Шенън Уейвърли
Дом на мечтите (11)

Единадесета глава

— Марк? — В очите й напираха сълзи, гърлото й се сви. Но в следващия момент вече се смееше от щастие.

Марк вървеше към нея с небрежна походка и се усмихваше. Ким пое дълбоко въздух и си заповяда да се успокои.

Той спря на метър от нея.

— Значи това е Бруклин?

Здравият разум казваше на Ким, че пристигането му тук няма никакво значение, но чувствата й я отнасяха в небесата.

— Зная, че въпросът ми е глупав, но какво правиш тук, Джонсън?

— Ами, минавах. А ти какво правиш тук?

— Аз живея тук. Не знаеш ли?

— Това не беше последният адрес, на който те оставих.

— Реших да се върна.

— Хм. Пол ми каза. Обадих се днес по телефона у тях, исках да говоря с теб. Изненадах се, когато разбрах, че си тук. Че и двамата сме в Ню Йорк. Защо се върна?

— Тук е домът ми — сви рамене Ким.

— И дори не се сбогува с мен? — Очите на Марк потъмняха.

— Щях да ти се обадя по телефона. Слушай, имаш ли нещо против да влезем. Много ме болят краката и…

— Предпочитам да отидем някъде другаде. Трябва да разговаряме за много неща и искам да не ни безпокоят. Ела с мен, Ким.

— Къде? — Сърцето й бясно заби.

— Да пийнем нещо. Или да вечеряме. Отседнал съм в хотел в Манхатън. Можем да отидем там. — Той забеляза, че Ким се колебае. — Моля те, Ким. Много е важно.

— Да повикам ли такси?

— Не е нужно. Наел съм кола.

Ким едва сега забеляза седана, паркиран до тротоара.

— Добре, да тръгваме — предаде се с въздишка.

Разговорът вървеше леко, докато пътуваха из Бруклин, но когато наближиха центъра на града, напрежението помежду им явно нарасна. Стигнаха хотела на Парк авеню. Марк остави колата и поведе Ким през елегантното фоайе към асансьора.

— Почакай! — Мисълта, че двамата ще бъдат сами в хотелската стая я накара да изпадне в паника. — Ти каза, че ще отидем да пийнем нещо или да вечеряме…

— Кимбърли, искам да поговорим, нищо повече. — Вратите се разтвориха и той решително я поведе.

Стаята на Марк беше голяма и луксозна, в екрю и черно. Два огромни прозореца гледаха към Сентрал Парк.

— Какво ще пиеш? — попита той и отвори барчето.

— Сода. — Ким искаше умът й да е бистър.

Марк прекоси светлия плюшен килим и й подаде чашата. Приготви питие за себе си и седна.

— Не зная откъде да започна.

— Ако се отнася за това, че са повишили Стю Замброски, вече знам. Както и че си напуснал фирмата.

— Повишението? Изобщо не съм помислил за него. Седни! Така ме изнервяш.

Ким седна, като нарочно постави чашата си върху масата, която ги разделяше.

— Как така? Не си ли ядосан?

— Защо да съм ядосан, по дяволите?

— Ами защото ти обърках живота и ти донесох само неприятности. Обсебих времето ти и… — Тя наведе глава. — Станах причина да загубиш този пост.

— О? Значи вината е твоя? — Той се засмя.

— Марк, как може да си толкова спокоен? Става въпрос за твоята работа, за кариерата ти!

— Не, котенце. Това беше само една мечта, която се оказа празна. Мисля, че разбираш. Когато бях млад, мислех, че финансовата сигурност е най-важното нещо на света, навярно защото съм израснал в несигурност. Завърших право, станах адвокат и се насочих към най-големите, най-престижните фирми в града. Казвах си, че съм избрал правото по идеалистични причини — справедливост, обществен ред… Но мотивите ми не бяха изцяло възвишени. Мислех, че ако стана съдружник в някоя фирма, ще имам финансова сигурност и успех в обществото. Но скоро започнах да се чувствам неудовлетворен.

— Неудовлетворен?! Ти?

— Точно така. Разбрах, че съм способен и твърде полезен за фирмата. Те бяха късметлии, че работя за тях. Освен това ми стана ясно, че съм човек, който не понася да му нареждат. Обичам сам да определям какво и как да направя, да упражнявам контрол над нещата, да избирам своите цели, както и битките си. А тези неща нямат нищо общо с работата ми с клиентите или моята социална и финансова сигурност. Постепенно идеалите се разбиха.

— Според мен, те са все още в теб… — усмихна се Ким.

— Напоследък съвестта ми започна да се бори срещу нещата, които се очакваше, че ще направя.

