Николай Райнов
Князът и златният трендафил (Арменска приказка)

В едно село живеели бедни хора — мъж и жена с дъщерите и синовете си. Настанали гладни и безплодни години. За да преживеят, те трябвало да продадат едно по едно всичко, що имали. Продали си и добитъка. Останала им само една нива, но нямало как да я орат. Решили да продадат и нея. Съседът им бил малко по-богат от тях. Той имал волове, можел да я оре. Купил я.

Още на другия ден новият стопанин излязъл на оран. Както орал, ралото се спънало в нещо твърдо. Разкопал селянинът на това място и намерил гърне с жълтици. Повикал съседа си и му казал:

— Вземи си тия пари — те са твои. В твоята нива ги намерих.

— Не са мои, твои са — рекъл оня. — Тая нива не е моя: аз ти я продадох.

— Вярно е, че аз купих нивата, но не съм купил и гърнето с жълтиците.

— Не ставай магаре! — викнал оня. — Вземи си жълтиците! Те са били твой късмет. Който купува земята, купува и всичко в нея.

— Не съм аз магаре, а ти! — креснал другият. — Аз съм честен човек. Баща ми и майка ми са ме учили да не лъжа и да не крада. Не мога да взема чужд имот. Дигай си парите и си върви!

— Тъй ли? А мене за безчестен ли ме смяташ? И аз не искам да присвоявам чуждо. Тия пари са твои и аз няма дори да ги пипна.

Скарали се двамата селяни. Отишли при царя да се съдят. Той ги изслушал, разпитал свидетелите, узнал всичко. Зачудил се много на такава голяма честност. Най-после рекъл:

— Слушайте! Научих се, че и двамата сте имали синове и дъщери. Сродете се и дайте жълтиците на младоженците.

Двамата съседи се зарадвали на тая присъда. Върнали се в село, един от момците на единия взел една от момите на другия, направили сватба и дали парите на младоженците. Новото семейство си накупило земя, построило си голяма къща и разбогатяло. Край него и родителите заживели добре. Настъпили плодородни години — и нивите, и лозята, и овощните градини родили много. Сродените семейства живеели в сговор и благополучие.

Един ден на същото място, където някога било изровено гърнето, пораснал трендафил. Но какъв чуден и невиден трендафил! Цветовете му били от чисто злато, никога не увяхвали и вечно ухаели. Стопаните откъснали няколко рози, направили китка и я пратили подарък на стария умен цар. А той имал син. Князът взел китката и я отнесъл в стаята си. Сложил я в чаша с вода. Миризмата на розите била толкова силна и приятна, че се разнасяла по целия дворец и всеки, до когото стигне, изпитвал голяма наслада.

Минали се дни. Минали се месеци. Розите не увяхвали. Те ухаели като в първия ден. На княза се поискало да купи трендафила и да го пресади в царската градина. Отишъл при ония хора и им казал, че желае да му продадат чудния храст. Но на тях се не искало да се разделят с него.

— От бога ни е дар — отвърнали те, — не го продаваме.

Князът не рекъл нищо, но се много ядосал. Оскърбил се, че бащини му поданици не щат да му изпълнят волята. И един ден, както се връщал от лов, свърнал с другарите си през онова място. Смушкал коня си и прескочил оградата. Отишъл при трендафила, хванал го яко с ръце и се напънал да го изскубне. Ала ето че храстът се отделил отземи, измъкнал се от ръцете на княза и се издигнал с корените чак до небето. Момъкът не само се почудил, а и уплашил, като видял това. Погледал, погледал, па си тръгнал. Когато понечил да яхне коня си, обърнал се и видял, че трендафилът си расте — както си растял преди това. Върнал се князът и се напънал отново да го изтръгне. И тоя път храстът се вдигнал до небето. Три пъти станало това чудо. Тогава князът се ядосал и заповядал на своите спътници да препуснат конете си по лозята и градините наоколо и да изтъпчат всичко — за отмъщение на ония, които не искали да му продадат цветето.

