предложил да се обади на адвоката си. Крофърд го пратил по дяволите. Което много хора биха искали да направят с Нийл.

— Той е задник.

— Няма да споря. Но е достатъчно хитър, за да знае, че ако двамата с Крофърд се съревновават кой е по-популярен, Крофърд ще спечели, без изобщо да си мръдне пръста. Нийл щеше да бъде оплют от всички, задето е арестувал Крофърд, докато се мъчи да докаже вината му, което и бездруго повечето смятат за пълна идиотщина. Така че Нийл го пуснал да си ходи и тактически погледнато, това е бил разумен избор. — Малко нервно добави: — Вероятно не искаше да чуеш точно това обаче.

— Всъщност точно това исках да чуя.

— Сериозно? И защо?

— Ще те осведомя за мотивите си, когато съм готов за това. Благодаря за сведенията.

Пат разбра, че го гонят. Стана и се отдалечи. Усети как устните му пресъхнаха от напрежение, защото проклетата истина бе, че рейнджър Крофърд Хънт винаги се бе отнасял добре с него. Чувстваше се зле, задето го следи и го бе натопил да поеме удара. Да използва онова видео с момиченцето му? Това беше низост, до която Пат не вярваше, че може да стигне, независимо кой би му наредил.

Но имаше дълг за изплащане. А ако не го плати…

Не можеше дори да си го помисли.

 

 

Крофърд виждаше достатъчно добре на слабата светлина в кухнята, за да вземе чаша от шкафа, да я напълни от чешмата и да я подаде на Холи.

— Бих ти предложил нещо друго, но не искам да включвам осветлението и да давам излишно предимство на онзи с камерата.

Тя бе тичала от дома си до къщата му, обута в стари джинси с дупки на коленете. Бялата тениска прилепваше към потната й кожа и очертаваше сутиена й. Зърната й личаха под материята и приковаваха вниманието му.

— Крофърд, чу ли какво казах?

Той вдигна очи към нейните.

— Не си била ти целта, а аз. Не е толкова голямо разкритие, колкото си мислиш. Сам стигнах до същото заключение преди няколко часа.

Разказа й как е отишъл от парка до езерото в гората.

— Първо трябваше да си охладя мислите. После започнах от самото начало и премислих всичко, което се случи след стрелбата. Канех се да споделя теорията си с Нийл и да предложа да я разследваме, когато той хвърли бомбата си.

— Може ли да седна?

— Извинявай, забравих да те поканя.

Той посочи към масата за хранене. Двамата се настаниха един до друг и когато коленете им се докоснаха, той не отдръпна крака си.

— Изглеждаш страхотно между другото.

— Потна съм.

— Но ми въздействаш особено. Как стигна до заключението, че стрелбата е била заради мен?

— Горе-долу като теб. Мислех си колко тежки удари понесе оттогава и как последиците засягат много повече теб, отколкото мен. Обадих се първо на теб, но когато не ми вдигна, позвъних на Нийл. Успях да вметна само няколко думи, преди той да ме слиса с теорията си, че ти си злодеят.

Тя повтори съшитите му с бели конци заключения.

— Работата е там, че според мен Нийл си вярва — каза Крофърд.

— И аз се опасявам от това. Накрая ме попита дали си ме заплашвал.

— На което ти отговори…

— Естествено, че не си. Поне не и както си представя той.

Крофърд се загледа в потъналото й в сенки лице, в устните, очите, кичурите коса, които се бяха измъкнали от небрежната й, ала адски секси конска опашка, и си помисли: „По дяволите“. На глас каза:

— Намираме се в тъмна, празна къща. Имам голямо легло и време за убиване.

— Докога?

— Докато ми се обадят от службата в Хюстън. Или докато се появи Нийл и ме арестува. Да идем в спалнята и да си свалим дрехите.

— Крофърд, говоря ти сериозно.

— Знам. — Той въздъхна. — Опитвам да се шегувам, за да не удуша Нийл за глупостта му. Искам да разбия главата на Чък Отърмън, задето лъже. Можеш да спасиш два човешки живота, като си легнеш с мен.

— Сигурен ли си, че Отърмън стои зад всичко?

— Не. Може да е казал на Нийл, че ме е видял да говоря с Родригес само за да ми го върне, че издадох името му пред медиите.

— Ти ли беше?

— Трябваше ни някакво раздвижване. Получи се.

— Но си създаде враг в лицето на Отърмън.

— Мисля, че вече ме мразеше. Той не е бил човекът с белия гащеризон, но бих заложил доста голяма сума, че стои зад стрелбата.

— Но защо?