— Като привличането на Милтън Барнс?

— Именно. Такъв начин на живот не ми харесва, Ким.

Тя почувства, че се гордее с Марк, гордост, която навярно щеше да става все по-голяма.

— Сам ли поиска да напуснеш?

Той кимна.

— Не напуснах заради повишението на Стю. Преди шефовете да вземат решението, вече бях подал оставката си.

— Мислиш ли, че ако беше останал, щяха да ти предложат да станеш съдружник?

— Да. Те дори ми предложиха, когато напуснах. Надяваха се, че ще ме задържат. Мислиш ли, че ще им бъде приятно, ако съм техен конкурент?

— Значи ще продължиш да работиш като адвокат?

— Да. Ще имам собствена практика. Изглежда и двамата започваме нещата отначало. — Той стоеше с гръб и гледаше през прозореца. — Ти ще разхождаш бебета в този парк, нали?

— Не. Размислих върху идеята, която ми даде за колежа. И реших да опитам.

— Чудесно, Ким! — извърна се той към нея.

— Ще мине доста време, докато го завърша, тъй като трябва да работя. Седем или осем години. Но какво друго бих могла да правя? — Тя стана и приближи до прозореца. — Все още не си ми обяснил какво правиш тук. Сюзън ми каза, че си заминал, но не знаеше къде си.

— Ние със Сюзън… Не се виждаме често напоследък. След като напуснах, дойдох тук. Ходих и до Флорида. Видях се с Мириам.

— Как е тя?

— Ким, може да ти стане неприятно от това, което ще ти кажа, но те моля да ме изслушаш. Бях помолил моя приятел да провери някои подробности за… твоето минало. И той откри, че… — Марк говореше с усилие. — Твоите родители не са били официално разведени.

— Сигурен ли си?!

— Да. Абсолютно.

— Ами баща ми и Мириам?

— Двуженство.

Ким се пресегна през масата, взе чашата на Марк и изпи съдържанието й наведнъж. Той продължаваше да разказва. През цялото време майка й бе живяла в съседния квартал, факт, който я нарани много повече, отколкото съобщението за смъртта на тази жена преди две години. Но най-неочакваната новина беше, че след като Мириам и баща й не са били законно женени, Ким получаваше изцяло неговото наследство.

— Мислиш ли, че Мириам е знаела?

— Знаела е, разбира се. Затова те е изпратила в Колорадо Спрингс. Страхувала се е, че ако останеш в Ню Йорк, ще узнаеш истината. — Ким потрепери при мисълта колко подла е била спрямо нея Мириам. — Ако тя беше проявила малко щедрост, изпращайки те при мен, ако ти бе дала пари, за да платиш образованието или наема си поне за няколко месеца, щеше да се измъкне. Две-три хиляди долара биха се отразили нищожно на банковата й сметка. Ти щеше да бъдеш самостоятелна, а аз нямаше да се чувствам отговорен. А тя ме ангажира с твоя живот и по този начин ме накара да разровя нещата. Алчността я заслепи, Ким, а накрая я разобличи.

— Какво ще стане с нея сега?

Марк седна на перваза и я притегли към себе си. Действията му бяха сдържани, изражението — непроницаемо. Каква роля играеше — на вуйчо, на приятел или на любовник?

— Всичко зависи от теб, Ким. Аз свърших най-важното. Трябва само да ми кажеш дали желаеш да продължа.

— Всичко, което Мириам е наследила, ще й бъде отнето, за да го получа аз, така ли?

— Да. Тогава ще можеш да правиш каквото пожелаеш — да учиш, да пътуваш…

— Не вярвам да се предаде без борба.

— Няма да направи нищо. Казах й, че ще заведеш дело, ако направи опит да се бори.

— Да забравим всичко. — Тя впери поглед в очите на Марк. — Не искам парите. Мога да живея с това, което имам.

— Ти луда ли си? Парите законно ти принадлежат. Те са твоето наследство.

— Доста тъжно наследство. Истинското наследство не са парите, нито предметите, а любовта, ценностите, които човек е оставил след себе си. Спомените и чувството, че си част от семейство. Това наследство ценя аз.

— По дяволите, Ким. Имах толкова неприятности заради теб.

— Да, зная. — На устните й се появи усмивка. — Ценя усилията ти много повече от резултатите, до които биха довели. Но не разбирам защо си го направил. Какво те накара да тръгнеш срещу собствената ти сестра?

— Ти се оказа по-важна от нея, Ким. Не можех да понеса някой да те нарани така жестоко. Тя вече бе ограбила седем години от живота ти. Не можех да й позволя да продължава.

