Питър Мейл
Винена афера (16)

Шестнайсет

Решиха да се въздържат от удоволствията на суши бара, който се оказа сумрачно, претъпкано помещение на странична уличка, предпочетоха сандвич и слънце на терасата на „Ла Самаритен“ от другата страна на шосето срещу пристанището. Когато пристигнаха гарафата с розе и двата сандвича с шунка и масло, Софи и Сам вече бяха започнали да се стоплят след подземното утро сред бутилките.

Беше интересно посещение. Виал, въпреки че беше твърде показен за консервативния вкус на Софи, управляваше първокласна изба, чудесно организирана и без помен от паяжини. И не можеше да е по-отзивчив. Но, както и двамата се съгласиха, беше дори малко прекалено отзивчив. Като извънредно загрижен сервитьор той нито за миг не ги остави сами. Надничаше над рамената им, впускаше се в тиради за това лозе или за онази реколта и като цяло ги разсейваше добронамерено. Това беше проблем, с който трябваше да се справят. Разпознаването на петстотин бутилки сред хиляди щеше да отнеме няколко часа и изискваше значителна съсредоточеност. Един следобед можеше да стигне, а имаха и карта, по която да се водят. При все това нямаше да е лесно, а и кръжащият около тях Виал затрудняваше положението.

Сам наля две чаши вино. То беше с по-тъмен цвят от бледото розе, което в момента беше на мода в Ел Ей, беше почти като розовото на пушената шунка от сандвича му. Вдигна чашата на слънцето, отпи и задържа виното в уста. Вкус на лято. След утрин, прекарана в компанията на винената аристокрация, беше освежаващо разнообразие да пиеш нещо семпло, скромно, но хубаво — без дълго родословие, без историческа реколта, без усложнения, а също и без силно раздута цена на етикета. Нищо чудно, че това беше любимата напитка на Прованс.

— Знаеш ли какво? — обади се той. — Когато се върнем следобед, може би е добре да се разделим. Единият ще се заеме с белите вина, а другият ще провери червените. Виал няма как да е на две места едновременно. Какво ще кажеш?

Софи се замисли за момент и кимна.

— Нека аз поема белите.

— Разбира се. Има ли някаква конкретна причина?

— Повечето от вината, които търсиш, са червени. Не искаш Виал да те гледа, докато си водиш записки или снимаш. Още нещо — аз съм от Бордо. Разбирам от червени вина. Но от шампанско и бяло бургундско не чак толкова. Така че е напълно в реда на нещата да помоля Виал да ми обясни за тях. Той обича да говори, да показва какво знае. Видя го тази сутрин. Убедена съм, че трябва да го окуража само толкова — тя вдигна палеца и показалеца си на милиметри един от друг — и ще ми говори цял следобед. C’est certain.^[1]

Усмихваше се, когато погледна Сам над слънчевите очила.

— Забавляваш се с всичко това, нали? — попита я той.

— Страшно много. Далеч по-интересно е от застраховането. Като игра е. — Тя сви рамене. — Но не съм сигурна, че искам ние да победим. Разбираш ли какво имам предвид?

Сам чудесно разбираше. Два-три пъти в миналото той беше замесен в случаи, в които по една или друга причина симпатиите му бяха на страната на престъпника.

— Да, много добре те разбирам. Рьобул и Виал изглеждат от добрите. — Той се ухили. — Но често добрите може да са мошеници. Вземи мен, аз бях мошеник.

Софи прие това разкритие с не по-голяма изненада, отколкото ако Сам току-що й бе казал, че някога е играл професионален футбол. В края на краищата той беше американец и всичко беше възможно.

— Липсва ли ти? Това да си мошеник?

— Понякога. — Сам се облегна на стола си и проследи старец, който бавно се придвижваше по пътя, заплашвайки с бастуна си задаващите се коли. — Когато извършваш престъпление, осъзнаваш, че си жив. Истински жив. Предполагам, че това се дължи на риска и на адреналина. А и обичах частта с планирането, с подготовката на добре изпипана, чиста работа — организирана до последната секунда, правилно свършена. Без оръжия, без насилие, никой не страда.

— Освен бедната застрахователна компания.

— Да бе. Покажи ми бедна застрахователна компания и аз ще ти представя доказателство, че Дядо Коледа съществува и живее във Флорида. Но схващам какво имаш предвид. Винаги има жертва.

Той се замисли за Дани Рот, но не изпита никакво съчувствие.

