М. Д. Лаклън
Фенрир

1.
Вълча нощ

Никога не бе виждал по-прекрасна гледка от обгърнатия в пламъци Париж. Падаше здрач и димът се стелеше пред залязващото слънце в дълга черна ивица, досущ като опашката на дракон, чиято сведена глава бълва огън върху града, разположен на речния остров. Той се взря от хълма и видя, че кулите на мостовете не са превзети — франките бяха отблъснали враговете от Севера. Макар че част от един мост и изоставен под него празен боен кораб горяха, тъмножълтите флагове на граф Юд още се вееха навсякъде по стените, сякаш и те бяха пламъчета под избледняващото светило.

Леший вдиша дълбоко. Сред миризмите на овъглено дърво и запален катран, с който бранителите поливаха нашествениците, се долавяше още някакъв полъх. Познаваше го добре. Изгорени трупове.

В ума му тази воня бе свързана със северняците — те погребваха някои от мъртъвците си в запалени кораби. След завземането на Киев сам бе видял как изтласкаха в езерото пламтящ боен кораб, в който бяха положени мъртвите владетели на града Асколд и Дир. Изпратиха ги величаво, след като ги заклаха.

Миризмата сякаш изсмукваше влагата от носа и устата му. Долу горяха хора. Поклати глава и очерта с пръст на гърдите си светкавица — знака на бог Перун, когото почиташе. Каза си, че бойците имат твърде голяма власт в този свят. Ако го управляваха търговци, убитите хора нямаше да са и наполовина колкото сега.

Пак се вторачи в града. Не му изглеждаше голям в сравнение с онези на изток, но пък беше разположен чудесно насред Сена, за да спира набезите на викингите нагоре по течението на реката.

По здрач захладняваше и дъхът му се виждаше във въздуха. Той с удоволствие би слязъл в града, за да поседне до огнище с чаша франкско вино в ръка. Според него франките бяха спокойни и мирни хора, поне когато ги срещаше в собствените им градове. Освен това много обичаха коприната. Винаги му бе приятно да дойде в Париж с чудатите му къщи, ъгловати и светли, със сводести входове и стръмни покриви. Ала нямаше смисъл да се улисва в такива мисли, от тях само мръзнеше повече. Тази нощ нямаше да намери друг подслон, освен палатката си. Щеше да спи на хълма, а не на легло в странноприемница някъде из квартала на търговците.

На моста бранителите гасяха пламъците. Тези мостове бяха изградени по-скоро да пречат на корабите да продължат срещу течението на реката. И този път бяха послужили добре заедно с останалите защитни съоръжения, построени по волята на графа. На Леший му бе трудно да прецени колко голяма е армията на северняците. Ако бяха завладели и двата бряга, значи имаха много бойци, поне четири хиляди. Но жълтите флагове още се виждаха и край по-бедняшките къщурки извън града. Може би датчаните не бяха чак толкова многобройни. Все пак биха могли да опустошат с лекота всички постройки, които не бяха защитени от градските стени.

Само че не си губеха времето с тях. Явно северняците смятаха, че могат да пренебрегнат тези къщи. Искаха да напреднат към по-богатите големи градове нататък по реката. Париж не беше нищо повече от препятствие по пътя им и нямаха намерение да жертват умели воини в схватки за някакви си колиби. Леший им се възхити неволно. Повечето военачалници, които познаваше, почти не успяваха да сдържат бойците си, щом зърнеха враг. Но тези тук бяха дисциплинирана войска, а не непокорна сган.

Можеше ли да отиде в някоя от къщите извън града и да си плати нощувката? Едва ли. Всички бяха настръхнали и само с голям късмет би му се разминало обесването на първия клон и от нашественици, и от бранители, ако се мерне пред очите им.

Личеше, че викингите са заели и двата бряга — бяха издърпали корабите си на сушата и черните им знамена провисваха в пролетното безветрие на твърде много места. От тези знамена тръпки го побиваха. Нагледа им се и на изток — по тях бяха изобразени гарвани и вълци. Тъкмо такива твари благоденстваха там, където минеха северняците. Леший си рече, че градът все пак ще бъде превзет, но това няма да се случи твърде скоро.

— Значи тя е там? — попита той на латински, единствения език, който и двамата със спътника му разбираха.

— Така беше предречено.

— Ще се нуждаеш от късмет, за да я измъкнеш. Няма да посрещнат гостоприемно един северняк.

— Не търся гостоприемството им.

— Най-добре е да се присъединиш към своите хора и да влезеш в града заедно с тях. Ще успеят непременно, армията им е огромна.

— Те не са мои хора.

— И ти си от север. Варяг, както ви наричаме.

— Но не съм датчанин.

— Всички сте варяги, Чахлик. Датчани, норвежци, викинги, нормани, варяги — различни думи за все същото.

— Името ми не е Чахлик.

— Но те описва точно — на моя език означава „суха съчка“. Пък и какво е името, ако не прозвището, дадено ти от други хора? Моята майка ме нарекла Леший, само че вкъщи ми викат Мулето. Не харесвам това име, но ми пасва, защото все нося разни неща насам-натам за князе и царе или за собствена изгода. Щом ме наричат Мулето, значи това е името ми. Щом аз те наричам Чахлик, значи си Чахлик. Името е като съдбата, не си го избираме сами.

Севернякът прихна. Леший го виждаше да се усмихва за пръв път, откакто потеглиха от изток.

Вгледа се по-внимателно в спътника си, който си оставаше същинска загадка за него. Този човек будеше безпокойство и ако заповедта да го съпроводи до Париж не бе изречена от самия княз Хелги Пророка, щеше да измисли как да се отърве от това задължение. И Хелги беше варяг, владетел на Ладога, Новгород, Киев и околните земи в Рус. Войската му бе стигала чак до Византион и князът бе заковал щита си на залостената градска порта. Хелги беше могъщ повелител и неговите поданици знаеха, че е най-благоразумно да се подчиняват на волята му.

Леший се бе поинтересувал за името на непознатия, но Хелги отговори, че нямал име. Затова можел сам да му измисли някакво. И Леший избра Чахлик, а би могъл да се спре на нещо по-обидно. Защото Чахлик беше твърде висок дори за северняк, но за разлика от повечето си сънародници беше мургав и тъмнокос, кльощав и жилав. По-скоро приличаше на израсло от земята чепато дърво, а не на човек.

Леший познаваше всеки, мяркал се дори веднъж в Ладога, както и повечето жители на съседния Новгород и мнозина в далечния Киев, но никога не бе зървал този мъж. Отначало опитваше да подхваща разговори с него: „Аз търгувам с коприна, братко, а ти с какво се занимаваш?“. Спътникът му обаче не отговаряше, само се взираше в него с пронизващите си тъмни очи. Но Леший и сам се досети с какво се занимава непознатият, щом князът ги изпроводи да пътуват сами. Стигаше му да види как другите търговци по пътя не сядаха край техния огън, а приближилите се любопитни селяни се отдръпваха веднага, без да продумат. Дори разбойници ги зяпаха от хълмовете, но не събираха смелост да ги нападнат. Непознатият вдъхваше страх, той витаеше около него като миризма на звяр.

Леший предположи, че човекът е някой от жреците, които бродеха из пущинаците, макар че не бе срещал друг като него досега. При варягите кралете бяха висшите свещенослужители на народите си, но и разни особняци принасяха жертви на своите странни богове в горските светилища около Ладога. Носеха малки талисмани с формата на мечове и чукове, а според слуховете и истински примки за своите тайни церемонии. Този мъж обаче имаше само камъче на кожена връвчица, вързана около шията му. На камъчето беше надраскано нещо, но Леший нямаше как да разгледа отблизо рисунката.

Севернякът смъкна торбата от гърба си, извади нещо и го разгъна.

Леший беше неутолимо любопитен какво носят в торбите си другите пътници и веднага доближи да види какво е. Цяла вълча кожа, и то доста необикновена — с въгленочерна козина, а дори в здрача изглеждаше прекалено лъскава. Не бе виждал по-голяма вълча кожа от тази.

— Чудесна е — отбеляза той, — но не ми се вярва хората в Париж да са в настроение за търговия. Ако пък ще се завиваш с нея, аз като твой спътник също имам право да се сгрея в този студ.

Севернякът не каза нищо и се отдалечи между дърветата, понесъл вълчата кожа.

Леший нямаше какво да прави и го обзе съжаление към самия себе си. Бе се надявал да няма нищо вярно в слуховете за обсадата на Париж. Щом този град бе нападнат, може би и по-големите, по-важните търговски средища като Руан щяха да пострадат.

Нима напразно се бе мъчил да носи товара си дотук? Чудеше се дали ще се намери кой да купи стоката му в бивака на викингите. Отиде да нагледа мулетата, двоумеше се дали да свали товарите на земята, или да ги остави вързани на гърбовете им — ами ако някой северняк се качи случайно на хълма по тъмно и се наложи да бяга припряно от него? Пак се замисли ще успее ли да продаде нещо на нашествениците. Почти целия си живот бе прекарал под властта на варяги и ги разбираше. Надяваше се да сключи сделка с някои от тях, стига да ги убеди, че е по-добре да не го обесят като приношение на някой от смахнатите им богове.

Загледа се към равнината. Бойните кораби са отдръпваха към южния бряг. Нещо се случваше там. Датчаните се отдалечаваха от реката тичешком, сякаш някой ги бе подгонил. Леший зърна двама ездачи да идват от изток, проточили дълги сенки зад себе си. Единият водеше коня на другия. Датчаните се бяха втурнали да ги посрещнат. Той си каза, че новодошлите може да са търговци, така и за неговите стоки също можеха да се намерят купувачи.

Мръзнеше. Твърде стар беше за дългите пътувания. Ако му бе провървяло повече напоследък, сигурно би измислил как да откаже на Хелги и да си остане в Ладога. Но последните пет години бяха тежки — разбойници отмъкваха товарите му, а на изток плъзна някаква болест по копринените буби. Спестяванията му започнаха да се топят. И предложението на Хелги да купи стока, която той да продава, се оказа прекалено съблазнително. Успееше ли да вземе добра цена този път, занапред щеше да остави странстванията на по-младите. Твърде изморен дори да размишлява, той отвърза дисагите на мулетата. Дали да не си накладе огън и да пийне вино на топло? Защо пък не? Още малко дим в мрака нямаше да прави впечатление, а никой нямаше да види огъня, скрит зад билото на хълма.

Погрижи се за животните, разстла одеялото си, стъкми огън, пийна вино и сдъвка малко фурми с парче сухар и твърдо сирене. Преди да се усети, заспа и изведнъж се сепна под пълната надвиснала луна. Какво го събуди? Някакъв напев, тихо мънкане на думи като шум от далечна река.

Потрепери и стана да си вземе наметалото. Главата му се проясни. Какво ти наметало… Къде ли е ножът? Извади го и сведе поглед към острието — добре наточено, широко и вдъхващо спокойствие.

А напевът продължаваше. Леший не разбираше думите, макар да знаеше много езици. Трябваше да избира дали да тръгне към източника на звуците, да го пренебрегне, или да се махне. С шест товарни мулета нямаше как да се измъкне незабелязано. А шумът го смущаваше прекалено много, за да заспи отново, пък и съзнаваше, че някъде наоколо може би има твърде необикновен враг. По-добре да го изненада, отколкото да бъде издебнат от него. Прокрадна се натам, откъдето се чуваше напевът.

Дърветата очертаваха отчетливи сенки по огряната от луната земя — линии от черно мастило по сребриста страница. Леший стискаше дръжката на ножа. Между дърветата се забелязваше неясен седнал силует на трийсетина крачки от него. Той се промъкна по-наблизо. Напевът спря. Облак се плъзна пред луната и Леший вече не можеше да различи нищо. Продължи напред опипом от дърво към дърво. Изведнъж усети нечий дъх зад рамото си.

Отскочи назад, спъна се в стърчащ корен и падна по гръб. Вторачи се нагоре и тъкмо когато луната превърна края на облака в кристален ръб, сенките сякаш се сгъстиха в подобие на човешка фигура. Само че не беше човек, защото имаше глава на огромен вълк.

Леший кресна и протегна ръката с ножа между себе си и съществото, което все едно събираше сенките и придобиваше плът от тях.

— Не се страхувай от мен.

Гласът на северняка Чахлик звучеше дрезгаво. Леший напрегна очите си до болка в мрака — да, той беше, с огромната вълча кожа на раменете си, главата на звяра бе нахлупена върху неговата. Севернякът се бе превърнал във вълк, сътворен от сенки, кожа, страх и въображение.

Вятърът отвя за малко облаците встрани от луната и мрачният силует се открои. Нямаше го камъчето на шията му, а лицето беше нацапано с нещо черно и лъскаво. Ръцете — също. Леший неволно се пресегна и докосна главата му. Напипа влага и близна пръстите си. Кръв.

— Чахлик?…

— Аз съм вълк — изрече севернякът.

Облаците се събраха отново и изглеждаше, че той е вир от тъма, в който се вливаха сенките на гората. След миг Леший остана сам в нощта.

2.
Изповедникът

Жеан надушваше упоритата зараза във вонята на разложението въпреки натрапчивата мръсотия по улиците, въпреки киселия дъх на глада от устата на хората.

Изнесоха го от „Сен Жермен де Пре“ посред нощ, димът от опожарения манастир се просмука в дрехите му. Усети как доближават хладна вода, монасите прехвърлиха непохватно носилката в лодка, която се заклатушка тромаво по реката. Долавяше тревогата на мъжете в нерушимото им мълчание, в предпазливото и рядко загребване с обвитите в парцали весла, в изсъсканата накрая парола.

— Кой е с вас?

— Изповедникът. Жеан Слепеца.

Вратата се отвори и последва опасният момент с прехвърлянето от малката лодка на тясното стъпало. Отначало братята се опитваха да го задържат на носилката, но скоро не останаха съмнения, че това е невъзможно. Той сам намери решение.

— Носете ме. Хайде, побързайте! Достатъчно лек съм.

— Изповеднико, можете ли да се качите на гърба ми?

— Не мога. Аз съм сакат, а не някоя маймуна. Нима не виждаш?

— Но как да ви нося, щом е тъй?

— На ръце като дете.

Съпровождащите го мъже бяха дошли наскоро в манастира. Едно братство на юг бе изпратило воини да бранят „Сен Жермен“ от северняците. Не че имаше някаква полза от още двама бойци. Те не бяха свикнали с чудатостите на изповедника Жеан и той долови смущението им. Тези воини за пръв път в живота си докосваха жив светец.

Трудно се промъкнаха през Портата на поклонниците. Римляните бяха построили крепостните стени с дебелина девет стъпки. Отворът в северната страна бил пробит по-късно, за да не се сблъскват височайшите особи с простолюдието в пазарните дни. Но това не беше слабо място в стената, а предимство. На всеки нашественик би се наложило да мине през тясното място без никаква възможност да размаха оръжието си. Ненапразно проходът зад портата си бе заслужил името Тунелът на мъртвеца.

Колкото и да внимаваше монахът, Жеан се удряше и се ожулваше в стените на влизане в града.

Понесоха го нагоре по стъпала. Портата се затвори зад него, чуваше още стъпки и тихи въпроси към спътниците му. Вместо пролетната река надушваше застоялата влага и пикнята в тесния проход, а също и острата, странно приятна миризма на врящ катран и горещ пясък. Ако викингите искаха да си опитат късмета през нощта, защитниците на портата бяха готови да ги посрещнат подобаващо.

Най-сетне монахът сложи Жеан на носилката. Спътниците му я вдигнаха и закрачиха по тесните улици. Влязоха посред нощ, за да останат незабелязани и от врагове, и от приятели. Имаше толкова болни, толкова отчаяни, че изповедникът нямаше как да прекоси града денем — твърде много хора щяха да жадуват целебното му докосване.

Спряха и Жеан усети как оставят носилката на земята. Лекият повей лъхаше на разложение. Той вече бе чул, че нямало къде да заравят мъртвите, затова оставяли труповете по улиците, докато дойде време да ги погребат както му е редът. Жеан си каза, че така е добре за живите. За душите им е благодатно да се сблъскат с истината за смъртта, да се взират в неизбежността на края и да размишляват за греховете си. Въпреки това съжаляваше хората в града. Колко ли е тежко да загубиш любим човек и всеки ден да минаваш покрай тленните му останки…

Изповедникът разбираше, че е твърде вероятно този остров да се превърне в клопка за него. И по двата бряга на реката имаше места, които нашествениците още не успяваха да превземат. Затова и снабдяването на града с припаси, и потайното промъкване с лодка, както докараха него, още бяха възможни, макар и рисковани. Само че хората бяха изнемощели и обезсърчени след почти четири месеца битки. Северняците биха могли да съсредоточат усилията си върху кварталите извън градските стени, вместо да нападат мостовете, които им пречеха да продължат с корабите си нагоре по реката. Тогава щяха да владеят напълно бреговете, припасите щяха да се изчерпят, а и дори малка лодка не би могла да се прокрадне незабелязано в нощта.

— Отче?

Жеан разпозна гласа.

— Абат Еболус…

— Благодаря ти, че дойде.

Мъжът говореше до ухото му — Еболус се бе навел към него. Изповедникът надушваше потта от сраженията, дима и кръвта. Отблизо този монах воин смърдеше като сергия на касапин.

— Как мислиш, ще успееш ли да й помогнеш?

— Всъщност дойдох да помогна на всички нас, не на нея.

Приклекналият Еболус се размърда и халките на ризницата му зазвъняха тихо.

— Знаеш ли защо си тук? — настоя той.

— Граф Юд ме повика и аз дойдох. Болест е налегнала неговата сестра Елис. Какво я измъчва?

— Не е болест на тялото, а по-скоро на ума или на духа. Тя отиде в голямата църква и не иска да излезе оттам. Юд смята, че това влияе зле на хората. За да запазят духа си бодър, трябва да виждат благородниците уверени и здрави.

— Изведете я тогава и й кажете да се усмихва. Една жена няма къде да намери убежище от близките си, ако те искат да се появи пред хората.

— Тя твърди, че е преследвана, затова моите хора няма да я изведат насила от Божия дом.

— И кой я преследва?

— Не казва. Твърди, че нещо ще я връхлети и само в църквата може да се спаси от него.

Изповедникът се замисли.

— Изкушена ли е от светските нрави?

— Не, израснала е в полудивия Лош на река Индр.

— Щом е тъй, може би в главата й се въртят някакви селски щуротии. По онези места мнозина танцуват голи около огньове посред нощ, а денем ходят на църква.

— Елис е християнка.

— И все пак е жена. Втълпила си е глупаво селско поверие. Нищо повече. Да, смущаващо е, признавам, но струваше ли си заради това да ме доведете тук по време на обсада?

Абатът заговори по-тихо.

— Има още нещо. На граф Юд бе направено предложение.

— Езичниците искат пари, за да се махнат, така ли?

— Не. Искат момичето. Ако успеем да я убедим, че трябва да отиде при тях, ще ни оставят на мира.

Жеан се полюшваше напред-назад, но Еболус не можеше да прецени дали се е умислил, или е заради болестта.

— Едно момиче и бракът му може да ни донесат мир и спокойствие, дори и покръстване на езичника. Дадем ли им сребро, все едно подхвърляме агне на вълк — ще се върне за още. Сигурен ли си, че северняците ще си отидат, ако я получат?

— Готови са да се закълнат, а доколкото ми е известно, те спазват неотклонно клетвите си.

— Заклеха се и когато нашият тлъст император ги подкупи с пари, вместо да се изправи на бойното поле срещу тези врагове на Христос. И ето че отново са тук.

— Този път е друго. Може би сме се заблудили за причината да ни нападнат. Говори се, че са дошли единствено заради нея. Не се опитват да продължат нагоре по реката и ако Елис отиде при тях, може би наистина ще си тръгнат.

— Струва ми се, че сестрата на граф не е кой знае каква плячка за един крал на викингите — отбеляза Жеан.

— Тя е от благородно потекло и е прочута с красотата си. Впрочем и най-върховният им владетел не заслужава дори дъщерята на франкски селянин.

— И все пак… — проточи Жеан.

Еболус пристъпи неловко от крак на крак.

— Да, и все пак…

Изповедникът продължи да размишлява гласно.

— Значи момичето може да ни отърве от обсадата, да спаси хората от болестта и да прочисти земите ни от врагове, стига да се омъжи за онзи варварин. А тя не иска. Толкова ли е горделива?

— Препъникамъчето е в…

Еболус млъкна, защото на улицата настана оживление. Някой ги доближаваше с тежки стъпки, всъщност бяха поне десетина мъже, пресметна Жеан. Маршируваха войници. Спряха наблизо. Жеан долови нечие присъствие до себе си. Човекът го гледаше. Човек, заради когото разговорите прекъсваха и дори животните като че се смълчаваха.

— Здравей, отче.

— Здравейте, граф Юд — отвърна Жеан.

— Радвам се, че дойде.

Гласът си беше същият, какъвто Жеан го помнеше — рязък и натъртен. Подсказваше, че времето не стига, а графът трябва да се заеме с важните си дела.

— Когато графът заповяда, братята от „Сен Жермен“ се подчиняват — каза изповедникът.

Юд се засмя отсечено.

— Не е така. Иначе монасите щяха да бъдат тук и да защитават крепостните стени, вместо да се свират в пущинака, след като са заровили имането си още по-надълбоко дори от греховете си.

— Изповедникът не е напуснал абатството — възрази Еболус.

— Там ли беше, когато норманите го плячкосаха?

— Не, но се върнах след това. Дори Зигфрид не може да го опожари два пъти.

— Жалко, че на другите монаси им липсва твоята смелост.

— Както изглежда, няма и да им е необходима, ако вашата сестра бъде заставена да изпълни дълга си и да се омъжи за езичника. С радост ще я придружа, за да помогна за покръстването му.

Графът мълчеше и улиците наоколо сякаш притихнаха в почитта си към него. А когато заговори отново, гласът му загрубя от гняв.

— Не са казвали, че я искат за невяста.

— Изповеднико, не успях да обясня — намеси се Еболус. — Тези езичници…

Явно му беше трудно да продължи.

— Да? — подкани го Жеан.

— Нашите съгледвачи казват, че им била нужна за техните богове.

В гласа му май се прокрадва срам.

Жеан занемя. Чуваше детски плач в далечината. Накрая овладя гласа си.

— Това променя всичко. Жертвоприношение? Няма да даваме християнски дъщери на езичници, за да ги убиват. Каквато и да е разплатата.

— Не сме и помисляли да го направим — съгласи се Юд.

— А защо не? — сопна се Еболус. — Имаме ли избор? Ако хората научат за това предложение — а те ще научат, — ще я извлекат насила от църквата и ще я хвърлят на варварите, без да ги е еня, че ще бъде пожертвана. Изповеднико, ти не можеш да видиш улиците. Болестта погубва толкова хора, че няма къде да погребем мъртъвците. Нямаме и сребро, с което да се откупим от враговете — кралят вече двайсет години го дава на северняците. Трябва да спечелим време, за да се подготвим за настъпление.

— Няма да изпратя сестра си на заколение — отсече Юд.

— И колко воини ще платят с живота си? Загубих един от братята си, още от тях ще паднат в боя. Това ще е благороден край за нея.

— И какво ще говорят тогава за граф Юд? Ще казват, че е слабак, затова е дал единствената си сестра да я озлочестят и убият. Ако е нужно, ще се изправя сам срещу тях насред изпепеления град, но няма да допусна това.

Раздразнението напираше у изповедника. Искаше му се да ходи напред-назад, да пляска с длан по стените, да отприщи и телесно този плам, който Бог бе разпалил в душата му. Но тялото не му позволяваше.

— Обърни ме — каза на грижещия се за него монах.

— Не разбрах, отче…

— Ожулва ми се хълбокът. Обърни ме на другата страна.

Монахът изпълни желанието му и нагласи възглавницата. Жеан отправи безмълвна молитва за избавление от гневливостта и чак тогава заговори отново:

— Не бива да правим такива отстъпки пред езичниците. Едно е да омъжиш момиче за крал безбожник, може би дори е добро дело. Така имаме надежда, че чрез молитви, всеотдайност и смирение тя ще насочи душата на неверника към Христос. Но съвсем друго е да застрашим безсмъртната й душа, както и своите души, като съзнателно я предадем на идолопоклонници. Et tulisti filios tuos et filias tuas quas generasti mihi et immolasti eis ad devorandum numquid parva est fornicatio tua immolantis filios meos et dedisti illos consecrans eis.

Изрече думите толкова бързо, че и Еболус, който знаеше добре латински, се наведе към него, за да чува по-ясно.

— Какво?… — учуди се той.

Изповедникът завъртя глава от досада.

— „И взе синовете си и дъщерите си, които ти Ми роди, и ги принасяше жертва, за да бъдат погълнати. Малко ли ти блудства? Но ти и Моите синове колеше и…“^[1]

Еболус го прекъсна.

— Отче, знам латински не по-зле от тебе. Слухът ме подвежда, не умът.

— Тогава ме слушай внимателно! — сопна се Жеан, чиито бузи се сгорещиха. — Предадеш ли това момиче на северняците, ще изложиш на опасност не само нейната безсмъртна душа, но и своята. По-добре е хиляди да загинат праведно, отколкото една да умре тъй, че да погнусим Господ. Прав сте да я закриляте, граф Юд. Владетелите показват своята набожност, като защитават подвластните им люде.

— Сурово божество почиташ, изповеднико — изсумтя абатът.

— Почитам Бог. Това е всичко.

— Тогава отиди при нея — намеси се Юд — и я накарай да се покаже пред хората. Само това искам.

— Може би има начин всички да бъдем удовлетворени — подхвърли Еболус.

— Да, ако тлъстият император Шарл си размърда задника и ни прати малко войници — изсмя се Юд.

Абатът въздъхна тежко.

— Това ще е същинско чудо, а Бог ни дарява пестеливо с чудесата си. Не можем да изпратим момичето насила при северняците, защото бихме постъпили като онези от Синедриона, които завели Христос при Пилат. Но тя може да направи това по своя воля. Ще стане мъченица. Имаме множество примери за светци, които охотно са станали жертва на езичници в името на вярата. А вие, граф Юд, няма да проявите слабост. Ще имате мъченица в семейството. Нима ще й откажете да прояви същата храброст, с която всеки ден браните крепостните стени?

— Тя е моя сестра — натърти графът.

— А това тук е вашият град. Ако Париж бъде превзет, какво ще говорят тогава за граф Юд? Може би се надявате да станете крал на франките някой ден, но амбициите ви ще бъдат погребани в пепелищата на града.

Абатът се вторачи в очите на Юд, опитваше се да отгатне как приема думите му. Не откри съпротива и това го насърчи да продължи:

— Има вече подобен случай. Света Перпетуа била разкъсана от диви зверове в римския Колизеум, защото отказала да се отрече от Господ. Може да се твърди, че и това е било езически ритуал.

Жеан усещаше как тялото му потръпва и се гърчи.

— Служиш си със софистика — възрази той. — Не приемам такива оправдания за убийството на момичето.

— Изповеднико, а ти как би постъпил, ако искаха твоята кръв? — попита Еболус.

— Щях да отида при тях.

— Именно! Щом е тъй, би ли твърдял, че не бива дори да обясним на дамата възвишената добродетел на мъченичеството и вечното блаженство, с което се възнаграждава?

Изповедникът поумува.

— Не бих.

— Значи ще поговориш с нея? — настоя Еболус.

— Просто я накарай да излезе усмихната пред хората — каза графът. — Това е достатъчно.

— Но не възразявате изповедникът да й напомни за нейния дълг към града? Не бихте допуснали себичната гордост да замъгли преценката ви кое е необходимо, нали? — упорстваше Еболус.

— Няма да допусна да бъде принуждавана.

— Никой не говори за принуда — успокои го Еболус. — Само ще й напомним какъв дълг има като християнка — да мисли първо за ближните, после за себе си. Ще направиш ли това, изповеднико?

Жеан пак помълча.

— Ще говоря с нея, но няма да я убеждавам. Каквото и решение да вземе, ще стигне до него сама.

— Щом е тъй, да не се бавим повече — каза Еболус.

Жеан усети силни пръсти да се впиват в ръката му.

— Постарай се да я изведеш пред хората. Ако науча, че си я подтиквал към нещо друго, не очаквай да излезеш жив от този град.

Жеан се усмихна.

— Графе, аз никога не очаквам да изляза жив от което и да е място. Не си позволявам да твърдя, че познавам толкова добре Божията воля. Но аз съм честен човек и ще се държа почтено с вашата сестра.

— Тогава тръгвай.

Вдигнаха носилката с Жеан и я понесоха нататък. Вървяха през града и той чуваше хленчене на прегладнели до смърт деца, кашлица на болни, ридания и дори пиянски песни. Музиката на отчаянието, рече си. Копнееше да сложи край на тези звуци, но знаеше колко ограничени са силите му на целител. Понякога се съмняваше, че наистина прави нещо, когато полага ръце, за да премахне болката, да вразуми лудия или да каже на човека, че времето му на този свят е изтекло и трябва да се възнесе в небесата. Хората вярваха, че е светец, затова оздравяваха, опомняха се… или умираха. Най-често се изцеляваха искрено вярващите. Наистина ли Бог лекуваше чрез него? „Разбира се, че е Той. Какво друго обяснение може да има?“

Понесоха го нагоре по склон, монасите се подхлъзваха на сламата, с която бяха поръсени калдъръмените улици. Имаше много слама — и свежа, и гниеща. Не беше добър знак. Настилаха с нея улиците само от милост към обитателите на близките къщи, които бяха на смъртния си одър — за да не чуват чаткане на копита и тракане на колела. Молеше се да оздравеят, но преди всичко да открият Бог. Смъртта не е страшна за праведния.

Размишляваше, че за него има много работа тук — да дава последно причастие, да опрощава грехове и да подготвя хората за небесата. Юд бе казал, че момичето може да спаси града. Не. Градът можеше да се спаси сам, като коленичи пред Бог, помоли за прошка и го приеме в сърцето си. Тогава мисълта за телесната гибел нямаше да вдъхва ужас на хората тук, както не можеше да уплаши и него.

Слама, за да е тихо. За Жеан тя беше символ на човешката привързаност към земните неща, към тънката като коричка реалност.

„Някой ден ще дойде Христос, и той ще руши, ще поваля, ще съзира всички грехове и ще поиска сметка за тях. Къде ще останат тогава нашите преструвки и оправдания, нашите утехи и удоволствия? Ще се разпилеят като слама в бурята.“

И все пак момичето можеше да прекрати клането. Той разбираше доводите на Еболус. Животът на едно момиче срещу живота на хората от цял град. За всички би било най-добре, ако я склонят. Но изповедникът не беше съгласен. Животът на едно момиче и вечно проклятие за виновните срещу смъртта на мнозина с надежда да спасят душите си. Изобщо не виждаше избор.

— Отче, вече сме в „Сен Етиен“.

Добраха се до голямата църква на Париж. Жеан едва ли не долавяше огромното й туловище пред себе си, сякаш то въздействаше някак на въздуха наоколо или по-скоро на мрака — сгъстяваше го, превръщаше го в нещо, което той усещаше по кожата си като дълбока вода. Откакто ослепя, Жеан почти стигна до усет за натиска на сгради или дори на хора върху въздуха около тях. Сигурно би се изкушил да каже, че е развил у себе си още едно сетиво, ако не беше практичен човек. Просто си казваше, че след като е пребивавало толкова дълго в тъма, съзнанието му търси друг досег със света. Пък и помнеше, разбира се, каква беше църквата, преди да го порази болестта. Тя беше първата гледка, която го слиса в Париж, когато монаси го доведоха тук от обширните гори край Рейн. Вероятно и това можеше да обясни усещането в момента.

Жеан не помнеше почти нищо за началото на живота си. Някакви хора го намерили някъде. Това здание беше сред първите му спомени. И сега си представяше ясно как великанският осмостенен купол се извисява над него от многоъгълната си основа. Дотогава не бе зървал нищо, което можеше да се сравни с тази църква. Монахът, който го доведе от изток, влезе вътре да обсъди бъдещето на момчето, а Жеан остана навън, стъписан от оживената парижка улица. Помнеше как обиколи църквата, като плъзгаше длан по дванайсетте й стени, всяка с релефно изображение на мъж. Сега знаеше, че са били апостолите. В паметта му бяха останали врязаните надълбоко в стените тъмни прозорци, неимоверната тежест на каменния градеж, а след влизането — куполът и лъскавият мрамор, по който се боеше да стъпи, защото го помисли за повърхността на вир. Докато чакаше братята от „Сен Жермен“ да го приберат, запомни слънчевите лъчи през прозорците привечер и сенките, тъмни като дълбока яма.

— Тя сама ли е вътре?

— Да, много е късно.

— Внесете ме в църквата и ме сложете до нея.

Вдигнаха го от носилката и го внесоха. Усети как воинът затътри крака неуверено.

— Внимавай — сгълча го изповедникът.

— Съжалявам, отче. Тук всички сме слепи, няма и една светлинка.

Жеан изсумтя. По време на обсадата в църквата са престанали да палят свещи, а и защо да бъде осветена нощем?

— Виждаш ли момичето?

— Не.

— Аз съм тук, който и да ме търси — прозвуча ясен и силен глас с леката досада, която високопоставените често изпитват при разговор с простолюдието.

Жеан познаваше този тон. В манастира понякога идваха благородници, макар че повечето бяха мъже. Дамите се интересуваха от светци и Жеан се бе съгласил да разговаря и с нея, когато тя беше на дванайсет години. Тогава той беше на осемнайсет. Сега пък тя беше навършила осемнайсет, гласът й бе станал по-звучен, но той го позна. Преди години момичето го попита защо е толкова грозен, а той отговори, че такава е волята на Бог и Му е благодарен.

Изповедникът вдиша дълбоко, за да се успокои с миризмата на тамян и восък и да подреди мислите си. Какво да каже? Вече не знаеше, беше уверен единствено какво няма да каже — че тя трябва да отиде при враговете, защото това е неин дълг. Само ще й изброи възможностите и ще остави решението на нея.

— Госпожо, аз съм изповедникът Жеан.

— Изпратили са ми светец — отвърна тя.

Не звучеше като глас на наплашено селянче, чиято глава са напълнили с приказки за дяволи. Говореше тъкмо както би очаквал от дама в графския двор — една от образованите жени, които обичаха да изтъкват пред свещениците колко добре познават Библията и дори си позволяваха да спорят за тълкуването й, макар и сдържано.

— Госпожо, още не съм умрял, а не си въобразявам, че знам какъв съм във взора на нашия създател.

— Ти си делител, изповеднико. Да не си дошъл да ме излекуваш от моята решимост?

Свикнал да слуша, вместо да вижда, Жеан откри страха в гласа й. Нямаше нищо чудно, че е уплашена. Възможностите за избор пред нея не бяха от най-привлекателните.

— Госпожо, дойдох да поговоря с вас, нищо повече.

Навън изригна шумотевица — хора викаха и пищяха, камбани звъняха, рогове тръбяха. Звуците, придружаващи сражение.

— Северняците нападат отново, така ли? — промълви Жеан.

— На това прилича, отче — отвърна монахът.

Оглушителен трясък отекна до църквата и монахът ахна от изненада.

— Братко, Бог се усмихва на онези, които падат в битката с Неговото име на уста — каза изповедникът. — Едва ли е нещо сериозно… Може би просто се опитват да попречат на Юд да възстанови кулата. Занеси ме при нея, както те помолих.

Монахът продължи напред в огромната пуста църква. Жеан чу чаткане на огниво, подуши тлееща прахан, после и горящ восък. Чу и рязкото вдишване на младата жена, която го бе видяла.

— Госпожо Елис, опасявам се, че изминалите години не са ме разхубавили.

— Надявах се, че поне моите обноски са се подобрили с времето — смънка момичето стъписано.

— Позволявате ли да поседя при вас?

— Да.

Врявата навън се засилваше. Изповедникът се досещаше, че бранителите на града се сражават без брони, защото не са имали време да ги сложат. А този разговор скоро можеше да се окаже нелепо безсмислен, ако северняците успееха да нахлуят в града. Колко ли бяха? Хиляди… А защитниците едва ли наброяваха повече от двеста и петдесет. Докато кулите устояват, щяха да бъдат в безопасност, иначе градът щеше да падне твърде бързо. Нямаше какво друго да стори, освен да изпълни мисията си и да се уповава на Бог, както винаги бе постъпвал.

— Остави ме на пода — каза той на монаха, — после извади меча си и иди на стената да изпълниш своя дълг на искрено вярващ мъж.

Щом излезе от малкия осветен кръг, монахът продължи опипом от колона към колона.

— Ти си… — запъна се момичето.

— По-зле, отколкото бях ли? Няма защо да увъртаме, госпожо, това си е неоспорим факт.

— Съжалявам.

— Недейте. По-добре се молете като мен. Благодарете на Бог за моето състояние, което ми позволява да докажа вярата си.

Елис схвана и неизреченото в неговите думи. Той се чувстваше благословен, защото вярата му бе подложена на изпитание. И тя би трябвало да чувства същото. Само че не беше така.

Взираше се в силуета пред себе си, откроен от пламъчето на свещта. И предишния път, когато го видя, той беше сляп и не можеше да се надигне от стола. После я поразиха очите му — не се спираха на нищо, а неспирно шареха, сякаш изповедникът се опитваше да следи полета на досадна муха. И лицето му беше разкривено в застинала гримаса. Тогава й се стори просто грозен, бе виждала далеч по-страшни уродства на парижките пазари. Изведнъж й хрумна, че сега той би могъл да стане цар на просяците в Париж, стига да поиска. Тялото му изглеждаше съсухрено, ръцете — изтънели и разкривени. Главата пък беше постоянно отметната назад. Елис знаеше как се шегуват с него — все зяпал в небесата. Изправена пред изповедника, вече не намираше нищо смешно в тази подигравка. Когато говореше, монахът все се поклащаше напред-назад. Гледката всяваше смут в душата й.

Още от малка имаше способността да възприема хората по начин, надхвърлящ границите на обичайните пет сетива. Струваше й се, че ги чува като музика или ги вижда като цветове и символи. Тя бе израснала около воини, гледаше белезите им и слушаше техните разкази за битки и доблест в борбата срещу северняците. И докато изричаха думите си, в ума й се мяркаше цветът на желязото, на мечовете и броните, надвисваше тъмното небе на войната. Нейният брат приличаше на юмрук в стоманена ръкавица, корав и непреклонен, но беше някак рехав в сравнение с присъствието на изповедника Жеан. Колкото и да бе изстрадало тялото на монаха, неговата душа, волята му, беше огромна; непоклатима планина в мрака.

Тя взе свещта и отиде при олтара, където отраженията от свещниците и потирите проблясваха с всяка нейна крачка. Абатът не бе позволил да ги скрият, иначе все едно признаваше, че северняците ще влязат в града.

Елис коленичи.

— Бог подложи и мен на изпитание, макар и по-малко. Трябва ли да благодаря за него?

Жеан подбра думите си внимателно.

— Трябва да бъдем благодарни за всичко, което произтича от Бог.

За нея изповедникът беше само глас в тъмата.

— Аз не се боя от северняците — каза му тя.

— А от какво се боите?

Елис се прекръсти и Жеан чу тиха молитва. Гласът й трепереше, колкото и да се мъчеше да го овладее, за да не прояви слабост пред човек от простолюдието.

— Нещо идва, за да ме сграбчи. Знам, че ако се съглася да отида при северняците или дори ако изляза от църквата, то ще ме намери и ще ме обсеби. То носи заплаха за всички ни.

— Не можете да останете в църквата до края на живота си — напомни изповедникът. — Какво е това, което идва?

Тя не отговори веднага.

— Изповеднико, когато те порази слепотата, осенило те е видение, нали?

— Да.

— Явила ти се е Дева Мария.

— Да.

— Тя каза ли ти нещо?

— Не.

— Защо си убеден, че е била тя?

— Знаех, че е тя. Пролича и по дарбите, които пробуди у мен.

— Пророчествата ли?

— Да.

Жеан помнеше деня, който преобрази живота му. Ловци го намерили в горите, когато бил на пет-шест години, и го оставили в манастир в източните франкски земи на Аустразия. Не бил на себе си и бълнувал. Монасите само установили, че някой е научил момчето да говори езика на франките и то явно е преживяло тежък потрес, заличил почти всичките му спомени. Пътуващ монах го отведе на запад, където църквата го приюти милосърдно в „Сен Жермен“. Възстановяването му беше колкото смайващо, толкова и бързо. На девет години вече помагаше на монасите, учеше, играеше и се смееше. И по много от своите способности се открояваше сред връстниците си. Уменията му в писането щяха да бъдат учудващи и за дете, обучавано на това от най-ранните си години. И езиците учеше с лекота — освен франкския, както го говореха благородниците, той овладя латинския, използван в документите, гръцкия, дори норвежкия и саксонския. Още по-изумителна беше дарбата му в шахмата. Той само бе наблюдавал играта на двама монаси, преди да опита сам. И още в първата партия победи един от най-добрите играчи в манастира. За него казваха, че е благословен.

А после му се яви Светата дева. Посред лято през гладния месец юли той нямаше какво друго да прави, освен да се щура из нивите с още зелени посеви. Слънцето бе надвиснало над житата, небесната синева заслепяваше. Когато монасите му бяха говорили за видения, той си представяше как някой ангел или Дева Мария се явяват в облак или излизат от мараня. Но тя се изправи пред него толкова жива, че сякаш можеше да протегне ръка и да я докосне. Заговори му или по-скоро той чу гласа й в ума си, макар че тъй и не призна това пред никого, защото не знаеше как да тълкува думите й. От много години размишляваше над тях и не ги сподели с нито един човек: „Не ме търси“.

Приемаше ги като предупреждение срещу грешната гордост, срещу стремежа да бъде прекалено праведен и да се смята за по-набожен от другите. Струваше му се, че търсенето на небесното блаженство е най-сигурният начин да го загуби.

Тя се отдалечи, а той се втурна подире й, но го порази слепотата. Намериха го да се лута край кошерите. Провървя му, че не се блъсна в някой от тях и пчелите не го нажилиха.

Всички негови прорицания се сбъднаха — нападенията по крайбрежието, опожаряването на Руан, опустошаването на Баю, Лаон и Бове, убийствата на служители на църквата. Игуменът го обяви за жив светец, за изповедник, а Бог го благослови с още страдания и още видения.

— Значи те направиха светец, защото си я видял?

— Да. И защото в манастира искаха да имат изповедник сред монасите. Хем праведно, хем изгодно… — отбеляза Жеан.

— А за какъв ли щяха да те обявят, ако бе видял…

Елис не се престраши да довърши изречението.

Жеан мълчеше и я чакаше да се овладее. Накрая попита:

— Нуждаеш ли се от покаяние?

Тя се изсмя.

— Нямам за какво да се покайвам, отче, нямам и грехове, за които да поискам прошка. Но ако застана пред паството, нарека преживяното от мен грях и помоля свещеник за опрощение, няма да изляза жива от тази църква. Мога ли обаче да призная само пред тебе? Ще дадеш ли дума, че няма да разкриеш никому какво съм ти казала?

— Покаянието се извършва публично — възрази Жеан.

— Аз нямам за какво да се покайвам. Е, ще дадеш ли дума?

— Трънлив е този път — промърмори изповедникът на себе си.

Ами ако жената каже, че е блудница или нещо по-лошо — убийца? Съвестта не би му позволила да запази такава тайна.

Шумът на битката доближаваше църквата. Дали северняците са превзели някоя кула? Казваше си, че това е невъзможно, без да изкопаят тунел до основите й. Враговете вече се бяха опитали да го направят, но не успяха.

Крясъците и проклятията го накараха да се заеме по-скоро със задачата си.

— Ще дам дума.

— Направиха те светец, защото си видял Дева Мария — започна Елис. — Но как щяха да те нарекат, ако бе видял дявола?

— Простите хора биха ме заклеймили като вещер, макар че вярата във вещерството е ерес. Видението си е точно това — видение и нищо повече. Само по себе си то не означава нищо.

— А ти как ще ме наречеш?

— Значи си видяла дявола?

— Да. Нима съм вещица, без сама да знам това?

— И Христос е видял дявола. Ще кажеш ли и за него, че е вещер?

Тя наведе глава, а Жеан преглътна тежко и се заклати напред-назад още по-бързо.

— Има множество обяснения за такива случки. Може да е болест, кратка треска, засегнала ума. Госпожо, сънят често е само фантазия, която няма досег с всекидневието.

— Виждам го и наяве. Винаги е наоколо.

Навън пак се разкрещяха. Жеан чу как някой извика на норвежки „Умри!“.

Не се разсея.

— Как разпозна, че е дяволът?

— Той е вълк. И човек, и вълк. Идва от сенките, винаги отстрани, а не излиза пред мен. Наблизо е и когато заспивам, и когато се будя. Той е вълк, но ми говори.

— И какво казва?

Елис пак се прекръсти.

— Казва, че ме обича.

Шумът изригна до самите стени на катедралата. Елис вдигна глава. Тъмата около слабичкото пламъче на свещта сякаш се разбъркваше и кипеше като черна течност. Нещо се блъсна във вратата с такава сила, че малко оставаше да я разцепи.

— Ще умрем ли, изповеднико? — промълви Елис.

— Ако такава е Божията воля.

— Тогава се помоли и за двама ни.

— Не — възрази изповедникът. — Трябва да се молим за нашите врагове, за да открият светлината на Христос в сърцата си, преди да бъдат убити от нашите воини. Така биха имали шанс да отидат на небето. Ние вярваме, затова имаме по-голяма надежда Бог да пи приеме.

Тя се изправи и Жеан я чу как вдиша рязко. За Елис мракът се бе променил. Струваше й се, че настръхна, че мърда и дори лъщи като козината по гърба на глиган. А после сянката извън осветения кръг се превърна в силует и пристъпи напред.

Дъхът й спря. Подобно на фигура от усукани сенки пред нея стоеше човекът вълк, свирепата глава й се зъбеше присмехулно от тъмата, бледата кожа беше окървавена.

— Той е тук! Той е тук!

— Кой?

— Вълкът, вълкът! Дяволът дойде!

Жеан въртеше глава. Отляво надушваше животинска миризма. Сега чуваше дишането и на трети човек, чуваше как момичето се мъчи да овладее паниката си.

— Сатана — каза той, — Божията броня ни пази. Ти не можеш да ни сториш зло.

Равният му глас не трепваше, говореше едва ли не отегчено, както наставник би сгълчал палаво дете.

— Домина — изрече човекът вълк с гърлено и странно произношение, сякаш думата му засядаше. — Домина…

Елис се застави да мисли. Учеше латински, откакто се помнеше, но не можа да накара ума си да преведе и тази единствена дума. Монахът обаче не се боеше.

— Дяволе, не я наричай „господарке“. С мен ще си имаш работа, не с нея — каза монахът също на латински.

Човекът вълк не му обърна внимание.

— Домина… Името ми е Синдре, наричат ме и Миркирулф. Тук съм да те закрилям.

Най-после и Елис успя да проговори на латински.

— Срещу какво?

— Срещу това — посочи той и вратата на църквата се отвори с трясък.

3.
Смъртта и гарванът

По-късно Елис си спомняше първите мигове от нападението съвсем откъслечно. Нещо проблесна като извит пламък или кървав лунен сърп, лъснал от мрака. Чак след време осъзна, че е бил мечът на онази грозна твар. Острието улови светлината от горящи зад църквата сгради, заискри в миг и изчезна от погледа, но не и от мислите й.

Тя никога не бе виждала подобно оръжие. Формата му сякаш беше символ на гибелта, плитка дъга на злобата. Тогава прозвуча думата, която разкъса тъмата подобно на остър нокът.

— Храфн! — изръмжа човекът вълк.

Тя не разбра думата, но у нея сякаш се пробуди нещо, което носеше със себе си образи, миризми и звуци. Видя огромно поле, осеяно с трупове на паднали в битка, вятърът развяваше оръфани бойни знамена. Отначало й се привидя, че във въздуха се кълби гъст дим, но сетне разпозна звука — бръмчаха безброй мухи. И той беше на тази равнина. Вълкът. Не го виждаше, но долавяше, че е там, звяр с горещ дъх, който душеше и сумтеше някъде встрани.

Тя се надигна, примигна, тръсна глава и се върна насила в реалността. Опря длан в близката колона, за да се задържи права. Видението беше толкова ярко и я споходи толкова ненадейно, че се уплаши да не полудява.

Изведнъж в църквата се развихри безумието на битката. Мъже сечаха, ритаха, хапеха и се удряха с юмруци в тъмнината. В трепкащото зарево видя своя брат Юд, щитът му бе вързан на гърба, за да размахва свободно и дългия, и късия меч. Нямаше съмнение, че датчаните са нахлули в града.

Брадви просветваха, лица се мяркаха и изчезваха, мечове отбиваха копия, своите ставаха неразличими от враговете.

Човекът вълк я сграбчи за ръката и я бутна напред.

— Върви към вратата! Никой няма да те повали.

— Елис, Елис! — крещеше брат й, но бе притиснат от двама противници и не успяваше да се добере до нея.

Променливата светлина от пожарите едва надделяваше над мрака вътре. От сенките изплуваха метал, дърво, остриета, върхове на копия, щитове, лица, ръце и крака. Три пъти към нея се хвърлиха мъже в опит да я завлекат нанякъде, но внезапно ги обгръщаха ръмжащи сенки и те се свличаха със страшни писъци. Тя вървеше упорито към вратата. Оставаха й десет колони до изхода, осем, после пет, накрая само две. Спасението беше близо. И тогава към нея се завъртя огнената дъга на вдъхващия ужас меч.

— Елис, Елис!

Лицето на нейния брат се кривеше от уплаха, все едно се топеше в жегата от запалените къщи. Огън лъхна горещина по кожата й, вкуси пепел и кръв в устата си. Мечът беше като мълния, проточила се към нея. Зърна неясно движение и чу звук като от падане на чувал — сенките се пресегнаха и събориха нападателя на пода. А после Елис бягаше по тесните улици, тласкана от невидима ръка. Озърташе се, опитваше да види кой я бута. Пак човекът вълк. И макар че тя тичаше с все сила, той просто подскачаше наблизо с пъргави крачки, за да наблюдава и преследвачите.

— Храфн! — изкрещя той към църквата и изрече нещо неясно на северняшко наречие.

Думите не означаваха нищо за нея и все пак тя схвана посланието — той предупреждаваше врага да не доближава, защото ще умре.

Елис се препъна, но човекът вълк не й позволи да падне. Накъде ли я водеше? Луната й се привиждаше като фенер, облял улиците с ярка, някак куха светлина, но под стрехите на къщите оставаха непрогледни сенки.

Излязоха на площада и тя разбра накъде ще продължат — към Портата на поклонниците. Стигнаха и до нея, но беше залостена и охранявана. Двама воини с копия пристъпиха напред.

— Госпожо, ние ще ви опазим.

Човекът вълк я накара да спре, без да поглежда доближаващите го мъже, само се озърташе.

— Качи се в къщата — каза й. — Скочи във водата и плувай. Той няма да те последва в реката. Дори да те пленят, предай се на всеки друг, но не и на него. И не му позволявай да види лицето ти. Не му позволявай!

— За кого говориш?

Два глухи удара, после й се причу, че звъннаха хиляда монети, паднали на калдъръма — броните на двамата воини. Стрели с черни пера бяха пронизали единия в окото, другия в шията.

— Върви!

Човекът вълк скочи пред нея, за да я заслони с тялото си. Още един приглушен звук и тежко охкане. Стрелата се заби в гърба на човека вълк. Въпреки това му останаха сили да я тласне към вратата. Елис я дръпна, след това бутна. Вратата се отвори и тя нахълта в малката къща.

Лунни лъчи пронизваха тъмата вътре, тя видя сгушени нагъсто жени и деца, ококорени в ужас насреща. Провря се между тях към стълбата. В къщата избухнаха писъци и тропот, всички се опитваха да я заобиколят, да се измъкнат, да направят нещо, само да не седят вцепенени от страх. Тя се качи на следващия етаж, където бяха пръснати безредно сламеници, отиде и на по-горния, където нямаше светлина. Опипваше стените, за да намери прозорец. Блъсна се в тъкачен стан. Значи се бе озовала в дом на тъкачи и непременно имаше прозорец до стана. Спъна се, падна тромаво на пода, но продължи да плъзга ръце по стените все по-трескаво.

Накрая го откри. Бяха заковали на прозореца парче плат в напразен опит да се предпазят от студа. Тя разкъса плата и надникна. Не се намираше над реката, а над улицата. Долу нещо се промъкваше в сенките. Дали беше човекът вълк? Долови движение в сводестия вход на съседна сграда, но то спря веднага. Някой вървеше натам откъм голямата църква. Човекът стигна до входа и приклекна. Елис потрепери, щом се взря във фигурата. Строен мургав мъж, чиято коса бе втвърдена с катран и стърчеше нагоре. В кичурите бяха забодени черни пера като грозна корона. И беше гол, тялото му бе намазано с бяла глина и пепел, лъщеше под луната като труп. Носеше лък, а на гърба си имаше празен колчан и онзи извит плашещ меч, сега прибран в мътно черна ножница. Тя осъзна, че нещо не е наред с кожата му. Изглеждаше някак загрубяла. Елис се взираше напрегнато. Не приличаше на белязана от едра шарка, но отдалече не можеше да различи нищо повече.

Обитателите на къщата бягаха в разкъсана колона през площада, жените подканяха децата да бързат. Осмина от датските нашественици също се появиха на площада — едри мъжаги, целите татуирани. Вървящият отпред носеше голям щит с изобразен на него чук. Държеше меч и посочи с него голия мъж, като че го предупреждаваше. Не изглеждаше настроен дружески към него.

Но мъжът не го погледна, дърпаше нещо в сенките. Стрела, която не можеше да измъкне, накрая извлече с нея и тялото на човека вълк на светло.

— Не! — ахна Елис и мъжът се извърна към нея.

Тя закри лицето си с длани и надзърна между пръстите си като уплашено дете. Щом я видя, той нададе стържещ тържествуващ вик и се хвърли към къщата. Онзи с щита изруга на своя език, а Елис хукна през стаята. Загуби самообладание, събаряше станове, спъваше се, но продължаваше към отсрещния прозорец. Съдра закрилото го парче пергамент и приклекна да погледне реката. Водата беше на три човешки ръста под нея.

Не можеше да скочи, нямаше как да се насили. Чу как съществото се качи на етажа под нея с бързи леки стъпки. Прехвърли единия си крак над перваза, но тутакси го прибра. Твърде високо. Изправи се и огледа стаята. Видя стълбата към капак на тавана, но беше вързана здраво за гредите и тя нямаше с какво да среже въжетата. Спомни си отново предупреждението на човека вълк, закри лицето си и надникна. В слабата светлина на долния етаж видя лице, обърнато нагоре към нея, очите бяха пронизващи и безмилостни, сякаш я гледаше птица. Отначало й се стори, че мъжът носи маска, но когато той опря крак в първото стъпало, различи по лицето му същинска мрежа от малки белези. Имаше ги и по шията, раменете и гърдите му. Изобщо не приличаше на шарка или проказа — повечето белези бяха добре очертани, като от забиване на големи игли.

Той се взря в нея и заговори на латински.

— Изчадие на мрака, носещо смърт, ти няма да ми се изплъзнеш.

— Кой си ти?

— Човек на честта — отвърна той и взе последните стъпала със скок.

След миг Елис падаше. Направи това, което уж не би могла. Метна се с краката напред през прозореца. Стовари се тежко във водата и бонето се нахлупи над очите й. Тя се пребори да изплува, макар че подгизналите поли се омотаваха около краката й. Смъкна бонето от главата си и го захвърли. Водата бе ледена заради топящия се по хълмовете сняг, пречеше й да вдиша, затова пък течението не беше силно. Нагоре по реката мостът откъм южната страна се бе срутил частично. Северняците се бяха опитали напразно да натрупат парчетии, мъртъвци и още каквото бяха могли да докопат, за да си прокарат път към града. И макар че бяха отблъснати, укротиха малко мощта на реката. Само че сега водата беше пълна с мръсотия. Елис стисна устни, за да не гълта, и заплува към брега. Детството на село й послужи добре, защото бе свикнала да плува в реки и езера. Полите й пречеха вбесяващо, налагаше се да ги придържа над кръста си и да тласка с краката. Наоколо разни неща падаха в реката. Над главата й прелетя крак от маса. Тя кашляше и плюеше, наблизо изплющя развятият край на цял топ плат. Преследвачът нямаше повече стрели и хвърляше по нея каквото намереше. Тя се устреми през реката, потъна под повърхността, уплаши се и размаха крака още по-настървено. Удари се в нещо. Стъпи на твърда земя. Със следващото усилие се извлече на брега.

Не се обърна, а продължи да се катери, цялата й плът се тресеше на костите от непоносимия студ. Чу гласа на онази твар зад себе си.

— I dag deyr thu! — кресна той и добави на латински: — Чудовище, днес е денят на твоята смърт!

4.
Необходима жертва

Елис издрапа нагоре по склона. Не знаеше точно на кое място от южния бряг е попаднала. Тоест знаеше къде е спрямо града, но не и къде е най-близкият бивак на северняците. Нашествениците бяха и по двата бряга, макар че тя нямаше представа каква част от тях са завзели.

Откъм кулата на моста още долиташе шумотевица. Елис се разтревожи, когато проумя, че нападателите се оттеглят — сега ударите на камбаните оповестяваха на жителите на града, че северняците са отблъснати. Врявата на сражението стихваше и бойците на кулата крещяха обиди към враговете си, присмиваха им се за бягството и ги питаха къде се е дянала прословутата бойна ярост на викингите.

Враговете се връщаха в биваците си и Елис разбираше, че може да се озове насред отстъпващите пълчища. Между къщите и колибите минаваха мъже. Тя различи очертанията на един с опряна на рамото брадва, друг носеше копие. Нямаше как да познае дали са датчани или нейни сънародници. Когато северняците се бяха стълпили, за да нападнат моста, от гората сигурно са излезли франки да връхлетят бивака. Нашествениците бяха толкова многобройни, че нямаше как да постигнат победа срещу тях с тези набези, но можеха да ранят някого от стражите, да откраднат прасе и най-вече да попречат на неколцина датчани да се включат в атаката срещу града. Твърде опасно беше да доближи тъмните силуети. Нямаше откъде да знае какви са?

В някои от къщите още живееха франки. За Елис беше загадка защо северняците не превзеха всичко по южния бряг, но чу обяснението на своя брат. В колибите извън крепостните стени живееха бедняци, но пък много на брой, и то заякнали от работата на полето. Вярно, северняците бяха многократно повече от тях, но защо да прахосват силите си. Според Юд щели да плячкосат тези къщи на връщане. Искаха да се сдобият с роби, но не и да ги мъкнат със себе си нагоре по течението на реката, ако изобщо успееха да минат отвъд мостовете на Париж. Робите щяха да им пречат в разграбването на онези земи. Затова оставяха франките да се изхранват сами, докато се върнат да ги пленят. Брат й подхвърли, че викингите се отнасяли към франките както готвач към кокошките си.

Още разтреперана от студ, Елис се обърна да погледне къщата на тъкачите. Мъжа с перата го нямаше, но на прозореца се показа друго лице — онзи с чук на щита. Той пусна щита си във водата и миг по-късно скочи в реката. Друг го последва веднага. Щяха да я търсят, а бяха поне неколцина.

Тя се втурна слепешком към тъмните къщи, тичаше колкото сили имаше. Още някой цопна във водата, друг кресна сърдито на норвежки, защото съратникът му бе паднал прекалено близо до него. Трябваше да намери скривалище през нощта, да огледа местността и да потърси начин да се върне в Париж или да се приюти при свои хора наоколо. Нямаше да е лесно. Захвърли бонето си в реката и нямаше с какво да покрие косата си. Франките се отличаваха с търпимост, дори допускаха жени да пътуват без придружители през земите им, но сега биха могли да я сметнат за блудница, с която всеки мъж се държи както му скимне.

Не биваше да припарва до мъж, особено нощем, но ако успееше да намери жена от своя народ, на която да обясни защо е облечена толкова нескромно, щеше да вземе назаем някакво покривало за косата си и да остане при нея до сутринта. После с малко късмет би могла да се прибере в града по останките от южния мост. Там имаше достатъчно отломки, за да мине по него всеки, който е готов да се катери и да гази в плитката вода.

Облак закри луната и притъмня напълно. Тя свърна наляво, защото знаеше, че северняците са се разположили близо до най-западния мост. Снишаваше се, прокрадваше се от сянка в сянка, защото и нейните хора можеха да я убият със същата лекота, с която биха я погубили нашествениците. Все още не успяваше да различи свои или врагове се движат между къщите и не смееше да доближи.

Облакът се отмести встрани, реката се превърна в блестяща сребърна ивица и тя ги зърна — четирима мъже с щитове се бяха събрали да говорят, още двама се катереха по брега. Ако останеше на мястото си, щяха да я открият. Тя побягна. Някой кресна подире й. Видяха я.

Гмурна се в мрака, както бе скочила във водата, напрягаше крака в усилие да бърза, падаше, ставаше и продължаваше напред. Мъжете се разпръснаха нашироко и претърсваха между къщите. Тя стигна до края на гора. Знаеше, че се простира чак до билото на хълма. Препъваше се нагоре, не намираше пътека в тъмнината. Облаците пак й бяха съюзник, изпречиха се пред луната и хвърлиха покров от чернилка над дърветата. Тя не спираше, опитваше се да не вдига шум, да се задържи на краката си, да открие пътека, да върви бързо — толкова несъвместими цели, че не постигаше нито една от тях. Падна за кой ли път и не понечи да се изправи. Пълзеше между бодливи храсти, в трънаци, върху камъни, които ожулваха коленете й. Онези мъже нахълтаха с пращене на клонки в гората. Чу гръмогласно изречена дума, която разпозна: „Хундр!“. Искаха да доведат куче. Макар и изтощена, трябваше да се махне. Луната се подаде иззад облака и открои хлъзгава пътека от отъпкана трева. Елис стана и затича към билото, мина по него и викна неволно, когато видя малкия огън.

Седящият до него мъж се изправи. Той беше нисък, набит и тъмнокос. Държеше нож с широко острие.

— Чахлик? Волкодлак? Ликос? Лупус?

Тя знаеше последните две думи. Вълк. Мъжът пристъпи към нея, стиснал големия си нож.

Тя си спомни за страшния си сън и за онзи, който се опита да я защити, за човека вълк. Спомни си и за съществото във виденията, което казваше, че я обича. Преживяното тъй и не се подреди в ума й, за да открие някакъв смисъл, но може би нейният особен усет й подсказа връзката между плещестия нисък мъж и високия човек вълк, който падна в бой, докато я бранеше. Бездруго животът й беше в ръцете на този непознат.

Тя му каза на латински:

— Аз съм дамата Елис от народа на франките, потомка на Робер Силния, сестра на граф Юд. Преследват ме нормани и предлагам голяма награда на всеки, който ми помогне.

Мъжът се ухили така, сякаш се разкъса чаршаф.

— Вие?! Госпожо, аз съм един от пратениците, които трябва да ви посрещнат тук.

— Чий пратеник си?

Тя докосна с длан косата си, сякаш можеше да я скрие. В подножието на хълма се разнесоха лай и викове.

— На княз Хелги от Рус.

— Щом е тъй, би ли спасил живота ми, за да изпълниш волята на своя княз? Не мога да избягам от тези мъже. Можеш ли да ме скриеш?

Той пристъпи напред и вдигна ножа към гърлото й.

— Не се боя от смъртта — промълви Елис.

— Е, надявам се, че няма да се стигне дотам — отвърна той. — С ваше позволение, госпожо…

Мъжът отряза огромен кичур от косата й.

5.
Гласове в мрака

Битката в църквата свърши. Викингите изтласкаха франките навън и затръшваха вратата, но сега бяха в капан. Отвътре изповедникът чуваше как франките се струпват на улицата и крещят развълнувано.

— Те са вътре! Вътре са! Спипахме ги…

Думите на псалма изплуваха неканени в ума му, но той не пожела да ги изрече на глас. „Стани, Господи! Спаси ме, Боже мой…“^[2] У него напираше желанието да призове бога от Стария завет — могъщия, закрилящия, отмъстителния бог. Но вместо това той благодари на Господ за изпитанието и се помоли езичниците да открият душевния мир на Христос, преди да умрат. Жеан си каза, че всичко е подвластно на Божията воля и ако се оплаче или покаже слабост в житейските несгоди, значи се опълчва срещу Него. Каквото и да се случваше, Той бе пожелал да е така.

Около него викингите се разприказваха. Разбираше ги, защото бе научил достатъчно добре езика им от предишни обсади и по-мирни срещи с тях. Дарбата за езици на изповедника беше изключителна. Владееше северняшкия език така, сякаш го бе учил от дете.

— Приклещени сме тук.

Нашествениците крачеха насам-натам.

— Колко са мъртвите?

— От нашите май няма нито един. Поне не виждам убити. Никой ли не носи свещ или сноп тръстика?

— Ами хората на Зигфрид? Колко от тях паднаха в битката?

— Четирима. Поне ми се стори, че са четирима. Нямаше как да ги преброя.

— Не може да са четирима. Нали само четирима от тях влязоха с нас?

— Знам. Видя се колко ги бива кралските бойци, а?

— Но единият от тях имаше свестен меч.

— Не можеш да го вземеш, Офети. Ако неговите сродници те видят с меча му, ще стане лошо.

— Прав си. Ще стане лошо за тях.

Офети… Изповедникът знаеше, че този прякор означава приблизително „дебелия“.

— Няма как, трябва да го върнеш. Почти нищо не виждам тук. А бе, ти не носиш ли панталон и ботуши?

— Вярно си е, не нося.

— Значи да благодаря на Тор, че е тъмно. И защо не носиш?

— Тъкмо щях да позволя на една от нашите лагерни дами да се наслади на богатия ми опит, когато оня задник Гарвана се покатери по стената. Не ми се вярваше да одобрите, ако губя време да се пременя, преди да хукна заедно с вас.

— Тя ти е откраднала панталона, щом си й обърнал гръб, така ли?

— И на курвите вяра да нямаш, такива времена настъпиха — съгласи се Офети.

Обади се друг глас:

— Нищо чудно няма, че франките избягаха. Видели са какво се кандилка между краката ти.

Всички се разсмяха.

— Не мога да повярвам, че се оставихме да загазим така — каза някой доста присмехулно.

— Ами като тръгнахме подир оня, преобразяващия се, навлякохме си лош късмет.

— Ако не бяхме тръгнали, той щеше да я докопа. Гледай нещата откъм добрата им страна, Холмгейр — обкръжени сме от толкова много врагове, че дори ти ще успееш да съсечеш някого.

— Тебе виня за това, Офети. Имаме благословията на твоя бог Тир — много врагове.

Гласовете звучаха безгрижно, мъжете се подсмиваха. Изповедникът разбираше, че тези воини се перчат един пред друг, но дори да се преструваха, правеха го много убедително.

— Да си го кажем направо — заговори мъжът, наречен от другите Холмгейр. — Виновен е онзи заслепен от Один човек гарван, когото последвахме тук. И къде е той сега?

— Тръгна след човека вълк и момичето.

— О, страхотно. Значи казваме „сбогом“ на наградата. Зигфрид май ще ни провеси за топките, вместо да ни плати.

— Все още може да ни провърви. Фастар и другите с него също тръгнаха подире им.

— Дано одерат оня мръсник, ако го намерят.

— Дано той не одере тях.

Изповедникът не бе чувал досега следващия, който заговори — по-спокоен и сериозен.

— Твърде късно е — Гарвана ще я хване. Той се зарече.

— Не говори така, Астарт. Ако момичето е живо, ще получим за нея трийсет и пет кила сребро. И за какво му е тя? В жертва ли ще я принесе?

— Няма да си губи времето за жертвоприношения. Просто иска да е мъртва.

— Защо?

— Как тъй „защо“? Откога на слугите на Один им е нужна причина, за да поискат нечия смърт? Може да е огладнял.

— Не приказвай така! Недей.

— Но може и да съм прав, а?

— Не мога да занеса на Зигфрид купчинка оглозгани кости, нали?

— Че защо не?

— Е… Костите може да са от който ще да е труп…

— Хей, май измислихме нещо — намеси се Офети.

Всички прихнаха в искрено веселие.

Жеан чу скърцане, последва вик и вратата пак се затръшна.

— Опитай се, франкско копеле, само се опитай! — изкрещя някой от северняците. — Ела да видиш какво ще ти се случи!

Мъжът на име Холмгейр каза:

— А бе, тук е тъмно като в задника на Гарм. Хайде да си светнем най-после.

Изповедникът продължаваше да се моли за вечния живот на душите им и за смъртта на телата им.

— Зарежи светлината. Какво ще правим с оная сган навън? Казвам ви, ще ни изкарат навън с огън. И тогава ще ни бъде много светло.

— Никога няма да подпалят светилището си, това е наша работа. По-спокойно. Бездруго е изградено като планина, не виждам как може да изгори. Най-лошото, което може да те сполети, е да умреш от меч.

— Е, щом е тъй, за какво да се тревожа?

— Не, най-лошо ще стане, ако ни пленят.

— Няма да се оставя да ме пленят — натърти плътният и груб глас на четвърти северняк.

Жеан чу чаткане на огниво, някой раздуха огънчето в тлееща прахан и след миг-два каза:

— Ей, какъв е пък тоя?

Изсъска изваден от ножницата меч.

— Просяк.

— Я му виж косата — тоя е монах. Ще ви кажа нещо, момци — с тоя излизаме на свобода. Това е техният сакат бог. Бог Жеан, за когото все дърдорят.

— Не бог — възрази Жеан.

Нарочно говореше неправилно. Прецени, че за него е по-добре северняците да не научат доколко владее езика им. Но твърдението, че е бог, го принуди да отрече.

— Казват, че бил лечител.

— Ама за себе си не се е погрижил, като гледам.

— Ей, боже, оправи ми ръката. Твоите хора ме цапардосаха зле.

Изповедникът се досети, че ръката е счупена. Северняците предпочитаха да омаловажават раните си. Този воин не би помолил за помощ, ако не изпитваше непоносима болка.

— Трябва намести кост — каза Жеан.

— Ти можеш ли да я наместиш? Умееш ли?

— Мои ръце зле, но може каже как — отвърна изповедникът, — ако ти приеме Христос.

Усещаше забързаните удари на сърцето си и се укори за това. Тези северняци не се плашеха от смъртта, в каквито и лъжи да вярваха. А той от какво имаше да се страхува?

— Ще приема всеки бог, който ми оправи скапаната ръка — изтърси датчанинът. — Какво се иска от мен?

— Покръстване, вода.

— Внимавай, Холмгейр — вметна друг. — Всеизвестно е, че тая пасмина яде човешка плът.

— Че не правят ли същото и Гарваните, а те уж почитат нашите богове?

— Один не е мой бог. Бог на мъртвите не може да се мери с бог на живите.

Изповедникът усети как някой го сръчка в пръст в ребрата.

— Ей, християнският бог, готов съм да търпя счупена ръка цяла година, но няма да ям човешко.

— Я зарежете това — настоя някой. — Отворете вратата и кажете на онази пасмина, че искаме да си поприказваме. Обяснете им, че сме хванали техния бог и ако искат да го видят жив някога, най-добре ще е да ни пуснат.

— Ами излез ти да им кажеш. Щом някой отвори вратата, ще го набучат със стрели.

— Аз ще го направя — предложи мъжът, когото наричаха Офети. — Молете се Тир да ни закриля този път. Стой зад мен.

— Няма да си ти, тлъсто копеле. Ако отвън има стрелци с лък, няма как да не улучат дебелак като тебе.

— Ти ли искаш да се покажеш?

— А бе, размислих. Ти си най-подходящ за тая работа. Закрий се добре с щита, братко. Хайде, идваме след тебе.

Силна ръка обгърна Жеан и го вдигна, все едно беше дете. Изповедникът чу ваденето на нож от кания и се досети какво предстои.

Вратата се отвори и граф Юд тутакси изкрещя:

— Чакайте!

Севернякът се развика с все сила, Жеан се намръщи от звъна в ушите си.

— Ще отнесем вашия бог оттук. Не правете нищо, ако искате да остане жив. — После подхвърли на пленника си: — Ако искаш да оцелееш, кажи им да ни оставят да се върнем в бивака си.

Гласът на изповедника не трепна, когато заговори на изисканото наречие франсик, за да знаят хората, че се обръща към франкските предводители. Времето да се моли за душите на враговете свърши. Те отказаха да се покръстят и отхвърлиха Божията милост.

— Тези хора са врагове на Бог, а аз имам надежда да се възнеса в небесата. Повалете ги и ако аз умра, знайте, че съм си отишъл с Божието име на уста.

Жеан чу как франките пристъпиха напред. Върхът на нож боцна шията му, но Юд се развика отново:

— Не, не, отдръпнете се! Оставете оръжията!

Друг глас промърмори до ухото на Жеан:

— Много ти благодаря, боже. Схванах какво им каза и знай, че ще си платиш за това, когато те връщаме.

— Пропуснете ги! — заповяда гръмогласно Юд. — Северняци, определете откупа, но искаме да ни го върнете невредим. Хайде, оставете тези хора да си вървят.

— Посечете ги! — кресна изповедникът.

Не разбираше защо Юд не иска да нападне. Бе очаквал графът да се отърве охотно от несговорчив свещеник, особено такъв, който не се поддава нито на подкупи, нито на заплахи.

— Името ми е Офети. Ще се пазарите само с мен и с никого друг! — провикна се севернякът и понесе Жеан навън в нощта.

Докато вървяха към моста, изповедникът проумя, че графът е по-изкусен политик, отколкото си мислеше досега. Кралят и дуковете в империята на Каролингите биха могли да откажат подкрепа на малкия провинциален Париж, но как биха отказали да се притекат на помощ на един светец?

6.
Пленници

На Леший му беше едва ли не противно да отреже косата на момичето. Тя беше истинска красавица, а косата й — почти бяло-руса. Но пък това решение си имаше две предимства. Първо, щеше по-лесно да я предреши, за да я избави от датчаните, които я търсеха, и щеше да получи съблазнителна награда или от човека вълк, или по-скоро от много по-богатия княз Хелги. Второ, можеше да продаде косата на някой майстор на перуки. Рядко би могъл да попадне на такава разкошна коса, която на всичкото отгоре беше и чиста. „Колко ли ще взема? Десет динара? Поне колкото цената на два свестни меча.“

Тя схвана какво искаше да направи мъжът, но се възпротиви по инстинкт.

— В Библията е написано, че жена с отрязана коса е опозорена.

— А каква е жената, след като я изнасилят и убият северняци? Убеден съм, че твоят бог би предпочел по-малкото зло.

Елис се вслуша в доводите му и остана неподвижна, докато той работеше с ножа. Леший повече бързаше, отколкото внимаваше, затова остатъкът от косата й изглеждаше накълцан зле. Търговецът напъха мигновено отрязаните кичури в торбата си заедно с пръстените на дамата, после със същата пъргавина извади широк панталон, събран в коленете, и дълъг кафтан.

Надолу по склона лаеше куче, а вървящите след него мъже си подвикваха.

Елис смъкна припряно подгизналата рокля и я натика в гъст храсталак. Остана по дълги до коленете гащи и тънка риза. Понечи да облече кафтана, но търговецът я възпря и й подаде груба риза — просто цилиндър от плат с дупки за ръцете.

— По-добре да не носиш мократа, може да се усъмнят.

Елис нямаше никакво желание да се съблече пред този мъж, затова се отдалечи на няколко крачки в гората. Свали бельото и облече новите дрехи. Воняха на коне, по-лошото беше, че смърдяха и на мъж. Изведнъж усети ръцете на търговеца да я опипват.

— Ще умра, преди да си ме обладал! — изсъска тя.

— Падаш си по силните приказки — поклати глава той. — Ще се представяш за момче, затова покрий онова, което лесно ще издаде, че си жена. — Изрече последните думи с престорена похотливост. — Знам, че вие франките нямате и представа от истински копчета.

Търговецът промуши дванайсетте копчета по предницата на кафтана в илиците им. Елис си отдъхна, че той го направи вместо нея, защото тя наистина не знаеше как да се прикрие със странната дреха. После мъжът нахлупи на главата й грубо изработена шапка и нацапа лицето й с кал. Сега Елис изглеждаше досущ според замисъла му — млад роб с отрязана коса в знак на подчиненото му положение.

— Ти си моят ням слуга — каза й той. — В тази дреха гърдите ти се сплескват, но не е зле да кръстосваш ръце отпред, когато има някой наблизо. Късметлии сме, че си кльощава — ако циците ти бяха големи, нямаше да се справим.

Елис не бе свикнала човек от простолюдието да й говори така, но разбираше, че не бива да се възмущава.

— И още нещо. Остани тук. Престори се, че спиш. Аз ще се разправям с тях.

— Ще успееш ли да ги залъжеш?

Той се взря в нея. Знаеше, че Хелги иска тъкмо тази жена и никоя друга, защото някакво пророчество свързвало съдбите им. Но Хелги бе завладял наскоро земите си и франките се отнасяха към него с пренебрежение. Не биха се съгласили да му дадат за жена тази благородна дама. Затова бе решил да я вземе насила. Леший си мислеше, че с наградата от княза ще може да живее в безделие и спокойствие до края на дните си.

— Цял живот залъгвам хората — успокои я Леший. — Легни и чакай.

Елис го послуша и той се върна при огъня. Чуваше как северняците се качват все по-наблизо, викаха си един на друг и на жената.

— Хайде, мила, по-добре ние да те хванем, отколкото Гарваните, повярвай ми.

— Твърде скъпоценна си за нас, за да ти сторим зло. Ела де, скоро ще се сгрееш до огъня, ако се покажеш.

Не спираше и кухият лай на надъханото куче. То се появи първо, доближи огъня и започна да души нетърпеливо наоколо.

Леший издиша тежко. Свикнал бе да сключва дръзки сделки, да разчита само на себе си, докато прекосяваше огромните равнини на изток чак до Серк, където обитателите на пустинята му продаваха мечове и коприна, на запад до големите пазари на Дания и Швеция и дори на юг до Византион, царя на градовете. Но този път нямаше да му е лесно. Поне шестима воини, и то настървени от издирването и предшествалата го битка. А той имаше само ножа си, с който да брани стоката и най-скъпата си придобивка дамата, която щеше да го направи богаташ. Овладя се и заговори на северняшкото наречие ясно и правилно, макар че направи произношението си малко по-подчертано от нужното, за да няма съмнение, че е чужденец.

— Приветствам чедата на моя добър приятел Онгендус, известен и като Ангантир. Как е със здравето благородният крал на датчаните?

— Малко си закъснял с въпроса, чужденецо. Той е покойник от двайсет години.

Всички мъже бяха мокри от главата до петите, капките просветваха под луната също като върховете на копията им. Едрото куче с гладка козина се разсея за малко с остатъците от вечерята на Леший и задъвка овнешки кокал. Леший се сети за майка си. Тя би отнела кокала от кучето, за да го пусне в супата, макар че беше малък. Той пък предпочиташе да захвърля тези остатъци — не защото беше богат, а защото се стремеше да бъде богат. Един арабин му каза преди време, че ако се държи като богаташ, наистина ще забогатее. Тогава съветът му се стори умен, но не постигна особен успех, като го следваше. Не че го провалиха преструвките — в тях нямаше грешка.

— Поне ми кажете, че неговият благороден син Зигфрид е пораснал и сега властва над датчаните. Той беше най-силното и благородно момче. Играех с него, когато беше малък. Говори ли още за мен? Кажете ми, че ме споменава.

— Вярно, наш господар е Зигфрид. Ти негов приятел ли си?

— Бях му като втори баща някога. Аз съм Леший, търговец от Ладога, известна сред вас като Алдейгюборг, пратеник съм на княз Хелги Датчанина, владетел на Източното езеро и на земите на Новгород и Киев. Елате да се сгреете край моя огън. С вас сме сродници. Тук имам и вино, ако го харесвате.

— Името ми е Фастар, син на Хрингър. Не е време за вино, братко — каза един от мъжете. — Подгонили сме момиче, което беше скоро на този бряг. Видя ли я?

Търговецът преглътна. Хареса му, че го нарекоха „братко“.

— Няма никого, освен мен.

Двамата северняци, които стояха отпред, си зашепнаха и единият го изгледа косо.

— Старши, не може ли да починем малко и да пийнем вино? — обади се нисък и жилав мъж със студеното безизразно лице на убиец.

— Можем да обикаляме цяла нощ и пак да не я намерим. Нека оставим кучето да потърси наоколо и ако не надуши следа, да се откажем и да изпием запасите на този търговец — предложи друг.

Леший се озърна неспокойно към дисагите, в които бяха шишетата. Виното беше добро и смяташе да го продаде, а хич не му се искаше да го излочат тези простаци.

— Е, може да дойдете и утре, ако искате — подхвърли той. — Брат ми ще докара достатъчно вино да се удавим в него. Ще се погрижа вие да го опитате първи. Колко ще се радва Зигфрид да види отново и двама ни…

— Търговецо, нямаш охрана — отбеляза Фастар.

— Пътувам с преобразяващ се магьосник. Той ме закриля, ако е нужно. Невероятно е — само някой да вдигне меч срещу мен и сякаш го поразяват сенките. Умира мигом.

Воините пак си замърмориха. Леший дочу думата „храфн“ — гарван.

— Днес ли дойдохте?

— Така си е.

— Видяхме как ви посрещнаха в бивака.

Леший виждаше, че цялата му измислица ще се разпори по шевовете. Каза им, че познава Зигфрид, но не знаеше, че той е станал крал на датчаните. Сега тези мъже се заблудиха, че вече е бил в бивака им. Тогава защо не се бе представил пред краля? Той обаче беше убеден, че настоящето си има начини да променя миналото, и се надяваше да му се размине, щом северняците изгълтат достатъчно вино. Затова постъпи както всеки път, когато предвкусваше изгодна сделка. Не продума, само сви рамене и се усмихна.

— Къде е Гарвана сега? — попита онзи с чук на щита, представил се като Фастар.

Леший пак се усмихна и вдигна рамене.

— Няма как да е заобиколил толкова бързо, нали? Той не се ли върна по моста? — попита един от по-младите воини и се озърна. — Тръпки ме побиват от тая пасмина, дето се кланя на Один. Особено от жената. Тя не е тук, нали?

— Вещицата не се занимава с такива като тебе — успокои го Фастар и погледна Леший. — Търсим една франкска жена, от благородничките. Видяхме я да скача от къща над стената. Ще дадат добър откуп за нея.

Леший дори не мигна и отвърна:

— Няма никого с мен. Доведох Гарвана тук, той ми беше благодарен и обеща винаги да бди над мен. Не знам какво друго е искал да прави.

Питаше се кой ли е този Гарван. Бе видял, че и неговият спътник се преобразява, само че във вълк. Но щом варягите се плашеха от гарвани, нямаше нищо против да превърне Чахлик в гарван.

— Защо не заведе Гарваните при краля?

Значи бяха повече от един…

— Изчаках да видя как ще бъдат посрещнати.

— Умно си постъпил. На мястото на Зигфрид щях да ги накълцам на мръвки, щом ги зърна. Първо оная жена — сподели един костелив боец.

Повечето пръсти на лявата му ръка липсваха.

Кучето бе оглозгало кокала, вече обикаляше и душеше между дърветата. Леший умуваше невъзмутимо какво да обяснява, ако намерят Елис. Кучето излая, чу се как дърпа нещо, разкъса се плат. Животното започна да лае възбудено и пискливо. За северняците тези звуци означаваха, че е открило нещо.

Втурнаха се към гората с високо вдигнати копия, сякаш се канеха да повалят глиган.