— Проклет да съм, ако знам. Моите хора го проучват. Искаш ли още вода?

— Не, благодаря.

Той все пак напълни чашата и я сложи на масата. Но остана прав.

— Мъча се да измисля нещо. Заклевам се, че никога не съм го виждал, докато не се появи в отдела за тежки престъпления вчера. Но беше все едно гледам кобра. Изпитах инстинктивна погнуса. Страх. Не ми се случва често.

— Сигурно си има причина.

— И аз така мисля. Просто трябва да я открия. А сега, когато се появи ти, тъкмо говорех с един приятел в Хюстън, който…

— Хари или Сесънс?

— Откъде знаеш имената им?

— Запознах се с тях.

— На пресконференцията ли?

— На закуска.

— Как тъй? — недоразбра Крофърд.

— Бяха прекарали цяла нощ в колата си пред дома ми. Редно беше поне да им приготвя закуска.

Представяйки си уютната сценка край кухненската й маса, той сложи ръце на кръста.

— Никой от тях не ми го е споменал.

— Предупредиха ме да не ти казвам.

— Обясниха ли защо?

Тя само го изгледа.

Той повтори доста по-ядосано:

— Споменаха ли защо?

— Казаха, че си докачлив по отношение на жените си.

Ревнивата му реакция бе достатъчно доказателство. После осъзна какво може да предположи тя от забележката им.

— Холи, изобщо не съм им казвал, че ние…

— Не съм си и помислила, че си го направил. Но те, изглежда, знаеха.

— Предполагам, са се досетили от поведението ми.

— И какво беше то?

— Да използвам ли точната дума?

Тя сведе глава и остана така няколко секунди. После вдигна поглед и продължи оттам, докъдето бяха стигнали, като го попита какво са му докладвали рейнджърите.

— Помолих ги да потърсят някаква връзка между мен и Отърмън. Или връзка с Бет, семейство Гилрой, отдела по наркотиците. Засега няма нищо.

— А около събитията в Халсън?

— Най-напред проверихме за това, защото е най-логично. Но през годината, в която течеше онова разследване, Отърмън е работил в северната част на щата. Не си е вземал нито ден отпуск месеци преди и след престрелката тогава. Няма никакви доказателства, че изобщо е бил някога в Халсън.

— Мислех си, че може да е искал да отмъсти за някой от цивилните, които загинаха тогава. Ала явно, че той няма никакви родствени или други връзки с никоя от жертвите. Сесънс е истински гений с компютрите, но дори и той не намери нищо. Тъкмо го молех да се порови по-дълбоко, когато ги се появи на задната врата.

— Ами други случаи, по които си работил?

— Преровихме години назад в досиетата. Но вярвам на паметта си повече, отколкото на компютъра дори. Ако Отърмън изобщо някога е попадал в полезрението ми, щях да си спомня името. Ако не името, поне човека. Напълно сигурен съм.

— Тогава може да не е той — каза тя. — Може да е казал на Нийл, че те е видял с Родригес само за да ти отмъсти. Сигурно е било унизително за него да бъде разгласено, че си е тръгнал след стрелбата.

Той поклати глава.

— Не е такъв човек. Беше ядосан, но в никакъв случай не беше засрамен.

Двамата потънаха в мълчание, после тя тихо се обади:

— Не искам дори да го предполагам. Толкова е зловещо, че се колебая да…

— Мислиш за Джо.

Раменете й се отпуснаха леко, с което си признаваше, че той е отгатнал правилно.

— Не би го направил, нали?

— Ела. Искам да ти покажа нещо. — Хвана я за ръка и я поведе през тъмната къща към вратата на стаята на Джорджия. Използва екрана на телефона си за осветление. — Мисля, че добре можеш да видиш и без допълнителна светлина.

Гледката я шокира. Холи едва си пое дъх.

— Какво е станало?

— Нийл не ти ли каза?

— Не. Господи, Крофърд…

— Беше така, когато се прибрах снощи. А всичко беше ново. Преобразяването на стаята щеше да е изненада за нея.

— Докладва ли в полицията?

— Всичко е заведено по канален ред. Тази сутрин взеха отпечатъци, така че изглежда по-зле, отколкото преди. Нямах възможност да започна с почистването.

Тя влезе в стаята и бавно се завъртя в кръг, отронвайки въздишка на съжаление, докато оглеждаше разрухата наоколо. Вдигна блестящи балетни пантофки, чиито ластици бяха разкъсани.

— Кой би направил подобно нещо?