Софи се обади на Филип да му разкаже как е минало утрото, после бавно и спокойно допиха виното и поеха по ударна доза кафе, докато стана време да се запътят обратно към „Пале дю Фаро“. Беше ударил техният час. До края на деня щяха да знаят дали си губят времето, или са на път да разрешат класическо престъпление от далечно разстояние, обир sans frontières^[2]. Не само чисто и премислено, но и умилително старомодно, връщане към по-прости времена, преди кражбите да се извършват с помощта на чудесата на електрониката или извратените способности на адвокатите. Докато стояха на слънце и чакаха такси, Сам си провери джобовете — карта, апарат, резервна батерия, бележник и списъка с откраднатите вина. Беше три без пет. Бяха готови.

— Как беше сушито? — Виал не дочака отговор, а ги натика право в кабинета си. — Уредих да се освободя за целия следобед. Je suis à vous.^[3]

Той вирна глава в очакване и Софи реши моментално да се възползва от тази възможност.

— Има толкова много за гледане — заяви тя, — и си мислихме дали не е най-добре да се разделим и всеки да обиколи по една половина от избата. Избрах белите вина, но при едно условие. — Тя се втренчи във Виал и за секунда Сам реши, че наистина ще изпърха с мигли. — Понеже съм от Бордо, съм добре запозната с червените вина, но шампанското, белите вина на Бургундия и Сотерн — макар да ги знам по име, разбира се — са, как да се изразя, пропуск в познанията ми. Така че се надявах, че вие…

Гласът й заглъхна, а очите й останаха приковани във Виал, който инстинктивно размърда рамена и вдигна ръка да си приглади мустака.

— Скъпа моя мадам, нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие от това да споделя малкото си знания с друг винен ентусиаст. — Той се запъти към вратата като човек с мисия. — Предлагам да започнем с шампанско и да завършим с Yquem като на изискана вечеря.

Сам имаше чувството, че това е реплика, която професор Виал е използвал много пъти по време на туристическите обиколки из избата.

Тъкмо излизаха, когато управителят внезапно спря и се обърна към Сам.

— Забравих другия си гост. Нали няма да се чувствате самотен? Няма да се загубите? Сигурен ли сте?

— У мен е превъзходната ви карта и ще бъда в компанията на доста добри бутилки, а и нямам против да работя сам. Не се тревожете за мен. Ще се оправя.

Виал нямаше нужда от убеждаване.

— Bon. Сега, скъпа мадам, ако обичате, ме последвайте, ще се гмурнем тутакси в шампанското. Вероятно сте чували, че то е открито от монаха Дом Периньон, който, опитвайки от божественото си творение, възкликнал: „Пия звезди!“ Така и не е измислено по-удачно описание. Той е доживял до преклонна възраст — седемдесет и седем, струва ми се, което доказва медицинските свойства на шампанското. Но по-малко известно е необичайната връзка на добрия монах с една от монахините от съседен манастир…

Докато се отдалечаваше със Софи, тонът му се повишаваше и понижаваше, но нито веднъж не замлъкна. Софи беше права — Виал обичаше да говори и харесваше красивата публика.

В крайна сметка претърсването на Сам даде резултати за по-малко време и с по-малко усилия, отколкото бе очаквал. Картата на избата, изключително полезна за преките пътеки, го отведе първо до „Рю де Мервей“: Lafite, реколта 1953, Latour, реколта 1961, Margaux, реколта 1983. Тези реколти бяха представени с впечатляващи количества, като годината бе отбелязана с тебешир на малките плочки, обозначаващи всяко отделение за съхранение. Виал беше на безопасно разстояние, Сам едва чуваше гласа му в далечината. Взе бутилка Lafite и я положи внимателно на чакъления под нагоре с етикета. Надвеси се над нея и я засне, но преди да я върне на мястото й, провери дали името и годината се виждат. Направи същото с Latour, а после и с Margaux. Дотук добре.

Погледна картата да потърси „Рю Сен Емилион“. Намери я до „Померол“, тъй като картата отразяваше действителната география на лозята. Имаше доста бутилки Figeac, реколта 1982. Всъщност, накъдето и да погледнеше, имаше доста от всичко. Сам се зачуди как някой може да изпие такива количества, преди да потегли за великата изба на небето. Може би жадни малки Рьобул чакаха на опашка за наследство. Сам се надяваше да е така. Щеше да е жалко тази великолепна колекция да бъде раздробена и продадена в аукционни къщи.

Той се премести в съседство при померол. Едно от долните отделения бе посветено на магнум бутилки Chateau Petrus, реколта 1970. Преброи ги — бяха общо двайсет, сравнително скромно число по стандартите на Рьобул. Хвана една бутилка с две ръце — дясната върху капсулата, а лявата, придържаща дъното — и я положи на чакъла, възхищавайки се на украсата върху етикета. Сред лозовите ластари художникът бе разположил портрет на свети Петър с ключ — ключа към рая. Или, както някои обичат да казват, ключа към избата на шатото.