— Достойни датчани — подвикна след тях Леший, — вашето куче просто се натъкна на моя слуга.

Воините се появиха между дърветата, повлекли Елис. В тъмното с тази шапка на главата и късата коса тя наистина приличаше на момче.

— Ти нали ни каза, че няма никого с тебе?

— Това е роб, защо да го броя?

— Излъга ни.

— Не е така. За нас робът е нещо по-долно и от кучето. Вие щяхте ли да споменете кучето си, ако ви питаха има ли някой с вас?

Едрият викинг изсумтя и огледа Елис от главата до петите.

— Как се казваш, хлапе?

— Той е ням евнух — намеси се Леший, — доведен от Византион, който вие наричате Миклагард, още когато Хелги Пророка нападна града.

— И защо се свира в гората?

— Смърди, затова спи на място, където да не пречи нито на мен, нито на мулетата.

Фастар се засмя.

— Според мен си мирише както трябва, ама аз съм в тая обсада от шест месеца и сигурно няма да надуша и мечка, ако ще да се пъхне в постелята ми.

— Фастар, мечките са твърде придирчиви, за да легнат с тебе — вметна някой от воините.

— Ти знаеш най-добре, женен си за една от тях.

Пак се разсмяха. Фастар заповяда на Леший:

— Вие чакайте тук. А бе… Сван, защо не останеш при него, за да знаем, че няма да офейка?

Сван беше огромен, с предмишници колкото бедрата на Леший, носеше на рамо грамадна брадва. Но пък се усмихваше дружелюбно.

— Ще остана охотно — съгласи се великанът. — Ще се изсуша на огъня, а търговецът може да ми разкаже какво е видял на изток.

— Нищо няма да те сполети, щом те пази Сван — натърти Фастар, — но ако настане бъркотия, ще откриеш, че любезността му се изпарява мигом.

Леший се усмихна със стиснати устни на тази заплаха. Разбираше, че е пленник.

Мъжете навлязоха сред дърветата в рехава редица, пак започнаха да подвикват и на дамата, и на кучето. Гласовете им стихваха надолу по склона.

Леший зяпаше пламъците и си приказваше с грамадата от мускули, докато се чудеше как в тази нощ хем да останат невредими тялото и стоката му, хем да запази възможността да извлече изгода от дамата. Трябваше да се сприятели с този мъж. Сван не беше склонен да говори за себе си, затова Леший му разказваше за изтока, за градовете Ладога и Новгород, където северняците властваха над местните хора благодарение и на военното си надмощие, и на съгласието на покорените. Различните племена все не стигаха до съгласие, затова бяха повикали варягите, както наричаха северняците, да ги управляват. За княз Хелги казваха, че произхождал от самия Один и не само имал пророческа дарба, но и владеел незнайни магии.

— Как тъй попадна под закрилата на Гарваните? — попита накрая Сван. — Изглеждаш свестен човек. Защо се забъркваш със смахнати човекоядци?

Рядко се случваше Леший да не забележи нечия слабост. И сега видя как Сван се огледа крадешком. Плашеше се от онези Гарвани, каквито и да бяха те.

— Понякога човек не може да избира — подхвърли търговецът. — Други избират вместо него.

— Добре казано — кимна севернякът. — Значи те ти се натрапиха?

— Уплашиха ме почти до смърт.

Щом Сван се страхуваше, Леший също щеше да покаже страх. Знаеше, че сходството и единомислието са ключът към симпатията на този човек… и може би към собственото му оцеляване.

— Как да не те уплашат? — съгласи се Сван. — Корав гадняр си е оня Хугин, можеш да го уважаваш за това, какъвто ще да е, ама сестра му е луда за връзване. Как й беше името, приятелю, напомни ми…

Търговецът си рече, че Сван не е глупав. Явно бе доловил някаква неувереност у него и реши да го провери. За щастие Леший беше ненаситен за предания и легенди, пък и бе обходил толкова земи. Спомни си, че гарваните на Один се наричат Хугин и…

— Мунин — каза той.

— А, вярно. Тия двамата не са от приказливите.

— По-малко и от момчето — кимна Леший към младата дама.

— То винаги ли седи със скръстени ръце?

— Такъв е обичаят на неговия народ.

— Ако бяха свикнали да държат ръцете си върху дръжките на мечовете, нямаше накрая да стават роби — подхвърли Сван.

Леший се ухили и го посочи многозначително с пръст, а изражението му сякаш казваше: „Мъдър човек си ти!“. Сван остана доволен от неизречената похвала.

Чу се шумолене откъм гората. Леший се сети за човека вълк. Не знаеше дали завръщането му би означавало спасение или гибел. Можеше ли Чахлик да види сметката на толкова бойци? Оказа се обаче, че кучето, загубило интерес към гонитбата, се връща на последното място, където бе похапнало.

— Вие датчани ли сте? — хрумна му на Леший нов въпрос.

— Така ни наричате, но ние принадлежим към Ордата и живеем в земите на север и на запад от датските владения — отвърна великанът. — Всички сме съратници от един боен кораб, общо дванайсет воини.

— Клановете от берсерки не смятат ли дванайсет за магическо число?

— Да, вярваме, че е така.

— Значи сте берсерки?

Леший се стараеше да отбягва берсерки и винаги беше нащрек, когато някои от тях идваха в Ладога. Те разпалваха налудничавата си бойна ярост с разни отвари от гъби и билки, издържаха и на рани, които биха убили обикновен мъж. Говореха за тях, че са настървени не само в битките, а смятат целия си живот за неспирно сражение. Едно е, казваше си Леший, да си сприхав, съвсем друго е да ставаш такъв нарочно.

— Известни сме като берсерките на бога с чук, което ще рече, че не сме берсерки. Сега наричат с това име всеки свиреп воин. И ние сме такива. Но по времето на моя дядо берсерки са били само побърканите, които се кланяли на Один. Не сме като тях, но няма нищо лошо хората да си мислят, че сме.

— А кого почитате?

— За бог или крал питаш?

— И за единия, и за другия.

— Подчиняваме се на Зигфрид, защото ни плаща — тъкмо той обеща награда за франкската дама. Сред боговете почитаме мнозина, но предпочитаме Тор, бога на мълнията. При него няма щуротии като при Один, повелителя на твоите Гарвани. Никакви безумия, никакви магии, никакво бесене на хора по дърветата, за да е доволен. Просто е: „Прави каквото казвам, да не ти смажа главата с чука“.

— Това ли е и твоето правило?

— А, не. Аз размахвам брадва, не чук. Я, ето го Фастар най-сетне.

Северняците се връщаха мръсни и припотени.

— Намерихте ли я? — попита Леший.

— Няма я — изсумтя Фастар. — Ей, я го отвори това вино. Хайде, търговецо, кажи на твоето момче да ми поднесе от виното.

Дамата нямаше как да знае в кои дисаги са шишетата, затова Леший се надигна.

— Почитаеми датчанино, да не съм луд да позволя на момчето да научи къде е виното?! Братко, вашите роби сигурно са много послушни, щом им се доверявате толкова. Сам ще ти поднеса вино.

Фастар се разсмя.

— В земите на Ордата има само два вида роби. На едните може да се вярва. Затова им позволяваме да знаят къде са ценните вещи.

— А вторият вид?

— Мъртвите — изхили се севернякът.

И другите избухнаха в смях, но Леший само се усмихна до ушите. На изток казваха, че смехът е като семейния дом — нуждаеш се от покана, за да влезеш. Ако прекали, можеше да разсърди тези воини, вместо да им угоди.

— Ако на изток убивахме всички лоши роби, нямаше да ни остане нито един — подхвърли той.

Погрижи се всички да видят как застави Елис да се обърне с гръб към него, преди да отвори дисагите с най-лошото вино. Взе две шишета, върна се при огъня, извади дървените тапи и махна от тях омазнените парчета конопено платно.

— Ето, приятели, пийте до насита — подкани той северняците.

— Търговецо, как да пием до насита с две шишета вино? — заяде се берсеркът с лице като муцуна на плъх, дръпна едното от ръката му и го надигна.

— Все нещо трябва да оставите и за краля — оправда се Леший.

Воините се смълчаха и той долови как настроението им се помрачи. Фастар се вторачи в него.

— Значи си приятел на нашия господар?

— Като втори баща съм му — пак натърти Леший.

— Чудесно. Щом е тъй, най-малкото, което можем да направим за тебе, е да те отведем при него.

— Трябва да чакам тук моя закрилник — възрази търговецът.

— Гарвана ще се прибере в бивака скоро, мисля си аз, ако не си е намерил някаква мърша да се засити — изръмжа Фастар. — Да тръгваме, Хастейн. Сван, заеми се с онези мулета и дисаги. Време е да се връщаме. Искам аз да съм човекът, който ще се яви пред краля с негов толкова скъп приятел.

— Трябва да чакам тук — заинати се Леший.

Напразно. Фастар хвана ръката му, издърпа го да стане и го поведе надолу по хълма, а другите воини започнаха да товарят мулетата. Леший си знаеше, че ще е голям късмет, ако някога види отново стоката си.

— Вътре има дарове за краля. Не отваряйте дисагите — помоли той.

— Няма да ги отворим, преди да си се срещнал с него — обеща Фастар.

Леший се озърна към Елис.

— Ей, идиотче, недей да стърчиш като дърво! — сопна се той. — Навий килима и внимавай да го вържеш добре. Ако пак падне в калта, ще натикам и твоето лице в нея.

Елис зяпна недоумяващо и търговецът се усети чак сега, че й говори на северно наречие. Но щеше да е по-добре за нея, ако се държи лошо.

— Казах да вземеш килима! — изкрещя й с все сила.

Хвана края на килима, престори се, че го навива, и посочи мулето. А Елис още не бе разбрала и една дума от казаното.

— Не е читав онзи роб, който оставя работата на господаря си — подсмихна се дребосъкът с лице на плъх.

— Търговецо, сигурен ли си, че тук момчето е робът? — ухили се и Сван.

— Сложи килима върху мулето — прошепна Леший настойчиво до ухото на Елис и продължи гръмогласно на езика на воините: — Заслужаваш да те пребия, ама ще станеш още по-безполезен. Свърши си работата!

Елис нави килима припряно, Леший й се подиграваше, като повтаряше несръчните й движения и се пулеше насреща й. За северняците това беше превъзходно забавление, а Леший постигна каквото искаше. Направи дамата недостойна дори за тяхното презрение и така истината за нея стана невидима за техните очи. Те вярваха, че виждат слабоумно момче, и се наслаждаваха на подигравките на търговеца. Той запечата образа на тъпия роб в умовете им и те вече трудно биха забелязали нещо, което не се вписваше в този образ. За него тези хитрости бяха всекидневие, макар че обикновено правеше обратното — внушаваше някому колко са редки и ценни предлаганите стоки, колкото и далече да беше това от истината.

Обърна се да погледне Фастар.

— Очаквам да се насладя на гостоприемството ви.

Датчанинът му се усмихна.

— И ние на твоето — отговори и махна с ръка към примигващите светлинки на бивака, проснат в тъмната долина подобно на огледало, отразяващо звездите.

7.
Пробуждане

Елис не вярваше, че ще доживее утрото. Всичко потръгна зле за нея дори в най-нищожните дреболии. Мулетата отказваха да помръднат, дисагите се накланяха на гърбовете им, тя се препъваше и падаше в хлъзгавата кал по склона, пръстите на краката й изтръпнаха от студа, а тревогата, че ще се досетят коя е, не я напускаше и за миг.

Елис би могла да понесе всичко това. Израсна в селско имение и прекара много нощи из горите около дома си, спеше с приятелките си под звездите, пиеше вода от ручеи и отиваше на лов с дъщерите на местния граф. Нейната леля я научи да стреля с лък и казваше, че макар да не се отличава с точност, поне й върви в лова на сърни. Държеше лъка неправилно, слагаше стрелата неправилно, опъваше тетивата неправилно, шаваше при изстрела и все пак често се случваше да улучи целта. Отдавна бе свикнала с живота на открито. Не бе свикнала обаче да понася присмех.

От страх ставаше несръчна и всеки път, когато се подхлъзваше или някое муле се запъваше на мястото си, Леший пръв подхващаше подигравките. Нисичкият северняк със стиснатите устни се държеше особено жестоко, прокрадваше се зад нея и я спъваше с дръжката на копието си, а после се кикотеше в захлас. Никой не се бе отнасял така с нея и сега откри, че е направо непоносимо. По бузите й се стичаха сълзи, които само разпалваха присмеха. Накрая Леший я избави от най-лошото — каза на злобния дребосък, че ако робът пострада, ще поиска отплата от господаря му.

В нейните очи бивакът беше като видение от ада. Безмилостни, мръсни и белязани лица сякаш изскачаха в светлината от огньовете, мъже и жени се сношаваха като животни, а на две-три крачки от тях някой гълташе лакомо варивото от паницата си или точеше брадвата си. Тази войска опустошаваше различни земи от години и приличаше на подвижен град. Имаше и деца като горски духове, които дърпаха дисагите, дърдореха й на своя чужд език, дори я опипваха. Викингите се бяха настанили и в някои от бедняшките къщурки, но бяха прекалено много, за да се подслонят всички. Бяха разпънали палатки, сковали навеси от клони, а мнозина се задоволяваха да спят сгушени под одеяла и кожи. „Какво ли правят, когато завали?“ — чудеше се Елис. Такова гъмжило, същинска гора от копия, стърчащи в калта, толкова много щитове и брадви. Все й се струваше, че бивакът се е проточил в тъмния безкрай.

Мулетата се тътреха, воините отпъждаха децата и подвикваха на приятелите си. Добраха се до реката и Фастар заговори някакъв мъж на брега. Махна на всички да продължат към малък боен кораб, чийто нос лежеше на пръстта. Корабът беше леко килнат встрани и мъжът опря широка дъска в борда му.

Викингът й каза нещо.

— Хайде, качи мулетата на кораба — преведе Леший.

На Елис й идеше да отвори уста и да възрази, че това е невъзможно. Тя обичаше конете и знаеше достатъчно за мулетата — те се подчиняваха само на хора, на които се доверяваха. Елис смяташе, че мулетата са по-умни от конете, затова човек трябваше да ги подканя, а не да ги насилва. Животните нямаше да я послушат да тръгнат по дъска, за да стъпят на наклонения кораб.

У нея се разгаряше силен срам, съпроводен с гняв и враждебност. Краката я боляха, сигурно вече имаше и синини по гърба от грубото побутване да бърза. Внезапно се пробуди онзи усет, който имаше още от детството си — дарбата да долавя чувствата на хората, да чува характера им като музика, да го вижда в цветове. Северняците бяха смесица от мъжество, жестокост, щедрост, храброст, веселие. Търговецът беше по-сложна бъркотия. Щом помисли за него, в устата й се появи сладък вкус на бадеми с мед, но усещаше също горчилка и лютивина — карамфил и дим, оцет и катран.

Един викинг й крещеше на норвежки, сочеше ту мулетата, ту кораба. Пак онзи противен дребосък с киселата гримаса и тънките, но силни ръце и крака. Елис не разбираше нито дума, но присъствието му беше гнетящо и тежко, изпълнено със злоба. Ритна я по краката и тя се свлече. Остана без дъх и си удари главата. Мъжът й крещеше, с едната ръка я подканяше да стане, с другата я ръчкаше с дръжката на копието. Гласът му звучеше пискливо подобно на свирка, надута от дете.

Фастар го сграбчи за рамото и каза на Леший:

— Търговецо, съжалявам, че моят сродник се държи така. Не му вървеше в битките през последните две години.

Неговият глас беше по-мек, досущ като флейта, каза си Елис. Какво се случваше с нея? Сетивата й съвсем се объркаха от падането, но още нещо преобразяваше света. Възприятията й сякаш се изостриха, хората се разкриваха по нови, объркващи начини. Навярно непривичните несгоди отключиха това у нея.

— Раниха ли го? — попита Леший на норвежки.

Тя чу сричките като глухи удари на барабан и макар че не знаеше думите, схвана смисъла. Чувствата на околните бяха като отворена книга. Сега разбираше северняците, но не чрез значението на думите им.

— Не уби никого — отвърна Фастар. — Заради лош късмет, а не защото е страхливец, както твърдят враговете му.

— Каква полза от роб, който не си върши работата? — пак прозвуча пискливата свирка.

— Горе-долу същата като от боец, който не убива — сопна се Фастар. — Серда, остави момчето да качи мулетата на кораба и се постарай следващият ти противник да бъде франкски воин, а не нямо идиотче.

Елис се досещаше, че викингът с чук на щита я защитава и се присмива на кльощавия дребосък, когото търпеше в дружината си само от чувство за дълг. Позна, че Серда е името на ниския мъж, за когото съратниците му бяха не по-малко опасни, отколкото за нея. И той съзнаваше това.

Тя се изправи и нощта сякаш кипна наоколо — мислите и емоциите на хората в бивака жужаха като буболечки. Споходи я някакъв образ. Видя се да стои на висок връх над огромна долина. Нещо живееше в нея, сияеше и туптеше. То беше звук, трептене, което носеше в костите си заедно с още незнайно какво. Не би могла да го назове, но си го представяше подобно на сплескано латинско M, означаващо и числото хиляда, което грееше в тъмнината на съзнанието й. Имаше живия блясък на козината по гърба на дореста кобила. Надуши и миризма на кон, стори й се, че странната форма тропа с копита и се облива в пот. Тя беше жива, изразяваше се чрез Елис. Опита се да даде някакво име на тези очертания, но в ума й се натрапваше само думата „кон“. Знаеше, че формата някак е свързана с конете.

— Качи мулетата на кораба — каза й Леший.

Елис погледна най-близкото животно. Щом пристъпи към него, то се обърна на другата страна, но тя не се обезсърчи и докосна главата му. Представи си как туптящата форма увисва във въздуха пред нея и звукът на диханието й се разпростира чрез нейното тяло. Почувства страха и недоверието на мулето, но странната фигура й вдъхна спокойствие, което тя някак предаде на животното. Мулето се укроти и потърка муцуна в ръката й. И Елис го поведе нагоре по дъската.

Когато всички животни се събраха на кораба, воините също се качиха на палубата заедно с Леший. Оттласнаха се с веслата и поеха към отсрещния бряг. Всички викинги седяха, но за нея нямаше място и тя опря гръб на релинга. Потопи се в най-необикновените мигове в живота си — нейното съзнание сякаш не й принадлежеше, в него избуяваха и заживяваха други неща, подобни на онзи конски символ. Подскачаха и се въртяха на границата на ума й. Елис помнеше, че ги бе откривала и преди, когато се разболя от скарлатина в детството си. Дали не ги пробуждаха крайната уплаха и неувереност? Може би безмерната паника под погледите на берсерките бе потиснала разсъдъка й, за да им позволи да се появят отново.

Елис се разтрепери. Какво й ставаше? Струваше й се, че необичайното, присъствало винаги у нея, сега надделява над всекидневното й аз, все едно открай време се е заблуждавала какво представлява всъщност. Тя беше дъщеря на граф, която някой ден щеше да бъде омъжена, за да донесе облаги на своя род. Сега изглеждаше, че онова в нея — музикалният усет, чувствителността й към отношението и настроението на околните — израства като великан и засенчва всичко, което тя беше до този ден. Как наложи волята си на мулетата? С вещерско заклинание ли? Нима беше възможно да е вещица, без да съзнава?

Вдигна глава да погледне моста, проточил се от града към другия бряг. Корабът плаваше встрани от него, за да остане извън обсега на стрелците. Виждаше се как бранителите на града поправят и укрепват кулата. Идеше й да изкрещи, да се хвърли във водата, но знаеше, че ще я прониже викингско копие, преди да е загребала десетина пъти с ръце.

Над града още се стелеше дим и се виеше нагоре пред луната като цепнатина в небето. Нещо тупна от кулата върху моста — скочи някакъв мъж. Тя се огледа. Никой друг на кораба не забеляза, а май и защитниците на кулата не се усетиха. Самата тя зърна движението за мимолетен миг, но вече знаеше какво видя. Далечният силует пръскаше наоколо усещане като ледена вода — хищно присъствие на свирепа твар с остър ум, с проблясващи очички. Не би могла да го изрази с думи, но го чу като звук — сякаш небето се раздра. Чу го като крясък на гарван.

Търговецът се премести да седне до нея и каза тихо на латински:

— Съжалявам, че проявих неуважение. Правя го, за да те опазя.

Сълзите пак напираха в очите й.

— Не се тревожи, всичко ще бъде наред — добави той.

Усмихна се и кимна към северняците — някои от тях бяха заспали още с отделянето на кораба от брега, макар и да не беше за вярване.

— Ще видиш, че някой ден главите на всички тези мръсници ще бъдат набучени на портата на твоя брат. — Той докосна с длан гърба й. — Не се съмнявай, че ще ти помагам. За мен най-важно е ти да си добре.

Елис, която чуваше чувствата като музика и ги виждаше като цветове, се вторачи в него и изрече беззвучно една дума:

— Лъжец.

8.
Среща

Монахът не продумваше, макар да беше сигурен, че севернякът ей сега ще му смаже ребрата. Огромният мъж го носеше на рамото си, при това тичаше. Рамото се забиваше непрекъснато в тялото на изповедника, пречеше му да диша, но Жеан не си позволи да се оплаче. Долови кога излязоха от града — щом минаха през портата, стана по-студено, защото стените задържаха горещината от подпалените сгради.

— Минаваме, минаваме! — крещеше мъжът под него.

Жеан чуваше и стъпките на други — воините, които бяха в църквата. На онзи, който го носеше, бяха лепнали прякора Дебелака, но явно не беше муден и издържаше да тича дълго въпреки товара, макар че се задъхваше и ругаеше.

— Как ще го прехвърлим през барикадата?

Жеан знаеше, че мостът е препречен и в двата края, за да бъдат затруднени нашествениците. Франките, покрай които се провираха, ги обсипваха с хули, но никой не вдигна оръжие срещу тях. Подчиняваха се на заповедта на Юд.

— Избутай го нагоре. Вдигни го де!

Барикадата не беше нищо повече от струпани потрошени каруци и отломки.

Изповедникът усети как го подхвърлиха, после падна болезнено на нещо. Нямаше време да се опомни. Груби ръце го подхванаха и го запратиха по-нагоре, удари се още по-лошо в някакви парчетии. Изохка, когато безполезните му стави се раздвижиха.

— Пусни го долу. Аз ще го хвана.

— Не! — изтръгна се от устата на Жеан, но вече падаше и бе уловен от някого.

Единствено волята не му позволи да загуби съзнание.

— Отървахме се!

— Слава на Тор!

Пуснаха Жеан на земята. Той изстена неволно, колкото и да не му се искаше.

— Затваряй си устата! — сгълча го някой. — Имаш късмет, че не те метнах направо над барикадата.

— Сега накъде?

— Замъкнете тоя бог или какъвто ще да е при Зигфрид, да видим каква награда ще предложи за него. Кралят дарява щедро пръстени, не вярвам да ни разочарова.

— По-добре да изчакаме другите, за да получим всички по нещо.

— Хайде да отидем в големия бивак. Ожаднях от всичко това.

Жеан се задави от болка и прокле тялото си за слабостта. Щеше да приеме невъзмутимо участта, която му отредят северняците, но сега трепереше като дете.

Този път двама го вдигнаха за ръцете. Почти чуваше скрибуцането на ставите си, но се бе овладял отново и не издаде звук. Носеха го нагоре по склон, постепенно се засилваше шумотевица — дрезгаво пеене, пукот на дърва в огньове, блеене на животни, разговори и крясъци.

Пак го стовариха на земята. Северняците стъкмиха огън, донесоха съдове, пикаеха и се смееха. Един подхвърли, че ще потърси „истински“ лечител да се погрижи за ръката му. А Жеан за кой ли път благодари на Господ за изпитанията. Други хора — онези със здрави тела — се заблуждаваха, че сами насочват съдбата си. И той би могъл да бяга, ако краката му го носеха, да се сражава, ако ръцете му можеха да държат оръжие. Въпреки това щеше да се случи онова, което е решил Бог. В сегашното си състояние обаче той не се залъгваше какво е мястото му в мирозданието — коркова тапа, подскачаща по вълните на Божието съзнание. Като всички останали. Просто Бог го бе благословил с немощ, която му позволяваше да вижда по-ясно.

Неколцина мъже се заприказваха наблизо.

— Офети, защо си толкова тлъст?

— Защото, като чукам жена ти, всеки път ми дава по един лешник.

— Радвам се да те видя жив, друже!

Смях, тупане по гърбовете и въпроси на кого какво се е случило, кой е мъртъв и кой е жив.

— Бяхме дванайсет, когато влязохме, и още сме дванайсет. Защо не кажем на останалите във войската да си вървят у дома? Май можем и сами да превземем този град.

— Докопахте ли момичето?

— О, да, само дето забравих да ти кажа веднага.

— Значи не.

— Позна.

— Ние пък докопахме ей тоя любезен търговец и виното му. Търговецо, представи се.

— Леший, слуга на вашия сродник Хелги Пророка, приятел на крал Зигфрид и всички, които му служат.

— Браво на тебе. Къде е виното?

— Момче, извади две шишета за нашите приятели — каза Леший не особено весело. — Ще се вслушам в съвета на тези превъзходни бойци и ще ти позволя да научиш къде държа виното, но изчезне ни нещо, ще те сполети най-доброто наказание — викингското!

— Само две ли? Малко си стиснат. Момче, донеси повече — заповяда някой от северняците.

— Приятелю, той не разбира твоя език — пак прозвуча гласът на чужденеца.

„Този е от изток“ — досети се Жеан.

— Ами преведи му!

— Госпожо, в дисагите на последното муле е виното, което най-добре пасва на тази сган. Бихте ли донесли един мях от него?

Жеан се чудеше дали е чул правилно. „Госпожо“ ли? Търговецът не каза „домина“, защото думата беше позната и на онези, които не говореха латински. Избра думата „ера“, не толкова почтителна, затова пък северняците едва ли я знаеха. Значи тук имаше жена, и то с високо положение.

Търговецът пак заговори на норвежки:

— Поднеси виното, момче, недей да зяпаш монаха. Не си ли виждал бог досега? Ще видиш още един съвсем скоро, ако не побързаш. — Наоколо се разсмяха, а чужденецът продължи на латински: — Смелост, госпожо. Така е най-лесно те да видят онова, което ние искаме да виждат.

— Това момче пак се разциври!

— Ей, хлапе, монахът просто е сакат, такива като него седят край всеки път. Кълна се в щръкналите топки на Тор, че в Миклагард отглеждат лигльовци! Защо ли не си опитаме късмета и там? Щом се стряскат от уродливост, стига да им покажем топките на Офети и тутакси ще ни отворят портите. А така, донеси още един мях. Да изпием всичко, а при краля можем да идем и по-късно. Заслужаваме да се отпуснем след такива премеждия, нали?

„Не може да е тя…“

Жеан прошепна едва чуто:

— Домина…

Пръсти се плъзнаха нежно по лицето му. Най-странното усещане — долови, че е тя, макар да не бе докосвал никога нито нея, нито друга жена. Но допирът сякаш носеше нейния отпечатък почти като изискано ухание. Болката и униженията не го разтърсиха, но този кратък досег с нея успя. От седемгодишен досега други го бяха пипали само за да го вдигнат или изкъпят. Прекрасна хладна тръпка плъзна от челото към коленете му. Откакто го смятаха за достатъчно зрял да говори в църква, той предупреждаваше хората да странят от плътските наслади, но за него те бяха само сухи слова, призраци от страниците на Библията, която му четяха други монаси. Презираше ги, без да ги познава. Ала едно докосване стигаше, за да прозре. Тя ли беше? За пръв път от много години слепотата му беше омразна. Трябваше да я види, да се увери.

Мъжете наоколо насядаха да пият, нощта ставаше по-студена.

Успокои се, като насочи мислите си към предстоящата среща със Зигфрид. Жеан нямаше да се моли или пазари за живота си. Знаеше, че колкото по-дълго остане в бивака, толкова по-вероятно е император Шарл да му се притече на помощ. Постара се да забрави необикновените чувства, породени от докосването, за да освободи разсъдъка си. Как би постъпил на мястото на Зигфрид? Викингът не беше глупак и сигурно щеше да проумее, че е опасно да държи монаха като свой пленник. Щеше ли да поиска откуп за него? Жеан се съмняваше. Защо да си прави труда? Градът щеше да бъде превзет скоро и тогава кралят можеше да вземе безплатно каквото си поиска. Изповедникът осъзна, че докато е жив, може да послужи единствено като обединяваща цел за враговете на Зигфрид. Това го убеди, че ще бъде убит по заповед на краля.

Съсредоточи се в молитвите си, но не успяваше да изтика мисълта за този допир, от който кожата му сякаш зазвъня. Жеан имаше своеобразно чувство за хумор и откри ирония в случката — опозна греха на плътската наслада тъкмо навреме, за да попадне заради това в ада. Знаеше, че каквато и участ да му отредят норманите, тя ще е Божие наказание за гордостта му. Грехът на Луцифер, който беше слабост и на Жеан — да се смята за по-добър от околните. Позволяваше на хората да го наричат светец приживе. Но светците бяха страдали и умирали, затова Бог реши и на него да се случи същото. В Реймс северняците бяха смазали трима свещенослужители с тежки камъни. Пропъди и тази мисъл от ума си. Предстоеше му път, нямаше значение точно как ще го измине.

Някой извика, всички наоколо се изправиха.

— Кой си ти?

— Арнулф. Служа на краля. Зигфрид иска да ви види веднага. Имате при вас нещо, което му принадлежи по право.

— Говориш за мен — обади се търговецът от източните земи.

— Не, за християнски светец, който яде човешко. Иска него.

Жеан си помисли, че може би ще види лика на Христос по-скоро, отколкото е очаквал.

9.
Сама

Изповедникът Жеан беше пленник. В бъркотията на бягството и от страх да не я хванат Елис съвсем забрави, че и той беше до нея, когато северняците нападнаха. Ами нейният брат? Юд нямаше равен на себе си в битките, ако се вярваше на наставниците от юношеството му. Изобщо не й бе хрумвало, че е възможно да го ранят и дори да го убият. Но северняците бяха излезли от града със заловения от тях изповедник. Юд не би позволил това, ако е жив. Тя се смръзна.

Внезапен подтик я накара да докосне монаха, да го насърчи или просто да му покаже, че не е сам. Лесно си представи отговора му: „Никога не съм сам, защото съм с Бог“. И все пак й се стори редно да протегне ръка към него.

Умът й се проясняваше, но я налегна ужас. В църквата тя не успя да обясни на изповедника колко живи бяха виденията й. После вълкът се появи, по-точно — човек вълк, който се пожертва заради нея. Чувството за дебнеща заплаха в сънищата се развихри истински в живота й. Ами онова нещо, което се пробуди у нея и повлия на мулетата? Какво беше то? Опита се да насочи вниманието си към настоящето. Внушаваше си, че трябва да е загрижена за опасността от северняците наоколо, не от някакви дяволи.

Всички воини бяха видимо пияни и се препъваха, докато търсеха оръжията си. Не разбираше думите им, но си личеше, че са неспокойни. Стараеше се да стои настрана от дребосъка. Докато се наливаха с вино, другите ставаха по-гръмогласни и приветливи, а той се затвори в себе си, само седеше до огъня с усмивчица на презрение към съратниците си.

Всички тръгнаха надолу по полегат склон към най-голямата къща — неугледна като всички извън градските стени, построена от греди и измазани с глина плетени стени. По прозорците висяха парчета пергамент. Елис се досети, че северняците са ги нарязали, щом са се нанесли, защото не бяха свикнали нещо да спира теченията в къщата. Дреболия, която обаче открои тяхното варварство пред погледа й. Как беше възможно франките да губят битки срещу такава сган? Но нейният брат твърдеше, че императорът е ленив дебелак и предпочита да прахосва богатството на своя народ в подкупи за северняците, вместо да се изправи на бойното поле срещу тях, както подобава на мъж. Юд бе доказал с делата си, че те могат да бъдат победени, но Шарл упорстваше и им плащаше да се махнат. Графът казваше, че щом им плащат със злато, северняците винаги ще се връщат за още, но ако им платят със стомана, ще се отърват от тях.

Доближиха къщата и тя спря мулетата. Навсякъде имаше воини, някои стояха на стража, навлекли броните си, други седяха и играеха на зарове или се хранеха, трети спяха. Елис си спомни, че в една от торбите е пъхната отрязаната й коса. Какво ли ще си помисли кралят, ако я види? Севернякът на име Фастар вдигна ръка и заговори на останалите. Леший долови уплахата й и започна да превежда шепнешком.

— Момци, това е кралят. Поне веднъж не забравяйте, че избрахте мен да говоря от името на всички. Аз се уговорих с него, значи мен ще иска да чуе. Да не съм чул и една думичка от вас, ясно ли е?

— Ами ако попита някого какво е ставало?

— Само кажете, че сте правили каквото съм ви заповядал. Зададе ли още въпроси, отговорете му, че не знаете и аз съм наясно с всичко. Ако не ви говори, не си отваряйте устата. Да влизаме и да се махаме оттук колкото може по-скоро. Домъкнете монаха.

Елис стоеше и гледаше как завлякоха изповедника Жеан вътре, Леший пък се засуети около мулетата. Фастар го бе забравил, прекалено разтревожен от повикването на краля. Търговецът нямаше намерение да му напомня за себе си. Елис мръзнеше, а в ума си чуваше отново дрезгавото грачене на гарвана.

Огледа се към реката и страховитата, но очукана кула на моста. Нейните хора щяха да я надупчат със стрели, преди да доплува достатъчно близо, за да им викне. Оставаше й единствено да бяга към Неустрия на север, но северняците бяха завладели повечето земи и там. Трябваше да чака сгоден случай, а не биваше да забравя и дълга си на християнка и да бди над изповедника.

Мислеше си, че се е превърнала в прекалено желана плячка. Хора вълци или гарвани, датчани — всички искаха да я хванат. Засега беше по-безопасно да си остане нямо идиотче.

Погали ушите на стоящото отпред муле и то отърка муцуната си в нея. Поне един съюзник бе спечелила…

10.
Пазарлъци и заплахи

Жеан усети миризма на печено месо и аромат на борови иглички в огъня. Подът беше настлан с наскоро отрязана тръстика. Гълчавата в къщата секна, щом той влезе.

— Господарю Зигфрид — започна Фастар, — пленихме този мъж — един от боговете им, и го доведохме пред тебе, за да постъпиш с него, както желаеш.

— Хванахте ли момичето?

— Не, господарю.

— И защо?

— Тя се скри някъде на южния бряг в тъмнината.

— Щом е тъй, защо и вие не сте там? Скоро ще съмне.

— Изгубихме дирите й, господарю, а този човек е много ценна плячка и си казахме, че ще поискаш да ти го доведем веднага.

— Или пък ви е дотегнало, искали сте да се върнете при пиенето и жените, затова сте решили да ми подхвърлите някоя огризка, та да не се гневя?

Никой не продума, кралят изсумтя. Жеан чу звук като стъргане на метал по дърво. Чаша или купа на масата? Или меч?

— Гарвана ли я докопа?

— Не, господарю, доколкото знам. Той простреля друг преобразяващ се, но не догони жената, струва ми се.

— Не му харесва да си мокри перушината — вметна Офети.

Фастар издиша през зъби. Монахът долови раздразнението му, че другите пак пренебрегнаха нареждането да мълчат.

— Друг преобразяващ се, казваш…

— Да, господарю. Човек вълк.

— Откъде е дошъл? Може ли той да е вълкът от преданието?

— Не знам, господарю. Все едно, вече е мъртъв.

— Значи едва ли е онзи вълк. Някой виждал ли е Гарвана оттогава?

— Сигурно пак е в гората със сестра си, ако и тя не е умряла.

— Ако е умряла, ще я сготви — пак се обади Офети.

— Млъкни! — троснато заповяда Фастар.

Кралят се засмя неприветливо.

— Фастар, не ти ли е хрумвало да клъцнеш гръкляна на онзи гарван?

— Щях да го сторя в града, господарю, но той е прекалено бърз.

— Нима? Не говорех сериозно. Той ми е полезен като съюзник. Само сме на различно мнение кой е верният път напред.

— Не на мен се пада да отсъдя, господарю.

— Правилно. — Изповедникът чу доближаващи го стъпки и Зигфрид каза: — Този ли е богът?

— Да, господарю.

— Сакатият светец… Този не е бог, Фастар. Подбирай думите си по-точно. Но ти, свещенико, говориш от името на бога, нали?

Жеан не отговори.

— Прочут си, знаеш ли? — продължи кралят. — Вашите бойци крещят името ти, докато обсипват с огън и камъни моите кораби. Той да не е ням? Да не би и езикът му да е разкривен като тялото? Разбира ли нашата реч?

— Може да говори, мисля си аз — намеси се Офети. — Каза нещо в техния храм.

— И какво каза?

— Че не е бог.

— Е, поне в нещо да сме единодушни. Фастар, как се натъкнахте на него?

— Той беше в храма с момичето.

— Значи е била в ръцете ви, но ви се е изплъзнала?

— Господарю, човекът вълк я изведе навън. Той е магьосник, нищо не можах да направя. Строших добър меч в него, а момците счупиха и две-три копия в кожата му.

Жеан се усъмни. Не ги беше чул да говорят за това, а трудно биха премълчали толкова необичайна случка.

— Но Гарвана се е разправил с него.

— С омагьосани стрели, господарю. Тези преобразяващи се могат да бъдат поразени само от магия, а Гарвана е всеизвестен заклинател.

— Знам ли… Какво стана с момичето?

— Скочи от прозорец и изплува до южния бряг. Изтича по склона към гората и там я изгубихме.

Жеан чу въздишка и нетърпеливи крачки из стаята.

— Търпя в бивака си хора от Ордата само защото уж сте големи герои. Могъщи воини! А някакво си момиче ви бяга в тъмнината…

Мъжете запристъпяха от крак на крак.

— Свещенико, къде би могла да отиде тя? Има ли място на южния бряг, накъдето би побягнала?

Изповедникът не отвори уста.

— Да знаеш, не само ние я търсим. Ако аз я пленя, тя ще живее. Ако я спипат други, няма да й помогне и вашият бог.

Монахът усети горещ дъх по лицето си. Кралят се бе навел към него.

— Нашият Гарван я иска, а той не е мил човек. Ще я изяде, и то жива, струва ми се.

Жеан не остана безмълвен този път.

— За какво ти е нужна?

— О, той говори. Отговори на въпроса ми — къде е тя?

— Не знаех, че е била преследвана. Не познавам земите около града. Както сам виждаш, не ми е присъщо да бродя по полето.

Гласът прозвуча съвсем близо до ухото му.

— Не изглеждаш уплашен.

Този път Жеан премълча.

— Ти си пророк, нали?

Отново мълчание.

— Стига де, знам това. Не само твоят граф Юд има шпиони. Не сме толкова изостанали, колкото си мислиш. Чувал съм да твърдят, че ти си пророк.

Жеан надушваше още нещо, освен борови иглички, тръстики и печено месо. Какво ли беше? Същата миризма като в Париж. Мърша. Гнилоч. Разлагане на човешка плът.

— Хайде да опитаме по лесния начин — предложи кралят. — Искам да работиш за мен. Кажи ми от какво се нуждаеш и ще ти го дам. Е, какво искаш?

Жеан знаеше само един отговор на подобен въпрос.

— Твоята душа за моя Бог.

— Не. Аз съм крал и човек на Один — това е всеизвестно. Позволи ми обаче да се погрижа за тебе. Искаш ли вино? Храна?

— Да. Но не мога да се храня сам.

— Е, няма да те храня аз. Много неща понасям, но не пипам сакати.

— Използвай момчето — за кой ли път се чу гласът на Офети.

— Млъкни бе, чувал с лой такъв! — не се сдържа Фастар.

— Какво момче?

— Един търговец отвън има млад роб — хем е ням, хем е слабоумен. Той е от Миклагард и си е тъп, затова е все едно дали ще прихване нещо от сакатия.

— Ням… това ми допада — промърмори Зигфрид. — Доведете момчето. А вие, берсерки, се махайте. Останалите също. Вървете де! Ще говоря с монаха насаме.

— Вън! — изръмжа на хората си Фастар.

Жеан чуваше как мъжете се изнизват през вратата. За малко стаята притихна и изповедникът се заслуша в пукането на горящите дърва и крачките на краля. И пак усети вонята на смърт.

Чу и други стъпки.

— Нахрани този монах. Дай му месо и вино.

Мълчание.

— Какво ти става, момче? Нахрани монаха.

— Той не разбира твоя език — обади се Жеан.

— А ти говориш ли неговия?

— Да.

— Ами говори му!

— Трябва да ме нахраниш и да ме напоиш. Ако сте вие, госпожо, разлейте малко вино — каза монахът на гръцки.

Дамата говореше езика, но той беше почти сигурен, че Зигфрид не го разбира.

Жеан чу тракането на чиния, бълбукането на вино в чаша. А когато чашата опря в устните му, малко вино прокапа по дрехата му.

— Внимавай, хлапе! Това питие се намира твърде трудно, за да го хабиш — тросна се Зигфрид.

Изповедникът яде месо и хляб до насита. Чак сега осъзна колко гладен е бил.

— Не губете надежда, госпожо. Ще се справим.

Същата ръка докосна рамото му и той усети студената тръпка в тялото си.

— Свещенико, нека ти обясня моето затруднение — подхвана кралят. — Вашите хора на крепостните стени ни се опълчват много по-дълго, отколкото очаквах. Не ми е лесно да задържам армията си тук. Ако не нахлуем скоро в града, мнозина ще се разотидат по домовете си или дори ще предложат на мои врагове да умножат войските им. Тук има предостатъчно предводители на отряди, които са ми верни само докато трупат плячка. Разбираш ли ме?

— Да.

— Моите поданици са суеверна пасмина. Ако зависи от мен, още утре ще приема твоята вяра и ще се възползвам от всички облаги и възможности за изгодни бракове, които тя ще ми донесе. Твоят бог говори за мир, но е силен във войните — по времето на нашите дядовци се убедихме в могъществото на стария крал Шарл. Затова харесвам твоя бог — той прави кралете богати и силни.

— Христос не иска хора, които идват при него от такива подбуди.

— Не съм го питал какво иска, нали? По-скоро му казвам какво ще получи. Както и да е… Има едно пророчество. Нашите прорицатели го знаят, онази твар, която подгони вашата дама, също го знае, половината набожни малоумници на север го знаят. То гласи, че нашият бог Один ще се яви на земята в човешки облик.

— Това е лъжа.

— Може да е лъжа, а може и да не е. Няма значение. Огромното мнозинство от хората на север ще последват онзи, в когото виждат въплътения бог. Ако се окаже, че съм аз, ще последват мен.

— Защо още не си обявил, че си ти? Щом вярваш, че това не е нищо повече от лъжа, защо не се възползваш от нея?

— Обявил съм, че аз съм богът. И не съм казвал, че смятам пророчеството за лъжа. Все пак то е известно на мнозина и в него има насоки. „Как ще го познаете“ и така нататък, сещаш се. Човекът… или съществото, което ще разпознае краля на боговете в земния му облик, е нашият приятел Хугин, известен като Храфн. Същият, който сам нападна вашия град само преди пет часа. Мнозина от моите добри бойци се почувстваха длъжни да го последват, за да му попречат да задоволи по-гнусните си желания. Той принадлежи към култа на Один обесения, лудия, мъдрия, посветения в магията, повелителя на поезията, дрън-дрън-дрън… За самия Храфн се говори, че е въплъщение на един от побърканите гарвани на бога, неговите съгледвачи, които научават ставащото по света и се връщат да шепнат вестите си в ухото му. Може да твърдиш, че са глупотевини, но не са по-нелепи от онова, което ти пробутваш на хората. Какво е живият светец, ако не частица от бог на земята, и? Както и да е. Той трябва да признае въплътения Один и да го обяви пред всички.

— Защо не го принудиш да направи това за тебе?

— Не можеш да принудиш тази твар. Повярвай ми, ако го изтезавам, за него ще бъде сладък отдих в сравнение с всичко, на което се е подложил сам. Много ми се иска да го принудя, но няма как. Пък и хората няма да приемат това безропотно.

Чашата с вино пак беше поднесена към устните на Жеан. Той вече знаеше, че до него е Елис. Долови, че тя трепери.

— Не ми остава друго, освен да сбъдна пророчеството — натърти кралят. — И ето че става интересно. Нашите хора вярват, че в последния ден на боговете Один ще се бие с вълка Фенрир. Този звяр ще убие бога. Появата на вълка тук, в Средната земя, ще покаже кой е Один. Звярът ще дойде да го убие.

— Значи ще докажеш, че си крал на кралете, като умреш?

— Също като вашия Христос, не е ли така?

— Това е богохулство!

— Я по-кротко. Ето как си го представям аз — успеем ли да сбъднем пророчеството, да накараме вълка да се появи, мога да променя предопределението.

— Как?

— Ще го убия. Добре се справям с убиването, то е единственият ми занаят. Така ние творим собствени митове. Аз ще бъда Один победителят. Ако пък той ме убие, ще умра като герой и ще ме славят в идните времена. И така, и иначе печеля.

— Ами ако не дойде?

— Ще дойде. Стига да докопаме вашата дама.

— А тя как е свързана с всичко това?

— Нашият Гарван има сестра. И тя е нещо като пророчица. Посочи вашата дама като разковничето за появата на вълка. Один се е явявал на земята и преди, сражавал се е с вълка, а по някакъв начин момичето, което също е имало предишни животи, е било въвлечено в това. Където е тя, идва и вълкът. Ето ти причината да я искаме.

Жеан преглътна тежко. Спомни си какво му каза Елис в църквата. Сега му стана ясно какво й се е случило. Дочула е слухове каква участ й отреждат северняците и са започнали кошмарите. Всеки би имал кошмари от такива вести.

— А защо езическият магьосник се опитва да я убие?

— Той не признава, че аз съм Один. Смята, че вълкът още не се е появил. Ако успее да убие момичето, преди вълкът да е надушил дирята й, може да отнеме от силата му или дори да предотврати смъртта на своя господар. Същото е като с вашите ясновидци, които четат бъдещето в нощното небе. Биха ли могли да насочат бъдещето, ако се пресегнат към небето и угасят някоя звезда? Гарвана вярва, че е възможно, и вашата дама е звездата, която иска да угаси.

— Но според тебе не е необходимо, така ли?

— И аз смятам, че богът — тоест аз — може да надхитри предопределението. Просто двамата с него искаме да го сторим по различен начин. Моето желание е момичето да живее, за да подмами вълка в клопка. Тогава ще го победя в битка, както съм побеждавал всичко, изпречило се на пътя ми. А той иска тя да умре по-скоро. Имаме теологични разногласия, така да се каже.

— Отровни безсмислици! — отсече изповедникът.

— Може би да, може би не — отвърна кралят. — Виждал съм достатъчно сбъднати пророчества. Защо и това пророчество за боговете да не е вярно? Смята се, че и аз произхождам от Один. Може аз да съм богът, може и да не съм. Знам само, че ако накарам този вълк да се появи и го убия, нашият приятел Гарвана ще ме обяви за бог.

— Има само един бог, една безгранична сила — Исус, който е Христос, възнесъл се във величие и слава.

— А защо да не проверим това? — предложи Зигфрид. — Ако изречеш пророчество къде е момичето, ще приема вашата вяра. Тихомълком, разбира се, но щом всички предводители и войски се съберат под моите знамена и ми се закълнат във вярност, ще го направя открито. Наистина ще го направя.

— Пророчеството е дар от Бог. Няма да ме дари с него при тези обстоятелства.

— Трябва да те дари.

— Няма да се съглася. Допитай се до онази езичница, да видим каква полза ще имаш от нея.

— Опасявам се, че засега тя няма сили да пророкува. Средствата за достигане до пророчество са твърде… — кралят потропа с пръсти по нещо — … изтощителни, бих казал.

— Не търси своите отговори от Христос. За такива като тебе той има само един отговор — вечното проклятие.

— Отказът да ми помогнеш може да бъде опасен за тебе.

— Не се боя от смъртта.

— Добре, защото ей сега ще се запознаеш с нея.

Вонята на разложение стана непоносима, дамата ахна тихо. Някой стъпваше почти безшумно по тръстиките.

— Светецо — каза Зигфрид, — това е Гарвана Хугин. Почти успя да умъртви сестра си, докато изтръгваше пророчества от нея. Твърде лесно би могъл да стори същото и с тебе.

11.
Храфн

Очите на съществото сякаш пронизаха Елис със същия блясък на черни кристали както в тавана на онази къща. Тя отстъпи в сенките. Дали я позна? То сведе поглед към свещеника. Може и да не знаеше коя е…

Съществото пристъпи към свещите и тя успя да го разгледа добре. То беше костеливо и увито в наметало от черни пера, черната му коса бе изправена с катран, перата в нея оформяха черна корона. Сега виждаше ясно, че лицето му е страховит хаос от белези, дълбоки, макар и малки рани, някои гноясали и подути, други зараснали, трети още кървящи. Съществото вонеше на труп.

Елис се вторачи в него. Свещеникът трепна, когато то се наведе към ухото му и заговори на латински:

— Пророкът… Ти ли си Жеан, когото наричат Изповедника?

— Нямам вземане-даване с дяволи.

— Аз не съм дявол. Ще работиш за нас, прорицателю. Ако имаш дарбата, аз ще ти покажа как да я използваш.

— Чудовище, как научи този език?

Жеан усети, че трепери. Както всеки път, когато се гневеше. Прокле се, защото знаеше, че враговете могат да сметнат това за признак на страх.

— Известно време ме възпитаваха за монах.

— Значи си обърнал гръб на Христос.

— В „Сен Морис“ той ме намери… — мъжът сви юмрук с пръстите нагоре — … а после в „Сен Морис“ ме захвърли. — Той обърна пръстите си надолу. — Вярата може да бъде и намерена, и загубена, изповеднико.

Жеан знаеше името на манастира. „Сен Морис“ беше обител на августинци на изток, в планините на Вале. Едно от големите средища на християнството, известно със съкровищата и реликвите си, както и с вечното песнопение — laus perennis. Монасите бяха започнали да пеят псалмите преди почти четири столетия и оттогава се редуваха неспирно. Как се бе появило това чудовище на такова място?

— Откъде ме познаваш?

— Чувал съм за тебе. Казаха ми, че би трябвало да се страхувам от тебе.

— Страхувай се от Бог — отвърна Жеан, — защото е подготвил особени страдания за такива като тебе.

Съществото се усмихна.

— И за тебе, както виждам.

Елис се опитваше да налучка по произношението откъде е тази твар. Говореше като северняк, но не датчанин. По-скоро идваше от земите на търговеца.

— Можеш ли да заставиш свещеника да намери момичето? — попита Зигфрид.

Елис се досети какво каза по настойчивостта и жестовете му.

Гарвана кимна, но отговори на латински.

— Ако времето е малко — може би. Ако е повече — да.

Кралят се ядоса, размаха ръка към бивака и Елис се досети, че го подканва да побърза.

— Тогава ще опитаме — заговори пак на латински Гарвана. — Избраният начин ще го убие, но ще получим откровението.

Елис разбираше, че като говори език, който кралят не владее добре, съществото изразява по чудат начин превъзходството си, дори властта си над него. То застрашаваше живота на монаха.

Кралят каза нещо на норвежки.

— Изповеднико, той те смята за опасен, докато си жив. Нима не знае, че ще дойдат да търсят и костите ти, за да ги превърнат в реликви? Дали да не ги стрия на прах?

— Никой няма да ме търси — отрече изповедникът.

— Не е вярно. Дори мъртъв ти си обединител, но нека не прибързваме.

— Колко ще продължи? — намеси се кралят.

Пак започнаха да говорят на норвежки. Елис долови, че кралят няма доверие на Гарвана. Накрая Зигфрид повиши глас.

Гарвана сви рамене и се наведе към седящия на пода изповедник. В светлината на огнището разкривеното тяло на монаха приличаше на разтопен остатък от свещ, а приведената дългуреста фигура — на хвърлена от него сянка.

— Е, ще работиш ли с нас, изповеднико? Ще използваш ли дарбите си, за да ни помогнеш? Това няма да те затрудни много — каза съществото на латински.

Не последва отговор.

— Знаеш ли как действа магията? — подхвърли Гарвана.

Монахът мълчеше. Елис усети да я лъхва студ, напомнящ за безлюдни върхари и за още нещо, което оставаше неясно. Изкушаваше се да го нарече самота, но не би могла да си представи подобни чувства у съществото.

— Аз знам — продължи Гарвана. — Чрез потрес. Мислите ти са преплетени като вътък на тъкачен стан. Ако у тебе има магия, тя е единствена нишка, покрита от много други — заблудите на обичайното, копнежите, бръщолевенето на вашите свещеници, гледките и миризмите на света. Тези заблуди трябва да бъдат премахнати. Нужно е нещо, което оставя белези, вдъхва погнуса или обърква мислите. Нещо, което срязва безцветните нишки и оставя аленото на истинското, магическото аз да засияе. Вашите отшелници го постигат чрез самота, мислите им се съсухрят и разкриват скритата под тях магия. Вашият Христос го е направил на кръста, като призовал мълнии и вдигнал мъртвите от гробовете им, а другите до него само издъхнали. Не на всеки е дадено да го постигне. По-точно казано, различно е за всеки. Някои изричат пророчества. Някои виждат надалече в пространството, но не и във времето, други прехвърлят ума си в тялото на гарван и летят с него нависоко. Някои забавят времето и се превръщат в могъщи бойци. Повечето могат само да пищят.

Съществото обикаляше изповедника и го оглеждаше, все едно преценяваше прасе на пазара.

— Вярвай в каквито си щеш лъжи.

Сравняването на Исус с магьосник вбеси монаха и той не успя да си наложи мълчание.

— Кажи ми нещо, изповеднико. Когато те осени първото видение, твоето тяло също бе поразено, нали?

— Бог ме благослови два пъти в онзи ден.

— Видението ли причини болестта, или болестта — видението? При всяко ново видение болестта се влошава, нали? Повтарям въпроса си — виденията причина ли са, или са проява на твоя недъг?

— Всичко е от Бог.

— От орисниците — поправи го съществото. — Дори боговете трябва да следват нишката, която е изпредена за тях.

— Значи твоят Один ще умре и ще го замени по-благ бог. Нали това вещаят вашите пророчества?

— Ние ще се опълчим на пророчеството. Докато не изтече моето време в Средната земя, ще я владее мъртвият бог. Той ще се спаси от зъбите на вълка и ще оживее, за да започне битка, която ще погълне света и ще напълни залите на мъртвите с мнозина герои. Аз ще го видя като повелител на целия свят. Не зависи от мен какво ще се случи нататък във вечността. Накрая вълкът ще го погуби, но не и преди аз също да пия със загиналите герои във Валхала.

Изповедникът умееше да слуша човешките гласове. Имаше още нещо в думите на Гарвана. Някакво недоловимо лукавство, също като потрепването в гласа на послушник, който моли да го пуснат в града при лечител, но всъщност иска да се види с момиче на пазарния площад. Нима Христос се бе отказал завинаги от този човек? Изповедникът не искаше да повярва в това. Реши да подложи на изпитание вярата му.

— Над нищо нямаш власт, докато се кланяш на идоли.

— Грешиш — възрази съществото. — Имам власт над тебе. Ти ще изречеш пророчество. Ще ни разкриеш къде е момичето. Тя е примамката, която привлича вълка. Да не си въобразяваш, че звярът се радва, щом помисли за смъртта си в последната битка? Не. Само тази жена го подтиква да продължи по предопределения път. Тя е оръжие в ръцете на съдбата. Така е предречено.

— Няма да направя нищо за тебе.

— Ще го направиш. По един или друг начин.

Елис изтръпна. В къщата проникваше сивкавата светлина, предшестваща изгрева, и пропъждаше сенките от огъня. Скоро съществото щеше да я вижда добре. Тя се свря в най-далечния ъгъл, както подобава на наплашен роб.

Хугин се изправи и погледна Зигфрид. Пак се заприказваха на норвежки и Гарвана протегна ръка на север.

Зигфрид пребледня. Съществото се усмихна и каза на Жеан:

— Кралят е твърде чувствителен за воин. Но той трябва да разбере, че няма лек път към магията. — Сетне посочи обезобразеното си лице. — Аз знам най-добре. А сега ме извини, изповеднико, но ме призоваха. Трябва да изцеля болно дете.

12.
Въпрос на воля

Когато Елис излезе, берсерките спяха в краката на мулетата, излегнати върху дисагите.

Леший им бе платил да охраняват стоката му. Търговецът се зарече да си върне парите все някак, особено откакто се убеди, че услугите им са излишни след краткото сбиване в началото. Когато обитателите на бивака се убедиха, че виното е свършило, а в дисагите няма храна, бързо загубиха интерес. Коприната не засища и не утолява жаждата. Щом Леший показа на тълпата парче жълта коприна, всички се върнаха към привичните си занятия — да гладуват, да се оплакват и да поддържат оръжията си годни за битка.

Въпреки умората Леший не се унасяше. Чувстваше се стар и премръзнал в сутрешната мъгла. Видя съществото на излизане от къщата и лесно се досети какво представлява — шаман, магьосник и най-вероятно безумец. Потръпна при вида на тази странна фигура. Рече си, че няма значение, защото е виждал и по-страшни хора, макар да не си спомняше къде и кога.

И кралят излезе от къщата. Търговецът се поклони доземи, чудеше се какво ще обяснява, след като кралят не го познае. На владетеля също му личеше, че е недоспал.

— На крак, воини! — провикна се той.

Берсерките се размърдаха мудно, изтръскаха росата от косите си и май им се прииска да не го бяха правили, защото веднага ги налегна махмурлукът.

— Заведете монаха горе, в бивака на Гарвана.

— Господарю, предпочитам да не отивам там — заинати се Фастар.

— А аз предпочитам да отидеш.

Елис доближи търговеца, който се прозяваше, а очите му бяха зачервени.

— Трябваше да пазя стоката цяла нощ — каза той. — Това е твое задължение.

Елис го стрелна с красноречив поглед — макар тя да се преструваше на роб, търговецът не биваше да прекалява. Леший се подсмихна. Да, тя не беше роб, а скъпоценна стока.

Офети изнесе на рамо монаха. Леший виждаше болката на сакатия и усилията му да я прикрие.

— Търговецо — обърна се към него Офети, — няма да го нося толкова надалече. Дай ни едно муле назаем.

— Онова, което носеше виното, вече няма никакъв товар — отвърна Леший. — Сложи монаха на него. Аз ще заведа другите животни на сигурно място в гората.

— Не — спря го кралят. — Ти ще ми послужиш, търговецо. Ще придружиш тези хора.

Леший се усмихна насила.

— Готов съм да ви служа както винаги, господарю.

— Не се отделяй от монаха през този ден. Ще повториш пред мен какво е говорил.

— Винаги на вашите услуги, повелителю.

Зигфрид изгледа косо Леший, който очакваше въпрос дали изобщо се познават, но кралят само добави:

— Можеш да оставиш тук мулетата и товара, те не са ти нужни сега.

— Господарю, ще ми се да бдя над тях.

— Не ти предлагам, а ти заповядвам. Нищо няма да бъде откраднато от дисагите, нито мулетата ще бъдат изядени. Имаш думата ми. Ще си ги върнеш, ако съм доволен от разказа ти.

Леший пак се усмихна, макар все повече да се уверяваше, че ще си намери белята по тези земи. Нямаше с кого да търгува, нямаше с какво да се забавлява, нямаше и храна. В най-добрия случай можеше да си тръгне оттук болен от скорбут. В най-лошия… нямаше да си тръгне. Той обаче беше практичен човек и знаеше, че северняците спазват обещанията си. При краля дисагите щяха да са на по-сигурно място. Поне с едно се утешаваше — викингите не споменаха, че уж познавал краля още от детството му.

Тръгнаха между тлеещите огньове в бивака, през стелещите се ивици мъгла и нагоре по дългия склон. Когато се изкачиха по-нависоко, Леший се озърна. Мъглата запълваше плитката долина като чорба в паница. Вариво, забъркано от заразна болест, схватки, недоверие и смърт. Стигнаха до началото на гората, където неколцина мъже вече режеха дърва, и продължиха под короните на дърветата. Имаше тясна пътека, просто ивица малко по-утъпкана трева. Влажната гора беше прекрасна — роса искреше под бледото слънце, зюмбюли проблясваха като скъпоценни камъни в рехавата мъгла. Леший обаче не можеше да се порадва на утрото. Той беше пленник. Погледна Елис. Ами тя каква беше? Пленница на пленник. Голямо сгромолясване в една-единствена нощ за благородната дама.

Едва ли бе изминал и час, когато излязоха на поляна, обградена от огромни дъбове, които вече се разлистваха.

— Тук е — каза Фастар.

Леший не виждаше никакви следи от бивак.

— Храфн! — кресна Фастар. — Храфн!

Някъде по високите клони гарван се размърда в гнездото си.

— Не си този, който търсим — подхвърли Офети.

Никой не се засмя.

Птицата се настани на клон над тях и ги зяпна.

— Странни твари са те — отбеляза Офети. — Не гнездят заедно, но щом някой от тях надуши храна, скъсват се от грачене, за да повикат и другите на пиршеството.

— Дано няма още някой като Храфн наблизо — намръщи се Фастар.

— Защо не ме оставиш да изкормя този трупояд? — наежи се Офети.

Фастар се усмихна.

— Ако се натъкнем на него там, където не е под закрилата на Зигфрид, ще се надпреварвам с тебе кой пръв да му клъцне гръкляна.

— Не бива да говорите така — намеси се Сван. — Той е жрец на Один. Лекува хората, а в бой струва колкото десетима, видях го с очите си.

Фастар изсумтя, но не пожела да продължи спора.

— Храфн!

Нещо се размърда в шубраците.

— Ох, кълна се в дебелия грездей на Фрейр, че е тя — промърмори Офети.

— Щом е тъй, да оставим пленниците и да приключваме — предложи Фастар. — Не искам да се бавя тук, за да гледам какво става.

— Фастар, толкова ли си се размекнал? — подхвърли насмешливо Серда.

Леший изви глава към коравия дребосък, който бе тормозил Елис с такова удоволствие.

— Убил съм поне двайсетина мъже — отвърна Фастар, — но смъртта им беше честна, с меч, брадва или копие. А от това се гнуся.

— Не ти ли харесва да гледаш как страдат твоите врагове? — упорстваше Серда.

— Харесва ми да умират бързо — сопна се Фастар, — за да се връщам по-скоро при пивото и жените.

— Всекиму своето — вдигна рамене дребосъкът. — Ако искаш, аз мога да остана с тях.

— Постъпи както желаеш…

Гласът на Фастар секна, а Леший се ококори, неволно отворил уста. Елис направо изпищя, но никой не я погледна — всички бяха прекалено заети да се сдържат да не повърнат. Веднъж Леший срещна прокажен по дългите пътища и побърза да се махне надалече. Но такава уродливост не би могъл и да си представи.

В края на поляната излезе жена с разрошена черна коса. Носеше мръсно бяла дълга риза, окървавена отпред от две незараснали рани на шията. Олюляваше се, като че не й стигаха силите да се задържи права. Но вниманието на търговеца се прикова в очите й. Нямаше ги. Лицето й беше осеяно с белези, но повече и по-страшни, отколкото имаше нейният брат, а главата й изглеждаше подута почти като чудовищна гъба на дънера на дъб. Наглед нямаше нос, устата беше разръфан процеп, а вместо очи зееха кухини, чиято форма трудно можеше да се определи. „Какво й е причинило това?!“ — питаше се смаяният Леший. Не познаваше подобна болест, макар че черно-червеното й лице беше очевидно възпалено, по-издуто от едната страна и някак хлътнало от другата. Но най-смразяващи бяха празните очници.

Жената се клатушкаше по поляната, накрая се спъна и падна, запълзя слепешком на колене и длани, душеше шумно въздуха и напипваше пътя си към тях.

— Какво да правим? — промърмори Фастар.

— Не гледай мен — сопна се Офети.

— Това е техният бивак. Тя иска монаха, дай й го — намеси се Серда.

— Как, в името на ледените цици на Норните, позна какво иска това нещо? — озъби му се Офети. — И ти ли започна да четеш мисли?

Жената чу гласовете им и наклони глава. Леший я гледаше как се изправя и застава с лице към тях на двайсетина крачки, отпуснала ръце покрай тялото си. Всичко ставаше прекалено смахнато. Търговецът пресметна, че половин ден бързо ходене стига, за да напусне земите, завладени от северняците. Ако можеше, би тръгнал с дамата направо към Ладога. Вярно, би се наложило да зареже коприната и мулетата, но князът щеше да му се отплати щедро, ако получи момичето. За пръв път, откакто тръгна от източните земи, Леший съжали, че човекът вълк не е до него. Той би им дал поне някакъв шанс да избягат.

— От нас се иска да оставим монаха тук — обади се друг берсерк. — Хайде да го оставим и да си вървим.

Фастар завъртя глава.

— Трябва да научим къде е онова момиче. Ако Храфн иска да научи тъкмо това, трябва да го изпреварим и да отидем първи при нея. Нека чуем прорицанието и да я открием, преди той да е забил ноктите си в нея.

— Добре де, да сваля ли монаха на земята, или не? — попита Офети.

— Свали го.

Леший се огледа. Дългурестата фигура на Хугин се появи откъм другия край на поляната. Носеше три торби и бе облякъл оръфан панталон и съдран елек от мръсно сива вълна, която изглеждаше мазна, сякаш не е била накисната във вряща пикня, за да се изчисти. На хълбока му висеше ножницата със зловещо извития меч. Разбира се, Леший отдавна знаеше за тези оръжия, легендарни сред маврите и синкавочерните хора в Африка. Но дори когато преброди пътищата на керваните чак до Серк, тъй и не видя нито едно. Питаше се кой ли ковач има уменията да изработи такъв меч.

— Сложете монаха ето тук, под надвисналия клон на този дъб — каза Гарвана.

Леший гледаше как свалят монаха от мулето и чак се нажали. Умуваше каква огромна цена би трябвало да има един светец. Дори костите му можеха да направят богат онзи, който ги продаде на подходящ манастир. Търговецът си рече, че току-виж му падне сгоден случай да открадне трупа — в какъвто несъмнено щеше да се превърне монахът, щом Хугин си свърши работата с него.

Изповедникът не издаде звук, докато го оставяха на земята. Гарвана коленичи до него и опря длани в челото и гърдите му. Леший би се заблудил, че шаманът иска да се погрижи за монаха, ако не виждаше примката със сложния възел.

Гарвана преметна въжето през клона и нахлузи примката на врата на монаха. Затегна я и издърпа изповедника да седне, Леший забеляза, че въжето не задушаваше монаха, макар и да му пречеше да диша. А от него се искаше да стои тук, за да предаде после на краля какво е казал изповедникът. Но щом му беше трудно да диша, как щеше да изрече прорицание?

— Така ще можеш ли да научиш къде се е дянало момичето? — усъмни се Офети.

— Може би — отговори Хугин.

Монахът изпъшка и притихна. Леший му се възхити. Отсега си знаеше, че този човек няма да отстъпи пред болка, увещания или молби. Такива като него ставаха мъченици. Леший никога не забравяше за изгодата си и му хрумна, че може да изкрънка по някоя гореща гозба в манастирите, докато разказва на монасите как е умрял техният събрат.

Хугин отвори първата торба. В нея имаше бял прах. Извади цяла шепа и намаза лицето и ръцете на изповедника. Леший забеляза, че магьосникът не пипа грубо. Всъщност внимаваше много, заглаждаше праха с палец досущ като майка, махаща мръсотията от лицето на сина си, преди да са дошли гостите. Хугин отвори втората торба и извади твърде странен предмет, изваян от дърво. Приличаше на двойна лъжица с кожени връзки във всеки край. Опря го в лицето на монаха и Леший се досети, че това е някакъв предпазител за очи като металните наочници, които северняците слагаха на погребалните шлемове. В битка бяха безполезни, защото металът можеше да насочи върха на меч или копие както встрани от очите, така и към тях. Но този не беше прикрепен към шлем и в него нямаше прорези. С тази измишльотина на лицето си човек не би виждал нищо. Храфн обаче не го върза на главата на монаха, а май размисли и го остави настрана. Отвори и третата торба, извади човешка ръка с пръст, вързан за примка. Нагласи я на шията на монаха.

Леший се озърна към берсерките, които си мърмореха един на друг. Търговецът долавяше колко ги смущава ритуалът, който предстоеше.

Хугин отиде при съсипаната си сестра, застанала насред поляната. Хвана я нежно за ръка, поведе я към монаха и я настани до него. Тя обви с ръце изповедника и запя.

Имаше прекрасен глас. Думите не бяха на език, който Леший знаеше, но сякаш звъняха. Песента му размъти главата. Усети как се разсейва, все едно вършеше досадна работа и зяпаше слънчевия ден навън. По някое време забеляза, че притъмнява. В първия миг му се стори, че има облаци, но бързо разбра, че се здрачава. Долавяше миризмата на дим откъм долината, слънцето просветваше ниско между дърветата. Берсерките бяха налягали по тревата и изглеждаха като заспали. А безликото ужасно подобие на жена още се гушеше в монаха и пееше, Гарвана още бе коленичил наблизо и зяпаше нанякъде. Имаше и шум, който Леший не разпозна. Заблуди се, че е шумолене от вятър, ту по-силно, ту по-тихо, но не беше същото. Повече приличаше на диханието на тълпа, на далечна гълчава.

Песента продължаваше. Леший се загледа в дърветата. Навсякъде около поляната в гаснещата светлина чернееха гарвани като парцалчета, спускащи се върху клоните.

Един изпърха подобно на черно листо и кацна върху рамото на жената, въртеше глава любопитно. Тя протегна пръст и птицата го клъвна, изскочи капка кръв. Жената като че не забеляза, а пъхна пръста под ноктите на гарвана, който се вкопчи в плътта й. Със свободната си ръка тя напипа рамото на монаха. После духна лекичко върху птицата, която прескочи върху изповедника. Леший гледаше как монахът усети тежестта и опита да извие глава встрани, но примката не му позволяваше. Здрав човек би могъл да се размърда, да подплаши гарвана, но не и изповедникът. Птицата започна да кълве, но не неговото тяло. Откъсна мъничко парченце от ръката, увиснала на шията му, и изграчи силно. И други гарвани се спуснаха от дърветата с доволна врява, започнаха да разкъсват ръката.

Чу се и друг звук като дълбока въздишка или охкане, но не от болка, а от отчаяние. Леший забеляза, че от бузата на монаха потече кръв, после от челото, накрая от шията, ушите и устните му.

Хугин се върна при изповедника и приклекна да шепне на ухото му.

Один, господарю, с това приношение на болка,

Один, господарю, твоите слуги те умоляват,

Один, господарю, който в мъката заслужи обич,

Один, господарю, насочи ни към твоя враг.

Мънкаше тези думи отново и отново.

Берсерките се надигнаха, някои тръскаха глави, други се обръщаха на другата страна с престорено безразличие, но един гледаше в захлас. На Серда зрелището явно му допадаше. А Елис не можеше да отмести поглед и се мъчеше да говори, но само фъфлеше втрещена. След миг-два щеше да се издаде. Леший обгърна раменете й с ръка и за да я подкрепи, и за да я възпре. Знаеше колко странно изглежда да се държи така с роб, но никой не се озърна към него — останалите виждаха само страданието на изповедника. Червеното слънце хвърляше дълги сенки в гората като ръце, протегнати да приветстват нощта. Леший осъзна, че стоят тук от много часове.

Монахът не можеше да шавне, но гласът му беше силен, дори развълнуван.

— Аз се върнах при нея. Тя е близо до мен.

Търговецът дръпна Елис.

— Да се махаме!

— Тя е тук! — нададе вой монахът. — Тя е тук…

— Къде? Къде е тя? — питаше Гарвана тихо като баща, приспиващ неспокойното си дете.

— Тук, тя е тук.

— Можеш ли да я намериш? Къде е тя?

— Наблизо е, тя винаги е била близо до мен. Господи Исусе, дай ми сили да устоя. Няма да я предам…

Една птица подскочи към лицето на монаха и клъвна колебливо окото му. Хугин стисна ръката му и пак заговори напевно:

— Один, господарю, вземи тази мъка заради своите мъки, деветте нощи и дни на брулено от стихии дърво. Один, господарю, който даде око за знание, поведи ни към твоите врагове.

— Елис! Елис! — закрещя монахът. — Ела при мен, ела при мен. Толкова дълго те търсих. Елис… Адисла, не си отивай — това ще ме погуби!

— Адисла ли? Коя е пък тази? — сепна се Елис. Името като че беше северняшко, но й прозвуча странно познато. Поддаваше се на желанието да помогне на изповедника. Понечи да пристъпи към него, обаче Леший я спря. Увереността му, че тази магия няма да постигне нищо, бе изместена от още по-силната вяра, че магията ще успее. Очакваше само след миг монахът да каже точно къде е дамата.

Птиците вече падаха от клоните като в черна есен, струпваха се върху тялото на изповедника, вряскаха и грачеха.

Леший забрави колебанията си. Не го интересуваха нито мулетата, нито коприната. Трябваше да мисли само за собствения си живот и за наградата, която можеше да получи за тази жена.

— Хайде, тръгваме — подкани той Елис.

Не успя да я помръдне. Тя беше като вкоренена на мястото си, разтреперана и вторачена в изповедника.

А Хугин пак накара ужасната си сестра да запее.

И тогава от монаха се изтръгна нечовешки писък, пронизителен звук на терзание, акорд от музиката на ада. Настана шумна бъркотия. Гарвана се изправи със скок и разпъди птиците от тялото на изповедника. Замахна с нож към въжето и монахът се свлече като чувал пясък. Елис не можеше да се сдържа повече и хукна към Жеан, провря се между берсерките и профуча край Хугин, който се бе обърнал и стискаше главата си с длани.

Леший се хвърли подире й и се наведе, за да укроти някак плачещото момиче.

— Помни — зашепна й, — че си няма. Няма! Не казвай нищо, иначе ще споделиш мъките на този човек.

Опитваше се да не гледа монаха, но докато дърпаше Елис, го зърна за миг. Езикът на изповедника висеше от устата му. Приличаше на парче от черен дроб, лъскаво от кръвта и разръфано в края. Търговецът се изуми от постъпката на монаха. Жеан не допусна да чуят прорицанието, както и да го омагьосваха и изтезаваха. Направи единственото нещо по силите си, за да не издаде Елис. Той бе отворил уста, за да изкълват птиците езика му.

13.
Награда за честта

Щом Гарвана отряза въжето и монахът падна на тревата, поляната притихна.

Офети се доближи и се загледа в момчето на търговеца, което прегръщаше изповедника.

— Виждам, синко, че сте от една вяра. Е, ако той е мерило за тукашните мъже, можем да си товарим нещата и да се прибираме у дома. Тоя мъж е от желязо, признавам. А, Гарване? Даде ти урок, нали? Сакат, вързан и омагьосан, ама те победи в това, в което най-много те бива.

Елис не разбра нито дума, но почувства почитта в гласа на северняка. Пак наведе глава да погледне монаха. На лунната светлина кръвта беше черна и блестяща, едното око се подуваше окървавено. Птицата бе изкълвала почти целия клепач, макар че самото око изглеждаше непокътнато. По цялото му лице и ушите имаше множество рани, костта на скула белееше през пробитата кожа, а дупчица в бузата оголваше зъб. Тя махна останките от гнусната ръка и ги захвърли. Никой не се опита да й попречи.

— Няма да се възстанови от това — отбеляза Леший. — Тези рани не са смъртоносни, но ще гноясат. Виждал съм вече такова нещо.

— Колко струват костите на бог, на тегло ли ги плащат? — подхвърли Серда, изсмя се и побутна с ботуша си хълбока на изповедника.

Елис скочи мигновено. Без да се замисли какво прави, тя блъсна с все сила Серда в гърдите. Той не очакваше удара, спъна се в стърчащ корен и пльосна по гръб. Опомни се веднага, извади нож още докато падаше, надигна се пъргаво и се втурна към нея. Успя да направи две крачки, преди Офети да пристъпи с изненадваща пъргавина и да забие рамо в ребрата му. Запрати го в близкото дърво. Серда остана без дъх, стовари се на земята и заохка.

Офети посочи монаха.

— Той заслужи почитта ми тази вечер. Остави момчето да се грижи за него, щом е склонно да прави това. А ако ти, Серда, търсиш с кого да се сбиеш, няма да те разочаровам. Готов съм да ти угодя.

И отново Елис не схвана нито дума, но казаното й беше достатъчно ясно.

Серда стана и си изтупа дрехите, макар че още се задъхваше. Вторачи се в Елис така, че нямаше нужда тя да гадае какво би й сторил, усмихна се и тръгна обратно към големия бивак.

Нощта бе настъпила и луната превръщаше поляната в сребрист кръг. Хугин каза на Леший нещо на норвежки. Търговецът завъртя глава.

— Не ми се вярва той да разбира, че сме тук.

За пръв път Гарвана впи поглед в Елис.

— Погрижи се да му е топло тази нощ и му давай вода, ако поиска. Няма да умре до утре. — Пак се обърна към Леший. — Повтори пред краля какво каза монахът и му предай, че по това време утре по един или друг начин ще науча от него всичко, което може да ни каже. Сега трябва да помисля.

Хвана сестра си за ръката и я поведе към отсрещната страна на поляната, сетне двамата се скриха между дърветата.

За всички беше очевидно, че Жеан ще умре. Тресеше го, раните му изглеждаха много зле. Странно, но птиците не го кълваха през дрехите, а само там, където кожата беше открита. Жеан бълнуваше, стискаше ръката на Елис, фъфлеше и хриптеше. Езикът му се поду като страшна кървавица и нямаше как да затвори устата си. Елис я навлажняваше с мокра кърпа, изстискваше по малко вода вътре. Откъм навеса на магьосниците се чуваше тихо пеене, думите бяха неясни като полъх на дим във вятъра.

Леший седеше при нея. Дори този загрубял от живота търговец, който виждаше света от гледна точка на печалбите и загубите, остана потресен от страданията на монаха.

Някакво момче дотича на поляната и забърбори припряно на викингите. Елис видя, че Фастар сочеше към нея, а огромният дебелак ги доближи и каза нещо на Леший, който му отговори. Офети се отдалечи.

— Трябва да се явя пред краля — обясни й търговецът. — Изпратил е момчето да ме повика.

— За какво? — попита тя тихо, но първо се увери, че никой не ги гледа.

— За да чуе какво е казал монахът при изтезанията.

Леший не пожела да назове случилото се магия. Изповедникът беше полумъртъв от мъченията и едва не разкри онова, за което просто се бе досетил — че благородната дама е наблизо. „Ама че прорицание…“

— Заповядано е и ти да дойдеш — добави той. — Май и долу ще трябва да се преструваш на роб.

Елис докосна ръката му.

— Изповедникът умира.

— Така е.

— Има нужда от мен. Позволи ми да остана.

Леший сви рамене и подвикна на северняците. Дебелакът отговори нещо, клатейки глава.

— Не. Искат да дойдеш и ти — преведе търговецът.

— Няма да го изоставя — възпротиви се Елис и му обърна гръб.

Леший пак заговори на берсерките, последва кратък спор между тях, накрая дебелакът тръсна глава и направи чудат жест, като спомена и името на краля.

Търговецът изви глава към Елис.

— Офети казва, че кралят можел и сам да се обслужи една вечер. Свещеникът е заслужил малко милосърдие. Берсеркът е готов да върши твоята работа в бивака, ако кралят настоява толкова. Ти ще се грижиш за монаха. Ако успееш, премести го долу при речния брод. Ще ви намеря там и се заклевам, че ще те върна при твоите хора. — Леший понечи да се изправи. — Ти май спечели приятел — дебелия викинг. Аз трябва да тръгвам.

Елис също се изправи и кимна на Офети. Изпълни я увереност въпреки страха. Бог бе пожелал тя да бъде до изповедника. А Бог, рече си тя, различава добре своите от враговете. Ако трябваше някой да се страхува, това бяха магьосникът и гнусните му помощници.

14.
Разкритие

Леший и берсерките слязоха в бивака и стигнаха до къщата, която Зигфрид използваше за щаб на войската си. Нападенията през отминалия ден бяха упорити и северняците дадоха много жертви. В нощта пламтяха огньове и първобитната свирня на флейти и барабани се накъсваше от стонове и писъци. Измършавели лица белееха в мрака. „Така сигурно изглежда земята на мъртвите“ — хрумна му на Леший.

Къщата се виждаше отдалече под ярката луна. Търговецът беше уморен и се надяваше на гостоприемството на краля. Вземане-даването с владетели си имаше поне едно предимство — дори в трудни времена при тях се намираха добро вино и вкусна храна.

Кралят седеше на стол насред стаята. Столът никак не приличаше на трон, но си личеше веднага, че е сложен тъкмо на това място, за да го замести. Леший се почуди дали кралят не раздава правосъдие. От срещите си със северняци се бе убедил, че те рядко държат на церемониите, особено когато воюват.

Кралят му се усмихна неприветливо и подаде празната си чаша, за да бъде напълнена. Леший забеляза, че до него не е обичайният му слуга, а кльощавият берсерк Серда. Ето къде бе дошъл, след като си тръгна от поляната…

— Търговецо, не водиш младия си роб.

— Той се грижи за монаха. Франкът пострада зле днес — обади се Офети.

— Заповядах да ми го доведете.

Зигфрид беше пребледнял и стискаше зъби, все едно преглъщаше кипящия си гняв.

— Слуги колкото щеш — сви рамене Офети. — Ако желаеш, аз ще го заместя.

— Казах да ми доведете момчето, дебелако. Върви да изпълниш заповедта.

— Ще се катеря цял час по склона — оплака се Офети, но погледна пак вбесения крал и добави припряно: — Отивам, отивам!

— Добре. Доведи го, но без разправии, за да не научи Гарвана.

— Ти заповядваш — отвърна Офети и даде знак на Фастар да излезе с него.

Кралят глътна малко вино, за да се овладее, и каза на Леший:

— Е, какво каза светецът? Какви откровения чу от него?

Леший се огледа. Воините в стаята се бяха наежили. Всички го гледаха втренчено. Търговецът си бе патил достатъчно от неуспешни сделки, за да знае кога е време да се примири със загубите и да си плюе на петите. Само че сега беше немислимо да се изплъзне на краля.

— Хайде, търговецо! Какво каза той?

Леший се подвоуми дали да излъже, но се отказа. Твърде много хора знаеха латински и нищо чудно някой да бе осведомил краля. Истината беше най-безопасна.

— Каза, че тя е тук.

— Нима? — Въпреки нехайния тон кралят изглеждаше готов да избухне всеки миг. — И защо е казал това според тебе?

— Не съм магьосник, господарю.

Кралят се изправи толкова бързо, че Леший понечи да отскочи назад. Вече нямаше съмнение, че Зигфрид едва сдържа яростта си.

— О, магьосник си ти, търговецо, магьосник! Научих от моите бойци, че съм те познавал още в детството си. Само дето липсваш в паметта ми. Да не си изтрил спомените ми, а?

На Леший му олекна. От това можеше да се измъкне с приказки.

— Просто казах, че славата ви се е разнесла надлъж и нашир, затова съм чувал за вас и вашия баща още от дете в родината си отвъд Източното езеро. И там пеят за вашите подвизи. Може би вашите бойци не са ме разбрали. Не владея чак толкова добре вашия език.

— Владееш го толкова добре, че да лъжеш — натърти кралят.

Леший не каза нищо, защото се досещаше, че само ще си навреди.

Кралят плесна с ръце.

