Нийл Геймън
Петнайсет рисувани карти от вампирско таро

0.

Шутът

— Какво искаш?

Младият мъж беше идвал на гробището всяка нощ през последния месец. Беше гледал как луната оцветява със студената си светлина ледения гранит и новия мрамор, и старите, покрити с мъх надгробни камъни и паметници. Беше се взирал в сенките и в бухалите. Беше наблюдавал сношаващи се двойки, пияниците и тийнейджърите, нервно забиващи иглите във вените си: всички онези, които ходят нощем по гробищата.

През деня спеше. На никого не му пукаше за него. Нощем стоеше сам и трепереше в студа. По едно време му хрумна, че стои на ръба на дълбока цепнатина.

Гласът дойде от нощта, отвсякъде, в главата му и вън от нея.

— Какво искаш? — повтори той.

Зачуди се дали ще има смелостта да се обърне и да погледне, но осъзна, че няма да може.

— Е? Идваш тук всяка нощ, в място, където живите не са добре дошли. Видях те. Защо идваш?

— Исках да те срещна — каза младият мъж, без да се оглежда. — Искам да живея вечно. — При тези думи гласът му изневери.

Беше прекрачил над цепнатината. Нямаше връщане назад. Във въображението си вече усещаше върху врата си допира на остри като игли зъби, рязка прелюдия към вечния живот.

Чу се звук. Беше нисък и тъжен, като плискане на подземна река. Отне му няколко дълги секунди да го разпознае като смях.

— Това не е живот — каза гласът.

Не изрече нищо повече и след малко младият мъж осъзна, че е сам на гробището.

1.

Магът

Попитали прислужника на Сен Жермен дали господарят му наистина е на хиляда години, както се носели слухове, че твърдял самият той.

— Откъде да знам? — отвърнал прислужникът. — Аз към на служба при него само от триста години.

2.

Жрицата

Кожата й беше бяла, очите й бяха тъмни и косата й беше боядисана в черно. Беше участвала в дневно токшоу и се беше провъзгласила за кралица на вампирите. Показа пред камерите хирургически оформените си кучешки зъби, а доведените от нея неколцина бивши любовници с различна степен на неудобство признаха, че им била източила кръвта и че я била изпила.

— Но вие се виждате в огледалото, нали? — попита водещата на шоуто. Тя беше най-богатата жена в Щатите и беше постигнала всичко това, като канеше пред камерите си увредени хора, болни хора и разочаровани хора и показваше на света болката им.

Публиката в студиото се разсмя.

Жената изглеждаше леко обидена.

— Да. Противно на това, което вярват хората, вампирите се виждат в огледалото, а също и на телевизионните камери.

— Е, в това отношение си напълно права, скъпа — каза водещата на дневното токшоу. Но си беше сложила ръката върху микрофона и това не се излъчи.

5.

Папата

„Това е моето тяло — каза той преди две хиляди години. — Това е моята кръв.“

Това бе единствената религия, която даваше точно това, което обещаваше: вечен живот за следовниците си.

И днес са живи някои от нас, които го помнят. И някои от нас твърдят, че той беше месия, но други мислят, че беше просто човек с много особени сили. Но не е там работата. Какъвто и да беше, той промени света.

6.

Любовниците

След като умря, тя започна да идва нощем при него. Той ставаше все по-блед и под очите му се вдълбаха тъмни сенки. Отначало всички си мислеха, че той скърби за нея. А след това една нощ той изчезна.

Беше им трудно да получат разрешение да я ексхумират, но го получиха. Извадиха ковчега и разковаха капака. На дъното му имаше петнайсет сантиметра вода, а желязото се беше оцветило в тъмно червено-оранжево. В ковчега имаше две тела: нейното и, разбира се, неговото. Той беше по-разложен от нея.

По-късно някой се зачуди на глас как така двамата се бяха събрали в ковчег с размери за едно тяло. Особено като се имало предвид състоянието й — защото тя очевидно беше в напреднала бременност.

Това предизвика известно объркване, защото когато я бяха погребали, не личеше да е бременна.

И все пак след това я ексхумираха още веднъж, по искане на църковните власти, които бяха подочули слуховете за намереното в гроба. Коремът й беше плосък. Местният лекар им каза на всичките, че просто е бил подут от газове от разложението. Хората от града кимаха, почти все едно му бяха повярвали.

7.

Колесницата

Беше висша форма на генно инженерство: създадоха човек, който да пътува до звездите. Той трябваше да има неимоверно дълъг живот, защото разстоянията между звездите бяха огромни; пространството беше ограничено и запасите от храна трябваше да са компактни; трябваше да може да преработва местната храна и да колонизира намерените светове със своята раса.

Светът майка пожела на колонистите всичко хубаво и ги изпрати по пътя им. Но първо отстрани от корабните компютри всички следи от координатите си. За по-сигурно.

10.

Колелото на щастието

Какво направи с доктора? — попита тя и се разсмя. Мислех, че преди десет минути той дойде.

Съжалявам, казах. Бях гладен.

И двамата се разсмяхме.

Ей сега ще го доведа, каза тя.

Седях в кабинета на доктора и си чоплех зъбите. След малко сестрата се върна.

Съжалявам, каза. Докторът сигурно е излязъл за малко. Да ви запиша ли час за другата седмица?

Аз поклатих глава. Ще се обадя, казах. Но излъгах, за пръв път този ден.

11.

Справедливост

— То не е човек — заяви магистратът — и не заслужава правосъдие като човешко същество.