— Но Мириам също заслужава да получи нещо. Животът й не е бил лек.

— Не вярвай на тези истории. Когато нещата във фермата се влошиха, тя избяга. Вместо да учи или да работи, сестра ми започна да прави кариера от бракове. Всяка женитба й донасяше по нещо. Сега тя има чудесна къща с осем стаи, розов кадилак и шейсет и две годишен съпруг в последен стадий на емфизем.

— Ясно. Може би двете ще се разберем без съд. Ще направим компромис или някаква подялба. Ти не бива да се намесваш повече. — Да се обърне срещу собствената си сестра е било навярно най-трудното решение в живота на Марк и Ким не желаеше да увеличава болката му.

— Но аз съм замесен и ще бъда до теб, каквото и да се случи. — Марк прокара пръст по устните й. В очите на Ким напираха сълзи. — Що се отнася до мен, семейството ми е там, където си ти. Оттук нататък сме само двамата!

Сълзите най-после потекоха по пламналите й бузи. Тя сплете ръце около врата му.

— О, Марк, благодаря ти.

Допирът до тялото му, колкото и кратък да бе, имаше невероятно въздействие върху нея. Тя бързо се отдръпна.

— Това ли са всички новини?

— Да. — Сърцето й се сви от категоричния отговор. — Радвам се за теб, Ким. Най-после ще имаш свободата да правиш каквото пожелаеш. — Той се обърна отново към прозореца и остана там, замислен и объркан.

Тя не разбра откъде дойде смелостта й, но най-неочаквано заяви:

— Искам да се върна с теб, ако нямаш нищо против. Предпочитам университета в Колорадо.

— А защо дойде тук?

— Мислех, че съм излишна. Че ще се чувстваш по-добре със Сюзън. Но разбрах, че не съм била права и… ако все още мога да получа храна и подслон срещу водене на домакинството ти…

— Ким, не ме изкушавай. — Той изглеждаше отчаян.

— Аз не се шегувам. Разбира се, ако ме искаш.

— Господи, Ким! — От гърлото му се изтръгна сподавено стенание и в следващия миг тя се озова в обятията му. — Работата е там, че аз те желая прекалено силно. — Притисна я към себе си, сякаш бе открил най-скъпото нещо на света. — Но не е честно. Ти си млада. Животът е пред теб. Не трябва да те обвързвам. Ще се отегчиш, ще ме намразиш.

— Марк Джонсън, ти имаш твърде изкривено въображение. Мислиш ли, че мога да живея без теб и да съм щастлива? — Ким обви ръце около врата му. — Марк, нима се чувстваш стар или неподходящ за мен? — усмихна се тя.

— За Бога, не!

— Добре тогава… — Тя се повдигна на пръсти и впи устни в неговите. Това бе най-смелата стъпка, която бе предприемала някога, но Ким знаеше, че от нея зависи животът й. Нейният живот с Марк.

Марк опита да се съпротивлява, но скоро се предаде, откликна на целувката и я притисна в прегръдките си. Когато най-после се отдръпнаха, Марк се задъхваше.

— Положението е ужасно.

— По-лошо не би могло да бъде. И искам да ти кажа, че бих искала да продължава все така. Не искам да пътувам никъде без теб, Марк. Не желая да правя каквото и да било, ако не е споделено с теб!

— Сигурна ли си? — На устните му бавно се появи усмивка.

— Да.

— Мисля, че трябва да се обадиш на твоята приятелка, Шарлот, и да й кажеш, че няма да се връщаш тази вечер.

— Така ли?

— Аха. — Марк сведе глава и отново страстно я целуна. — С теб трябва да свършим някои неща, за които ще ни трябва време.

— Какво например?

— Никога не съм ти казвал колко много те обичам. — Той целуна очите, изящното й носле. — Ще ми е необходим поне един час, за да ти обясня. След това ще поискам ръката ти. А ти ще трябва да помислиш какво да отговориш.

Марк я положи върху копринената покривка на леглото. Когато легна до нея, сърцето й щеше да се пръсне от вълнение и щастие.

Марк облегна глава на ръката си и известно време я наблюдава безмълвно. Когато веселото им настроение премина, той й заговори с обожание.

— Обичам те, Ким. Винаги съм те обичал, но не го признавах. Сега вече знаеш. Ти си най-прекрасното нещо, което ми се е случвало някога. Искам да споделя живота си с теб, да имам деца от теб… — Той замълча. — Деца! О, Ким представяш ли си?

Ким се смееше и плачеше едновременно. Между нея и Марк тихо и невидимо изникваха мечтите им за техния бъдещ живот.