Стопаните видели всичко, но не смеели дори да се покажат вън от къщи: боели се, че ловците ще ги убият.

Царският син се върнал в двореца и разказал всичко на баща си. Царят го укорил за стореното. После свикал всички мъдреци и гадатели от столицата и ги запитал какво е това чудо и що означава то. Дълго мислили мъдреците, но нищо не измислили. Те рекли:

— Царю честити, това чудо е голямо и нашият ум не го побира. Питай по-умни от нас.

— Че къде да намеря по-умни от вас?

— Прати сина си да походи по света: все ще намери някого да му разтълкува що значи това чудо.

Князът бил там и чул това. Той се приготвил за път, сбогувал се с баща си и тръгнал. Вървял, що вървял, намерил една бабичка — много стара и много умна. Разказал й всичко, па я помолил да му обясни какъв е тоя трендафил и как е поникнал.

— Не знам, княже — рекла тя, — но ти тръгни по тоя път. Ще срещнеш един старец, цял прегърбен. Той знае повече от мене: дано ти каже.

Момъкът тръгнал: Вървял, що вървял, стигнал до един град.

Запитал де живее мъдрият старец. Показали му. Старецът бил наистина прегърбен, цял побелял. Живеел в една колиба. Князът го поздравил и му обяснил защо иде. Старецът го изслушал, па рекъл:

— Княже, бабичката ми е сестра. Тя право ти е казала, че има старец, който ще ти разтълкува чудото, но тоя старец не съм аз, а брат ми. Той живее в друг град, все по тоя път. Той знае повече, защото е и по-стар от мене.

Момъкът тръгнал отново. Стигнал в оня град и намерил брата на стареца. Много се зачудил, като видял, че по-старият брат изглежда по-млад от брата си: той ходел изправен, косата и брадата му били едва прошарени.

„Оня ме е излъгал — си помислил той, — тоя е по-млад от него.“

Както и да е, князът разказал на стареца всичко. А оня му казал:

— Не мога да ти разясня какво е чудото, за което ме питаш. Не съм аз оня, когото търсиш, княже. Това чудо ще ти разтълкува по-старият ми брат, а той живее още по-далече, все по тоя път. Той знае повече от нас двамата и от сестра ни. При него иди!

Князът продължил пътя си. Стигнал до един крайморски град. Питал, разпитвал къде живее мъдрият старец. И всички му казвали, че в града им наистина има един голям мъдрец, ала той не е старец. Старци имало много, но не били мъдреци.

— Отведете ме тогава при мъдреца! — казал князът. — Мене ми е все едно кой ще ми каже онова, което ми трябва да знам — стар ли е той или млад, не е важно.

Завели го в малка, но хубава и чисто наредена къща. Там го посрещнал човек на средна възраст, червендалест и силен, с черна коса и брада. Когато князът му разправил кой е, отде иде, с кого що е говорил и какво желае да узнае, мъдрецът си погладил брадата, усмихнал се и казал:

— Ония двама старци са мои братя, по-млади от мене.

— Не може да бъде — рекъл князът. — Ти казваш, че си по-стар от тях, а изглеждаш много по-млад. Най-младият от вас е толкова съсипан, побелял и прегърбен, че изглежда най-стар. Как да си обясня това?

— Ще видиш — рекъл мъдрецът. — Заповядай да обядваме най-напред, защото си ми гостенин, па сетне ще си поговорим и за тия неща, и за трендафила.

В края на обеда жената на домакина донесла една диня.

— Как ти се вижда тая диня? — запитал мъдрецът княза.

Онзи я погледнал, взел я в ръце, обърнал я насам-натам и за да покаже, че разбира от дини, рекъл:

— Не е дозряла.

— Донеси друга! — казал стопанинът на жена си.

Тя взела динята, отишла в зимника, отдето се върнала след това пак с диня в ръце. Мъжът подал динята на княза и го попитал как му се вижда. Онзи пак я повъртял, и рекъл:

— И тая е зелена. Ядва се, но е трябвало още малко да постои на корена.