След като направи снимката, Сам върна магнум бутилката в отделението й с неохота, примесена обаче със задоволство. Беше намерил — и имаше доказателства — всички червени вина от списъка на Рот. Оставаше единствено Yquem, реколта 1975, което трябваше да се намира в срещуположния край на избата.

Върна се на централния булевард и се опита да прецени какво разстояние са изминали Софи и Виал от първата им спирка при шампанското. Доколкото можеше да се съди по силата на звука от лекцията на Виал, все още бяха някъде по заоблените хълмове между Кортон-Шарлеман и Шабли. Yquem щеше да е последното. Имаше време.

С ирационалното чувство, че върши нарушение, той се отправи към „Импас д’Икем“, последния дял на избата преди кабинета на Виал.

Както бе открил, докато си подготвяше домашното, Chateau d’Yquem често бе определяно като най-скъпото вино в света. В хода на дългата си история бе привлякло почитатели като Томас Джеферсън, Наполеон, руските царе, Сталин, Роналд Рейгън и принц Чарлз — всички, примамени от светлия златист цвят на виното и пищния му, плътен вкус. Всяка година се произвеждаха по-малко от осемдесет хиляди бутилки, капка в морето на годишното производство на Бордо. И се запазваше дълго време. Група щастливи ценители бяха отворили, изпили и обявили за превъзходна бутилка от 1784 г. близо двеста години след производството й.

Колекцията с Yquem на Рьобул беше може би най-внушителната част от зашеметяващата изба — не заради размера й, тъй като включваше не повече от сто бутилки, а заради разнообразието от реколти. В нея присъстваха велики години, като се започне с 1937 г. и се продължи през 1945, 1949, 1955 и 1967, докато се стигне до най-младото вино от 1975 г. Сам избра бутилка, засне я и тъкмо я оставяше обратно, внезапно замръзна на място. Гласът на Виал звучеше тревожно близо.

— Шабли, разбира се, е едно от най-известните бели вина в света. Но има шабли и шабли.

— Ah bon?^[4] — попита Софи, като успя да вложи в тези две срички интерес и изненада.

— Mais oui. Тук имаме най-доброто, гран крю, вината, които идват от хълмовете северно от града. Например това Les Preuses. — Сам чу звука от изтегляне на бутилка от отделението й. — В чашата има най-пленителния цвят, златисто, със съвсем лек нюанс на зелено.

Бутилката бе върната обратно в отделението. Бе извадена друга. Затаил дъх, Сам излезе на пръсти от „Импас д’Икем“ и се върна от другата страна на булеварда на безопасно място сред червените вина. Тук Софи и Виал го завариха петнайсет минути по-късно да оглежда контейнерите с померол, прибрал фотоапарата в джоба си, с бележник в ръка.

— Аха! — възкликна Виал. — Ето го вашия колега, труди се усилено. Работлив като пчеличка, а? Надявам се, че е намерил нещо интересно?

— Забележително — призна Сам. — Абсолютно забележително. Необикновена колекция.

— Но трябва да видиш белите — обади се Софи. — Бургундските! Yquem! Мосю Виал ми изнесе лекция, която ще помня цял живот.

Управителят изпъчи гърди.

— Нямам търпение да ги видя — увери я Сам. — Но се опасявам, че днес вече отнехме доста от времето на мосю Виал. Искам да ви помоля за голяма услуга. Може ли да се върнем?

— Разбира се — съгласи се Виал на драго сърце и извади визитна картичка от джоба си. — Това е номерът на моя portable^[5]. О, забравих — мосю Рьобул се обади от Корсика, за да се увери, че имате всичко, което ви трябва.

След продължителна размяна на прочувствени благодарности от страна на Софи и Сам и очарователно скромничене от страна на Виал те напуснаха здрача на избата и излязоха, премигвайки, на яркото следобедно слънце.

По пътя към хотела говориха малко и премисляха видяното през последните два часа и половина.

— Филип каза, че ще ни чака тук — обяви Софи, когато стигнаха до алеята към хотела. — Няма търпение да чуе какво сме открили. Казва, че е като roman policier, нали се сещаш, полицейски роман.

Сам спря рязко.

— Той има ли някакви връзки с местната полиция? Солидни връзки? Ченгета, с които от време на време се среща на по питие?

— Сигурна съм, че има. Всички журналисти имат. Виж, той вече е тук. — Тя посочи черния скутер на Филип, наполовина скрит в храсталака, опасващ алеята. — Защо питаш за полицията?

— Просто ми хрумна една мисъл, но имам чувството, че може да ни потрябват ченгета.