— Добри ми Серда, покажи на нашия почитаем гост какво намери в неговите дисаги.

— Дадохте ми дума, че няма да ги пипате!

— Не съм ги пипал. Серда сгащи едно хлапе при опит да отмъкне нещо. Крадец отвори дисагите ти, търговецо, не моите воини. И защо ли упорстваш в желанието си никой да не види твоите стоки? Твърде странно се държиш за търговец.

— Господарю, искам и аз да съм при стоката си, когато я разглеждат. Иначе получавам твърде лоша цена за нея. По-точно не получавам нищо.

— Има и по-лоша цена от нищото — сопна се Зигфрид и докосна дръжката на меча си.

Серда се подсмихна на Леший и издърпа напред една от големите торби. Сърцето на търговеца се разтуптя, когато берсеркът бръкна и извади нещо. На светлината на свещите блесна бледо злато. Косата на Елис.

— Какво е това, търговецо?

Гласът на Зигфрид се накъсваше от гняв.

Леший въздъхна и разпери ръце. Трябваше да се успокои.

— Купих косата от една селянка по пътя насам. Ще направят чудесна перука от нея. Всеки от вашите бойци ще се гордее да я занесе на жена си.

Кралят пак стисна зъби и извади от торбата още нещо, което беше толкова малко, че се побра в юмрука му. Изпъна ръка към Леший.

— Според тебе какво държа тук?

— Аз съм обикновен човек и не смея да гадая какви са мислите на кралете.

— Добър отговор. Но моят е по-добър. Искаш ли да го чуеш?

— Както желаете.

— Държа смъртта ти, търговецо.

Леший преглътна. Докато още беше в безопасност на поляната с дамата, бе си помислил, че е живял дълго и е готов да заложи живота си срещу шанса да забогатее. Но сега този живот му се струваше твърде кратък. Неприсъщи за него мисли се въртяха в главата му. „Не съм направил нищо. Не съм живял.“ Да, мина с камила по пътя на коприната, отиде до замръзналите брегове на север, видя Свещената римска империя и маслиновите горички на юг. Но изправен пред смъртта, той прозря ясно истината за живота си. Всичко това бе вършил сам. Спомни си своята майка. Тя беше последният човек, когото обичаше и за когото би умрял. Разбра защо му хрумна, че нищо не е направил. Никога не замени онази обич с нова — към приятел, към жена, към дете. Търговията беше всичко за него. Ето я и последната сделка, в която ще се пазари за живота си.

Кралят застана пред него и разтвори юмрука си. На дланта му лежаха два хубави женски пръстена. На единия изпъкваше лилията на маркграфа на Неустрия, която сочеше, че жената е от благородно потекло и е потомка на Робер Силния. Викингите бяха понесли немалко поражения от него, преди да го убият накрая, затова познаваха добре герба му.

— Господарю, приех ги като заплащане за коприна — каза Леший. — Кой съчини цяла история от няколко кичура и някакви пръстенчета?

Търговецът стрелна с поглед Серда.

Кралят като че претегли думите му наум.

— Кога направи тази сделка?

— Онази вечер, господарю. Някакъв чудак ми предложи тези неща, беше висок и носеше вълча кожа. Не ми допадна особено, но беше готов да плати добре за…

Кралят вдигна ръка.

— Ще видим. Твоето момче ще дойде тук преди зазоряване и ще чуем какво има да каже.

— То не говори, господарю. Нямо е.

— И да говори, и да мълчи, ще научим достатъчно от него. Ако се оправдаят подозренията ми, че той всъщност е дамата, която търся, ще те изкормя тук, в тази къща.

Отвън се чу шум, в стаята нахълта задъхан мъж — един от берсерките, които намериха Леший на хълма предишната нощ. Висок, жилав северняк с белег през цялата буза и отрязан горен край на ухото. Нещо беше преметнато през ръката му. Усукан мокър плат.

— Какво си ни донесъл?

Платът пльосна тежко на тръстиките. Въпреки мръсотията всички виждаха коприната и броката на скъпа рокля.

— Намерих я там, където беше спрял за нощувка. Дрехата е франкска, господарю, няма спор за това.

Зигфрид извади меча си и пристъпи напред, а Леший инстинктивно протегна ръце да го отблъсне.

15.
Мъките на изповедника Жеан

Гласове и натиск в главата. Замайване, объркване и болка. Изповедникът знаеше, че Гарвана се опитва да го омагьоса, и се съпротивяваше.

Нарочно или случайно те го подхванаха чрез слабостта му към човешкия допир. Усещаше прегръдката на жената и плъзгането на косата й по лицето си, чуваше прекрасната песен и противно на волята си намираше утеха.

Отначало напираше да се дръпне, но беше толкова здраво вързан, че не можеше да помръдне. Въжето му причиняваше страшна болка в гърлото, напевните слова на Гарвана го омайваха, гласът на жената се вплиташе в мислите му както струйката дим от кадило се вплита в слънчев лъч. Той би успял да устои на всичко, да остане какъвто се познаваше въпреки мъчението с въжето, ако не беше досегът с нея.

Започна да губи представа за времето. Унасяше се и забравяше болката, прегръдката бе като топлината на огнище след дълго пътуване под студения дъжд и вятър. После стягането в гърлото се натрапваше в мислите му, в съзнанието оставаше само задушаващото го въже. Накрая вече не знаеше кой задава въпросите и дали му отговаря. Струваше му се, че е другаде, не на поляната по здрач, а на много по-мрачно място. Усещаше, че е под земята. Въздухът лепнеше по кожата му със студена влага. Дали беше в ада? Имаше гласове. Разпозна и своя глас, но не можеше да го отдели от останалите.

— Къде ще я намерим?

— Коя?

— Момичето, което беше с тебе в църквата.

— Тя винаги е била с мен.

— Къде е тя?

— Аз знам.

— Къде е тя?

— Тя дойде при мен.

— Къде е тя?

— Трябва да укрепя духа си за идните битки.

Тогава шавна, въжето се впи и той се задави. Усети нечии ръце да нагласят тялото му и мъничко му олекна. Вонята на разложение нахлуваше в ноздрите му, а смразяващият глас на Гарвана се натрапваше в ушите му с все същото светотатствено песнопение.

„Один, който даде око за знание,

Один, който вися деветте нощи и дни

на брулено от стихии дърво,

Один дръзкият, бесният и безумният,

Один, приеми нашия дар на болката.“

Жеан избутваше насила думите от впримченото си гърло:

— Исусе, който умря на кръста за нашите грехове, който страда, за да бъдем ние свободни, прости ми греховете и ме приеми в своите небеса, Господи.

Изповедникът беше убеден, че ще умре на това място, и с молитва се опази от гордостта, че Бог го е избрал за мъченик.

Чу как Гарвана изсумтя от досада. Тогава гласът на жената се промени, стана по-дрезгав, настойчив, умоляващ. И първата птица кацна върху него.

Само го подразни, когато тупна на гърдите му. Не знаеше какво е това, докато не проехтя граченето. Разбира се, вече бе чул как гарваните се събират по клоните наоколо, но в болката и страданието си не открои тези звуци сред останалите. Щом и втората птица кацна, ужасът го облада. Те кълвяха, а той не усещаше нищо по кожата си. Разкъсваха нещо друго, увиснало на шията му. После му нанесоха първата рана — един гарван само го клъвна любопитно по бузата. Той изохка, друга човка се заби по-силно в бузата му, птицата изграчи продрано и ликуващо. Жеан се мъчеше да върти глава, но въжето се стегна още повече. Гарваните се струпаха върху него, късаха и плътта, и волята му с удари на човки като капки от мъчителен дъжд. Той успя някак да се обърне, въжето се впи и му причерня пред очите.

Когато се опомни, чуваше гласове.

— Адисла, върни се при мен!

— Не, Вали, не. Кроежите на боговете са те уловили като в капан, а аз не искам да ме впримчат.

— Обичам те.

— И аз те обичам. Но това не стига.

Тези имена му бяха непознати, а будеха отзвук като сянка на спомен, който се изплъзва и оставя вместо следа чувството, че нещо неимоверно важно се прокрадва край съзнанието, но е недостъпно.

После споменът пламна в ума му, сякаш всичко се случваше днес. Дева Мария стоеше пред него, събрала в себе си ослепителната светлина над нивите и небесната синева. Тя беше прекрасна. Докосна рамото му.

— Не ме търси — каза тя. — Остави ме.

Той викаше, пищеше и стенеше, докато птиците превръщаха кожата му в кървава дантела.

— Къде е тя?

Гласът го върна в настоящето. Той бе изменил на себе си, без сам да знае. Какво ли им каза и какво ли още можеше да каже при такова изтезание? Търсеха благородната дама, а той знаеше къде е. Не се нуждаеше от божествено озарение, за да е сигурен. Тя беше с търговеца. Можеше мигновено да сложи край на болката и неспирното кълване. Изповедникът беше убеден, че няма да издържи още дълго. Една от птиците откъсна парче от устните му, а Жеан повтори мислено думите: „Уповавам се на Христа“. И отвори уста за безмилостната човка. После в него се надигна чернота и сетивата му угаснаха.

16.
Бягство

Елис отиде да доведе мулето при изповедника и то тръгна с нея, без да се противи. Тя не знаеше как да задържи монаха на гърба му, защото товарното добиче нямаше седло. Погледна към другия край на поляната. Тихите напеви откъм навеса продължаваха. Мъчителите още бяха в леговището си. Елис се вторачи в огъня, който викингите бяха оставили да тлее. У нея напираше желанието да изгребе жаравата и да изгори страшните брат и сестра, докато се занимаваха с магиите си.

Даде си сметка обаче, че нищо няма да постигне, само би ги накарала да излязат.

Очите на монаха бяха изцъклени, той не беше на себе си. Елис започна да увещава кротко мулето да не мърда. Пак призова в мислите си онзи символ на кон и почувства веднага как формата потръпва и тропа с копита. За миг се стъписа, но се боеше твърде много от Гарвана и ужасната му сестра, за да умува над странното преживяване. Повдигна изповедника и той изохка. Тялото му, изцедено от болестта, не беше тежко, но тя напрегна цялата си сила, за да го изправи. Пак заговори на мулето и опря изповедника в хълбока му. Кафтанът й се намокри с кръвта на Жеан, докато го нагласяше върху гърба на животното. От монаха се изтръгна кратък вик като в просъница, щом главата му опря в шията на мулето.

Напевът откъм навеса секна и Елис се вцепени. Не го чу отново, но не долови и други звуци, до ушите й стигаше само далечният шум от бивака на викингите. Тя поведе животното и изповедникът тутакси се килна встрани. Елис го прихвана под мишниците, преди да падне, и пак го намести.

Монахът явно не можеше да се задържи върху животното. Налагаше се да го крепи с едната си ръка, с другата хвана оглавника на мулето. Трябваше да върви неловко с хълбока напред.

В гората не се виждаше друга пътека, освен онази, която Гарвана бе утъпкал. Накъде да тръгне? Да постъпи ли както й заръча търговецът? Не му вярваше, но нямаше друг закрилник. Значи щеше да отиде при брода. Но къде ли беше този брод? Да, от другата страна на хълма. От уплаха не си спомняше дори дали дърветата растат по-нарядко на билото и ще може ли да види реката оттам. Все едно. Тревата бе избуяла, имаше и много трънаци, но Елис подбираше най-лекия път и дърпаше мулето. То се подчиняваше и пристъпяше в по-гъстия мрак между дърветата. Изминаха само пет крачки, преди монахът пак да се наклони встрани. Този път той извика по-силно.

Тя се напъна да нагласи тялото му отново и продължи напред. Тук тъмнината беше прорязана от паяжината на лунните лъчи, в които гъмжаха нощни мушици. Светулки проблясваха в зелено, луната сякаш посребряваше дънерите на огромните дъбове. Но гората беше същинска клопка. Елис не успяваше да измине дори няколко крачки, без краката й да се оплетат в тревата, без мулето да изпръхти толкова шумно, че да събуди и хиляда викинги, без монахът да се свлече от гърба му.

Чу и гласове откъм бивака на северняците. Някой идваше нагоре по хълма. Тя си пое дъх. Доникъде нямаше да стигне така. Без да се замисли, Елис избута изповедника напред и се настани върху гърба на мулето зад него. Животното въздъхна недоволно, но не шавна. Тя го смуши полека с пети в ребрата. Мулето не помръдна. Елис се сети, че то никога не е било обучавано за езда.

Формата пак се появи в главата й и сякаш зацвили. Щом се съсредоточи върху нея, животното тръгна уверено в мрака. То явно се плашеше по-малко от Елис, на която във всяка сянка се привиждаше Гарвана, всяко смътно различавано дърво беше датчанин. Стори й се, че чу нещо. Спря. Нещо наистина я следваше. Стъпките бяха бързи и тихи, а тя можеше само да се мъкне мудно. Знаеше, че всяко следващо движение ще я издаде, затова спря мулето в сянката на голямо дърво. Нямаше как да накара животното да стои мирно, затова го върза за нисък клон, завлече изповедника на петдесетина крачки при ручейче и легна до него на тревата.

Остана така неподвижна и притихнала, но долови само шумоленето на ветреца в клоните. Върна се при мулето и го отвърза. И тогава те й се нахвърлиха — двама от тях я събориха на земята. Зърна лъскави остриета на ножове и чу думи на родния си език.

— Къде е той? Къде е изповедникът?

— Аз съм дамата Елис, потомка на Робер Силния — избълва тя дрезгаво.

— Госпожо?…

Мъж се взираше в нея. Носеше корава кожена куртка. Тя не го позна. Другият с него нямаше никакви доспехи, но бе затъкнал две брадвички в колана си. Нещо прошумоля отляво. Елис се огледа. И други надничаха към нея между дърветата. Скоро осъзна кои са. Бяха монаси воини с късо подстригана коса и тонзура на темето. Преброи десет. Стоящите до нея явно бяха озадачени и тя побърза да им обясни в какво положение е изпаднала.

— Ние сме от „Сен Жермен“ — каза онзи, който я нападна. — Опитвахме се да заловим датчанин, за да научим от него участта на изповедника.

Елис сведе глава.

— Той е тук.

Поведе и тях, и мулето към малкия ручей. Някой от монасите ахна, щом видя светеца.

— Какво са му направили?!

— Гавриха се гнусно с него — отвърна Елис.

— Госпожо, трябва да го пренесем от другата страна на хълма и през брода, за да стигнем до манастира.

— Ами вържете го на мулето.

Монасите не се помайваха — бяха дошли да пленят враг, затова имаха въже. Изповедникът беше зле — кожата бе студена на пипане, дишането му почти не се чуваше. Елис се молеше за него.

— Ще се крием в гората докъдето можем — реши предводителят, — после ще слезем към реката, за да заобиколим през брода. Оттам ще е по-безопасно да се върнем към манастира. Госпожо, северняците са навсякъде, трябва да бъдем предпазливи.

Изненада ги тропот на коне. Монасите посегнаха към оръжията си. Вляво от Елис нещо се промуши тихичко. „Това пък какво беше?“ Първия път реши, че са били монасите, но сбърка. Същите звуци се чуха отдясно.

А после въздухът сякаш се раздра от вик. И Елис видя страшната жена с окървавената роба, застанала на петдесетина крачки от нея, белият плат светеше под луната, ръцете висяха до скованото тяло, обезобразеното лице бе застинало. Елис осъзна, че това не е вик на болка или мъка, а зов.

По-навътре в гората изчаткаха копита и всичко стихна. Онези, които чуха писъка, чакаха дали няма да се повтори. Следващият вик беше непоносимо оглушителен. Отдалече долетя пронизителен отговор. И конете тръгнаха бавно между дърветата право към Елис.

— Трябва да се махнем, преди да са ни видели — настоя тя. — Убийте я!

— Няма да вдигна ръка срещу невъоръжена жена — възрази един от монасите.

— Тогава ми дай това!

Елис издърпа нож от канията на колана му.

Хукна към жената, но някаква сянка погълна в миг луната. Вещицата не се виждаше никъде. Елис оглеждаше внимателно наоколо и забеляза проблясък. Изваден меч. А всеки франкски меч беше в Париж, за да защитава града. Тук имаше северняци.

Тя се втурна обратно при монасите.

— Да тръгваме веднага, за да не ни намерят!

— Не — завъртя глава предводителят и зашепна: — Трябва или да бързаме, или да вървим тихо. Каквото и да изберем, ще ни открият. Брат Аврам и брат Марелус, вие ще придружите дамата и изповедника до манастира. Ако не се бавим, може и да изненадаме онези, които са в гората. Братя, ние сме Христови служители и изтребваме езичниците. Нека ги нападнем първи!

Монасите кимнаха и се шмугнаха безмълвно между дърветата. Един от двамата, които останаха, хвана Елис за ръката, другият поведе мулето.

— Госпожо, отиваме към брода.

Мъжете тръгнаха нагоре по склона и Елис ги последва в мрака.

17.
Сделка

Леший никога не бе говорил по-припряно:

— Заръчах й да се скрие с монаха. Убиете ли ме, никога няма да узнаете къде е отишла.

Кралят не спря, но и не вдигна меча, а удари жестоко с чело носа на търговеца.

Бяла светкавица скри за миг света от очите на Леший и той усети, че седи на настланата тръстика.

— Търговецо, да не си мислиш, че можеш да промениш съдбата на един бог? — ревна Зигфрид, опрял върха на меча в корема му.

— Господарю, изпаднах в положение да избирам само как да умра. Скрих момичето от преданост към своя повелител. Ако я бях предал на вас, щях да погазя клетвата си и да си навлека яростта на княз Хелги. Имах ли избор?

Този път кралят стовари крак върху гърдите му и го просна по гръб.

— Къде е тя?

— Ще ви покажа, господарю.

Леший опипа лицето си. Не се съмняваше, че носът му е счупен.

— Ще ми кажеш сега.

— Господарю, аз съм търговец и тези сведения са възможността ми да се пазаря. Кажа ли ви, ще умра.

— Бездруго ще умреш. Има ли значение дали ще отложиш смъртта с един ден?

— Преди да ви разкрия мястото, ще ви помоля да дадете дума, че ще ме пощадите.

Вторият ритник беше по-силен. Леший се присви на пода.

— Немислимо! Ти я скри от мен, излъга ме нагло. Готов съм да загубя хиляда жени, но не и да преглътна такова унижение. Предлагам ти бърза смърт, нищо повече. Решавай веднага, иначе ще те дам на Гарвана.

Кралят отново вдигна крак.

— Споразумяхме се — смънка Леший през стиснатите си зъби. — Приятно ми беше да се пазаря с вас.

— Не изпитвай търпението ми.

Леший не понечи да стане. Отказа се от надеждата и се примири със смъртта. Не му оставаше друго, освен да се шегува насила.

— Тръгваме — реши Зигфрид.

Един от телохранителите му изправи Леший. Кралят вдигна ръце и друг воин му сложи ризницата, след това му подаде щита с нарисуваната страховита вълча глава.

— Господарю, ще се нуждаем ли от ризници? — попита някой от мъжете наоколо. — Отиваме само да приберем едно момиче.

— Ако Гарвана открие къде е тя, ще се нуждаем и от ризници. Той е могъщ. Уж е на наша страна, но я си представете какво ще се случи, ако ни се опълчи.

Бойците си сложиха броните, взеха си оръжията, излязоха и възседнаха конете. Осмина с ризници и шлемове, с щитове на гърбовете и копия в едната ръка. „Бягство? Невъзможно“ — каза си Леший. Оглеждаше се за кон. Кралят забеляза.

— Ти ще вървиш пеша.

— Няма ли да ви забавя така?

— Няма. Защото ще тичаш. Серда, подгони го.

— Да, господарю.

Кльощавият северняк смуши коня си и го подкара към търговеца. Леший се опита да отстъпи, но твърде мудно и берсеркът го цапна по ухото с плоското на меча.

Леший се питаше дали да не ги поведе към гората и да се изплъзне някак, ако има сгоден случай. Но Серда го пришпорваше така, че той вече се съмняваше дали ще има сили да стигне до гората.

Ботушите му се хлъзгаха в калта, наоколо врещяха деца и се опитваха да го спънат. Някои дори мятаха изпражнения и камъни, но накрая улучиха краля и се разбягаха като плъхове по брега. Застаряващият търговец беше закален от скитането си с кервани, но Зигфрид водеше бойците си толкова бързо, че и двойно по-млад човек едва ли би издържал. Леший се задъхваше. Кралят доближи коня си до него и го събори на земята.

— Ставай, търговецо. Имаш скорошна среща със смъртта, не бива да закъсняваш.

На Леший не му стигаше въздух да отговори, все едно се опитваше да вдиша супа. Лежеше с лице в калта и чакаше неизбежното — копито в гръбнака или удар на копие.

— Господарю, ако продължаваме така, търговецът ще грохне и няма да ни заведе никъде — обади се корав плешив мъжага, чийто нос бе загубил края си в отдавнашна битка.

— Вдигни го — заповяда Зигфрид. Телохранителят слезе от коня си и изправи търговеца. — А сега му клъцни гръкляна, ако не каже тутакси къде е момичето.

Леший се наведе да поеме дъх. Клатеше глава. Датчанинът извади нож, Леший просто коленичи и вдигна глава.

— Не, не — отказа се Зигфрид и отмести острието с върха на копието си. — Просто го качи на твоя кон. Нагоре ли ще вървим, търговецо?

Леший кимна и изхърка:

— Да…

Телохранителят яхна коня и помогна на търговеца да седне зад него. Продължиха по-бавно, защото животното не искаше да тръгне в тръс с допълнителния товар.

Изкачиха хълма под нащърбената луна и навлязоха в мрака на гората. Леший се вкопчваше отчаяно в измамни надежди. Първо си мислеше, че може да срещнат Гарвана. Нямаше представа как това би му помогнало, само знаеше, че ще бъде пречка за Зигфрид. Беше решил да заведе краля при дамата, но му хрумна, че тя може да ги види отдалеч, да побегне и да отвлече вниманието на северняците. Какво друго му оставаше? Изповедникът да призове на помощ своя бог…

Между дърветата беше много тъмно и конете забавиха ход. Отдясно проехтя вик — неестествен звук, напомнящ за чегъртане на стомана по камък.

— Какво беше това?! — обърна се Зигфрид към един боец.

— Всичко може да е, господарю. Чудя се дали някой от нашите не насилва жена…

— Не ми хареса — промърмори Зигфрид. — Я да проверим.

Той подкара коня си в посоката, откъдето бе дошъл писъкът.

Зад тях, но по-навътре в гората проехтя същият неестествен вик, третият се разнесе пред тях.

— Търговецо, натам ли е дамата? — посочи Зигфрид право пред себе си.

Леший потвърди, защото знаеше, че така може да отсрочи гибелта си. Разбира се, че дамата беше някъде там.

— Да вървим — подкани кралят. — Тези викове ми напомнят за Гарвана. Не бива да му позволим да я докопа.

Той подкара коня си през високата трева и трънаците.

С глух удар първата метателна брадвичка улучи в рамото боеца вдясно от Леший, отскочи от ризницата и му потроши зъбите. Още пет долетяха от мрака. Една рани кон в шията, животното се завъртя с диво цвилене и се блъсна в други коне. Леший видя как Серда падна, конят му препусна слепешком.

— Франки! Франки! — закрещя Зигфрид.

Седящият пред търговеца северняк срита коня си в ребрата и замахна с лакти назад, за да се отърве от нежелания пътник. Леший се стовари тежко на земята. Видя как Зигфрид скочи от седлото и изтича с яростен вой и вдигнат меч в шубраците. Още трима зарязаха конете си, за да се втурнат в сражението. Друг, нападнат от двама противници, се опитваше да ги промуши с копието си. Не бе свикнал да се бие на кон, накрая захвърли оръжието и стъпи на земята, за да размахва свободно брадвата си.

Нещо блесна под лунните лъчи — паднала метателна брадвичка, или „франциска“, както враговете на франките наричаха тези оръжия. Леший я грабна и хукна, без да избира посока. Страхът надмогваше изтощението и го тласкаше нагоре по гористия склон надалече от Париж. Прескочи ручей и продължи в тъмнината. Насилваше се да бяга, защото знаеше, че не му остава много време. Бе зърнал за миг франките, не бяха мнозина. Видя и един отблизо — съвсем лека броня и нищо повече от голям нож в ръката. Нямаха никаква надежда да победят воините на Зигфрид. Имаха едно-единствено предимство — засадата. Пропиляха го. Значи кралят скоро щеше да го подгони отново.

„Какво да правя?“ Не измисли нищо ново, значи щеше да се придържа към стария план. Ако успееше да намери дамата, поне можеше да извлече някаква полза от нея.

Осъзна, че се смее, докато се провираше в гората. Не се ли зае със задачата, защото щеше да му донесе спокойни старини? И не надхитри ли смъртта поне засега? Смънка благодарност към бога на гръмотевиците Перун, почитан от неговия народ.

Още веднъж се чу ужасяващ писък някъде зад него, не много далече. Леший беше уверен, че предишния път викаше жена. Този път беше мъж.

Стигна до края на гората на билото и погледна отгоре към река Сена, виеща се като метална ивица под луната. Слизането в долината щеше да бъде дълго, и то на открито. Но изминеше ли двеста-триста крачки, щеше да стане неразличим от пиян северняк или отмъстителен франк в тъмнината. „Поне на това ще се уповавам.“ Вдигна глава и му се прииска да имаше облаци.

После ги видя далече долу. Два силуета с копия или тояги, по-дребен човек и кривокрако муле с голям товар. Разпозна походката на животното — едно от неговите. Значи беше възможно и дамата да е там.

Сепна го шум отдясно. Зигфрид бе яхнал коня си и сега тъкмо излизаше от гората, животното тръскаше глава и тропаше с копита, за да махне треволяците и тръните от козината си. Леший се притисна до земята — кралят обикаляше край последните дървета. И друг ездач се показа нататък по хълма, явно наблюдаваше Зигфрид, който още не го забелязваше. Кралят изрева радостно и препусна надолу. Леший стана и се скри зад дърво от другия конник. „Кой ли е пък този?“ Хората с мулето се озърнаха и видяха Зигфрид. Двамата по-едри наведоха копията си срещу краля, а третият продължи с мулето надолу по склона.

Пак се чу онзи писък. Този път беше наблизо.

18.
Кралска кръв

Елис чуваше шума от схватката, но не смееше да се обърне и да погледне как се справят монасите срещу Зигфрид. Знаеше, че лошо им се пише. Този крал на викингите май беше досущ като нейния брат Юд — подготвян за битки, откакто е проходил. А двамата монаси просто бяха писари, грабнали оръжие, свикнали повече с мастилото, отколкото с копията. Нямаше да устоят срещу него.

Бързаше надолу по широк склон с трева, опасана до корените от овцете. Нямаше къде да се скрие. Единствената й надежда бяха събраните нагъсто малки стопанства по-нататък. Шумът зад нея секна, а тя още подтичваше и водеше мулето. Изповедникът може и да беше мъртъв. Нито помръдна, нито издаде звук, откакто го вързаха на гърба на животното. Тя проверяваше начесто дали диша, но й беше трудно да се увери в това.

Надолу, все по-надолу по склона към къщите и малките ниви. А конят я застигаше в тръс. Тя си каза, че Зигфрид не иска да изтощи животното, като го пришпори в галоп. Виждаше я и имаше колкото си поиска време да я догони. Елис стискаше дръжката на ножа, който взе от монаха. Нямаше да се остави безропотно на Зигфрид. Но ръката й трепереше. Кралят бе повалил току-що двама млади мъже, въоръжени с копия. Какво можеше да стори тя? Не много… но повече от нищо.

Тропотът доближаваше, а тя тъй и не се обърна, само дърпаше мулето напред под луната.

Зигфрид кресна нещо на своя език и думите прозвучаха сурово. Елис се досети, че е загубил бойци в сражението. И нейният брат би мислил първо за това.

— Спри! — изграчи той на нейния език. — Спри или ще умреш.

Тя дърпаше мулето, отпуснала ръката с ножа до тялото си. Ездачът я настигна и зави, за да я бутне с хълбока на коня.

— Светецът е мъртъв — натърти Зигфрид. — Спри и може би ще убедя хората си да пощадят някого от монасите. Хайде!

Той се наведе и я перна по пръстите с плоското на меча, за да пусне оглавника на мулето.

— Казах да спреш!

Този път тя се обърна с лице към него.

— Аз съм от рода на Робер Силния, страшилище за северняците и защитник на вярата. Моят баща беше като втори Макавей за вашите пълчища от езичници. Ако искаш да спра, накарай ме.

— Или ще се върнеш с мен, или ще те просна в несвяст и ще те вържа на мулето при светеца. Ти избирай.

Тялото на Зигфрид сякаш не стигаше да побере цялата сила на душата му. Имаше и още нещо. Струваше й се, че той излъчва някаква мощ, която потискаше, подчиняваше и смаляваше околните. Елис си помисли, че този мъж винаги е бил загрижен само за собствените си нужди и слава, отдаден на насилието и риска, готов на всичко, за да го вижда светът такъв, какъвто той вижда себе си. Елис бе свикнала с такива мъже и не се плашеше от тях.

Тя вдигна ножа.

— Избирам второто. Ще е трудно да ми наложиш волята си, без да пострадаш поне малко.

Зигфрид изпръхтя и цапна с плоското на меча ръката й. Ножът се превъртя във въздуха и издрънча на земята.

— Днес загубих толкова бойци, че ми причернява пред очите от яд. Дадох ти шанс, стига ти толкова. Ти си девственица, нали?

Елис само го заплю.

— Е, защо ли не те поваля по гръб и да ти покажа от какво си се лишавала досега? Ако се наложи да ти счупя челюстта, за да те обладая, не съм против. После ще си много послушна.

Той понечи да слезе от седлото. У Елис се разгоря неудържима ярост. Виждаше горящия град на своя брат, нейните приятели и поданици бяха застрашени от северняците, изповедникът бе вързан и изтезаван, баща й бе измамен от северняшкия крал Хастейн и заклан безмилостно. Тя беше жена и не можеше да се опълчи с оръжие в ръка срещу враговете на своя народ. Ненавиждаше северняците, ала нямаше как да изрази омразата си. Но сега нещо я отприщи.

Появи се същата форма като кон, която сияеше и потрепваше, дишаше и се обливаше в пот. Очертанията бяха в ума й и тя ги наложи върху силуета на коня, яхнат от Зигфрид. Единият крак на краля още беше в стремето, когато Елис си представи как животното се втурва в галоп. Зърна широки тревисти поля, усети сърцето си силно и я завладя чувството за бяг без усилия. Нещо, съчетало дума и емоция, прескочи от нея към коня на Зигфрид.

— Бягай!

Жребецът скочи напред, сякаш го гонеше вълк, а кракът на краля още беше закачен в стремето. Ръката му с меча се отметна назад и изтърва оръжието, тялото му се завъртя страховито. Главата му се удари силно в земята, макар че той не загуби съзнание и се бореше да освободи крака си. Конят се дърпаше и мяташе къчове, завлече го десетина крачки надолу по склона, преди ботушът да изскочи от стремето. Кралят се стовари задъхан на тревата.

Елис не стоеше безучастно. Изтича към меча, взе го и доближи гърчещия се Зигфрид. Той опита да седне и да опипа крака си, но сбърка, като се поддаде на инстинкта. Кракът явно беше счупен и кралят се преви от болка. Елис видя, че и пръстите на дясната му ръка са огънати неестествено назад.

Щом видя меча, Зигфрид кимна и понечи да се надигне, но не можа. Стисна зъби и процеди:

— Значи ще умра. В битка. Това е добре. Ще ме оставиш ли да изрека достойни слова, преди валкириите да ме отнесат? Ще ги предадеш ли на вашите скалди, на вашите майстори на песните? Убий ме, но съхрани спомена за мен.

Елис се вторачи в мъжа, въплътил всичко онова, което тя презираше. Зигфрид и хората му опожариха Шартър и завзеха бащините й земи в Неустрия, отнеха владенията, които й се падаха по право. Зигфрид посичаше свещенослужители, той донесе болести и глад на народа й.

— Няма да им кажа нищо и ти ще бъдеш забравен.

Тя стисна дръжката на меча с две ръце и се опита да го забие в гърлото му, но Зигфрид хвана острието със здравата си ръка. Мъчеше се да го избута и от пръстите му потече кръв. Той се усмихна.

— Сега съжалявам, че поисках да го наточат добре.

Ръката му трепереше, кръвта се стичаше по бялата кожа. Елис натисна с цялата си сила и цялата тежест на тялото си. Но дори на косъм от смъртта Зигфрид оставаше плашещо як и спираше острието.

— Елис, знаеш ли какво гласи пророчеството, за което онази гарга в човешки облик даде очите си? Знаеш ли, а? Сполетяла те е вълча напаст — този вълк те гони вечно, в живот след живот. Но вълкът познава само разрухата и щом те намери, той ще унищожи и тебе, и всичко, което ти е скъпо. Прокълната си, Елис, прокълната си завинаги, защото съдбата ти е обвързана с боговете.

Кралят вече не можеше да задържа острието. Изкрещя оглушително и го отблъсна настрана, но Елис пак го насочи към лицето му и заби меча. Той опита да се претърколи на хълбок, но счупените кости му попречиха и оръжието се вряза в шията му. От зейналата рана плисна кръв. Зигфрид затисна раната с длан. Напразно. Кръвта шуртеше на тласъци. Отпусна се на земята, взря се в Елис и чезнещите сили му стигнаха да поклати глава с усмивка.

— Значи жена… вълчица. Може и да съм бил Один…

С тези думи издъхна. Елис се отпусна на земята разтреперана. Озърна се към билото на хълма. Нямаше време да се опомни, да се помайва тук. Изтича към монасите. Марелус беше мъртъв, разкъсаната дреха беше подгизнала от кръв на гърдите. Но Аврам беше жив, макар и в несвяст. Не се виждаше рана, само бузата му беше подута. Кралят просто го беше цапардосал.

Върна се при трупа на Зигфрид, смъкна припряно дрехите му и ги облече. И те, и ризницата висяха на тялото й. Ризницата натежаваше на раменете, но щом стегна колана на кръста, тежестта се разпредели и стана поносима. Пък и ризницата вдъхваше спокойствие, можеше да й послужи. Закачи на колана меча и ножа на краля, наметна се с плаща му, който я покри цялата, и закрепи щита на гърба си, както бе виждала да постъпва нейният брат толкова пъти. Беше взела щита с погнуса заради омразния символ на вълка, с който викингите украсяваха и знамената си. Твърде големият шлем беше безполезен, но обу ботушите с облекчение, за да не ходи боса. Кралят имаше и пари — два динара и три тремиса. Имаше и чудесна сребърна гривна във формата на змия, захапала опашката си. Елис пъхна кесията и гривната под ризницата.

Провери как е изповедникът. Още дишаше, но съвсем слабо. Трябваше да го отведе на място, където да се възстанови, какво обаче да прави с монаха? Конят беше прекалено едър, за да го качи на него, а мулето не би могло да носи двама мъже. Вгледа се напрегнато в селските къщи. Сега виждаше, че са опожарени. Наблизо беше бродът, а до него започваше друга голяма гора. Най-добре да се скрие там и да помисли какво да стори. Можеше да пренесе монасите на два пъти — първо изповедника, после Аврам.

Пак погледна нагоре и забеляза движение на хълма. Време беше да тръгва. Повика коня едва чуто и той дотича при нея, сякаш го насочваше ездач. Стори й се грамаден, а плащът и ботушите й пречеха, но накрая го яхна и поклати глава с досада. Седлото беше от трева, както повечето седла на викинги. Недостойно и за крал, и за дама, но щеше да й свърши работа.

Доближи мулето и се наведе да хване поводите му. Изви глава назад. Човекът на хълма вече тичаше към нея и размахваше ръце като побъркан. Тя разпозна търговеца по широкия торбест кафтан, кривнатата шапка и посивялата брада. Той пухтеше от усилията да стигне по-скоро до нея и още й махаше с ръце, но съвсем беззвучно — досущ дворцов шут, изпълняващ лудешка пантомима.

Елис предположи, че някой го гони или пък не иска да привлече вниманието на преследвачи. Знаеше, че търговецът ще се опита да получи откуп за нея, но пък нали и тя искаше да се върне при своите? Не биваше да я хванат северняци. Търговецът би могъл да се промъкне покрай враговете по брега и да отиде при нейния брат с вест да й прати помощ. Защо да не й помогне и с пренасянето на брат Аврам?

Тя обърна коня към него. Леший се преви, опрял ръце на коленете си, задъхваше се като преуморена хрътка.

— Ти спази клетвата си! — изхърка той, всяка отронена дума тежеше като наковалня.

— А ти спази ли своята?

— Имах си разправии с краля. И ти си имала, както виждам. Монасите ли го очистиха? Не е за вярване…

— Умря от меч, затова пък от собствения си меч. И то от ръката на жена.

— Ти ли го уби?! Никой франкски воин не можа да го погуби. Ти как успя?

Той още дишаше с усилие.

Елис пренебрегна въпроса, не можеха да се бавят повече.

— Един от монасите е жив. Ти ще го носиш.

— Тогава ще се чудиш какво да правиш с още един труп. Нека го качим на коня.

Тя кимна. Признаваше, че така е най-добре.

— Ще отидем в гората. Оттам ще прекосиш реката към южния бряг. Иди в „Сен Жермен“, а ако има врагове на пътя ти, опитай да пратиш вест в града. Някои са готови да се промъкнат, ако им платиш добре. — Бръкна под провисналата ризница и подхвърли гривната на Леший. — Кажи на стражата, че сестрата на Юд ти е дала това, взела го е от трупа на краля, когото е убила.

Брат Аврам не беше лек като изповедника, измъчиха се, докато го проснат върху гърба на коня. Елис поведе жребеца, Леший крепеше монаха и държеше поводите на мулето. Облаци се носеха под луната, докато слизаха към чернеещите останки от къщите. Гората зад тях тънеше в сянка.

Не видяха как конникът излезе между дърветата и пое надолу по склона, не зърнаха и фигурата с наметало от пера, която изплува от мрака, за да хване ръката на бледата жена и да го съпровожда с поглед.

19.
Битката на Серда

Леший прегладняваше и премръзваше в миговете преди зората, когато нощта се усещаше най-студена, може би защото той знаеше, колко близо е дневната топлина.

Дамата не позволи той да се завие дори с края на плаща, а реши да покрие монасите, които още бяха в несвяст. Леший натяква, че едрият монах бездруго няма да забележи разликата и е по-добре да сгрее буден човек, но дамата го стрелна с поглед, от който той се смръзна още по-лошо. Пък и не вървеше да прекалява с оплакванията, защото и тя се мъчеше. Под ризницата, която май нямаше намерение да свали, носеше само тънкия панталон и копринената риза на Зигфрид. Не стигаше за мразовита нощ.

Израснал в Рус, Леший бе свикнал със студа, но и с подходящи за такова време дебели дрехи. А сега задуха и ветрец, носеше леден полъх откъм реката. И дума не можеше да става да си запалят огън, пък и нямаха дори парче кремък.

Според него беше неразумно, че дамата пусна коня и мулето да пасат на воля в гората. По-добре беше да убият едното от животните и да го изядат, вместо някой да ги намери и да им ги отнеме. Само че конят и мулето не избягаха, а се върнаха, щом се отбиха до реката да пият вода. Реката… Поредното им затруднение. Пролетните дъждове бяха обилни и сега надигналата се вода течеше с мощен напор. Леший прецени, че през брода можеше да мине умел ездач, биха се справили и петима-шестима пешаци, ако се хванат здраво един за друг. Но старец като него, момиче и двама ранени монаси? Немислимо. И все пак дори сам той имаше някакъв шанс, ако вземеше мулето.

„А какво да правя с дамата?“ Дали да не й вземе оръжията и да я върже, докато тя спи? Но как ще я закара вързана чак до Ладога? Ако личи, че е пленничка, разбойници биха се изкушили да му я отнемат, за да поискат те откупа за нея. Не му се вярваше и че ще я залъже някак да тръгне с него доброволно.

Легна да дремне, но умът му още се бореше с всички тези пречки. Причу му се, че конят се е отдалечил някъде зад него, чуваше го да пръхти в гората. Изведнъж се сепна. Не, двете им животни бяха близо до дамата, при това без да са вързани.

Наблизо имаше друг кон.

— Госпожо!…

Елис вече се бе изправила с меч и щит в ръцете.

Леший не виждаше нищо. Чу я да изрича някаква дума на своя език. Не го знаеше добре, но тази дума беше позната на всеки търговец — „кон“. Тя се вторачи в дърветата, пак произнесе думата и сякаш в отговор се разнесе вик:

— Стой тук. Стой! Мирувай. Мирувай де… Ааа!

Някой падна с трясък. Елис вдигна меча. Действието й изобщо не вдъхна увереност на Леший. Личеше си каква е — благородна дама, преоблечена като боец. Държеше острието изправено, пръстите й бяха високо до ухото, все едно оръжието беше ветрило. Щитът пък беше наведен към земята и откриваше главата и гърдите й.

Нещо ги доближаваше прекалено бързо, за да е човек. Кон без ездач. Щом се изравни с дамата, забави ход и спря при другите животни. Леший зяпна в недоумение. За пръв път виждаше кон да се държи толкова особено. В един миг подплашен до препотяване, в следващия се отърква в другия кон и мулето сякаш цял живот са пасли заедно.

Нямаше време да се чуди. Нещо белееше в мрака, този път движението беше от ляво надясно. Привидя му се, че нещото пълзи почти като рак.

— Това е кон на викинг — промълви Елис.

— Как позна?

— По седлото. Толкова зле ги изработват, че…

Не можа да чуе останалото. Между дърветата се показа лице и търговецът, свикнал да запомня хората от пръв поглед, вече знаеше кой е пред тях.

— Серда, приятелю, да не си паднал?

Мъжът пристъпяше към тях с ръмженето на куче, на което са отнели кокал.

— Ти, госпожо, ми дължиш кръвнина! Уби крал. Каква е отплатата за това, а? Повече динари, отколкото имате в Париж, тъй си мисля аз.

— Тя не говори твоя език — обади се Леший, — но всичко може да бъде договорено. Помогни да я върнем в града и тя ще се погрижи да бъдеш възнаграден.

Досещаше се какво е направил Серда — гледал е отдалече, докато опасността за него отмине, и е изчакал да дойде при тях тогава, когато няма риск други да му отмъкнат плячката.

— Знам как ще ме възнаградят франките — изсумтя севернякът. — Сега Роло е моят крал. Той поне не иска от хората да коленичат и да твърдят, че е бог. Стига му само да коленичат. Ще плати добре за това момиче и или ще се ожени за нея, или ще вземе откуп. Така че ще я върна с мен в бивака.

— Кажи му, че ако направи още една крачка, ще го убия — сопна се Елис.

— Дамата те кани да поседнеш с нас, за да обсъдим това — каза Леший.

— Да бе, виждам — промърмори Серда. — Е, госпожо, схватка ли искаш?

Той тръгна към нея през поляната. Елис мушна напред с меча, но ръката й беше права и скована, тялото излишно напрегнато, сякаш посягаше с прът към пране, проснато на висок перваз. Серда беше много по-сръчен. Удари два пъти по острието на нейния меч, бързо и точно. Елис усети колко е лесно да избие оръжието от ръката й.

Той се отдръпна леко и тя по инстинкт се опита да го наръга. Леший виждаше, че викингът очаква точно това движение. Серда закачи с меча си нейното острие, завъртя го четири пъти в кръг и с рязък замах го запрати настрана, и то звънна в дънера на дърво. Престори се, че мушка към лицето й, Елис се подлъга и вдигна щита. Последваха два остри удара по щита, но не от меча на северняка, защото той го заби във върха на единия й ботуш. Елис тромаво смъкна щита към тревата и Серда зяпна при вида на стърчащите от него чернопери стрели. Севернякът се озърна, Елис го блъсна с цялата си тежест и го повали на тревата. Само на двайсетина крачки от тях някой извика задавено и настървено.

— Не! — кресна Елис.

Очите й се изцъклиха от ужас. Тя отскочи назад, пусна щита, врътна се и побягна между дърветата, зарязала прикования от меча ботуш.

Серда се изправи, взе си оръжието, но не Хукна след жената. Леший различаваше в сенките страховита, жилава, гола фигура, която отново опъваше тетивата на лък. Гарвана… Как ли се прицелваше в тъмнината? Леший се сети за щита, улучен от двете стрели. Само слепият късмет помогна на Елис да се опази. Той сграбчи тежък сух клон и го метна. Улучи стрелеца точно по ръката и стрелата щръкна в пръстта.

— Олеле… — смънка търговецът, щом Хугин се обърна към него.

Леший хукна, но не виждаше къде стъпва — мозайката от лунни лъчи скриваше неравностите, можеше да си изкълчи глезена, като хлътне в дупка, да се спъне в камък. Падаше непрекъснато. И след поредното пльосване по лице не му останаха сили да продължи.

Подпря се да седне. Мрачният силует вървеше към него през тесните ивици светлина, извадил плашещия си меч от ножницата. В проточил се миг на непоносим страх Леший видя противника — тънките ръце и крака, мускулите, увити по костите като лози около дръвче, разяденото от доброволни мъчения лице, извитата стомана, въплътила смъртта, която блещукаше сребристо.

Гарвана още беше на няколко крачки от него, когато Леший се свлече безчувствен на земята.

20.
Безизходица

И Елис бягаше лудешки през гората, заслепена от ужас. След тежък сблъсък и ослепителен проблясък се озова на земята. Загубила ума и дума от страх, тя бе налетяла на дърво.

Чуваше бързите и леки стъпки на чудовището зад себе си. Знаеше, че опитите да се крие са равносилни на самоубийство. Гарвана заби две стрели в щита от трийсетина крачки в гъстия мрак под короните на дърветата. Знаеше си, че той ще я намери. Пак чу неговия смразяващ, почти присмехулен вик.

Продължи да тича със същия устрем. Не можеше да си позволи предпазливост, макар че се спъваше и залиташе заради корените, падинките и бабунките. Нахълта в гъсталак от папрати и усети студа на реката, преди да зърне как луната я превръща в широк друм от искрящ лед. Само че този път не даваше опора на краката. Крясъкът прозвуча наблизо и не й остави избор. Тя скочи във водата.

От бързане забрави за ризницата. Не беше чак толкова тежка, че да й попречи да задържи глава над водата. Нейният брат и воините му се състезаваха в мирни времена кой ще преплува пръв Сена с пълно бойно снаряжение. Елис се насърчаваше, че е от същото потекло като брат си, но ръцете и краката й се умориха скоро.

Не очакваше течението да е толкова силно. То я повлече надолу и тя размахваше усилено ръце, за да не се потопи цялата. Студът стегна тялото й в смазваща змийска прегръдка, пречеше й да диша и я дърпаше към дъното. Тя се мъчеше да плува към отсрещния бряг, но беше изтощена и не успяваше да се пребори с мощта на вледеняващата река. Изпречи й се чернеещо дърво, паднало във водата, и тя се пресегна към близкия клон. Напразно.

Вкочанените й пръсти не можеха да го стиснат. Водата я пое, завъртя я, от дробовете й изскочиха и последните остатъци въздух. Закачи крак в нещо под повърхността. Нагълта ледена вода и не се съмняваше, че ще се удави. Извика и заудря с ръце по водата.

Не можеше да издърпа крака си и все пак отново си пое дъх. Ръката й докосна нещо грапаво, студено и твърдо. Потопен дънер. Притисна се в него. Премръзваше, но още дишаше.

Огледа се. Дървото се подаде над повърхността и пак потъна, но единият му край не се отделяше от брега. Ако Елис измъкнеше крака си, можеше да стигне до сушата. Глезенът й се бе заклещил между крив клон и дънера. Щом опиташе да го дръпне, водата я буташе напред и надолу. Нямаше обаче друг избор. Елис скръсти крака и натисна със свободния. Глезенът се освободи и водата я повлече — щеше да я откъсне от дървото, ако Елис не беше предугадила това и не се бе вкопчила в дънера. Започна да се издърпва към брега.

Грозното лице на магьосника я гледаше зад опънатия лък. Елис вдигна очи към него и разбра, че вече няма надежда. Застина трепереща до дънера.

— Ами стой си там — каза Гарвана, отпусна тетивата и приклекна до водата.

Очите му бяха като дупки. Лицето му приличаше на луната — разядено и неразгадаемо.

Тя понечи да се изкатери на брега, за да се махне от водата, изсмукваща топлината от тялото й. Хугин наклони глава на една страна и се вторачи в нея. После извади дълъг тънък нож. Нямаше да й позволи да излезе от реката.

Елис осъзна, че ще умре. Колко й оставаше?

Повече, отколкото очакваше. Небето просветляваше. Тя не умираше, макар че тялото й се тресеше, а ръцете й бяха посинели. Съзнаваше, че е невъзможно и да преплува реката, и да се изплъзне на Гарвана. Колко време мина? Пролетните часове, дванайсет от изгрев до здрач, сякаш се точеха като летните. Колко от тях минаха, откакто се хвърли в реката? Един? Два? А онзи я чакаше на брега подобно на грамаден лешояд, наблюдаваше я както гарван чака болна овца да умре. Луната избледня, а проникващите между клоните слънчеви лъчи превръщаха въздуха в кристал. Денят бе настъпил.

Зрението й помътня, полумесецът подскачаше, въртеше се и накрая изчезна. Остър сърп от светлина разсече мрака и отначало тя помисли, че луната се е върнала. Но не беше тя. Привидя й се, че стои в пещера, а блесналият полумесец беше вход. Елис тръгна натам и осъзна, че отворът е на замайваща височина в отвесна скална стена. Въздухът сякаш течеше, парцаливи облачета висяха като планински духчета под краката й. На ръцете й натежаваше трупът на мъж. Той бе умрял за нея. Озърна се. Навътре в пещерата имаше още един, когото обичаше.

Ритмична песен туптеше в главата й:

„И идва Один да се бие с вълка…“

Чуваше за пръв път думите, но знаеше, че са обвързани с нейния живот. Студът забиваше иглички в тялото й, но усещането не беше само физическо, имаше и друго.

Сега го виждаше — огромен вълк с окървавена муцуна разкъсваше паднал боец под осеяно с гарвани небе насред унила равнина. Докато звярът поглъщаше плътта на мъжа, в главата й сякаш изскачаха форми и тя ги разпозна — магически символи, отразили същината на връзките във вселената, живи неща, които можеха да се загнездят в ума, за да сияят и звънят в мрачните му сенки.

Тя изрече мислено:

„Руни взех от бога издъхващ,

където вълк разкъса мъже

в полето на Вигрид.“

Знаеше, че би трябвало да умира. Но в нея имаше неща, които не искаха да умрат и не биха позволи и на нея да умре, докато не изпълни предназначението си.

Зърна друг символ — назъбен прорез в синята тъкан на небето. Още една магическа форма, която песента назоваваше руна, само че различна от останалите. Какво ли означаваше? Кука, капан… Вълчи капан. За нея руната беше по-наситена със смисъл от всички останали накуп, от онази, която привидно избуяваше в цветя, съсухряше се и растеше отново, от онази, която я предпазваше като щит, дори от онази, която бърбореше и се подсмиваше на донесената от самата нея добра сполука.

Пак чу гласа в главата си и май го позна. Звучеше някак детски, но уморен и натежал от горчивия опит.

„Ще се пръснат оковите, ще се втурне вълкът,

много знам аз и още много мога да видя.“

Странно прозрение осени Елис. Нямаше да умре, защото бе свързана с нещо неизмеримо по-голямо от самата нея чрез тези необичайни форми — руните, вкоренили се в нея в предишен живот, когато бе гледала бог да умира, разкъсан от вълк. Един от символите изпъкна в съзнанието й. Конската руна, която все се потеше и цвилеше, а сега препускаше в галоп. И други израстваха в нея, шепнеха й, напираха да разцъфтят.

Елис се опомни. Още беше във водата, вкопчена в дънера. Гарвана още чакаше приклекнал, стиснал зловещия си нож.

Щом видя движението й, той стана и отстъпи една крачка, но ножът оставаше насочен към нея. Тя се изкатери на брега и легна на земята, давеше се и се гърчеше. Гарвана я побутна с крак, вторачи се, все едно се мъчеше да проумее що за жена бе обявил за свой враг. В главата на Елис зашумя кървав поток, чу барабани, призоваващи вятър.

Не знаеше откъде се появиха думите, но му ги каза:

— Нишката на съдбата ми е изпредена и тя не прекъсва днес.

Гарвана май не обърна внимание, че тя му говори на норвежки. Само сви рамене и я сграбчи за гърлото.

21.
Последно причастие

— Изповеднико! Ей, изповеднико, боже, светецо…

Гласът го принуждаваше да се опомни, макар Жеан да чувстваше, че няма да е за дълго. Струваше му се, че е пред ръба на бездна, мислите му можеха всеки миг да потънат в нищото.

Къде ли се бе отнесъл? На тъмно, дълбоко място, където влагата се стичаше по камъните и врагът причакваше.

— Не, Вали, не. Ти вече си друг, хванат си в клопката на съдбата. Ти си краят, ти си унищожението.

Женски глас говореше на норвежки. Гласът на Елис. Вали. Той знаеше името. Тя го бе заразила с докосването си, събуди у него трепет, който срути стените от заблуди, съградени нарочно или неволно. Той я желаеше и Бог му показваше ада, на който тази любов — не, Жеан, не отбягвай правилната дума, — тази похот го обричаше. Дамата бе признала страха си, че е вещица. И както е присъщо на вещица, с едно докосване тя го превърна в нещо различно.

— Ей, изповеднико! Свещенико…

Пак този глас. Жеан се мъчеше, усещаше кожата си прекалено тясна за тялото. Нанесените му рани се подуваха и боляха нетърпимо. Най-зле беше окото, което смъдеше и туптеше. Болката го изпълваше и почти не позволяваше да мисли за друго. Насили се да говори, макар че челюстта му беше подута и ожулена от въжето, стегнато под брадичката. И езика си усещаше дебел и тромав, но изповедникът имаше силна воля и се застави да отвори уста.

— Ти си северняк… Принадлежиш ли към вярата? Свещеник ли си? Дай ми последно причастие, за да се пренеса в отвъдното…

Жеан изохка, когато нещо се плъзна по разранения му нос. Севернякът не го чуваше добре и доближи ухо до устата му.

— Какво е това последно причастие?

— Тялото и кръвта Христови. Помажи ме със светено масло и ми проправи пътя…

— Ти умираш.

— Да. Помогни ми със светено масло да намеря пътя към небето…

— Какво е пък това светено масло?

— Ти не си Божи човек. Ще умра без изповед и опрощение… Прости ми, Господи, че ти служих горделиво и надменно. Как се казваш, норвежецо?

— Аз съм Серда, свещенико. Твоите приятели те изоставиха.

— Щом е тъй, стани мой приятел. Позволи ми да те приобщя към Христовата вяра и после се помоли за мен.

И в последните си мигове Жеан искаше още души за Христос.

— Как да приема вярата?

— Вкуси от Неговата плът и кръв с мен. Нека те благословя, за да благословя и себе си.

Севернякът прихна.

— Добре, ще ти помогна да изпълниш този ритуал.

— Имаш ли хляб?

— Който ще стане плът ли? Вярно ли е, че пиете кръв?

— Да, виното се превръща в кръвта, хлябът се превръща в плътта. — Имам хляб.

Жеан умуваше трескаво. Нямаше масло да се пречисти от покварата, като помаже ръцете, челото, ходилата и половите си органи, но трябваше да направи каквото може, докато имаше сили.

Изповедникът усещаше как цялото му тяло се разтърсва, докато се покайваше за греховете си, за гордостта от своята святост и от силата да приеме болестта като проява на Божията воля, за своята самонадеяна увереност, че му е отреден раят. Помоли се за прошка и произнесе Веруюто на апостолите.

Едва мънкаше думите. Вече беше готов за последно причастие.

— Дай ми хляба да го благословя.

Кратък смях, звук, напомнящ за нещо мокро, тежък стон и накрая премляскване. Жеан умееше да използва слуха си вместо зрение и разбра, че някой реже месо. Чужденецът се върна при него и го намести в скута си.

— Кажи думите.

— Това е Божият агнец, който пречиства света от греховете. Блажени са онези, които са призовани на неговата вечеря. Това е в ялото Христово. Дай ми хляба, за да го благословя и да вкуся от него. Сложи го в устата ми, не мога да помръдна ръцете си.

Жеан усети как севернякът пъхна нещо в устата му. Не беше хляб. Усети вкус на кръв. Разкашля се, задави се.

— Не може с животинска плът!

— Не е от животно — отвърна Серда.

— А от какво е?

— От твой събрат, от монах.

Жеан се опита да изплюе месото, но не можа. Тялото му се сгърчи, разръфаният му език буташе навън гнусната мръвка, но нямаше как да се отърве от вкуса на кръв. Искаше да вика, а от устата му излизаше само шепот.

— Твоите приятели ги няма — каза Серда. — Нашият Храфн ще се разправи с дамата, търговецът избяга, а монахът ще бъде твоята вечеря. Ще изпълня мръсния ти ритуал, човекоядецо. Вие треперите от страх пред враговете си и наричате това добродетел!

— Отче наш… — подхвана Жеан.

Още от нечистото месо беше напъхано в устата му, пръсти го натикваха зад езика. Опита се да захапе тези пръсти, но устата му не се затваряше и той проумя, че въжето му е счупило челюстта. Серда разтвори насила устата му и болката го скова. Още нещо, хлъзгаво и мокро, стигна до гърлото му като кървава стрида. Серда стисна носа му и затвори устата му.

— Това е неговото око, светецо. Хайде, свещенико. Ето ти го тялото, ето ти я и кръвта. Яж и пий, за да отидеш при твоя бог.

Севернякът го захвърли на земята. За миг Жеан се заблуди, че мъчението е свършило, ала то тепърва започваше. Серда изброяваше от какво са парчетата — черен дроб, бъбрек, сърце, тестиси. Жеан повръщаше, но севернякът пак пълнеше устата му.

— Как мислиш, свещенико — ще успееш ли да го изядеш целия? Представи си само колко свят ще станеш!

Мислите на Жеан се лутаха, подгонени от ужаса, на който беше подложен. Виждаше поле, огряно от мъртвешка светлина, виждаше пред себе си труп с разкъсана броня и пречупено копие.

Сега Серда крачеше напред-назад до него, проточваше удоволствието.

— Престани!

— Няма да престана. Тази нощ загубих и краля, и коня си, Гарвана пък ми отне жената, с която щях да забогатея. Остава ми само каквото мога да взема за твоите безполезни кости. От всичко това ми причернява пред очите. Ще ядеш, докато не се развеселя.

Серда бутна още едно парче в устата му, като изви главата му назад. Но отскочи с ругатня, защото монахът се сгърчи така, че се изтръгна от ръцете му. Награби го за расото, за да го вдигне, но монахът пак се преви в страшен спазъм, който го откопчи и запрати на земята разтреперан и дърдорещ. Жеан виждаше пещера, виждаше и себе си обездвижен, но не заради болест, а защото тънко, немислимо здраво въже бе омотано около него и огромен камък. Виждаше Светата дева и я чуваше да крещи, че му е отредено да убива и да умре.

— Счупи ми скапания пръст! — изръмжа Серда. — Сега вече ще си платиш прескъпо!

Берсеркът хвана лъскавите черва на Аврам, седна на гърдите на Жеан и започна да ги пъха в устата му.

— Ще ядеш, ще ядеш и пак ще ядеш!

Тялото на монаха се сгъна и изопна с такава сила, че Серда беше безсилен да го удържи. Жеан просто го захвърли настрана. Монахът усещаше как всеки негов мускул напира да се откъсне от костите. Главата му се въртеше и тръскаше, краката му ритаха и го мятаха насам-натам. По устните му избиваше кървава пяна. В ума му беше само кръвта, Христовата кръв, шуртяща по небето. Слънцето беше от кръв, луната беше от кръв, въздухът, водата и светлината бяха от кръв. Чуваше словата от Библията:

„Той ме поведе и въведе в тъмнина, а не в светлина.

Той се обърна само против мене и цял ден обръща ръката Си.“

Не, Бог не се бе обърнал срещу него. Бог го обичаше и го беляза сред останалите. Но думите се редяха неспирно в ума му като топуркането на плъх, тичащ на тавана.

„Смаза плътта ми и кожата ми; строши костите ми;

загради ме и обиколи с горчила и теглила;

тури ме на тъмно място, както умрелите отдавна,

обиколи ме със стена, за да не изляза, направи тежки веригите ми

и, когато виках и писках, задържаше молитвата ми.“^[3]

Тези слова му носеха нещо по-омразно от всяко изтезание, болест или мъка. Бог го бе изоставил. Не искаше да повярва. Това беше дело на дявола. Адът му бе пратил този червей в ума.

„Той ме с горчила пресити, с пелин ме напои;

разби с камъни зъбите ми, с пепел ме покри.

И избяга мирът от душата ми; аз забравих за добруване

и казах: загина силата ми и надеждата ми на Господа.“^[4]

Жеан изпищя по-скоро в съзнанието си, отколкото с глас: „Не! Не! Не! Господ е моя част, казва душата ми, и тъй, Нему ще се надявам. Благ е Господ към ония, които се Нему надяват, към душата, която Го търси.“^[5] Тези думи пък бяха като силна, приятна мелодия, но дълбоко под тях тътнеше друг, мрачен ритъм.

„Много направих, много научих,

много взех от боговете.

Какво ще обрече на смърт Один,

когато боговете към гибел се носят?“

Никога не бе чувал този стих, но отговорът напираше на устните му.

Серда извади ножа си, скочи върху гърдите му, за да го притисне, и опря върха на острието в бузата му.

— Стига си бръщолевил. Или ще ядеш от това, или ще хапнеш от себе си.

Жеан пак се виждаше вързан за скалата с впито в тялото му въже, устата му бе разчекната от нещо остро и здраво. Знаеше отговора, знаеше кой ще донесе смърт на езическия бог.

„Вълкът ще е прокобата на Один,

когато боговете към гибел се носят.“

Жеан вдигна ръце и напипа главата на Серда. Виждаше онази пещера, усещаше врязалото се в плътта му въже, приковало го към огромния камък. Вълкът… Вълкът щеше да донесе смърт на бога. Само заради това съществуваше. Обзе го чувството, че нещо се отприщва, че е свободен. Той беше вълкът.

— Оковите са разкъсани — изрече и счупи врата на викинга.

22.
Безпомощен

Когато Леший дойде на себе си, беше сам. Рече си, че Гарвана просто го е подминал.

Разсъмваше се. Отначало не можа да си припомни накъде бе побягнала Елис, но кратък стон му подсказа. Тъкмо понечи да отиде при нея и го възпря блясъкът на стомана. Голият Гарван, блед като труп, клечеше до реката в сивкавата утринна светлина.

Леший искаше да припълзи по-наблизо, но краката не му се подчиняваха. Страхът надмогна волята му, толкова се плашеше от ужасната твар.

Къде ли беше Чахлик, онзи човек вълк? Не се съмняваше, че е мъртъв.

Сети се и за кльощавия берсерк. А той къде ли се дяна? Мислите му се отплеснаха към онова, до което винаги стигаха накрая — печалбата. Чу достатъчно от берсерките, които изпиха виното му, за да знае, че не са обвързани с кръвна клетва към датския крал. Те не говореха латински, не можеха да се пазарят с монаси. Единствената не особено привлекателна възможност, която виждаше, беше да се съюзи с тези мъже. Въртеше гривната между пръстите си. Поне имаше нещо ценно, както боецът има оръжието си. Пак получи шанс да купува и продава, да търгува, да прави онова, което му беше присъщо.

Премисли отново положението си и сделката, която искаше да сключи със съдбата. Поне да се прибере невредим у дома. Хелги може би ще му вземе живота, ако се върне с празни ръце, но задачата му беше само да отведе човека вълк до Париж. Все пак ще е несравнимо по-добре да се върне с дамата, защото нямаше как да познае какво би му сторил князът, а и предпочиташе да си получи наградата. Чудесно би било да продаде и монаха, и дамата. Тя обаче щеше да умре и нямаше как да предотврати смъртта й. Значи оставаше да намери берсерките, да ги наеме като охрана и да докопа монаха или костите му. Ще им обещае да плати, щом получи парите за монаха. Но нямаше как да получи откуп за него, ако някой не го пази.

Не, не мислеше разумно…

Леший се мъчеше да подреди мислите си. Той беше пленник на Зигфрид. Щом намерят трупа на краля, наоколо ще загъмжи от викинги, търсещи убиеца. И той ще е на видно място в списъка със заподозрени. Твърде опасно е да отиде отново в бивака. Какво друго — да върви пеша до Ладога, без да го пази нищо друго, освен дрехите на гърба и собствения му ум.

Иззад близките дървета изтичаха коне, цвилеха уплашено.

Какво им ставаше на тези животни? Чу наскоро същия измъчен пронизителен звук, когато метателна брадвичка се вряза в шията на датски кон.

Леший се взря между дърветата, обърнал гръб на Гарвана, който клечеше на брега.

Пак забеляза движение. Да, там беше едрият жребец на краля. На кон би пътувал много по-лесно, ако успееше някак да го примами. Жребецът обаче изглеждаше подивял, биеше с копита по земята, потеше се и от устата му излизаше пяна. И гледаше към Гарвана. Нямаше съмнение, че е конят на Зигфрид, който Елис бе яхнала преди време. Чу от по-далече и рева на мулето. Него можеше да укроти. Леший имаше опит с мулетата от трите десетилетия бродене по пътищата. Знаеше си, че ще го хване. Стигна на двайсетина крачки от животното, като му подсвиркваше тихичко. Личеше, че е подплашено, но не до полуда като коня.

— Хайде, миличката ми, ела насам.

Мулето се отдръпна на няколко крачки.

Нещо тичаше през гората вляво от Леший. Проехтя мощен вик, още един отекна в отговор. Леший хукна против волята си да види какво става. И видя вълка.

23.
Вълча кръв

Смъртта не порази Елис, но се появи нейно подобие. Сенките се разтвориха, посегнаха и събориха Гарвана, преди да е нанесъл удара си.

Хугин се изправи мигновено, размаха ножа с ужасяваща бързина. Когато двете фигури се вкопчиха в ярката светлина на утринното слънце, на Елис й се привидя вълк. Издаваше същите звуци и имаше същата пъргавина, но щом се мярна ръка да отбие ножа, тя разбра, че е мъж. Същият, който дойде при нея в църквата.

— Бягай, бягай! — виеше той. — Той ще ме убие скоро и пак ще те подгони. Бягай!

Тя опита да стане, но краката не я държаха, толкова бяха премръзнали. Понадигна се, но падна тутакси като пияна, докато посягаше да се хване за дърво с изтръпналата си ръка. Главата й се удари в земята. Пак се насили, само че дори не усещаше крайниците си и те не й се подчиняваха.

— Бягай, бягай!

Елис чу онзи звук в главата си — също като грохот на бурна вода, фучене на вятър във входа на пещера, бучене на кръв в ушите, но не беше никое от тези неща.

Гарвана бе повалил човека вълк. Държеше ножа с двете си ръце и го насочваше да се забие в шията на врага, който обаче хвана острието и кожата му почервеня от ярката кръв. Хугин изрева дрезгаво и натисна, но човекът вълк счупи ножа и удари с чело носа му. Претърколи се върху магьосника, крещеше, хапеше, блъскаше с юмруци и дереше. Гарвана посегна към меча си, но нападателят приклещи ръката му. След миг бяха на крака като борци, залитаха и се блъскаха в дърветата. Паднаха, вкопчиха се, скочиха, а човекът вълк все не позволяваше на Хугин да се дръпне, за да извади меча. Магьосникът обаче не се нуждаеше от оръжие. Заби коляно в корема на противника си със стъписваща сила и го подхвърли във въздуха. Човекът вълк пльосна на тревата като мокър парцал.

Елис очакваше всеки миг главата й да се пръсне, звукът беше и в нея, и извън нея, бълваше го онази туптяща, дишаща, тичаща руна. Какво й се случваше?

Гарвана пак хвана дръжката на меча и човекът вълк се хвърли да му попречи. За миг се олюляха до водата. Тогава едрият жребец връхлетя и ги запрати в реката. И Елис най-сетне разпозна звука — не беше вода, кръв, вятър или барабани, а тропот на копита.

Леший я доближаваше тичешком. Гарвана не се виждаше никъде, но човекът вълк се държеше с едната ръка за клон на дънера, който спаси Елис. Леший се досети, че спътникът му няма да издържи дълго. Конят го бе зашеметил с тежестта си и той стенеше. Търговецът го чуваше за пръв път да издава, че се мъчи. Човекът вълк беше на двайсетина крачки навътре в реката, а Леший беше твърде стар, за да го спасява. Но нямаше друг избор. Не от героизъм или състрадание, а както винаги за собствена изгода. Нуждаеше се от закрилник и от помощник, за да изпълни задачата. Чахлик оставаше единствената му надежда.

— Идвам, сухо клонче, идвам!

Конят на краля бе коленичил до Елис и лекичко се отъркваше в нея, за да я стопли. И другите животни бяха дошли — конят на Серда и мулето. Леший знаеше какво трябва да направи. Мулето беше товарно добиче и нямаше как да го язди, но пък можеше да го води. Хвана оглавника и дръпна мулето в силното течение, което веднага го притисна към животното. Не му се вярваше, че друго същество може да се мери с мулето по устойчивост. То наистина пристъпяше навътре във водата с мудна увереност.

След десетина крачки напорът на течението стана непосилен за Леший и той опря гърди в гърба на мулето. Потупваше го по задницата, за да не спира. Когато се добраха до човека вълк, водата едва стигаше до корема на търговеца, той обаче знаеше, че не би могъл да остане прав, ако няма опора. Смяташе да се крепи на мулето, но щом стъпи на дъното, надеждите му останаха излъгани. Водата го бутна настрани, животното се освободи и изприпка към брега. Леший по инстинкт протегна ръка да се хване за човека вълк и го издърпа от клона. Водата тласна и двамата гърбом, но Леший заби пети в дъното и с все сила напъна да излезе заедно с човека вълк.

Течението ги повлече и преобърна, след миг вече имаше пълна власт над тях. За миг-два изглеждаше, че няма да се измъкнат, но хълбокът на Леший се блъсна болезнено в нещо, той напипа твърда опора с краката си и пръстите му сграбчиха трева. Озова се на брега петдесетина крачки по-надолу от дървото, където издатина стесняваше руслото на реката. И той, и човекът вълк бяха живи. Откъм отсрещния бряг проехтя грачещ вик. Търговецът присви очи над искрящата вода. На другия бряг изпълзя гол мъж, нещо беше вързано на гърба му.

Леший изкашля вода и стана, готов да се засмее.

— Е, поне няма да дойде скоро насам. Чахлик, сухо клонче мое, този път си подгизнал.

Човекът вълк се опря на кървящите си длани и Леший видя раната — под ребрата стърчеше пречупена стрела. „Как да не се плашат хората от него…“ Чахлик бе налетял да се бие с Гарвана, макар върхът на стрелата да беше още в червата му. Едва ли му оставаше много до последния миг.

— Той призовава сестра си — каза човекът вълк. — Трябва да се махнем веднага. Той видя дамата и над нея надвисна заплаха.

В гората викаха мъже, бяха мнозина.

— Нямаме време — подкани човекът вълк. — Да вървим.

Елис трепереше, вече усещаше ръцете и краката си.

— Ами изповедникът и монахът? — сети се тя.

— Кралеубийци! Взели са дрехите му, взели са дрехите му!

Един от северняците, още хлапак, надничаше между последните дървета.

— Тръгвайте! — заповяда човекът вълк. — Ще ви намеря. Търговецо, яхни това животно и отведи дамата при Хелги.

— Отивам при своите хора — възрази Елис.

— Не. Остава ти съвсем малко време. Вълкът ще добие плът… както е предречено. Трябва да отидеш при Хелги, само той може да те спаси от онова, което те дебне.

— И какво ме дебне?

— Смърт и разруха, отново и отново, в живот след живот.

Той я качи на седлото и Леший се настани на гърба на коня зад нея.

Елис сведе поглед към човека вълк и смънка:

— З… защо правиш това?

— От любов. Ще те намеря. Елис, Адисла, аз ще те намеря. Тръгвайте!

Сянка изсвистя в светлината. Човекът вълк пристъпи и я спря с ръка. Държеше копие.

— Вървете, те са наблизо!

Той плесна коня, който препусна през гората, гонен от северняците.

24.
В Ладога

Париж още не беше опожарен, Зигфрид беше жив, а изповедникът бе изгубено дете, което ядеше каквото намереше в обширните гори край река Рейн, когато Хелги се качи на покрива на кулата за товарене на кораби и огледа новите си владения в Алдейгюборг или Ладога, както свикваше да ги нарича, за да угоди на поданиците си. Не само стана господар на града, но имаше и друг повод да празнува — роди му се дъщеря.

Викингът плъзгаше поглед по земите и водите. В ясния ден пред него се проточваше река и се вливаше в трепкащата синева на езерото Ладога, чиито зелени острови бяха само петънца в далечината. Пръснати наоколо като звезди около луната, други езера проблясваха подобно на тюркоази — толкова много, че тъй и не успя да ги преброи досега. Взираше се поред в криволичещите реки, които ги свързваха. Някои приличаха на нишки, други по-скоро на сини корени, но всички започваха от искрящото огромно езеро, ширнало се на изток към степите, на запад към Източното езеро и на север към родината му.

Неговите северняци бяха повелители на водата, крале на корабите. Нямаше нищо чудно, че местните славянски и фински племена го помолиха да стане техен повелител. Все пак той прие с изненада пратениците им, но после се замисли и отсъди, че това е заслужена награда. Кой бе воювал повече от него? Кой бе напълнил залите на Всеобщия отец с толкова мъртви воини, че биха покрили бойното поле от хоризонт до хоризонт? Кой бе принасял в жертва роби и добитък по време на всеки летен бльот и зимен пир? Хелги: Один беше неговият бог, богът на кралете, затова му се отблагодаряваше щедро.

Години по-рано отрядите на неговия народ нахлуха тук като завоеватели, наложиха властта си, но не след дълго бяха прогонени. Последвалият хаос обаче се оказа толкова лош, а споменът за тяхното благо господство — толкова хубав, че само след двайсетина години обединение от племена, твърде слабо да се наложи самостоятелно, ги покани да се върнат.

Радваше се, че е крал — тоест хаган, на толкова плодородна земя. Хелги слезе от кулата при празнуващите. Ако ще славяните да имаха и твърде чудати обичаи, обичаха пиршествата и веселието също като северняците. Хелги тръгна по улиците, заобиколен от телохранителите си. Спря да погледне принесени в жертва роби, голи и нашарени с бои, които се поклащаха на бесилката под безкрайното синьо небе. Той беше доволен от това нагледно доказателство за могъществото и богатството си. Миризмите на пикня и лайна, наръсили земята под гърчещите се мъже, се смесваха с благоуханията от светилищата, вонята на добитък, аромата на венчетата от цветя, които момичетата носеха, билките в пълния с бира рог, от който пийваше. Усещането беше толкова богато, че го опияняваше.

В земите на Рус лятото беше прекрасно, въпреки жежкия му дъх се долавяше и свежест откъм реката, с този милващ полъх се понасяше и най-палещото слънце по пладне. Земя на изобилието — жито в нивите, пълни с риба мрежи в езерото, кожи и мед колкото искаш, чудесни гори за лов и дърва за огрев.

Деветимата мъртъвци висяха пред храма на Сварог, повелителя на вълците, който според Хелги си беше бог Один, само че под друго име. Не стигна в отстъпките си пред славяните дотам, че да промени имената и на своите богове, които го дариха с такава сполука. Всъщност принесе робите в жертва на Один, повелителя на обесените. Но по това време местните хора бяха пияни и сметнаха, че жертвоприношението е в чест на Сварог. Хелги обаче не забравяше да почете и местните богове. Храмът на Перун дори получи ново изваяние на бога с вдигнат чук, готов да разцепи небето с гръм и мълнии.

Според Хелги двата народа вярваха в сходни неща, особено в световното дърво, на което са разположени различните царства на живота. Славяните се заблуждаваха, че дървото е дъб, но Хелги си знаеше, че то е ясен на име Игдрасил. Все пак разлики имаше само в дреболиите и новият хаган прие това като доказателство, че северните народи и славяните си пасват добре и вярата им е истинна. Славяните дори си имаха свой обичай на летния бльот. Е, те го наричаха братчина — побратимяване, но си беше все същото. Пиене, жени, жертвоприношения, а за завършек най-често имаше и хубаво сбиване.

В този ден Ладога гъмжеше от хора. Очакваха изобилна жътва, новият хаган дари десет добри крави за пиршеството, беше доволен и от войската си. Собствените му бойци, дошли с него от Скания, приеха името, което славяните им дадоха като телохранители на владетеля — дружина. Имаше и силен флот, закотвен по реката и в езерото. Хазари също се присъединиха към армията му, селяните и рибарите в околните области бяха на негова страна и жадуваха за походи на юг и на изток, за да се награбят. Сега всички се бяха струпали в града, весело хвърляха цветя в реката денем, пиянстваха и задоволяваха нагона си нощем, за да заслужат благоволението на боговете.

Хелги крачеше по улиците, подаряваше по малко пари и топли питки на хората и се стараеше да личи, че и неговият наследник Ингвар му помага. Трябваше хората да виждат, че напътства Ингвар, защото момчето не беше негов син, а само племенник. Една от уговорките, с които си осигури верността на четиристотинте бойци от своята дружина, беше задължението да не предаде властта на никого от синовете си.

Мнозина постъпваха така — северняците не се придържаха към обичая първородният син или друг от синовете да сяда на трона след смъртта на крал. Хелги разбираше, че е предимство всички да знаят кой е наследникът и да не оспорват избора му. Само че Ингвар нямаше защо да се бои от особено тежките проклятия, които боговете отреждат за отцеубийците. Ако наследникът беше роден син, сигурно би чакал по-търпеливо смъртта на предшественика си. Сега Ингвар беше на шест години. След десет, а може би и само след шест със сигурност би започнал да ламти за трона. А Хелги беше хаган единствено благодарение на славяните. Те помнеха неговия баща Рюрик, затова го подкрепяха. Но с Ингвар също бяха дошли воини от Скания и чичовците му накараха Хелги да се закълне, че момчето ще го наследи.

Хелги докосна за миг меча и си спомни думите, които казваше на новородените си синове, когато слагаше дръжката на меча в ръчичките им: „Няма да ти завещая богатство и не ще имаш нищо друго, освен онова, което придобиеш с този меч“. Така повеляваше традицията — да насърчава децата да разчитат само на себе си. Хелги обаче също бе започнал живота си без нищо и се бе надявал да даде по-добро начало на своите момчета.

Кралят си имаше потайни замисли. На юг и на изток Киев и Новгород бяха малки варварски градчета. Той си науми да ги завладее и да повери на Ингвар управлението им. Първо щеше да обяви Новгород за своя престолнина, а щом се почувстваше готов да настъпи към Киев, щеше да каже, че е време да преместят столицата там. Нека тогава Ингвар си запълва времето, като отблъсква нападенията на лудите печенеги и набезите на гърците чак от Миклагард. А след неизбежния провал на момчето името му ще бъде опетнено безвъзвратно и Хелги би могъл да поеме управлението, подкрепен и от най-близките сродници на Ингвар. Току-виж, момчето дори загине в битките с неукротимите южняци.

Хелги не би нарушил клетвата си да закриля и да възпитава Ингвар, просто щеше да я спази, като му даде власт още преди да е навършил осем години.

— Хагане…

Заговори го един от дружината — нисък жилав мъж, който в дните на тържества носеше пълно бойно снаряжение и качулката на ризницата закриваше цялото му лице, освен очите. Върху нея бе сложил украсен със златни шарки кръгъл шлем, а на колана си имаше ножница с чудесен меч.

— Кажи, приятелю.

Така говореха славянските хагани на телохранителите си и северняците бързо възприеха обичая.

— Жрицата моли да я удостоиш с присъствието си.

— За какво съм й нужен?

— Ти принесе богата жертва. Ти си добър приятел на вълците, гощавал си ги богато с мъртъвци. Жрицата на Сварог, властващ в синьото небе, желае да говори с тебе.

Хелги се смръщи. Никак не му допадаше идеята да се сношава с онази жена, но може би щеше да е неизбежно. Славяните налагаха какви ли не ритуали на своите владетели и някои бяха приятни, като да отнема девствеността на момичета, за да благослови земята. Ставаше обаче прекалено, ако трябваше да легне с някоя от престарелите, некъпани и побъркани жрици на Сварог.

— Тя ще те дари с пророчество.

Хелги се засмя.

— Дано не поиска да си сваля гащите.

— Доколкото знам, господарю, няма да поиска. Просто трябва да отидеш при техния оракул.

— Добре, добре. Очаквам нашите жертвоприношения да ни донесат добро прорицание. Вещицата трябва да е доволна от всичко, което й дадох.

Щеше да помни това място до края на живота си — сумрака в колибата, задуха от огъня и лепкавия дим на билките, които жрицата хвърли в пламъците, гадната воня на катран. Тъй и не разбра дали само си въобразява, че са внесли труповете да седят до него в тясната стаичка.

Жрицата му бе казала, че Сварог е сложен за проумяване бог — господар на светлия въздух и на слънцето, но и пазител на слънцето в подземния свят, където то изчезва нощем. Сварог познава тъмните кътчета в земята и царствата на мрачните богове, а прорицанието призовава тъкмо тази страна от природата му.

Тя хвърли билките си в огъня, промърмори обредните слова и махна плата от оракула — изрязано парче дърво с детински нарисувано лице на него.

Мислите му се объркаха и залутаха. Когато се опомни, усещаше ръцете и краката си сковани, беше прекалено горещо. Мъртъвците седяха наоколо, подутите глави тъмнееха в светлината от жежките пламъци. Чувстваше се като във фурна, идеше му да стане и да се махне, но нали от него зависеше да благослови властта си с благоприятно прорицание…

Не бе очаквал ритуалът да е толкова тежък за понасяне. Представяше си, че ще влезе, ще чуе добри думи от жрицата и ще излезе. Не позна. Самият той трябваше да изрече прорицанието, да се превърне в портала, през който да мине магията. Така му каза вещицата. Значи трябваше да страда.

Още дърва се трупаха в огнището, още билки изгаряха и той се опита да й обясни, че е изтърпял достатъчно, че на кралете се дължи подчинение, а не мъчение, но димът сякаш го лиши от дар слово. Наистина ли имаше трупове тук? В един миг вярваше в това, в следващия — не. Като воин Хелги се уповаваше само на трезвата увереност. Затова се тревожеше силно от несигурното присъствие на тези мъртъвци. Струваше му се, че го обвиняват за нещо с изцъклените си кървясали очи. Чудна работа — тази мисъл го смути. Съжаляваше, макар и да не знаеше за какво. Нали бе платил за тях, значи животът им му принадлежеше. Никой не би могъл да твърди, че е сторил зло, като ги уби.

Рисуваното лице го гледаше и изражението му подсказваше, че присмехулно таи мъдростта си. Хелги виждаше, че оракулът знае какви ли не неща. Оракулът беше лукав, подсмиваше се тайно зад гърбовете на великите владетели, истински хитрец беше той. Но какво ставаше с главата на Хелги? Той размърда челюсти, изопна мускулите на лицето си и се оплези. Носът му течеше, прежадняваше и не можеше да помръдне.

Жрицата беше до него — жена с вълча кожа, която душеше и драскаше по земята. Не беше жена. Вълк.

— Къде съм?

— При извора.