— Дай трета! — поръчал мъдрецът на жена си.

Тъй стопанката слизала дванадесет пъти в зимника. Последния път князът харесал динята.

— Добра е — рекъл. — Тъкмо диня както трябва. След като я изяли, домакинът казал на княза:

— Няма да ми се сърдиш, че ще ти кажа всичко, както си е. Аз не обичам да лъжа. Ти си — млад, а искаш хората да те мислят, че знаеш всичко. Видях те, че не разбираш от дини: дванадесет пъти моята жена носи и изнася една и съща диня, защото друга нямахме. Ти каза в началото, че динята била недозряла, после я намери зелена, а накрай ти се стори зряла. И тя си беше наистина зряла. Но тя не узря през онова време, когато жена ми я разнасяше оттук до зимника и оттам дотук.

Князът се засрамил, но нямало що да каже, замълчал. А мъдрецът продължил:

— Както не разбираш коя диня е зряла и коя — зелена, тъй не познаваш и кой човек е стар, а кой — млад. Ти гледаш цвета на косата, а не питаш кой как е живял. Видя ли, че моята жена слезе дванадесет пъти в зимника, без да се оплаче? Тя е кротка, покорна и добра: гледа да ми угоди. Затова аз изглеждам най-млад от братята. Ония двама са на години по-млади от мене, но са страдали от лоши жени, та са застарели преди време. Запомни това.

— Добре — казал князът, за да скрие смущението си. — Ами кажи ми, как е можал да порасне оня трендафил, който дава златни цветове? Защо се издигаше до небето всеки път, колчем понечвах да го изтръгна? И защо си идваше на мястото, щом се отдалечех? Що значи това чудо?

— Да ти кажа — рекъл мъдрецът. — Земята, където расте тоя розов храст, била продадена от един беден селянин на по-богатия му съсед. Но и двамата били честни люде. Богатият изровил в тая земя жълтици, а не му дошло и на ум да си ги присвои, ами повикал съседа си, от когото купил земята, и му казал да си прибере парите. Ала и оня ги не щял: съвестта му не давала да вземе пари, намерени в земя, която е продал вече. Отишли при баща ти да се съдят. Царят ги помирил, като ги накарал да се сродят, а жълтиците да дадат на младоженците. Оттогава и млади, и стари си живеят в мир и сговор, честно и почтено — като преди, — работят си земята и никому зло не правят. Напротив, помагат на всички, които имат нужда. Разбра ли сега, че бог им е пратил тоя златен трендафил за награда на голямата честност? Те го не продават и не могат го продаде: той си е техен. И друг никой не може да къса от него цветове. Ти сам си видял как се изтръгва трендафилът от ръцете ти и се издига до небето, колчем поискаш да го изскубнеш. То е поука: никой не може да грабне и да си присвои чуждото щастие. Но човек може — ако е зъл по сърце — да развали щастието на другия, както твоите спътници са стъпкали лозята и градината на ония честни хора. Не бива никой да завижда на другите, а трябва честно да се стреми да си осигури свое щастие. Колкото и да бил горчив тоя укор на мъдреца, князът поблагодарил на домакина за гостоприемството и за поуката и си тръгнал. Първата му грижа била да отиде при ония хора и да им заплати за щетата, що им бил нанесъл с другарите си. Ала колко се зачудил, като видял, че и лозята, и градината били по-буйни отнапред, отрупани с плодове. Чудният розов храст бил пораснал колкото високо дърво и още отдалече светел, покрит със златни трендафили. Миризмата му била толкова силна, че пчелите, които кацали да берат мед, падали зашеметени.

Князът погледнал това благословено място и рекъл: — Бог наистина закриля тия честни и добри хора. Тяхната земя прилича на рай. Що съм аз пред тях? Що е голямата царска градина, която има от всички най-ярки цветя по земята, пред тази градинка, дето цъфти златният трендафил на щастието?