— Същият човек, който ми изпрати видеото с Джорджия на люлката, изглеждаща толкова мила, невинна и уязвима. Още не съм се съвзел напълно от този шок. — Всеки път, когато си помислеше за това, във вените му пулсираше смесица от ярост и ужас. — Някакъв побъркан негодник използва момиченцето ми, за да се добере до мен. Иска ми се да го убия.

— А как си обяснява Нийл Лестър това тук?

— Предположи, че сам съм го направил.

— И сам си изпратил до себе си онова съобщение с видеото ли?

— Явно.

Тя остави пантофките на потрошената тоалетка и се върна при него в коридора.

— Не вярвам, че тъстът би могъл да стори нещо подобно.

— Закани ми се, че ще направи каквото е нужно, за да задържи Джорджия. И още по-точно, за да осуети връщането й при мен. Но, честно казано — отрони той, загледан обратно в стаята — това не е в стила на Джо.

Изключи телефона и го мушна в калъфчето му на колана си.

— Какво ще правиш?

— Ще изчакам Хари и Сесънс. Да видим какво ще излезе.

— Ами ако Нийл междувременно те арестува?

— Неговата стратегия да си опича добре работата предварително сега действа в моя полза. Няма да ме задържи, докато не получи солидни улики.

— Значи ще чакаш.

— И ще направя онова, което искам, откакто се появи тук.

Плъзна пръсти в косата й, докато не се сключиха зад главата й, после я наведе назад и докосна леко с устни нейните.

— Това е предупреждение, съдия. Не се появявай на задната ми врага в този вид, освен ако не искаш да ти се нахвърля. — След като нацелува страстно устата й, той се прехвърли на шията й, като нежно близваше кожата й, вкусвайки солената й пот.

— Крофърд…

Протестният й стон бе толкова неискрен, че той продължи с целувките надолу към гърдите й. Погали с устни зърното й, очертано от мократа памучна тениска.

Тя тихо въздъхна.

— Преди да се събудя тази сутрин, сънувах точно това.

Той нежно обхвана другата й гърда.

— Хубав ли беше сънят?

— Греховно сладък.

— Холи Спенсър, ти си лошо момиче.

— Май си прав. В съня всичко бе точно както се случи в действителност — прошепна тя. — Аз изгарях от желание, а ти беше много… Беше решителен.

Усмивката, която се роди в сърцето му, не можа да стигне до устните му, които вече се сливаха с нейните.

— Трябваше да бъда в теб…

Целуна я като лошо момиче, превземайки устата й с жар и ненаситност. Плъзна ръка под талията й, под джинсите и усети единствено гладка кожа. Стисна дупето й и го повдигна към слабините си.

— Всичко ще бъде много по-хубаво без дрехите.

За негово разочарование тя постави длани на гърдите му, оттласна се леко от него и извърна глава настрани.

— Не искаш да ме целуваш по този начин, Крофърд.

— Какви ги приказваш, по дяволите? Искам да те целувам навсякъде. — Всеки път, щом тя извърнеше уста, неговата я следваше. — Искам да те целувам с език по цялото тяло. — Измъкна ръката си от джинсите й и я премести отпред, пъхна я между бедрата й и я погали през мекия плат. — И тук.

Тя простена задавено от удоволствие, ала отстрани ръката му.

Ядосан и объркан, той отстъпи. По дяволите, знаеше, че тя го желае.

— Какво има, Холи? Вече не си съдия по моето дело…

— Не е това… Аз… — Пое си дъх, отметна кичур коса от лицето си и се изправи с изпънати рамене. Събираше смелост. — За да не те арестуват днес, трябваше да сключа сделка.

— Сделка ли?

— Твоят тъст настояваше. Не исках да те пратят в затвора — каза тя почти умолително.

— Каква сделка?

— Съгласих се да свидетелствам за тъжителя по време на изслушването за постоянна ограничителна заповед. Ще трябва да опиша как си нападнал Джо Гилрой днес.

Думите й го зашеметиха. Просто стоеше и я гледаше.

С измъчено лице, тя се дръпна няколко крачки встрани, после тръгна по коридора. Спря внезапно, когато телефонът му звънна.

Холи се обърна и го видя как нетърпеливо изважда телефона от калъфа на колана си. Явно и той като нея очакваше, че някой от рейнджърите му се обажда с нова информация по случая.

Но на дисплея не беше никое от имената на двамата. Крофърд изруга, докато натискаше копчето.

— Защо, по дяволите, ми звъниш на този номер?

— С Крофърд Хънт, суперзвездата на правосъдието, ли говоря?

— Престани с глупостите, Смити. Какво става?

— Става това, че един нещастен пияница ми дължи сметката за днешния си запой.

— Не е мой проблем.

— О, така ли, умнико? Той казва, че ти е татко.