Той се огледа. Стаята я нямаше, мъртъвците също. Стоеше насред обширно поле от черна пепел под ярко стоманено небе. На полето нямаше нищо, освен издатина, която май бе израсла от земята — досущ като пън, но без корени, черен и кух.

Отиде там и надникна вътре. Вода блещукаше със сребристи искрици и стигаше до ръба, наистина беше извор.

Хелги се озърна. Отстрани имаше две фигури. Страховит старец, лицето му бе разкривено в гримасата на олигавено наслаждение, с която мъже гледат кучешки бой или схватка на воини. Около врата му бе стегната странна примка със сложен възел и той стоеше като замръзнал с разперени ръце. В едната държеше нещо, от което капеше кръв. Око. Собственото му око. Стоеше до извора, сякаш го принасяше в дар на боговете.

А на земята имаше тяло без глава. До него лежеше грубо оформената глава на оракула и зяпаше Хелги отдолу.

— Това е изворът.

Не различи кой каза думите.

— Чий извор?

— На Мимир — първия човек.

Хелги знаеше легендата. Тук беше изворът на мъдростта, където Один дал око за знание. Хелги потопи длани във водата и отпи голяма глътка. И вече не беше в безплодно поле — над него се извисяваше великанско дърво, черен ясен, прострял клони в цялото небе. Змии пълзяха и съскаха в подножието му, около Хелги, около извора, около трупа и краката на стареца, изтръгнал окото си.

Видения споходиха Хелги. Черен осмокрак кон го стъпкваше в земята, всички негови земи горяха, а Ингвар водеше войската му, отнемаше му славата и плячката. Погребваха го жив, пръст падаше в устата му, запушваше носа, задушаваше го. Хелги беше в яма, която запълваха. Християнски гроб, където лежеше под тежестта на пръстта.

Чу глас в ушите си:

— Один идва и ще те изхвърли от трона ти. Ингвар ще бъде крал. Ти ще бъдеш убит от тази твар с копита и грива, Ингвар ще се окичи със слава вместо тебе.

— Ще го убия.

— Никога няма да го убиеш. Богът идва и въплъщението му е твоята гибел. Прегради му пътя.

Хелги се задушаваше под пръстта, заслепен и останал без дъх.

Изведнъж се озова в светлината и простора на пазарището, под хладно и задимено вечерно небе, а бойците от неговата дружина му предлагаха мокри кърпи, храна и вода.

— Има ли предвестие, хагане?

Хелги преглътна, плю и овладя гласа си.

— Голяма сполука… Да, голяма сполука.

— Ето я благословията на боговете! — разкрещяха се дружинниците към тълпата. — Прорицание в чест на рожбата на хагана!

25.
Нова самоличност

Не вятърът събуди Жеан, нито студът в ясния пролетен ден. Сепнаха го гласовете на северняците. Чуваше ги да крещят отново и отново:

— Кралеубиецо, ще те намерим!

Усещаше изгаряща болка в очите. Вдигна ръце да опипа лицето си. Не го мъчеше откъснатият клепач, а нещо друго. Не спираше да мига.

Възприемаше светлина, мътилка от кафяво, зелено и златно. Пред него имаше широка отвесна черта. Какво ли беше? Дърво. Голям дъб. Жеан се закашля и вкуси кръв. Обърна се наляво. Ярко златисто отражение. Реката.

Издиша рязко, подпря се на ръце и осъзна, че не сънува. Можеше да се движи. И виждаше.

Надигна се и залитна към дървото, отвикнал толкова отдавна да стои изправен. Пред него беше трупът на Серда, лицето му бе извито почти към гърба. Жеан се отпусна на колене за молитва.

— Мили Боже, всемогъщ и вечен Отец наш, който ме преведе до началото на този ден, със святата си мощ ми позволи да не изпадна в грях, а с въздържащото си милосърдие ми дай мислите да спазвам светите закони и да изпълнявам святата ти воля.

Откакто се помнеше, не бе плакал, но сега зарида. Бог го бе дарил с освобождение от оковите на немощното тяло и Жеан се бе възползвал тутакси, за да убие. А Божията заповед беше недвусмислена: „Не убивай“. Ала този викинг беше самият дявол, враг на Христос.

Закри лицето си с длани. Ама че бъркотия… Какво го бе сполетяло?

— Тук има франк!

Трима се втурнаха към него — двама с копия, третият с брадва. Искаше му се да ги чака, да понесе наказанието, отредено му от Божията воля, но не можа. Краката му се раздвижиха, отначало тромаво, но все по-пъргаво с всяка крачка. И той тичаше… за пръв път от детството си той тичаше!

Усещанията бяха почти непоносими — неравната земя под неговите изнежени боси ходила, заслепяващата светлина през листата на дърветата, пищността на кафявото и зеленото наоколо. Как бе отвикнал от всичко това… Падна, скочи и след миг пльосна отново. Накрая се спъна в щръкнал корен и преследвачите се нахвърлиха върху него. Жеан се примири. Вече нямаше право да се бори за живота си. Вкуси нечисто месо. Трябваше да приеме смъртта и неизбежното вечно проклятие. Човек е длъжен да се примири с Божията воля, каквото и да му отреди.

И други се струпаха около него, лицата им бяха зачервени от гняв. Не беше свикнал да се взира, тези лица сякаш се размазваха в смътен кръг от плът. По-добре да се върне към познатото. Жеан стисна клепачи.

— Този ли е кралеубиецът?

— Монах е, като му гледам дрехите, макар че ми се вижда доста див.

— Ами, не е монах, те си бръснат смешно главите.

— Какъвто ще да е, нали е франк? Да го убия ли?

— Най-добре.

— Я задръж малко, синко.

Жеан отвори очи. Дебел викинг с дълга руса брада си проби път в гъмжилото.

— Преди да убиеш човек, защо не попиташ дали някой няма да извлече полза от него?

Жеан разпозна гласа на Офети — онзи, който го бе носил от църквата.

— Говориш ли нашия език? — попита дебелакът.

Жеан кимна неволно.

— Как попадна тук? Ти да не си от отряда, който нападна нашия крал снощи?

— Тоя не може и храстче да нападне. Виж го, крехък е като бабичка — обади се друг викинг.

Офети приклекна до Жеан.

— Какво е сполетяло вашия изповедник? Страшно е накълцан. Гарвана ли го изкорми? Я почакай… Това май е щитът на краля. Познавам стрелите, които стърчат от него.

— Кралят е бил ограбен, след като са го убили. Може един от крадците да си е платил за стореното — вметна някой.

— Или кралят е бил повален със стрели, а крадците са изтървали щита, докато са бягали — промърмори друг.

— Само че тези стрели са на Гарвана.

— Той ли е убил краля?

— По-скоро е убил оня, който е ограбил краля.

— Дали тоя тук не е убиецът?

— Значи казваш, че нашият крал е бил убит от някакъв си роб без оръжие?

— То се знае, че не го казвам.

— Ами не си отваряй устата, щом само ще бръщолевиш.

— Внимавай как ми говориш!

Мъжете се скараха. Офети не обръщаше внимание на гълчавата, каза на Жеан:

— Там има и един от нашите, извили са му врата. Няма как да не си забелязал, ако някой го е направил пред очите ти.

Двама викинги вдигнаха Жеан и го завлякоха при труповете на Аврам и Серда.

— Това ли са костите на техния бог? — подхвърли един, като побутна с крак кървавите останки на монаха.

— Гарвана наскоро накълца неколцина монаси. А тук има още един накълцан монах. И стрели на Гарвана са забити в щита на краля. Няма да умувам как щитът се е озовал тук, но май излиза, че този мъртвец е изповедникът — отсъди Офети.

— И какво ще правим сега, Офети? Ще продаваме кости на бог ли?

— Ами две нощи поред карахме дамата, която трябваше да отвлечем, да ни налива вино, после пък онзи, който щеше да ни плати за нея, бе убит. Като гледам, време е да се откажем от отвличането на благороднички и да се захванем с нещо друго, а? Няма как да загубим от това.

— Чак не ми се вярва, че тя ни беше в ръцете, а не се сетихме.

— Ще се престоря, че изобщо не се е случвало. Все си мислех, че е твърде хубавичка за роб… — Офети поклати глава и се вторачи в Жеан. — Слушай, франк, ние притежаваме костите на вашия светец. Ако искате да ви ги върнем, ще платите за тях.

Жеан не бе помислил за това. Аврам трябваше да бъде погребан като християнин. Не можеше да позволи диви животни да оглозгат костите му.

— Ще ви платим — обеща той.

— Значи ще ми помогнеш да продам тези кости.

— В „Сен Жермен“ ли?

— Хич не си го помисляй, колкото и да ти се иска. Тръгваме на изток, синко.

Другите вече подминаваха изповедника.

— Не ме ли позна? — попита Жеан.

— Че аз познавам ли те?

— Аз съм изповедникът. Аз съм онзи, когото изнесе от църквата.

— Да бе, как не. Значи си сляп, сакат и половината ти лице е изкълвано от гарвани. Отгоре на всичко вчера темето ти беше обръснато, а днес си завъдил рошава коса. И от мен да знаеш, доста добре изглеждаш за човек, изтезаван до смърт. Размърдай се и събери тази гнусотия в чувал. Щом свършиш работата, поемаме на малко пътешествие.

Жеан докосна главата си. На мястото на тонзурата наистина бе пораснала коса. Дреболия, която обаче пробуди наченки на паника, все едно бе загубил част от себе си. Сведе поглед към тялото си. Още беше мършаво, но се движеше. Можеше да ходи. Бог го освободи. Изцелението му имаше такова огромно значение, че не успяваше да го проумее. Жеан си пое дъх и се опита да обмисли какво е необходимо да направи. Ако Елис беше с търговеца, вече пътуваше към Ладога — нали го чу как я убеждаваше да отиде при княз Хелги.

Жеан знаеше, че не може да се върне в града или дори в „Сен Жермен“. Дали би успял да спаси Елис, ако тръгне след нея? Стъпил на краката си в това утро, когато слънчевите петна превръщаха земята край дърветата в преливащи се поточета, той чувстваше, че всичко е възможно. Бог го бе избрал за тази задача и го изцели, за да я изпълни.

Пътуването на изток си имаше още едно предимство. Морето беше недостъпно, защото гъмжеше от пирати северняци, а по суша щеше да научава постепенно какво го дели от земите на Рус. Ето и сгоден случай да събере сведения за враговете на Бог, дори да издирва зло и да го изкоренява.

Взря се в дебелака, който май беше предводител, ако се съдеше по уважението на останалите към него.

— Аз съм монах и мога да ви помогна. Знам един манастир, където се нуждаят от свети мощи и ще платят добре за тях.

— Къде е манастирът? — попита Офети.

— В Агон, югоизточно от Прохода на песните — обясни изповедникът. — Абатството „Сен Морис“.

— Защо чак там?

— Трябва да излезете от сянката на войната, да отидете в земи, където ще се отнасят с вас като с търговци, а не като с грабители. Ако доближите портата на манастир някъде наблизо, ще ви посекат. Не всички монаси са се посветили на молитвите, както знаете, някои са израсли с меч, не с Библия в ръка.

Офети го огледа от главата до петите.

— Добре редиш думите. С магия ли си служиш, или със здрав разум? Както и да е, не можем да се върнем при корабите си. — Той изсумтя. — А ти, Фастар, какво ще кажеш?

— Да.

— Щом е тъй, следвайте ме — каза Жеан.

Той не забравяше, че „Сен Морис“ е мястото, където Гарвана е бил намерен, а после изгубен за Бог. Зигфрид бе казал, че Гарвана е съгледвач. Жеан не знаеше от кого е изпратен, но защо да не се опита да научи в манастира на черния светец?

26.
Подслон

— Мелюн — реши Елис, щом конят забави ход в гората. — Ще отидем в Мелюн. Градът е верен на моя брат, а този път северняците не стигнаха чак дотам.

Леший кимна. Не че му допадаше. В Мелюн дамата щеше да се върне при своя народ. Вярно, може би щеше да получи награда, защото се е грижил за нея, но можеше и да не му дадат нищо. Твърде добре знаеше колко променливи и неприятни са понякога настроенията на владетелите. Ами ако нейният брат си науми, че отрязването на косата й е позорно, или че никой чужденец не би прекарал толкова време на път с млада жена, без да й посегне? Дори не бе чувал кой управлява Мелюн. Ами ако този местен благородник или епископ пожелае да си присвои славата, че е намерил дамата? Най-добрата възможност за Леший си оставаше наградата, обещана от Хелги.

За жалост обаче дамата си върна увереността и знаеше точно накъде се е запътила. Нищо не му хрумваше и щом тя искаше да отиде в Мелюн, налагаше се и той да отиде с нея. Конят й продължаваше на юг край реката и Леший вървеше подире му, хванал поводите на мулето.

— Госпожо, лесно ще познаят, че вървим по течението, и ще ви търсят тук.

Елис не отговори, само смушка с пети коня. Пътуваха през целия ден и минаха покрай опожарените развалини на три манастира. Викингите не нападаха с цялата си сила надалече от своите кораби, но понякога си позволяваха набези по суша.

Накрая дърветата оредяха, нататък имаше малки ниви и къщи. Здрачаваше се, голямото червено слънце се спускаше зад гърбовете им. Пресрещнаха ги селяни, отначало крещяха, съскаха и посягаха за колове от плетове, но Елис им заговори на местното романско наречие. Успокои ги с обяснението, че е сродник на Робер Силния и носи послание от граф Юд до игумена на манастира, който се намираше на острова. Изтъкна, че е убила краля на викингите и е дошла тук, за да насърчи хората от тези земи да подкрепят бранителите на Париж. Не разкри, че е сестрата на графа, защото познаваше хората. Трудно биха приели, че е облечена като мъж, камо ли, че пътува без придружител с някакъв чужденец и косата й не е покрита. Те биха убили търговеца, а нея заклеймили като блудница. Засега трябваше да поддържа заблудата.

Новината за смъртта на Зигфрид се разнесе бързо из стопанствата и скоро се струпа такова гъмжило, че Елис и Леший не можеха да продължат по пътя си. Селяните подвикваха въпросите си:

— Той достойно ли умря?

— Главата му побита ли е на градската стена?

— Оттеглят ли се хората му?

Предлагаха им хляб и пиво, възхваляваха момъка, извършил такъв славен подвиг.

— Останете при нас тази нощ! — помоли някой гръмогласно. — Моля ви, господарю, угодете на поданиците си.

Елис усети как умората внезапно я заля като потоп, а също и студът, изтърпян в реката. Щеше да й олекне на постеля, предложена от тези хора. Погледна Леший, който се усмихваше. Търговецът си казваше, че е лош късмет да загуби шанса да отпътува на изток с дамата, но се утешаваше, че е свикнал да не му върви. Съдбата така се отнесе с него през последните дни, че ако беше галеник на добрата сполука, би се прекършил.

Заведоха двамата в най-голямата къща на селото — доста схлупена, с нисък таван и стени от дърво, слама, пръст и тор. Но вътре до огнището беше топло, имаше столове и одър. Елис не смееше да свали снаряжението си, за да не издаде, че е жена. И все пак изтощението я унесе на постлания с тръстики под, а жената на стопанина я зави с одеяло. На Леший не му провървя чак толкова. Тук се отнасяха недоверчиво към чужденците и го оставиха да се настани за сън както може. Тези селяни не приличаха на парижаните с широкия им кръгозор, повечето не бяха стъпвали дори в Мелюн, чиито крепостни стени можеха да видят от нивите си.

Елис спа без сънища сред това семейство. Повечето се сгушиха на одъра доволни, че не се наложи да го отстъпят на младия господар. Огънят тлееше и беше тъмно, когато първият гарван кацна тихо като дъждовна капка до димоотвода. Втора птица се присъедини към първата, после и трета.

27.
Мунин

Някой се показа от сенките и застана в светлината от пламъците до седящата жена със съсипаното лице. И мъжът беше обезобразен, носеше извит меч в ножница.

— Все още не — промълви той, — но знам, че ще е смърт от вода.

Жената не се обърна. Макар че във вечерната тишина гласовете се чуваха нарядко и отдалече, тя знаеше, че не са сами. Между дърветата наоколо се бяха разположили за нощувка още мъже. Усещаше дишането им, горещите тела на животните им и киселия дъх на страх по кожата им — страх и от онова зад гърбовете им насред бивака, и от незнайното пред тях в здрача. Жената долавяше, че се боят от нея, но не бяха дошли да я убият. Тих говор стигаше до ушите й като шумолене на листак.

— Какво ще стане? Тя знае…

— Сега тя е като Норните, изприда нишката на съдбата ни.

— Какво иска?

— Каквото те винаги искат.

— И какво е то?

— Смърт.

Хугин не се заслушваше в шепота. Хвана ръката на сестра си, която леко стисна пръстите му. Каза й само една дума:

— Успех.

Тя изви глава инстинктивно, макар че не го виждаше. Щом се раздвижи, шепотът край нея стихна.

— Видях лицето й — продължи Хугин — и вече ще хванем чудовището с малко търпение. Не се плаши, сестро. Нашите усилия и страдания ще бъдат възнаградени.

Мунин отново стисна пръстите му.

— Разтревожен си.

— Няма нищо.

— Разтревожен си.

— Човекът вълк пак ни намери.

— Той има камъка и не мога да го зърна. Но не това те тревожи.

— Виждал съм я и преди.

Този път жената хвана пръстите му и с другата си ръка.

— Тук ли?

— Не тук. Преди.

— Вече се е случвало. Тя носи могъща магия. Видял си за миг нещо. Това е.

— Какво е то?

— Видял си нея и себе си. В друг живот. Вече ти бе разкрито. Тя и преди е донасяла смъртта на бога и ако не бъде спряна, ще го направи отново.

Хугин кимна.

— Значи ще бъде спряна.

Изпръхтя кон и мъж го успокои с една-две думи.

— Кои са тези? — попита Мунин.

— Бойният отряд на Гретир. Роло ги мрази. Отне им корабите и те сложиха в ръцете ми нишката на съдбата си. Ако имаме нужда от тях, ще ни помогнат. Двеста и петдесет мъже. Ще имаме ли нужда от тях?

Жената сведе глава в размисъл. До огъня имаше плетеница от клони на ясен с дълги като пръсти листа. Хугин взе един и го хвърли в огъня, после седна до сестра си, пак й подаде ръка и се заслуша в напева й.

— Кръв от кръв породена, огън от огън породен, смърт от смърт породена…

Повтаряше думите неспирно, докато се превърнаха във вцепеняваща мътилка от шум. Мъжете около тях бяха неспокойни. Сега отрядът зависеше от напътствията на магьосниците, но воините се чувстваха твърде притеснени близо до тях. Някои крачеха напред-назад. Други се отдалечиха между дърветата. Малцина останаха да гледат пеещата жена, която плетеше паяжина от звуци в гората.

Хугин усети раздвижване в главата си, мозъкът му сякаш изведнъж натежа ужасно от едната страна.

Появиха се образи и той разбра, че неговата сестра присвоява мислите му за своята магия. Хугин също бе придобил способности на магьосник чрез лишения, ритуали и досег с боговете, но той беше мъж и никога не би могъл да притежава каквото имаше тя — руните, които въплъщават и оформят енергиите на сътворението. Нейната сила беше несравнимо по-голяма от неговата. Тя се съсредоточи върху символа, който напираше, хранеше се от нея и я захранваше. Хагалаз, руната на градушката, знак на разруха и криза. Хугин също почувства присъствието й, щом неговата сестра докосна съзнанието му — брулещ вятър, жилене по лицето, заслепяващи иглички лед.

Щом студът проникна в него, той осъзна, че двамата се сливат в едно, а разделящата ги плът се превърна в нищожна дреболия. Видя момче във вода, безпомощно, с посинели устни и пребледняло от студа. Не… не беше момче, а жената, която преследваха. Виденията им я бяха посочили в църквата, но не позволиха да огледат добре външността й. Докато се опитваха да прояснят облика й, пред тях се изпречваше само назъбената руна Вълча кука с трите си значения — буря, вълчи капан и върколак. Но Хугин вече бе видял жената, значи и Мунин можеше да я види. В съзнанието си Мунин не беше сляпа и образът на Елис стана отчетлив, сякаш другата жена също стоеше до огъня. Магьосницата се взря в нейните светлосини очи и вдиша дима от ясеновите клони.

Ясен беше и световното дърво, на което се крепеше цялото сътворение, гризано от змиите, които пълзяха в земята под него. Мунин изрече мислено имената им. Нидхог със злобния удар, Йормунганд, Гойн, Мойн, Графтнитвир и Грабак. Но липсваше онази, която тя търсеше.

— Свафнир — промълви тя. — Маскираната.

Хугин и Мунин усетиха как змията извива тялото си в пещерата на споделеното им съзнание, провираше се в мислите им подобно на земен червей и се увиваше около тънките линии, които оформяха омагьосалата я руна на градушката. А после нещо сякаш побесня в тях, мяташе се, въртеше се. Изригнаха образи на омраза и смърт, мечът на Хугин погубваше датчани и франки с разкривени лица, дете бе намерено изстинало на сутринта, жена плачеше, но й отвръщаше само присмехулно грачене.

От дървото се спусна гарван.

„Кръв от кръв породена.“ Хугин не знаеше дали думите са в главата му, или са изречени на глас.

Птицата подскочи върху рамото на Мунин, клъвна ухото й и го окървави.

Хугин чуваше в ума си гласа на своята сестра, която казваше на птицата: „Ти ще я намериш“.

Втора птица кацна на другото й рамо и заби човка в шията й.

„Огън от огън породен.“

Струйка кръв се стече по гърдата й.

„Ти ще я бележиш“ — нареди Мунин на втория гарван.

Трети силует падна от клона като черно листо. И той клъвна до кръв шията й.

„Смърт от смърт породена.“

Птицата я гледаше, все едно очакваше заповед.

„А ти ще отнесеш кръвта на змията до мястото, където е спряла за отдих.“

Първият гарван нададе дрезгавия си крясък и отлетя в нощта, другите два го последваха с грачене.

Хугин усети как тежестта в главата му се премести. Той беше премръзнал, изморен и уязвим, но въпреки това се надигна.

— Птиците ще се разправят ли с нея?

Жената не каза нищо, Хугин обаче кимна.

— Тогава ще отида да я довърша, ако е нужно. Хората на Гретир са готови да изпепелят цялата земя, за да я намерят.

— Тръгни с четирийсет от тях към стопанствата на юг и ако не я откриете там, тя вече не е твоя грижа. Имаш работа другаде. Момичето бе видяно и ако е възможно да бъде убита, аз ще я убия.

— А ако не е възможно?

— Тогава пред нас има труден път — да намерим вълка и да го възпрем.

— Накъде да вървя аз?

— На изток към извора на мъртвия господар. Вълкът ще търси следата му там. Трябва поне да го видим, за да знаем какво да направим.

— Как да го призова? Аз съм мъж, магията ми е слаба.

— Така е.

— Е?

Мунин склони глава за малко.

— Знаеш кого ще намериш при хълмовете и потоците на Агуанум. Знаеш какво иска той. Дай му го, за да ти разкрие вълка. Водите на храма са гладни. На тебе се пада да ги нахраниш.

— Колко?

— Колко какво?

— Колко смърт?

— Всички — отсече Мунин.

Хугин издиша рязко и се озърна към мъжете в гората.

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Ще остана тук и ще се опитам да убия момичето.

— Ами останалите от отряда?

— Те ще тръгнат с мен, за да издирим момичето. Ако аз не я убия с магия, може би те ще успеят с по-обичайни способи.

Гарвана се наведе и стисна ръката на сестра си.

— Всичко ще свърши добре. Ще преживеем това.

— Няма значение — отвърна тя.

— За мен има.

— Богът трябва да живее.

— Ти също, сестро. Ти също.

Жената си замълча, само напипа вързопче от жълти парцали и го сложи в ръцете на Хугин.

Той усети нещо твърдо вътре. Разклати го и чу бълбукане на течност. Облиза устни.

— Всички ли?

— Всички.

Хугин целуна сестра си по челото. Отиде при чакащите го мъже и им каза, че ще се разделят на две групи. Повечето бойци над двеста — оставаха с Мунин и веднага се развикаха радостно, а високият Гретир изрева, че сега имали на своя страна могъща вещица и нямало съмнение в сполуката им.

— Ще си върнем корабите! — изкрещя той.

Хугин кимна.

— Тя ще ви помогне да се промъкнете в бивака. Ако отидеш с двайсет мъже, ще си върнете корабите. После отплавайте надолу по Сена и се срещнете на уговорено място с основната част от отряда.

— А кога целият отряд ще се събере отново? — попита Гретир. — Изпращам хора с тебе не за да ги загубя завинаги.

— Ще се съберете преди края на годината — обеща Хугин. — Имаш думата ми. Моята сестра може да ме открие с магията си.

Гретир се усмихна, но Гарвана позна по погледа му, отправен към Мунин, че е угрижен.

— Тя е добра жена — каза на Гретир — и с нея ще благоденствате.

Вдигна ръка да даде знак на четирийсетте бойци, които бе избрал да тръгнат с него. Те побързаха да вземат щитовете си, за да се отдалечат по-скоро от осакатеното и опърпано същество, което седеше до огъня в гората и им предаваше послания от техните богове. Последваха Гарвана в нощта.

28.
Гарвани

Отначало младежът реши да убие гарвана, който се промъкна през димоотвода. Варивото от гарван едва се понасяше, ала толкова рядко слагаха мръвка в уста, че се задоволяваха с каквото и да е месо. Но птицата беше толкова смешна, когато се намести върху рамото на спящия господар. После подскочи на главата му и младият селянин се зачуди дали пък няма да се изцвъка на косата му… а може би се надяваше на това. Не че желаеше злото на господаря, напротив — почиташе го, но го развеселяваха тъкмо такива случки.

После изпърхаха криле и той усети остро убождане по бузата. Друг гарван отлетя към димоотвода. Пипна бузата си и близна пръстите си. Кръв. Противната твар го бе клъвнала или одраскала с нокти.

Не каза нищо, само гледаше кръвта. А птицата върху рамото на младия господар го зяпаше с очи като лъскави въгленчета. Нямаше желание да помръдне, макар че вътре беше задушно от тлеещата жарава в огнището. Гарванът не откъсваше поглед от него. Дали му се привиждаше, или птицата наистина задаваше безмълвен въпрос с наклонената си встрани глава, все едно го преценяваше?

Пак опипа бузата си. Раната беше твърде болезнена, по-скоро като ужилване от пчела. Ударите на сърцето му се ускориха. Не мислеше ясно, сякаш нещо пълзеше в главата му, сякаш искаше едновременно да стане, да седне, да бъде неподвижен и да тича.

Чуваше дразнещо шумното дишане на младия господар. Ако ще този човек да бе убил вражеския крал, защо трябваше да сумти и да пъшка така? А дали наистина бе убил краля? Момчето знаеше, че благородниците все лъжат, колкото и изтънчени да са обноските им. Жегата ставаше непоносима. Той смъкна ризата си и остана полугол. Обливаше се в пот. Болката в бузата плъзваше и сковаваше в дясната половина на тялото му.

Гарванът се взираше в него.

Селянинът разпери ръце.

— Какъв отговор чакаш от мен?

Усети се, че говори на птицата. Засмя се на глупостта си. Но гарванът го гледаше неотлъчно. Младежът трепереше, колкото и да му беше горещо. Кикотенето секна и започна да напира друго чувство. Гняв. Разбира се, знаеше какво си е наумил този благородник. Да насили сестра му, да им отнеме реколтата и да убие всеки, който му се изпречи. Тъкмо такива неща вършат високопоставените, всеизвестно е.

А благородникът не спеше, само дебнеше като лисугер, докато всички се унесат дълбоко. И тогава щеше да се надигне, за да върши злините си. Благородниците вземат по право каквото им се полага, но простолюдието очаква срещу това закрила. А те какво направиха? Оставиха северняците да нахлуят, да разграбят Неустрия и да обсадят Париж. А ако някой обикновен човек не им даде дължимото, какво ще му се случи?

Не можеше да търпи повече горещината в главата си. Нещо го хапеше и се гърчеше в него, ръфаше здравия му разум, разкъсваше мислите му. Блещукащите черни камъчета в главата на гарвана не го изпускаха от погледа си. Момчето се изправи. Взе нож от лавицата до масата. В чест на господаря бяха сготвили месо. Това острие беше добро, с него режеха лесно. Сведе поглед към пълничкия чужденец, който служеше на благородника. „Първо него ли?“

Господарят се размърда.

„Не, по-добре боецът да е пръв, после ще се оправя със слугата.“

Гарванът изграчи, когато младежът пристъпи напред и заби ножа в корема на Елис.

29.
Странни спътници

Жеан се чудеше защо северняците склониха веднага да се отправят към планините. Не минаха през бивака, не се сбогуваха със съратниците си и той отсъди, че бързат. С Офети имаше четирима мъже, всички тръгнаха припряно на север, за да се срещнат с други шестима.

Намериха се в края на гората, където Гарвана се бе опитал да покори с магия Жеан. Виждаха бивака в подножието на склона. Жеан забеляза, че долу се струпват хора — мънички, но добре различаващи се фигурки под голямата луна. Шестимата бяха довели четири мулета и боен кон, но нямаха много припаси. Животните носеха товар от ризници, копия, брадви и два лъка, навити постели и почти нищо друго. Явно и тези бойци не бяха искали да се бавят.

Неволно се вторачваше в тях с изцелените си очи. Вторачваше се във всичко наоколо. Въпреки облаците луната се виждаше и открояваше със сребро краищата им. „Дали и в рая има толкова прекрасна светлина?“

Тези мъже се различаваха от другите викинги в гората — по-руси, по-високи, а и почти всички бяха много яки. Колкото и дебел да изглеждаше Офети, силата му личеше. Сван също беше великан, с пищна червеникава брада, грееща като излъскана мед на странната светлина. Носеше огромна брадва. Фастар, онзи с нарисуван чук на щита, беше строен и наглед пъргав мъж с меч на колана. Имаше голям и грозен белег на бузата си — очевидно от връх на стрела или копие. Астарт беше най-младият от тях, имаше рядка брада. Сквернословията на Егил го отличаваха дори сред тези обръгнали на битки воини. Към останалите от единайсетте мъже все още никой не се бе обърнал по име и изповедникът не смяташе за нужно да ги подпитва как се казват. Един беше видимо по-стар от другите — с посивяла коса и липсващи два пръста на дясната ръка. Друг пък имаше два меча, макар че дрехите му бяха бедняшки.

Сега обсъждаха дали да облекат доспехите си. Офети сложи край на спора.

— Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре. Нямаме време за това.

— Знаеш ли пътя? — попита Фастар изповедника.

— Знам накъде трябва да тръгнем — на югоизток по търговския път към Ломбардия.

Офети кимна.

— Заведи ни там, постарай се да вземем златото и повече няма да чуеш за нас. Кълна се в доблестта на Тир, че няма да пострадаш. Но ако ни предадеш, ще убивам по един монах всеки ден, докато трае гневът ми, а той не се уталожва лесно. Искам и ти да се закълнеш в своя бог, че ще се държиш с нас честно, както ние с тебе. Няма да си имаш неприятности с нас, ако ние си нямаме неприятности с тебе. Ще се закълнеш ли?

Жеан огледа бойците. Те имаха власт над него, така че почти нямаше избор. Трябваше да отиде в „Сен Морис“ и те изглеждаха подходящи да му помогнат по пътя. Колко пари би получил за костите на монаха? Нищо. Значи щеше да се освободи от клетвата си в мига, когато каже на берсерките, че няма да им бъде платено за тяхната плячка. И тогава монасите биха могли да ги убият. Такъв ли завършек би го удовлетворил? Повечето свещенослужители биха одобрили това. Той обаче не се съмняваше, че е най-добре да приобщи тези мъже към Христовата вяра. Зарече се да опита.

— Имате думата ми — каза им Жеан. — Ще ви служа в това начинание.

— Добре — отвърна Офети.

Отиде при едно муле и извади сандали от дисагите.

— Пътят е дълъг и ще имаш нужда от обувки. Не си мисли, че е благодеяние. Не искам нито да ни бавиш заради рани по ходилата, нито да тежиш на някое муле. Накъде ще се отправим оттук?

— Има брод на реката под този хълм.

Жеан непохватно върза сандалите на краката си, не беше свикнал нищо да прави сам.

— Побързай — подкани го Фастар. — Владетелят Роло скоро ще ни покаже благодарността си за стореното от Офети със сина му. Къде е този брод?

Жеан протегна ръка в посоката, която детските спомени му подсказаха, но северняците се бяха загледали към подножието на хълма. И той се обърна да види какво става. Там се събираха бойци. Колко ли бяха? Поне четирийсет. Идваха и други от бивака, някои на коне.

Офети сви рамене.

— Той беше зрял мъж и ме предизвика.

— След като ти го цапардоса и му изби няколко зъба.

— Преди това той отрече моето мъжество. Законът е недвусмислен. Можех да го убия тутакси, но бях готов да се задоволя само със счупения му нос. Той пожела да стигнем до края.

— Онези долу стават все повече — обади се Холмгейр.

— Можем да останем и да се бием — подхвърли Астарт.

Фастар завъртя глава.

— За да успеят малцина срещу мнозина, трябва да накарат враговете си да побягнат. Но те са хора на Роло и ще са озлобени. Няма как да убием достатъчно от тях, за да ги уплашим.

— Защо не се търкулнеш по хълма, за да ги премажеш, тлъсто копеле такова? — промърмори Егил.

— Щом искаш — ухили се Офети. — Тъкмо ще се разкърша, докато се катеря обратно към вас.

— С тях е Хриткар, един от верните на Роло предводители на отряди — посочи Астарт. — На един пир го чух да разправя, че не разбирал и думичка от песента на скалда. Мисля си, че ако някой не разбира поезията, трябва да е лош боец.

— Вярно си е — съгласи се Офети. — Веднъж го чух да разказва за победа в битка. И куче щеше да скалъпи по-свестни стихове. Духът на Один го няма у него, защо да го има и у неговите воини?

— Прекалено много са — настоя Фастар. — Да тръгваме. Ако навлезем в горите на юг, ще се измъкнем. Да вървим към брода.

— А после? Кораб ли ще откраднем? Ей, монахо, ще стигнем ли по реката до онзи манастир?

— Не чак до манастира. Трябва да продължим по стария римски път — Трансверсале, да минем покрай Саон на юг и накрая по река Рона до самия манастир.

Жеан бе чул всичко това от поклонници. През прохода, в който бе разположен манастирът „Сен Морис“, се стигаше най-бързо и до Ломбардия, Торино и накрая до Рим.

— Да вървим — реши Офети. — По реките ще гъмжи от съгледвачи, които причакват северняци. Хайде, да тръгваме. Не бива хората на Роло да ни сгащят, докато прекосяваме реката. Водата се е надигнала, ще ни бъде доста трудно и без онези мръсници да ни налетят.

Хвана поводите на мулето и тръгна припряно надолу по другия склон на хълма.

Жеан се озърна. При пешаците в края на бивака се струпваха и конници. Знаеше, че конете лесно биха догонили него и берсерките. Но това не го уплаши кой знае колко. Гризеше го друго безпокойство. Не можеше да забрави онзи вкус на човешка плът в устата си. Хем се гнусеше, хем се чувстваше странно въодушевен, сякаш част от него се наслаждаваше на отвратителното угощение. Освен това откри с изненада и ужас, че очаква с нетърпение неизбежната схватка. Устата му се пълнеше със слюнка, усещаше ръцете и краката си леки и пъргави. Тръгна след воините през гората и се помоли, ако убие, поне да въздаде справедливост с това и да не се радва на стореното. Църквата внушаваше недвусмислено, че да убиваш езичници е добро дело, но не бива да се опияняваш от клането.

Всичко беше толкова необикновено, налагаше му се да свиква с безброй промени. Не се съмняваше, че е благословен. Бог бе свел взора си към него в мъките му и го бе избавил от оковите на болестта. Каквото и да предстоеше, щеше да е проявление на Божията воля. От него се искаше само да се моли, да приема каквото се случи и да постъпва както Бог би желал.

Жеан забелязваше, че силата му нараства. Северняците подтичваха, но бързият им ход изобщо не го затрудни. Стигнаха до края на гората и дългото спускане към брода се откри пред погледите им.

Викингите се втурнаха към реката, Жеан не изоставаше. Преливаше от жизненост и се срамуваше от радостта си при спомена какво бе натикано в устата му преди по-малко от денонощие.

Някой го хвана за ръката. Дебелакът се задъхваше до него.

— Не припирай толкова. Да не искаш да изостанем?

Жеан се опомни и забави ход, макар че не му се искаше. Охотно би хукнал напред, за да отприщи кипящата в него енергия.

30.
От страх

Елис се сепна от мушкането в ребрата и видя полуголия мъж надвесен над нея. Той се обливаше в пот, очите му се въртяха лудешки. Тя понечи да стане, но той я изрита в краката и заби ножа между плешките й. Острието пак се натъкна на ризницата под дрехите й и този път се счупи. Ударът обаче беше силен и Елис се просна по лице върху настланата тръстика.

Всички наскачаха, настана шумна бъркотия. Младежът не изглеждаше обезсърчен, че остана без оръжие, и просто си седна на пода.

Елис се изправи и я прониза непоносима болка. Струваше й се, че ребрата са счупени и отпред, и отзад, но ризницата поне я спаси.

Наведе се да вземе меча, само че го стори непохватно. Младият мъж вдигна поглед към нея, все едно я виждаше за пръв път. Скочи, блъсна я и пак я събори. Пръстите му стиснаха гърлото й, но тя вече бе извадила меча на Зигфрид от ножницата. Зрението й се сви като в тунел, главата й туптеше, в ребрата й сякаш се разгаряха пламъци, но тя заби острието в корема на младежа и натисна така, че гардът на дръжката опря в пъпа му.

Причерняваше й пред очите, чуваше гласовете в къщата далечни и кънтящи. Пръстите около шията й не разхлабваха хватката си. Нещо тупна и тя успя да си поеме дъх. Търговецът стоеше над младежа, който се мъчеше да стане, но дръжката на меча опря в пода и той изкрещя страховито. Дърпаше дръжката, опитваше да се изправи, единият му крак обаче потръпваше и не го държеше. Остана прав само за миг, после се свлече на колене, и треперещите му ръце още теглеха дръжката на меча, която не помръдваше.

Елис се преви на пода задъхана, кашляше и се задавяше. Още не знаеше дали не е била прободена, толкова я боляха ребрата.

— Благороднико, ще умреш заради стореното!

Бащата на момчето направи крачка към нея, стиснал брадва, но Леший му се изпречи. Той също бе докопал брадва и беше готов да замахне. Разгневена тълпа от двайсетина души се струпа около тях. Едрата жена на стопанина се наведе с плач над сина си.

— Никой нищо няма да прави — отсече търговецът, — докато не проумеем какво се случи. По-добре се погрижете за момчето, вместо да си търсите белята. Господарят видя сметката на Зигфрид, ще се разправи и с вас.

Селянинът се вторачи в Елис, явно се питаше какъв шанс има срещу младия благородник, и накрая се отказа. Отиде при жена си, която опря главата на момчето в скута си. Синът им още седеше, вперил изцъклените си очи в нищото.

— Какво стана? — попита го кротко майката.

— В главата ми пропълзя нещо като змия. Видях как благородникът дебнеше, за да ни нападне. Гарванът го издаде. Птицата ме клъвна и аз пощурях.

— Това е магия! — натърти Леший. — На момчето е било направено заклинание. Гарвана е прочут некромант, нечестив жрец на викингските нашественици. Ето го пратеника му — онази птица е подтикнала сина ви към зло.

Гарванът още беше пред входа на къщата и сякаш разбра, че говорят за него. Тутакси изпърха в нощта.

— Нападна ме, докато спях. — Елис избутваше насила думите от гърлото си. — Ако наистина съм ви дебнал, щях първо аз да го посека с меча, нямаше да ме намушка. Вижте — счупи си ножа в ризницата ми.

Стопанинът погледна касапския нож, пречупен при дръжката.

— Махайте се. Вървете си оттук. Не сте добре дошли, щом водите и дяволи на прага ми. Махайте се!

Елис се надигна и закуцука към вратата, всички бяха впили погледи в нея. Леший обаче не я последва.

— А ти какво чакаш, чужденецо? Върви си! — сопна се селянинът.

Леший пристъпи напред.

— Опасявам се, че не мога да ви оставя меча на моя господар. Оръжието е прекалено скъпо. Струва колкото три стопанства като твоето.

— Няма да го вземеш, защото ще те убия.

— Нека го вземе, татко — обади се немощно младежът. — Не мога да го търпя повече в себе си.

Леший се вторачи в очите на стопанина, който след миг се взря в сина си. Целуна го по челото, майката стискаше ръката на момчето.

Леший хвана внимателно дръжката, опря крак в гърдите на младежа и дръпна рязко. Раненият изквича и притихна.

Търговецът стоеше пред него с окървавения меч в ръка.

— Съжалявам. Помолете графа да ви обезщети. Кажете му, че онзи, когото смята за изгубен, е направил това. Помолете го заради госпожа Елис.

— Махни се!

Леший излезе от къщата и отиде при Елис. Тя лежеше в калта и мръсотията до един от паянтовите обори.

— Е, госпожо — подхвана търговецът тихо, — сега имаме дрехите на гърбовете си, оръжията, два коня и муле. Преследват ви заклинатели, които вече показаха уменията си. Няма ли най-сетне да ми се доверите?

Тя мълчеше.

— Ще ми повярвате ли най-сетне? — упорстваше той. — Подгониха ви магьосници. Трябва да отидете в Ладога при Хелги. Той е велик магьосник и ще ви отърве от тези зли твари.

Обгърна я с ръце, за да я вдигне, и долови, че наблизо има още някой. Човекът вълк.

— Чахлик?

— Ладога — промърмори Синдре. — Трябва да я заведеш в Ладога. Ще ти помагам, докато тази стрела ме остави да живея.

Елис го гледаше от калта. Струваше й се, че умът й е изтикан от познатите пътеки. Мислеше за конете при реката, за убития от нея Зигфрид. Потрепери. Как да си обясни това? Навсякъде около нея и в самата нея като че имаше свръхестествени сили. Изправи се. Не беше в състояние да язди, но беше видяла изражението на младото селянче, дори бе разпознала какво се бе вселило у него, то имаше дъх на киселина. Нещо различно от човешкото, нещо отровно се бе извивало и съскало в него. Не се съмняваше в правотата на Леший — нападнаха я с магия и нямаше да е за последен път.

Взираше се в двамата мъже. Дали някой от тях щеше да я награби нощем, с обезумели очи и пламнало от похот тяло? Не й се мислеше и за този риск. Искаше да избяга от онова, което я преследваше, и да се отърве от странните преживелици.

Досещаше се, че човекът вълк се стреми да направи добро, бе странен и чудат, но не и враждебен. Погледнеше ли го, виждаше огромен простор, долини, реки и гори, чувстваше копнеж, но и непоколебимост. Знаеше, че той няма да я предаде.

— Да се отдалечим от това място — настоя Леший. — Не се знае какво ще стане, ако селяните изведнъж решат да ни отмъстят за смъртта на сродника си.

Елис го остави да я качи върху седлото на коня, не можеше сама да яхне животното заради болките. Човекът вълк възседна другия кон, търговецът поведе мулето. Излязоха от селото и тръгнаха на север, водени от Полярната звезда. Елис не можеше да реши какво да направи. Опълчилите се срещу нея сили изглеждаха непреодолими. Искаше да отиде в Мелюн, но се питаше дали така не би улеснила враговете си — наоколо ще има предостатъчно хора, които те биха могли да омагьосат.

Напредваха бавно през калните ниви, накрая стигнаха до общите ливади и гората на селото. Тъкмо излязоха на поляна и Елис чу зад себе си далечни писъци на ужас и болка. Озърна се.

— Не мисли за това — каза й Синдре, който доближи коня си до нейния.

Личеше, че не е свикнал да язди, и имаше късмет, че му се падна добре обучен скопен кон. Подрусваше се на седлото. Елис се питаше дали е заради раната, или подобно на повечето северняци тъй и не се е научил да язди правилно.

— Трябва да бързаме — добави той.

— Но какво става?! — избълва Елис.

— Гарвана е труден за убиване, но сега не знае накъде сме тръгнали. И селяните не знаят. Ако се доберем до река Уаз, можем да се качим на кораб или да вземем лодка. Дотогава не бива да спим.

— Всички селяни ли ще убие?

— Ще остави неколцина живи, за да ги разпита, но накрая ще убие и тях. Няма да рискува те да се оплачат на господаря си и цял отряд да препусне да го търси.

— Той май може да се справи с всеки боец…

— Може и така да е. Ами ако твоите сродници ни намерят? Той си е наумил да те убие и не иска нищо да го бави. Ако твоите хора те спасят, ще стане по-трудно за него.

— Значи трябва да отида при своите хора.

— Само ще отсрочиш смъртта си. Когато те нападна първия път, ти беше сред своите, нали? Хелги е единствената ти надежда.

— Но защо тази твар иска да ме убие?

— Не спирай. Нямаме време за приказки.

— Защо иска да ме убие? Имам право да знам.

Човекът вълк преглътна и протегна ръка да докосне нежно косата й, но се поколеба.

— Страхува се от тебе. Да не се помайваме повече тук!

— Никъде няма да отидем, докато не ми кажеш истината. Защо ме преследват? Защо ме измъчват така? Как е възможно същество като него да се страхува от мен?!

Синдре се загледа в нея. Подпираше се прегърбен на рога на седлото.

— Защото още нещо те следва. Винаги е било така и винаги ще бъде.

— Какво ме следва?

— Сънувала ли си вълк?

Елис кимна.

— Как си научил?

— И аз го сънувам.

— А казва ли ти, че те обича?

Той мълчеше, но Елис виждаше страха в очите му. Внезапно й се стори много стар или по-скоро, че е живял твърде дълго. Тя си каза, че е пропътувал дълъг път, за да стигне до нея, и то не само като разстояние. Пак го погледна и почувства как се сменят сезоните — дъжд, слънце и пак дъжд. Долови обаче и още нещо. Краят на живота му наближаваше. Но нямаше да го убие стрелата в тялото му, нито пък Гарвана. Смъртта щеше да го връхлети бързо и изневиделица.

Като дете тя се хранеше в кухнята в Лош. Не я канеха на главната маса, защото беше момиче, но пък и тя не искаше да отива там. В голямата зала имаше желязна поставка, висока колкото човек. На върха й палеха светилник в празничните дни. Елис я мразеше, без да знае защо. Чувстваше я като зло присъствие — голяма неустойчива вещ, таяща опасност. Нейният братовчед Годалберт току-що бе проходил, когато пиян благородник събори поставката и тя уби детето на място. Граф Алберт заповяда да я изнесат навън. Някой напълни с пръст светилника и засади цветя в него. През цялото й детство тази поставка стърчеше в градината и от кошницата горе провисваха цветя, сякаш смъртта се бе окичила победоносно с венец. Сега Елис се взираше в Синдре и долавяше, че нещо като поставката, като злото, на което тя лъхаше, е готово да се стовари върху него.

— Какво ще стане с мен? — попита Елис.

— Ще отидеш при Хелги и ще се спасиш.

Елис усети неувереност в гласа му.

— Ще ме убие ли Гарвана?

— Ще се опита. Не мога да предскажа. Никой не може. Няма полза да знаеш повече, докато не отидеш при Хелги. Обещавам, че той ще ти обясни всичко по-добре от мен.

— И правиш всичко това заради обичта към своя княз, така ли? — Моля?…

— Каза, че го правиш от любов.

Човекът вълк впи поглед в очите й. Пак изглеждаше твърде стар, но този път и Елис почувства същото. Върна се мислено в детството си, а и преди това. Усещаше тежест на ръцете си, усещаше как пада и как някакъв ужас я дебне в гръб, но не можеше да се отърве от него.

Синдре се присви и притисна ръка към хълбока си.

— Трябва да побързаме. Не мога да се бия с Гарвана, ако ни намери.

— Ако той се бои от мен, не е ли по-добре да го почакаме?

— Гарвана проявява страха си, като сече с меча и изтезава — отвърна човекът вълк. — Той не се крие от чудовищата в сънищата си, а ги кълца на парчета.

— Може ли вече да се размърдаме? — прекъсна ги Леший. — Ще намерим реката. Течението е прекалено силно да се качим на лодка, но ако намерим брод, ще продължим направо на север и ще се откъснем от потерята.

Елис гледаше Синдре, но виждаше себе си, застанала високо на ръба в студен простор. Носеше нещо. Тялото на мъж. Не разпознаваше лицето му. Дали беше човекът вълк? Приличаше на него, но не беше сигурна. Не знаеше как да тълкува видението, нито дали мислите й са проникнали в миналото или в бъдещето. Може би виждаше нещо, което нито се е случвало, нито ще се случи. Но то й подсказваше, че някак е свързана с този мъж не само чрез стремежа му да я спаси или чрез този разговор. Само че погледнеше ли го, не изпитваше нищо подобно на обич. Друга дума се натрапваше в ума й — даудти. Нямаше смисъл за нея, не можеше да я преведе, но с нея нахлуваше поток от образи и усещания — воин с бяла коса, мярнал се от мрака и пак потънал в него като риба във вир, скръбни вопли, тялото й наранено и измъчено, миризма… тежък дъх на звяр някъде до нея, който я върна към думата и съвсем ясното й значение. Даудти. Смърт. Тъкмо смърт виждаше в Синдре, а не любов.

И все пак беше по-добре да умре за нея, а не като неин враг. Човекът вълк се опитваше да я закриля и тя се поддаде на инстинктивното си доверие към него.

Отметна глава да погледне Полярната звезда, после отправи взор на изток към съзвездието Касиопея. В мислите й то беше като символа, призоваващ конете, представи си звездите като вдигнал се на задните си крака жребец, сочещ пътя. Вече знаеше, че съдбата я води при Хелги и неговата магия в земите на Рус.

— Заведете ме на изток — каза тя и стисна с колене тялото на коня си, за да го подкара напред.

31.
Жертвата на Хелги

Години преди Елис да тръгне на път, за да търси помощта на Хелги, детето бе занесено на върха на товарната кула до реката — най-високата постройка в Ладога, почти колкото пет човешки ръста. Наложи се да махат трупи от покрива, за да я промъкнат през процепа.

Баща й я сложи да легне там.

— Хагане, по-близо до върха.

Докато говореше, лечителят подрънкваше с монетите в кесията си, целият беше накичен с амулети и талисмани. Княз Хелги го погледна и премести детето до най-високата точка от покрива.

— При върха изцелението е най-сигурно — увери го лечителят. — Там се събират охлаждащите потоци на небето.

— Няма да се изцели, ако падне оттук и умре — възрази Хелги.

— Аз ще седя до нея и ще се погрижа да не й се случи нищо лошо.

— Да, ще го направиш — натърти князът.

Докосна челото на момичето. Тя сякаш се вареше в собствената си пот. Хелги се прокле. Няма полза да обичаш прекалено силно децата си, особено момичетата.

Сред многото тревоги, които се струпваха на главата му, момиченцето беше една от малкото му утехи. Тя беше смела и забавна, дори дръзваше да се присмива на строгостта му. Хелги би съсякъл воин за такива постъпки, но на нейните се разсмиваше и забравяше мъчителните сънища, кошмарите, които го събуждаха бълнуващ посред нощ. В страшните си сънища той винаги се връщаше при онзи извор, при виденията за собствената си смърт, при тъпчещите копита, затова се будеше с крясък. А щом се унасяше отново, ставаше още по-зле. Виждаше боец на осмокрак кон — Один идваше на земята, за да води войските на Ингвар. Всеки знаеше, че богът е коварен, и въпреки това Хелги се чувстваше измамен. Принесе толкова жертви, дари му толкова роби и добитък, а и злато. Но знаменията бяха недвусмислени — над него надвисваше божествена заплаха.

Затова разпрати хора из земите си да търсят подивели знахарки и свети мъже, жреци и вещици, за да чуе от тях, че прорицанието не е вярно. Мистиците се събираха в Ладога като тълпа в пазарен ден, хвърляха кости, рисуваха руни, потяха се и гладуваха, за да пророкуват. Дойдоха толкова много, че заслужиха на Хелги прякорите Магьосника и Пророка. Но всички тези трололюбци не му казаха нищо, само го уверяваха, че ще се прослави като велик крал из всички известни владения по земята. Той не им вярваше и разбираше, че просто се опитват да му угодят.

Само една планинка надраска някакви очертания в прахоляка на пода.

— Това е съдбата ти — каза му тя.

Хелги видя силует на кон.

— Ще бъда убит от своя кон ли?

Той се озърна наляво и надясно. Залата беше празна, дружината чакаше отвън, за да не чуят воините нещо, което да ги смути, а чрез тях и всички негови поданици.

— Може ли този кон да е символ? Да означава нещо друго? Възможно ли е единствено някой бог да може да ме убие? Или пък да е знак за голяма сполука?

— Всяко нещо може да означава всичко друго — отвърна му жената от пущинака и протегна ръка да получи златото си.

Тогава се разнесе шумолене изпод скамейка до странична стена и той се обърна да види какво става. Неговото момиченце Свава подаде глава от сенките. И Хелги прихна, щом я зърна.

— Момиче, нали знаеш, че би трябвало да те набия, защото подслушваш?

Тя само се засмя и дойде при него.

— Искам ябълка.

— Тази жена не е селянка, а е вещица. Трололюбка. Да я накарам ли да те изяде?

— Може пък аз да я изям — изрепчи се Свава.

— Моето момиче — подхвърли той на жената от пущинака — е дръзко като момче и десетократно по-нахално.

Но вещицата си бе взела златото и вече вървеше към изхода, като остави Хелги да умува какво ще му отнеме Один, за да го даде на Ингвар.

Хелги се опитваше да направи момчето слабак, но привържениците на Ингвар си оставаха силни, а и в дружината верните му сродници бяха почти колкото и на княза. Чичовците му бяха корави и лукави, бдяха за всякакви признаци на заговор и този път оставаше препречен за Хелги. Трябваше да се придържа към първоначалния си замисъл — да завладее юга и да остави момчето да затъне в грешките си. Още си беше зависим от кроежите на един бог и нищо не можеше да направи.

И тогава през януари пристигна пътникът, който се бе преборил със страшна виелица. Носеше само дрипи и вълча кожа и стражите го помислиха за просяк, но се стъписаха, че някой е дошъл в такава буря.

Пуснаха го в града от изумление и състрадание. Той застана да се сгрее до един от огньовете, които бяха запалили зад караулното. Боец дойде да съобщи на Хелги, защото беше нечувано пътник да върви пеша в този сезон. Никой не би могъл да оцелее в такава стихия. Хелги остави дружината да си пие в залата. Твърде лош ден щеше да е онзи, в който князът на целия изток би имал нужда от телохранители, за да говори с премръзнал бродещ просяк. Бездруго го налегна скуката от самохвалствата на воините и от пиянските игри — всяка грешка в сложния ритъм на пляскането с ръце означаваше, че някой трябва да пие до дъно. Хелги бе играл толкова пъти, че нямаше как да сбърка, и понякога нарочно нарушаваше ритъма, за да си накваси гърлото.

Затова отиде сам. Закриваше лицето си с наметалото и крачеше почти на сляпо в бурята.

Мъжът си стоеше до огъня, гърбът му бе побелял от виелицата, затова приличаше на ледена фигура, увенчана с щръкнала червена коса. Хелги сгълча стража, че гостоприемството му не го бива, и заръча да донесе нещо за хапване. Пътникът се усмихна. При тази усмивка виелицата секна и вятърът притихна.

Хелги вдигна глава. Тъкмо се бе свечерило и тъмното небе моравееше смразено, звездите бяха като ледени късчета, тънката луна бе готова да падне като висулка. Щом спря воят на бурята, върху града се спусна особената тишина на дълбоките преспи и усещането за пълна неподвижност. Хелги се почувства много странно.

— Познавам те — промълви той.

— И аз те познавам, мой пламтящи княже, чиито желания разтопиха бурята.

— Какво знаеш за моите желания?

— Единственото, което си струва да знам за тях.

— И то е?…

— Че никога няма да се сбъднат.

Хелги усети как кръвта сякаш се стече към коленете му, макар че запази самообладание. Хрумна му да посече този мъж за наглостта, но беше необичайно уязвим пред него. Странната промяна на времето го обърка, но имаше и още нещо. Този бродник, по когото светлината на огъня пълзеше подобно на безброй змийчета, бе дошъл полугол през виелица, която можеше да убие и движещ се кон под ездача му.

— Значи трябва да ги направя още по-големи — каза Хелги. — Тогава и да не се сбъднат докрай, пак ще ми е достатъчно.

Пътникът се ухили. „Усмивка на прастар глад. Вълчи глад“ — рече си князът.

— Ти знаеш какво ще те убие.

— Моят кон. Доволен съм, че е така. Това означава, че съм безсмъртен, защото княз Хелги не притежава коне. Вземам назаем, за да яздя.

— Ама че съдба! Да бъдеш господар само на взет назаем кон, а земите ти да бъдат отнети от ръката на мъртъв бог. Искаш ли да го видиш?

— Покажи ми го.

Мъжът махна с ръка и снегът в двора на караулното се надигна в мънички вихрушки, които накрая показаха сцена от сагите. Страховитият едноок повелител Один с разкривено в рев лице бе яхнал огромния осмокрак кон Слепнир и мушкаше с копие ужасяващ вълк, който дереше и хапеше щита му. Сражението отекваше със стържене из града и Хелги се чудеше защо никой от дружината не излезе да провери какъв е този шум.

Копието се заби във вълка и той нададе вцепеняващ жален вой, но продължи да напада неспирно. Щитът на ездача се счупи и предните лапи на звяра раздраха хълбока на коня, а зъбите щракаха пред гърлото на мъжа. Тялото на вълка се мяташе щуро в спирала, докато чудовищният кон цвилеше и подскачаше, за да го отърси от себе си. Ала звярът не го пускаше.

След миг снежните призраци се разсипаха по двора и нощта отново стана тиха. Хелги пристъпи към мястото, където се бяха били. На снега имаше само усукано въже. Той позна тройния възел на Один.

Взе въжето и го занесе на просяка. Стори му се, че така трябва да направи.

— Последния път, когато той умря, се случи ето това — каза пътникът, извади незнайно откъде дълъг нож и чевръсто сряза въжето на три парчета. — Сега той е в света, разделен на части. — Даде парчетата на Хелги. — Ако си върне целостта, и ти, и всички човешки армии ще бъдете пометени както никога досега. Той ще разпали пожар от бреговете на сините хора чак до Туле, от зелените хълмове на Албион чак до пясъците на Серк.

— Не разбирам — промърмори Хелги.

— Той присъства в света като трима наведнъж. Но ако отново стане един, ти и останалите владетели ще бягате от него като мишки от запалена нива. Само любимецът му ще остане. Ингвар ще тържествува. Ингвар ще властва.

Думите на мъжа сякаш съскаха и пращяха в ума на Хелги, досущ като жигосващо желязо по гърба на добиче.

— И как ще стане един?

— Както прави всичко — чрез смъртта. Трима живеят с руните в себе си. Отломки от бога. Накрая ще остане само един и твоята участ ще се стовари върху тебе, за да те помете от света.

— Кои са те? Какво трябва да направя?

— Онези, които пият от Мимир, плащат за това. Один даде око за мъдрост, светлият бог Хеймдал даде ухо. Какво даде ти?

— Своето спокойствие.

— То не стига. Още се иска от тебе.

— Какво?

— Дете.

— Кое дете?

— Онова, което седи до тебе в голямата зала.

— И за какво се иска то?

— За смърт.

Хелги усети приятната тръпка на очакването. Нима богът наистина искаше Ингвар?

— И ако направя това, показаният ми от тебе бог няма да дойде?

— Твоят дълг към извора ще бъде изплатен. Името ти ще отеква през идните епохи като най-могъщия хаган на земята. Ще имаш ясен взор, пътят напред ще се открие пред тебе.

Хелги се усмихна.

— Ти си бог.

Досещаше се. Въздухът около пътника притъпяваше сетивата на княза, все едно се бе потопил във вода. Чувстваше се муден и крехък пред него.

— Бог съм.

— Какво е името ти?

— Имам много имена. Тук съм Велес, в Рим съм Луцифер. За тебе съм Локи.

Страхът спря дъха на Хелги като задушаващи пръсти. Князът с усилие се овладя. Ужасът избледня. Той бе привлякъл вниманието на боговете. Значи беше важен, белязан за величие.

— Наричат те ковач на лъжи — подхвърли той.

Богът се усмихна.

— Онези, които не слушат, ме наричат лъжец. Хората чуват каквото им се иска и когато ме проклинат, не е заради лъжите, а защото съм изрекъл истината. Благодаря ти за топлината на огъня. Ще ти се отплатя, когато дойда да взема обещаното от тебе.

Той се обърна и тръгна по снега. Хелги го гледаше как си отива и си мислеше колко са глупави боговете да поискат като жертва онова, което той се молеше да вземат.

През нощта му се присъни жена от земите на франките, руса и красива. Тя вървеше в градина до река.

— Коя си ти?

— Една от тримата. Ще ме познаеш по тези знаци.

Тя протегна ръка към него. На дланта й лежаха осем дървени плочки, всяка белязана с руна.

— Как се казваш?

— Елис, потомка на Робер Силния.

— Докато ти си жива, аз ще благоденствам.

Хелги изпроводи пратеници при нейния брат в Париж, за да поиска ръката й. Тъй и не получи отговор. Обмисляше набег, но войската му не можеше да мръдне от Киев, отблъскваше неспирните нападения на печенегите. И тогава реши да я отвлече.

 

 

Застанал на покрива до лечителя, Хелги се взираше в Свава. Не се бе досетил, че богът ще поиска нея. „Онова дете, което седи до тебе в голямата зала.“ Ингвар седеше до него на всички събирания, при всяко отсъждане, всеки спор между селяни, който трябваше да реши, всяко искане на кръвнина, дори на всеки пир в чест на гостуващ владетел. Хелги се бе заклел да отгледа момчето, но ако съдбата го погубеше… ако боговете го погубеха, щеше да се отърве от него, без да погази дадената дума. И щеше да назове сам наследника, който си избере.

Князът изобщо не помисли за момичето — та нали беше воин, как да му щукне, че тя е важна или може с нещо да привлече вниманието на някой бог? Дребосъче, което още не бе навършило шест години. Как бе възможно богът да поиска нея, щом можеше да вземе момче на тринайсет години, готово за битки? Само че богът познаваше слабостите му и Хелги прозря най-сетне, че няма как да сключиш сделка с бог, без да платиш с нещо ценно. Не можеш да се подсмиваш самодоволно зад гърба му.

Зарея поглед от кулата. Градът бе разположен на издатина, врязваща се в широката река Волхов. По-нататък виждаше погребалните могили на най-близките му сънародници, а в далечината гората приличаше на зелено море. Сега копаеха, за да издигнат после могилата на Гилингр, негов побратим викинг, който се бе сражавал редом с Хелги чак при Миклагард и на Западните острови. До предишната могила в червеникавата пръст зееше дупка, където щяха да зидат погребалната камера. Хелги чу, че се натъкнали на някакво затруднение, но не разпита, погълнат от тревогата за дъщеря си.

За нея нямаше да издигнат могила. Тя беше толкова жизнена и немирна. Не би понесъл да я заровят под земята. Щеше да си отиде с огън, подхождащ на пламенния й дух. Загледа се над реката и се почувства като птица, полетяла над водата, за да се спусне над Миклагард, да ограби съкровищата на византийския император, да продължи към Халифата и да се върне със скъпоценностите на Серк. Момичето изстена в треската си. Хелги се взря в нея и поклати глава. Позволи си да обича своята дъщеря. А мъжете, особено владетелите, не бива да обичат дъщерите си — те не са нищо повече от разменна монета, с която бащите им си купуват злато, земя или мир. Но той я обичаше заради неукротимото й сърце.

На Свава и нейните сестри бе забранено да отиват при владетеля, без да ги придружава зряла жена, която да следи да се държат прилично. Момиченцето обаче не признаваше забрани. Идваше да го види, промъкваше се на срещите му с търговци, князе и военачалници в голямата зала. Въобразяваше си, че няма да я забележи, както пълзи под скамейките заедно с кучетата. Но Хелги я зърваше всеки път, докато помиряваше свадливи селяни, и това го лишаваше от суровата гримаса, с която би могъл да кресне на досадниците да му се разкарат от главата. Тя го разсмиваше и макар че заслужаваше да я напляска до посиняване, не й посягаше. Той й намигаше и подхвърляше ябълка.

Не можеше да я изгони и накрая тя просто седеше на пода от едната страна, а наследникът Ингвар беше от другата, докато князът си вършеше работата. Съзнаваше какво мислят поданиците му за това и не забравяше да предизвика някого от време на време, за да покаже, че макар да се държи меко с дъщеря си, воините не бива да очакват благодушие от него. „Труповете вдъхват най-силно уважение.“ Неговият баща наби отрано в главата му това правило. И все пак беше доволен, когато някои от предводителите на отряди също започнаха да допускат дъщерите си на скамейките около масите за вечерните пиршества.

— Ейрингунр…

Седна до нея, докосна челото й и повярва, че тя ще умре. Само веднъж преди това я бе назовал с пълното й име. За него тя винаги си беше или Мишката, заради навика й да изскача неочаквано, или Свава. Но Мишката беше твърде кротък прякор, не й подхождаше. Затова започна да я нарича само Свава — името на една от валкириите на Один. Ейрингунр… Нарече я така, когато влезе да я види след раждането й. Знаеше, че сега се сбогува с нея.

Очите му се насълзиха и той се извърна, за да не го вижда лечителят. Заговори на момичето, вперил поглед в хоризонта.

— Виждаш ли какво направи? Не мога да сляза такъв при тях…

Долу се събираха бойци. Едно беше да им показва, че е мекушав, като вземе дете на коленете си, съвсем друго бе да го гледат как се грижи за нея като слуга.

Накрая Хелги се пребори със себе си и пак изви глава към лечителя.

— Ако тя умре, ще умреш и ти. Ще я изгоря в кораб, който ще я отнесе в отвъдното. И ти ще бъдеш на кораба. Това е чест за тебе, радвай се.

— Няма да умре, хагане, не и на покрива с толкова амулети наблизо.

— Добре. Ако оживее, ще те оставя да си търсиш не толкова благородна смърт. Можеш да чукаш курви, докато умреш, за моя сметка.

— Щедър сте, хагане — поклони се лечителят.

Момичето се обърна полека настрана и той я хвана, за да не се хлъзне към ръба.

— Улфр…

— Какво каза тя?

— Не разбрах, хагане.

Хелги се наведе към дъщеря си. Тя изпъшка и повтори думата.

— Сигурно не казва нищо, хагане — обади се лечителят. — Хората бълнуват какво ли не заради треската…

— Улфр.

Хелги изгледа втренчено другия мъж.

— Какви ги дрънкаш? Тя каза съвсем ясно „вълк“. Какво означава това?

— Има какви ли не духове, които могат да се вселят в нея. Нищо чудно да я е споходил вълчи дух и…

Лечителят млъкна под изгарящия, почти убийствено изпитателен поглед на Хелги. Знаеше, че князът е проницателен човек и го е разгадал. Знаеше обаче и че е единствената надежда на Хелги.

Князът редеше думите бавно и лечителят разбираше, че се опитва да обуздае прословутия си сприхав нрав.

— Грижи се да е на хладно тук. Ако завали, прибери я вътре. Иначе внимавай да не падне.

— Да, хагане. Да, господарю.

Хелги се взря още веднъж в дъщеря си. Тя беше мокра от пот, алени петна бяха избили по лицето, влажната й коса лепнеше.

— И се моли на нашите богове — добави князът, — защото си мисля, че утре ще се отправиш към владенията им като придружител на княгиня.

32.
Спасен за Христос

Надигналата се от дъждовете река изглеждаше като намачкан оловен лист под луната. Въздухът се насищаше със ситни капчици и Жеан знаеше, че може да се надява само на студена влажна нощ в подгизнали дрехи, ако успеят да се доберат до брода и да се измъкнат. Бързаха надолу по ската към водата покрай разрушени стопанства. Течението беше необичайно бързо. През тази пролет дъждовете бяха обилни и се проточиха. Но бродът би трябвало още да е проходим, каза си той. Все пак за пръв път в живота му се налагаше да мисли за такива неща. Повечето си години бе прекарал между стените на „Сен Жермен“, без да пътува никъде.

Викингите обаче не изглеждаха уверени, че изобщо ще стигнат до брода. Нагоре по склона се показаха конници. Жеан преброи двайсетина. С тях имаше двойно повече пешаци. Преследвачите виждаха берсерките, предводителят посочи с копието си към тях и смуши коня си да тръгне надолу.

— Ще успеем ли? — попита Астарт.

Младежът сякаш бе обзет от треска, колебаеше се между атака и бягство, пристъпяше ту насам, ту натам.

— Принудени сме — отговори му Офети. — Хайде, вкарайте мулетата във водата. Онези, които не водят животните, да се хванат за ръце. Тук реката е плитка, но е могъща. Ако прекосим, преди да ни настигнат, ще се скрием в гората отсреща. Постарайте се да не ни сгащят, докато сме във водата.

Мъжете нагазиха и задърпаха мулетата навътре. Не спазваха никакъв ред, просто напираха към другия бряг, отдалечен на сто и петдесет крачки. Жеан нямаше избор, последва ги.

Водата стигаше до бедрата му, течението наистина беше силно. Той се олюля, щом навлезе в реката, но веднага стъпи устойчиво. Още се изумяваше от преобразяването си, а сега откриваше стъписан колко силен и непоклатим се чувстваше. Викингите не стъпваха така сигурно, залитаха, спираха, тътреха се и пак спираха, във всеки миг се бореха да пазят равновесие.

Конниците напредваха по хълма в неравен тръс. Всеизвестно беше, че викингите не са свикнали с конете. Все пак нямаше нужда да бързат. До реката им оставаха четиристотин крачки, но берсерките бяха изминали само десет и вече се хващаха един за друг, за да продължат по-навътре. Жеан виждаше, че някои от ездачите носят лъкове. Отново заваля и ако облаците закриеха луната, мракът би ги защитил. Само че не я закриваха.

Конниците бяха на триста и петдесет крачки от брега, берсерките — едва на петнайсет в реката. Щяха да ги избият от първия до последния, а Жеан се нуждаеше от тях, за да отиде в „Сен Морис“. На Астарт му хрумна да възседне муле и да язди, до отсрещния бряг. Още трима направиха същото и се наместиха върху дисагите.

Жеан крачеше в буйната вода, седмината викинги се мъчеха подире му.

— Няма смисъл! — кресна Офети. — По-добре да ги пресрещнем и да се бием.

— Не! — извика Жеан.

Астарт бе накарал мулетата да влязат отново във водата, за да спаси съратниците си. Жеан отиде при първия от седмината.

— Хвани се за ръката ми! — заповяда на Егил, който се вкопчи в него с проклятие на уста.

И Жеан започна да ги дърпа. Конниците бяха на двеста крачки, чуваха се подвиквания:

— Бягайте, страхливци! Щом не се биете, не сте мъже!

— Ела тук да ми го кажеш! — изрева Офети, макар че трудно се задържаше прав.

Жеан упорстваше, все така силен и непоклатим. С негова помощ берсерките газеха по-бързо през реката. Петдесет крачки, петдесет и пет. Конниците спряха на брега. Шестдесет крачки, седемдесет. Нещо се заби във водата. Стрела.

Астарт доведе мулетата при приятелите си и берсерките се хвърлиха към тях. Трима ги яхнаха, други трима се хванаха за дисагите. Само Офети нямаше повече сили. Олюляваше се като пиян, който се мъчи да си спомни пътя до дома.

Долетяха още стрели. Три коня нагазиха в реката и доближаваха бавно. Офети пльосна мудно, безпомощно размахал ръце. Успя обаче да се извърти и да впие пръсти в дъното с лице срещу течението. Този път профучаха стрели откъм отсрещния бряг. Берсерките стреляха по конниците. Жеан прецени, че времето би му стигнало да завлече Офети на не повече от десетина крачки. Затова се обърна към тримата ездачи.

Конете им вдигаха високо крака и стъпваха предпазливо. Положението ставаше нелепо. Сега берсерките се опитваха да вкарат за пореден път мулетата в реката и да се върнат за битка. Но животните се бяха наситили на борбата с могъщото течение и се инатяха. Само един на име Вани джапаше навътре, обаче нямаше да стигне навреме.

Тримата имаха копия. Жеан не знаеше какво да стори. Помогна на Офети да се изправи и едрият берсерк извади меча си, но как ли щеше да се бие, щом не можеше да стъпи устойчиво.

Жеан протегна ръка да вземе оръжието. Офети не пускаше дръжката.

— Моля те — каза му Жеан. — Не можеш да се сражаваш, без да разчиташ на краката си.

Викингът кимна и му даде меча. Монахът тръгна към преследвачите. Те не бяха свикнали да се бият на коне, но нямаха друг избор. Слезеха ли, щяха да изпаднат в положението на Офети.

Конниците нападнаха с копия Офети и монаха. Жеан се постара да стане основната им цел, като се нахвърли срещу тях, размахал меча. Копие го одраска по гърдите, но той беше пъргав и стовари острието си върху крака на противника. Мъжът изкрещя, конят му се подплаши, заклатушка се настрани и го хвърли във водата, където мъжът тутакси изчезна в мрака. Офети пък успя да се вкопчи в дръжката на копие и дръпна яростно. Но и противникът му не беше глупак. Пусна веднага копието, Офети загуби равновесие и пак пльосна в реката. Жеан запрати с все сила меча към отсрещния бряг и се гмурна в дълбокото след викинга. Изведнъж останалите двама конници се озоваха сами насред брода. Пет стрели профучаха над водата. Жеан чуваше приглушени писъци на хора и животни, докато загребваше в черната вода.

Още щом се гмурна, съжали, че го направи. Мъжът, когото искаше да спаси, беше езичник и враг на неговия народ. Дори не знаеше ще може ли да плува към него. Оказа се, че пори ледената вода без усилия. Нещо се мярна малко по-нататък — голямата руса глава изплува на повърхността.

Жеан нямаше време да размишлява колко е странно — доскоро беше толкова сакат, че не можеше да върши и най-простичките неща без чужда помощ, а сега плуваше стремително в ледената река, за да спаси мъж, хвален като герой дори от крал Зигфрид.

Офети нямаше за какво да се хване, за да не бъде отнесен обратно към Париж и бивака на северняците, но в момента това не беше най-голямата опасност за него. Можеше да измръзне твърде скоро. Жеан обаче стигна бързо до него и го сграбчи.

— Няма да стане — изломоти Офети. — Само ще те завлека с мен на дъното. Пусни ме.

Жеан не отговори, а загреба с крака към брега. Надделя над течението и не след дълго извлече Офети от реката. Огромният северняк лежеше и плюеше вода на студената трева.

Жеан различаваше хората на Роло на другия бряг, те само се блещеха в тъмнината. А останалите берсерки вече се отдалечаваха от реката.

— Твоите приятели тръгнаха към гората — каза Жеан. — Най-добре е да ги последваме още сега. Нуждая се от вашата закрила по пътя до „Сен Морис“.

Офети се отпусна на гръб, вдигнал ръце над главата си, за да диша малко по-лесно.

— Как виждаш толкова надалече? В тази чернилка наоколо едва си различавам ботушите.

— Премръзнал си. Зрението ти ще се възстанови скоро.

Офети се надигна и Жеан видя, че едрият мъжага го гледа почти уплашено.

— Много са си добре очите ми — изсумтя севернякът. — Да се махаме, преди хората на Роло да съберат смелост, за да прекосят реката. Благодарен съм ти за това, което направи за мен.

— Благодари на Господ, не на мен. Няма нищо на света, което да не е спасено или погубено по Негова воля.

Офети кимна.

— Ще се помолиш ли с мен? — попита Жеан.

Севернякът се засмя.

— Щом се отскубнем от враговете, ще се помоля, щом това ще те зарадва. Ако ме е спасил твоят бог, повелителят Тир няма да ми се разсърди, че съм показал благодарността си.

И изповедникът се усмихна. Дали Бог бе излекувал тялото му тъкмо за това — да покръства езичници? Не можеше да е друго. Досега си представяше, че нито един северняк няма да си тръгне жив от „Сен Морис“, а вече виждаше и друг път. Тези мъже можеха да станат страховити Христови воини, приемеха ли в сърцата си Исус и божественото му присъствие, което щеше да прогони втълпените им езически лъжи. И щяха да съзрат истината за „повелителя Тир“ — бледа измислица в приказки за дечица.

— Да тръгваме — каза Жеан. — Ако не виждаш надалече, върви след мен.

Двамата се изкатериха по брега и затичаха към дърветата.

33.
Даровете никога не стигат

Преди години в Ладога лечителят седеше на кулата и си знаеше, че вижда за последен път как залезът превръща реката в криволичещ огън, същински път към ада. Този българин беше жизнерадостен, нисък и тъмнокос мъж. Дрехите от жълта коприна, които обичаше да носи, само подчертаваха колко е бледо лицето му.

Хелги бе слязъл при своите воини и лечителят остана сам с момичето на покрива. Поклати глава, щом си спомни предупреждението на своя баща: „Имаш дарбата, но трябва да я използваш пестеливо. Изцелиш ли твърде много хора, боговете ще ти завидят“.

Разбира се, той не се вслуша в бащините думи и дойде тук чак от земите отвъд Киев. По пътя лекуваше кого ли не. Продаваше муски и отвари, но знаеше — пак от баща си — че ползата от тях си има граници. Същината на успеха му беше в решението през първите години да лекува безплатно, само позволяваше да го нагостят, ако беше гладен. Успееше ли да изцели някого, в замяна искаше от хората единствено да разкажат за това на други.

Имаше полза. Излекуваните го възхваляваха, мъртвите пък никога не се оплакваха. На третата година навсякъде из източните земи молеха за помощта му. Тогава чу, че Хелги си търси нов лечител. И като глупак се зарадва, когато князът избра него, без да проумее, че лечителят разчита на славата и късмета не по-малко, отколкото на уменията си.

Вгледа се в лежащото дете. Момичето се бе сгорещило така, че май можеше да подпали дървения покрив. Нямаше съмнение, че поне неговият живот можеше да изгори, ако не я излекува. Каза си, че е по-лесно да скочи от кулата, за да си спести болката от пламъците. Нямаше какво повече да направи, след като с надежда я качи на покрива, за да я покаже на взора на Тангра — вечното небе. Но и това не помогна.

Спомни си за заклинанието, на което го научи един странник по пътя към Киев. Тогава се бе присъединил към неколцина хазари, тръгнали на запад. Поддържаха огъня цяла нощ, защото се носеше слух, че край пътя дебнел вълк. Лечителят никак не обичаше вълци и не можа да мигне. Разбира се, винаги имаше вълци наоколо, често чуваше воя им сред хълмовете, но се разтревожи от приказките, че този звяр нападнал бивак и отмъкнал само една коза, макар че можел да убие и дете.

Накрая, в най-тъмния час на нощта, когато облаците погълнаха луната и само огънят даваше светлина, той задряма и се килна на земята. Подскочи от тихо ръмжене до ухото си. Вълкът седеше при него. Тъкмо да изкрещи и нечия длан затисна устата му.

Чу човешки глас:

— Щеше да се развикаш, че има вълк, но всъщност кой вълк те плаши толкова? Този, който е до огъня, или другият ето тук?

Пръст го мушна силно в гърдите, ръката се отдръпна и лечителят изви глава. Видя много чудат мъж — висок, блед и безбрад, стърчащата рижа коса се подаваше изпод окървавена вълча кожа. Човекът носеше кожата подобно на някои шамани, главата на звяра бе върху неговата, все едно животното се бе прокрадвало изотзад, за да забие зъби в черепа му. Иначе беше гол и по кожата му сякаш пълзяха змийчета от светлина.

Лечителят се озърна, но звярът бе изчезнал.

— Тук имаше вълк — смънка той.

— А сега е тук — отново го мушна с пръст непознатият.

— Не разбирам за какво говориш — призна лечителят.

— Амбицията е вълк, не е ли така? Подгонва ни към какви ли не стремежи. Затова пак ти казвам, вълкът е тук.

Пръстът на чудака отново го ръгна в гърдите.

— Недей да ме мушкаш с пръст, уважаеми — помоли лечителят. — Лесно ми излизат синини.

— Нямаш ли си мехлем за синините?

— Нямам.

— А какво можеш да лекуваш? По муските и отварите, които носиш, веднага се вижда какъв си.

— Ами аз…

— Главоболие?

— Да.

Непознатият го цапардоса по главата.

— Ох!

— Повръщане?

— Да, аз…

Юмрукът на странника се заби с такава сила в корема на лечителя, че той се преви на земята и избълва вечерята си.

— Счупени кости?

— Имам известни умения… — Рижият мъж вдигна ръка и лечителят добави припряно: — … но не точно в това.

— Ех, напоследък дарбата за изцеление се среща толкова рядко. И е трудно да различиш честните хора от шарлатаните.

— Аз съм правдив човек.

— Всички изкусни лъжци са такива. А ти си крал на шарлатаните, защото първият, когото заблуждаваш, си самият ти. Искрен си в своята неискреност. У лъжците има повече истини, отколкото у всички честни хора по света. Лъжеш себе си толкова често, че изчерпваш лъжите си. И когато казваш на хората, че можеш да ги излекуваш, това не може да е лъжа, защото у тебе са останали само истини и хората няма как да не ти повярват. Ти поглъщаш лъжи и се оригваш с истини. Така е с онези, които заблуждават себе си. Искрените крадци са най-добрите в занаята, сериозно ти говоря. Я ми дай този златен пръстен, който носиш на верижка. Нужен ми е.

— За какво ти е нужен?

— Той е цяр за лъжливия език.

В онзи миг обяснението прозвуча разумно и лечителят свали верижката от шията си, за да я даде на странника. Ако не го подвеждаше паметта, непознатият разлюля пръстена пред устните си, преди да го пусне в гърлото си и да го глътне.

— Това беше моят пръстен… — разсърди се лечителят.

Чудакът се наведе към него и сякаш се сдоби с глава на огромен вълк, отворила челюстите си невъзможно широко.

— Сега украсява моите черва. Бръкни вътре и го измъкни!

Гласът прозвуча с такава сила, че лечителят отскочи.

— Ще ми отхапеш ръката.

Незнайно защо не му се струваше смахнато, че този мъж се превърна наполовина във вълк.

— Видя ли? Излекувах лъжеца в тебе, защото сега казваш истината.

— Какво ще получа в замяна на пръстена си?

— Съвет — отвърна мъжът с вълча глава и премлясна, сякаш се наслаждаваше на вкуса на хубавия златен пръстен.

— И какъв е този съвет?

— Отиди на север.

— Защо?

— За да служиш на самия господар на измамата. Онзи, който се навърта с лъжите си в Ладога. На онзи жрец на преструвките, свещенослужител на лицемерието, монарх на неискреността, вълк в овча кожа, клетвопрестъпник и бог. На самия крал Говно. И аз съм негов слуга, да знаеш, но подобно на всички слуги изпитвам само студено презрение към господаря си. Някой ден ще го надхитря, но това може да ми отнеме година-две. Днес ще му дадем каквото иска, утре може и да не е чак такъв късметлия.

Езикът на този полувълк неспирно облизваше муцуната и лечителят се страхуваше, че звярът ще се разяри.

— Да не говориш за Хелги Пророка?

— За Хелги ли? Знаеш ли, че неговият лечител си намери най-сигурния цяр за всяка болест? Трябва да побързаш, за да постъпиш на служба при този владетел.

— Не мога да се меря с човек, придобил такова знание.