— Ще се омъжиш ли за мен, Ким?

Очите й се напълниха със сълзи и тя дори не се опита да ги спре.

— Да — извика тя. — О, Марк, разбира се…

 

 

През отворения прозорец на спалнята Ким чуваше глъчката от двора. Хората говореха, смееха се. Струнен оркестър изпълняваше Бах.

— Така е добре — каза Криси с уста, пълна с фиби. Покачена на табуретка, тя прикрепяше воала на Ким. — Приличаш на ангел!

Ким застана пред огледалото и успя да каже само:

— О, Господи! — Не можеше да повярва, че красивата, блестяща булка, която се виждаше в него, бе самата тя.

Марк и Ким искаха да се оженят колкото е възможно по-бързо и решиха да направят малка домашна венчавка. Но с помощта на Криси, „малка“ се превърна в „елегантна“. Ким бе облечена в дълга до пода брокатена рокля, украсена с тюл, каквато бе виждала единствено в сънищата си.

Блестяща в бледолилавата си рокля от шифон с мъниста, Криси подаде на Ким сватбения букет.

— Време е, мила!

Марк смяташе, че дворът е неподходящ за венчална церемония, но с помощта на специалисти, Ким го превърна в градина — фантазия. В центъра се издигаше бяла беседка, украсена с червени рози.

Застанала на верандата, Ким оглеждаше многобройните гости и музикантите. Пасторът бе пристигнал с Пол Мичъл. С тях беше… Марк! В сив фрак той изглеждаше великолепно! Ким прехапа устни. Възможно ли бе уличното хлапе от нейното детство да се превърне в толкова щастлива жена?

Криси даде сигнал на музикантите и венчавката започна. Ким вдигна глава и пристъпи напред с очи, вперени в Марк. Той все още не я бе погледнал и за миг й мина през ум дали не се е разколебал.

Най-после Марк се обърна към нея. Макар че беше на такова голямо разстояние от него, тя почувства тръпката, преминала по тялото му. Усмивка озари лицето му.

Любовта, която гореше в очите му, я изпълни с топлина. Когато Ким стигна при беседката, той взе ръката й и двамата се изправиха пред пастора. Сърцето й щеше да изхвръкне от радост.

Младоженците се заклеха във вярност. Размениха си пръстени и накрая пасторът каза:

— Можете да целунете булката.

Марк не се нуждаеше от втора покана и сред гостите избухнаха аплодисменти. Пламнала, Ким се измъкна от прегръдките му.

Приятелите им се насъбраха около тях, за да ги поздравят. От къщата се изсипаха келнери, които разнасяха подноси с шампанско и ордьоври.

На сватбата бяха дошли всички от фирмата „Брайтман, Колинс и Фулър“. Ким бе доволна, че не хранят лоши чувства към Марк. Пожеланията им към младото семейство бяха искрени и тя сияеше от гордост. Марк беше изключителен мъж.

Сюзън също присъстваше на сватбата. В един момент, когато Ким се озова случайно сама, тя се приближи към нея.

— Не ми е приятно да го призная, но Марк изглежда наистина щастлив. Поздравявам те, Ким! Желая ти всичко най-хубаво. Явно той се нуждае от теб. Аз… не бях права. — Тя наведе глава и се отдалечи.

— Кога ще си тръгнат всички тези хора? — прошепна Марк в ухото на Ким. Гостите вече се бяха разположили в къщата.

— Като че ли ти омръзна празненството…

— Ами да, чака ме меден месец. — Очите му блестяха от любов. — Обичам ви, госпожо Джонсън.

— Време е булката да хвърли букета си — обяви Криси. — И всички ние да им пожелаем лека нощ.

Когато гостите си тръгнаха, Ким и Марк се качиха в спалнята. Трябваше да свършат още някои неща. На следващата сутрин щяха да заминат за една седмица в Мексико.

 

 

— Мисля, че сме готови. — Ким затвори ципа на чантата си с доволна усмивка.

— Не съвсем. — Марк я хвана за лакътя и я завъртя към себе си. — Не е ли време да свалиш венчалната рокля?

— Като че ли имате право, господин Джонсън. — Само след миг воалът й падна на пода.

През нощта Ким се събуди с чувството, че въпреки всичко има нещо, което не успя да свърши. Измъкна се от прегръдката на Марк и отиде до прозореца. В обляната от лунната светлина стая, Ким разтвори дневника си. Този ден бе така изпълнен със събития, че не знаеше откъде да започне… Когато затвори бележника, бе успяла да напише само един кратък ред:

„Някои дни са съвършени“.