— О! — възрази адвокатът. — Но ние не можем да го екзекутираме без съд: налице са прецеденти. Едно прасе, което изяло дете, паднало в кочината му, било намерено за виновно и обесено. Един рояк пчели бил признат за виновен, че е нажилил възрастен човек до смърт, и бил изгорен от обществения палач. Дължим на адското изчадие поне това.

Доказателствата срещу бебето бяха неоспорими. Състояха се в следното: някаква жена донесла бебето от провинцията. Казала, че е нейно и че съпругът й бил мъртъв. Настанила се в къщата на някакъв майстор на каруци и жена му. Възрастният майстор започнал да се оплаква от меланхолия и отпадналост и заедно с жена му и квартирантката им били открити мъртви от слугата. Бебето в люлката било живо, бледо и с разширени очи, а по лицето и устните му имало кръв.

Съдебните заседатели намериха малкото създание за безспорно виновно и го осъдиха на смърт.

Екзекутор стана градският месар. Пред очите на целия град той съсече бебето на две и хвърли половинките в огъня.

Неговото собствено бебе бе починало в началото на същата седмица. В онези дни детската смъртност беше ужасно, но обичайно нещо. Жената на месаря беше съкрушена от скръб.

Вече беше напуснала града, за да се види със сестра си в столицата и след седмица месарят се присъедини към нея. Тримата — месарят, жената и бебето — бяха най-хубавото семейство, което сте виждали.

14.

Въздържание

Каза, че била вампир. Едно нещо знаех вече, тази жена беше лъжкиня. Личеше й по погледа. Черен като въглен, но така и не те гледаше в очите, а някъде над рамото ти, зад теб, над теб, на пет сантиметра пред лицето ти.

— И какъв е вкусът? — попитах я. Това беше на паркинга зад бара. Работеше нощна смяна в бара и забъркваше превъзходни питиета, но самата тя не пиеше.

— На доматен сок. Не този безсолния, а истинския. Или на солено гаспачо.

— Какво е това гаспачо?

— Вид зеленчукова супа.

— Бъзикаш ме.

— Не.

— Значи пиеш кръв? Както аз пия доматен сок?

— Не точно. Ако на теб ти писне да пиеш доматен сок, можеш да пиеш нещо друго.

— Аха. Аз всъщност не си падам особено по доматения сок.

— Ето, виждаш ли — каза тя. — В Китай не пием кръв, а гръбначна течност.

— И какъв й е вкусът?

— Не е кой знае какъв. На бульон.

— Значи си опитвала?

— Познавам хора, които са.

Опитах се да видя дали се отразява в страничното огледало на камиона, на който се бяхме подпрели, но беше тъмно и нищо не видях.

15.

Дяволът

Това е неговият портрет. Виж му равните жълти зъби, виж му червената физиономия. Има рога и държи в едната си ръка трийсетсантиметров дървен жезъл и дървен чук в другата.

Естествено, дяволът не съществува.

16.

Кулата

От злоба и яд е кулата,

и никой не вижда, не чува я.

Горчивата хапка на злобния.

(Добре че навън е в нощта.)

17.

Звездата

По-старите, по-богатите следват зимата и търсят дългите нощи. И все пак предпочитат северното полукълбо пред южното.

— Виждате ли тази звезда? — казват и сочат една от звездите на съзвездието Дракон. — Ние сме оттам. Някой ден ще се върнем.

По-младите сумтят и се подиграват, присмиват се на тези приказки. Но докато годините се превръщат в столетия, откриват, че самите те изпитват носталгия по място, което не са и виждали; и намират северния климат за успокояващ, стига Дракон да се навърта около Малката и Голямата мечка, горе, близо до студената Полярна звезда.

19.

Слънцето

— Представи си — казва тя, — че в небето има нещо, което ще те нарани, а може би и ще те убие. Огромен орел или нещо такова. Представи, че ако се покажеш на открито денем, орелът ще те докопа.

— Ето така сме ние — продължава тя. — Само че не е орел. А е ярката, прекрасна и опасна дневна светлина и аз не съм я виждала от сто години.

20.

Справедливост

Това е начин да говориш за похотта, без да говориш за похот, каза им той.

Това е начин да говориш за секс и за страха от секса, и за смъртта и страха от смъртта, че то има ли за какво друго да се говори?

22.

Светът

— Знаеш ли кое е най-тъжното — каза тя. — Най-тъжното е, че ние сме вие.

Не казах нищо.

— Във вашите фантазии — продължи тя — ние сме точно като вас. Само че по-добри. Ние не умираме и не остаряваме, и не страдаме от болка, студ и жажда. Обличаме се с повече вкус. Притежаваме мъдростта на вековете. И ако копнеем за кръв, ами вие, хората, също копнеете за храна или за обич, или за светлина — още повече това е повод да излезем от къщи. От криптата. От ковчега. От което и да е.

— А истината каква е? — попитах я.

— Ние сме вие — отвърна тя. — Ние сме вие с всичките ви кофти черти и нещата, които ви правят хора — с всичките ви страхове и самота, и объркване… и това няма да се оправи. Но ние сме по-студени от вас. По̀ мъртви. Липсват ми светлината и храната, и докосването на друг човек, и обичта. Помня живота и срещите с хората като хора, е не като с неща за ядене или контролиране, и помня какво е да чувстваш нещо, каквото и да е, радостно или тъжно, каквото и да е… — И млъкна.

— Да не плачеш? — попитах.

— Ние не плачем — отвърна тя.

Както вече ви казах, тази жена беше лъжкиня.