— Ето го цяра! — каза полувълкът и извади отнякъде примка със сложен троен възел. — Не се съмнявам, че можеш да увиснеш на въжето не по-зле от него. За това не се изисква дарба, драги ми лъжльо, нито умения — и най-неукото селянче се справя толкова добре, колкото и най-могъщият крал.

— Не искам да увисна на въжето — възпротиви се лечителят.

— Само той иска да увисне. Само той.

— Кой?

— Онзи, който е трима наведнъж.

— Какви трима?

— Ами човеци! — Странникът го перна по темето. — Троен възел, чакащ да бъде вързан. А какво е възелът, който не е вързан? Не е възел ли? Не е така. Защото ако въжето не е възел, значи и всички други неща, които не са възли, просто не са възли, а от такова разграничение няма полза. Само ако едно въже е било възел, но вече не е възел, то е в по-голяма степен не-възел, отколкото онова, което никога не е било връзвано. Така че имаме степени на не-възел, съответстващи на степените на възел в миналото, настоящето и бъдещето — тройния възел на времето. Ако едно нещо е било някога нещо друго, може ли отново да стане същото? Не се връзва. А какво е развързаният възел? Не-възел. Ами ако възелът бъде вързан отново? Превръща се в не-възел, който пак е станал възел. Не е чак толкова оплетено, ако ще и да си говорим за възли. И то за три от тях.

Особнякът говореше с досада, като че бе обяснявал очевидното на лечителя, но го бе преценил като твърде тъповат, за да проумее казаното.

— Ти май си от хората, вярващи в Христос — промълви лечителят. — Чувал съм ги да говорят за триединството, но аз предпочитам своите богове заради сполуката, с която ме дариха.

— И кои са твоите богове?

— Небето и синевата му.

— Колко удобно неразбираемо — отбеляза вълкът. — Напоследък всички си падат по мистериите и лицемерната набожност. Но какво би казал на бог, който те дари с нещо наистина полезно? Същински бог — висок, блед, хубав безсмъртен, който обича да се явява понякога като вълк?

— Ще вярвам в него.

— А ако той не иска пъпчиви вярващи като тебе?

— Тогава бих… ами…

Полувълкът опря пръсти в устата на лечителя, с другата си длан го перна по тила.

— Тогава бих казал „благодаря“ — изгъгна лечителят, докато съществото мърдаше устните му, за да оформи думите.

— Предлагам ти магия.

— И как да я заслужа?

— Иди при Хелги и вземи златото му. Но дай на неговото момиче с пламенното сърце да изпие това.

— Какво да изпие?

Вълкът извади шишенце от торбата му и изсипа течността на земята. После впи зъби в дланта си и кръвта прокапа в съдинката.

— Предлагам изгодни сделки на онези, които ми угодят.

— Ще приема магията от тебе.

Съществото сложи платнената запушалка на шишенцето.

— Ето ти я. Поздравления. Ти си носител на унищожение. Но не унивай. Ще унищожим смъртта. Ние сме нейни врагове.

Вълкът надраска нещо на парче брезова кора, сетне го даде на лечителя.

— Ето нещо, което синовете човешки трябва да знаят, ако желаят да лекуват и да помагат. Напиши го веднъж, когато е най-наложително. То призовава треската.

Седнал на покрива под звездите, лечителят не разбираше как е могъл да забрави онази нощ. Как бе забравил и магията за треска? Изобщо не му се струваше необичайно, че е разговарял с човек, който е и вълк. Не се почувства странно и когато даде на момичето да изпие кръвта, след като припадна. Разтревожи се, но не откри нищо особено и в треската, в която тя изпадна скоро след това.

Откърти парче кора от покрива с малкия си нож и издялка на него знака, който му даде странникът. Не знаеше какво друго да направи, затова просто сложи кората на гърдите на момичето.

Тя изрече:

— Лъжец. Къде си, лъжецо?

Седна рязко, притиснала кората до тялото си, и се загледа към града.

Лечителят установи, че вече не бе сам на покрива. До момичето бе приклекнал онзи блед мъж с огнена коса.

Той се усмихна и произнесе напевно:

— Когато видя на дървото мъртвец да се полюшва на въжето, мога руни да изпиша и да оцветя така, че да върви и да говори с мен.

— Кой си ти? — смънка лечителят.

— Аз съм треска, аз съм огън, който да подпали костите ти.

— Ти си човек. Вече съм те виждал.

— Домашен дух, тролски вещер — заповяда му мъжът, — върни се в облика си.

Момичето не разбираше значението на самите думи, но схвана, че мъжът нареди на лечителя да се превърне отново в нещо, което е бил преди време.

И лечителят слезе от кулата през пролуката в покрива. Бледият мъж остана горе и хвана ръката на момичето. Тя се размърда и го погледна.

— Сънувах те.

— И аз тебе. Какво ти казах в съня?

— Че моят дом е мракът.

— Да.

— И че самата аз съм от тъма.

— Да.

— А има ли мрак наблизо?

— Натъкнаха се на него в изкопа за могилата на Гилингр — отвърна бледият мъж. — Искаш ли да го видиш?

— Да, ще го видя — потвърди Свава. — Познавам те. Ти си бащата на вълка. Ти зачеваш смърт.

— Така е.

— Говорят за мен, че имам пламенно сърце. Не се боя от тебе.

— Вярно.

— Какво съм аз?

— Ти си едно съсипано мъниче — каза мъжът и я прегърна.

— А ще се оправя ли някога?

— Първо се нуждаеш от малко тъмнина, където светлините в тебе могат да засияят. Страхуваш ли се от мрака?

— Не.

— Щом е тъй, ела с мен.

Свава се спусна по стълбата на кулата, мина покрай скрипеца, с който издърпваха товарите. Там лечителят висеше на въже като забравен чувал. Хванала за ръката бледия мъж, тя излезе от града.

Стигнаха до изкопа за могилата, зейнал под звездите. Два човешки ръста надолу имаше дупка с по-плътен мрак.

— Римляните се опитваха да копаят за метали тук — обясни мъжът, — но все ги спохождаше лош късмет. Принесоха в жертва мнозина — и нарочно, и без да искат. Тук почитаха Меркурий. Той живееше на това място. Старият Один, както го нарича твоят народ. Ето го мястото.

— Кое място?

— Уреченото място. Където можеш да видиш онова, което трябва да бъде видяно.

— Тези тунели са подземен град, обитаван от мъртъвци — промълви момичето.

— Вече виждаш това, така ли?

— Да.

Бледият силует потрепери и пусна ръката й.

— Убедена ли си, че не се страхуваш от тъмата?

— Мисля си, че по-скоро тя се страхува от мен — заяви Свава. — Виж как се отдръпва от мен. Дори тук не смее да се изправи насреща ми.

— Мракът е вълк, бягащ от огъня.

— Аз съм огън.

— Да, ти си огън.

— Искам да си поговоря с онези мъртъвци. Сигурно сега призраците са весели, щом вече не могат да загубят живота си.

— Тогава влез.

Малкото момиче отиде при дупката и се наведе към нея. Пропълзя навътре. Богът изви устни във вълчата си усмивка и се извърна.

 

 

В голямата зала Хелги сънуваше даровете, които бе поднасял на Один — погубени в битки воини, пожертвани роби и добитък, хвърлено в тресавища злато. Виждаше се как трупа телата на животни и хора, съкровищата от сребро и злато, но отклонеше ли поглед от купчината, тя сякаш се смаляваше и искаше още трупове, още скъпоценности, за да изглежда подобаващо. Сънищата носят своя представа за правилно и неправилно, на Хелги все му се струваше, че това имане от мъртва плът ще бъде достатъчно едва когато може да се мери с планинските върхове по хвърлената от него сянка.

В съня Свава застана пред него — бледо дете с изцапана от пръст нощница.

Тя му каза:

— По-добре е дори да не се молиш, отколкото да прекалиш с жертвоприношенията. Даровете никога не стигат.

Нима бе убивал твърде много, нима бе твърде кръвожаден във войните, нима бе дарил твърде много роби на боговете? Какво искаха този път от него?

— Милата ми, не очаквах той да поиска тебе. Не съм си помислял, че богът ще те вземе.

Момичето замахна с дясната си ръка, опряна досега в левия й хълбок — почти пренебрежителен жест.

Навсякъде около него във въздуха зазвъняха и забръмчаха странни символи. Руни. Преброи ги. Осем. Той беше в постелята си, мокър от пот. Не можеше да се надигне, сякаш го притискаше огромна тежест.

Нещо пълзеше змийски по кожата му — руна, отвесна черта, от която се накланяха други две. Проскърцваше като въже, изопнато от тежестта на труп. Знаеше името й. Ансуз. Вдигна ръка да я докосне там, където се гърчеше на лицето му. Видя бесилки, черни линии на фона на начумерен здрач. Откъслечни думи от сказания профучаваха в ума му подобно на копия. Видя ездач, препускащ по равнина, момиче в градина под метална луна, извор и до него обезглавен мъж. Изворът на Мимир. Изворът на пророчеството. Знаеше, че това не е обикновен сън, а послание от боговете.

Стиховете тракаха в главата му като сипещ се по стълба чакъл, руните пееха около него и го призоваваха да ги прегърне.

„Знай как да ги дълбаеш, знай как да ги четеш,

знай как да ги оцветиш, знай как да ги потвърдиш,

знай как да ги повикаш, знай как да ги броиш,

знай как да ги изпратиш, знай как да ги изпратиш.“

Той се вторачи в тази руна на бесилките, скрибуцаща и извиваща се по кожата и в мислите му. Тя се омота около него, прикова го, спря дъха му. Усещаше гърлото си стегнато, цялата му тежест, цялото му съзнание провисваха от шията. Знаеше и чия е руната. На Один коварния, на Один съсипващия, повелителя на изпепелената земя.

— Това е знакът, който има значение — каза му Свава, — макар че не е какъвто изглежда. Това е руната на измамника. Твоята руна, защото ти ме измами.

— Свава, аз не знаех.

Протягаше ръка към дъщеря си, но не можеше да я достигне. Не успяваше да седне, колкото и да се напрягаше.

— Нося ти прорицанието, татко, което богът ти обеща.

— Свава, Свава!

Бледото дете сведе поглед към него.

— Ако тримата станат един, ще дойде онзи с гарваните. Намери я и й дай закрилата на мрака.

Тя се върна в тъмата и сънят потопи Хелги в себе си.

34.
Обладаване

По пътя на Жеан на изток неспирният дъжд превръщаше полята в тресавища, а търговските пътища — в мочурища. Течението на придошлата Сена беше твърде силно, за да гребат дълго срещу него, дори ако викингите бяха намерили свястна лодка. Облаците правеха звездите невидими нощем и когато пътниците стигаха до разклонения на реката, налучкваха посоката или чакаха деня, за да се ориентират по слънцето. Жеан знаеше, че местните хора може да сметнат викингите за отряд грабители, затова накара Фастар да скрие великолепния си щит с чука, а на по-обикновените щитове надраска кръстове с парче креда. Берсерките се съгласиха с това, но не пожелаха да подрежат наметалата си, за да приличат на франкски дрехи. Офети заяви, че предпочита смърт от копие пред премръзнал задник.

Продължаващият към Лион стар римски път Трансверсале беше удобен, но и изпълнен с опасности. Когато срещаха други хора, Жеан им обясняваше, че северняците са приели християнството и са негова охрана, а самият той е тръгнал към Рим на поклонение. Единайсетте воини наистина се оказаха полезни. Покрай пътя дебнеха разбойници и четирийсетина от тях им се изпречиха близо до Оксер, твърде боязливи да нападнат, но готови да проверят колко боеспособни са северняците. Бързо научиха отговора, когато Офети кресна на хората си да се хвърлят в атака. Убедиха се, че има по-лесна плячка от добре въоръжени и настървени за схватки северняци. Разбойниците изчезнаха със същата пъргавина, с която изскочиха на пътя. Но Жеан едва разубеди многоброен търговски керван от стотина души да не се нахвърли срещу придружителите му. Затова щом се добраха до Саона, която течеше в подходящата посока, поеха на юг по широката река.

Натъпкаха се в открадната лодка, която всъщност не беше нещо повече от грубо стъкмен сал. Увити в наметалата си, северняците не се набиваха на очи както на открития път, особено нощем, когато луната даваше възможност да продължат по течението. Подминаваха бедни и неугледни манастири, викингите охотно се оставяха Жеан да ги убеди, че там няма да припечелят нищо. Дори не се отбиваха в странноприемниците за поклонници, където манастирите приютяваха и други пътници. Не знаеха как ще бъдат посрещнати. Човешките останки, които носеха със себе си, бяха в чувал на малък сал зад лодката, за да не търпят миризмата им. Жеан се възхити на сръчността на викингите. Направата на този сал не им отне много време и макар монахът да бе прекарал почти целия си живот в манастир, можа да прецени, че е конструиран по-добре от големия.

Викингите не му предлагаха храна, но той изобщо не усещаше глад. Пиеше вода от реката и като че не се нуждаеше от нищо друго, за да поддържа силите си. Не се съмняваше, че и в това е благословен от Бог, както в изцелението си. Спомни си словата на апостол Павел в Посланието към римляните: „Защото царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа“.^[6] Струваше му се, че наистина Светият дух го изпълва. Понякога валеше толкова силно, че струите причиняваха болка, но той не мръзнеше и отмяташе глава назад да се наслади на вкуса им, на свободата и силата в тялото си.

Жеан беше убеден, че е благословен. Изпитанията, които преживя, причинените му от Гарвана и Серда мъки се оказаха портал на страданието, през който пристъпи Бог. Вярно, Жеан по принуда вкуси нечисто месо, но сега и това не изглеждаше чак толкова страшно. Вкусът на кръв не изчезваше от мислите му, а не беше и прекалено неприятен. Казваше си, че и това е послание от Бог да не се обвинява за нещо, което му е било натрапено. Имаше скрита цел в това, че оковите на болестта бяха свалени, и Жеан изпитваше потребност да се моли, за да узнае замислите на Бог.

Неговите молитви не бяха като молитвите на тъкачите, касапите, свещарите и въжарите в Париж — надежда за помощ, благодарност, безмълвен разговор. Много години Бог беше най-честият му събеседник в мрака на монашеската килия, водещото начало на всяка негова мисъл. Той не смяташе молитвите за нещо отделно от живота си. В някакъв смисъл самият му живот беше молитва всяка постъпка в служба на Бог. И сега Жеан седеше в мрака и студа на сала, насочван от викингите по реката под черното небе, и отново се потапяше в себе си, подчиняваше волята си, цялото си аз на Бог.

— Нека науча какво си ми отредил, Господи.

Поклащането на сала го унасяше, студът сякаш не го докосваше. Потъваше през плетеницата на своите мисли, но се опомни изведнъж, щом си спомни мига, когато осъзна, че силата се е върнала в тялото му. Така бе свикнал да е немощен, че свободата на движението го обърка напълно.

Докато се молеше, пак усети главата на Серда между дланите си, краткото пращене в прекършената шия на викинга звучеше отново и отново. Спомни си и друго от онзи миг — присъствие… да, присъствие, каквото не бе долавял дотогава. Имаше нещо отличително в него. Изкушаваше се да го нарече зло, но не беше съвсем вярно. Това присъствие оставаше извън морала. Постара се да намери дума, която да побере впечатленията му. „Гладно“ май подхождаше най-добре.

Движението на сала сякаш беше неотделимо от устрема на съзнанието му към Бог. В ума му се откроиха думите от Петдесети псалм. Спомни си как неговите братя монаси пееха стиховете ритмично и умиротворяващо като плискането на вода по брега на река.

„Върни ми радостта на Твоето спасение и с властния Дух ме утвърди.

Беззаконните ще науча на Твоите пътища, и нечестивите към Тебе ще се обърнат.

Избави ме от кръвника, Боже, Боже на моето спасение; и езикът ми ще възхвали Твоята правда.“^[7]

Кръвнина, кръвнина… Отново този вкус в устата му, натиканото между зъбите му месо. И пак надушваше откъм малкия сал вонята на кръв и гнилоч… и на още нещо. Каква ли беше тази миризма? Не я бе усещал по улиците на Париж в безбройните случаи, когато го водеха при болни, умиращи и покойници. Смущаваше го. Силна и проникваща, тази миризма му беше почти приятна. Осъзна, че е гладен. И то много гладен, но в същото време се чудеше, че представата за храна беше толкова отблъскваща, като че го привличаше само повеят на разложение откъм сала с останките на монаха Аврам.

Мислите му се залутаха и пак чу стиховете, проникнали в ума му в часовете на изтезанията.

„Брат ще се сражава с брата и ще го погуби,

време на брадви, време на мечове, сцепени щитове,

време на вятър, вълче време, преди светът да се сгромоляса.

Никой никого не ще пощади…“

Насочи насила съзнанието си към молитвата. Трябваше да се съсредоточи, да не чува нищо, освен думите в главата си, но и да се отдаде напълно, да се откъсне от привичните мисли, за да бъде осенен от Бог. „Защо бях избран, Господи? Какво искаш от мен?“

Привидя му се, че разцъфтяващите дървета край реката също протягат клоните си към небето, сякаш молят Бог за отговор.

Зърна нещо бледо на брега.

Взря се натам в мрака. Някой наблюдаваше лодката само на двайсетина крачки от него. Отначало помисли, че е дете, но когато се изравниха с фигурата, проумя колко е странна тя. Момиче или по-скоро жена. Приличаше на просякиня и се бе омотала само с грубо мръсно одеяло. Лицето й привлече вниманието му. Не беше детско, но не беше и лице на зрял човек, все едно се колебаеше между младост и старост, ужасно мършаво, с хлътнали бузи, с изгаряща омраза в очите. Жеан се досети, че е прегладняла. Но защо, щом можеше да си улови риба в реката?

— Виждате ли? — посочи той към брега.

— Какво? — не го разбра Фастар.

— Детето на брега.

— Нищо не виждам. Недей да ни пробутваш хитрините си. Иначе ще ти пробутаме някои от нашите и няма да ти харесат.

Жеан не можеше да повярва, че викингът не е видял момичето. Но когато се озърна, вече я нямаше. Опита да се върне към молитвата, но лицето му се натрапваше — лице на дете, видяло твърде много мъки през малкото си години. И пронизващ поглед, в който откриваше само враждебност.

Лодката доближи завой на реката, където до широка плитчина имаше две колиби. Висок дървен кръст бележеше началото на пътя към Монжу, продължаващ към Италия и Рим.

— Тук ли? — попита Офети.

— Тук — потвърди Жеан. — Изчакайте, докато говоря с хората.

— Роб, който заповядва на господарите си, е твърде дързък — натърти Офети.

Изповедникът се вторачи непреклонно в огромния северняк.

— Сега сте в моята страна и всичко, за което си мечтаете, зависи от мен. Ако искате да останете живи, ще правите каквото ви казвам.

— Ти се закле да ни служиш.

— Спазвам клетвата — изтъкна Жеан. — Нуждаете се от мен, не позволявайте на гордостта да ви заслепи. Като ваш водач ще ви служа най-добре. Първо трябва да купите одеяла и една-две палатки, ако намерите. Селяните тук все ще имат нещо за вас. Без подслон в планината ще замръзнете до смърт.

Офети го изгледа и кимна, после каза на Фастар:

— На тия монаси много са им щръкнали топките, но говорят истината. Нека той бъде нашият глас, докато ни е полезен.

Посрещнаха ги с неприветливи погледи, но рибарите на брега бяха прекалено загрижени за безопасността на семействата си и не зададоха излишни въпроси на северняците. Жеан за пореден път обясни, че си води телохранители, наети да го пазят по пътя до Рим. Един рибар промърмори благодарност към Бог, че такива воини могат да бъдат купени, иначе биха съсипали цялата страна.

Прие парите им и изпрати сина си да купи одеяла и две малки палатки.

Когато момчето се върна, Жеан поведе берсерките към заледените планини и долината на черния светец.

35.
Долината на черния светец

Пътят нагоре в планините беше труден. Докато се изкачваха, дъждът се превърна в суграшица, накрая и в сняг. Зимните преспи ги нямаше и новите се натрупваха върху студената зеленина наоколо. На по-ниските склонове снегът се топеше, но по-нагоре всичко белееше.

Заобиколиха голямо езеро със селца навсякъде по брега. Не спряха, но Жеан отсече прът и направи кръст. Държеше го високо пред себе си. Тук поклонниците бяха обичайна гледка, макар и не по това време на годината, така че хората не ги посрещаха враждебно. Викингите надуваха отдалече роговете си, за да няма изненади, и разчитаха на късмета си. Никой не ги нападна, дори успяха да си купят малко хляб. Само Жеан говореше, северняците си мълчаха. Вслушаха се в съвета на местните жители и натовариха мулетата с дърва за огрев.

Трупът на монаха беше на грубо скалъпена шейна. Викингите едва търпяха смрадта, но за Жеан тя не беше неприятна.

— По-добре да сварим костите, за да махнем мършата — предложи Егил.

— И къде ти е казанът, в който ще ги свариш? — възрази Офети.

— Ами тогава да ги опечем. Ей, монахо, за сготвен светец ще ни платят ли колкото за суров?

Жеан не отговори.

Поеха на юг към прохода и преспите станаха дълбоки, а реката се заледяваше. Берсерките идваха от север и имаха подходящи за такъв студ дрехи, но все пак трябваше да вървят през целия ден, за да не мръзнат. Нощите бяха поносими близо до огъня, но нямаха много храна — само купения хляб и колкото риби успяваха да уловят в реката.

Поне останките на мъртвия монах замръзнаха и миризмата отслабна. Склоновете ставаха по-стръмни, тъмните им стени се губеха в сивкави облаци. Сякаш бяха попаднали в улей между огромни вълни, които ще се сгромолясат върху тях след миг. Пет дни по-късно вече не намираха закътани места за нощувка, а дървата бяха на привършване. Радваха се, че имат палатките, макар че трудно се побираха всички вътре. Но в теснотията поне им беше топло.

Продължаваха по пътя си, навели глави заради вятъра. Усещаха под краката си пътя, утъпкан от поклонници и търговци, но често се препъваха и подхлъзваха. Никой от викингите не се оплака, въпреки че Жеан виждаше как се мъчат. А той не можеше да прогони от ума си онова детско лице на брега. Все си представяше, че тя още го гледа. Когато от мъглата се подаваха скали или заледени водопади, момичето му се привиждаше за миг.

На шестия ден времето омекна. Облаците още тегнеха ниско, но снегът беше по-малко и различаваха пътя нататък. Жеан забеляза, че Офети го гледа.

— Ти си силен мъж — каза му севернякът.

Жеан не забавяше крачка.

— Кога си ял за последен път? — не мирясваше Офети.

— Не помня.

— Преди поне две седмици. Но крачиш като човек, който е закусил добре. И дори не увиваш ходилата си в парцали. Какво ти дава сили?

— Бог.

Викингът кимна.

— Разкажи ми за този бог.

И Жеан му разказа за раждането на Исус в обора при добичетата, как бил отгледан като дърводелец и умрял на кръста, за да имат хората вечен живот.

Северняците обичаха преданията и легендите, всички го слушаха в захлас. Офети беше най-любопитен.

— Ще опитам с този твой бог. Ще седи в сърцето ми редом с Тир, да видим каква сполука ще ми донесе.

— Христос не седи до никого друг. Трябва да се отречеш от твоя идол.

— Е, това няма да направя. Толкова ли е ревнив твоят бог, че не допуска други?

— Да — потвърди Жеан. — Ако си се покръстил, но не си отхвърлил своите дяволи, Бог ще накаже потомците ти до три поколения.

— За какво? — намеси се Егил. — Имам съпруга, но не може ли да легна и с друга жена, ако поискам? Нима съпругата ми ще ме прокълне, ако научи за това?

— Съпругата ти ще има за какво да те прокълне. Трябва да се обвържеш само с една жена.

— Обвързал съм се, но не чак толкова, че да не се изтъркалям в сеното с още някоя. Коя жена ще се разсърди на мъж, намерил утеха в пътешествията си? Има ли такива вещици?

— Господ ни повелява: „Не прелюбодействай“. Ще ви разкажа една свята история, да видим ще откликнат ли езическите ви души.

Жеан им разказа за Мойсей, как слязъл от планината Синай със скрижалите, на които били Десетте Божи заповеди.

Офети и другите берсерки се подсмихваха.

— Значи вие — франките, спазвате заповедта „Не убивай“? Още колко от нас щяхте да изколите, ако не бяхте толкова милосърдни?

— Позволено е да бъдат убивани враговете на Бог. В езика иврит има разлика между справедливото и несправедливото убийство. Божията заповед по-скоро гласи „Не убивай злодейски“.

— А как различавате враговете на Бог?

— Не е нужно обикновените хора да се тревожат за това. Свещениците могат да им посочат враговете.

Викингите пак се разсмяха.

— Измислили сте го удобно за всички, тъй изглежда — каза Офети. — Харесвам този бог, щом знае разликата между благородната схватка и злодейското убийство.

— Той е моята сила и моята светлина.

— И затова ще го смятам за добър бог. Направил те е могъщ.

— Вярно е — съгласи се Жеан, — но аз щях да му благодаря още по-горещо, ако ме бе направил най-слабия.

— Защо?

— Защото Бог подлага на изпитания онези, към които е благосклонен. А от своя син поискал да пожертва живота си.

— Не е чак такава жертва — възрази Офети, — поне според нас. Преселваме се в залите на Всеобщия отец за вечни пирове и вечни битки. Смъртта е все едно пътуване към друга земя, както правим и приживе.

— Нима го правите в мъки, разпънати и приковани към кръста?

— Чудноват край за един дърводелец — поклати глава Офети.

— Преди време крал Несбьорн приковал на кръст един немарлив майстор на кораби — обади се пак Егил. — Така му показал как се забиват пирони. Може би случаят е подобен.

Жеан потисна гнева си.

— Той знаел каква участ го очаква и я приел доброволно, за да изкупи греховете ни.

— Е, да, но и мнозина от моите чичовци знаеха предварително, че са под сянката на валкириите — упорстваше Офети. — Хегр и неговите момчета били приклещени от цял отряд на западните острови. Можели да се предадат и да чакат да бъдат откупени, но някакъв мъж от местните му подвикнал, че е страхливец. Мръсникът май знаел само тази дума на норвежки. И нашите хора им показали, че не са страхливци. Само двама от всеки десет оцеляха, но оттогава никой по онези земи не ни е наричал страхливци, значи си е струвало. Няма спор, и този Исус е бил смелчага, но светът е пълен с храбреци. По-точно нашият отвъден свят е претъпкан с тях!

— Когато си угнетен, когато си умърлушен, когато всеки съратник те е изоставил, нашият Бог те вдига да стъпиш на краката си и върви до тебе. А твоят?

— Тир харесва могъщите воини. И оставя страхливците да се оправят сами както могат.

Жеан се обърна към едрия викинг и отпусна длан на рамото му.

— Аз страхливец ли съм?

Офети се взря в очите му.

— Убеден съм, че не си.

— Никой християнин не се страхува. Нека ти разкажа историята на това място. Знаеш ли кой е бил черният светец?

— Не.

— Светец е онзи, който е съвършен в своята святост. Като Морис. Известен е като черния светец заради цвета на кожата си.

— Чернокож! — възкликна Етил. — Да не е бил джудже?

— Принадлежал е към Тиванския легион на Римската империя, потомък на древните фараони.

— Хората в онези земи имат синя кожа — възрази Офети.

— Каквото за един е черно, за друг може да е синьо — вдигна рамене Жеан. — Тиванският легион се състоял само от християни и наброявал 6666 мъже.

— Силна войска — отбеляза Офети.

— Служели на езическия владетел Максимий Цезар, който за да угоди на своя бог Меркурий, им заповядал да убият живеещи там християнски семейства. Легионът не се подчинил.

— Не са постъпили добре, ако са полагали клетва за вярност към владетеля — намръщи се викингът.

— Клетвата им за вярност към техния Бог е била по-силна. Щом цезарят научил за тяхното непокорство, заповядал една десета от воините да бъдат убити.

— Какво е една десета? — не разбра Астарт.

— Много от тях.

— Повече от дузина ли? — уточни Офети.

— Шестстотин шейсет и шестима от тях.

— И техните съратници са стояли и гледали безучастно това клане? — усъмни се Егил.

— Мечтаели са за мъченичество.

— Това не означава нищо за мен — натърти Егил.

— Искали са да умрат за своя Бог.

— Ако бяха свестни мъже, щяха да убиват за него. Не знам колко могъщ трябва да е някой крал, за да довтаса и да изтреби толкова хора от войската на Роло.

— Когато избили първата една десета, цезарят повторил заповедта си. Отказали му. Той пак убил шестстотин шейсет и шестима от войниците. И отново. И отново. Накрая останали само шестима. Те също били убити и целият легион бил изтребен.

— Нямало ли да бъде по-добре, ако бяха бранили онези семейства, верни на техния бог? Накрая римският крал можел да прати други войници, които да ги изколят — каза Офети.

Жеан не отговори на въпроса му, за да внуши по-скоро каквото искаше.

— Шест хиляди шестстотин шейсет и шестима са умрели тук. Може би костите им са под краката ви. Можете ли да ги наречете страхливци?

— Не знам как да ги нарека — призна Офети. — Знам какъв е онзи, който се бие. Знам какъв е и онзи, който бяга. Ако някой не прави нито едното, нито другото, не знам каква дума му подхожда.

— Нали монахът каза, че са го нарекли свети Морис — подхвърли Егил.

Жеан заговори тихо:

— Опитваш да се шегуваш, Егил, а би трябвало да трепериш от страх пред моя Бог. Аз не съм боец. Вашите идоли не биха ме забелязали. Стъпкаха ме, свирепи мъже ме откъснаха от дома, убиха моите спътници, в бъдещето ми дебне само смърт. Аз треперя ли? Не. Защото моят Бог е Бог на любовта. — Той хвана върха на копието, което Егил държеше, и го насочи към гърдите си. — Вие сте храбреци, но това е смелост на глупаци, които не знаят какво стои насреща им. Ще затреперите от главата до петите, ако познавахте гнева Му. Но Бог иска да ви обича. Той ви предлага избавление, моли ви да се преселите завинаги в неговия дом. Ако откажете, очаква ви проклятие. Ще бъдете вързани и хвърлени в адската паст за вечни мъки сред пламъците.

— Значи богът на любовта ще ни гори вечно? — недоумяващо промърмори Офети.

— Той ви предлага милостта си. Ако откажете, сами се обричате.

— Не е лошо да ме сгрее нещо — подхвърли Егил. — Сред тези върхари е като в Нифхелм.

— Какво е Нифхелм?

— Владенията на ледените великани — обясни Офети. — Те са под земята, затова не ми се вярва да се намират тук.

— Глупава измислица — увери го Жеан.

Викингът вдигна рамене.

— Но тук си е студено, нали? Ако имаше и бели мечки, нямаше да ни е много весело. Я слушай… Ако твоят бог ни даде манастира, топла постеля и паница яхния преди края на нощта, ще повярвам в него.

— Почиташ Бог безусловно. Не се пазариш с него.

Офети се озадачи искрено.

— А какво правя?

— Възхваляваш го.

— Искаш да кажеш — подмазвам му се. Господарят Тир би поразил на мига такъв мъж. На него трябва да предлагаш смъртта на добри воини в битка, злато и добитък, а не думи, с които да поласкаеш жена. Ако не можеш да се пазариш с някой бог, нямаш полза от него.

Мъглата се разнасяше и Жеан се загледа напред в сивкавия въздух. От склона стърчеше канара и в подножието й се различаваха някакви очертания, прекалено правилни, за да са струпани камънаци. Нищо повече от по-тъмносив силует сред други сиви петна, но изповедникът си знаеше, че това може да бъде само манастирът. В долината свиреше вятърът, който му напомни какво ще чуе скоро. Песнопения. Манастирът беше прочут със своите acoemetae — „безсънните“. Монасите пееха на смени и не бяха спирали от почти четири столетия.

Тази мисъл укрепи решимостта му в борбата за покръстването на северняците. По неволя се примири, че си има работа с простовати хора. Неведнъж бе чувал от игумена на своя манастир, че има много пътища към Христос. Защо да не остави северняците да извървят своя път? Пак вдигна глава. Голямата канара извиваше наляво, манастирът бе долепен до нея. Наистина ли никой от викингите не го виждаше?

— Ако Бог те отведе в манастира, ще се отречеш ли от своя идол?

— Нека добави в кюпа и някоя курва, за да стигна чак дотам — отвърна Офети. — Щом е бог на любовта, трябва да има поне няколко подръка. Чувал съм обаче, че твоят бог не обичал курвите. Ако е така, няма как да не се питам кого ли обича…

Изповедникът махна с ръка от досада.

— Честни мъже и добродетелни жени. Някои църковници търпят блудниците, защото така опазват от грях останалите жени в града. Аз обаче не съм склонен да ги търпя. Помоли се искрено Бог да те дари със съпруга.

— Всички курви са и крадли — изсумтя викингът, — но поне ги няма на сутринта. Едно е да те ограби пират, друго е да го поканиш в дома си, за да се оплаква, че му пърдиш. Няма да се женя.

— Не искаш ли деца?

— А ти не искаш ли?

Жеан също изсумтя и се взря в планините, които оставаха гигантски сенки в мъглата. Често бе поучавал хората за греховете на плътта. Какво отговори Юд, когато го сгълча за разврата, заради който ще попадне в ада? „Лесно е да си целомъдрен, ако Бог е направил невъзможно да бъдеш друг.“ Познаваше ли Жеан изкушението на похотта? Разбира се, но се молеше да го преодолее и обикновено успяваше. Не беше най-трудната задача да се справи с тези желания. Бог осакати тялото му, навлече му слепота. Жеан знаеше причината — Бог го искаше за себе си. В тъмнина и немощ Жеан нямаше по-близък от Бог, нито по-силна обич. Но с едно докосване в бивака на северняците у него се пробуди нещо друго — копнеж, надхвърлящ похотта. Копнеж за истинска близост, за друго докосване, освен на ръцете, които го обръщаха, миеха, подстригваха. През почти целия си живот той беше насаме с Бог в мрака. Прокле се за неблагодарността, която го подтикваше да иска повече.

Колкото и да му беше неприятно, той знаеше, че в манастира може да има развратни жени. През последните години различни благородници получаваха постовете на игумени. И макар че истински монаси поддържаха песнопенията и вършеха другите Христови дела, в манастирите имаше и мнозина, които предпочитаха да чревоугодничат, да се напиват и да задоволяват похотта си. Не бяха монаси, а по-малките синове на високопоставени родове, които не можеха да им намерят друго призвание.

Сега виждаше манастира още по-ясно и се изненада, че никой от викингите още не го е забелязал. Надушваше някаква сладка миризма, може би на готвено. Не… Не беше от кухня, но му се струваше подобна. За пръв път забелязваше този аромат, може би на отлежало сирене — силен, но и привлекателен.

— Ей, погледнете! — изпъна ръка Варн. — Виждате ли онова там?

— Виждам го — потвърди Офети. — Какво е?

— „Сен Морис“ — каза му Жеан. — Ако там има някоя блудница, душата ти ще принадлежи на Христос.

Офети се засмя.

— Ако е хубава, защо не? Каквото и да намерим вътре, дано е дар от твоя бог, а не от моя.

— Защо?

— Защото дар от моя бог ще бъдат петдесетина ядосани монаси, изскочили да ни прережат гърлата.

И Жеан си спомни думите на дебелака в катедралата: „Благословията на Тир — много врагове“.

Северняците не изглеждаха много добре — гладни, премръзнали, с ледени висулки в брадите, увити в дрехите и одеялата си. Ако монасите в „Сен Морис“ бяха настроени войнствено, викингите нямаше да оцелеят дълго в битката.

По-добре беше да се държи предпазливо.

— Останете тук — заръча им Жеан.

Офети завъртя глава.

— Идваме с тебе.

— Ако дойдете, ще ви сметнат за разбойници и ще ви убият. Тук има петстотин монаси и в техния дом се съхраняват някои от най-скъпоценните съкровища на християнството.

— Какви са тези съкровища? — оживи се Офети.

Жеан осъзна твърде късно какво каза. Зарадва се, че преувеличи поне петкратно броя на монасите.

— Тази планинска обител е на един от главните пътища между Франция и Рим. Да не мислите, че никога не са виждали разбойник? Или сто, или пък хиляда? А вие сте единайсет. Ако ме оставите да говоря с тях, ще се сгреете в странноприемницата още преди здрач. Ако не ми позволите, ще студувате навън още една нощ.

Жеан нямаше да погази клетвата си и щеше да говори с игумена за предложението на викингите. Но нямаше да лъже. Костите бяха на обикновен монах, не на светец. Разбираше, че щом обясни кои са спътниците му, щом ги представи като езичници, животът им ще увисне на косъм. Игумен на „Сен Морис“ беше вторият син на могъщ и войнствен благородник от Бургундия. Такива мъже ставаха част от църквата заради властта, която им даваше, а не от набожност. И не се колебаеха да посягат към меча. Не се съмняваше какъв отговор ще получат северняците. Не желаеше смъртта им и щеше да твърди, че могат да приемат Христовата вяра, но от отиването му в манастира нямаше да последва нищо добро за тях.

Викингите мърмореха, но Офети си даваше сметка, че нямат друг избор, освен да се съгласят с Жеан. Преди монахът да тръгне, огромният мъжага го хвана за ръката.

— Ти си корав човек, смелчага си, но ти напомням за положената от тебе клетва. Ние не сме заплаха за тях. Ако излязат да ни убият, те ще бъдат като онзи цезар, а ние — като светците от Тиванския легион. — Той мушна с пръст Жеан в гърдите. — „Не убивай“, така казва твоят бог.

Жеан кимна.

— И още нещо. Аз не си слагам сам главата на дръвника. Ако твоите братя дойдат, ще ги благословим.

— Ще ги благословите ли?

— Искат да отидат при своя бог, нали? Ще ги изпратим набързо при него.

Жеан се усмихна.

— През целия си живот ние се подготвяме за смъртта, но аз ще поискам да ви обещаят закрилата си… ако приемете Христос.

— Първо закрилата, за останалото ще видим.

Жеан не помръдна и не отклони погледа си от очите на викинга.

— Ти си същинско чудо — каза му Офети.

— Какво?!

— Не се трогваш от пазарлъци, та реших да опитам с похвали, както ти каза. Майка ти е отгледала могъщ мъж. Това не е ли достатъчна похвала?

— Майка ми не ме е отгледала — отвърна монахът, — нито е отгледала друго дете, доколкото знам.

36.
Спасение

Конниците ги настигнаха на третия ден, когато доближиха реката. Елис дори не подозираше, че някой ги преследва, но щом излязоха от гората на откритата поляна, чуха тропота на копита зад себе си. Раната на човека вълк бе гноясала и не можеха да се надбягват с другите ездачи. Край реката не се виждаха никакви лодки. Нямаше как да избягат.

На Синдре му беше все по-трудно да язди, накрая Елис трябваше да води коня му. От раната се просмукваше кръв и цапаше пръстите му, докато той опипваше хълбока си. Всяка вечер се замъкваше между дърветата, връщаше се с отрязано парче кора и надраскваше знак на него. Седеше вторачен в знака, докато сънят го обори. През деня също държеше парчето кора и мънкаше, вперил поглед в нищото.

„Важната руна, която мъртвият бог изписа,

изрязана от повелителя на руните сред боговете.

Один за Есир,

Двалин за джуджетата,

Асвит за великаните и синовете човешки,

тук и аз я изрязвам.“

Колкото по наближаваха реката, толкова по-блед изглеждаше. Тя знаеше, че Синдре е на прага на смъртта. И когато конниците им подвикнаха, Синдре едва вдигна глава да ги погледне. Трепереше, зъбите му тракаха. Нямаше сили да се задържи на седлото, камо ли да се бие.

Двама от двайсетината бойци насочиха копията си към тях, но Елис не се уплаши. Виждаше как яздят и това й стигаше. Уверени на седлата, те боравеха ловко с оръжията и движенията, с които подкарваха конете си, оставаха почти незабележими.

— Ей сега ще си го отнесете, северняшки копелета!

Мъжът, който се провикна на романско наречие, имаше произношението на парижанин, с което и тя бе отраснала.

И тя извика на родния си език:

— Аз съм дамата Елис, сестра на граф Юд, подгонена от северняци и чудовища. Слезте от конете и ми се поклонете.

Излезлият напред конник наведе копието си към земята. Огледа бойното й снаряжение, закрепения на рога на седлото шлем, меча на колана й. Протегна ръка да докосне главата й.

— Къде ти е косата?

— Махни си ръцете от мен! Ако моят брат беше тук, ти щеше да бъдеш набит с камшик за нахалството си. Нападнаха ме северняци и бях принудена да се предреша.

— Никоя дама не би си отрязала косата — сопна се мъжът. — Ти каква си — вещица ли?

Елис толкова се радваше да види франкски воини, че беше склонна да му прости грубостта.

— Аз съм дамата, която би решила да не спомене думите ти пред сир Дьо Ланфранк, ако престанеш още сега да се държиш просташки.

Елис нарочно вметна името на предводителя на конницата на граф Юд. Рицарят пред нея не беше пряко подчинен на Ланфранк, но старият кавалерист, чийто дядо бил удостоен със същия пост от императора Карл Велики, имаше навика да вгорчава живота на всеки, който го разгневи. Освен това Ланфранк се славеше като закрилник на Елис и неведнъж бе предизвиквал на двубой онези, които си позволяваха дързости спрямо нея. А малцина биха опитали доброволно дали владеят меча по-добре от него.

Устатият конник се озърна — друг боец, по-едър от него, ги доближи.

— Рение, не давай воля на езика си. Не вярвам графът да остане доволен, ако чуе от сестра си за поведението ти.

— Не мога да проумея защо си е отрязала косата — озъби се първият. — Срам и позор!

— Да не е било по-добре да я насилят и заколят? — скастри го вторият. — Рение, израснал си в малкия Париж. Ако беше от някой голям град, нямаше да се стряскаш толкова от необичайни случки. Година-две в Аахен ще ти се отразят добре. Аз съм кавалер Дьо Мозел, госпожо. Бяхме изпратени да ви издирим.

— Враговете да не са вдигнали обсадата?

— Не, пробихме си път с бой. И можем да се върнем в града по същия начин. Северняците вече не са единни, сега са заети с междуособици.

— Нима сте тръгнали само за да ме търсите, вместо да браните града?!

— Не. Занесохме и послание на императора. Убеден съм, че този път ще ни изпрати подкрепления. Изпълнихме задачите си. Сега остава да се разправим с тези псета, които са ви пленили, и да ви върнем при вашия брат в Париж.

— Не сме псета — обади се Леший, — а…

— Така е — прекъсна го Мозел, — дори не сте псета, защото ей сега ще станете трупове на псета.

Той извади меча си от ножницата и Елис побърза да вдигне ръка.

— Тези мъже ме спасиха.

Мозел огледа придирчиво търговеца и човека вълк, накрая посочи Синдре.

— Този е северняк.

— Някои северняци са ни служили и преди, други и днес служат на императора. Този човек не е свързан с датчаните около Париж.

Мозел кимна сдържано.

— Кажете им да слязат от седлата. Търговец и езичник не бива да яздят такива хубави животни.

— Хубави животни ли? — учуди се Леший. — За това най-обикновено муле ли говорите?

— И то е прекалено добро за тебе — изръмжа Мозел.

Елис махна с ръка към Синдре.

— Той уби краля на викингите.

Никой от франкските бойци не би повярвал, че жена е убила Зигфрид. Дори щяха да приемат това като подигравка — как тъй е постигнала онова, което те не успяха да направят?

Мозел кимна отново.

— Като гледам, Зигфрид му се е отплатил преди смъртта си.

— Улучиха го със стрела, която още е в тялото му. Можете ли да я извадите?

Мозел се извъртя на седлото и кресна:

— Фиебрас!

— Лечител ли е? — попита Леший.

Мозел прихна.

— Воин като нас. Само че е по-сръчен с клещите.

Търговецът стъпи на земята и помогна на човека вълк да се смъкне от седлото. Елис забеляза, че Леший е недоволен от срещата с франките.

— Търговецо, за откупа ли жалиш? — подхвърли му на латински.

— Убеден съм, че вашият брат ще ме възнагради за усилията ми.

— Дано не те изненада неприятно с наградата…

Елис обаче имаше намерение да изкопчи за него достатъчно пари да си възстанови изгубената стока. Вдигна края на наметалото, за да покрие главата си с окълцаната коса, но Мозел развърза припряно копринения си шал и й го поднесе. Скоро тя си върна благоприличния вид. Скри се зад близките храсти и се отърва от ризницата. Когато се върна при конниците, даде и меча на Мозел.

— Ще бъде дар за моя брат от дивия северняк. Този меч принадлежеше на краля на викингите.

— Зигфрид беше силен боец — промърмори рицарят.

Синдре лежеше на земята и едва дишаше. До него приклекна Фиебрас, който бе извадил от дисагите на коня си големи дълги клещи.

— Госпожо, не му остава много — каза франкският боец. — Най-милосърдно е да оставим стрелата в него, за да бъде смъртта му по-лека.

— Има ли надежда да оцелее, ако я извадиш?

— Надежда е малко пресилено, но… да, възможно е.

— Тогава извадете стрелата.

Фиебрас заръча на съратниците си да накладат огън и отиде на брега. Отряза папур, чието стебло нацепи по дължина с ножа си. Върна се при човека вълк, когото омотаха стегнато с въже. Двама от най-едрите франкски рицари го притиснаха към земята, като легнаха на гърдите и на краката му.

— Защо правите всичко това? — учуди се Елис.

— Вероятно ще се наложи да пъхна клещите покрай пръчката на стрелата, за да смачкам краищата на върха. Няма да му хареса, макар че сега е най-подходящото време за вадене на стрелата. Раната е пълна с гной.

— Това добре ли е?

— Така казват нашите лечители. Арабите казват друго.

— А ти?

— Аз правя каквото мога.

Фиебрас коленичи до Синдре, който бе изцъклил очи и се обливаше в пот.

— Дръжте го! — заповяда Фиебрас.

Пъхна парче папур в раната покрай стрелата. Човекът вълк се напрегна целият, но не можа да помръдне под тежестта на франките.

— Какво правиш?!

Фиебрас потисна досадата си. Все пак го разпитваше сестрата на неговия господар.

— Покривам върха на стрелата. Ако успея да избутам плътта встрани, стрелата може би ще излезе. С папура върхът няма да раздере още повече раната. — Той дръпна леко и Синдре се сгърчи. — Не го оставяйте да шава, иначе ще стане още по-зле за него!

Опита отново и този път Елис се заблуди за миг, че Синдре ще подскочи над земята и ще изтръска встрани франките. Още двама рицари го притиснаха надолу.

— Силен е — отбеляза онзи, който лежеше на краката му.

— Нямате ли вино за него? — обади се Леший. — В моята страна даваме на ранените нещо за пиене, преди да ги тормозим така.

— Виното е за франките, не за чужденците — тросна се Фиебрас. Пак дръпна стрелата и Синдре изпъшка. — Не… Заседнала е в тялото. — Изтегли окървавения папур и го захвърли. — Госпожо, убедена ли сте, че искате да му причиним това?

— Ако може да остане жив, искам.

Фиебрас взе дългите клещи, чиито краища бяха сплескани като патешка човка.

— Баща ми ги купил от един арабин преди двайсетина години. Най-добрият инструмент. Малже, стопли малко олио.

Един тантурест боец изля в котле олио от манерка и го окачи над огъня.

— Сега се постарайте да не мърда! — нареди Фиебрас на останалите.

Той вкара клещите в раната. Синдре бълнуваше на норвежки, но дори Леший не разбираше думите.

Фиебрас хвана върха на стрелата с края на клещите. Синдре се отпусна в несвяст и тежкият рицар, който лежеше на краката му, стана.

— Слава Богу…

Най-едрият мъж в отряда стисна дръжките на клещите с все сила, за да смачка върха на стрелата. Фиебрас поиска да му донесат олиото и пак хвана клещите. Докато измъкваше стрелата, друг сипваше олио в раната.

Елис не можеше да гледа повече и се извърна. Тя също благодари безмълвно на Бог, че Синдре е в безсъзнание. Накрая го превързаха и го оставиха да лежи. Тя наля вода и отиде да му накваси устните. Сънародниците й я поглеждаха с укор и недоумение, но това не я засягаше. Знаеше, че дължи живота си на този човек.

Ликуването й, че отново е сред свои, се поукроти и вече можеше да мисли ясно. Спомни си момчето с лудешкия поглед в онази селска къща, което бръщолевеше за гарвана, пратен да го омагьоса. Изведнъж страхът я обзе отново. Леший дойде при нея.

— Не толкова близо до дамата, старче — изръмжа Мозел. — Разбрахме ли се?

— Нека остане — каза Елис.

Рицарят сви рамене и им обърна гръб. Елис нагласи шала около главата си, за да подчертае, че спазва благоприличието. Искаше да си върне почитта на тези воини.

— Трябва да им кажете за гарваните — подхвана търговецът. — Ако бъдат омагьосани, тези мъже ще станат твърде опасни за нас.

— Моите хора са склонни да обвинят и жертвата заедно със злосторника в подобни случки. Току-виж започнат да се чудят какви ли дяволи съм призовала, та съм привлякла вниманието на ада. — Тя поумува. — Да вярваш във вещерството е ерес, но май измислих нещо…

Елис отиде при Мозел и го дръпна встрани.

— Рицарю, ще ти поверя сведения, които може да те слисат, но са самата истина. Можеш ли да ги запазиш в тайна и да ги съобщиш на хората си така, че да им прозвучат приемливо?

— Ще се опитам, госпожо.

— Може би знаеш, че отец Жеан от „Сен Жермен“ дойде да се срещне с граф Юд малко преди да бъда нападната и да избягам.

— Знам.

— Изповедникът бе осенен от поредното си видение…

— Бог го е благославял често с откровения.

— Така е. Ето какво му бе разкрито този път. Аз съм застрашена от твърде необичайна гибел. Птиците по тези места разнасят болести и изповедникът Жеан ми каза, че е видял как една ме кълве по шията, а аз се разболявам и накрая умирам.

— Гледай ти… — промълви Мозел, свъсил вежди.

— Затова нито една птица не бива да доближава нашия бивак.

— Птиците не смеят да кацат при нас, ако не искат да попаднат в казана.

— Правилно. Но правотата на изповедника е била потвърждавана неведнъж. Затова те моля твоите воини да бъдат нащрек. Трябва някой да пази и нощем.

— Никоя птица няма да долети нощем в бивака. И не съм чувал човек да е бил нападнат от сова.

— Все пак такова е желанието ми и го приеми като заповед от сестрата на твоя граф.

Мозел сви рамене.

— Както желаете, госпожо. Ще бъде лесно да ви опазим от птици.

Мозел не обясни на отряда новата си заповед. Но тези конници не бяха военна част както в някогашните армии на римляните. Трима-четирима, които Елис познаваше, щяха да бъдат наричани vassi dominici на Юд, ако някога станеше крал. Иначе казано, тези негови васали принадлежаха към силни родове и не бяха свикнали със сляпото подчинение. Но войната ги бе научила каква е ползата от предводител на бойното поле, затова се чуха само учтиви, но не и заядливи въпроси към Мозел. Все пак благородните бойци не биха се унижили да охраняват бивака срещу птици и възложиха тази задача на Леший. Елис беше принудена да настоява, че търговецът не може да бди през цялата нощ. Накрая стигнаха до съгласие, че не толкова благородните рицари също ще внимават за птици.

Слънцето залязваше и се настаниха за нощувка. За радост на Елис отрядът носеше палатки и отделиха една само за нея. Нямаха готови пръти, а отрязаха и окастриха достатъчно от околните дървета. Тя се вмъкна под дебелото конопено платнище и лекият дъх на мухъл й напомни за нощите в градината на Лош, когато тя и братовчедките й спяха навън. Палатките не само дадоха уединение на Елис, но и предпазваха отряда от гарвани. Само часовите бдяха на открито.

Синдре беше варварин и го оставиха на поляната. Поне беше сухо и Елис го зави с конски чул. За Леший също нямаше подслон, той щеше да поддържа огъня до човека вълк. Тя предупреди строго търговеца да не взема завивката на Синдре.

Увита в наметалото на викингския крал, Елис се унесе в сънища. Озова се отново в Лош, момичетата наоколо бяха много развълнувани. В малката палатка, където играеха, имало нещо. Тя застана наблизо и се ослуша. Пърхане. Имаше някаква твар в палатката. Знаеше от какво е този шум — уплашено размахани птичи криле.

37.
Какво се случи в „Сен Морис“

Жеан държеше кръста високо, докато вървеше към манастира под канарата, към стените на църквата, издигащи се като вдаден в морето нос.

Никой не излезе да го посрещне. Ниската дълга странноприемница отпред беше пуста, само няколко кокошки се бяха приютили вътре в студа. Нямаше нищо странно да е безлюдно по това време на годината — не биха дошли поклонници преди истинския край на зимата. Само най-набожните или най-безразсъдните биха тръгнали през прохода, преди да се стопи снегът. А цялата страна бе пламнала — северняци на север и на запад, набези на баварци и славяни на изток, сблъсъци между отрядите на императора и на неговия племенник. И в най-мекото време едва ли щеше да има много пътници.

Жеан свърна към портата на манастира — дебела и здрава, макар и достатъчно широка да мине каруца. В нея имаше по-малка врата. Жеан потропа. Отвътре не се чуваха никакви звуци. Натисна дръжката и вратата се отвори. Обзе го смътно безпокойство, въпреки че не очакваше вратата да е залостена. Манастирът беше отдалечен от морето и до него се стигаше през земи, отбранявани от големи войски.

Озърна се към викингите. Трудно ги различаваше в мъглата. Предположи, че скоро ще им омръзне да чакат и ще влязат в странноприемницата. Хора като тях не биха мръзнали заради опасение, че ще обидят някого. Жеан влезе в двора, но и там не видя никого. Не чуваше и пеене, а това го разтревожи още повече. От църквата трябваше да се разнасят вековните песнопения. Тя беше съградена от светъл камък с кули от двете страни. В стената срещу Жеан имаше четири островърхи прозореца с пищни шарки от синьо стъкло. Той си спомни какво се говореше за богатствата на „Сен Морис“ и залости вратата.

Тръгна към църквата. И нейната врата беше отворена. Влезе, но очите му не свикнаха веднага със сумрака. Пак усети миризмата — силна, кисела, изкусителна. Все не успяваше да я разпознае. Да не беше някаква мая? Или благоухание? Натрапваше се и друга миризма, която му се стори малко неуместна. Миризма на коне.

Мина през съвсем обикновеното преддверие. Явно това беше входът за простолюдието. Главният вход, откъдето минаваха благородниците, очевидно беше от другата страна. Продължи към вътрешността на църквата. Отвън не проникваше много светлина и отначало стъклените арки на прозорците му заприличаха на ярки отвори в черна пустота. Отляво колонада се извиваше зад великолепния олтар от злато и сребро, увенчан с изображение на разпънатия Христос. Светлината сякаш преливаше по златото като блещукането на монети във фонтан.

Защо ли му хрумна това? И в неговия манастир имаше фонтан, където миряните хвърляха дребни монети въпреки увещанията да не постъпват така. Останалите монаси търпяха обичая, но Жеан не го одобряваше. Знаеше, че е останал още от римляните, затова не беше далече от идолопоклонничеството. Последният спомен от детството, преди Светата дева да отнеме зрението му.

Долови някакъв шум. Дишане. Нещо се размърда зад олтара. Навън се смрачаваше, прозорците бяха само мътни очертания. Вътре не се виждаше почти нищо.

Жеан отиде при свещник, до който беше оставено огниво. Скоро запали и четирите свещи. Спря при олтара и вдигна свещника. Пак движение, последвано от пръхтене, лъсна червеникав оттенък, различен от позлатата на олтара. Отзад имаше вързан кон. Животното беше спокойно, но издаваше присъщи на конете звуци. Тъкмо пръхтенето и пристъпянето от крак на крак, толкова немислими в църква, го бяха озадачили. На пода имаше франкско седло с висок рог, също и голяма купчина изпражнения. Жеан се вбеси — някой бе превърнал Божия дом в конюшня. Но франкски рицар никога не би го направил.

Канеше се да изведе коня на двора, но го възпря подозрението, че тук се е случило нещо твърде лошо. Да доведе ли викингите? Озърна се към златото по олтара. Те щяха да изкъртят всичко ценно, да ограбят останалите съкровища и да пробягат половината разстояние до брега, преди да се е разсъмнало.

Тръгна със свещника в ръка към задната страна на църквата. Стигна до вратата към стълбата, която водеше към монашеските спални. И тя зееше. Излезе в студа навън. Голямата двуетажна сграда на метоха тъмнееше отсреща. Никаква светлинка не се процеждаше от нея, макар че това не го изненада. Щеше да изглежда глупак и да си заслужи неприязънта на всички, ако събудеше монасите. Дали в Бургундия имаха обичай да държат животни в църквата? Не му се вярваше.

Тръгна надолу по стъпалата, вятърът люшкаше пламъчетата на свещите. Стана му студено и реши, че може да намери някой буден в топлите стаи — единствени помещения в манастира, освен кухнята, където биха поддържали огъня. От монасите се очакваше да търпят лишения, но в такова мразовито време най-вероятно би намерил половината от тях в малкото отоплени помещения. Предположи, че те са на долния етаж в метоха, за да се нагряват поне малко и подовете на горния етаж.

Отдясно видя ниска постройка с тясна вратичка. Досети се, че това е ризницата, където съхраняват църковната утвар за литургиите. Цветът на снега пред прага беше различен, изглеждаше почти черен на слабата светлина. Виждаше се дълга тъмна следа от влачене. И от нея лъхаше силно на нещо кисело. Без да се замисли, Жеан гребна малко сняг, който се стопи и остави пръстите му учудващо лепкави. Жеан ги облиза и го прониза хладна тръпка. Вкусът беше прекрасен. Нима някой бе разлял храна тук? Но не бе вкусвал такава гозба досега.

Огледа се и вдиша дълбоко. Вкусът на снега го изпълваше, от него косъмчетата по врата му настръхнаха, накара го да преглъща, ободри ума му, сякаш се бе събудил внезапно от дрямка до огнище.

Жеан тръгна по дирята. Встрани от стената нов сняг бе покрил петната, но миризмата не отслабваше. Пъхна пръсти надолу и напипа лепкавата следа. Остави свещника на земята и зашари с ръце. Струваше му се, че целият двор е лепкав под тънкия слой сняг, натрупан наскоро.

Жеан мажеше лицето си, пъхаше пълни шепи в устата си, накрая легна по корем и започна да ближе като куче. Никога не бе изпитвал такъв глад. Все едно всички тези дни без храна, когато гледаше безучастно как викингите се засищат с риба и дребен дивеч, се струпаха изведнъж в него, за да се разгори неутолим глад за онова под снега.

Не знаеше колко дълго бе лежал, когато някакъв звук го принуди да се опомни. Пак коне. Надигна се мокър и разтреперан, но не от студ. Съзнанието му сякаш се раздели на множество части и не можеше да налучка начин да ги събере, привичните мисли още ги имаше, само че бяха недостъпни и безполезни като книга за слепец. Взе свещника. Само една свещ още гореше, запали останалите три с нея. Влезе през поредната отворена врата в голямата трапезария на манастира. Скамейките бяха избутани до стената, дългата маса беше катурната до тях. Тръсна глава да проясни мислите си и се помоли Бог да го води. Конете бяха тук. И то шест коня. Този път забеляза, че макар да бяха породисти животни за езда, в ъгъла бяха струпани самари за товар. По-точно имаше и две добре изработени франкски седла, но с окачени от двете страни големи кошници. Преди да ослепее, Жеан бе виждал много коне и знаеше, че не би трябвало да използват хубави животни като тези за товарни добичета. Но северняците нито бяха умели ездачи, нито разбираха от коне…

Тръгна обратно към спалните. Оказа се, че топлите стаи са изкусно оборудвани с римско отопление под пода. Решетките за изпускане на парата бяха под краката му, наведе се да ги огледа. Някой ги бе запушил с пръст. Той отвори вратата и влезе.

Тутакси се дръпна назад с неволен вик. В стая с размери десетина на петнайсетина крачки се бяха натъпкали около четирийсет, може би и петдесет северняци, събрани около изстиналото огнище. Във въздуха още лютеше димът от угасналия огън, но свещите му помогнаха да открие телата в мътилката. Облягаха се един на друг или на стените, около тях бяха разпилени скъпоценни потири и свещници, а огромен мъж с три белега на плешивата си глава седеше на великолепен стол от злато и емайл — мощехранителницата на свети Морис, в която бяха костите на светеца. Никой не помръдна и Жеан се увери на мига, че тук няма нито един жив човек.

Каза си, че ангелът на смъртта е прекъснал празненството им. Сърцето му биеше ускорено. Потеше се въпреки студа, в устата му се събра толкова слюнка, че потече по брадичката. Да не го сполетяваше същата напаст, която бе погубила северняците? Толкова гладен… Викингите очевидно бяха опустошили кухнята, имаше недоядено птиче месо, хляб и сирене в ръцете им, на скутовете им, по пода. Но Жеан не намираше нищо привлекателно в храната. Сигурно беше болен, щом прегладняваше, но не му се искаше да сложи и един залък в устата си.

Пристъпи в стаята да огледа отблизо един от северняците. Младеж на петнайсетина години, русокос и безбрад. Устата му миришеше на катран, по устните му се виждаше черна пяна. Същото откри при следващия, после при третия. В скута на мъжа с белезите имаше голяма паница с мътната бира на монасите, която не се бе разляла. Отворената бъчва беше зад него. Жеан се наведе. И бъчвата миришеше на катран. Отрова. Но защо тук беше толкова задимено? Огледа се. Някой бе пробил дупка в пода и димът от огъня долу проникваше през нея. Някой бе убил всички тези хора…

Изведнъж се усети премръзнал. Зави се с наметалото на един викинг, за всеки случай взе и колана с меча на едрия мъж на стола. Мечът беше добре изработено франкско оръжие. Хората търгуваха с нашествениците, с каквито и наказания да ги заплашваха господарите им.

Преди да излезе, опря длан в мощехранителницата, вградена в стола. В нея бяха костите на свети Морис. Разбираше подтика си съвсем смътно, но се възползва от миг на прояснение в ума си, за да общува с Бог.

— Дай ми сили, позволи ми да узная какво искаш. Направи ме своя десница, Господи, за да ти служа праведно.

Нищо не постигна. Не можеше да прочисти главата си, не можеше да реши какво да прави. Гладът властваше в него. Дори участта на монасите не изглеждаше толкова важна. Но за какво беше гладен?

Тръгна към лазарета. Надяваше се да намери там някаква билка или очистително, за да се отърве от натрапчивото желание. Отвори вратата и надникна. В стаята тегнеше дъх на желязо — миришеше на рязано месо. Вътре петима монаси спяха в постелите си, бръснатите им глави отразяваха светлината като наредени чудновати розови цветя. Жеан тъкмо щеше да си отдъхне, но осъзна какво липсва. Никой не хъркаше, не чуваше и дишане. Само собственият му пулс туптеше в неговите уши. Чак сега се вгледа по-внимателно. Двамата най-близо до него лежаха нормално, но другите тела бяха странно превити, с провиснали крайници. Всички бяха съсечени.

Отчаяно искаше да потърси помощ, а нямаше от кого. Би трябвало да изпрати вест в най-близкия манастир, но къде ли беше той?

Продължи към другия край лазарета. Нямаше ли живи тук? И тогава го видя. Пламъчетата на свещите откроиха фигура, загледана в него. Жеан се стресна. В дъното на стаята един мъж стоеше напълно неподвижно и като че се взираше в него, но мълчеше.

— Братко, какво се случи тук? — попита Жеан.

Не дочака отговор и пристъпи напред.

— Братко?…

Отблизо личеше, че позата на този човек е твърде странна — наведен напред, все едно се подпираше на висока ограда. Жеан извървя последните няколко крачки. Тонзурата на темето показваше, че пред него е монах, но не това прикова вниманието му.

На шията му бе стегната примка, въжето бе прехвърлено през греда под покрива. Жеан докосна бузата на мъжа. Студена като риба, сложена на дъската за рязане. Явно нямаше смисъл да среже въжето. Взря се във възела на примката. Необикновен възел, всъщност три възела в един като преплитащи се триъгълници. Жеан преглътна. Не се съмняваше, че вече е виждал нещо подобно. Извади меча от ножницата и неволно докосна туниката си. Отпред беше мокра, от устните му се стичаше слюнка.

Колко ли монаси имаше в „Сен Морис“? В стаята намери шестима мъртъвци, значи оставаха поне още петдесет, може би шейсет. Какво ги е сполетяло? Къде са прислужващите момчета, книжниците и послушниците? Оставаше само да се надява, че по Божия милост живеят нейде в долината през зимата или има друга причина да не са тук.

Не можеше да откъсне поглед от мъртъвците. Устата му се пълнеше със слюнка. Клатеше глава, скован от ужас, не искаше да признае какви мисли изплуват в ума му. Повлече се слепешком към изхода, не усети как изтърва свещника.

Конят в църквата изцвили. В тишината на манастира се чу една-единствена дума на норвежки и Жеан я знаеше. „Кротко.“ Някой успокояваше животното.

Стисна дръжката на меча и се прокрадна през двора към задната стълба и вратата, която почти не различаваше в нощта. Още беше отворена. Промъкна се в църквата колкото можеше по-тихо.

Самотна свещ гореше като огнена пъпка. Не виждаше никого в тъмнината наоколо, само отраженията лъщяха по златото на олтара. Сетне нещо друго улови светлината на пламъчето — сребърен проблясък малко над пода. Отначало му се стори, че е тясна извита ивица светлина, но по нея се плъзгаше черно петно.

— Чистя меча си, монахо от „Сен Морис“. Не ме карай пак да го изцапам.

Жеан не виждаше кой говори, но отвърна сдържано:

— Не съм монах от „Сен Морис“.

Нещо изтрака и някой се изправи. Разтревожен от шума, конят изпръхтя.

— Кой си тогава?

Жеан не отговори. Чак в костите му се разгоряха враждебност и гняв, каквито не бе преживявал досега. За пръв път зърваше лицето на този мъж, но гласът му звучеше познато. Хугин… Храфн… Гарвана, който го бе изтезавал.

Гласът на Гарвана пресекваше.

— Трябва да си видял тук неща, които ти е трудно да проумееш. Аз…

— Къде са монасите? — прекъсна го Жеан.

Гарвана отметна глава назад, сякаш обмисляше въпроса.

— Ела да споделиш храната ми. Денят беше тежък за мен и с радост ще поговоря с някого, за да се разсея.

Жеан излезе на светло. Хугин се вторачи в меча, който изповедникът държеше.

— Няма как да говорим мирно, докато това е в ръката ти.

— Ти ли ги уби?

Гарвана сви устни.

— Не всички. Още не, но може и да се наложи. Моля те. Седни. Не съм чудовище, макар че сигурно така ти изглеждам.

Жеан сложи оръжието на пода и седна до него, увит в наметалото. У него напираше желанието да се нахвърли срещу това изчадие, но искаше да научи какво става, защо такива необикновени сили се опълчват срещу Елис.

И магьосникът вонеше силно на нещо, което напомняше за желязо и сол.

— Къде са монасите?

Жеан гледаше как дъхът му се кълби пред устата в мразовития въздух.

— Долу.

— Живи или мъртви?

— И живи, и мъртви.

— Къде е това долу?

— Скоро ще ти покажа.

Не беше съвсем същият глас, който Жеан бе чул да говори с краля или да го увещава, докато гарваните го кълвяха. Онзи глас беше овладян и спокоен. Сега Гарвана се запъваше, думите му звучаха толкова тихо и немощно, че не беше лесно да ги чува.

Главата на Жеан се замая. Гладът не изчезваше, страховитият глад за онази лепкава сладост под снега. Но какво го привличаше? Усещаше, че и Гарвана е целият оплескан със същото нещо. Изповедникът пак преглътна и се помоли на Бог да му посочи пътя.

— Ти си убил всички викинги.

Не чу отговор. Гарвана си седеше и го зяпаше.

— Защо ги уби? Те са били твои сродници. Защо?

Магьосникът се огледа и очите му издадоха колко е уплашен.

— Такава беше волята на бога.

— Какво ли знаеш ти за волята Божия? Ние я научаваме чрез молитва и чрез словата на папата.

— Както изглежда, той желае викингите да умират. Нали вашите монаси Еболус и Жослен, които загинаха в Париж, се сражаваха срещу тях, за да ги убиват?

— Подбудите им бяха праведни, в съгласие с учението на свети Августин. По време на война в името на доброто, благословена от църквата и водена, за да настъпи мир.

Жеан се стараеше да запази самообладание.

— По косата ти познавам, че не си монах, но говориш като тях — промърмори Хугин.

— Аз съм монах — натърти Жеан, — но се наложи да извървя труден път.

Той се озърна. Нещо се бе мярнало в сенките за миг. А Гарвана си търкаше челото, вторачен в пода. Май се мъчеше да събере сили, за да продължи разговора.

— Щом е така, повярвай ми, че Августин нямаше да е недоволен от смъртта на викингите или на тукашните монаси. Те умряха или ще умрат тепърва за общото благо, възвестено от най-висшата сила, и за да настъпи мир, както казваш ти.

— Яде ли от тях?

— Какво?

— Казват, че се храниш с трупове.

— Същото говорят и за вашите свещеници. Никого не съм изял. Това е път към безумието. Просто хората са разбрали неправилно някои ритуали.

— И какви са тези ритуали?

— Каквото и да мислиш за мен, аз съм състрадателен човек. Берсерките, с които си пътувал, казаха ли ти това?

— Откъде знаеш с кого съм пътувал?

— Гледам надалече. Онзи дебелак се набива на очи от голямо разстояние, а аз знам, че тези мъже не си служат с лукавство. Ти носеше кръста, нали?

— Да.

— Аз бях с твоите спътници в бивака на Зигфрид. Някои от хората там са християни и са довели и семействата си. Чули, че мога да лекувам. Опитах да изцеля дъщерята на един от тях, но не успях. Тялото й бе премазано от кон. Свещениците във вашите земи са страхливци, избягали още щом чули, че варягите настъпват. Не искаха да дойдат и да се погрижат за нея. Момичето умираше. Тя беше християнка и семейството й страдаше. Аз прочетох молитвите за нея и й дадох последно причастие. Офети и другите с него приеха това като потвърждение, че ям човешка плът.

— Но ти си езичник.

— Аз съм човек — натърти Гарвана, — а моят бог не е ревнив.

— Нито е състрадателен.

— Залите му са пълни с душите на воини, загинали в битки. Той не иска душата на малко момиче. Не го засяга къде ще се пренесе тя. Твоят бог би трябвало да е доволен, че извърших неговата магия.

Гарвана сви шепи около пламъчето на свещта, за да сгрее пръстите си, и светлината в църквата се смали до кълбо между дланите му. Когато заговори отново, гласът му звучеше по-силно.

— Нашите богове не се различават чак толкова. Моят иска кръв. Твоят също. Понякога, както по времето, когато черният светец минал през тези проходи, желанията им като че съвпадат. Один е тук — в камъните, в планините, в прохода. Той е бог на мъртвите и иска смърт, за да е доволен. Какво щастливо съвпадение — твоят бог поискал същото от мъчениците в Тиванския легион.

— Моят Бог не е твоят бог.

— Какво знаеш за моя бог?

— Знам само, че е лъжлив.

Гарвана кимна.

— Такъв си е, такъв си е. — Той се замисли. — Но не зависи ли всичко от това как гледаш на него? Коварството на моя бог е всеизвестно. Той убива героите си, за да ги прибере в своите зали. Твоят оставя мъчениците си да умрат, за да изпита вярата им и да ги изпрати в рая.

Изповедникът се заставяше да мисли ясно, да върне ума си към милостта, за която помоли Бог до мощите на светеца. С ъгълчето на окото долови ново движение. Спомни си разговора в къщата на Зигфрид и признанието на Гарвана, че някога е бил християнин, че тъкмо в този манастир е намерил и изгубил вярата си. „Узная ли целта му, ще узная и слабото му място.“ Жеан си повтаряше тези думи неспирно. Разсъдъкът му вече приличаше на свещ насред буря, опазваше я запалена само с усърдие и неуморно внимание.

— Ти също не си монах, а говориш като тях — подхвърли Жеан. — Някога бях.

— И защо се отрече от Христос?

— Защото той се отрече от мен.

— Той винаги е готов да те чуе.

— Но не ме чу, когато му се молих. Чу ме нещо друго.

Гарвана отмести ръцете си от свещта. Внезапно лъсна златото на олтара, трепкащата светлина сякаш го направи течно в мрака.

— Какво те чу?

— Онова, което ми посочи друг път.

Гарвана скри лице в дланите си, изглеждаше, че скърби, а мършавата му глава беше като златист череп. Гласът му притихна.

— Христос ме изостави. Молих му се, а той ме изостави.

В сенките стоеше някой, напомняше за нещо, потопено в мътна вода. Същото дете, което Жеан видя на брега, с плашещо изпито лице. Гарвана не го забелязваше и Жеан се боеше да не насочи вниманието му към него, не знаеше какво би сторил магьосникът. Помъчи се да отпъди момичето с жест. То не помръдна, лицето й бе обърнато към него като бледа маска.

— Баща ми и майка ми бяха бедняци от това село. Имаха много синове и дъщери. Аз не бях техен роден син, а подхвърлено дете. Монасите платили на майка ми… на жената, която наричах своя майка, да ме откърми. Останах при тях до петгодишен. Тогава баща ми умря. Монасите ме взеха в манастира от милосърдие. Обучаваха ме, хранеха ме, искаха да стана един от тях.

— Христово дело — кимна Жеан.

— Наистина. Тук животът на момчетата не беше чак толкова тежък, можех да отскачам понякога в долината, за да видя семейството си. Най-привързан бях към една от сестрите си.

— По-добре е било да отдадеш сърцето си на Бог.

Жеан говореше едва ли не наизуст — поучаваше, както бяха поучавали него. Струваше му се, че лекотата, с която изрича думите, е спасително въже, и се вкопчваше в тях, за да не го отнесе и заличи завинаги този развихрил се в него бяс.

— Но аз не мислех така — отвърна Гарвана. — Тя ми беше по-скъпа от Бог. Майка ми беше заета със стадото и другите деца, баща ми беше мъртъв, така че сестра ми беше средоточието на цялата ми нежност. Вече бях от пет години в манастира, когато я повали треската.

— Умря ли?

— Щеше да умре, ако не бях се намесил.

— Молеше ли се за нея?

— Да. Примолих се и на игумена да повика лечител. Той каза, че в долините наоколо имало твърде много момичета и Бог нямало да се разсърди, ако намалеят с едно. Можел да направи нещо, за да спаси син на селяни, който ще пасе стада, ще строи къщи и ще се сражава за Бог, но не и заради някоя от техните винаги податливи на похотта дъщери.

— Не е бил прав — поклати глава Жеан.

— И плати за това с живота си.

В гласа на Гарвана вече нямаше слабост. Звучеше уверено, подхранван от гнева.

Жеан не можеше да каже нищо. Виеше му се свят. Миризмата на онова нещо пак нахлуваше в ноздрите му. Яростта напираше у него. Бореше се да я потисне, да помни, че трябва да научи защо това същество преследва Елис, да разбере стремежите му, за да го победи.

— Застанах до одъра й и разбрах, че тя ще умре. Майка ми бе повикала една жена от хълмовете, която пазеше жива старата вяра и бе изгорила лицето си заради нея. Тя ми каза, че тази долина е особено място. Църквата била построена върху извор, посветен на стария бог — мъртвия бог на обесените, пазителя на виещите руни. Когато римляните дошли тук, те посветили храма на техния бог Меркурий. Аз го познавам под името Один. За други той е Вотан, Воданаз, Годан, Христос.

— Христос няма нищо общо с идолите, само ги поваля в прахта.

Жеан се вслушваше напрегнато в думите на Гарвана, за да отвлече мислите си от… от какво ли?

— Твоят бог е жаден за кръв като всеки друг, на който хората са се кланяли, откакто свят светува — натърти Хугин. — Я ми кажи — когато първият камък ударил първия мъченик, когато Стефан пролял кръвта си за Христос, дали твоят бог се е усмихвал?

Кръв… Отново изпита усещанията от нощта, когато Серда го измъчваше. Вкус на плът в устата, необуздана жизненост в тялото, щом топлата кръв се стече в гърлото му. Тогава беше страшно, но сега не изпадаше в ужас от спомена, дори му се радваше.

— Богът се нуждаеше от смърт — продължи магьосникът. — Долината искаше смърт. Жената ми показа тройния възел. — Ръцете му направиха няколко лениви движения във въздуха. — Три в един, огърлицата на мъртвия бог, която се плъзга, докато се стегне… и повече не се развързва. Отидох при игумена в килията му. Той си бе напълнил търбуха с вино и беше лесно да изпълня желанието на бога.

Гърлото на Жеан пресъхна. Очите на детето го пронизваха. Отчаяно се нуждаеше от вода, от храна. Облиза устните си. Вкусът на лепкавото нещо под снега беше по тях, но не му стигаше, само разпалваше желанието му да намери още.

— До сутринта на сестра ми й олекна. Жената каза, че в отплата за живота си сестра ми трябва да й служи. Отидох с тях сред хълмовете.

На Жеан му се струваше, че цялата църква се разлюля.

— Значи казваш, че идолът, комуто искаш да угодиш, жадува кръв и сега?

— Дадох му я. Не знам какво иска.

Жеан не можеше да мисли повече за изреченото от Гарвана. Кръвта в него превръщаше вените и кухините на тялото му в морски пещери, блъскани от прибоя. Мислеше за едно-единствено нещо.

— Какво е това? — успя да изломоти.

— Кое е „това“?

— Има нещо по тебе. Нещо мокро…

Жеан го надушваше. Искаше да го оближе, да го изсмуче от плата на наметалото, да попива миризмата и вкуса на черните петна, осеяли главата, раменете и ръцете на Гарвана.

Магьосникът се усмихна. Жеан откри, че лицето му е познато. И се убеди, че това е проява на болестта, която го измъчваше от влизането му в манастира. Вече бе виждал лицето на Гарвана. То беше разранено, подуто, белязано и обезобразено, но го разпознаваше.

— Какво е това?!

— Кръв.

Момичето се отдръпна назад и сенките я скриха. Лицето й потъна в блатото на мрака.

Кръв… Жеан падна по корем на каменния под. Отдавна знаеше каква е тази миризма, но не позволяваше на ума си да я приеме. Кръв, каквато вкуси на поляната. Кръв, каквато излочи от снега. Църквата се завъртя около него. Гърлото му се сви, студена пот изби по кожата му. Тялото му кипеше от нуждата да направи нещо.

Молитви, песнопения, повели от църковния канон се разкъсваха и фучаха из главата му, опитваха да се слеят в разбираемо цяло и да го направят какъвто беше преди. Бурята в него сякаш щеше да го разпори отвътре. Сега гърлото му гореше от жажда, която трябваше да утоли незабавно.

— Болен си, страннико — каза му Гарвана и се огледа. — Ние сме в дома на твоя бог, но той не ти подава ръка. А моят спътник… да, моят спътник чака в тъмата както винаги. Ето, утоли жаждата си.

Той поднесе чаша на изповедника. И водата в нея имаше позната миризма, но хаосът в главата на Жеан не му позволяваше да я определи. Изгълта всичко на един дъх.

Жаждата не изчезваше. Той искаше само едно — кръв. Погледна Гарвана и разбра какво трябва да стори. Изправи се. Държеше меча. И Гарвана стана. Жеан се помъчи да вдигне оръжието, но острието не помръдна. Собствената му ръка не му се подчиняваше.

— Това място иска смърт — промълви Гарвана — и явно е пожелало твоята.

Тласна го с длан в гърдите и Жеан залитна назад. Падна на плочите и миризмата на кръв преливаше в него. Закашля се. Опипа устните си. По тях избиваше черна слуз. В чашата имаше отрова. Щеше да я познае, ако умът му не беше толкова объркан. Но хаосът започна дълго преди да изпие отровата…

— Ти ме уби.

— Още не — отвърна Гарвана. — Още не.

Жеан се взря в нашареното от белези лице на магьосника и най-сетне го позна. Не се бе виждал в огледало от седемгодишен, но пред него, макар и по-слабо, проядено и разкъсано от ритуали и лишения, надупчено и разкривено, беше собственото му лице.

Жеан изпадна в несвяст, Гарвана го хвана за ръцете и го повлече към криптата.

38.
Вълчият камък

Княз Хелги Пророка се потеше в постелята си. Хаганът бе изпаднал в затруднение. Трябваше да бъде опора за своя народ, затова денем играеше ролята си, грубоват и весел, не странеше от пиянските игри и позволяваше на бойците да го оставят да победи в надпревари по сила и бързина. Нощем обаче не можеше да се владее в съня си. Подвикваше в мрака, и то уплашено. Северняците не търсеха уединение: спяха в къщите си един до друг — деца, жени и мъже събрани заедно. Скоро и на пазара плъзнаха слухове за нощната му боязън, а това подяждаше уважението на дружината. Някои му шепнеха на ухото, че привържениците на Ингвар се опитвали да настроят хората срещу него.

Вече виждаше как страхът му от прорицанието на бога, че Ингвар ще властва, на свой ред ще сбъдне пророчеството.

Сбирщината от гадатели и магьосници още се навърташе наоколо и живееше за негова сметка, но Хелги не разчиташе на никого от тях. Пак отиде в храма на Сварог, в тъмното му обиталище, вдиша дима на билките, изтърпя мрака и чакането, но нищо не научи, а все му се привиждаше Свава, вторачена в него. Нуждаеше се от нещо друго.

Откри, че се дразни излишно от обичайните нощни звуци в залата — плача на бебе, успокояващия глас на майката, целувките и милувките на млада двойка, хъркането и пръдните на старец. Излезе под звездите в бездънното небе. Можеше да завоюва всичко под тях, каза си Хелги, само пророчеството да не бе надвиснало над главата му като вражеска брадва.

— Трябва да отведеш момичето от Париж.

Хелги се заозърта, но не видя кой му говори, наоколо тъмнееха само сенките под стряхата.

— Кой е тук?

— Приятел.

Стори му се, че сенките се разгънаха и човекът вълк застана пред него — висок, тъмнокос, със слабо лице, но силно тяло, наметнат с огромна вълча кожа, а челюстите на звяра сякаш стискаха главата му.

— Аз мога да я доведа тук. Мога да я убедя. Моята съдба е преплетена с нейната. Това ми бе разкрито.

— Кой си ти?

— Синдре, наричан още Миркирулф.

— Магьосник ли си?

— Посвоему.

— Каква отплата очакваш?

— Не ми е нужно сребро. Искам от тебе нещо по-важно от съкровища.

— Какво е то?

— Обещание. Едноокият бог идва на земята и ние сме длъжни да го възпрем.

Хелги преглътна на сухо. Този човек май знаеше за прорицанието на Локи, но богът не го бе споделил с никого друг, а и нито един магьосник не бе стигнал до истината.

— Какво искаш да обещая?

— Да я опазиш. Трябва да й намериш безопасно място.

— Такова е и моето желание, но не мога да се добера до нея.

— Аз мога.

— Щом можеш, за какво съм ти аз?

— Защото моята съдба е да умра от ръката на своя брат. Убеден съм, че ще успея да доведа момичето тук, но само ако друг поеме закрилата над нея след това.

— Кой е този твой брат?

— Магьосникът, наричан Гарвана. И това ми бе разкрито.

— От кого?

— От моята майка.

— Коя е майка ти?

— Робиня от северните земи. Името й е Сайтада, тя е жена с проникващ надалече взор и е враг на обесения бог.

— Какво знаеш за едноокия бог… за Один?

— И аз съм негов враг.

— Ще дойде ли на земята?

— Можем да му попречим.

— Как?

Човекът вълк докосна шията си. Там висеше обикновено сиво камъче с грубовато надраскана на него вълча глава.

— Това е дар от Локи, врага на боговете. Спира магията, кара руните да замлъкнат. За да дойде жената тук, нуждае се от магия, с която да се защити. Щом пристигне, трябва да носи ето това — Вълчия камък. Вълкът няма да я намери, докато го носи. И ти ще успееш да я заведеш на безопасно място.

— Защо да не отиде на безопасно място и без камъка? Нима тя се стреми към смъртта?

— Не, но руните търсят смъртта. Преследват я. Има друга жена, която носи руните в себе си. Тя иска дамата да умре и има силата да й навлече гибел. Тази жена и нейният брат — Мунин и Хугин, са могъщи магьосници, както се убедих от горчив опит. Те служат на Один.

— Чувал съм за тях.

— Борих се с тях, но не бива да рискувам прекалено. Съдбата на моя брат е да ме убие. Този камък ме опази досега.

— Задръж си камъка — каза Хелги. — Преситих се от муски и амулети.

— Моята майка е веща в магията сейд и много години се е пазила от вещиците с камъка. Дадеш ли го на дамата, двамата ще сте недостъпни за руните. Богът не би могъл да си върне целостта на земята. Запитай се защо бих излъгал за това, след като ти казах толкова истини за всичко останало.

Хелги се взря в мъжа и му повярва. Наистина знаеше много, не се опита да уговори отплата, а и бе минал незабелязано покрай толкова стражи… Това стигаше, за да приеме с доверие думите му, но имаше още нещо — на Хелги толкова му се искаше човекът вълк да казва истината, че не би могъл да се усъмни в него.

— Значи предопределеното няма да се сбъдне?

Князът пак се сети за видението, в което Ингвар водеше войската.

— На това се надявам.

— От какво се нуждаеш, за да отидеш в Париж?

— Само от водач.

— Ще изпратя с тебе най-могъщите си бойци.

— Остави ме да пътувам тихомълком — възрази човекът вълк. — За да завладееш Париж и да отведеш момичето насила, трябва да тръгнеш натам с десет хиляди воини. По-добре да не пратиш никого, отколкото да са твърде малко. Ще отведем момичето тайно. Затова ми е необходим само водач — невзрачен човек, който да влезе в някой хан и да ми купи храна, без да му задават въпроси.

Хелги се сети за търговеца, който бе дошъл при него с молба за заем. Щял да купи стока и да върне на княза парите му, умножени десеторно. Хелги го отпрати. На този човек не му бе провървяло и князът се опасяваше да не прихване от лошия му късмет. Но търгуващият с коприна Леший подхождаше за задачата — по-невзрачен от него трудно можеше да се намери.

Само че имаше още един въпрос към човека вълк, преди да прежали за него дори куче.

— Щом си уверен, че ще умреш, защо се опитваш да спасиш момичето? Няма да си с нея, когато тя дойде тук.

— Защото и преди съм умирал за нея. Такава е съдбата ми. Такава е връзката ми с нея. Но ако богът не успее да се яви на земята, може би магията ще се развали и когато се родим за нов живот… — Странникът не намери веднага думите, които търсеше. — Може би тогава животът ни ще бъде обикновен.

— Да бъдеш герой е благословия — укори го Хелги.

— Аз открих, че не е така — каза човекът вълк.

Хелги протегна ръка.

— Дай ми камъка. Нужен ми е, ако е какъвто го описваш и щом магията в момичето може да се прояви дори против волята й.

— Не — отказа странникът. — Нуждая се от него, за да се боря със силите, които ми се опълчват.

— И как ще попадне накрая при мен?

— Имаме могъщ бог на своя страна — Локи. Камъкът е негов дар. Ако той иска да го получиш, както си мисля, ще намери начин да ти го даде.

Хелги не знаеше дали да вярва и в това, но поне в едно беше сигурен. Човекът вълк не се съмняваше, че може да доведе дамата от Париж, а от княза се искаше само да рискува живота на някакъв провалил се търговец, за да му помогне.

39.
Вечната песен

Вода и мрак. Студ и шум. Пеещ глас. Пеещ ли? Жеан не виждаше нищо. Той беше вързан неподвижно с ръце зад гърба, потопен до гърдите в студена вода. А до него някой пееше. Църковно песнопение. Чуваше думите странно приглушени с трудно доловимо кратко ехо, което подсказваше за нисък таван.

„Няма да се уплашиш от ужасите нощем,

от стрелата, която лети денем,

от ходещата в тъмата язва,

от заразата, която опустошава по пладне.“^[8]

Гласът потрепваше и псалмът се накъсваше, но Жеан прецени, че певецът е бил обучен от монаси. Почувства се толкова странно, докато слушаше думите, че не знаеше дали е буден, или сънува.

— Кой е тук? — попита изповедникът.

Гласът не се бе притъпил. Изплю се заради гнусния вкус в устата си. Отрова. Да, беше отровен. Спомни си за викингите в топлата стая. „Не отровата ги е убила — димът ги е задушил.“ Тази мисъл се мярна и изчезна като следа в пясъка, заличена от студения прилив на глада.

Отговори му друг глас:

— Ние сме братя Пол и Симон. Ти кой си?

— Брат Жеан от „Сен Жермен“.

Струваше му се, че крещи името си в бурен вятър. Толкова изтерзан се чувстваше, толкова неспособен да мисли…

— Изповедникът от Париж ли?

— Да.

— Дошъл си да ни спасиш ли?

— Не мога да ви спася.

А мъжът отдясно продължаваше:

„До тебе ще паднат хиляда

и десет хиляди теб отдясно;

но до тебе няма да се приближи;

само ще гледаш с очите си

и ще виждаш отплатата на нечестивците.“^[9]

— Имаш ли сили да пееш, братко? Трябва да поддържаме песнопението. Тази мерзост ни сполетя, защото допуснахме песента да спре.

Жеан не можеше да отговори. Размърда крак, нещо подскочи и се отърка в него.

— Ще умрем — продължи монахът. — Да благодарим на Господ, че ни дарява с мъченичество.

Колкото и смело да говореше, гласът му пресекваше. Май измръзваше. И на Жеан му беше много студено.

— Къде сме? — попита той.

— В долната пещера, при Христовия извор.

— Къде се намира пещерата?

— От криптата започва тунел. Спуска се дотук, при свещения подземен извор. Северняците ни избиваха безмилостно. И сега изворът е осквернен.

Още нещо се поклащаше до ръката на Жеан и гъделичкаше пръстите му. Водорасли? Не, напипваше и твърда повърхност. Усети назъбен полукръг и сви пръсти. Проумя, че е докоснал коса, а после нечии зъби.

— Можете ли да се движите? — пак се обади изповедникът.

— Не. Ти не си ли вързан?

— Вързан съм.

— Значи няма спасение. Пък и той ще ни чака. Иска да умрем тук.

Жеан също трепереше. Песента отдясно секна.

Понечи да се наведе напред и се задави. Нещо притискаше шията му. Примка. Опита да я разхлаби, като завъртя глава, но тя само се стегна повече. Не премаза гръкляна му, не спря кръвта, но той знаеше, че продължи ли да мърда, ще умре.

Тогава видя доближаващата го светлина. Свещ. Каза си, че някой от монасите непременно е оцелял или може би на викингите им е омръзнало да чакат и са нахълтали в манастира. Сега виждаше къде е — потопен във вир насред естествена подземна кухина. Ако ръцете му не бяха вързани, би могъл да пипне тавана. Три големи сталактита се проточваха от тавана във водата. За тях бяха вързани той и другите двама. Отдясно пеещият пак гъгнеше думите на псалма. Отляво имаше друг монах, по-дебел. Зъбите и на двамата тракаха от студ.

Наоколо бяха изплували трупове, от разхлабените им черва и пикочни мехури водата смърдеше. Нямаше съмнение, че монасите са убити — някои с меч, други от примки с троен възел.

Гарвана остави свещта до водата.

— Съжалявам. Този ужас е… необходим.

— Нечиста твар — изръмжа Жеан, — мерзавец, заклинател… — Въжето се впи в шията му. — Не се страхувам от тебе.

Гарвана се усмихна, но в очите му нямаше веселие.

— Богът не иска твоя страх. Иска моя. Не върша тази… — не намери подходяща дума и си послужи с една от хулите на изповедника — … мерзост, защото искам. Не ме бъркай с римляните, които са измъчвали хора за удоволствие.

Жеан се опита да отговори, но само се закашля.

— Монахо — продължи Гарвана, — и двамата ще получим каквото искаме. Аз ще бъда осенен от видение, а ти ще станеш мъченик. Когато ви намерят тук, ще създадат ненадминати творби, за да почетат гибелта ви. Няма съмнение, че поклонници ще носят медальони с твоя образ.

— Аз…

Жеан не можа да каже нищо повече.

Гарвана седна до вира. Заклати се напред-назад и подхвана напев, твърде различен от псалмите на монасите. Гърлен, насечен и неравен, ту бавен, ту забързан в шеметен поток от норвежки думи:

Фенрисулфр,

прикован и вързан,

вълк, прегладнял и измъчен,

ненаситно гърло,

пагубно за боговете,

ще страдам както ти страдаш.

За моите мъки —

прозрение,

за моя ужас —

видение…

Напевът се преплиташе с псалмите. Монахът отдясно прегракна и другият подхвана песнопенията. В този манастир те бяха звучали столетия наред. „За какво? — питаше се Жеан. — За да отблъскват ужаса?“ Дали тази мерзост бе останала гладна и неудовлетворена толкова дълго, защото монасите не бяха прекъсвали бдението си?

Студът го вцепеняваше, от различните напеви усещаше главата си като презряла смокиня, напъваща се да разцепи кожата.

— Знаеш ли какво ми сториха? Знаеш ли какво направиха?

Чуваше глас, преливащ от ярост и омраза. Озова се на друго място. Или пък същото, но преобразено. Нямаше вир. Кухината беше суха, дори пресъхнала. В ноздрите му лютеше, усещаше езика си покрит с пясък. Около колоната отдясно се увиваше огромна змия в златно, червено и зелено, от устата й капеше отрова. Протягаше се над главата му към колоната отляво, на която пък бе вързано нещо стъписващо.

Висок блед мъж с червеникава коса крещеше, а змийската отрова падаше в очите му. Кожата му червенееше от възпалението, в косата му имаше прогорени петна, очите му тъмнееха, устните бяха черни и напукани. Разяждащи изпарения се виеха над плътта, където се стичаше отровата.

— Не можеш ли да ме освободиш, синко?

Умоляващият глас звучеше и като ридание, и като писък.

— Аз също съм вързан.

Изведнъж умът на Жеан се избистри.

— И ти си вързан от боговете на тъмата и изтреблението.

— Можем ли да се измъкнем?

— Ще се измъкнем. Предречено е.

— Къде е Гарвана? Къде е тази твар?! — изрева Жеан.

— Отиде си.

— Заслужава смърт.

— Той е слуга на смъртта. Служи на бога с примката.

За пръв път в живота си Жеан се уплаши. Колкото и измъчено да беше съществото пред него, от присъствието му въздухът сякаш натежаваше. Хрумна му ужасно подозрение: „Това е адът“. Неговата гордост го провали и бе запратен в геената огнена.

— Ти си дяволът — промълви той — и това е адът.

— Адът се бои от тебе, Фенрисулфр. Залите му треперят от твоя глас.

— Защо ме наричаш така?

Името отекваше в главата му като църковна камбана.

— Това е твоето име.

— Освободи ме от това място, дяволе.

— Искаш ли да си свободен?

— Искам да съм свободен.

— Тогава бъди.

Изведнъж Жеан отново се задъхваше и давеше във вира. До него имаше нещо в мрака, огромната му глава се люшкаше и опираше в Жеан, дъхът пареше кожата му, чудовищният, жален и изтерзан вой от гърлото му щеше да пръсне ушите на изповедника. До него беше вълкът, вързан безмилостно с тънко въже. Жеан се изгуби в страданията му и вече самият той беше вълкът, напираше да стане, напираше да вдиша въпреки страшно впитото, режещо въже. Разкъса въжето, стягащо ръцете му отзад, сграбчи примката и я разпарчетоса в миг.

Отстрани някой се гърчеше в предсмъртна конвулсия. Изкусителното туптене на спиращо сърце, вдървяващите се вени и мускули, плиткото, изстиващо дишане запълниха света му. Тялото му се отзова и разпори водата, за да се наслади на прекрасния ритъм на смъртта, да го поеме в себе си и да го изрази, както танцьорът въплъщава музиката.

Чу се гръмък вопъл толкова наблизо, че той не знаеше в първия миг дали не е от собственото му гърло. Викаше мъжът, вързан за каменния стълб, умиращ под зъбите и пръстите на Жеан. И друг се развика — вторият монах го увещаваше да престане. Жеан скочи към него и го накара да млъкне.

Щом привърши, полежа във водата като труп сред трупове. Не мислеше и не чувстваше. Нито попита, нито се сети за нещо, когато бледото дете хвана ръката му и го отведе от вира.

40.
Делово решение

Леший беше страшно уморен. Топлият огън го унасяше и той си позволи старческото забавление да вижда лица в пламъците, докато умуваше какво да прави.

Оставаше му единствената надежда дамата да уговори някаква награда за него, когато се върнат в Париж. Но можеше ли да разчита на това? Градът още беше обсаден от кипящо гъмжило от датчани, досущ мравуняк, струпал се около огризка от круша. Рицарите нямаше как да влязат в Париж, освен ако не си пробият път с бой, а това не му допадаше.

Дори да успееше да стигне дотам жив, как би се измъкнал, без да му помага цял отряд? „Примири се, глупако. Вече си бедняк. Целият ти труд пропадна“ — рече си горчиво.

Воините, били те франки или датчани, може и да намираха благородство в провала на доблестни усилия, но той не ги разбираше. Искаше да прекара старините си в двор с градина, седнал на слънце. Представяше си, че ще има и римско фонтанче, жена да му готви и да чисти, дори робиня за леглото, ако може да си я позволи. Всичко това се превърна само в спомен за мечта.

Потъна в унила дрямка, но безпокойството го застави да се събуди.

Още колко би могъл да продължи с търговията? Все щеше да припечели колкото да се изхрани, да има мижав покрив над главата, но знаеше какво го чака, щом очите му отслабнат, гърбът му се схване или вече започналите болки в коленете станат непоносими. Или щеше да умре от глад, или да проси милостиня край храма на Перун. Твърде жалък завършек на живота.

Топлината на огъня го подлъгваше да се унесе отново. Този път някакъв шум прекъсна дрямката му. Птичи крясък. Леший се озърна. Два гарвана бяха кацнали върху спящия франк. Всички потискани досега чувства изригнаха у него — гняв, разочарование, страх. Той грабна счупен клон, за да го запрати по птиците, но се отказа. Франкът, който уж щеше да бди, беше Рение — същият, който сметна Елис за блудница, защото си е отрязала косата. И на Леший му хрумна нещо…

Остави клона на земята и пак се огледа. Към него не летеше гарван. Отиде при коня и мулето, които бяха спънати с въжета, вързани за преден и за заден крак, за да не се отдалечават от бивака. Махна въжетата и върза животните за близкото дърво. Искаше му се да оседлае коня, но ако животното започнеше да тропа с копита и да пръхти, щеше да събуди франка. Извади ножа си и тръгна безшумно към палатката на Елис. Мина покрай Рение и видя, че някой от гарваните го е клъвнал по бузата.

Това не бе събудило рицаря, той мърмореше насън:

— Тя не е от моя род. Ще говори срещу мен заради гневните ми думи. Тя ще роди синове, които ще попречат на моето потомство да се издигне. Юд не е достоен за предводител на франките…

Повтаряше все същото неспирно.

Накрая гарваните отлетяха към близкото дърво и се изгубиха в черната плетеница на клоните му.

Леший приклекна до платнището на палатката.

— Госпожо… Госпожо!

Тя не отговори.

— Госпожо! Побързайте, докато не е станало късно. Франкът е омагьосан.

— Кой е там?

— Шшт! Не привличайте вниманието му. Трябва да дойдете с мен още сега. Часовият е омагьосан, кой знае още колко от тези мъже са подвластни на магията. Госпожо, вие сте в опасност сред тях.

— Какво искаш, Леший?

— Обуйте си ботушите по-скоро! Застрашена сте. Побързайте!

Елис се опомни и го послуша. Надникна да огледа поляната. Рицарят седеше, бе извадил меча си от ножницата, зяпаше острието и мънкаше, все едно не разбираше какво държи в ръката си.

Тя се измъкна от палатката.

— Събуди останалите и ги предупреди.

— Не, може и те да са омагьосани, няма как да проверим — шепнеше настойчиво Леший.

— И какво да правим тогава?

— Елате с мен веднага. Тук е опасно за вас. Гарваните ще ви намерят навсякъде. В Ладога е единственото сигурно място. Хелги може да ви спаси, ако дотогава успеем да се държим надалече от магията. Намислил съм как да го направим.

Елис, която чуваше хората като музика и ги виждаше като цветове, долавяше лъжата му. По-точно вникваше в себичните му подбуди и разбираше, че не й казва цялата истина. У него също съзираше заплаха — като бръмченето на стършел в летен ден. Но щом се взря във франкския воин, откри несравнимо по-страшна опасност. Напомняше й за буен поток, завъртял лудешки скрибуцащо воденичарско колело.

— Трябва да тръгваме — увещаваше я Леший.

Елис осъзна, че е прав. Тръгнаха през бивака. Рение се надигна.

— Виж си косата! — ревна той. — Ти си заклинателка. Не си никаква благородничка, а селска развратница!

— Яхни коня и препускай към мястото, където се срещнахме! — извика Леший, защото разбра, че вече е невъзможно да не наскачат и останалите бойци от отряда.

Подложи сплетените си пръсти вместо стреме и Елис се метна с охкане на гърба на жребеца. Ребрата я боляха непоносимо, но си наложи да не мисли за това, а грабна едно копие, оставено да стърчи с върха нагоре в пръстта.

Рение се хвърли към нея, тя смуши животното с коляно и накара франка да отскочи. Леший пък му подложи крак и го просна на земята, но пъргавият воин се изправи за миг. И други излизаха стреснати от палатките.

— Той е омагьосан! — разкрещя се към тях търговецът. — Опитва се да убие дамата!

Елис заби пети в хълбоците на коня и той препусна в нощта по първата пътека, която видя. Рение се устреми след нея с пронизителни крясъци.

— Виждате ли? — викаше Леший. — Виждате ли?!

— Какво се случи? Говори по-бавно! — заповяда Мозел, който още препасваше меча си.

— Магьосници преследват дамата. Подчинили са на волята си вашия съратник. И сега той е решен да я убие.

— Гадост… — изсумтя Мозел. — Доведете ми коня. Не губете време със седлото, просто ми доведете коня!

Млад рицар развърза въжето на неговия жребец, други побързаха да яхнат своите коне. Мозел скоро препусна между дърветата след Рение и Елис, отрядът го последва в галоп.

Леший огледа бивака. Никой не бе останал. Изкушаваше се твърде силно да прерови за пари, но разбираше, че ако франките догонят Елис и след връщането си открият кражбата, нямаше да се чудят дълго кой е виновен.

Нямаше намерение да изгуби следите на Елис, затова оседла коня, язден доскоро от Синдре, и върза мулето за него. Рицарите не биха могли да го обвинят, конят му се падаше по право. В този момент конят и мулето бяха единственото му притежание.

Докато се приготвяше, все се озърташе към Синдре. Човекът вълк още беше в несвяст.

— Ех, Чахлик, защо ли те доведох тук? Има и по-лесни начини да си изкарва човек прехраната…

Приклекна до него и пипна челото му. Бе толкова студено, явно Синдре нямаше да живее още дълго. Леший искаше да вземе нещо за спомен, но се поколеба да избере вълчата кожа. Колкото и да беше ценна, явно беше твърде важна за човека вълк. Сърце не му даваше да я открадне. Сам се учуди на тази мисъл. Синдре умираше, защо да не вземе негова вещ? И все пак не беше способен да го направи.

— Тя ще ти е нужна за твоите магии в отвъдното — промърмори Леший.

Тогава видя камъчето на шията му и се вгледа. Ето какво било нарисувано — вълча глава. Камъкът бе закрепен на връвта със сложен възел. Амулет без никаква стойност, но поне щеше да го подсеща за човека вълк. Леший сряза връвта. Яхна коня и пак погледна Синдре.

— Късмет — пожела му, очерта с ръка знака на светкавицата и подкара коня в тръс.

Лесно откри къде са отишли франките. Врявата се чуваше отдалече. Щом ги доближи, Леший започна да различава и думите.

— Няма да убиеш моя брат!

— Тогава ти го възпри.

— Рение, човече, остави оръжието. Какво те е прихванало?!

Разнесе се писък, всички пак се развикаха, зазвъняха остриета, кръстосани в схватка.

— Не го посичайте! Търговецът беше прав — омагьосан е.

— Той ме рани в ръката! За Бога, Рение, ще си платиш за това!

— Никой да не мърда! — надвика ги Мозел. — Не му причинявайте зло. Обкръжете го от всички страни. Ще го повалим и ще го вържем.

Леший отиде при тях навреме, за да види как се подреждат в кръг около Рение, който размахваше меча задъхан и ококорен.

— Сега!

Рицарите скочиха към Рение почти едновременно. Събориха го и му взеха меча, но той не преставаше да се боричка. Мозел се надигна от земята и дойде при Леший.

— Какво е това, търговецо?

— Де да знам… Някакво вещерство.

— Няма такова нещо. Свещениците са единодушни.

— А вие как ще го наречете?

Рицарят сви рамене.

— И аз не знам. Как да го накараме да се освести?

— Предишния път намушкахме с меч жертвата на тази напаст. Това го освободи.

— Аз ще те намушкам за такива приказки! — сопна му се Мозел. — Как мислиш, ще му мине ли?

— На предишния му мина, както казах, но пък той беше на прага на смъртта. Моля да ме извините, но аз тръгвам да търся сестрата на вашия граф.

— Вържете Рение! — подвикна Мозел на останалите. — Аз ще доведа госпожа Елис.

Някой хукна обратно към бивака да донесе въже, другите притискаха Рение към земята. Мозел се метна на коня. Не каза нищо на Леший, но той въпреки това го последва.

Скоро чуха нови викове.

— Дръжте го!

— Ей там е!

Рение бе избягал и другите франки пак го гонеха. Леший не се огледа, само срита коня си да побърза, за да се отдалечи от омагьосания рицар.

Изоставаше от умелия ездач, но продължаваше по дирята му. Знаеше, че няма как да сбърка, защото имаше само една проходима пътека в гората. Малко оставаше до зазоряване, когато ги видя най-сетне. Елис стоеше до някакво поточе срещу Мозел, който я бе настигнал, защото тя все някога трябваше да даде отдих на коня си. Рицарят се опитваше да я вразуми.

— Госпожо, опасността отмина. Справихме се с Рение. Той не е на себе си. Не мога да си го обясня, но знам какво да правя. Ще бъде вързан и пазен бдително, докато се върнем в града. Дотам има само един ден път. Моля ви, елате с нас.

— Вече реших как да постъпя — отговори Елис. — Няма да се върна в Париж. Там е прекалено опасно. Във всеки миг някой от моите сродници може да вдигне ръка срещу мен. Трябва да стигна до източника на несгодите си, за да им сложа край.

— Немислимо! Вие сте жена — възрази Мозел. — Позволете ми аз да се заема. Аз съм ветеран от много битки. Каквото и да ви е сполетяло, аз и воините ми можем да го премахнем.

— Не можете, колкото и да ми се иска — промълви тя. — Ако тръгнете с мен, някой от вас пак ще се опита да ме погуби. Не бива да съм сред хора, особено сред воини. Дай ми меча.

— Моля?…

— Меча! С правото на потеклото си ти заповядвам да ми върнеш викингския меч.

Очевидно Мозел бе решил, че мечът на Зигфрид е по-добър от неговия, затова го носеше на колана си.

— Защо го искате? Аз не съм омагьосан и няма да ви нападна.

Елис само поклати глава и доближи коня на Мозел. Погали животното по муцуната и отърка чело в шията му. Вдигна глава и погледна рицаря.

— Дай ми меча.

Той сви рамене и свали ножницата от колана си. Елис закачи оръжието на своя колан.

— Пак ли ще се предрешавате? — подхвърли рицарят.

— Не. Нужен ми е, за да се браня. Имаш ли пари?

— Нося малко дение в кесията си.

— Дай ми и тях.

Мозел бръкна под туниката си и извади кесия. Елис се зарадва, че беше тежичка.

— Какво сте намислили, госпожо? — попита рицарят.

— Ще тръгна на изток, където или ще се отърва от затрудненията си, или ще умра.

— Това е противоестествено. Само мъже би трябвало да говорят така. Вие също сте омагьосана.

— Северняците си имат жени воини — вметна Леший. — Видях една в Киев. Е, не изглеждаше нормална — твърде висока за жена и не проявяваше никаква свенливост. Явно някой трябваше да я набие, за да си знае мястото, ама май всички се бояха прекалено много от нея.

— А ти ми дай ножа и брадвичката си — извърна се Елис към него.

— Колко оръжия са ви нужни?!

— Всички, които са наблизо. Идваш с мен, търговецо, ще бъдеш мой водач.

Леший се усмихна за пръв път от много дни.

— За мен ще е удоволствие.

— Нима ще се доверите на чужденец? — свъси вежди Мозел.

— Изобщо не му се доверявам. Ако пък и той бъде омагьосан, лесно ще го убия, защото е стар и невъоръжен.

— Твърде много предимства имате — промърмори Леший.

— Няма да допусна това — заяви рицарят. — Вашият брат не би позволил и аз съм длъжен да се намеся от негово име. Или ще дойдете с мен доброволно, или за жалост ще ви отведа насила. Каквото и да говорите, госпожо, идвате с мен в Париж.

Елис пак поклати глава и подсвирна на своя кон, който я доближи веднага. Тя стъпи на дънер и се настани на седлото. Мозел също яхна коня си.

— Не можете да ми избягате. Не ме принуждавайте да ви откарам вързана в Париж.

— Мога да ти избягам — увери го Елис.

Подкара коня си към изгряващото слънце, Леший тръгна подире й.

— Що за глупост! — възмути се Мозел.

Стисна с колене хълбоците на коня, той обаче не тръгна напред. Рицарят го срита в ребрата, но жребецът не се подчини. Мозел скочи на земята и се опита да го поведе по пътеката. Този кон не се бе инатил досега, а ето че не искаше да помръдне от мястото си. Рицарят го плесна с длан по задника, а животното само се обърна на другата страна. Охотно се остави да бъде поведено към бивака, но щом Мозел опита да го обърне на изток, направи само една-две крачки и спря. Рицарят знаеше, че е същинска лудост да тръгне след Елис пеша и без бойците си — на изток имаше безброй разбойници, славяни, маджари, викинги и може би дори сарацини. Сред това гъмжило самотен франкски рицар щеше да бъде беззащитен като… ами като старец и жена, тръгнали без охрана.

Само че Мозел нямаше избор. Трябваше да я последва, значи се нуждаеше от друг кон. Смуши с пети жребеца и препусна към бивака, където лежеше Синдре с кацнал на гърдите му гарван.

41.
Променен

— Монахо? Ей, монахо!

Мъждиво утро. Жеан беше в големия двор на манастира. Вече не валеше сняг, но денят сивееше и нямаше сенки. Пред него стоеше Офети. Дебелият берсерк носеше три наметала и чудесни ботуши, а в чувала му подрънкваше църковна утвар. Имаше трохи по устните си.

— Храфн?… — промълви Жеан.

Струваше му се по-естествено да говори норвежки вместо латински.

— Няма го, да благодарим на Тир — отвърна Офети. — Профуча покрай нас като вълк по диря. И остави портата отворена. Много мило. Ти какво си правил? Целият си мокър. Вземи някакви сухи дрехи от мъртъвците, иначе ще умреш, още преди да сме си тръгнали оттук.

Жеан не усещаше студ. До него стоеше същото момиче, което чакаше и мразеше.

— Хайде де, преоблечи се — подкани го викингът, — не искам да се споминеш. И помириши виното, преди да пиеш. Има отровено питие тук, ако съдя по онова, което е сполетяло хората на Гретир.

Жеан се озърташе, мъчеше се да проумее какво му се е случило. Офети го разтърси за раменете.

— Побързай де! Сега си ни още по-нужен. Ще разправяме, че пренасяме тези неща по заръка на вашата църква. Измъкваме ги под носа на злосторните северняци.

Бледото момиче хвана ръката на Жеан. Дланта й беше мъничка, а пръстите — крехки. Собствената му ръка беше подута, болеше го. Усещаше цялото си тяло отекло, все едно го стягаше отесняла риза. Кожата му се обтягаше и той успяваше да раздвижи мускулите си само с голямо усилие. И му се струваше, че не го прави самият той, че е отделен от тялото си — то беше кукла на конци, а той приличаше на завеян и пиян кукловод.

— Не я ли виждаш? — попита Жеан.

— Курвата, която ми обеща ли?

— Момичето. Ето тук. Момичето.

Офети се взираше напразно.

— Това да не е поредната ти история? Добре, ама почакай да се махнем оттук. Това място е просмукано със смърт и не искам да добавя и моята.

— Момичето…

— Ако успеем да се приберем в земите на Ордата, ще ти купя момиче, преди да те продам. Размърдай се! С наметалата и ботушите на мъртвите бойци на Гретир можем да натоварим цяла каруца. Избери си нещо и вземи копие, ако ти е останал ум в главата. Хайде, монахо, ще направим викинг от тебе накрая.

Момичето се обърна с лице към Жеан. Виждаше се, че го мрази, но не се застави да й каже да си върви. Спомни си вира, телата на монаси и послушници, спомни си и Гарвана. Мислите му се връщаха към него, кръжаха покрай пределите на разума, недостъпни като ехо далече в другия край на долина.

Офети го побутна към отоплените стаи. Вратата беше отворена, пред нея имаше нахвърляни трупове като грозен език от черна уста. Някои бяха напълно голи, други наполовина съблечени. Берсерките още бяха заети да грабят мъртъвците. Всеки от тях бе натъпкал в торби и чували толкова злато, колкото можеше да носи. Столът на мощехранителницата беше разтрошен, цялата позлата и скъпоценните камъни бяха откъртени. Астарт бе облякъл копринено расо.

Жеан почувства само студената сянка на гнева, който би изпитал преди. Но сега беше непознат за самия себе си. Нямаше я неизчерпаемата жизненост, с която измина пътя до „Сен Морис“, тя бе заличена от мудност и на тялото, и на ума. Подозираше, че ако не се съсредоточи напрегнато във всичко наоколо — двора под краката му, гласовете на викингите, друга, дебнеща реалност щеше да нахълта и да го погълне.

— Служителю на Христос, дори за тебе останаха хубави неща — подхвърли му Егил.

— Ей, и аз вече съм човек на Христос — обади се Офети. — Покланях му се само половин ден, а виж каква плячка докопахме. Послушайте съвета ми — молете му се. Няма да останете разочаровани.

Офети подхвърли на Жеан скъпо наметало, обточено с кожа. Изповедникът я помириса. Беше лисича. Долавяше страдание, до него достигаше ужасът на животните, докато са ги убивали. Различаваше мъжките от женските, младите от старите. Уви се с наметалото.

— Ей, какво ти става? — спря го Офети. — Първо трябва да се изсушиш.

— Май Гарвана го е измъчвал — подсказа Егил. — Виж му зъбите.

Офети се вгледа отблизо в устата на изповедника.

— Кърви.

— Щом човек има рани в устата, а иначе е невредим, някой е вършил нещо смахнато с него — добави Егил. — А кой е ненадминат в смахнатите неща? Гарвана.

— Добре ли си? — попита Офети, докосна рамото на Жеан и се взря в очите му. Накрая поклати глава. — Егил, като гледам, прав си. Това е някаква магия. Но той ми спаси живота, аз ще му се отплатя със същото. Я ми помогни да го облека.

Двамата северняци смъкнаха мокрите дрехи от Жеан, който изобщо не се възпротиви. Навлякоха го с дрехи, свалени от изтребените воини на Гретир — две туники, два панталона, здрави ботуши и още две наметала. Жеан си спомни какъв беше преди — немощен, сакат, разкривен. Монасите го обличаха, монасите го миеха. От малък бе разчитал на други да се грижат за него. Споходи го странно чувство на спокойствие от познатото.

Офети нахлупи на главата му шапка от боброва кожа и сложи в ръката му дългия прът с кръста. Жеан го пусна на земята равнодушно.

— Е, значи аз ще го взема — примири се викингът. — Ще имаме нужда от него, докато се приберем в родните земи. Хитрец си ти, щом се сети да го направиш. — Не откри в лицето на Жеан никакъв отклик. — Поне беше хитрец доскоро… Трепериш. Добър признак. Често се случва, докато човек се сгрява.

Северняците привършваха с товаренето на конете, които намериха в манастира. Мнозина се бяха навлекли с по три-четири наметала, кожени шапки и дори ръкавици.

— Поне едно не може да се отрече на Гретир — обади се Астарт. — Добър крал е, щедър на пръстени. Виж как са били облечени хората му…

— Той ограби търговец, връщащ се от север, малко преди да се присъедини към войската за обсадата — обясни Офети. — Свястна плячка и за нас, да благодарим на Тир, Христос и Исус.

— Христос пак си е Исус, както е с Один и Гримнир — поправи го Фастар. — Това просто е друг негов облик.

— Всички богове се явяват в различен облик, за да държат под око поклонниците си — съгласи се Офети.

Викингите бяха опустошили кухнята, без да пипнат храната в топлата стая. Всички виждаха черната пяна по устните на труповете и се досещаха, че са били отровени. Помирисваха придирчиво хляба, пушеното месо и сушените плодове. Егил още го правеше и докато товареше храната.

— Сетих се нещо — каза Астарт. — Ще накараме монаха да опитва пръв от всичко.

— Добре си го намислил — похвали го Варн. — Да му дадем ли малко още сега?

— Няма да опитва от моя дял — сопна се Егил.

— И от твоя дял отровно месо ли? — заяде се Астарт.

— Пак си е мой дял.

— Личи си, че е ял от отровената храна. Не изглежда добре.

Жеан все се озърташе. Откриваше някакво необикновено свойство в светлината — по-ярка, с по-наситени цветове. Вече не виждаше равна белота в снега. Имаше едва забележима игра на оттенъци в зелени, червени и кафяви петна, а около тях всичко искреше, мъждивата светлина се пречупваше в мънички дъги през ледените кристалчета. И стените на манастира бяха лъскави, почти като мокри от преливането на цветове. С тях възприемаше и какви ли не миризми — по кожата на викингите имаше следи от растенията в парижките гори. Надушваше замразен мъх и плесен, ръждата по халките за връзване на коне в стените, влажното дърво на поилката, тежкия дъх от устата на мъжете, вонята на смърт от събраните дрехи, смесена с потта и мръсотията по берсерките. Само момичето нямаше своя миризма, не се потеше.

— Трябва да ни полееш с вода, монахо. И ще имаме всеки ден плячка като тази — каза Варн.

— Никой няма да излива вода върху мен в това време — разсърди се Егил.

— И какво толкова, че е студено? — подкачи го Варн. — Те топят бебета в казан с вода, не знаеш ли? И то в техните мразовити църкви посред зима. Чудя се как не измират половината.

— Ами така подбират здравите — намеси се Астарт. — Ако пък детето заплаче, зарязват го някъде в пущинака. Вярно е, чух го от чичо си.

Жеан осъзна, че говорят за Бог. За Бог! Думите от Библията не изплуваха толкова лесно в паметта му. Опитваше да си спомни поне някой ред, молитва, песнопение, за да прочисти врящата си глава.

— „Отче, защо ме изостави?“

— Какво? — сепна се Офети.

— Бълнува — каза Егил. — Да го оставим тук.

Дебелакът завъртя глава.

— От тук до северния бряг можем да се натъкнем на двайсетина вида врагове, а той ще ни помогне с половината от тях. Вържете го на кон и го покрийте с още едно наметало. Ще замръзне, ако не се движи. Ще огледаме отвисоко за някоя река, по която да продължим на север. Ако си купим или откраднем лодка, ще се промъкнем някак. Преди да мине и месец, ще се наливаме с пиво в залите на Ордата.

Жеан усети да го повдигат, както се бе случвало безброй пъти. Този път обаче двама берсерки едва го наместиха на седлото.

— Какво е ял тоя? — слиса се Варн.

— Камъни, ако съдим по тежестта му.

— Ти си корав човек, монахо — каза Офети. — Дори да си погълнал от отровата, след два-три дни ще си кукуряк, готов съм да се обзаложа.

Вързаха хлабаво ръцете на Жеан за рога на седлото, а краката му — за стремената. Берсерките потеглиха по обратния път надолу през прохода. Жеан се озърна наляво. Момичето с омраза в очите вървеше до него. Стори му се, че тя е доволна от избраната посока.

— Как ти е името?

Тя не му отговори, но незнайно как в ума му изпъкна име, което сякаш повлече със себе си още стотина имена. Свава. Не означаваше нищо за него. Жеан не би могъл да каже почти нищо за момичето, нямаше ясни впечатления за нея. Знаеше само, че тя го ненавижда, а той се чувстваше принуден да върви натам, накъдето тя избере да отиде.

42.
Съсипаните земи

Елис трябваше да бъде предпазлива по пътя на север. Най-добре беше да се спусне с лодка по течението на река до брега и оттам да поеме на изток. И единствената й надежда беше човекът вълк да е казал истината. Налагаше й се да вярва в думите му. Два пъти той почти пожертва живота си за нея. Всъщност може вече да бе умрял за нея. Не откриваше у него никаква неискреност — той не беше като нисичкия мъж, който я придружаваше.

Разбира се, внимаваше какво прави. Не допускаше Леший да спи наблизо нощем. Оставяше го да пази конете, а тя си намираше скривалище. Ако търговецът не знаеше къде е тя, не би могъл да я убие, колкото и гарвани да му размътят главата. По-голямото й затруднение оставаше лодката. Налагаше се да си купят някоя, за да пътуват сами в нея. Нито искаше да обяснява странното си държание пред други хора, нито би се престрашила да пътува с търговци или поклонници.

Леший измисли решението. Уговори се със семейство, живеещо до реката, да наеме лодката им, за да пътува с нея до морето. Нямаше място за конете и той ги продаде на възмутително ниска цена, както повтаряше до втръсване. Имаше само един купувач, който бе пътувал цял ден, за да сключи сделката, при това носеше само няколко дение в кесията си. Той не поиска мулето, а Леший нямаше намерение да го зареже като дар за първия късметлия. Качи го в лодката и то се настани някак. Момче и двамата му чичовци ги следваха с друга лодка, за да върнат наетата, щом стигнат до морския бряг. Хората от това семейство се препитаваха с риболов, не със земеделие, нямаха какво да садят през пролетта и приеха парите им с радост.

Леший обясни, че Елис е млад монах, тръгнал на изток, за да се подготви за живота на отшелник. Затова щял да се усамотява за молитви нощем. Рибарите не бяха придирчиви и не зададоха повече въпроси, макар че всички огледаха втренчено меча, който висеше на колана й.

Времето се проясни, докато пътуваха, черните облаци се разнесоха и откриха студената синева на небето. Топенето на снеговете бе завършило и течението беше по-мудно, макар че ги носеше достатъчно бързо към целта.

Елис седеше в лодката сгушена под наметалото си. Огромната промяна в живота й, откакто напусна Париж, я налегна с цялата си тежест. Тя се поклащаше и трепереше не само от студ.

Руслото се стесняваше и разширяваше, завиваше и продължаваше направо. Подминаваха и малки, и големи села, чиито любопитни жители излизаха на брега да ги зяпат. Мнозина изглеждаха окаяно бедни, с оръфани и кърпени дрехи, някои без ръка или крак. И къщите им бяха схлупени и паянтови, виждаха се и овъглени останки. Северняците бяха минали оттук, оставяйки съсипани земи след себе си. „Защо крал Шарл реши да им даде пари?“ питаше се Елис. По-добре беше да ги отблъсне със сила.

Леший недоумяваше за друго.

— Мнозина търговци плават по реката. Защо се пулят към нас, все едно приличаме на Триглав?

— Кой е Триглав?

— Богът на конете за моя народ. Има три глави, както подсказва името му. Посветените на него обреди са занемарени. Хелги не го е грижа за конете, предпочита бойците му да се сражават пеша. И не позволява да се кланяме на животни в неговите владения.

— Какво знаеш за Хелги?

— Той е викинг, но не от същите земи като сганта, която обсажда града на вашия брат.

— Колко хора е изклал, за да извоюва короната си?

— Нито един. Неговите деди завладели Ладога, после ние сме ги прогонили и сме дали власт на свой крал… така де, на мнозина крале. Ние сме свадлив народ, госпожо, верни сме само на собственото племе и род. Не стигаме до съгласие в нищо. Затова поканихме северняците да се върнат и да ни управляват.

— Помолили сте ги да ви направят свои роби?!

— Не сме роби, а техни поданици. И нямаме стари вражди със северняците. Когато севернякът решава нещо, той се опира на фактите, не го прави в полза на едно племе и напук на друго. Така беше най-добре за всички и ние благоденстваме под властта им. Хелги нападна земите на юг и построи наново Новгород, който ще бъде престолнината му. Завзе и Киев, където хората изтърпяха много мъки под властта на двама варяги — Асколд и Дир.

Елис клатеше глава.

— Нямате гордост, щом каните друг народ да ви владее.

— Прекалено горди сме, това ни спъва. Предпочитаме да понесем хиляда унижения от чужденец, вместо дори едно от съсед.

Елис се огледа. Гъстите гори на Аруаз стигаха до самия бряг, големите дъбове се разлистваха, тук реката течеше кротко и приятно.

— Как мислиш, той ще ми помогне ли?

Елис знаеше отговора предварително — Леший за нищо на света не би казал „не“. Искаше обаче търговецът да й вдъхне увереност, доколкото умееше — тоест както пробутваше стоките си.

— Щом Чахлик е уверен в това, аз също не се съмнявам. Той даде живота си за вас, значи трябва да му се доверите.

— Каза, че го прави от любов. Знаеш ли какво означават тези думи?

— Може би от любов към парите. — Леший веднага усети колко е сбъркал с шегата и добави: — Кой да знае, госпожо? Хора като него са загадка. Той е преобразяващ се магьосник. Думите му могат да имат и хиляда значения, и нито едно. Старая се да не задълбавам в това.

Елис се облегна по-удобно. И мулето бе полегнало на свитите си крака. Леший седеше отзад да насочва лодката. Нямаше нужда да гребат при такава скорост на течението. Елис се опита да поспи въпреки студа, защото беше уморена. Поклащането на лодката я унасяше. Вече не знаеше дали е будна, или сънува.

— Правила си го преди, ще го направиш отново.

Женски глас.

Тя се стресна и посегна към меча. Още беше в лодката, но посред нощ, реката бе покрита от странна тъма, луната превръщаше водата в трепкащо сребърно було, листата на дърветата — в калай, небето — в черно ковано желязо. Елис познаваше тази тъма от нощното си бродене в Лош.

Имаше още някой в лодката, но главата й не искаше да се извърне назад. Къде ли беше Леший? Не се виждаше никъде. Ами мулето? Нямаше го.

— Ти вече го направи веднъж. Направи го отново.

— Какво съм направила?

— Каквото беше нужно. И каквото пак ще направиш. Направи го!

За Елис изглеждаше, че реката тече през твърде необичайно място. Намираше се под земята и липсваха звезди, в мрака проблясваха само чудати камъчета. Имаше не дървета, а огромни каменни израстъци, спускащи се от тавана на широк тунел.

Лодката спря на равен бряг. Пред нея се проточваше проход. Тя стъпи на земята и тръгна по него надолу. В далечината нещо стържеше чудовищно. За пръв път чуваше такива звуци — като от чегъртането на грамаден камък по скала. Веднъж бе зърнала на парижка улица два коня, впрегнати в каруца, които се подплашиха от танцуваща мечка. Каруцата се блъсна в друга, счупи се колело и строши крака на единия кон. Здравото животно напъваше да препусне, каруцата се влачеше след него, куцият кон цвилеше и залиташе. И сегашният шум напомняше за повалена, смазана твар, носеше усещането за непоносимо страдание, за нещо неестествено. Елис обаче се подчини на желанието да го издири.

Тя вървеше в тунела и виждаше в мрака. Наоколо сякаш струеше светлина и тя осъзна, че в нея грее друг от странните знаци. Изобщо не приличаше на конската руна — не дишаше, не се потеше и не лъщеше като конска козина, а гореше като пламък. Бе много по-дребна, без онзи размах, но пък присъствието й бе плътно и ярко. Сиянието озаряваше не само зрението, но и ума й, тя долавяше тъмнината, разляла се по земята и изпъстрена със светлинки. В нощта наоколо просветваха толкова много живи същества, че Елис се почувства като ослепителна студена звезда в блещукащия безкрай на небесата.

— Ти го направи преди. Ще го направиш отново.

— Какво?

— Твоят любим е мъртъв, но ще живее отново. Без тебе, ако не ти стигне смелост.

Елис се огледа. Само проходи и скали. Не знаеше откъде се разнася гласът. После тунелът се спусна по-стръмно, зави и се стесни. Вдясно имаше процеп в камъка. Нещо лъсна на стената до него. Протегна ръка да го докосне. Погледна си пръстите. Блестяха, бяха и мокри. Не виждаше червенината, защото цялата пещера беше обляна от оловна светлина, в която всичко посивяваше. И все пак разбра, че е кръв. Мина странично през процепа. Макар че не беше едра жена, на места едва се промъкваше. Накрая попадна в толкова ниска стая, че главата й почти опираше тавана. Десетина крачки нататък кухината се свиваше и назъбеният таван опираше в острите издатини по пода в подобие на огромни животински челюсти.

Тук бе имало свирепа схватка. На пода в локва кръв лежеше грамаден вълк с изцъклени очи и провиснал език, гърлото му бе разсечено. Умираше и влажното му хриптене така запълваше съзнанието й, че не оставаше място за нищо друго. Дишането му се забърза, щом я зърна. Опита се да стане, но беше смъртно ранен и нямаше сили. Тя не се уплаши. Отиде да погали великанската глава. Срещна погледа му — почти човешки, преливащ от копнеж.

Около вълка имаше три трупа… тоест останки от трима мъртъвци. Едното тяло беше на мъж с дълга сребристобяла коса, десницата му още стискаше дръжката на меч със странно извито острие. Елис познаваше това оръжие. Мечът на Гарвана. От втория труп не бе останало почти нищо — прешлени под оглозган череп. Само по косата личеше, че е била жена. Тя помисли веднага, че третият мъртвец й е познат.

Мъжът беше увит във вълча кожа, имаше силни жилави мускули, но в хълбока му зееше огромна рана. Сети се за Синдре, който правеше всичко по силите си да я спаси от онази твар с обезобразеното лице, но този човек не беше Синдре. Въпреки че по лицето имаше повече плът и не беше измършавяло като на монах, тя разпозна изповедника Жеан. Гърлото й се сви, очите й се насълзиха. Елис чу собствения си глас:

— Аз те обичах, но боговете не ни обичаха.

Някой я наблюдаваше, ала тя не го откриваше.

Коленичи до изповедника и дръпна края на вълчата кожа от лицето му. Той беше мъртъв. Вдигна го, усещаше тялото му леко. Извлече го през процепа в по-широкия тунел.

Лъхна я повей отдясно и тя се озърна. Видя по-светла арка и тръгна натам.

„Госпожо! Госпожо!“ Този път й говореше търговецът.

Пристъпи под арката и се озова над прекрасен простор от планини и реки. Вдясно беше океанът, вляво — широка плодородна долина. Стоеше на голяма височина, ивичести облаци висяха под нея. Щом наведе глава, земята сякаш подскочи към нея. Знаеше, че ако скочи, ще умре.

— Ти го направи веднъж, можеш да го направиш отново.

„Госпожо, оставете меча. Ще се нараните!“

— Направи го! За своя любим.

Погледна през рамо. Зад нея стоеше съществото с поруганото лице — жената с глава като дървесна гъба.

Но в този миг Елис долови сияние у нея. Появи се образ от две черти, събрани под ъгъл като връх на стрела. Пламтеше, припукваше и светеше така, че открояваше всичко пред себе си не само за очите, но и за ума.

Мъжът, когото носеше, имаше лицето на изповедника, но не беше Жеан.

— Не е мъртъв — промълви Елис.

— Но е на ръба. Ако ти си отидеш, той ще узнае и ще те последва.

— Не е мъртъв. Знам кой е той, ти също знаеш.

„Госпожо, госпожо, оставете го, моля ви в името на повелителя на свещената мълния. Какво ви прихвана? Нали вашата вяра забранява това? Християните не бива да отнемат сами живота си. И вие не бива да го правите!“

Леший протягаше ръце умоляващо, все едно се опитваше да измъкне скъпоценна ваза от ръцете на двегодишно дете. За Елис той беше като призрак пред реалността на пещерите.

— Виж моя любим — каза тя. — Измамата ти е разкрита.

Обърна се да покаже на другата жена лицето на мъжа, когото носеше. Грозната твар отскочи и се подпря на стената, после се свлече с пронизителен стъписващ писък. Звукът сякаш побираше в себе си жалното скимтене на лисица в капан, което Елис чуваше нощем в Лош, риданията на семействата на обесени крадци, воя на деца в горящи парижки къщи. Звук, от който разсъдъкът рухва.

Тя сведе поглед към лицето на мъжа и също изпищя. Държеше в ръцете си Гарвана.

 

 

Мечът падна от ръцете й и Леший се пресегна припряно да избърше кръвта от шията й, където бе опирала острието.

— Вещицата е виновна. Бяхте омагьосана.

— Да.

— Какво да правим? Какво да правим?! — вайкаше се търговецът.

Елис се облегна на носа на лодката. Вцепеняваше се от студ.

— Леший, искам да се стопля до огън.

— Госпожо, свечерява се. Не бива да рискуваме заради птиците.

— Няма да долетят тази нощ.

— Откъде знаете?

— Тя е уплашена. Почувствах. Жената, която ни преследва, е изпаднала в ужас. Прави всичко това от страх.

Образът на Гарвана сякаш висеше пред очите й. Как не бе видяла веднага? Лицето му беше белязано и надупчено от гарваните, пък и той изглеждаше по-силен и здрав от изповедника, но си приличаха като братя. Струваше й се, че са един и същ човек, отразен в криво мътно огледало.

— По-разумно е да продължим — увещаваше я Леший.

— Нека се сгрея при огъня. Толкова ми е студено…

Търговецът кимна и насочи лодката към брега. Мулето въздъхна шумно от облекчение и изтопурка на земята. Рибарите спряха лодката си до тяхната.

— Нещо лошо ли се случи? — попита един от по-възрастните и кимна към окървавения парцал, който Елис притискаше под брадичката си.

— Няма страшно — махна с ръка Леший. — Момчето е аскет.

— Какъв?…

— Мистик. Стреми се чрез болката да бъде по-близо до Бог. Има такива хора във всяка вяра, във вашата също… Какво те смущава, братко?

— Ние сме християни от Светата католическа църква — натърти рибарят.

— И аз — побърза да го увери Леший. — Хайде да си запалим огън. Момчето ще седи с нас тази нощ.

— За нас е чест — обади се по-младият рибар, който винаги имаше леко учудения поглед на някоя от рибите, с които се прехранваше.

Седяха заедно около огъня, опекоха си пъстърва и я ядоха с морски копър, който набраха по брега. Младежът отхапа от един стрък и размаха остатъка към Елис и Леший.

— Близо сме до морето, по това си личи.

— Братко, ние искаме да продължим на изток — подхвана търговецът. — Дали ще си намерим кораб, на който да се качим?

— Кой знае… Утре ще видим какво е останало там след нашествието на северняците. По самия бряг не живее никой, всички се преселиха навътре в сушата. През лятото онези мръсници бяха обърнати в бяг оттук, но хората знаят, че пак ще дойдат. Ако не внимавате, може да си намерите кораб, който да ви отнесе на северозапад като роби. Не знам дали някой още плава на изток.

Думите му измъкнаха нещо, заровено в паметта на Елис. Тя като че си припомни как е била пленничка на кораб… и я водеха на север. Виждаше всичко толкова отчетливо — високи тъмни планини се издигаха от студени черни води, северният вятър брулеше лицето й, усети миризмата на мазна вълна от дебелото наметало, чу скърцането на корабните въжета.

Прегърбена близо до огъня, тя опипваше шията си. Още я болеше там, където бе опирала върха на меча. Плъзна поглед по лицата на рибарите. В нейните очи изглеждаха като духове от подземния свят.

В Лош имаше малък параклис. Нейният чичо бе наел майстор да нарисува библейски сцени. Елис седеше и наблюдаваше как мъжът смесва боите и как лицата на апостолите се появяват върху гладките дъски. Отиваше всеки ден да го гледа как работи и накрая той я попита дали иска да позира за изображение на младата светица Агнес от Рим. Нарисува я отвън под слънцето, използваше дъска, на която се бе опитал неуспешно да изобрази света Екатерина. Елис виждаше в захлас, че той създава нейния лик от пъстрите бои в гърненцата. Слушаше разказа му как Агнес отказала да се омъжи за сина на префекта. И префектът я погубил. Римските закони не допускали да се отнеме живота на девица, затова той я завлякъл гола по улиците към близкия бардак, за да я насилят там. Но Агнес се молила на Бог и по цялото й тяло пораснали косми, за да прикрият голотата й, а всеки мъж, който се опитвал да я насили, ослепявал веднага. Струпали клада, за да я изгорят, но дървата не се подпалвали, затова накрая един войник я намушкал в гърлото.

Щом зографът завърши рисунката, Елис отиде с него в кухнята, за да хапнат нещо и да флиртува с него. Внезапен дъжд се бе излял, докато ги нямаше, и бе размил малко боите на оставената да съхне икона. И от лицето на момичето гледаха очите на света Екатерина.

Елис се сети за случката, защото се чувстваше като онази картина. Споменът, или някакво подобие на спомен, беше толкова ярък, че светът наоколо изглеждаше не по-плътен от слънчеви проблясъци по вълни, от сянка в мъгла.

В ума й изпъкна лицето на мъжа, когото бе носила. Някога се бе сближила с него. Но кога ли е било? Човекът вълк й каза, че е имала предишен живот. Църковният канон отричаше това, но Елис беше склонна да повярва.

В Лош бяха осъдили на смърт един гностик, дошъл от изток. Той проповядваше, че София, която седи от лявата страна на Бог, е равна по божественост на Христос. Елис чу негова проповед, преди да го залови стражата. Само едно казано от него нещо се запечата в паметта й:

— И учениците помолиха: „Обясни ни тъй, че да разберем — как те са се спуснали от невидимото, от безсмъртното в света, където всичко умира“.

Екзекуцията му разгневи мнозина от слугите, които съвсем справедливо твърдяха, че в трапезарията на графа може да се чуе много по-страшна ерес. Елис не отиде да гледа как го бесят, защото беше твърде млада, а и поначало не понасяше такива зрелища. Слугите разказваха, че човекът не бил уплашен. Заявил на всеослушание, че светът на плътта спрямо божествената действителност е същото, което една картина е спрямо онова, което изобразява. За него да загуби плътта си било не по-страшно, отколкото да види как се чупи кукла.

Тези спомени смразяваха Елис. Съзнанието й приличаше на ограбена къща, в която всичко е изпотрошено и разхвърляно, но едновременно я спохождаха нови прозрения. Успяваше да свърже неща, между които не бе намирала връзка досега, и да стигне до по-задълбочени истини от когато и да било. Сърцето й подсказваше, че проповедникът е бил прав. Светът беше картина и сега боите се отмиваха от него. Но какво ли имаше отдолу? Пещерите, тялото в ръцете й и онези страховити знаци, които пращяха и съскаха, светеха и звъняха в нея, а над всичко друго — фигурата на мъжа с вълчата глава, който я гледаше в сънищата й и шепнеше думи на обич?

Сърцето й биеше забързано, тя се изпоти въпреки студа. Плашеше се, но не от дебнещи в нощта твари или от тези чужди хора около нея. От какво? Опита се да го назове. Съдба? Предопределение? Или просто времето, което подобно на тежест спъваше всяко нейно движение? Усетът й достигаше до безмерната тъма преди нейното раждане, която доскоро оставаше пуста, но вече изпъкваха призрачни лица. Всичко, което знаеше, се оказа невярно… или по-сложно и опасно, отколкото си бе представяла.

Ами мъжът в ръцете й от видението? Ами Гарвана? Плашеше се от него. Видението беше за нея по-истинско от лодката, реката, Леший или мулето. Чувството, че е свързана с този мъж, се засили толкова, че засенчи грижите за собственост, семейство и положение в обществото.

Елис носеше от малка в сърцето си чувството, че не е цяла, че е незавършена. Сега знаеше защо бе бродила нощем в Лош, защо в сънищата си винаги търсеше и никога не намираше. Тя бе търсила него. Но за какво? За да умре ли? Не. Нямаше представа, не успяваше да определи причината. И все пак не можеше да се отърси от увереността, че заради него е бродила боса покрай тъмната река Индр, заради него е тичала в тунелите и пещерите на съновиденията си. И това я ужасяваше повече от всичко, което би могла да си въобрази. Взираше се в огъня и по бузите й се стичаха сълзи.

Някъде сред хълмовете виеше вълк. И тя като че разбра какво казваше той. Прошепна думите, загледана в огъня:

— Аз съм тук. А ти къде си?

43.
Да зърнеш чудовище

Ръцете на Гарвана трепереха, докато слагаше стрелата в лъка, за да убие монаха при портата. Въпреки това я пусна и перата й щръкнаха точно под гръкляна на мъжа. Ръцете му трепереха и когато поведе хората на Гретир да посекат монасите, които пееха пред олтара, когато сложи край на вековните песнопения с удари на страшния си извит меч. Трепереше и когато натика монасите във вира. Деветима от тях трябваше да умрат така — по един за всеки от дните, през които Один бе висял на дървото при извора на мъдростта. Биеше ги, тъпчеше ги, риташе ги, докато ги подчини, за да ги върже на каменните колони, на всеки нахлузи примка с тройния възел, огърлицата на мъртвия повелител, която се стяга и повече не се разхлабва.

Деветима трябваше да умрат така, другите бяха изклани и изгорени от отряда. Той потърси стареца, след като заповяда на викингите да не посягат на никого сред най-възрастните мъже. Завариха монаха коленичил в малкия параклис. Хугин не искаше да го погледне в очите и все пак го направи. В нежеланието беше същината на магията.

— Отче Мишел…

— Как си научил името ми, изчадие?

— Аз съм Луи.

— Не познавам никакъв Луи.

— Ти беше мой наставник. Аз убих игумена и избягах.

Старецът поклати глава.

— Луи?… Ти ли си? Какво стана с тебе, чадо?

— Сега служа на старите богове. Аз съм твоята смърт.

Монахът отметна глава и се вторачи в него.

— Прояви милосърдие, както аз го сторих към теб. Не позволявай да ми сторят зло, момко.

Гарвана го сграбчи и го завлече при вира. Старецът не умря бързо, макар че не издържа колкото дебелия готвач или пазителя на свитъците, или момчетата. Или онези двамата, които още бяха живи, когато Хугин завлече Жеан в тъмната вода. Деветима трябваше да умрат. А до вечерта Гарвана бе убил само осмина. Отрядът се разправи с останалите. С пътника Жеан станаха девет и Хугин не се съмняваше, че самият обесен бог го е довел в манастира, за да стигне до магическото число.

Смъртта на стареца тежеше на душата на Хугин. Отец Мишел го закриляше в детството му и се преструваше, че не вижда как момчето се измъква в долината при семейството си. Но тъкмо в това беше разковничето. Хугин знаеше, че мъките, ужасът, унижението и срамът са портите, през които влиза магията. И той изтърпя смъртта на жертвите, гърчовете и задушаването им, молбите и псалмите, изтръгващи се от гърла, стегнати в примки. Но богът не го дари с видение.

И когато Хугин щеше да заплаче в мрака на църквата, дойде пътникът. Гарвана го упои и го замъкна във вира.

— Покажи ми врага! — настояваше магьосникът. Подутите лица на удавените и обесените сякаш отвръщаха на погледа му, дрезгавият псалм стържеше в ушите му и богът изпълни желанието му. Пътникът разкъса примката около шията си, сякаш беше конец, и се нахвърли върху вързаните до него монаси.

Хугин го чу да изрича име:

— Фенрисулфр…

Тогава се увери, че залезът на боговете е започнал. Рагнарок се разиграваше отново на земята — такава катастрофа, че отгласът й проникваше назад във времето, сблъсъците и ужасите й се процеждаха и в света на хората, докато историята напираше към страховития ден, когато всичко това щеше да се случи наистина.

Богът в своя земен облик щеше да умре, а с него Хугин и сестра му. Пред очите му, разкъсващо плътта на вързаните монаси, беше съществото, което щеше да направи това. Досега си представяше, че вълкът ще си остане вълк, но прозря, че духът му е дошъл на земята като човек. Помоли Один да му покаже врага, пожертва монасите, отряда и собствената си човещина заради обесения бог и се заблуди, че не му е показано нищо. Сгреши. Богът бе изпратил вълка в църквата и му даде власт над него, но Хугин не направи необходимото, за да спаси своя бог, себе си и най-важното — сестра си. Знаеше, че не може да убие вълка, защото му бе разкрито, че съдбата не му е отредила това. Трябваше обаче да затвори този звяр, докато имаше възможност, да го завлече безчувствен през вира в отвъдните пещери и да го затрупа там вовеки веков.

А пророчеството, за което неговата сестра даде очите си, беше недвусмислено. Момичето ще отведе вълка при бога. И тогава богът ще умре. Вълкът разкъсваше, монасите пищяха и виковете им отекваха във водата на вира, свещен за Христос, свещен за Один, за Меркурий, за Воданаз и каквито още имена измисляха онези през столетията, които имаха усет за силата на бога.

И Мунин бе чула писъците, както седеше пред огъня от дъбови и ясенови клони в горите край Париж. Остави съзнанието си да се пренесе през безмерната тъма, за да се настани в мислите на нейния брат, за да се слеят двамата в едно.

— Сестро?

Хугин почувства присъствието й, мярна за миг обезобразеното лице, но много по-силна беше представата за онова, което живееше в нея — руните. Усети боцкане по кожата си. Движенията му станаха спънати и болезнени, главата го заболя и сякаш зърна Христос на кръста с трънен венец.

Заля го униние и той разбра, че сестра му не е успяла да убие момичето.

— Сестро?

Тя беше. Сгряваше и успокояваше. Пред мисления му взор изпъкна каруца с ярка звезда над нея. Каруцата на Один — така наричаха съчетанието от звезди, до които светеше Пътеводната или Полярната звезда. Тя сочеше пътя на север. После видя Елис и град на вдаден във водата нос, при който се сливаха две реки. Хугин беше сигурен, че е ходил в този град. След миг си го спомни, а и как би могъл да забрави? Алдейгюборг в Гардарик, източната земя на многото градове. Веднъж отиде там, поканен от местния владетел Хелги, за да му помогне с тълкуване на неговите сънища. Мунин отказа да тръгне с брат си и Хугин не заподозря нищо по онова време.

Срещата му с владетеля беше безплодна, но в паметта му остана градът с високите земни валове и дървените крепостни стени върху тях. Помнеше и внушителните погребални могили зад града, които бяха гробници на предишни владетели, но служеха и като укрепления, помнеше хората, посрещнали го като приятел и съюзник, вместо да странят и да го отбягват. Значи момичето е тръгнало натам? Значи имаше надежда да я убие. Хелги вече бе търсил съвет от Хугин, чрез него и от сестра му. Току-виж успеят да го убедят да им предаде жената от Париж.

Гарвана се замисли за Хелги. Той търсеше жената. Славеше се като пророк. Дали не беше той богът, слязъл на земята? Хугин очакваше да го познае, когато го срещне, но ако богът още не бе открил кой е… Ако истинската същност на Один е скрита от самия него, как би могъл обикновен смъртен да я разгадае? Възможно беше да е Хелги. Нали се стараеше да доведе жената при себе си, бе изпратил свои хора при Юд? Ако жената отидеше в Ладога, можеше да последва беда. Вълкът щеше да върви по дирите й, нямаше съмнение в това. Хугин трябваше да я спре някак по пътя.

Загледа се във водата. Вълкът засищаше глада си. И в ума на Хугин се подредиха стихове от древно пророчество:

„Видях там да газят в черни води

клетвопрестъпници, убийци и злодеи,

там страшният звяр смучеше кръвта на повалените

и вълкът разкъсваше хора. Искаш ли още да узнаеш?“

Сбъдваше се прорицанието, за което научи от жената, която поведе него и сестра му в планинския пущинак, пробуди каквото спеше в тях и ги посвети на мъртвия бог. Вълкът се бе изтръгнал на свобода. Хугин пропусна възможността, може би не позна и самия бог. Значи му оставаше съвсем малко време. Хрумна му да забие стрела в съществото, което ръфаше и гълташе плътта на вързаните монаси. Знаеше обаче, че е безполезно. На вълка бе отредено да убие бог, а Гарвана и неговата сестра щяха също да умрат като слуги на бога. Стрелите нямаше да навредят на вълка. За да защити сестра си, за да не допусне тя да умре заедно с бога, трябваше да убие жената колкото може по-скоро. Имаше коне, знаеше накъде е тръгнала жената, значи нямаше причина да се бави повече.

Всичко, на което можеше да се надява в „Сен Морис“, бе да види вълка, да научи кой е неговият враг. Постигна това без видението, което бе очаквал. Излезе тичешком от криптата, без да се озърне.

44.
Отбрана

— Трябва да отидем в Миклагард. Там можем да продадем всичко това. И то най-изгодно.

Студът беше страховит, конете се мъчеха през целия ден от северния вятър, който ги жилеше със суграшица. Северняците намериха закътано място в завой на пътя през долината и решиха да спрат за отдих. Накладоха си огън от парчета на манастирски скамейки, навлякоха се с още откраднати дрехи и седнаха да хапнат малко месо, което като че не беше отровено.

— Търговците в Миклагард дори няма да се пазарят — продължи Егил. — Ще ни затрупат с дихрами чак до топките.

— Не — отряза го Офети. — Ако хора на тамошната църква научат, че носим тези съкровища, просто ще ни убият. Твърде опасно е. Предлагам да си вървим у дома, после да отидем в Хейтабу с достатъчно мъже, така че да не ни закачат нито пирати, нито църковници. Ама че гадост!…

— Каква гадост?

— Франки! Някой май се е измъкнал от манастира и им е казал.

На около двеста крачки от тях, където пътят завиваше повторно, се появиха седмина конници, които ги доближаваха в тръс.

— Стена от щитове ли ще правим?

— С десетина щита? Ще ни попилеят. Стига глупости. Да се качим нагоре по склона — там не могат да яздят.

— Ами плячката?

На северняците не им остана повече време за спорове, защото рицарите препуснаха в атака.

За Жеан всичко се случваше като насън. Гледаше как викингите се мъчат с ругатни на уста да издърпат натоварените коне по стръмнината, чуваше тропота на нападащите ездачи, виковете на рицарите, свистенето на вятъра. После конниците връхлетяха върху му.

Само Жеан не бе помръднал. Остана на мястото си вцепенен. В главата му се редяха глупави мисли. „Тези мъже са богати. Имат чудесни ризници. На щитовете им са червено-белите кръстове на Ришар Съдника. Те не са франки, а бургундци.“ Дреболиите сякаш бяха по-важни от покрития с броня воин, който препускаше, насочил копието си към главата му. Жеан имаше меч на колана, но не посегна да го извади. В последния миг рицарят не пожела да рискува копието си срещу невъоръжен противник и вдигна върха към небето. Тежък сблъсък изкара въздуха от дробовете на Жеан и го стовари на земята. Конникът бе съборил коня му в галоп. Още два коня минаха през Жеан, единият заби копито в ребрата му, вторият — в главата му.

Хрумна му, че би трябвало да е мъртъв. Чувстваше се муден и вял, все едно бе преял в манастира. А не помнеше да е слагал и троха в устата си. Болеше го главата и го налягаше дрямка, но беше сигурен, че не е заради падането и ударите. Студът не означаваше нищо за него. Спеше му се. Не се съмняваше, че е ял до пресищане, и сега се нуждаеше от почивка.

Отърси се от унеса, когато още петима конници се появиха от другата страна на долината и закрещяха към викингите на бургундското си наречие:

— Хвърлете оръжията! Хвърлете оръжията!

Първата група подкарваше конете си нагоре, но Офети и съратниците му стигнаха до място, където можеха да се бранят. Астарт извади лъка си и започна да обстрелва ездачите, принуди ги да спрат и да се пазят с щитовете. Другите бургундци налетяха в галоп и малко оставаше да стъпчат Жеан.

Пътят за бягство беше препречен, викингите имаха само все по-стръмен склон зад гърбовете си и не можеха да се измъкнал през билото с конете и плячката.

Някой вдигна Жеан да стъпи. Двама бургундци бяха слезли от конете, единият държеше нож.

— Не съм един от тях — каза Жеан.

Знаеше малко думи от това наречие, но смъртната заплаха го накара да си ги припомни.

— Аз съм монах и служа на императора.

Рицарите заговориха твърде бързо, той обаче схвана, че се чудят дали да го убият. Единият изтъкна, че само този човек не се е опитал да избяга, другият подчерта, че дрехите му са опръскани с кръв — нима е нужно друго доказателство, че е участвал в зверствата, извършени в манастира?

— Кажи ни името на императора.

— Шарл, наричан Дебелия, който е съюзник на вашия велик господар Ришар.

Двамата се спогледаха. Другите още напираха напразно по стръмнината към северняците.

— Както и да е, ще го убия — каза мъжът с ножа. — Тръгнал е с варягите.

— Аз съм честен поклонник. Моят манастир ще ви плати, ако ме върнете невредим.

Не би паднал до пазарлъци за живота си, но до него стоеше бледото момиче с опърпаната дреха. Тя гледаше на север и Жеан знаеше, че е тук, за да го заведе при Елис. Това не го учудваше. Струваше му се естествено да я следва, а тя да знае какво мисли той и накъде да го води. Негов дълг беше да спаси Елис. Само заради това бе избавен от оковите на своята немощ.

— Не ми приличаш на монах. От кой манастир си?

— От „Сен Жермен“ в Париж. Извървях дълъг път и понесох много несгоди.

Рицарите пак се спогледаха. Камък профуча край главата на Жеан. Офети и хората му бяха решили да замерят с камъни бургундците.

— Да го върнем в манастира — предложи един висок рицар. — А с онези мръсници ще се бием пеша.

— Недейте — помоли Жеан.

— Защо?

— И те са богати хора в своята страна. За тях също ще вземете откуп. Мога да уговоря това.

— Те са убили нашите братя.

— Вие монаси ли сте?

— И да, и не. Ришар е игумен. Ние му служим. Можеш да се явиш пред него в манастира, за да те съди.

Значи Ришар Съдника беше игумен. Сигурно бе получил поста наскоро, рече си Жеан, или пък тази сънливост вече го лишаваше от памет? Но щом Ришар беше тук, за викингите нямаше спасение. Ришар бе водил дълга и успешна война срещу по-големия си брат Бозо, в която доказа, че е непреклонен и безпощаден противник. Сега беше игумен само по титла и несъмнено скоро щеше да напълни манастира със своите курви, ловни соколи и хрътки.

— Тези хора не са ваши врагове — каза на бургундците. — Ние сме поклонници и минахме през манастира след клането. Аз им заръчах да отнесат вашите съкровища в „Сен Жермен“. Не знаех, че ще се върнете. Предполагах, че манастирът ще бъде разграбен от разбойници и крадци.

Мъжът с ножа в ръка се разсмя.

— Колко мило, че си се погрижил. И от нас се иска само да се помолим, за да ни върне „Сен Жермен“ всичко на мига, а?

— Не съм крадец — натърти Жеан.

Още камъни падаха около тях.

— Щом е тъй, кажи им да оставят оръжията си на земята. Всички ще застанете пред Съдника, а той ще стигне до истината, повярвай ми.

Жеан се обърна и се развика на норвежки към спътниците си, макар че главата му още беше замаяна.

— Офети, имате един-единствен шанс. Изгубихте съкровищата. Избирайте дали ще умрете заради тях.

— Точно това ще направим! — изкрещя Офети.

— Откажете се. Ще ви поведа към по-голямо богатство, заклевам се. Нали ви доведох тук? Ще се спазаря за живота ви и ще ви заведа там, където ще вземете десет пъти повече злато.

— Може би ти е трудно да схванеш, служителю на Христос, но от години си мечтая да умра в кърваво сражение до колене в злато. Доведи тия франкски страхливци при нас и ще ги струпаме на хубавичка купчина, та да им се порадваш.

Бледото момиче се взря в Жеан и думите сами изскочиха от устата му:

— Мога да ви заведа при момичето. При Елис, графската дъщеря. Мога да ви заведа при нея.

— Как?

— Знам накъде е тръгнала. — Жеан не разбираше откъде се появяват думите и какво означават, но устата му ги изричаше. — И вие ще…

Не довърши изречението. Викингите решиха да се възползват, че вниманието на бургундците бе отвлечено от монаха. Офети се втурна надолу, размахал меч, Астарт и Егил тичаха по петите му.

Рицарят замахна с ножа към Жеан.

И вцепенението на монаха изчезна като парче коприна, хвърлено в огън. Мислите му също се сгърчиха в главата му, изпепелени от пламналата свирепост. Той изби ножа от ръката на бургундеца и вълкът се развилия в дебрите на съзнанието му.

 

 

Когато всичко свърши, когато телата на хора и животни бяха проснати мъртви или умиращи, когато снегът почервеня от кръв, а мъгла се спусна в долината, сякаш и планините не можеха да гледат касапницата, Жеан усети малка студена ръка в пръстите си и яростта се уталожи.

Пред него бяха коленичили деветима мъже с наведени глави, вдигнали пред себе си мечове, все едно държаха кръстове. Влажното хъркане на агонизиращ кон запълваше възприятията му така, че почти го лишаваше от способността да мисли.

— Ние сме хора на Христос.

Жеан се огледа. Бургундците бяха натръшкани като от великански юмрук, стоварил се от небето. Някои бяха повалени от оръжие — пръсти, отрязани до кървави чуканчета, извадено от острие око — но на повечето не им бе провървяло толкова. Ръце и крака, извити под невъзможни ъгли, глави с обърнати към гърбовете лица, хлътнали ребра. Мъртъвците вече бяха ограбени и той забеляза, че мъжете пред него са си сложили хубавите им ризници. Избягали коне се скупчваха надолу в долината, за да се топлят взаимно.

— Ние сме хора на Христос — повтори коленичилият дебелак.

Жеан усещаше вкуса на кръв, плътен и солен.

— Господарю, трябва да тръгваме, иначе останалите рицари ще ни връхлетят.

Господарю ли?

Жеан отново се почувства зашеметен и замаян. Момичето държеше ръката му. Той изгъгна:

— Желаете ли да се покръстите?

— За воин като тебе ще минем през всяко изпитание — отгърна Фастар.

— Не е изпитание, а ритуал за пречистване на греховете.

— Ще го направим, но първо нека се махнем оттук. Не можем да се бавим на това място, господарю.

— Защо ме наричате „господарю“?

— Ти си велик мъж. Истински воин, берсерк, каквито са виждали нашите деди.

— Не съм воин.

— Ако ти не си воин, значи не съм срещал нито един през живота си — каза Офети. — Всичко това е твое дело. Само се замислих дали да следвам твоя бог и върху ми се изсипа богатство, каквото не съм и сънувал, а враговете бяха смазани пред очите ми. Повелителят Тир никога не ми е дарявал такава плячка. Христос го прогони, както ти предрече. От сега нататък признаваме само твоя Исус. Той наистина е войнствен бог!

Жеан се взираше в пречупените копия, в ококорените очи на труповете. Вече си спомняше как счупи ръката на онзи, който му посегна с нож. После му изтръгна гръкляна. Помнеше и воплите, с които следващите двама замахнаха с меч и брадва срещу него. Той ги захвърли на земята и те не се надигнаха повече.

Неговата ярост отклони вниманието на бургундците и викингите на Офети се врязаха в тях. Жеан също се развихри, избиваше копия от ръцете на рицарите, разкъсваше, прегризваше и убиваше.

Разтрепери се. Уби християни и обрече душата си на ада.

Взираше се във викингите. Сега изглеждаха някак крехки, костите им бяха твърде тънки, за да крепят телата, не си представяше как се движат, без да се натрошат. Върна се друг спомен — вързан за каменен стълб мъж, лицето му разкривено в агония, докато безмилостни пръсти късат месо от него.

Кръв… Пак този вкус го насищаше и някогашният Жеан Изповедника се гнусеше от стореното. Нападна християнски воини като лъв, скочил срещу мъченици в римския Колизеум. Но някаква част от него, която тепърва се пробуждаше и изтласкваше монаха от „Сен Жермен“, не намираше нищо лошо в това. Срамът му се разгоря, а после избледня. Какво чувстваше? Въодушевление. Припомни си слова от Светото писание. „И ще ядете плътта на синовете си, и плътта на дъщерите си ще ядете.“^[10] И евангелието от Йоан, на когото бе кръстен Жеан: „И Иисус им рече: истина, истина ви казвам, ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот.“^[11] Съзнаваше колко се е опорочил умът му, колко погрешно тълкува Божието слово, но сега изглеждаше, че и това няма значение.

— Не мога да ви покръстя. Не мога да ви спася.

— Приеми ни в своята вяра.

Момичето до него го погледна. Жеан завъртя глава.

— Намерете някой друг да ви покръсти.

Тръгна надолу към конете. Викингите го последваха. Останаха деветима. Двама бяха загинали в схватката. Пренесоха телата до новите коне, с които се сдобиха, и ги сложиха на гърбовете на два от тях. Северняците искаха да пренесат мъртвите си съратници до място, където да ги почетат според своите обичаи. Жеан се сети за костите на монаха, неговия събрат по вяра, захвърлени заради несравнимо по-голямата плячка. Искаше да е загрижен какво ще стане с костите, но не беше така. Съсредоточаваше се само колкото да крачи напред.

Яхна кон. Потта от схватката започваше да изстива по тялото му. Бледото момиче седеше на коня пред него.

— Да зарежем монаха. Имаме предостатъчно богатства. Да го зарежем! — настояваше Егил, в чиито очи страхът пролича.

Офети въртеше глава.

— Той е велик боец. Този мъж носи късмет. Да останем с него.

Жеан само поклати глава и подкара коня към долния край на долината. Северняците бяха вързали труповете на приятелите за седлата, възседнаха конете и потеглиха след него в тръс.

 

 

Пет дни по-късно спряха при поток да напоят конете.

— Ето, велики монахо, вода да ни полееш за своя бог — напомни Офети.

— Няма.

Жеан не бе хапвал нищо през тези дни.

— Но защо? По пътя насам толкова искаше да го направиш…

Жеан знаеше, че няма да покръсти тези хора. Опита да си тръгне, но те го последваха. И макар че момичето го водеше, той нямаше представа къде отива и колко дълъг е пътят. На север бяха Франция и Фландрия, християнски земи.

Колко време мина от онова осквернение във вира? Почти седмица, но още не изпитваше глад. Жеан обаче беше уверен — някой ден ще огладнее така, че не би могъл да се сдържи. Но не на трапеза, не в кухня щеше да се засити. Вкусът на кръвта не изчезваше и той знаеше, че отново ще се събуди нуждата му от човешка плът. Умуваше дали да се самоубие, но въпреки молитвите Бог не го упътваше. Ученият отец Августин бе казал: „И онзи, който знае, че е забранено да се самоубие, въпреки това може да го направи, но само ако такава е Божията повеля“. А Тома Аквински бе доказал, че това е най-страшният грях, „защото за него няма покаяние“. Теолозите бяха казали тежката си дума — дори човекоядството беше по-малък грях. Но дали мислите му оставаха достатъчно ясни? Струваше му се, че е така, но главата му направо бръмчеше от новата жизненост, която го лишаваше от сън, но не и от бодрост. Лишаваше го от желание за храна, но пък не беше гладен. Всъщност мислите му бяха пълен хаос. Само в едно не се съмняваше. Щеше да огладнее отново.

Вървеше с детето. Защо? Защото тя знаеше посоката. Ако не можеше да потисне избуялата си кръвожадност, поне можеше да смекчи последствията от нея. По пътя на север нямаше да убива християни. Осъзна изведнъж, че това е подбудата му да не покръсти викингите.

Жеан сложи още съчки в огъня и се разтресе от страх при мисълта за притаения в него глад.

45.
Кръв по пясъка

Устието беше огромен разлив от лъскава гладка кал, утрото превръщаше небето в седеф и придаваше наситен зелен оттенък на водата. Рибарите бяха откарали обратно наетата лодка, но преди това казаха на Елис и Леший, че нататък имало манастир и село — Сен Валери. Упътиха ги точно и двамата скоро видяха внушителни постройки от блед камък, издигащи се върху нос, проточен на запад.

От стените на манастира се виждаше надалече, но това явно не бе помогнало. Три кораба с драконови глави на носовете бяха издърпани на плоския кален бряг. Ниски, тесни и източени, те наистина приличаха на заспали дракони.

— Тук няма да намерим търговци — каза Елис.

Тя и Леший бяха се скрили в храсти на брега.

— Вярно, но сме по-големи късметлии, отколкото си мислите. Да вървим.

— Страх ме е.

Леший сви рамене.

— Не сме виждали гарвани от две седмици.

— Тези кораби са докарали цяла тълпа датчани, заклети врагове на моя народ. Дори да ги убедиш да ни вземат на корабите, не мога да крия, че съм жена, седмици наред. Аз ли ще бъда единственият мъж, който не пикае през борда в морето? Какво ще ни направят, когато научат?

— Тези не са датчани — увери я търговецът. — Веднага се познава по корабите.

— А какви са?

— Наричат се синове на Фрейр, техния бог. Инглинги, скилфинги, пирати и търговци от Бирка.

— А с каква цел са дошли в манастира?

— За смърт и разруха, но този път няма да ги огрее.

— И защо?

— Монасите бдят и щом видят нашественици, вземат си съкровищата и бягат. Не ми се вярва да намерят и една коза, която да заколят.

— О, това много ги е зарадвало.

— Ще видим. Огледайте внимателно корабите. Забелязвате ли нещо особено?

— Нищо.

— Отблизо ще се убедите, че на носовете им има не дракони, а змейове.

Елис поклати глава.

— Няма да припаря до тези хора.

Леший се усмихна.

— Познавам корабите. Познавам и техния крал. Това е най-добрият начин да се доберем до Ладога. Голям късмет, повярвайте ми. Този мъж търгува с Бирка и Ладога. Срещал съм го. Продадох му коприна.

— Но какво ще му кажеш?

— Нещо, подобно на истината.

Леший се изправи и тръгна към корабите, повел мулето. Елис постоя, изрече кратка молитва и закрачи след него.

Търговецът се провикна отдалече:

— Велики скифлинги, властители на океана, потомци на Вандхайм, приветствам ви, приятели, приветствам ви! Идвам с богат дар за вас.

Деветима воини бяха останали да пазят корабите. Надигнаха се с копия, мечове и брадви в ръцете.

— Приятели, не са ви нужни оръжия. Само аз съм — Леший от Алдейгюборг, с мен е моят млад слуга. Не сме въоръжени.

— Приятелю, слугата ти носи чудесен меч.

— А, това ли. Мечът е мой. Аз съм търговец, а не боец. Предпочитам да не е на кръста ми, нито пък вързан за дисагите на мулето, за да не го отмъкнат крадливи франки. Къде е Гюки? Къде е вашият крал? Той ще ви благослови, че сте ме срещнали на този бряг.

— Как си научил името на нашия господар?

— Той носи ли риза от червена коприна? Аз му я продадох.

— Ризата се разпра още щом някакъв франк я дръпна в схватка. Трябва да върнеш парите на краля, търговецо.

— Прословутото чувство за хумор на скифлингите! — ухили се Леший. — Къде е кралят? Заведете ме при него.

— Искам този меч — отсече висок грубиян с кафяви петна по лицето като по гърба на жаба.

Носеше на рамо голяма брадва, говореше бавно и гърлено. Изглеждаше злобен глупак. Посочи оръжието на колана на Елис.

Тя побърза да извади меча.

— Ето го за всеки, който ще посмее да ми го отнеме.

— Търговецо, какво дърдори момчето?

— Каза, че мечът е лошо изработен. Изглежда хубав, но ще ти докара белята в битка.

— Не каза това — избоботи мъжът с брадвата.

— Той е млад, приятели мои, само се опитва да ме защити.

— Да не е франк?

— О, не, за бога! Мой сънародник.

— Ще взема меча.

Едрият мъж скочи от кораба и Елис насочи меча към него.

— Момче, нямаш нужда от оръжие, щом не знаеш как да боравиш с него — натърти грубиянът. — Дай ми го веднага, иначе ще те затрия.

Елис не разбра думите, но усети враждебността, студена и хапеща като зимен вятър. Той пристъпи към нея, готов да замахне с брадвата.

— Недей, Бродир! — обади се някой от близкия кораб. — Ако търговецът е приятел на Гюки, ще дължиш кръвнина.

— Сетих се вече за това. Колко дихрама струва един роб? Седемдесет? А мечът струва поне сто и петдесет.

— А бе, тъпанар, кралят няма да ти позволи да задържиш меча.

— Защо пък не? Мой си е, щом съм го взел в битка.

Друг се разсмя.

— Търговецо, не е лесно да се спогодиш с празноглавци, а?

— Доведете краля и ще бъдете възнаградени — помоли Леший.

Бродир доближаваше Елис.

— Как да го доведа, приятелю, като отиде с другите в манастира да види дали монасите са ни оставили нещо, освен умрели от глад плъхове. Преди да изтичам дотам, момчето ще е мъртво.

— Последен избор — озъби се Бродир. — Меча или смъртта, момче.

Елис знаеше какво държание вдъхва уважение у такива хора. Отстъпеше ли, щяха да последват тормоз и унижения. Вече се бе преструвала на слуга, понесе ритниците и шамарите на Серда, презрението на другите викинги. Нямаше да търпи повторно тази роля, ако ще и да си навлече гибел.

Бродир изрева и вдигна брадвата. Елис направи крачка назад, спъна се и изтърва меча, докато падаше. Бродир се разсмя и се наведе да го вземе. Елис усети твърд ръб на кръста си. Бръкна под ризата, измъкна брадвичката, която взе от Леший, и я запрати с все сила. Бродир опита да се извърти, но закъсня. Острието се заби под брадичката му и разсече гръкляна и артериите. Той вдигна ръка към пръскащата кръв рана, напъна се да удари с брадвата, но падна по лице на пясъка, който поаленя около него. В ушите на Елис звънеше, кискаше се и цъкаше един от знаците, които сякаш живееха в нея.

— Ей на това му казвам аз точно хвърляне! — подвикна един от викингите.

— Фрейр да ни е на помощ! — промърмори друг.

Елис припряно докопа меча, очакваше всички да я нападнат. Но те само я зяпаха и клатеха глави.

— Сега вече я закъса, търговецо — обади се тъмнокос мъж.

— Не може така! — възмути се Леший. — Момчето се защитаваше. Не дължа обезщетение!

— И аз мразех тоя мръсник, ама в манастира е пълно с негови братя — вметна някой.

— Той нападна, а момчето имаше право да се брани — каза първият.

Леший изви очи към небето и се обърна към Елис.

— Като гледам, предизвикахте кръвна вражда.

— Аз съм потомка на Робер Силния — натърти тя — и повече няма да свеждам глава пред тези езичници.

— Щеше ми се да не бяхте в това настроение. Щяхме да си улесним живота безмерно. Ето, няма нищо трудно.

Той се преви в дълбок поклон към викингите.

Елис изтръска пясъка от дрехите си.

— Прави каквото искаш, но аз ще задържа меча. Могат да ме изнасилят и да ме убият, но поне още един от тях ще умре преди това.

— Госпожо, когато станете невяста на Хелги и седите във великолепието на залата му в Ладога сред дарове от много земи — коприна, злато, вино и бисери, спомнете си как съм се постарал за вас тук, как съм ви спасил и съм се грижил за вас.

— Значи си намислил да ме продадеш на Хелги за негова съпруга?

Търговецът се усмихна.

— Такава е вашата съдба. В това е вашето спасение. Нали същото каза и човекът вълк?

Елис прибра меча в ножницата.

— Ще дойда с тебе при краля на тези викинги. Ще му кажем истината. Може да вземе голям откуп за мен и ако има малко ум в главата, ще ми предложи закрилата си. Ти ще превеждаш. Омръзна ми ти да се грижиш за мен.

— Твърде лошо решение избрахте — възрази Леший.

Елис впи поглед в него.

— Ти си търговец. Продаваш и купуваш. Остави мисленето на по-високопоставените от тебе.

Той разбра, че е излишно да спори, само махна с ръка и прокле късмета си. Чудеше се дали ще вземе и един дихрам за нея, когато се прибере в Ладога. Все пак щеше да направи всичко възможно.

Леший се обърна към тъмнокосия викинг.

— Ще ни заведеш ли при Гюки?

— Щом искате. Поне ще се махна от този мразовит бряг.

Тръгнаха по песъчлива пътека към манастира. Отдалече миришеше на готвено и Елис едва не заплака. Спомни си детството, когато се връщаше вкъщи от реката или ливадите и още извън крепостта надушваше уханието на печен хляб. Миналото все повече я притегляше към себе си, унасяше се в спомени. И потъваше в странни усещания, откриваше необичайно знание. Как би могла да знае, че ако свари кафявите водорасли под краката си, отварата облекчава болки в ставите? Защо лицето на онова чудовище Гарвана все й се мяркаше, но не каквото го видя с очите си — белязано и надупчено, а здраво и красиво? Майката на Елис беше жива, но тя мислеше за друга жена, представяше си я пред чудата ниска къща с покрив от чимове как суши билки на слънце. И когато отвори уста да изрече името й, каза „мамо“.

Пътеката стана камениста и скоро стигнаха до манастира. Пред портата имаше голяма купчина книги. Датчаните — Елис още ги смяташе за датчани — бяха съдрали кожените подвързии, а хартията бяха захвърлили.

Нямаше признаци за нападение или клане, не се виждаха трупове или опожарени сгради.

— Приятелю — обърна се Леший към викинга, — ще ми позволиш ли аз да кажа на Гюки, че един от воините му е мъртъв?

— Не мога да ти позволя. Братята му ще помислят, че съм искал да скрия това от тях. — Севернякът стрелна с поглед Елис. — На твое място щях да си плюя на петите още сега.

— Той смята, че е най-добре да избягаме — преведе Леший.

— Накъде? — сопна се Елис. — Ще посрещна каквото ми отреди съдбата тук, добро или лошо.

— Говорите като варяг — въздъхна търговецът.

— Нали ще бъда една от тях, ако накрая стане каквото ти искаш.

— Да, но ще живеете в дворец, а няма да воювате. Убивате като варягите, да се надяваме, че накрая няма да ви порасне и брада като техните.

Минаха през малкия преден двор и влязоха в самия манастир — квадрат от здания. Над покрива на кухнята се виеше тънка струя дим. Четири ризници бяха проснати на земята до дебели куртки, щитове и шлемове. На стената бяха облегнати копия и лъкове. Двама викинги седяха на слънце и остреха брадвите си. Насред двора стоеше строен мъж със златистожълта туника и синя копринена риза. Обсъждаше нещо разгорещено с десетина воини. Всички го слушаха внимателно и Елис предположи, че той е Гюки.

Щом тя и Леший излязоха от сянката, онези с брадвите оставиха точилните камъни, а разговорът стихна.

— Роби ли водиш, боецо? — попита мъжът с туниката.

— Не знам, господарю. Този човек казва, че те познава.

Гюки се взря в търговеца.

— Не ми се вярва. Как се запознахме, човече от изтока?

— В Алдейгюборг, господарю. Аз съм Леший, търговец от онзи град, слуга на Хелги. Благодаря на боговете, че ми се падна честта да изпълнявам негово желание.

Гюки погледна Елис.

— А този кой е?

— Не знам, господарю — отвърна придружителят им, — но той току-що остави Бродир мъртъв на брега.

Един мъж до Гюки кресна яростно, измъкна дълъг нож и скочи към Елис. Тя извади меча си.

— Почакай! — намеси се Гюки. — Килфа, ти си мой служител и сродник, заповядвам ти да спреш.

Мъжът с ножа се поклащаше на пети, сякаш го задържаше невидимо въже.

— Мое право е да му отнема живота.

— Не. Твое право е да му отнемеш живота само ако законът позволява. Иначе можеш да поискаш кръвнина, за да избегнем кръвна вражда. Търговецо, и двамата ли служите на Хелги?

— Да, господарю. Аз ви продадох копринените ризи.

Гюки кимна.

— За мен всички славяни си приличате. Колко ти платих?

— Само по три дихрама на риза. Най-ниската цена, която съм предлагал.

Предводителя на викингите прихна.

— Да не си дошъл да искаш още пари, или пък да ми върнеш вече платеното?

— Нито едното, нито другото, господарю. Може ли да говорим насаме?

— Не. Тук съм със свои сродници и каквото ще казваш на мен, кажи го и на тях.

— Добре, господарю.

— Мога ли да се разправя с убиеца или не? — наежи се Килфа.

— Това се опитваме да изясним.

Елис заговори:

— Аз съм дамата Елис, дъщеря на Робер Силния, сестра на граф Юд от Париж, любима на Хелги от Ладога. Преведи му това, търговецо!

— Няма да го направя, госпожо. Не бива и неговите хора да чуят — тутакси ще ви насилят. Оставете ме аз да се разбера с него.

— Търговецо, този да не ти е телохранител? Прилича ми на десетгодишно хлапе. Нищо чудно, че се перчи толкова. Май не е помирисвал истинска битка.

— Убил е моя брат и трябва да умре — настоя Килфа.

— Господарю, изпълнявам заповед на Хелги. Това момче е монах скопец от запада и е много скъпо на княза. Ще плати щедро на този, който му го върне. Дойдох да моля да ни отведете невредими в Ладога.

Гюки кимна.

— Аз съм верен на княз Хелги. Той е велик мъж, с него се бихме и грабихме на воля в източните земи. Ще се радвам да му направя услуга и да си напълня кесията. Сега се връщаме в Бирка, а оттам ще пътуваме само още три седмици. Ще ви вземем на корабите.

Леший се просна по лице на калдъръма.

— Господарю, ще бъдете възнаграден пребогато.

— А моето отмъщение? — възкликна Килфа. — Нима ще ми откажеш моето право? Не ме позори, господарю.

— Не мога да разреша убийството на човек, който служи на Хелги.

— Господарю, вашият воин нападна момчето, за да го ограби — обади се Леший, без да става.

— Търговецо, моят брат беше достоен мъж. Искаш ли да ти клъцна гърлото за тези думи?

— Предпочитам да не го правиш.

— Според нашите закони ще решим лесно спора — подхвана Гюки — и Хелги не може да възрази, ако научи. Килфа, ще получиш каквото ти дава законът — правото на хьолмганг, но утре, преди да тръгнем. Не искам да си ранен сега, когато още има опасност да ни нападне някой.

— Какво е хьолмганг? — попита Елис.

Тя забеляза колко натъртено Гюки произнесе думата.

Леший удари с юмруци по камъните, надигна се и размаха ръце.

— Ако момчето бъде убито, къде остава вашата награда от Хелги? И къде остава вашата чест?

— По-спокойно! — скастри го Гюки. — По тези места монасите струват десетина дихрама на глава. Ако този умре, ще хванем неколцина по пътя. Може би ще се наложи да навлезем навътре в сушата, но и бездруго имаме нужда от плячка.

— Той иска този монах, не някой друг. Точно този!

— Всички са монаси — възрази Гюки. — Аз не ги различавам и не ми казвай, че с Хелги не е същото. Монахът ще пише каквото му заповядва, ще досажда на княза с вярата си и накрая князът ще го убие. Просто иска някой да записва законите и сделките. Ще му заведем монах и несъмнено ти ще увериш княза, че точно този е монахът, който е поискал. Не си глупак.

— Какво е хьолмганг? — пак попита Елис.

— Ритуален двубой, за да се види кой е прав, а кой — не — обясни Леший. — Вие сте късметлийка, госпожо, но ще ви е нужен още по-голям късмет от досегашния, за да се измъкнете жива.

— Сега да поседнем около огъня, да хапнем чайки и риба — каза Гюки, — а търговецът може да ни разказва истории от източните земи. Ще бъде добра нощ за всички. — Предводителят изгледа Елис. — Радвай се на живота, момко, докато можеш. Килфа е убил петима мъже в такива двубои, а всеки от тях би те съсякъл, без да се задъха.

Килфа изпружи пръст към Елис.

— Тази вечер ще седя до тебе, а ако заспя, мой брат ще те държи под око. Тукашните монаси са избягали, но ти никъде няма да ходиш.

— Все някъде ще умра — каза Елис на Леший. — Защо да не е тук?

Леший вдигна поглед към небето, питаше се кой ли бог е оскърбил, за да получи само това момиче като шанс за охолен живот. Трябваше да измисли нещо, за да я спаси… за кой ли път.

46.
Вълча гощавка

С конете се добраха бързо до реката. Викингите не познаваха този път на север, но Жеан ги водеше, воден на свой ред от бледото момиче. Отново носеше кръста с надеждата, че като го съзерцава, ще укроти врящите си мисли. Не успя, но от самото ходене му олекваше поне малко. Накрая видяха голям град в кръгла долина.

— Имаме коне — напомни Астарт. — Можем да ги разменим за лодка и да продължим по реката.

— Това е вражеска земя — възрази Офети. — Монахо… господарю, на кого принадлежи този град?

Жеан не знаеше кой град са доближили, но тази област поне формално се подчиняваше на крал Шарл Дебелия, значи имаше съюзнически отношения с Париж и неговия владетел граф Юд. Това обаче не му изглеждаше важно. Той бе насочил усилията си да потиска своите странни мисли и да се моли. С момичето беше лесно — то щеше да го заведе при Елис, за да я брани от адските сили, които я дебнеха.

— И без това — продължи Офети — реката тук е като струйка козя пикня. Не можем да плаваме по нея. По-добре да вървим надолу по течението още два-три дни, може да намерим нещо, от което да си направим сал, или пък да си откраднем един, стига руслото да е по-широко.

Огромният викинг бе приел някаква причудлива форма на християнството. Отряза пръти и направи от тях кръст, който носеше вдигнат пред себе си. Личеше по всичко, че тези хора са северняци — по дрехите, косите, брадвите им, но не всеки викинг в страната бе дошъл да граби. Франкските феодали наемаха предостатъчно от тях във войските си. И наемниците се сражаваха охотно за сребро срещу сънародниците си. Затова хората настръхваха от подозрение при вида на викинги, вървящи през земите им под християнски кръст, но не ги нападаха.

Реката течеше между склонове, които се издигаха могъщо чак в облаците. Тук-там се виждаха селца. При един шумен водопад се натъкнаха на опърпани разбойници, които излязоха насреща им от мъглата. Поколебаха се, щом зърнаха ризниците и оръжията на викингите. Офети се смъкна от седлото, извади меча си и направи няколко крачки към тях. Разбойниците избягаха. По-трудно беше да минават по речните бродове. Веднъж се събраха мнозина мъже, които започнаха да ги разпитват. Златото в дисагите обаче беше покрито с бургундски наметала, а Жеан овладя за малко гласа и ума си. Обясни, че варягите са негови телохранители, с които пътува от „Сен Морис“ към езичниците на изток, за да ги покръсти и да спре опустошителните им набези в северната част на страната.

А беше ли лъжа твърдението му? Все пак не беше цялата истина. Жеан сякаш се бе откъснал от самия себе си във войната с онова, което напираше в него. Но в ума му отекваха думи: „Ето шест неща, които Господ мрази — дори седем, които са гнусота за душата Му: очи горделиви, език лъжлив, ръце, които проливат невинна кръв, сърце, що кове зли кроежи, нозе, които бързо тичат към злодейство, лъжесвидетел, който надумва лъжи, и оня, който сее раздор между братя.“^[12]

Знаеше какъв е — грешник. Наричаха го светец, но се бяха заблудили. Със същата увереност, с която предсказа опожаряването на Руан, Жеан знаеше, че ще отиде в ада. Не се съмняваше, че е подвластен на някаква магия. Но дори вярата в съществуването й беше ерес. Тогава какво разпали тази ярост във вените му? Нощите бяха изтезание. Виждаше Светата дева в полята, но не каквито ги познаваше. Стоеше на планински склон над ширнала се вода, а тя седеше до него, вплела цветя в косата си. Носеше черна роба, а не синьо-бяла. И когато смъкна дрехата от раменете си, остана гола.

„Коя си ти?“

„Не ме ли позна по робата?“

„Ти си господарката на скръбта.“

После я прегърна, целуна я, докосна голото й тяло и легна с нея. Събуди се отново плувнал в пот, а коремът му лепнеше от сперма.

За Жеан пробуждането на половото влечение беше много тежко. Юд му бе натяквал колко е лесно да си непорочен, ако естеството ти е закърняло. Но Жеан вече не се чувстваше непорочен. Мислеше си за докосването на Елис в бивака на викингите. Дори му се струваше, че то е разпалило жизнеността, която го изтръгна от неговата немощ, върна му способността да ходи и го обрече на ада. Мислеше си за гласа й и когато сънуваше Светата дева, тя говореше с гласа на Елис, докато лежаха на брега и слънчевите лъчи играеха по реката.

Той и викингите вървяха на север, плашеха разбойници, плащаха за минаване по мостове и продължаваха нататък, а реката течеше през долина, цялата изрязана от терасите на лозя. В поредното градче най-после размениха конете за лодка — речен съд с плоско дъно. Но северняците бяха доволни.

— Ще стигнем до морето, преди да са изтекли четири дни — обяви Офети.

— Ти дори не знаеш къде сме — охлади го Фастар.

— Не сме чак толкова навътре в сушата. Погледни! — посочи нагоре дебелакът.

Над тях кръжаха големи чайки.

— Краят на зимата е, може да са долетели далече от морето.

— Но не прекалено далече. Повярвай ми, направо го надушвам.

Жеан беше готов да му повярва. През портата на греха той пристъпи в земния свят, който за него беше свеж и прекрасен. Всичко наоколо преливаше от живот с идването на пролетта. Мократа трева имаше силно студено ухание, което го омайваше часове наред. Миризмата на коня по дрехите му не приличаше на миризмата на нито един друг кон. Усещаше вкусната й сочност. И във вкисналата воня на спътниците си откриваше нещо изкусително, от което в устата му се събираше слюнка и трябваше да я плюе често.

Вдиша дълбоко. Той наистина долавяше озоновия дъх на морето, надушваше смола по брега и гниещи водорасли, но имаше още безброй неща. Жеан ги откриваше, отделяше, дори опитваше да отгатне на какво разстояние е най-близката ковачница или помийна яма, стадо овце или пазар. Миризмите носеха спомени.

Плаваше на север и корабът беше пълен с хора, които се бяха вторачили в него. Но тези хора изглеждаха особено — с безизразни очи, бледи и неподвижни. Защото бяха трупове. Знаеше, че не е видение, а гледка от миналото. И преди бе пътувал, обладан от магия, за да търси нещо… за да търси нея. Но кога? Нима гностиците бяха прави? Има ли стълба от души, по която хората се катерят живот след живот към небето, прераждат се, стремят се към съвършенството, само се докосват мимолетно до по-велика святост и пак се прераждат, за да започне същото отначало? Но Жеан изобщо не доближи съвършенството през този живот. Дори слезе едно стъпало надолу по стълбата. Знаеше какво гласи гностичната ерес — прегрешенията от един живот се наказват в следващия. Нали беше сакат, не можеше да помръдне? А сега се чувстваше силен, но как се възползва от свободата си? Отдалечи се от небесата, засищаше се с човешка плът и се предаде на похотта.

„Уповавай се на вярата! Господи, чуй ме. Аз бях порочен и размирен човек, недостоен за избавлението, с което ти ме дари. Порази ме, Господи, нека страдам отново. Направи ме какъвто бях и прогони този демон, който напира у мен.“

— Да не излезем с тази черупка в морето? — подхвърли Астарт.

— На глупак ли ти приличам? — озъби се Офети.

— Да! — креснаха останалите в един глас.

Жеан не сподели веселието им. Мислеше само за пътя на север, за бледото момиче, което седеше до него, хванало ръката му със студените си пръсти, за да го води към незнайна участ.

По реката не привличаха толкова внимание. По тези места викингите бяха претърпели поражение преди две години, кралят им прие християнството и някои от тях останаха да живеят тук. Недорасли хлапета им подвикваха, че са ледоядци и китолюбци, но никой не се опита да ги нападне. В едно от селата дори ги посрещнаха посвоему приветливо. Момиче на около осем години пъхна букетче кокичета в ръката на Офети.

— За благодеянието на човека гарван, магьосник от вашия народ — обясни то.

— Смятахме всички ви за варвари — добави жената зад нея, — но той спаси сина ми от треската.

Жеан вникваше само смътно в казаното от тях. Не можеше да понася храната, която им поднесоха, но се насилваше да преглъща. Все едно дъвчеше не хляб, а вкоравена превръзка, не печено пилешко, а мокър колан. Още не беше гладен, за което благодари на Бог.

Лодката ги пренесе в равнина, реката се разширяваше под синята пустота на небето. По залез дълги сенки се разстлаха върху реката, но водата още отразяваше скриващото се слънце, лицата и ръцете на воините сякаш сияеха в медната светлина.

— Трябва да си набавим кораб — изтъкна Фастар.

— Всичко съм подредил в плана — увери го Офети.

— И план ли имаме? — обади се Егил.

— О, да.

— Прекрасно. Не ми го казвай, че после може да се гътна от разочарование.

— Не се тревожи — посъветва го Офети и многозначително се чукна с пръст по носа. — Планът ще си остане тайна за тебе и след като си участвал в осъществяването му.

— Както обикновено — кимна Егил.

— Както обикновено. Господарю, вещ ли си в плаването с кораби?

Жеан си замълча.

— Ще смятам, че отговорът е „не“ — продължи Офети. — Има ли наблизо манастир, но от онези, които са тлъста плячка?

— Няма да ви поведа да избивате монаси.

— Не се и стремя към това. Помириши въздуха. По-топло е, нали? На какво ви мирише, момци?

— На време за набези! — отвърнаха неколцина.

— Правилно. Зимните бури свършиха. Ордата, роглингите, скифлингите и всички останали мореплаватели от северните земи ще си мислят за същото. Който не е заседнал да обсажда Париж или не граби Западните острови, ще отплава насам. Където има манастир, ще има и кораб.

— Няма да ви поведа да избивате монаси.

— Не се вълнувай. И пиратите няма да колят никого, защото монасите са се махнали преди години. Земята наоколо е опустяла, хората са се събрали в големи села и могат да се отбраняват. Времената на лесните грабежи отминаха, приятелю. Пиратите ще огледат за всеки случай, да не би монасите да са се върнали, и тогава ние ще ги помолим учтиво да ни заемат кораба си.

— А дали ще ни го отстъпят? — подхвърли Астарт.

— Охотно. Никой не дава по-охотно от мъртвеца.

Викингите се ухилиха и закимаха. Жеан разбираше, че тъкмо такова остроумие ги забавлява, макар че на него му се гадеше от тези приказки.

Реката, бавна и широка по тези места, се вливаше в голямо езеро и продължаваше нататък в множество мочурливи протоци между ниски островчета. Рядко се мяркаха хора, виждаха отдалече по някой рибар, който внимаваше да не ги доближава. По някое време зърнаха на тясна ивица суша високи сгради, които чернееха на фона на небето.

— Какво е това, господарю?

— Манастир. Не знам точно кой.

Жеан каза истината. Главата му тежеше, мислите му се оплитаха. Все по-натрапчиво му се струваше, че се наблюдава отстрани, без да има власт над постъпките и думите си.

Вързаха лодката и тръгнаха през солените мочурища към зданията. Правотата на Офети се потвърди. Не завариха никого там. Манастирът беше опожарен, никой не бе опитал да възстанови покривите. Най-новите гробове още не бяха обрасли напълно с трева.

— И какво ще правим сега? — попита Астарт.

— Ще чакаме — натърти Офети. — Имаме храна за няколко седмици и море, пълно с вкусна риба. По брега ще си наберем диви зеленчуци, ще съберем миди. Просто ще чакаме кораба, с който ще се приберем у дома.

— Когато ние правим набег — напомни Фастар, — тръгваме с пет кораба. Значи може да имаме насреща си триста бойци.

— Да се надяваме, че няма да са толкова. Я ме чуйте — обсадата на Париж не потръгна добре. Някои момчета ще се връщат оттам с празни ръце. Мисля си, че може да огледат бреговете, преди да си тръгнат от страната. Сигурно ще бъдат скифлинги — оттук им е удобно да се върнат вкъщи. Ще спрат да надникнат в църквата, ние ще излезем без оръжия, все едно сме монаси, те ще се втурнат насам, ние пък ще се промъкнем зад онези дюни и ще им откраднем кораба.

— Деветима срещу колко? Сто, двеста, триста?

— Ще ги надхитрим. Ще се мотаем тук горе със събрани длани като монаси. Видят ли това, ще хукнат като хрътки подир заек.

Бледото момиче стисна ръката на Жеан и той отвори уста. Не знаеше предварително какво ще каже, но му прозвуча правилно.

— Трябва да чакате подходящия кораб.

— Господарю, няма да съм придирчив и не ще се откажа от някой кораб само защото има меча глава на носа, а не драконова — заинати се Офети.

— Трябва да чакате подходящия кораб.

— Ще присвоим първия, който видим — настоя дебелакът.

— Искате ли дамата? — попита го Жеан.

— Коя дама?…

— Онази, която щяхте да плените в Париж.

— Ако можем да я открием. Тя ще бъде скъпоценен дар за Хелги, нали? Знае се, че той ламти за нея.

— Е, значи ще чакате подходящия кораб. Не ви ли заведох при богатства?

— Заведе ни, господарю.

— Искате ли да се подчините на Христос в това?

— Искаме.

— Тогава се вслушайте в думите ми и чакайте.

Викингите изгледаха Жеан не особено приветливо, но той не се тревожеше. Само в две неща беше уверен. Елис беше наблизо. А той огладняваше.

Първият кораб, спрял за оглед на манастира, беше овехтял датски карви — малък съд със само шестнайсет весла. Наглед чудесна сполука за викингите и Офети едва ги сдържа. Жеан обаче им каза да не нападат и те го послушаха. След като видяха какво направи на бургундците, думата му тежеше пред тях.

Следващите нашественици се появиха със седем кораба, два от тях страховити големи дракари. Този път не се наложи да разубеждава викингите. Скриха се, а воините от корабите преспаха в останките на манастира и отплаваха на другата сутрин.

Изнизаха се още две седмици без никакви кораби дори на хоризонта. Жеан седеше в изтърбушената църква и гледаше ограбения олтар. Нямаше съмнение, че огладнява, и той се молеше да има сили, за да потисне желанията си. Молитвата го потапяше дълбоко в душата му, за да търси Бог, да чуе напътствия и да им се подчини. Намираше само нея — Светата дева. На брега с огряна от слънцето коса, до огнището, осветена от ниските пламъци в къща, която беше и твърде странна, и позната. А после я видя съвсем друга — смазана и разкъсана върху камъни в ниска пещера. Смяташе, че това е знак какво причинява на непорочното й сърце с мислите си. Искаше я и с душата, и с тялото си. Духовното желание беше благородно, плътското — не. Бореше се срещу това кощунство в ума си, за да не я осквернява.

Бледото момиче беше с него и не желаеше да се отдели дори за миг. Жеан отправяше молитви да се отърве и от нейното присъствие. Тя беше демон — мил, успокояващ, грижовен демон. Дяволът е лукав. Жеан не бе и очаквал да му се яви с огън и пушеци. Дойде в облика на дете, което седеше до него в съня му и го гледаше неотлъчно наяве.

Момичето го подкани с жест да излезе с нея от църквата. Луна като монета висеше в небето и постилаше сребърна пътека по морската пустош. Момичето застана до могилка и Жеан разбра, че долу е вълкът, онази твар, която хъхреше и ръмжеше в съзнанието му и заличаваше мисълта, заличаваше самия него.

Чу хъркащ кашлящ глас, който чегърташе подобно на пръст по капака на ковчег.

— Ще го изровя с нокти.

Чий беше гласът? Собственият му глас, но променен. Чувстваше крайниците и тялото си натежали, но не мудни или слаби. Нова сила напираше в мускулите му и тъмнината беше великолепна с набъбналата луна, със светлата пътека в океана, с бледността на момичето до него и изобилието от нощни ухания на пробуждаща се пролет.

— Там ли е? Вълкът е долу?

Момичето не каза нищо.

— Да, долу е. Вързали са го надълбоко, но аз ще го изровя.

Впи пръсти в земята, вадеше мокри буци, цапаше дрехите си с меката влажна пръст.

— Господарю, платна. Платна! — отекна гласът на Офети. — Червени са! Това е Гретир, който участваше в обсадата. Само три кораба. Може това да е нашият шанс!

Жеан чуваше приглушено гърлено ръмжене под земята, прекъсвано от страшните викове на животно в беда. Продължи да копае, докато пръстите му се разкървавиха, но не бяха заровили трупа чак толкова дълбоко. Свирепите ревове на вълка кънтяха в главата му, гладът се вихреше в корема и краката му като водовъртеж, който го засмукваше. Сърцето му туптеше на пресекулки, все едно вятър хвърляше дъжд върху палатка. Устата му се пълнеше със слюнка, сетивата му се изостриха. Трябваше да яде, затова ядеше.

— Господарю, платна! Това е нашият… Какво правиш? В името на свещения як грездей на Фрейр, какво правиш?! Наистина ли ядеш това? Какви ги вършиш?! Егил, Фастар, монахът се побърка! Изровил е труп!

В гробището на църквата Офети, сражавал се в незнайно колко битки и видял мнозина мъже да умират, пронизани от меча му, повърна от гледката — монахът бе коленичил в пръстта, съскаше и виеше над изгнилото тяло в краката си.

Жеан се опита да възпре ръмженето си, но си спомни защо реши да не покръсти викингите. И все пак се застави да не разкъса този човек. Офети беше добър с него посвоему и изповедникът потърси в себе си Бог, за да не позволи на тялото си да убие. Имаше други врагове, които да убива праведно.

Изправи се и погледна към залива. Ето един кораб. След миг видя и трите. Изглеждаха малки и крехки под луната, докато гребците изкарваха веслата и загребваха към брега. Захвърли онова, което държеше, вторачи се в корабите и нещо сякаш проблесна в мрака — светлина като втора луна, знак подобен на градушка, на буци лед. На корабите имаше някой, който не му мислеше доброто.

Жеан си спомни другото момиче на слънчевия бряг, после и сянката на вълка, погълнала всичко. Собствената му сянка. Не чуваше вой, само гласът му зовеше в нощта Елис, зовеше онова момиче, което и да беше то.

— Аз съм тук. Ти къде си?

47.
Сянката на вълка

Килфа седеше и гледаше злобно Елис в отблясъците от огъня. Викингите бяха прекалено много, за да се поберат в топлата стая на манастира, затова Елис предпочете да седне под стряхата в един ъгъл на двора.

Леший беше вътре и забавляваше мъжете с някаква история. Гласът му издаваше колко е напрегнат и тя се досещаше, че е достигнал пределите на издръжливостта си. Звучеше като старец, който искаше да се топли до свое огнище, да си пийва по чаша с приятели, с куче наоколо, а не сред чужди хора. Елис бе гледала от скривалищата си как търговецът се надигаше сутрин до покритите с пепел въглени, как се бореше със схванатите стави, навеждаше се, почиваше си, но нито краката му, нито гърбът искаха да се изпънат докрай. Щом разпалеше огъня и поседеше на слънце, вече беше добре и можеше да продължи по пътя. Тя обаче виждаше, че се е уморил да крачи.

А какво ставаше с нея? Рядко се бе възползвала от особената си чувствителност, с която възприемаше хората като звуци и цветове, за да надникне в самата себе си. Взря се в Килфа, опрял брадвата на коленете си. До него беше неговият брат, огромен и наглед тъп, мишниците му бяха широки колкото бедрата й. Тя страхуваше ли се от смъртта? Чу шепот в главата си: „Случвало се е преди“.

Чий беше гласът? Не можеше да определи дали е детски или женски. Дрезгав, прегракнал, натежал от страдание.

И Елис се бе уморила от бродене, от усета за следящи я сенки, от ужаси, дебнещи край пределите на обичайните й сетива, от сънища, превърнали се в царство на чудовища, които се потяха и лигавеха в тъмата.

Знаеше, че ще умре сутринта. Но от прислужницата си в Лош бе чувала, че преди смъртта виждаш целия си живот. Това не се случваше с нея. Какво представляваше тя всъщност? Жена, която да бъде омъжена изгодно. Разменна монета, която един владетел да предложи на друг, красотата й бе само допълнително предимство в пазарлъците, за да се съюзи един граф с дук или дори с крал, за да тръгнат армии не в една посока, а в друга. Това я правеше важна. Ала тя не се чувстваше важна. Чувстваше се като парцалче, подмятано от вятъра.

За нея спомените не бяха истории, нито дори картини, а цветове, звуци и допир. Зеленото и златистото на лятото в Лош, блестящите като метал листа на потопените в лунни лъчи дървета, усещането за речна вода и миризмата на влажна пръст, песен на чучулига и глас на бухал. От прозореца си бе слушала как вълците се призовават един друг по хълмовете и техният вой я смразяваше. Сега върху нея бе паднала сянка. Вълча сянка. Видя я, очертана от кръглата луна върху камъните в двора на манастира, в навечерието на нейната смърт.

„Случвало се е преди.“

Тя стана.

— Ей, ти, хич не си помисляй да офейкаш. Ако ще пикаеш или сереш, прави го където мога да те виждам.

Килфа вече стискаше дръжката на брадвата.

Отвътре се чу гръмък смях, Леший продължаваше да говори.

Сянката на вълка… Запита се дали не е поредното коварство на страшните неща в нея — знаците, които се хранеха с нея като магически пиявици, като бръшлян, увит около дъб.

— Видение ли е това?…

— Брадва е, приятелче, както ще се убедиш утре.

Сянката помръдна. Премести се зад Килфа.

Нещо се спусна към сянката и Килфа се обърна.

Човекът вълк го запрати настрана и посегна към гърлото на Елис. Тя вдигна ръце да се защити, да го отблъсне, но той я сграбчи. Пръстите му смазваха шията й. Не можеше да ги махне. След седем удара на сърцето Елис вече не беше в манастира.

Огледа се. Пак онова място, опръсканата с кръв пещера. Вълкът, присъствието на нейния някогашен любим, смърт… смърт навсякъде. И мускулите по главата й се напрягаха, сякаш черепът се опитваше да ги разкъса и да се покаже ухилен.

— Не! — извика тя и руната като връх на стрела се разгоря със светлина, подобна на луната, когато е малка и отчетлива в небето.

Отново беше в манастира, просната на земята и останала без дъх. И първото, което видя, беше гарван на стрехата, вторачил в нея своите стъклено блестящи очи. Наоколо крещяха. Трима викинги се бореха със Синдре, още изскачаха от топлата стая. Едър северняк се превиваше и повръщаше на плочите, дръжката на брадвата му беше строшена.

Викингите станаха четирима, после петима, но Синдре не падаше. Нечия шия изпращя, купчината от тела се блъсна в близката стена и Синдре заби в зида главата на викинг. Още един се стовари на земята. И Синдре пак се устреми към Елис, повлякъл със себе си двама противници. Наоколо вече гъмжеше от пияни северняци — някои се смееха, други се разяриха. Един се опита да ритне Синдре, но улучи хълбока на свой съратник.

А сияещият връх на стрела още съскаше и пращеше в Елис. Какво означаваше руната? Яснота.

Синдре не отстъпваше. Докопа нож от нечий колан, миг по-късно собственикът на оръжието се свлече. Елис се взря в гарвана на покрива. Чувстваше се много странно — и замаяна, и пълна със светлина. Още четирима напираха към Синдре, но той откопчи последния, който се бореше с него, и го запрати към тях. Всички се натъркаляха по камъните. А Елис гледаше гарвана и накрая отприщи светлината в себе си към птицата. Все едно се учеше да язди и в един миг почувства как да го прави, а скованите крака, гръб и ръце се нагодиха към ритъма на животното. Толкова лесно…

Синдре я събори. Изпърхаха криле. Гарванът отлетя. Яростта на Синдре изчезна.

— Виж — каза му Елис. — Виж кой си.

И нейната светлина проникна в него, докато викингите се нахвърляха от всички страни. По-обикновен боец от Синдре би загинал тутакси, но човекът вълк нямаше нужда от миг-два да осъзнае как са разположени враговете му. Отърси вцепенението си, спря замахваща с меч ръка, счупи китката и оръжието издрънча наблизо. Основата на дланта му се заби в брадичката на викинг с брадва и го повали безчувствен. Награби Елис и я тласна към портата на манастира. Викингите се мъчеха да го намушкат с мечове и копия, но той отскачаше, извиваше се и отбиваше ударите.

— Отвори портата! — извика й. — Бях омагьосан, но сега ще те спася. Върви! Отредено ми е да бъда с тебе… и няма да умра тук.

Елис дръпна резето и избута едното крило на портата. Не знаеше накъде да тръгне. Луната осветяваше ярко брега и тя видя, че пазачите на корабите тичаха с все сила към манастира. Имаше пътеки само към корабите и към мочурищата. Чак на хоризонта се мержелееха дървета. Трябваше да бяга през мочурищата, гонена от озверели северняци.

Необикновеният знак озаряваше ума й и тя разбираше ясно, че не може да избяга. Обърна се и влезе в двора на манастира.

Синдре беше съвсем близо до портата, заобиколен от викинги. Ръмжеше, изтръгваше копия от ръцете им, изплъзваше се от нападащите го в гръб, захвърляше мъже на земята. Изви очи към нея само за недоловим миг, но тъкмо тогава Гюки го прониза с меча си.

Падна на колене и отвори уста. Елис разгада погледа му преди смъртта. Искаше да й каже, че е невъзможно той да умре тук, че съдбата му е преплетена с нейната и му предстои друга, много по-значима смърт. Но Синдре се задави и само успя да замахне, за да отпъди викингите.

— Ще те срещна отново… — изхърка и падна по лице.

Северняците се струпаха върху му досущ като вълци. Копия, брадви, мечове, ритници и юмруци разсичаха плътта и чупеха костите му.

Кръвта изтичаше от безбройните рани на човека вълк, главата му беше неузнаваемо обезобразена. Елис се наведе и докосна тялото. Заговори, без да знае какво казва, думите сами се изливаха от нея:

— Не беше ти, Синдре. Не беше ти. Умря за мен и аз съм ти благодарна, но си бил заблуден. Руната зовеше, но не тебе.

Руната ли? Тя даде име на знака в себе си, без да е чувала думата досега.

Погали главата му. Висок викинг изрита трупа и гневът й избухна — внезапен и изгарящ.

— Вече го убихте! Втори път ли се опитваш да го погубиш?

— Ех, ако можех… — изсъска викингът и заби пета в корема на мъртвеца.

Елис впи поглед в него.

— Влизаш в двубой, след като е умрял. Но май не бързаше да се хвърлиш в схватката, докато той още дишаше.

Викингът понечи да я прободе с копието си, но Гюки отклони удара с меча си и я доближи.

— Момко, ти май си по-интересен, отколкото изглеждаше. Откога говориш нашия език?

— Аз… — Елис не можа да намери повече думи, погледна Леший и продължи на родния си език. — Кажи му, че искам да говоря с него. Насаме.

— Домина, това е лошо хрумване.

— Домина? — повтори Гюки. — Знам само две думи на езика на франките. Едната е „чукане“, другата е за онази, с която го правя.

Леший вдигна ръце.

— Край на преструвките. Моля ви заради верността, която дължите на Хелги. Наистина е време да говорим насаме с вас.

48.
Божието слово

Жеан се молеше до гробовете:

— Избави ме, избави ме!

Друг глас прониза мрака:

— Три кораба, Офети. Твърде много са!

— Но ще е славна гибел, Фастар. Нали? И ще пеят за нас, нали? Хората на Гретир прославят храбрите си врагове — ще живеем вечно в песните на скалдите.

— Сигурен ли си, че трябва да го направим?

— Да.

— Тогава да се захващаме. Ще ги подмамим към манастира. Запалете огньове!

Жеан не виждаше. Отново. Мека чернота бе заличила зрението му. А после усети грабителите, спрели на брега, омайната воня на тяхното настървение, изкусителното им вълнение и страх прочистиха ума му като острата миризма на амонячна сол и той пак виждаше всичко. За него луната беше като студено слънце, показваше ясно мъжете върху широката ивица мокър пясък.

Слухът му се изостри повече отвсякога, от ушите си научаваше почти колкото от очите. Чуваше и шумоленето на викингите наблизо, забързаното дишане на младока Астарт и по-равномерното, дори бавно дишане на Офети, който налагаше спокойствие на тялото си. Чуваше плискането на водата по корпусите на корабите, жвакащите крака на грабителите по подгизналия пясък. Чуваше и тяхното дишане, напрегнато и ускорено. Шумът на въздуха в дробовете на човек не беше само звук, а разкриваше слабост, сила, съмнения и решимост.

Мракът… Жеан потърси мрака. От онзи вой откъм кораба кожата му настръхна, мускулите му сякаш запълзяха по костите подобно на гъсеници по клони и той се промъкна в сенките. Изплю месото от устата си, мъртвешкият вкус изведнъж стана неприятен. Още беше гладен, но за нещо друго, за топло месо в устата, за плът, попила тревога и страх, за треперенето на тялото, докато душата надниква в селенията на смъртта.

Виждаше твърде добре и в сенките, но по инстинкт разбираше ползата от тях. Затова оставаше на сянка, плъзгаше се покрай стените на двора, промъкна се между скриптория и килията за покаяние. Лунни лъчи го огряха и той спря за миг. Вдигна ръка. Дланта беше дълга и силна, ноктите — дебели, пръстите — мускулести, досущ като на статуята на някое страшилище, сложена на църквата в „Сен Дени“. Опипа челюстта си и навлажни устата си с език. Усещаше езика си някак прекалено голям, нахапан от припряност, докато бе преглъщал. И устните му бяха разранени, а кожата изопната по костите. Грабителите с техните забързани сърца и дъх на напрежение доближаваха манастира. Той изплю слюнката, събрала се в устата му.

Изпълваше го въодушевление, чу собствения си кикот, макар да не знаеше на какво се подсмива.

Заливаше го потоп от милиони миризми. Струваше му се, че цял живот е страдал от тежка хрема и изведнъж се е отървал от нея насред лятна ливада. Ето го дъха на гнилоч от викингите — и от зъбите, и от месото между зъбите. Потта им вонеше на вкиснало, но в същинска цветна дъга от оттенъци. Различаваше кожите, които носеха, долавяше мъките на животните, от които бяха одрани, усещаше вълната на техните наметала, овлажняла от росата, запазила и миризмите на кошара. А откъм брега ветрецът носеше друга, едва различима миризма. Жена. Не всички нашественици бяха мъже.

— Ще го направим бързо — обясняваше Офети. — Ще се прокраднем хитро зад дюните. Срязваме въжетата на руля на два от корабите и офейкваме.

— Те са оставили хора да пазят корабите.

— Нали вече казах — трябва да го направим бързо.

— А с монаха какво да правим?

— Оставяме го да пирува в гробището — предложи Егил. — Той е омагьосан.

— Той ни заведе при цяло златно съкровище — напомни Офети.

— Няма да търпя трупоядец на кораба си — отсече Фастар.

— Корабът няма да е твой.

— Няма да е и твой, ако се помайваме.

— По-добре да го зарежем, Офети. Знаеш, че християните са човекоядци. Те сами си признават, че ритуалите им са такива.

— Аз… — Офети щеше да каже, че няма време за препирни, но монахът беше изчезнал. — Добре, момци, това е. Смърт или слава. Може би и смърт, и слава. Или поне смърт. Готови ли сте?

— Хайде да ги надхитрим — кимна Фастар.

Викингите изтичаха през задната врата на манастира и заобиколиха приведени зад дюните отстрани.

Жеан ги слушаше как се отдалечават. Продължи безшумно в тесния проход с богатата му смрад на плесен и пикня. Омайваха го по-силно от всяка китка цветя, която бе помирисвал през живота си. Стигна до скриптория, където изработваха свитъците и книгите. Вратата беше открехната и ароматът на велен го привлече. Знаеше от какво се нуждае — да чете, да закотви ума си към Божието слово. Най-горчивото последствие от слепотата бе неспособността да чете и принудата да слуша текстове от Библията, четени от монаси, които нямаха усет към думите. Запомни наизуст дълги откъси, повтаряше си ги в тишината на килията и ги прочистваше от подсмърчането на брат Фротлек, от бездушното дуднене на брат Рагенар, изричаше ги както той смяташе, че трябва да бъдат произнесени.

В покрива зееше дупка колкото протегната ръка и оттам проникваше лунна светлина. Тук бе горял огън. Предишни грабители не бяха устояли на изкушението при толкова книги и свитъци. Навсякъде по пода имаше обгорели парчета велен, миризмата на овъглена животинска кожа още тегнеше във влажния въздух. Викингите унищожаваха писмената, защото не означаваха нищо за тях, но пък бяха ценни за враговете им. Така белязваха своя територия, натрапваха свои ценности. В стаята все още се усещаше и потта на нашествениците. Надушваше тяхното удоволствие. Те се бяха забавлявали да горят и разрушават.

Седна на пода и взе парче велен.

— „Ангелите пък, които не опазиха своето началство, а напуснаха жилището си, запази във вечни окови, в мрак, за съда на великия ден.“^[13]

Четеше на глас, опитваше да се върне към онова, което беше преди — учения монах от „Сен Жермен“, когото Бог бе поразил телесно, но възвисил духовно.

Сега думите нямаха смисъл за него, но звученето им го свързваше с предишната му същност.

— Аз съм човек по Божий образ и Божие подобие… — промълви той.

Нещо прошумоля в двора. И желанието се пробуди отново у него. Той напъха парчето велен в устата си и отхапа, вкуси кожа и пепел. Гладът не отстъпваше. Легна на пода в скриптория, насилваше се да не обръща внимание, да задоволи глада с изгорени късчета, усещаше вкуса на мастило, на кози, на кръвта от неродено козле. А гладът само се разпалваше. Жеан се гърчеше на пода в борбата да го прогони.

— Аз съм човек…

Наблизо вече крещяха:

— Вижте тук! Проверете и там! Има нещо за нас. Магьосницата няма да ни излъже.

Тропот на ботуши отвън. Ръка отвори вратата докрай. Нов сноп лунни лъчи се преплете с първия от пробития покрив.

— Момци, момци, насам!

Едър викинг на прага, сребрист проблясък пред коленете му — той въртеше дръжката на брадвата си.

— По Божий образ и подобие — изрече Жеан на норвежки.

— Какви ги дрънкаш, човече? Къде ви е златото, страхливецо? Заведи ни при вашето злато.

— По Божий образ и подобие — повтори Жеан.

— Какво подобие бе? Момци, елате тук. Спипах един от тях. Ти монах ли си? Монах ли си?

— Аз съм вълк — отговори Жеан и скочи към гърлото му.

Уби го бързо, с едно извиване на шията. Притиснат до стената в сенките, Жеан чакаше следващия. Трупът лежеше на лунната светлина с изцъклени очи като удавник под водопад.

— Вътре има някой.

— Нали Ерик влезе?

— Но не излезе.

— Не говори глупости. Ей, Ерик, добре ли си?

Навсякъде из манастира обикаляха мъже и май търсеха нещо. Той клекна, опря се на ръце и изопна гърба си. Усещаше се силен, у него сякаш бликаше дълбок извор от жизненост. Когато болестта го повали, не беше лесно да свикне със състоянието си, плачеше безпомощно на постелята, а летните ухания го подканяха да тича из полята, тялото му оковаваше духа. И сега жадуваше за движение, но този път ликуваше. Можеше да се движи и щеше да го направи. Просто изчакваше.

— Ерик! Ерик!

В рамката на вратата се появи мъж. Пристъпи навътре, надничаше с пестеливо въртене на главата, все едно се боеше, че мракът ще го ухапе. Тъкмо това се случи. И той беше завлечен в стаята. Умря, без да изпищи.

Още гласове:

— Ерик! О, не! Тенгил… Тенгил лежи вътре.

Влезе викинг и приклекна в светлата ивица да погледне отблизо приятеля си.

— Кълна се в дебелия грездей на Фрейр, счупили са му врата!

Той опипваше и с двете ръце шията на убития мъж. Влязоха други двама, които се оплакаха, че е тъмно. Всички се взираха в трупа, движенията им бяха бавни и тромави.

Изповедникът като че се сдоби с ново сетиво. Знаеше съвсем точно накъде гледат викингите, знаеше и че не са го видели. Не само бяха мудни в крайниците, но и вниманието им се пренасочваше мързеливо. Единият държеше сеакс — по-евтино подобие на меч, всъщност просто голям нож. Оглеждаше тъмната стая, обаче минаваше цяла вечност, докато погледът му се премести от едно място към друго.

— Чувате ли? — обади се друг викинг.

— Какво?

— Дишане.

— Ама той е мъртъв. Главата му е почти откъсната.

— Не той бе, глупако! Нещо друго…

Жеан слушаше. В тъмата сетивата му бяха безпределно чувствителни. Чуваше насекомите навсякъде — в остатъците от сламения покрив, по стените, в дървенията навън. Чуваше ги както никога досега. Нощта ехтеше от песни на съблазън и бойни викове, безброй двойки буболечки се събираха за размножение или унищожение. Представяше си сътворението, гъмжащо от изтребление и нагон. Вечната песен на природата, откакто Бог вдъхнал живот в рая.

Тримата в стаята млъкнаха и сякаш се вцепениха. Жеан нападна.

Викингът с оръжието в ръка отлетя назад и главата му се заби в каменната стена с мокро хрущене. Най-близкият до Жеан северняк клечеше с гръб към него. Преди да шавне, Жеан го награби за туниката и косата, блъсна главата му в лицето на коленичилия до него. И двамата се проснаха в несвяст. Всичко приключи за три удара на сърцето.

Жеан се ослуша. Никой не идваше. Викингите си имаха навици и търсеха злато в църквата. Някои вече държаха запалени факли, бледото зарево понякога открояваше рамката на вратата.

Съзнанието му гаснеше. Изповедникът беше далечен глас в него, чут като през силен вятър, думите му — шепот, мислите — недостъпни. Припълзя към лежащ в безсъзнание викинг и сви пръсти около шията му. Смаза гръкляна и заби зъби в кожата на мъжа. Кискането в главата му се превърна в задъхано, олигавено, скимтящо сумтене. Уби и втория викинг като първия. Вкусът на плът умножаваше силата му. Седеше на лунната светлина, без да го е грижа дали ще го видят. За него лъчите бяха като водопади от сребърни монети — чудо от приказките, които монасите в „Сен Жермен“ си разказваха шепнешком.

Изправи се. Тялото му беше пъргаво, лекотата на движенията го опияняваше. Пое миризмите на сол и тръстики от брега, на мокра свежа трева, на мъжете, които се потяха и тършуваха наоколо.

Жеан се измъкна от скриптория и тялото му сякаш се преливаше, а не се прокрадваше. Викинг се бе шмугнал в тесния проход да пикае. Умря със смъкнат около бедрата панталон, шията му бе счупена с поредното светкавично завъртане. Жеан се озърна, съзнанието му бе удавено от усещанията, които го заливаха. Всичко беше по-наситено — шумовете на грабителите, калдъръмът под краката му, черните петна на рехавите облаци, ярката луна над тях, а над всичко вкусът на кръв в устата му. Той се приведе ниско. Шарките на сенките бяха гора, а той — ловуващ вълк. Жеан остави трупа на земята и се върна към църквата. Сега искаше да убива, за да изтребва. Глада го имаше, но надделяваше стремежът да оцелее.

Гласове зад него:

— Има мъртвец тук. От нашите. Някой брани това място!

Забързани стъпки.

— И в стаята има трупове. Същинска кланица!

Под покривалото на сенките беше уютно и безопасно. Неколцина мъже идваха по пътеката. Последният беше съвсем млад, на не повече от петнайсет години. Силните пръсти на Жеан се обвиха около гърлото му и го лишиха дори от последен стон преди смъртта. Сложи внимателно трупа да легне и се върна в мрака, плъзна се покрай стената и стигна до двора. Пламтящите факли прорязваха ослепителни линии в тъмата. Сърцето на Жеан се разтуптя, но не от страх, а от вълнение — вълнението на лисица, доближила курник. Долепен до стената, той знаеше, че не го виждат. Разгадаваше лесно притъпените сетива на мъжете наоколо. Скрит зад колона, бе застанал до викинг, който проклинаше и викаше:

— Покажете се, страхливци, лишени от мъжество като треперещи в тъмното момичета!

Жеан го докопа за косата, отметна главата назад и изтръгна гръкляна му с нокти. Блъсна жертвата и викингът се заклатушка по двора, опрял длан в шията си. Факли осветиха умиращия мъж. Изглеждаше, че викингът е подхванал селски танц, а останалите се събират около него в ритъма на музиката. Той се свлече.

— Какво?! Какво става?

— Има чудовище, някакъв трол, нощен вълк!

— Доведете Мунин. Тя ще го изкара на светло. Доведете Мунин!

Жеан гледаше от сенките, докато викингите напразно се мъчеха да помогнат на съратника си.

Същински великан се надигна и удари по щита си.

— Да намерим тази блатна твар! — изкрещя той.

И тогава мъжете около трупа сякаш полудяха като мишки около котка. Втурнаха се на всички страни, размахали оръжията си, все едно се опитваха да съсекат тъмата. Фучаха навсякъде, мушкаха, замахваха, виеха.

— Ще те довършим, вълк!

— Один е дошъл за тебе, тролски вещер. Краят ти е близо!

— Покажи се, блатна твар, чудовище!

Брадва изсвистя в сенките, но Жеан вече не беше там. Когато севернякът отмина, Жеан се върна на мястото си.

После се махна от двора и попадна в друг тесен проход между църквата и стената на манастира. Пак припълзя наведен ниско.

— Тук няма никого.

Натъкна се на четирима от грабителите. Един държеше запален факел и се блещеше право в него само на двайсетина крачки.

— А онзи прегърбеният какъв е?

— Монах.

Последните думи, които викингът изрече през живота си. Движенията на Жеан вече не зависеха напълно от волята му. Пред него се изпречваха лица в тъмата, очите бяха опулени от ужас. Протягаха се ръце и изчезваха, откъснати или счупени. Под ноктите си усещаше коси, шии, очи и мишници. Седеше върху гърдите на човек… или останки на човек. Лицето беше разпрано, скалпът — съдран. Напомняше за восъчна фигура, оставена да се топи на слънце.

Нещо доближаваше бавно. Блещукаше на лунните лъчи като парче скала, обсипано със скъпоценни камъни. Жеан протегна ръка и го хвана, за да погледне отблизо. То беше свързано с друго, дълго нещо. Знаеше какво е Съзнанието му се насилваше да намери думата. „Нещо, което вреди.“ Ей сега щеше да го назове. Някаква жива твар бе хвърлила към него вредното нещо. Скочи напред и смаза тази твар. „Как се нарича?“

Думата се намести на езика му.

— Копие.

„Да, копие.“ Захвърли го и прекрачи трупа на онзи, който метна копието по него.

Седна да яде, пръстите и зъбите му откъсваха месото от костите. Наслаждаваше се на богатите вкусове — желязото на мускулите, сладостта на черния дроб, дъха на обор, когато разкъса червата и се вгледа какво има вътре.

Гласове. Безсмислиците на воините.

— Гретир! Гретир, той е тук. Ти можеш да сбъднеш пророчеството. Вълкът те чака тук.

Казаното не означаваше нищо за Жеан, който се тъпчеше с месо. Преяде, затова повърна и продължи да се тъпче.

Викинги преградиха и двата края на прохода. За него беше все едно. Той беше улисан в засищането на глада. Стълпиха се мнозина — поне по трийсет бойци и от двете му страни.

— Гретир!

Гъмжилото в края на прохода откъм морето се раздели. По пътеката между викингите мина огромен мъж с меч и щит. Носеше ризница, под конусовидния му шлем се спускаше плетена броня, която предпазваше шията. Той крачеше предпазливо, протягаше меча напред и мушкаше в тъмнината.

Викингите се размърдаха и в другия край. Появи се жена, плътта й бе надрана на прекрасни ивици, миришеха на желязо и сол.

Жеан вдигна глава. Долавяше нещо особено в тази жена. Вниманието й се съсредоточаваше в тесен поток като на дебнещ звяр, душеше го и не забелязваше нищо друго, освен него. Тя се страхуваше. Надушваше острата миризма на уплахата й.

Мъжът с меча вървеше по прохода към Жеан.

— Аз съм Один! — провикна се той.

Луната се пъхна в облак и проходът притъмня още повече, факлите не разпръсваха мрака надалече.

Жеан стана, омаян от вкуса на плътта, от гъмжащите в него усещания. Забеляза, че има гъсти косъмчета по ръцете си, които лъщяха в светлината на факлите.

— Аз съм Один! — повтори гръмогласно викингът.

Втурна се към Жеан, мечът му ту се появяваше, ту изчезваше, улавяше за миг лунните лъчи и се губеше в тъмнината. Жеан усети как мускулите му се отпускат преди скока, готови за усилието, което щеше да го хвърли към противника.

Но щом огромният мъж нападна, писък раздра нощта. Не беше само звук, а бурен леден повей, нажилил тялото на Жеан с градушка и изцедил силата от ръцете и краката му. Той тупна на колене. Успя да отбие встрани меча, но великанът се вряза в него и го повали на гръб. Жеан удари толкова силно, че изви главата му встрани и шията изпука. Трупът на викинга го притисна към земята с мъртвата си тежест. Жената изпищя отново и му отне остатъците от сила, а после Жеан се озова на твърде странно място.

Нямаше нито викинги, нито манастир. Стоеше на висока канара над земя с фиорди и планини. Пред него беше жената с раздраното и насечено лице, очите й — празни дупки. Привидя му се, че пълната луна се е спуснала от небето и се е настанила на раменете й вместо глава. Жената имаше двойствена същност — беше и самата тя, и още нещо, мимолетно въплъщение на стара, неизменна сила, около която се въртеше светът в целия си хаос, брожение и красота.

Викингите се втурнаха към него вкупом. Хапеше, блъскаше и се бореше, но писъкът го отслаби. Притиснаха го, вързаха ръцете му зад гърба. Ритаха го и го заплюваха. Омотаха още едно въже около тялото му, после и трето. Стегнаха шията му така, че едва дишаше. Щом се увериха, че е безпомощен, викингите се разлютиха още повече. Юмруци, ботуши, дръжки на копия се забиваха в него.

— Спрете.

Гласът на жената ги накара да престанат.

Той погледна нагоре. Пред него стоеше бледото момиче. То му обърна гръб и се отдалечи, а той проумя, че е дошъл точно там, където го водеше. Където искаше да бъде.

Изведнъж Жеан заплака. Усещаше непоносимия вкус на човешка плът в устата си, по устните и брадичката му се стичаше кръв.

— Отче, прости ми. Отче, прости ми. — Той трепереше на камъните. — Съгреших и извърших неправди и злодеяния, разбунтувах се, дори погазих Твоите заповеди и Твоята воля.

Спомни си парчетата велен, спомни си как оскверни и светите слова, и човешкото тяло.

Жената вървеше опипом в прохода и накрая коленичи до него.

— Още не са ти поникнали зъбите, Фенрисулфр. Ще се срещнем отново, когато пораснат.

Позна гласа й — тази жена му пя, докато Гарвана го изтезаваше.

— Намерете килията за покаяние и го затворете в нея.

— Няма ли да го убием още сега?

Жеан почувства колко е неуверена жената, сякаш мислите й жужаха безпомощно като муха, блъскаща се в прозорците на катедрала.

— Не — отвърна тя. — Боговете искат тяхната прокоба да се сбъдне и в света на хората. Не му е отредено да умре от вашите копия.

— А какво му е отредено?

— Той ще убие своя брат — каза Мунин, — а после… — тя помълча, за да подбере точните думи, — … после мъртвият бог ще срещне съдбата си. Това е вечният път и целта, за която се трудим.

49.
Раздяла

Гюки внесе три свещи в малък параклис — голо помещение, зад чийто прост олтар бе нарисуван разпънатият Исус. Стаята беше почти непокътната, защото нямаше нищо за крадене.

Предводителят на пиратите огледа Елис и внезапно протегна ръка към туниката й, за да опипа гърдите. Елис се отдръпна, но той не се и опита да я задържи, само поклати глава.

— Домина… — промърмори. — Дама. Отдавна съм на кораб, момиче, както и всичките ми бойци. Наистина си ни добре дошла тази вечер.

Елис срещна погледа му и заговори на романско наречие:

— Аз съм Елис от рода на Робер Силния, годеница на Хелги, подгонена от врагове, преследвана и сама, ако не броим този слуга. Поздравявам те, Гюки, сдоби се с чудесна плячка. Ако ме върнеш на Хелги невредима и девствена, ще бъдеш богат. Кажи му това, Леший.

— Не сте чули правилно какво казах, господарю — подхвана търговецът. — Това момиче не е нищо повече от моя слугиня.

Този път Елис заговори неуверено на норвежки:

— Представяш ме за каквато не съм, търговецо.

Той се ококори.

— Помислих, че съм сънувал в двора. Значи говорите езика на норманите.

— Да.

— И скрихте това от мен.

Тя пак се обърна към Гюки и каза на неговия език:

— Аз съм франкска благородничка, сгодена за Хелги Пророка. Заведи ме при него и спечели много злато.

Гюки помълча, само се взираше в нея.

— Кажи ми, домина, защо косата ти е окълцана като на селски идиот и пътуваш в мъжки дрехи с меч на кръста? Защо магьосници скачат от покривите и се борят да те освободят? Ти си християнка. Защо хора, почитащи нашите богове, се стремят да ти помогнат?

— Той е човек на Хелги и дойде да ме отведе при княза. Преследваха ни от единия край на моята страна до другия. Вече нямам закрилници. Затова се предреших. Като жена съм беззащитна. Като воин имам някакъв шанс.

— А ти воин ли си? — попита Гюки. — Чувал съм за девите воини, но никога не съм ги срещал.

— Убих краля, който притежаваше този меч. Моята ръка погуби Зигфрид Датчанина.

— Той беше могъщ крал — разтревожено промърмори Гюки. — Би трябвало да те нарека лъжкиня. Никоя жена не може да убие силен боец. Немислимо е. Но и тук на брега ти си затрила Бродир. Ама че чудата история…

Предводителят на пиратите млъкна отново. След кратък размисъл докосна стената с Христос на кръста и му заговори:

— Один, боже на обесените, боже на кралете, боже на лудостта и магията, дари ми прозрение. Кажи ми какво да направя. Ти, който си висял на дървото девет дни и девет нощи, смразен от луната и пронизван от звездната светлина, намушкан с копието и удушен от примката, посочи ми пътя сега и при първия сгоден случай ще се впусна в битка. Ще убия деветима мъже в твоя чест.

Гюки още дълго не отмести ръката си. Свещите бяха изгорели до половината, когато се обърна.

— Ще ми се да те изчукам и да те хвърля във водата. Носиш лош късмет, госпожо. Привличаш вълци. Жена не може да убие крал като Зигфрид. Но не ми се вярва да лъжеш. Колко дълго си пътувала, придружена от този маймуняк — недокосната, неограбена и все още жива?

— От Париж до тук.

— Значи имаш могъщи закрилници. Онзи магьосник уби петима от бойците ми.

— Щеше да убие повече, но дойде тук ранен.

— Ако се натъкнете на Гарвана, ще загубите още мнозина — обади се Леший.

— На кого?

— На Гарвана. Той е магьосник от вашия народ. Зигфрид използваше дарбите му, преди да умре.

— Чувал съм за него. Има сестра, нали?

— Има. И може би тя ви наблюдава сега.

— Как?

Леший преглътна на сухо.

— Тя е изпратила човека вълк. Тя е на страната на Хелги и закриля тази дама. Който се опита да й стори зло, ще пострада от Гарвана.

— Значи е време да не протакаме повече, ами направо да я хвърлим в морето! — озъби се Гюки.

— Те служат на Один. — Търговецът посочи стенописа. — Кажете ми, този бог склонен ли е да прощава? Преуспяват ли неговите врагове?

Гюки цъкна с език.

— Каквото и да направите — продължи Леший, — те ще дойдат. Но има един начин да се спасите — и вие, и вашите бойци.

— И какъв е той?

— Първо се закълнете да не сторите зло нито на мен, нито на дамата.

— А не искаш ли веднага да ми кажеш всичко, за да не ти отрежа езика, да не го забия на мачтата и да проверя ще го накара ли вятърът да проговори правдиво?

— Знаете, че говоря истината. Знаете, че те идват. Вижте онзи в двора. Колко воини бяха нужни, за да го убият? Искате ли Хелги да се отблагодари със злато на Гарвана и неговата сестра за това, че са му върнали момичето? Те просто ще разпилеят златото по вятъра и ще се върнат в някое от мръсните си леговища насред гората. Отрежете ми езика и моят призрак ще гледа как Гарвана ще направи същото с вас.

— Не се боя от смъртта — натърти Гюки.

— Но не искате ли да се върнете при своя народ богат със злато и слава? Да не предпочитате да се върнете с празни ръце, вместо да се надсмеете над враговете си?

Гюки изопна рамене.

— Сега говориш по-разумно. Кажи ми какво мога да направя срещу този Гарван.

— Заклевате ли се да не ни сторите зло?

— Заклевам се — предводителят докосна нарисуваната фигура — пред Один, който увиснал на дървото, за да се сдобие с мъдрост.

— Той не обича да пътува по вода, освен в краен случай — сподели Леший. — Затова вдигнете платната. Лесно е.

— Добре. Скоро ще се зазори. Тогава ще потеглим.

Някой потропа на вратата. Влезе Килфа със запалена свещ, над чието пламъче лицето му изглеждаше изопнато.

— Загубих още един брат. Току-що Хродингр умря от раните, които му нанесе човекът вълк. Искам да знам какво казва това момче. Няма да се откажа от моя хьолмганг.

Устата на Гюки се изви така, че приличаше и на усмивка, и на гримаса.

— Килфа, остави братята си да почиват в мир.

— Според закона никой не може да ме лиши от моето право.

— Така е. Но трябва да знаеш, че твоят брат не е бил убит от мъж.

— Този тук е мъж, преживял поне петнайсет лета.

— Не, жена е.

Зениците на Килфа се разшириха.

— Ако желаеш — продължи предводителят, — ще имаш своя хьолмганг, но щом тя умре, всички ще научат, че не е била мъж. И ще се знае, че твоят брат е умрял от ръката на жена. Тя е нещо като принцеса. Отива при Хелги в Алдейгюборг. По-добре ще бъде, ако тя легне на брачното си ложе, а ти вземеш кръвнина от княза, вместо да опозориш семейството си.

Килфа потръпна.

— Невъзможно е жена да убие моя брат. Не е жена.

— Килфа, аз сам напипах доказателството през туниката й. Могъщи сили бдят над нея. Не жена е убила твоя брат, а боговете с нейната ръка. Иначе как една франкска девица би успяла да погуби мъж като Бродир?

— Защо не я насилим и убием?

— Така обаче ще разкрием, че жена е убила Бродир. Както ти казах, с кръвнината ще опазиш и честта, и гордостта си.

Килфа кимна.

— Само ако отплатата е щедра.

— Ще бъде — увери го предводителят. — Не споменавай пред другите, че има жена на кораба. Така ще се опазим от ненужни разправии.

Килфа изсумтя и излезе от параклиса. Гюки погледна Елис.

— Е, госпожо, ще пътуваш с нас.

— Ще бъдеш възнаграден за това — обеща тя.

 

 

В студеното утро задуха благоприятен вятър откъм брега.

Корабите бяха натъпкани с плячка — няколко коня, доста хубави столове и гоблени и множество денкове с вълна. Леший си избра един от тях да седне на кърмата. Усмихваше се. Дамата седеше до него. Бойният кораб беше тесен и нямаше много място за плячката. Мулето пасеше жилави треволяци нагоре по брега. Търговецът изостави животното с голямо нежелание — не от привързаност, а защото имаше само него, освен Елис, с която никак не беше лесно да се спогоди. Опита се да вземе вълчата кожа, но викингите я обявиха за нитинг. Доколкото разбираше, думата по смисъл беше близка до „прокълната“. Корабите обаче щяха да спрат в Бирка, за да търгуват и да натоварят припаси. Познаваше някои търговци там и разчиташе, че ще успее да качи дамата на друг кораб и да я отведе, преди викингите да се усетят. Имаше кормчии, готови да започнат плаването към земите на Рус посред нощ, стига луната да е достатъчно пълна. А с обещанието за награда от Хелги би ги склонил лесно.

Повечето гребци седнаха при веслата, другите избутваха корабите във водата. Коремът на Леший беше пълен с месо от варения заек, който Елис купи от северняците, на раменете си търговецът имаше наметало, което пак тя купи за него, а сега кораб щеше да го понесе към дома. Гюки имаше още два добре изработени дракара. Срещу три такива кораба всеки друг пират би се подвоумил. Търговецът се загърна с наметалото и се улиса в мечти за вино под слънцето на Ладога, за храмови блудници и подлютено месо от сергиите на пазара.

Викове и тропот. Мъжете на брега бяха изтласкали кораба във водата и се качваха на борда. Леший видя, че двама здравеняци тръгнаха към него.

— Да те няма! — заповяда Килфа.

— Какво?

— Да те няма. Веднага.

Гюки стоеше усмихнат зад тях.

— Обещахте да не ми сторите зло — напомни търговецът. — Заклехте се.

— И ще спазя дадената дума. Тук водата не е по-дълбока от човешки ръст. А ти можеш да плуваш, нали?

— Мога, но…

— Ето това исках да чуя! Разкарайте тази източна въшка от кораба ми!

Леший се съпротивяваше, но нямаше полза от това. Двамата воини го метнаха през борда и имаше късмет, че не се удари в най-задното весло.

В плитчината водата почти не омекоти падането му и той остана без дъх.

— Дръж, търговецо!

Елис запрати нещо към брега. Беше ножът му за рязане на коприна.

— За да се браниш! — провикна се тя.

Леший взе ножа и се изпъчи подгизнал на пясъка.

— Никога няма да се доберете до Хелги без моята помощ! — кресна към Гюки.

Предводителят на викингите се разсмя.

— Сражавах се до Хелги при Миклагард. Той ми е като брат и ще ме посрещне с отворени обятия.

Леший се свлече на колене, заудря с длан по водата.

— Не е честно! Борих се. Търпях. Перуне, какво още трябва да направя, за да заслужа благоволението ти?

Никой не го чу. Корабите се бяха отдалечили на двайсетина дължини от брега.

Леший се разрида и пльосна във водата, искаше му се тя да го залее, да го удави или да го отнесе на място, където животът е лек, а печалбата пада сама от дърветата. Претърколи се на гръб.

— Нямам нищо. Не наследих нищо. И не създадох нищо. Нямам приятел, нямам съюзник, нямам и свой дом. Аз съм нищо. Нищо! — Мяташе се като изхвърлена на брега риба, но изведнъж се опомни. Мулето… — Стига си се жалвал, момко — скастри се той и хукна колкото сили имаше към манастира.

Елис го гледаше отдалече — нелепа дребна фигурка, все още ламтяща за своята изгода на чужд бряг. Съжаляваше го, но изпитваше и особено облекчение. Досега зависеше от помощта на други, ала вече беше сама. Обърна гръб на брега. Светлината наоколо преливаше в сиви оттенъци, границата между морето и небето оставаше невидима, все едно корабът пореше не вода, а облаци. И отново я споходи увереност, че е пътувала така и преди. Видя себе си на друг кораб по друго време, но със същата сивота навсякъде около нея.

Спомняше си как тогава се отказа от живота, потопи се във водата и се помоли за смърт. Спомняше си сковаващия студ, непослушните си ръце и крака, които се напрягаха да загребват въпреки желанието й да се удави. Сега сякаш изиграваше отново стара история и постъпките й бяха ехо на други, някогашни постъпки. Сред толкова страшни заплахи — Гарвана, човека вълк, викингите, дори местните хора, — не бе имала време да обмисли какво се случваше с нея. Ето че проговори норвежки, а доскоро разбираше само няколко думи. Но и сега опиташе ли се да мисли на този език, мяркаха се единствено откъслечни изречения: „Ще живея отново, Вали. Сияйна магия проникна в мен, когато богът умря“.

Замисли се за изповедника. Какво ли го е сполетяло? Не се съмняваше, че той е мъртъв и тя някак е станала причина за края му. „Както и преди.“ Не беше нейният глас, а по-скоро момичешки.

Дните се редуваха, корабът плаваше в мъглата. Когато тя се разнесе най-после, по светлото небе се проточваха облаци, издължени като бойни кораби. По залез слънцето превърна океана в златно покривало. Вечерта задуха добър за тях вятър, луната се издигна кръгла и ярка, водата под нея блещукаше подобно на драконов гръб. Корабите не спираха, а сякаш летяха по лунен лъч над черна пустота.

Чу се приглушен вик от друг кораб.

— Какво има? — извика Гюки.

— Бойни кораби край брега. Там има манастир.

Предводителят завъртя глава.

— Този труп бе оглозган до голо още преди години. Нека те си губят времето там. Ние продължаваме по пътя си.

— Можем да им вземем корабите.

— Или да заседнем в плитчина. Имаме плячка и гост, няма как да натоварим още много неща. Хайде да си отиваме в Бирка и да забравим за тези пирати.

— Но онзи кораб е на Гретир. Веднага го познах.

— Аа… това вече е съблазнително. Мразя копелето.

От брега долетя страшен пронизителен писък. Друг му отвърна от склона близо до манастира.

Елис се взря над водата. Стори й се, че един от корабите на брега свети. Усети студ и боцкане по кожата. Знаеше какво е това. Градушка. Знаците в нея, които говореха и казваха имената си — кон, факел, елен, се размърдаха, припламнаха, изцвилиха. Елис промълви дума на норвежки:

— Сродник…

Каквото и да се пробуждаше в нея, то бе разпознало свое подобие отвъд водата.

Озърна се към викингите. И те гледаха напрегнато брега, но никой не споменаваше блестящото променливо нещо над черните очертания на корабите. Само тя ли виждаше този сребрист облак като падащи листенца от лунно цвете? Тя изрече името му:

— Хагаз.

Знаеше, че е руна, намерила въплъщението си на брега. Значи не беше единствената, която носеше тези знаци в себе си.

Острият вой пак пропъди тишината. Елис наблюдаваше северняците. Не пролича някой да е чул.

Гюки поумува още малко.

— Ако успеем да ги доближим, можем да им откраднем корабите, докато те са на брега, и да отплаваме навътре. Пък и да не успеем, ще стане хубава битка. Момци, там има дракар и два чудесни тлъстички кнара! — Той погледна Елис. — Донесе ни късмет. Дано е така и в Ладога. Ей, отваряйте бъчвите и вадете оръжията!

50.
Среща със смъртта

Леший си отдъхна, щом намери мулето да пасе там, където го бе оставил. Побърза да го хване и пое обратно към манастира. Чувстваше се уязвим и самотен, а и твърде премръзнал. Хем беше мокър до кости, хем пак духаше рязък вятър, а облаците сивееха ниско и нямаше надежда слънцето да се покаже.

Реши да тръгне на изток. Щеше да язди мулето. Но това беше единствената добра страна на положението му. Предстоеше му да мине през огромни гори, пълни с разбойници, нямаше храна и бе въоръжен само с малък нож, пък и изобщо не знаеше как ще бъде посрещнат, когато се върне. Ако успееше да се прибере, бе възможно да бъде набит за назидание и оставен да умре от глад.

Но нямаше избор. Не биваше да се застоява в манастира. Нямаше и огниво да си запали огън, защото то остана в торбите на кораба при дамата. Разбира се, той бе виждал как някои си палят огън и с бързо въртене на пръчка в дупка на друго парче дърво, но тъй и не се научи да го прави. Жителите на Ладога гледаха с презрение на такива примитивни похвати.

Чудеше се дали в манастира няма нещо, с което да облекчи пътуването си. Намери само вълчата кожа, цялата в засъхнала кал, където викингите я стъпкаха до трупа на Чахлик. Те не погребаха човека вълк.

Леший огледа студеното тяло. Лицето беше подуто и почерняло, ритано до самозабрава от северняците. Ръцете обаче бяха непокътнати. Хвана едната с двете си ръце. Ноктите изглеждаха неестествено дебели и остри, пръстите бяха боядисани с вещество, подобно на тъмно мастило. Леший се запита дали то е причината ноктите да пораснат така. Обърна дланта нагоре. Гледаше белезите по пръстите, гънките и линиите по дланта. И си задаваше въпроса дали гадателите на ръка са прави. Дали смъртта на чужд бряг е била записана на дланта на човека вълк?

Погледна и своята длан. По тези линии уж личеше колко богат ще бъде, колко ще живее и колко любов ще срещне. Ако беше вярно, трябваше да е голяма изненада, че изобщо има линии на ръката си за две от тези три неща.

Взираше се в малките спирали по възглавничките на студените пръсти, някои протрити напълно или покрити с мазоли. От много години не бе виждал някого толкова отблизо. Спомни си смътно за отдавна мъртвата си майка — розово лице и бухнала черна коса. Иначе в живота му бе имало само курви, повече на младини, доста по-малко през последните години.

Но никога не бе сядал да разглежда линиите по нечия ръка, белезите, гънките и вените, различни при всеки човек. Истинското му семейство, истинската му любов бяха керваните, пътуващи на югоизток към Миклагард и Серк, а в тях не съществуваше подобна близост. Не би могъл да каже, че дори е изпитвал подобна потребност. Просто го обзе любопитство колко различен можеше да бъде животът му. Семейството и приятелите винаги отстъпваха пред увлечението по търговията. Те бяха като врата, която никога не беше отварял. Ами ако бе влязъл?…

Щеше ли сега да седи в манастира, хванал ръката на мъртвец?

Реши, че ще отиде при Хелги, но не защото очакваше да бъде възнаграден. Познаваше владетелите твърде добре, за да таи такава надежда. Ако имаше късмет, щеше да бъде набит. И въпреки това щеше да се върне, защото се нуждаеше от свое място в света, колкото и незавидно да е то, не искаше да броди като животно в пущинака.

Леший пусна ръката на земята. Сега беше гузен, че взе талисмана на човека вълк. Извади го от пояса си. Имаше странна форма, горе-долу триъгълник, но със заоблени върхове. На камъчето в грубия стил на варягите бе надраскана вълча глава.

— Искаш ли си го, Чахлик?

Не, нямаше да го върне. Щеше да го носи в чест на покойния си спътник. Свали копринената си кърпа и върза връвта на шията си. После я покри с кърпата. Макар че искаше талисмана, оставаше си суеверен и не желаеше богът на северняците да го гледа и да му отреди същата участ като на Чахлик. Чрез камъчето сякаш оставаше свързан с човека вълк и вече не беше чак толкова самотен, макар да не го бе познавал добре. Вдигна кожата от земята и я изтръска.

— Сбогом, Чахлик. Съжалявам, че те сполетя такъв край. С твоята история може да заслужа чаша вино край някой огън и съм ти благодарен за това.

Яхна мулето и потегли към горите, прострели се като океан между него и родината. Животното търпеше ездача си и Леший му заговори, макар че насърчаваше себе си, а не мулето. В горите имаше диваци, които не биха нападнали само голям керван с многобройна охрана.

— Няма да се натъкнем на разбойници, муленце, още им е рано. А тревата е избуяла, нали? След малко ще те оставя да пасеш.

Леший потръпна. Между дърветата не беше студено както на брега, но не беше и топло. Наметна се с вълчата кожа и намести главата на звяра върху своята, за да се сгрее целият.

Пътеката на изток беше прекалено утъпкана. Тя сигурно привличаше разбойниците. Въпреки това продължи по нея, твърде стар беше да се провира в шубраците. Така изминаваше пътя по-бързо. След ден-два щеше да е далече от манастира и селата по брега.

Смяташе, че е същинско чудо да стигне толкова далече, и го дължеше на човека вълк. От Ладога пътуваха дълго с кораби по реките, а когато по неволя навлизаха в горите, острият слух на човека вълк и умението му да намира път ги избавяха от повечето неприятности. Два пъти се изправи срещу противници — диви горяни, мръсни и дрипави. Дори не причакваха в засада някакъв си търговец, дошъл сам при тях. Направо отиваха при мулетата с намерение да ги разтоварят. И Чахлик ги връхлиташе. Първия път натръшка трима веднага, в следващия миг двама се шмугнаха в гъсталака с вопли и счупени ръце. Горяните се пръснаха тутакси.

Но сега Чахлик го нямаше. Леший остана сам със своята боязън от шарения сумрак на гората, в петната измамна светлина му се привиждаха въображаеми чудовища, едва ли не по-лоши от нощните страшилища. Гората кипеше от живот в пролетта, но той не можеше да се наслаждава на прелестта й.

Поне мулето ядеше до насита.

Леший си носеше мях за вода, захвърлен от някого в манастира, пълнеше го от ручеите. И все пак в зеления блясък наоколо се чувстваше окаян, стар и беззащитен. Вечер намираше какъвто подслон предлагаше гората с надеждата умората да победи студа и да го приспи. В повечето нощи студът надделяваше. Започнаха видения от глада и изтощението, той се прегърбваше безволно върху мулето и го оставяше само да си подбира откъде да мине. Животното като че знаеше посоката и продължаваше направо натам, където пътеките се разклоняваха. Изглеждаше доволно от живота. Свежите листа го засищаха, никой не го пришпорваше, а единственият му товар беше старецът.

След цяла седмица в гората на Леший му беше все едно дали ще живее, или ще умре, затова при срещата със смъртта беше готов да я приветства. Смъртта седеше на белия си кон, загърната в черно наметало. Леший зърна фигурата отдалече на пътеката, но беше твърде уморен да бяга.

Смъртта му кресна:

— Помислих те за него!

Говореше като селянин на романското наречие, думите изскачаха от устата му подобно на кинжали.

Леший онемя. Само зяпна силуета, преградил пътя му, и кимна, макар да не знаеше защо.

Забеляза, че наметалото е необикновено, от него стърчаха неща под всевъзможни ъгли. Проумя, че са пера. Пред него стоеше Храфн. Може би ако се държеше с него като с нормален човек, магьосникът щеше да отвърне със същото.

Възвърна си способността да говори.

— Имам чудесно муле за продан, братко, породисто животно от земята на франките. Имам нужда от парите, но спътниците ми не искат и да чуят, ако цената е под сто динара. Аз пък казвам, че ще го дам на подходящ човек и за осемдесет. Побързай, ако ще го купуваш, защото те идват след мен и са мнозина. Купиш ли го сега, дори най-силните бойци сред тях няма да възразят срещу вече сключена сделка.

Смъртта пак отвори уста:

— Надуших човека вълк в сънищата си и тръгнах насам да го търся. Там, където е той, дамата също е наблизо. Взел си от него кожата, която си наметнал на гърба си. Още ли е жив? Дамата с него ли е?

— Мъртъв е, но не го погубих аз.

Гарвана кимна.

— Той умря, докато я бранеше, така ли?

— Има ли значение как е умрял?

— И все пак как умря той?

Ездачът говореше безстрастно, но търговецът позна, че жадува да чуе отговора.

— Той бе омагьосан и дойде да я убие, но се освободи от заклинанието и се опита да я изтръгне от ръцете на варягите. Те му видяха сметката, макар че и той уби мнозина от тях.

Вестта като че потресе конника.

— Източникът на тази магия е руната, която живее в моята сестра. Мъжка магия не може да я премахне. Само жена е способна на това, и то жена, която има руни в себе си.

— Той умря, за да я защити.

— Той не беше онзи, за когото се мислеше. Разгадахме малко неща за него, но поне това научихме.

— И за кого се е мислил?

— За жертвата на вълка.

Леший вдигна рамене.

— Е, накрая пак стана нечия жертва. Дошъл си да ме убиеш ли? Ти служиш на смъртта. Познавам те под името Храфн.

— Къде е дамата?

— Отведоха я. Пътува на изток към Ладога.

— По този път ли?

— Не, по море. По Пътя на китовете, както вие го наричате.

— Значи не ни остава много време. Моята сестра й заложи клопка. Ако не успее да я примами, тогава трябва да заведем сестра ми в Ладога. Краят наближава.

— Какъв край?

— Вълкът идва. За да убива. Дамата, твоя господар Хелги, мен, сестра ми, може би и тебе, както и всеки изпречил се на пътя му. Ладога ще бъде опустошена, а също и кой знае още колко места. Дамата трябва да умре, защото тя го води към бога.

— Нямам представа за какво говориш — каза търговецът.

— Один идва. Мъртвият бог е тук, на земята, и търси смъртта. Ние ще попречим на стремежите му. Богът трябва да живее.

— Мислех, че му служиш.

— Понякога му служим най-добре, като се опълчим на волята му. Тя е противоречива. Изглежда възможно Хелги да е въплъщението на бога, но той може и да не разбира това засега. Виденията на моята сестра са неясни. Ако Хелги е Один, трябва да го предпазим от жената, която призовава вълка, макар че той иска тя да бъде до него. Дори това негово желание може би е достатъчно доказателство, че той е въплъщението на Всеобщия отец. Богът ще дойде и ще срещне края си, ако му позволим.

Леший не разбираше нищо от приказките му, а и не се заслушваше внимателно.

— Ех, защо не дойде моят бог, най-добре с гърне злато в ръцете…

Долови безпокойство в озъртането на Гарвана.

— Може и да се нуждая от твоята помощ в Ладога…

— А можеш ли да ме пренесеш там? Пътят е дълъг.

— Мога да те съпроводя, но ти ще ми помогнеш да стигна до княза. Ти му служиш, нали… както му служеше и човекът вълк?

— Да, негов служител съм, но Ладога е търговски град, можеш да влезеш и сам. Не приличаш на човек, когото ще успеят да спрат, ако реши да отиде някъде.

— Князът иска да я закриля и ще се опасява от нападение. Сестра ми успя да предскаже поне това. Ти можеш да я намериш и да ми кажеш къде е тя.

— Магията ви май е слаба. Да не ви подвеждат прорицанията?

— Проникваме във владенията на боговете. Не се стига лесно до това знание.

Хугин посочи лицето си.

— А защо да рискувам живота си за тебе?

— Мога да те убия и тук.

— И тогава как ще ти послужа? Предложи по-добра сделка.

Леший се учуди на дързостта си, но усетът на търговец му подсказваше, че има предимство.

— Ето. — Гарвана извади от торбата си златна огърлица с рубини. — Твоя е. Имам и сто дихрама в торбата.

Леший взе огърлицата — прекрасен накит, какъвто виждаше за пръв път. Златните нишки бяха усукани, под тях имаше висулки с тъмночервени кристали. Струваше поне две хиляди дихрама.

— Задръж я — махна с ръка Гарвана.

— Не се ли опасяваш, че няма да спазя моята част от уговорката?

— Ще я спазиш — увери го магьосникът.

Търговецът схвана премълчаното — „ако искаш да останеш жив“.

Зае се да пресмята припряно. Толкова пари биха му стигнали за десетина години спокойна старост, дори за двайсетина, ако не прекаляваше с танцьорките и хубавото вино… но той нямаше намерение да се ограничава. А и сполуката му още не беше изчерпана. Чудатото същество явно не разбираше от пари. Току-виж измъкне повече от него. Разбира се, трябваше навреме да се махне далече от Хелги, може би дори да отиде във Византион, но защо да се бои от богати старини в най-великия град на земята?

Леший благодари безмълвно на Перун и сви устни в престорен размисъл.

— Добре, да видим какво мога да направя…

51.
Приятели и врагове

Елис отиде на кърмата. Никой не продумваше, докато викингите приготвяха бойното си снаряжение, чуваше се само чегъртане и дрънчене — вадеха от запечатаните бъчви ризници, брадви, мечове и кинжали, размотаваха мазните парцали от копията, слагаха шлемове на главите си и нареждаха щитове по бордовете на кораба.

Решителността в движенията на тези мъже плашеше Елис. Тя виждаше, че тук няма слабодушни. Хората на кораба бяха опитни в битките и готови за предстоящото нападение. Долавяше вълнение, леки опасения, дори сдържано веселие. Спомни си как се държаха младите жени в Лош, когато бе уговорен брак за някоя от тях. Само че заниманията на кораба имаха много по-мрачна цел. Тези мъже сякаш творяха заклинание, което лъхаше на желязо и кръв, дебнеше зад очите им подобно на вълк край обор, готов да се нахвърли всеки миг.

— Най-добре ще е, ако успеем да ги изненадаме — приглушено натърти Гюки.

— Още не са ни чули и е доста тъмно, няма да ни забележат, докато не им се изтърсим на главите. Повечето са горе в манастира — обади се един от мъжете.

— Можем да убием пазачите и да отмъкнем корабите в морето, преди да направят нещо — изтъкна друг до него.

— Имаме два лъка. Стрелците да минат напред колкото може по-скоро. Разстоянието от корабите до манастира не е малко. Ще ги накараме да си платят за всяка крачка. Регин, вие там готови ли сте?

На десетина крачки от техния кораб прозвуча тих, но силен глас:

— По-готови няма как да бъдем, господарю.

— Дай сигнал на другия кораб да следва нашия по-внимателно. Не познаваме тези води и не искам пробойни в корпусите. Хайде да го направим. Тихо и чевръсто.

Трите кораба се насочиха към брега. Елис стискаше дръжката на меча си. Сега ролята, която играеше, я излагаше на по-голяма опасност, отколкото ако носеше рокля и боне.

Гюки дойде при нея.

— Остани на кърмата. Пазачите на корабите не са много. Всичко ще свърши съвсем бързо.

Тя кимна. Дракарите пореха водата и Елис се питаше изумена как мъжете на брега не чуват шума на веслата.

Но те чуха.

— Пирати! — разнесе се позната дума.

Нападателите забравиха тутакси за тишината и предпазливостта.

За Елис дракарът изглеждаше твърде тесен, дори зле построен, докато плаваха в морето. Вярно, беше бърз, но неустойчив. Чак сега схвана истинското му предназначение. Като плавателен съд беше също толкова подходящ, колкото и мечът за рязане на сирене. Но тласкан устремно от веслата към брега, корабът се преобрази, цепеше вълните като стрела. Тя проумя и защо сложиха щитове отстрани. Сега носът вдигаше високи вълни, които можеха да залеят кораба и дори да го потопят. Щитовете правеха бордовете по-високи. Елис усещаше бързината, тъмнеещата суша беше все по-близо, голямата луна висеше зад тях, а манастирът сякаш се присвиваше ниско на хоризонта. Пясъкът по брега белееше на лунната светлина.

На нападащите кораби всички закрещяха. Елис чуваше имена, които викаха и северняците край стените на Париж.

— Тир е с мен! Тор насочва ръката ми! Вълкът и гарванът ще пируват днес! Один, носещ смърт, е наш крал и съратник! Дедите ви чакат, датчани, и ние ще ви пратим при тях!

Един от пазачите на извлечените на брега кораби тичаше лудешки към манастира. Другите май изпаднаха в паника. Тяхната задача бе да бдят за нападение от сушата, не очакваха някой да им налети от морето. Нямаха време да избутат корабите си във водата, нито надежда да изпреварят три бързи дракара. Разбираха, че ако хукнат да викат подкрепления, корабите им ще бъдат откраднати. Затова наскачаха да пресрещнат първия носещ се към тях дракар. Знаеха, че ще умрат, и виковете им го показваха.

— Тази нощ ще бъда посрещнат от моя баща в залите на Всеобщия отец! А ти ще ми поднасяш чашите, чужденецо, защото ще те отведа със себе си!

Корабът, на който беше Елис, изчегърта по пясъка и тя залитна напред. Преди да се изправи, повечето бойци бяха скочили през борда, крещяха и нападаха. Десетината им противници се бяха подготвили добре за сражението, биеха се плътно един до друг зад стена от щитове, мушкаха с копия и се опитваха да убият враговете, още докато те скачаха от кораба.

Някои от хората на Гюки се покатериха на празните кораби, други десетина се напъваха да избутат най-близкия във водата. Атаката се превръщаше в бъркотия. Не можеха да разчитат напълно на луната, която ту се показваше, ту се скриваше зад облаците, а набелязаните за плячка кораби бяха на известно разстояние един от друг. Никакви стрелци с лък не излязоха напред въпреки заповедта на Гюки. Скоро бранителите на корабите бяха избити и всички се втурнаха да бутат голям товарен кораб. Не се справяха добре, а откъм манастира вече тичаше разкъсана колона от бойци. Според Елис наброяваха поне сто, но мнозина не бяха имали време да вземат щитове, брони и дори ботуши, а тичаха боси по мокрия пясък.

Викингите на Гюки трябваше да се откажат от бутането и да се обърнат, за да ги пресрещнат. Онези, които се бяха качили на корабите, скочиха обратно на брега.

Нямаше никакъв ред в нападение и отбрана, само двубои под луната, превърнала широката пясъчна ивица в светъл мост, където се решаваше кой остава в земния свят, а кой ще се пресели в отвъдното.

Ужасената Елис се скри зад борда на дракара.

Нечие лице се показа изведнъж и тя го позна. Огромният дебелак, който дойде в бивака на Леший, а после я заведе да гледа мъките на изповедника. И той се вторачи изумен в нея. Елис обаче не се подвоуми. Хвърли се в плитката вода през отсрещния борд.

Тичаше, а викингите, които бе видяла за пръв път още в Париж, избутваха дракара обратно в морето. Тя искаше да предупреди Гюки, че ще му откраднат кораба, иначе нямаше как да отиде с него при Хелги. Хвана първия стоящ с гръб към нея воин, когото зърна.

— Вашият кораб е…

Не успя да довърши изречението. Мъжът се извъртя и заби юмрук в лицето й. Заслепи я бяла светкавица и тя се стовари на пясъка. Беше Килфа, чийто брат уби.

— Сега ще си взема кръвнината, курво!

Той извади нож. Елис виждаше отново, макар и мътно, гърбът й изстиваше от влагата в пясъка, луната подскачаше зад мъжа. Той вдигна ръка да я прободе, но се случи нещо, което Елис не разбра. Ръката му изчезна, пръсна червен фонтан, прозвуча писък и Килфа отлетя назад.

Могъща ръка я вдигна и я повлече към дракара.

— Госпожо, подбирай си по-добре приятелите — укори я Офети.

Тя се озърна. Ръката на Килфа лежеше поне на пет крачки от тялото, а черепът му беше разцепен от втория удар на брадвата.

— Крадат кораба ви! Крадат кораба ви! — закрещя Елис.

Двама от бойците на Гюки я чуха и се втурнаха към нея.

Офети я метна над ниския борд на бойния кораб, където я пое Фастар, и застана с лице срещу връхлитащите го воини. Първият се блъсна в щита му като в стена и отскочи, като бутна тичащия по петите му съратник. Офети стовари брадвата си върху главата му, пусна дръжката, извади кинжал и наръга втория в корема.

Замаяната Елис стъпи на краката си. Вторачи се в манастира. Там имаше светлина, различна от всяка друга в живота й. За нея изглеждаше, че луната се е гмурнала сред сградите и сега свети отвътре. И отново чу онзи вой. Преди да се усети, отвърна със същия звук — „Тук съм и идвам при тебе“.

Офети си прибра брадвата и се качи на кораба, който вече се плъзгаше по пясъка, но го последваха четирима от викингите на Гюки. Един тичаше към Елис, вдигнал високо брадвата си, и тя се наведе встрани, той обаче я подмина и разсече набързо въжетата на руля. Сега корабът можеше само да пълзи в морето като костенурка. Чак тогава се обърна към берсерките.

Елис се сви на кълбо. Писъци, викове, тежък тропот. Дебелият викинг се стовари на дъските до нея. Другите берсерки се сражаваха свирепо, но губеха битката. Тя видя как Варн остана без брадвата и четирите пръста на дясната си ръка от удар на сеакс, но берсеркът докопа противника си и скочи с него във водата, където се помъчи да го удави.

И сражението на брега беше ожесточено, по-малобройните бойци на Гюки обаче бяха принудени да отстъпват полека към морето. Навсякъде по пясъка мъже умираха проснати, коленичили или седнали, някои се поклащаха безмълвно, притиснали с ръце рани в корема или гърдите, други, макар и привидно невредими, лежаха неподвижно. А живите се биеха около тях, залитаха, крещяха, съсичаха и биваха съсичани. Цепеха се щитове, чупеха се оръжия, отхвърчаха и се търкаляха вдлъбнати шлемове. Бойци замахваха един срещу друг като пияни, някои дори спираха да си поемат дъх насред схватката. Или успяваха да съберат сили за ново нападение, или враг ги пронизваше в гръб.

Гюки имаше два меча, отбиваше с единия, сечеше и мушкаше с другия като франките. Трима мъртъвци лежаха в краката му, но той вече се изтощаваше срещу противник с копие — не можеше да го доближи, за да го довърши, във всеки миг трябваше да мисли първо за защита. Ритъмът на битката се променяше. Вместо неспирен бяс имаше само сблъсъци на пресекулки, всеки мислеше повече за своя живот, а не за смъртта на врага.

Ала на кораба схватката беше безмилостна. Двама мъже залитнаха и паднаха по-нататък, нямаха оръжия и се ритаха и хапеха. Копие се заби в палубата до крака й. Берсерк намушка някого точно пред нея и тя гледаше как мъжът умира до ходилата й, а берсеркът с люти псувни се мъчеше да извади меча си от трупа.

Корабът се раздруса, после се наклони. Елис се досети, че корпусът може да се отдели от пясъка всеки миг. Наложи си да стане — трябваше да отиде при Гюки. Скочи към борда, но берсерк я спря с една ръка, макар че дишаше като хрътка след лов. Берсерките се бяха разправили с бойците на Гюки, но платиха прескъпо за победата. Останаха само четирима. Дебелият викинг се беше надигнал, но още се превиваше. Отначало й се стори, че е ранен, но той просто хъркаше от преумора и се мъчеше да вкара въздух в дробовете си.

Колко ли продължи сражението? За нея то се проточи цяла вечност. Брегът беше осеян нагъсто с тела на ранени и умиращи. Противниците се бяха раздалечили и стояха едни срещу други, толкова изтощени, че почти не се чуваха взаимни обиди. Някой дори седна, вперил поглед във враговете само на двайсетина крачки от него. А после мъжете се хвърлиха повторно в битката, все едно намериха нови сили. Елис виждаше страшни гледки — набоден на копие мъж, чиито крака още ритаха, сякаш беше прикована с игла буболечка, друг пълзеше към падналото си оръжие, макар че китката му беше отсечена.

— Стойте! Искам мир!

Викаше Гюки.

Всички желаеха да си отдъхнат и се отдръпнаха заднешком. Гюки застана между двата отряда. На щита му бе останала само една от дъските, имаше един меч, и то огънат. И други бяха в същото положение — опитваха се да стъпят на остриетата и да ги изправят, но пясъкът не даваше твърда опора.

— Братя, бихме се добре, но като гледам, вече няма полза за никого. Малцина ще доживеят утрото. Виждам, че е време за примирие. Може би дори ще се помирим. Момци, вие сте достойни врагове, защо да не ни бъдете достойни приятели? Фрейр ми е свидетел, че сега имам голяма нужда от бойци.

Някой отсреща вдигна ръка и тръсна глава.

— Твърде много кръв се проля, за да забравим.

— И вие проляхте кръв, и ние. Избивахме се на воля.

Офети докосна ръката на Елис и заговори тихо, но настойчиво.

— Останахме малко, но можем да плаваме с този кораб. Да тръгваме. Предлагам ти безопасност и обещание, че няма да бъдеш насилена.

Елис се откопчи от пръстите му.

— Няма да се оставя да ме продадат пирати. Ще остана тук.

— Тъй или иначе ще бъдеш продадена, госпожо, както се случва на всички жени — и благородни, и от простолюдието. Ти обаче си необикновена жена и можеш да избереш продавача.

Гюки пак говореше на брега:

— Когато битката започна, бяхме мнозина. Сега сме общо стотина, а само шейсетина от нас още са здрави. Време е да се съюзим, братя, колкото и да ни пречи пролятата кръв.

Елис пък каза на Офети:

— Вие сте в моя власт. Всеки там си мисли, че сте от другия отряд. И докато е така, ще живеете. Щом научат, че сте натрапници, ще умрете.

Офети се усмихна.

— Госпожо, ти можеше да станеш истинската владетелка, скрита зад франкския трон.

— И все още мога да стана.

— Веднъж вече беше под моя закрила и нищо лошо не ти се случи. Довери ми се отново.

— Аз отивам при Хелги.

Дебелакът се засмя.

— Ние също. Позволи ни да те охраняваме. Обещавам, че сама ще избереш на кой владетел да те продадем. Дори сме готови да те върнем на твоя брат срещу откуп. Да тръгваме. Тези са диваци и до сутринта ще се изколят взаимно. Можем да се махнем от този бряг, докато те са заети с други неща.

Елис призна, че доводите му са убедителни. Взря се в мъжете, с които Гюки преговаряше. Той можеше ли да им наложи властта си, както на своя отряд? А Офети се бе държал добре с нея и когато нямаше да извлече никаква изгода от благодушието си. Сега щеше да бъде много по-усърден в грижите си, щом знаеше коя е.

Позволи му да хване ръката й. Промъкнаха се към борда, скрит от очите на тълпата, спуснаха се във водата, последвани от Фастар, Егил и Астарт, които погледнаха за последен път мъртвите си приятели.

През това време онези на брега продължаваха да спорят.

— Трябва да обмислим това — заяви висок викинг. — Вие нападнахте и ни дължите отплата. Иначе няма да се разберем, защото ще потъпчем честта си.

Гюки кимна.

— Имаме едно момиче с нас, тя е франкска принцеса. Ще донесе много сребро като откуп.

— Къде е тя?

Гюки се озърна.

— Елис, госпожо, покажи се.

— Елис ли?!

— Да, тя е потомка на онзи мръсник Робер Силния.

— Търсихме я по целия бряг. Дайте ни я и ставате наши братя. И нашата прорицателка ще ви благослови. Пътуваме с Мунин, която вижда надалече.

— Чувал съм за нея. Мъчно ми е да се откажа от Елис, защото Хелги от Рус я иска за своя невяста. Но понеже ние ви нападнахме, редно е да ви я дадем.

Елис беше смаяна от неочакваната учтивост между викингите, макар че двете групи още стояха благоразумно разделени от трийсетина крачки пясък.

Тя, Офети и другите трима се отдалечаваха тихо. Вече бяха на петдесетина крачки от двете групи, когато Гюки подвикна:

— Ей, братя, познавам ли ви? Не сте датчани, но не сте и от нашите. Накъде сте се запътили с дамата?

Всички се обърнаха към Офети и той извади меча си.

— Аз съм Тийорек, известен като Офети, син на Тетмар, боен вожд на Ордата. Живях добре, сражавах се в много битки, но си мисля, че времето ми свършва. Хайде, момчета, елате насам. Нека се изпратим взаимно в залите на Всеобщия отец.

— Тийорек? Какво търсиш тук?

Елис почти усети с кожата си смущението на Гюки. Досети се, че дебелакът е прославен воин.

— Крада кораби също като тебе — отвърна Офети.

— И се измъкваш с нашата заложница — подхвърли някой.

— Това момиче е обещано като кръвнина — заяви Гюки. — Не можеш да я вземеш.

— И все пак ще я отведа, освен ако ти не завиждаш прекалено на мъртвите си приятели и не копнееш да ги последваш. Ела тук. На трапезата на Всеобщия отец има място и за тебе.

До Офети стояха трима бойци. Онези на брега, които още можеха да се държат на краката си, наброяваха около шейсетина. Всички бяха изцедени от сражението, мечовете им — огънати, копията — счупени, щитовете — натрошени. И въпреки това си оставаха прекалено многоброен противник.

— Ще дойдем — съгласи се Гюки. — Какво ви казвах, датчани? Братя сме. Още докато си говорихме за това, боговете ни дариха причина да се сражаваме заедно.

Викингите не нападнаха настървено. Онези, които слушаха седнали разговора на предводителите си, сега се изправиха. Взеха оръжията си или каквото бе останало от тях и тръгнаха към Офети и Елис бавно, но без колебание.

— Момиче, ти принадлежиш на вала, на прорицателката — подвикна някой. — Няма къде да избягаш.

На Елис й се искаше да побегне, но нямаше смисъл. Брегът беше твърде дълъг. Ако и да бяха уморени, викингите щяха да я догонят рано или късно. Най-близкото скривалище бяха дървета на поне две хиляди крачки, а и тя не знаеше може ли да прекоси равнината дотам. На двеста крачки зад Гюки имаше дюни, но как да мине през викингите?

Дочуваше слаб шум като повей, само че нямаше никакъв вятър. Шум на зле опънати платна или далечна гръмотевица. Викингите не обръщаха внимание, Елис обаче се досети мигновено какъв е този звук. Цвилеше кон. И то не какъв да е кон. Дори от такова разстояние позна животното.

— Убийте крадците! — извика датчанин.

— Тези копелета сигурно са се промъкнали и убили нашите приятели в манастира — добави друг.

— Не сме ние — отрече Офети, — но ти ела по-наблизо. Ще те убия, без да се промъквам. Все пак дали не е по-добре да си намериш друг меч? Твоят ми се вижда твърде крив, синко. — Офети и тримата му съратници чакаха с оръжия в ръцете си. — Хайде де, момци. Можете да ми поднесете първото питие в отвъдното, защото всички ще отидем заедно там тази нощ.

Елис не можеше да откъсне поглед от тъмнеещите дюни. Отначало помисли, че я е заблудила лунната светлина. Дюните се надигаха. После конят изцвили отново и заехтя тътен, грохот на тъпани. Тя прошепна:

— Мозел…

Франкските конници препуснаха в галоп по плътния мокър пясък.

52.
Нападението

Уплахата у мъжете на брега надделя над разсъдъка им. Най-очевидният избор беше да се хвърлят във водата или да хукнат към корабите, където щяха да се бранят най-добре от конниците. Но те бяха пръснати нарядко и останали без сили, умовете им просто отказваха да приемат факта, че предстои още една битка.

Някои все пак изтичаха към корабите, други — към дюните или нагоре към манастира. Малцина се обърнаха срещу новите врагове.

— Стойте заедно, съберете щитовете! — напразно крещеше Гюки.

Рицарите препускаха твърде бързо с насочени напред копия. Ездачите се врязаха във викингите като смазваща вълна. Онези, които се опитаха да окажат съпротива, бяха пронизани от копия, а бягащите — стъпкани от копита.

Шумът от първия сблъсък беше страшен като удар на дървен чук по парче месо, но усилен многократно. Това беше изтребление, а не схватка. Рицарите се биеха съгласувано. Дори след първата атака в редица останаха по двама и по трима. Ако някой викинг искаше да се сражава, трябваше да се пази от две копия и от копитата на два коня едновременно. Малцина избраха битката. Повечето се разбягаха в търсене на каквото и да било укритие, приличаха на полски мишки, подплашени от косящо острие.

Коне препуснаха и към Елис. Тя се вцепени от страх. Тропотът на копитата по пясъка сякаш стигаше, за да я повали. Виждаше обезумелите муцуни на животните, оголили зъби, опулили очи, чуваше бесните викове на ездачите… а след миг се изтъркаля във водата.

— Към кораба! — изрева Офети. — Бягай!

Той я бе захвърлил настрана в дълбока локва. Тя се изправи.

Франките завиха и нападнаха отново. Офети я сграбчи за туниката и я тласна към бойния кораб. Платът се изхлузи от пръстите му и Елис пльосна във водата. Озърна се и видя как Мозел изгуби копието си в гърдите на викинг. Рицарят пусна оръжието, извади меча и обезглави бягащ мъж. Завъртя коня и с доволен кикот препусна към следващата жертва.

А само на десетина крачки от нея бе спрял друг конник, заобиколен от трима северняци. Онзи отляво не можеше да бъде ударен с копието, затова скочи смело с нож в ръка, но внезапно изчезна. Друг конник доближи в галоп и отнесе главата му с върха на копието си толкова ловко, сякаш се целеше в мишена насред двор на крепост. За миг-два умряха и другите двама викинги, убити от притекли се на помощ рицари.

Някои северняци обаче се измъкнаха — десетима избутаха кораб във водата, петима се покатериха по дюните към манастира.

— Твои хора ли са тези? — попита Офети.

Двамата се прикриваха зад борда на останалия на брега дракар.

— Да.

Тя разгада изражението му. Щеше да я заплаши, да изтръгне с принуда клетва от нея, да й каже, че веднага ще й пререже гърлото, ако не обещае да спаси него и съратниците му. Видя и как той се отказа от намерението си. Сам разбра, че е безполезно.

— Можеш ли да ни спасиш? — все пак попита дебелакът.

— Не.

— Аз те измъкнах. И тебе щяха да нанижат на копията си, ако не бях аз.

— Не мога да ви спася.

Офети кимна.

— Момци, щом е тъй, да се хвърлим в битката. По-добре да умрем, докато нападаме, вместо да се крием като плъхове от сокол.

Елис вдигна глава да погледне манастира. Усети леден полъх, мярна се мимолетно видение за градушка под луната. Изрече име:

— Мунин.

Нищо не се бе променило. Още я преследваха страховити сили, животът й оставаше в ръцете на невидими и опасни врагове. Още се нуждаеше от закрилата на Хелги. Човекът вълк умря заради желанието си да я заведе при княза.

Обърна се към Офети.

— Ще ме отведете ли при Хелги?

— Ако плати откупа, мила, не е по-лош избор от всеки, друг крал.

— Това означава ли „да“?

— Да. Заклевам се да го направя, ако ни спасиш.

Тя кимна. Битката приключи. Чу се смях. Двама рицари гонеха викинг напред-назад по брега. Той нямаше оръжие и ездачите все му се изпречваха, цапардосваха го с плоското на мечовете си и го принуждаваха да се обръща на другата страна.

Конник доближи кораба и се надигна на стремената да го огледа.

— Мозел! Аз съм — дамата Елис. Прибери меча.

— Госпожо! Трудно е да ви намери човек! Още вървяхме по течението на Сома, когато престанахме да чуваме вести за вас. Надолу по реката ни казаха, че имало нормани в манастира, та си рекохме, че не е лошо да проверим. Наблюдавахме ги дни наред и чакахме сгоден случай, накрая Бог ни го дари на златен поднос. Хубаво е да доживея такъв ден!

Лицето му беше опръскано с пясък и кръв, по устата на коня му избиваше пяна, но той се хилеше като слабоумно просяче на стъпалата пред църква.

— Е, разправихте се с тях.

— Надявам се, вече разбирате, че сбъркахте. Да ви отърва ли от тези варвари? Северняко, можеш да умреш лесно или трудно. Докоснеш ли дамата, ще се мъчиш цял месец, обещавам ти.

— Мозел, той не разбира думите ти — намеси се Елис, — но бездруго няма да ми стори зло. Тези мъже са мои платени телохранители.

— Госпожо, май предпочитате чужденците пред сънародниците си. Един франк би избрал смъртта, вместо да се бие срещу своите за пари.

— Ако си прав, чудно е защо нашите най-добре изработени мечове попадат в ръцете на враговете и защо северняците имат съгледвачи по нашите земи. Да благодарим на Бог за помощта, която ми предложиха тези датчани. Те са почтени хора. Погледни — този има нарисуван кръст на щита си. Той принадлежи на Христос.

— Значи мога да го убия без никакви угризения, нали душата му ще отиде в рая.

— Няма да го убиеш, защото с правото на моето семейство ти заповядвам да се въздържиш. Носите ли някаква храна?

Мозел кимна и погледна назад. Той принадлежеше към благородническото съсловие и за него нямаше нищо необичайно Елис, която беше от по-високопоставен род, да поиска безусловното му подчинение. Всъщност щеше да се изненада, ако тя не бе направила това. И самият той очакваше от всеки с по-ниско положение да изпълнява заповедите му, без да задава въпроси.

— Манастирът е добро място да пренощуваме. За бога, щом помисля какво са причинили езичниците на тези земи, ще ми се да ги разпъна на кръст, да превърна този манастир в нова Голгота, а не да седя до огъня с тях.

Мозел вече мислеше за подслон, а не за битки.

— Пак те питам — имате ли храна?

— Предостатъчно. Да отидем в манастира. Там има топла стая, ще бъде приятно да се сгреем и да говорим за стореното през деня. Не загубихме нито един човек. — Той се усмихна и посочи с меча си към Офети. — Откакто се помня, мечтая да спипам тези мръсници на открито и да ги нападна в нашия боен ред. Тази нощ мечтата ми се сбъдна. Ако можехме винаги да се бием така с тях, норманите нямаше да бъдат заплаха за нас. Май ще си позволя чаша вино в чест на победата.

— Добре — каза Елис, — идваме с тебе. И кажи на хората си да не посягат на моите датчани.

Мозел кимна.

— Ще им кажа, но северняците няма да се топлят до нашия огън и да ядат нашата храна. Да си седят отделно и да си смърдят един на друг.

— Така да бъде — съгласи се Елис.

— Край на игрите! — извика Мозел на воините си, които още гонеха викинга по пясъка.

Единият конник извади меч и се опита да обезглави измъчения мъж. Севернякът вдигна ръка да отбие удара и загуби китката си. Свлече се на колене, вторият конник го доближи в гръб, наведе се и го намушка. После скочи от седлото да се поклони на Елис. Двамата побързаха да се присъединят към останалите рицари, които грабеха мъртъвците.

Офети ги гледаше. Елис се досети, че и той с удоволствие би претършувал няколко тела. Знаеше обаче, че ще разгневи франките.

— Бъдете нащрек — каза му тя на норвежки. — Тази нощ тръгваме.

Офети кимна.

— Добре. Поне ще се стоплим, преди да потеглим.

Елис долови копнежа му — не просто за огън, а за домашно огнище. На този викинг му бе дотегнало да броди, искаше да бъде сред свои хора. Затова се съгласи толкова охотно да я заведе при Хелги в Рус, при източните нормани — поне за малко да бъде на сигурно място сред хора, които разбира.

Тя се взря в манастира. Нямаше го вече усещането за студ и сребрист дъжд, не чуваше и вълчия зов. Но щяха да се появят отново. Чудовищата още я дебнеха, а тя знаеше, че нещо се е вкоренило в ума й и расте, храни се от нея и я захранва — онези знаци, пламтящи и съскащи, звънящи и виещи. Присъствието им я тревожеше. Как наложи волята си на коня на Мозел? Как оцеля на този бряг, докато смъртта пируваше до насита около нея? Как я намери Мозел? Нима го повика, без да знае? Нима беше вещица, обладана от дявола? Гадеше й се от тази мисъл.

Тръгна след Офети нагоре към манастира. Още се нуждаеше от закрилата му, колкото и да й беше неприятно това.

53.
Разкази край огъня

Пътуването с Гарвана имаше големи предимства. Той си носеше огниво, можеха да се топлят и да си готвят. Изкусно залагаше капани и ловеше риба, затова имаха и какво да готвят. Разбира се, той беше и сигурен защитник от разбойници.

Човекът вълк бе надушвал повечето засади отдалече, Гарвана беше същият. Но с това приликите между тях се изчерпваха. Чахлик вдигаше ръка в знак за мълчание и намираше пътека да заобиколи разбойниците, за да избегне повечето схватки. Хугин не постъпваше така. Пътуваха от три дни в гората, когато и той вдигна ръка, но само за да накара Леший да остане на място. Слезе от коня и даде поводите на търговеца.

Тръгна по пладне, върна се час преди здрач и пак възседна коня. Продължиха по пътеката. Леший видя труповете на шестима мъже в храстите. Единият още седеше и държеше парче хляб, от окото му стърчеше стрела с черни пера. Двама бяха паднали назад от дънера до огъня. Само краката на единия се виждаха, в шията на другия имаше голяма рана. Останалите явно бяха имали време да грабнат оръжията си — две тояги и копие, но бяха съсечени безмилостно на пътеката.

— Има ли други? — попита Леший.

— Няма.

— Откъде знаеш?

Хугин махна с ръка към онзи, от когото се виждаха само краката. Леший свърна към него с мулето и се загледа. Мъжът бе осакатен — изрязани парчета от бузите, извадени очи.

Търговецът изви глава към Гарвана.

— Май си е казал всичко…

Магьосникът не отговори, а смуши коня да тръгва.

Разбира се, Леший бе поискал да види сребърните дихрами и Гарвана му ги показа една вечер, когато спряха за отдих. За търговеца среброто притежаваше дори по-привлекателна красота от златото. Пускаше монетите между пръстите си и се заслушваше в радващия звънлив дъжд, който щеше да сложи край на сушата за него. Усещаше приятна тръпка, докато монетите падаха обратно в кесията като ярки рибки във вир.

Какво би му попречило да пререже гърлото на Гарвана, докато спи, и да му вземе всичко? Стрелна с поглед съсипаното лице, тънкия меч и лъка. Сети се за отчаяната упоритост, с която Чахлик — убил с лекота петима воини, преди да бъде повален — се бореше с магьосника на речния бряг.

— Смееш се, търговецо. На какво?

— Понякога ме развеселява собствената ми глупост — отвърна искрено Леший.

Поседяха смълчани, търговецът дъвчеше мръвка от гъската, която Гарвана бе застрелял. Рискуваха с огъня, на който я опекоха, но според Леший си струваше, беше на топло и сухо.

— Още не си поискал да ти разкажа история — подхвърли той.

Търговците, които пътешестваха надалече, бяха предпочитаните разказвачи.

Гарвана мълчеше.

— Тогава ти ми разкажи нещо — помоли Леший. — Омръзна ми да слушам собствените си истории.

Гарвана оглозгваше крилото, което държеше с две ръце.

— Не ме бива да разказвам.

— Не е нужна дарба за това. Просто ми разкажи за себе си. Как стана толкова могъщ?

Гарвана хвърли костите в огъня. Търговецът сякаш бе прочел мислите му. Тъкмо си мислеше за планините, за бягството от манастира и дома в долината, за да тръгне със сестра си и необикновената жена с обгорено лице към върхарите, където никой друг не отиваше.

 

 

Пътеките бяха стръмни, прекосяването на морените — изтощително. Катереха се по малки възвишения, мъкнеха се по мочурливи ливади, вървяха по опасни склонове, където едно подхлъзване стигаше да ги запрати в бездната, газеха в навят сняг и отиваха все по-нагоре в мъглите. В сивкавата светлина на утрото стигнаха до пещерата по тясна пътека край водопад. Там жената ги нахрани с хляб, осолено говеждо и странни бледи гъби, които почти прозираха и му напомняха за кожата на игумена, проснат на своя одър, а шията му обвита от огърлицата на мъртвия бог.

Тогава момчето огледа околните земи отгоре. Никой не се качваше в планините заради риска от гибелно падане и витаещите духове. С този простор той чувстваше безкрайността на сътворението и своето мъничко място в него. Досега познаваше само долината, където беше неговият дом, но оттук виждаше голямото езеро, ширнало се като море на север, могъщите хребети на запад и смътните очертания на други долини. И огромната гора.

— Тук боговете ще говорят с вас — каза им жената.

— Не те разбирам. Изричаш нашите думи неправилно.

Жената заговори по-бавно.

— Боговете са тук.

— Страх ме е — обади се сестра му.

Нарече го с името му. Какво беше то? Луи. Даваха това име на половината момчета в долината. Обикновено тя го наричаше Вълчо заради ловните му умения и черната коса.

— Ще намираш опора в брат си — успокои я жената. — Сега влез в пещерата. Нищо лошо няма да ти се случи. Това е първата ти крачка по пътя към служенето.

— На какво ще служим? — попита момчето, то беше по-дръзкото от двамата в онези години.

— Ще видите. Той ще ви говори. Тъмнината е почва. Ще видите семена в нея.

Още бяха деца, доверяваха й се, затова влязоха в пещерата. А тя натрупа камъни и ги затвори вътре. Намираха опора един в друг, точно както тя им каза, уплашени от мрака и студа, от шумовете в земята — все им се причуваше, че тя стене, хленчи или скърца като къща в буря — от проблясъците, които виждаха само с ъгълчето на окото, но не осветяваха нищо. Те хлипаха, прегладнели и прежаднели, облизваха влагата от камъните и плачеха без сълзи.

Смълчаха се за дълго, накрая сестра му наруши тишината.

— Вълчо…

— Да — обади се той дрезгаво.

— Кой е тук с нас?

— Сами сме.

— Не. Има още някой. Пипни.

Хвана ръката му и я изпъна, но той усещаше само скала, гладка и студена.

— Няма нищо.

— Това е труп. Не напипваш ли въжето на шията му? Докосни студените му очи. Ето тук. Не усещаш ли? Има мъртвец при нас.

— Изабела, има само камъни и мрак.

Чу я да преглъща, ръката й трепереше в неговата.

— Той е тук.

— Кой?

— Мъртвият бог. Господарят на обесените.

— Няма нищо.

— Той пее. Чуй…

И тя подхвана странна, звучаща фалшиво песен.

„Три пъти измамен аз бях,

тези коварни възли,

един в друг,

затегнати здраво.

Невидима,

нечута,

огърлицата на мъртвия бог

се затяга, за да отвори път на магията.“

Чу я как се размърда в тъмнината, ръцете й дърпаха нещо. Но чак когато тя започна да се задушава, той разбра. Въжето. Посегна отчаяно, впи пръсти в тройния възел на шията й, напрягаше се да го разхлаби или отвърже, но пръстите му бяха непохватни и изтръпнали от студа. Дърпаше, викаше, но тя се задушаваше. Той започна да опипва трескаво около себе си, за да намери достатъчно остър камък, с който да среже въжето, но не успя. Колкото и да се напъваше, не можеше да махне въжето от нея.

Безсилието, гладът и умората победиха ума му. Кашляше и се давеше с пресъхнало гърло. А после тя се изправи пред него, обляна в светлината на чудати знаци, които сияеха и говореха. Чуваше гласовете им като вятър над вода, гръм и дъжд, тропот на градушка по покрив… чуваше как расте зеленина и как гние наесен, усещаше лятно слънце и зимен лед.

Изабела вдигна ръце към знаците. Взе един, все едно откъсна плод от клон. И той изчезна в нея, без да намалее сиянието му. Други руни — той бе виждал знахарката да ги врязва в дъска за заклинанието, с което изцели треската и което той довърши със смъртта на игумена — грееха и пълзяха по кожата й. Лицето й се менеше, ту светеше в златно, ту беше синьо и подуто, въжето бе впито в шията й, езикът оплезен, очите изцъклени като на каменно страшилище, присмяло му се в мъглата.

Тя протегна ръка и той я хвана. Насочи пръстите му към въжето, към възлите. Щом ги докосна, той прозря истината. Само тя съществуваше за него. И преди бяха заедно, щяха да бъдат заедно отново. Те бяха две нишки, сплетени във вечността, съдбите им бяха свързани в минал и в бъдещ живот. В пещерата зазвуча музика. Тя и той танцуваха с нея, както винаги бяха танцували, както винаги щяха да танцуват, въплътили вечната мелодия.

— Винаги ще бъда до тебе — каза й той.

— Нещо идва да ни раздели.

— Въжето е толкова стегнато на шията ти. Нека го разхлабя.

— То е моята сила, при която трябва да се върна. Имаме свиреп враг.

Тя разтвори пръсти и на дланта й се загърчи друг знак, различен от останалите. Начупена черна линия с една черта в средата.

Той си рече, че знакът е половината от нещо, а не цяло. И тази особена мисъл го разтърси, не можеше да я пропъди от ума си. От знака се чуваше звук на мъка и страдания.

Чу се да казва:

— Това е руната, която ще привлече убиеца към нас.

И знакът сякаш скочи от ръката в лицето му, заслепи го, бутна го да падне в тъмата. Край него профучаваха ярки светлини, викаха го гласове. Озова се другаде, до река в лятна нощ, металната светлина на луната превръщаше листата на дърветата в излъскан калай.

Някой вървеше към него. Жена, или по-скоро момиче, младо и русо, лицето й оставаше смътно. Той знаеше, че момичето го търси. Дебнеше ли го? Не беше така, но нещо я следваше. Убиецът. Усещаше главата си готова да се пръсне. Мислите му се разтрошиха на късчета, той обаче знаеше, че младата жена е неимоверно важна за него, че тя ще го погуби. Нещо се прокрадваше след нея и когато я намереше… Какво щеше да се случи? Зло. Почувства го истинско като жаждата си, като глада и студа.

Луната над него набъбваше и поглъщаше всичко друго пред очите му. Той падна задъхан на земята, мъчеше се да различи нещо в острия блясък. И осъзна, че това не е луната, а той не е в градина. Намираше се пещерата, опрял лице в каменния под, твърде слаб да се изправи.

Лъхна го студен вятър и той видя жената с обгореното лице. Тя държеше къс нож. Отиде при сестра му и сряза въжето, после отпусна длан на главата му да го утеши.

— Пътят към безопасността е труден, а ти направи само първата крачка.

И той се чу да изрича въпрос с продраното си гърло. Въпрос, който никога не бе задавал.

— Кой съм аз?

— Ти си негов слуга. Гарван, литнал с вятъра.

 

 

— Ще ми се да имахме вино. — Леший гледаше към него над огъня. — Може би щеше да се поотпуснеш, а аз щях да чуя някоя история.

Хугин се вторачи в пламъците.

— Може би. А може би не.

Леший се протегна засмян. Стопли се, а и поне не валеше.

— Как мислиш, дали ще мога да си изсуша дрехите?

Гарвана си мълчеше и търговецът прие това за съгласие. Нямаше спор, че вярата на тези северни жреци зверове не ги правеше любезни.

Заби пръчки в земята, събу панталона и обувките си, нагласи ги върху пръчките. Размота тюрбана си и го опъна на сухата пръст до огъня. Накрая свали и кърпата от шията си и я сложи да съхне. Остана само по дълга риза.

Обзе го спокойствие за пръв път, откакто потегли на пътешествие сред диви мъже и размахващи мечове жени. Задрямваше.

Събуди го ръка на рамото му. Обезобразеното лице на Гарвана беше пред очите му.

— Какво има? — сепна се Леший.

Дългите пръсти на Хугин опипаха шията му.

— Това не е за тебе — каза магьосникът и свали връвта с камъчето на човека вълк.

54.
Тъмна магия

Мозел постъпи както се зарече — не допусна Офети и хората му в топлата стая. Нямаше да направи за тях нищо повече от това да ги пощади. Четиримата оцелели берсерки си накладоха огън отвън. Макар че останаха гладни, поне се сгряха и засега нищо не ги заплашваше.

Мозел заповяда манастирът да бъде претърсен за спотайващи се викинги, но не намериха никого. Само вратата на килията за покаяние беше заключена, но франките надникнаха през прозорчето, видяха слама и решиха да не я разбиват.

А в топлата стая Елис се тресеше цялата от видяното насилие и чутото на брега. Целият отряд северняци я бе издирвал, а онази вещица без лице си оставаше някъде наблизо. Елис обясни на Мозел с прости думи от какво се бои. Каза му, че една вещица е останала невредима и неговите рицари трябва да бдят, преди всичко за птици. Сподели подозрението си, че вещицата върши своите магии чрез тях. Добави, че е спечелила битка срещу вещицата, ала тя изобщо не е победена. Взираше се в очите на Мозел и се опитваше да отгатне как реагира на думите й. Поемаше голям риск дори със самото споменаване на вещерството, но й се налагаше да говори открито. Времето за дребни хитрини бе отминало.

— Госпожо, с дяволи ли си имате работа?

— Не, но дяволите се опитват да си имат работа с мен. Искат да ми навредят и затова те моля като рицар да ме защитиш. Ти си воин на Христос, ти си като свети Михаил срещу Луцифер. Поверявам ти и земния си живот, и живота на моята душа.

Той се отнесе сериозно към молбата й и нареди на воините да държат лъковете си подръка и да прострелят всеки гарван. Постара се да я настани удобно в топлата стая и й даде одеяла. Обърна и една маса настрани, за да я закрива от очите на мъжете, които спяха наблизо.

Елис будуваше и премисляше отново отминалия ден. Прииска й се пак да е с нисичкия търговец. Той би я отвел при Хелги — нейната единствена надежда. Доверяваше се на човека вълк, който даде живота си за нея, затова разчиташе на помощта на Хелги. Представи си Леший на мулето и как онзи конски знак се плъзга по кожата на животното, за да го призове.

Има миг между съня и бодърстването, когато съзнанието сякаш е на много места едновременно, спомените се смесват със сънищата, а миналото и предстоящото са едно до друго. Тогава съзнанието се освобождава от времето и личността, за да броди из чудновати зали, където познатото и чуждото са неразличими, а призраци и видения вървят ръка за ръка. Елис потъна към съня и към това място — пределите на ума, където е магията.

Стори й се, че се е събудила, нямаше други в топлата стая, от огъня бе останала само жарава, макар че усещаше горещина. Отвори вратата, за да попие студената светлина на сребристата луна. Долавяше, че не е сама. Спомените сякаш я преследваха и тя знаеше, че и преди е вървяла така, унесена в хладната нощ сред градините на Лош.

Дворът беше притихнал. Погледът й се прикова в един ъгъл и забеляза врата, поставена различно от всички останали. Вратите на скриптория, топлата стая, кухнята и параклиса се отваряха към двора, може би за да не пречат в помещенията. Само една врата се отваряше навътре. Но защо не беше като другите?

Тръгна натам. Във вратата имаше отворено прозорче. Протегна ръка и нещо се мярна вътре. Мъгла ли беше? Дъхът й се кълбеше пред устата в мразовития въздух. Изведнъж бе захладняло и ръката й затрепери.

Стори й се, че в отговор нещо у нея пламна. Един от знаците — назъбен зигзаг, сякаш бе побрал в себе си светлината на слънцето, стопли я и прогони студа. Светна и друг знак като диамант. Тя почувства земята дълбоко под краката си, в нея имаше течения подобни на морските, плискаха се в планинските недра и се изливаха в бездънни черни пропасти.

По кожата й плъзна усещане за милиони иглички, въздухът се насити с миризма на океански дъжд. Дали знаците в нея отправиха зов и смразяващото усещане беше отговорът? Избистри се друг спомен. Тя беше в градината на Лош и държеше огромна роза, уханието й бе тежко и опияняващо. Убоде я шип. Кръвта бликна по пръста й в силна струя и тя го пъхна в устата си. Сладкото, застрашаващо ухание се смеси с вкуса на кръв и спомена за болка.

Елис се обърна към двора. В мрежестите сенки стояха два силуета. Жена с бяла риза, лицето й бе като прояден камък, каквито човек намира по брега. Държеше дълъг тънък нож. Трепереше и човъркаше бедрото си с ножа, там ризата беше прокъсана и окървавена. На шията си носеше тънка примка със сложен възел, от който Елис се смръзна. До жената стоеше момче на дванайсетина години, може би от датския отряд. Гледаше мъртвешки, по лицето му течеше кръв от две дупки в бузата. То поведе за ръка магьосницата към място, където Елис да я вижда добре.

— Моите воини са тук. Те ще те хванат, вещице.

Друг знак блесна в ума на Елис — изправени линии с наклонен кръст между тях. Усети друг студ, видя друга светлина. Знакът на новия ден, на откровението, на яснотата. Елис знаеше, че той е във вещицата. Заличи мрака като изгрев и изчезна, оставяйки двора на лунните лъчи.

Елис изпищя. Навсякъде около нея лежаха франки в нелепи пози, някои с лице към земята, други обърнали очи към небето, разперили ръце, сякаш се молеха звездите да ги пощадят. Знаците в Елис като че засилваха усета й — цветовете около рицарите, нощната музика не подсказваха смърт, а сън. Те бяха омагьосани, но живи.

— Какво си ти? — промълви Елис.

Жената наведе глава.

— Аз съм ти.

— Говориш безсмислици, вещице.

— Ние сме парчета от счупена ваза. Но вазата може да бъде слепена.

— Ти си мой враг.

— Да. Опитах се да те поразя. Напразно. Не мога да ти навредя, както и ти не можеш да ми навредиш.

— Ако е така, защо трепериш?

— Заради неминуемата смърт.

— Чия смърт?

— Твоята и моята.

— Няма да умра нито от твоята ръка, нито от ръката на някой, който ти се подчинява.

— Да, няма. Но руните ще се съберат. И той ще дойде отново на земята, ще заличи и тебе, и мен. Такава е истината. — Жената докосна възела на шията си. — Огърлицата на мъртвия повелител, тройният възел, който бе развързан, ще бъде направен отново, когато той се появи в руните.

— Кой ще се появи?

— Богът на руните. Богът, който е в руните. Знам какво има в тебе. Не е само виещата руна.

Елис преглътна. Виещата руна… Защо да не бъде наречена така? Руната, която беше отделна от другите осем и имаше самотния глас на вълк сред хълмовете. Какво призоваваше? Онази твар, която я дебнеше при среднощните й разходки в Лош. Вълка.

— Затова ли ти и гнусният ти брат ме преследвате?

— Затова те преследвам аз. Моят брат не би разбрал тези подбуди. Той не може да вникне в истинската същност на руните, какво означава те да са в мен, неотвратимата съдба, която те вещаят.

Елис имаше същото силно усещане за жената, както и за търговеца — вкус на оцет и катран. Измама. Вещицата бе излъгала своя брат. Но за какво?

А жената продължи:

— Щом руните бъдат събрани от смърт, богът ще е тук, вълкът ще убие своя брат и ще се бие с повелителя на труповете. Моята съдба ще се сбъдне, когато умра в челюстите на вълка.

Елис не схващаше добре чутото, но руните в нея се развихриха. Бърбореха и дрънчаха, стенеха и се тресяха. Мяркаха се образи — лъснала от пот конска козина, вода по гладък черен камък, дъгоцветни пръски на водопад, слънчеви лъчи над края на облак, грейналите поля в долината на Индр, ослепително отражение по острието на коса, светлите снопи жито, товарени в каруца, радостното сияние в прозорците на „Сен Етиен“, където тя коленичеше да се моли за спасение и просветление. Руните блещукаха и искряха, тя вярваше, че вижда Божията светлина. Но какво ги пробуди?

Нещо ги бе повикало — внезапна зима насред тяхното лято. Същата светлина сияеше в извисяващи се колони от лед, заскрежени листа, превръщаше градушка в сребрист воал, играеше по кожата на див бял бик. Знаци пораждаха и тези образи, но не знаците, които живееха в Елис. Принадлежаха на вещицата. А царящият у Елис смут показваше съвсем ясно, че нейните руни напират до болка да се присъединят към онези у вещицата.

„Все някак вещицата трябва да умре.“

Мунин като че разгада какво си мисли. Подхвърли й ножа си. Оръжието издрънча на камъните и Елис го вдигна. Ивицата стомана просветваше зловещо под луната. Вещицата не продумваше. Елис тръгна към нея и понечи да забие ножа в корема й, но се поколеба, все едно ръката й се подчиняваше на друга воля.

— Ако беше толкова лесно — промълви вещицата, — ти щеше да умреш преди години.

Елис събра сили, хвана дръжката с двете си ръце и се опита да забие ножа в шията на другата жена. Не можа. И вече знаеше какво я възпира — руните, които вещицата носеше. Не й позволяваха да направи каквото е решила, а искаха да се съберат с нейните руни. Струваше й се, че всеки набор от руни брани носителката си, но желае другата да умре, за да постигне сливането.

В безсилен гняв Елис захвърли ножа.

— Може и да има начин — каза вещицата.

Елис се извъртя от чутия шум. Мозел и Офети влизаха в двора, следвани от Астарт, Егил и Фастар. Офети и Мозел носеха дълго въже. Елис мигновено забеляза какво не е наред. Нямаха оръжие. А никой от двамата не би си позволил това в присъствието на другия. Къде беше мечът на Мозел? Ами брадвата на Офети?

Втурна се към тях.

— Онази жена е мой враг. Искам да я убиете!

Те не отговориха, само гледаха втренчено вещицата.

Елис хвана Мозел за раменете и го разтърси, но той не направи нищо. Тя отдръпна ръцете си. Незнайно защо рицарят беше мокър от главата до петите.

55.
Приливи и отливи

Сега настъпваше времето за отлив, но те не забиха кола близо до вълните. Мозел и Офети го поставиха малко по-нагоре на брега, към края на равната му част, преди ивицата сух пясък. Накараха я да седне до кола и я вързаха. Елис усещаше студената вода да се просмуква в панталона й, огледа локвите наоколо и се увери, че приливът стига до това място. Искаха тя да се удави, но бавно.

Разбира се, опита да се възпротиви, но силата на Офети беше ужасяваща, той и Мозел я вързаха с лекота. Елис виждаше, че са омагьосани. Мъжете не продумваха, нито се съсредоточаваха особено в това, което вършеха. Мозел все си облизваше устните, потракваше със зъби и дори се оригваше, което изобщо не би си позволил, ако се владееше.

Тя си спомни Зигфрид и как руната се разгоря в нея, за да подлуди коня му. Потърси в себе си нещо, с което да разпръсне покорилата ги магия. Ала не намери. Руните не я слушаха, бяха заети с друго — с присъствието на сродните им знаци в съзнанието на Мунин.

— Знам какво се опитваш да направиш — каза й стоящата до нея вещица, — но такава власт се плаща прескъпо. — Тя посочи лицето си. — Те са своенравни, ако не им наложиш волята си чрез мъки и лишения. Сега ще страдаш и ще ми дадеш онова, което имаш.

Елис погледна нагоре към яркия полукръг на луната и попита вещицата защо не накара робите си да я убият веднага, както бе опитвала досега със заклинания. Вещицата не отговори, но Елис се досети, че тя вече смяташе този способ за безполезен. И отново чу думите на човека вълк. Когато му зададе въпроса защо Храфн, мъжът магьосник, иска да я убие, Синдре каза: „Той се страхува от тебе“. Значи Елис и вещицата не можеха да си навредят пряко. Затова я оставиха на морето.

Момчето заведе вещицата да седне на мокрия пясък отпред. За Елис тя вече почти нямаше човешки облик, превърна се в променливо видение — ту се появяваше, ту изчезваше. Присъствието й беше като бурен вятър, обсипващ лицето на Елис с песъчинки и пръст, принуждаваше я да се извърне.

Зачакаха на брега. Утрото беше облачно, слънцето бе само по-светло петно в небето. Елис мръзнеше и тялото й се гърчеше от треперенето. Вещицата подхвана песен как е започнало всичко и как ще настъпи краят. Повтаряше непрекъснато няколко стиха със своя особен, пискливо висок глас. Пееше в лад, какъвто Елис чуваше за пръв път, но го намери за необичайно прекрасен.

„Знам, че висях на дървото, от вятъра брулено,

там висях цели девет нощи.

С копието аз бях ранен и поднесен

на Один, сам на себе си предложен.

На дървото, за което никой не ще узнае

що за корени има под него,

никой не ме облекчи с къшей и глътка вода.

Погледнах надолу

и руните взех. Виещи взех ги.

И оттам паднах отново.“

В този ден приливът не стигна до Елис, но никой не я премести. От студ умът й се избистри. Знаеше какво са намислили. Пак се загледа в луната, която наричаха кралица на приливите, все още видима отчетливо в синьото небе. Участта на Елис беше свързана с нея. Не бе израснала край морето, но знаеше, че водата се надига по-високо в някои сезони, в някои дни. Колко й оставаше? Един ден? Седмица?

Вещицата продължаваше да пее и в главата на Елис се загнездиха думите „цели девет нощи“.

Молеше се на Бог да я избави или да я вземе бързо при себе си. Свечери се, тя припадна от студ и се свести с утрото. Облаците закипяха в огромни небесни стълбове и се разпръснаха с изгрева. Слънцето грееше силно и макар че отначало я стопли, скоро й призля, докато лъчите му пърлеха кожата й. Устните й пресъхнаха, копнееше за вода. Някой й донесе мокър парцал. Искаха да поддържат живота в нея. И Елис засмука водата против волята си. Пак се унесе и се събуди под бездънно звездно поле.

Водата се плискаше в краката й. Огледа се и целият бряг се разклати пред очите й. Песента продължаваше, макар че вещицата не се виждаше. Елис изви глава колкото можа и зърна нечии ботуши. Офети още стоеше наблизо.

Пак се обърна мислено към Бог и когато молитвата не й донесе облекчение, към руните, които подхранваше в себе си. Чуваше знаците, усещаше присъствието им — светлина, вода, земя, копита, но те си оставаха недостъпни за нея. Руните се протягаха към подобията си у вещицата. Водата покри краката на Елис. Тялото й се сгърчи. Молеше се неспирно, но не Бог се яви в душата й. Една руна не търсеше онези у вещицата, изпъкваше отделно от всички — зигзагът, легнал настрани, чертичка го пресичаше като копие, пронизало труп.

Видя вълк и мъж, после мъж, който беше и вълк. Видя буреносни облаци, кълбящи се на хоризонта, и чу страшно, изтерзано скимтене, напомнящо за погребалния плач на хора, загубили близките си твърде рано. Елис вече знаеше имената на руната — буря, вълчи капан. Имаше и друго име, малко й трябваше да го налучка. То се появи с мисълта за мъжа, който беше и вълк — върколак.

И от нея се изтръгна вик, по-скоро вой, а не писък на жена. Самата руна се въплъщаваше в звук чрез нейните дробове, гърло и уста, но достигаше и съзнанието, което нито будува, нито спи, говореше на тъмните кътчета в паметта, изравяше от тях детските страхове. Пробуждаше вълците, които бродят из кошмарите и дебнат будещия се в полунощ, посмял да се размърда на постелята си.

Нещо тупна глухо — Офети се стовари на пясъка. Вещицата млъкна.

Водата заливаше гърдите на Елис, въжетата набъбваха, спираха притока на кръв в китките й и затрудняваха дишането. Напъваше се да ги разкъса, макар да знаеше, че няма надежда.

Друг вой проехтя откъм манастира. Водата стигна до брадичката й. Елис се опита да отметне глава назад, но колът й попречи.

Ужасът помрачи ума й. Но руните бяха в нея, разпръсваха покрилата я тъма, сгряваха я и поддържаха живота й в студената вода. Изведнъж се пренесе другаде.

Високо върху гол планински склон над зелени хълмове и реки. До нея стояха двама мъже — неразличими с тъмните си коси и загоряла от слънцето кожа. Тя знаеше, че единият е вълк. Или и двамата бяха вълци. Не приличаха на зверове, но тя знаеше. Що за смахнато хрумване… Как може двама души да са един?

— Вали, помогни ми! — сами изскочиха думите. — Фейлег, умирам!

— Няма да те изоставя — обещаха двамата в един глас.

— Помогнете ми сега!

— Ще дойда при тебе — пак казаха те заедно. — Но не се доверявай на него, видя какво направи той. Той е убиец до мозъка на костите си.

Елис знаеше и че всеки говори за другия.

— Кои сте вие?

Взря се в единия и като че го позна. Жеан?! Не, този мъж стоеше изправен и силен, не беше сакат.

Пак чу думи, но не ги пееше вещицата, а дете: „Девет дни и нощи висях на дървото, от вятъра брулено“.

Падаше в черна бездна. Водата около шията й се отдръпна, заля я отново, но не толкова високо, оттегли се, за да припълзи пак през следващите дни. Слънцето се гонеше с луната, издигаше се, спускаше се, очертаваше неясни ивици по небето. Стихове нахлуваха в главата й — за вълк на име Омраза, който преследвал луната, за вълк на име Измяна, който излязъл на лов за слънцето.

„Време на брадви, време на мечове,

щитове ще се разцепят,

време на вятър, време на вълци,

преди светът да потъне в разруха.“

Тя пищеше с все сила. Водата се дръпна, върна се, пак се дръпна, надигна се до гърдите й и Елис повярва, че ще се удави. Песента на вещицата пак се вливаше в ушите й. Изви глава наляво и видя вещицата на брега. Стоеше вдървено като в унес. В Елис нещо се разкъсваше и разпаряше. Руните напираха да се освободят, да отидат при вещицата. Песента не секваше: „Девет дни и нощи висях на дървото, от вятъра брулено“.

И пак долетя вой, сякаш глас на нощта. Трясък от нещо разтрошено. Вещицата се запъна, но поднови песента. Сега воят беше силен, а не приглушен. Елис се извиваше цялата, за да види какво става на брега, и чу познат глас:

— Не дамата, не и дамата!

Някой джапаше припряно към нея в плитката вода.

— Идвам, госпожо. Тук съм!

Тя нагълта солена вода. Руните я напускаха, привлечени към вещицата на брега. Виждаше ги и осемте, устремени към другите осем.

— Умирам…

Но острие на нож опря във въжетата и ги сряза. Не знаеше кой я извлече от водата. Зърваше го само откъслечно — заострена брада, тюрбан, мургаво чуждо лице. Издърпа я от морето и я сложи да легне на пясъка.

Елис беше толкова премръзнала, че вече не трепереше. Вдигна глава. След вещицата към нея вървеше онова чудовище Храфн, извадил страшния си извит меч и крачещ с решителна крачка.

Долавяше ликуването на вещицата. На прага на неминуемата смърт виждаше всичко съвсем ясно. Вещицата щеше да вземе нейните руни и да ги обедини със своите, за да се яви богът на земята. Вълкът, чийто неистов вой чуваше, щеше да убие своя брат, за да се сбъдне избраната от бога участ — смъртта. Храфн, Гарвана, беше братът на вълка и идваше да умре.

Нещо сумтящо и ръмжащо тичаше като животно към тях на четири крака.

Елис се напрягаше да стане, но не можеше. Нямаше сили. Приготви се за смъртта, за удара на меча и за онова, което щеше да последва, каквото и да е то. Водената от момчето вещица се наведе над нея, Храфн вдигна меча. Воят ехтеше съвсем наблизо и тя почти разбираше този зов…

„Бягай от мен! Бягай от мен!“

Храфн замахна. За миг всичко си остана същото, после нещо падна на ръката на Елис. Тя отвори очи — отсечената глава на вещицата лежеше пред нея като поднесен от морето дар. Храфн се бе вторачил в Елис, сребристото острие бе почервеняло от кръвта, съсипаното лице потръпваше, докато той казваше:

— Любима, дойдох при тебе.

И тогава руните я връхлетяха с писък, вълкът дотича, а светът обезумя.

56.
Върколак

В килията за покаяние гърдите на Жеан бяха мокри от стичащата се слюнка. Усещаше миризмите от битките на брега — желязо във вятъра, солен дъх, но не от морето, а от кръвта. Имаше и коне и наситената миризма на потта им сякаш полепваше по кожата му.

Разкъсваше въжетата с нокти, прехапваше ги и парченца от тях слизаха в гърлото му — не можеше да преодолее инстинкта да преглъща всичко, което е отхапал. Жеан се затъркаля по пода, протягаше се, въртеше глава наляво-надясно, все едно би успял да прочисти ума си. Изправи се, но позата не му допадна. Запълзя на четири крака из килията. Нещо се случваше с краката му, имаше твърде странно усещане в коленете — неестествено гъвкави, като че можеха да се сгъват и обратно. Възприемаше всички пропорции на тялото си като необикновени и непознати. Все си изпъваше гърба и му се струваше, че е прекалено дълъг спрямо тялото. И раменете му бяха някак тесни, но същевременно едри и могъщи.

Опипа гъсто порасналите косми по ръцете си. Зъбите му бяха уголемени, непрекъснато плъзгаше език из устата си по резците. Стори му се, че се сдобил с уста, в която имаше множество големи пирони. Опря длан в челото си и я плъзна назад по косата. И помириса кръв на ръката си. Вторачи се в пръстите си, които бяха станали дълги и силни, с изострени нокти. Поряза се, като просто прокара пръсти по кожата на главата си.

Усещаше необяснима горещина. Задъхваше се, точеше лиги, въргаляше се по каменните плочи, за да се охлади. Кожата мърдаше по черепа му. Членът му беше вдървен, изгаряше от похот, колкото и да гонеше желанието от ума си. Измъчваше го непоносима жажда. Кога ли пи вода за последен път? Не помнеше. Преди дни.

Изповедникът вдиша дълбоко, опитваше да намери себе си в бурята, вилнееща из главата му. У него напираше крясък като на животно в капан, като чегъртане на метал по камък. И непозната досега свирепост. Той се разсмя.

— Аз съм твар, която ще разкъса враговете на Бог.

„Не!“ — възпря се Жеан. Трябваше да проясни мислите си. И когато налучка истината, тя го ужаси. Осъзна, че е прокълнат. Някой езичник, може би онзи, който натъпка насила гнусното месо в устата му, му бе навлякъл проклятие. И изповедникът не можеше да се възпротиви. А Бог бе позволил това да го сполети. Защо? Защото Жеан не беше чак толкова безгрешен, не се стараеше достатъчно, не посвети душата си изцяло на Исус.

Приклекна на пода, усещаше мощта в крайниците си. Знаеше, че може да разбие вратата, да я нацепи на трески, но нямаше да го направи. Откога го държаха затворен в тази килия? Въпросът само се мярна и изчезна, не означаваше нищо за него.

Изпълващата го сила идваше от дявола и той нямаше да я използва. Беше подложен на изпитание. Усещанията кипяха в него. Зъбите му бяха като наточени клинове, ноктите му — като остриета, жадуващи да разкъсват и убиват. Протегна се и сви пръсти, които чак се схващаха от настървението да отнемат живот.

Но той нямаше да се подчини.

— Няма да бъда такава твар — каза с глас, подобен на скърцането на издута от влага врата, задрала по каменен под. Започна да се моли: — Исусе, чуй ме. Исусе, порази ме. Прати ми болестта отново, Господи. Ослепи ме, направи ръцете и краката ми безсилни. Тези ръце вършат само зло, от очите ми няма полза. Върни ме в праведността на мрака.

На брега някой викаше:

— Вали, помогни ми! Фейлег, аз умирам!

Позна гласа на дамата Елис. Спомни си бивака на викингите и как тя го докосна по рамото.

— Помогнете ми сега!

Знаеше, че тя вика него. И нещо разтроши оковите на съзнанието му като черупка на орех. Зверският вой, разпръснал мислите му.

— Вали!

Видя себе си като здрав младеж, вървящ ръка за ръка с момиче по склона на хълм. Тя имаше руса коса, но не виждаше лицето й. Слънцето огряваше ливадите, жужаха пчели. Чуваше гласове.

— Княже, княже! — подвикна едър стар северняк с белези от битки по лицето, когото Жеан не познаваше. — Къде ти е копието? Къде ти е лъкът?

Мъжът се гневеше, но Жеан не се уплаши. Дяволът ли му прати това видение, толкова истинско?

Склонът избледня и той се озова на тесен равен бряг. Три викингски кораба доближаваха бързо сушата. Русото момиче пак стоеше пред него, стискаше ръцете му, взираше се в очите му.

— Убий сто от тях заради мен.

— Познавал съм те преди.

— Аз винаги съм те познавала.

— Ще те намеря.

— Такава е съдбата ти.

Жеан се опомни. Ъгълът на килията вонеше на изпражнения и урина. Целият под беше опръскан с повърната кръв. Откога беше тук? Отдавна… Чу гласа на жената:

— Умирам!

Чувстваше се измъчен и сгорещен, главата му сякаш беше пълна с бръмчащи мухи.

— Умирам!

Време беше да излезе. Вратата се пропука от първия удар. Блъсна я повторно и дървото поддаде още малко. Усилията да разбие вратата му дотегнаха и той се загледа в разнебитения покрив. Чак сега му хрумна да се покатери. Стените бяха гладки и Жеан подскочи, силните му пръсти размятаха сламата. Издърпа се и стъпи на покрива.

Издутата луна висеше над него, небето гъмжеше от звезди, все едно цялото сътворение се бе обърнало да го гледа, все едно нощта беше град, а той негов защитник, излязъл да се бие под тревожните погледи на обсадените. Честото туптене на сърцето отекваше в ушите му, миризмата на кръв проникваше в ноздрите му, сламата под него беше хладна.

Погледна към сребристия пясък. Нещо се случваше там. Имаше фигури на брега. Виждаше добре в нощта със зорките си очи. Мъж се бореше с товар. Чуваше тежкото му дишане, чуваше как кашля и се дави жената в ръцете му. До него имаше още шест изправени силуета, но тяхното присъствие беше съвсем бледо. Споходи го чувството, което се пробуди в манастирския двор — способността да долавя колко изострено е вниманието на околните и накъде е насочено. Жеан беше странно уверен, че мъжете долу се различават от нормалните хора. Затвореше ли очи, долавяше колко се напряга мъжът, който извличаше жената от морето, чувстваше нейните отчаяни усилия да върне ума си към ставащото на брега, да си върне здравия разум. Но чакащите край водата шестима мъже, които наблюдаваха безстрастно измъчените фигури пред себе си, не присъстваха на това място с умовете си. Върколакът знаеше, че те хем са там, хем ги няма.

По пясъка вървеше друг мъж и извитият му меч проблясваше на лунните лъчи. Имаше и друга жена, тялото й вонеше на кръв и мръсотия, тя протягаше ръце към двамата, които излизаха от водата.

Жеан скочи от покрива на дюните и пое към брега под ослепителната луна. Приведен ниско над пясъка, той се носеше напред с бързината на птича сянка в нощта.

57.
Сама

Елис се свлече от сблъсъка на образи. Усещаше, че пропада през трънлив гъсталак и кожата й пламва мъчително. Сега страхът беше осезателен, можеше да го докосне — бе студен и твърд. Видя ярка синева над себе си, усети придърпването на вълните, които засмукваха песъчинки под ходилата й. Видя принесен в жертва мъж, увиснал на дърво, чиито клони бяха нощният мрак, а листата му — звездите. Усети замиращото му сърце като свое и изпита нужда, по-силна от глад, по-силна от жажда, да се превърне в това, което може да бъде. Имаше лица на брега и тя знаеше, че ги познава, но не можеше да си ги спомни под водопада на руните. Осемте намериха другите осем и станаха шестнайсет — мъркащи, пеещи, викащи и ликуващи в нея.

В река Индр имаше бързеи, до които се стигаше за час-два от имението. През лятото децата обичаха да плуват в тях, да се носят по течението в разпенената вода, да се отблъскват от камъните с ръце и крака, обзети и от ужас, и от възторг. Но веднъж след дълги дъждове тя отиде там с братовчедка си Матилда. На другото момиче не му стигна смелост да скочи в бурното течение, но Елис влезе във водата. И веднага разбра, че просто е невъзможно да плува в разбушувалата се река. Закриваше главата си с ръце и се надяваше да оцелее. Сега чувстваше същото, но несравнимо по-силно — подхвана я страховит поток, който я подмяташе и заличаваше всичко, освен неистовото й желание да живее. Ала не един порой я блъскаше и измъчваше, а шестнайсет, устремени към срещата си в езерото на нейното съзнание. В тези трескави мигове тя не различаваше въобразеното от истинското, миналото от настоящето, нито разбираше какво се случваше на брега.

Вълкът… или подобната му твар уби Мозел, осъзна Елис. Рицарят се бе строполил на пясъка, когато Хугин обезглави собствената си сестра. А после Мозел се помъчи да стане, за да се хвърли срещу Хугин. Явно очакваше магьосникът да нападне и Елис. Доблестният Мозел се бе опитал да изпречи своето изтощено, прегладняло тяло между дамата и меча на Хугин. Но нещо го грабна и го завлече във водата сред облак пръски и кръв, вдигани от размахани крайници. Вълкът като че освирепя от убийството, разкъсваше трупа на рицаря, забравил всичко друго.

Друг се появи пред погледа й — Офети. С блуждаещ поглед огромният мъж се клатушкаше досущ махмурлия, събудил се на непознато място. Някой се развика малко по-нататък. Омагьосаните франки се пробуждаха и се втурваха към водата, размахали мечове. Идваха и оцелелите съратници на Офети.

Елис сведе поглед към краката си. Главата на вещицата лежеше на пясъка като проядено от червеи парче дърво. Не знаеше защо протегна ръка да я докосне. Усещаше тялото си натъртено и смазано, умът й пък се предаваше под пороя от усещания.

Хугин свали ножницата на меча и я сложи на пясъка. Носеше на шията си някакво камъче. Развърза връвта, взе вървите от ножницата и се зае да направи по-дълга връв от всички парчета, за да върже на нея камъчето.

Берсерките се бяха опомнили бързо и обкръжаваха вълка — Астарт отляво, Егил отдясно, Фастар по средата. Офети пък подтичваше от труп към труп по брега, за да си намери оръжие.

— Гарване, много удобно време си избрал да правиш върви — подхвърли дебелакът.

— Правя окови за вълк — сопна се Гарвана.

Щом съедини с възли парчетата, той хукна към вълка. Съществото беше прекалено улисано да яде и не го забеляза. Хугин се метна на гърба му и опита да върже амулета на шията му, но беше захвърлен надалече и падна тежко на пясъка.

— Каква смърт ни се пада! — възкликна Астарт, докато пристъпяше към звяра. — Хайде, ела ми. Вече чувам как ще ме прославят в хиляда саги!

Елис успя да огледа върколака — с черната като нощ козина и огромните зелени очи изглеждаше като сътворен, а не роден. Стоеше на задните си крака, предните му лапи приличаха повече на ръце. И беше висок, по-грамаден дори от Офети.

— Хайде! — провикна се Фастар към него. — Тази смърт ще ми заслужи мястото отдясно на Один във вечния пир.

Макар че викингът говореше за вечен живот, ръмженето на вълка пробуди смъртния в него и го смръзна до костите с послание за неминуема гибел. Треперещите пръсти му измениха и копието падна на пясъка.

Вълкът скочи.

Фастар се овладя и замахна яростно с юмрук към главата му, но закъсня. Бликна кървав гейзер. След това умря Астарт — беше като парцалена кукла от плът в челюстите на звяра, лишил го от живот с лекотата, с която чайка изтръсква песъчинки от водорасло. Вълкът го пусна, за да разкъса тялото, да зарови муцуна в гърдите.

Нападнаха и франките с диви вопли — петнайсетина пешаци и двама, успели да яхнат коне без седла. Звярът докопа първия и го метна по останалите, като събори още двама. Конник го връхлетя в галоп, но копието беше изтръгнато от ръката му, а конят — хвърлен по гръб със строшени крака.

Рицарите бяха храбри мъже и се биеха ожесточено, но Елис си мислеше, че срещу тях е не вълк, а същински демон. Той беше огромен, двойно по-висок от нея, уродливото му тяло бе като глинена човешка фигурка, дърпана и разтеглена от палаво дете. Познаваше това същество от виденията си…

Дойде ред и на Егил, който посочи върколака с меча си.

— Знам, че ще умра, но знай и ти, твар кръвожадна, че в много битки аз съм… — Възвишените слова му дотегнаха. — Майната ти, хайде да свършваме!

Скочи към вълка, но звярът се извъртя и отхапа главата и дясното му рамо, още докато събаряше тялото в окървавената вода.

Офети бе взел меча на Гарвана и се втурна в сражението, крещеше имената на баща си и дядо си, за да втълпи на върколака, че произхожда от благороден род на убийци.

— В този ден, изчадие, ти срещна равен на себе си боец!

Някой дърпаше Елис за ръката. Гарвана. Тя понечи да се откопчи, но той я държеше здраво и сложи нещо на дланта й. Камъчето с връвта.

— Накарай го да носи този амулет — настоя Хугин. — Накарай го! В това е надеждата ни.

Елис не проумяваше смисъла на думите му.

— Махни се от мен, чудовище!

— Аз станах твой спасител. Виж мъртвата вещица. Накарай го да носи амулета!

Върколакът се вторачи в нея със зелените си очи и сякаш я позна. От всички страни го притискаха въоръжени мъже, опитваха се да го намушкат или съсекат, той пък замахваше да ги отпъди, докато вървеше към Елис.

Тя отстъпи заднешком, стиснала камъчето.

Съществото заговори с чегъртащ глас:

— Идвала си при мен и преди. В грейналите зелени ниви под ярко небе, когато слънцето превръщаше водата в покривало от диаманти. Ти дойде да ме благословиш, Света дево.

Елис побягна, обзета от сляпа паника. И все пак се озърташе неволно през рамо.

Офети се хвърли към вълка и замахна с меча на Гарвана. Звярът беше пъргав и се метна встрани, но острието се вряза в черната козина на хълбока му. Съществото тутакси скочи към Офети, Гарвана обаче награби викинга и го събори, челюстите на чудовището само се плъзнаха по шията му. Върколакът докосна хълбока си и вдигна пръсти към устата си, за да опита на вкус кръвта.

— Убий го! — кресна Гарвана и Офети нападна отново.

Този път вълкът се оказа прекалено бърз за него. Стисна с ръце Офети и го вдигна над мокрия пясък.

Елис се извъртя.

— Вали, недей!

Изпищя думите, макар че не знаеше откъде се взеха, но те подействаха на съществото.

То пусна Офети, който пльосна във водата и притисна длани към раните по ребрата си, докато опитваше да си поеме дъх. Франките пак се струпаха около звяра и той се забрави в яростното желание да разкъсва и дере.

У Елис изпъкна руна — първата, която бе успяла да назове. Кон. По брега при нея дотича в галоп една от кобилите на франките.

— Госпожо, трябва да останеш с нас. Предлагам ти моята закрила! — чу тя гласа на Гарвана.

Той пак бе извадил меча си, но не нападаше заедно с рицарите.

Елис клатеше глава и отстъпваше.

— Госпожо!

Тя напипа грива и се метна върху кобилата.

— Той ще те убие! Вълкът ще бъде твоята гибел! — извика Гарвана.

„Тръгвай!“ — заповяда Елис мислено и кобилата препусна бясно по пясъка към дърветата.

58.
Потеря

Елис избяга, вълкът също. Щом тя се отдалечи, той забрави за франките и изтича към гората, повлякъл трупа на рицар.

Гарвана избърса меча с наметалото си и го пъхна в ножницата.

— Настронд… — промълви той.

Офети кимна. Още се задъхваше.

— Брегът на труповете.

Огледа осеяния с тела бряг, пое си дъх и изрече:

— „И тя видя да бродят

в кървавия прилив там

клетвопрестъпници,

а също и убийци,

и другите, приятели предали.

Там гарваните се засищаха

с телата на умрелите,

вълкът там хората разкъсваше.“

— Така гласи прастарото пророчество — каза Хугин, — така ще започне залезът на боговете.

Офети плъзна пръсти по ребрата си. Макар че бяха лепкави от кръв, раните се оказаха повърхностни. Изглежда, че върколакът не бе искал да го убие. Чудовището остави поне двайсетина мъртъвци на пясъка. В никоя битка Офети не бе виждал мъже да умират разкъсани и разръфани така. Чайки и гарвани вече кръжаха над брега. Викингът се бе стъписал от свирепостта на върколака, но не и от появата му. За разлика от изповедника изобщо не се съмняваше в съществуването на магията. Израсна в стопанство близо до планина, където му втълпиха, че елфите, джуджетата, троловете и върколаците са истински колкото и поверените му овце, мокрещия го дъжд и сланата.

Леший излезе иззад една дюна.

— Нямаше те, докато тук беше бойно поле — поклати глава Офети.

— Аз доведох Гарвана тук и му показах най-близкото място, където да се качи на кораб.

— Никого никъде не си довел. Тези срещи са предопределени — възрази Хугин.

— А предопределено ли ти е да отидеш в Ладога? Тогава не се нуждаеш от помощта ми.

— Може би има какво да свършиш в предстоящото — вдигна рамене Хугин, — но не се заблуждавай, че можеш да избягаш от съдбата си.

— Моите битки се водят с пари и пазарлъци — натърти търговецът. — Само щях да ви се пречкам, докато се сражавахте срещу онова. А що за чудо е то?

— Враг на смъртта — каза Хугин.

Леший огледа брега.

— Щом е тъй, не искам да срещам приятелите й.

Но на Офети не му беше до шеги. Искаше да почете мъртвите си приятели с възвишени думи според воинския обичай.

— „Във Валхала имаше празни скамейки край трапезата,

затова мрачният бог прати вълк да ги запълни.

И сега се обагри пясъкът с доблестна кръв,

а ръката на воина иска да грабне на възмездието меча.“

Хугин слушаше внимателно. Не бе израснал сред северняци, но познаваше обичаите им. Знаеше, че Офети почита и изпраща своите приятели със същата скръб, която франките изразяваха с молитви и сълзи, а маврите с погребалния си плач.

— Моите сродници са мъртви — каза Офети по-сдържано, — а аз не мога да се върна в родината си. Имам три кораба, с които не мога да плавам, и съкровище, което не мога да отнеса. Главата ми беше размътена дни наред, искам да я прочистя с бистра вода.

Гарвана се изправи.

— Качи се в манастира, там ще намериш храна и вода.

— Скъпа премяна носиш, боецо — подхвърли Леший. — От съкровището ли е?

— То вече е заровено — подсмихна се Офети. — Не се чуди как да ми го отмъкнеш.

— Мислех си точно обратното — как да спазаря за тебе най-добрата цена.

— Аз ще тръгна след вълка — съобщи им Гарвана.

— Ще дойда с тебе — реши Офети. — Тази твар уби трима от моите приятели и аз бих искал да взема кожата й в отплата.

Хугин кимна.

— Да, можеш да ми послужиш.

— Никой не ме използва — увери го Офети.

— Боговете те използват, както го правят и с всички останали — възрази Хугин. — Тук се сбъдва кърваво провидение. На мен се пада да го спра.

— Нали каза, че никой не може да избяга от съдбата си — вметна Леший.

— Ти не можеш, но с решимост и упоритост героите могат да се опълчат на боговете.

— Каква скромност…

— И как ще избегнеш предреченото? — попита Офети.

— Като я намеря.

— Тя искаше да отиде при Хелги, ако това те улеснява.

Гарвана се замисли.

— Значи ще стане каквото предположих. Хелги трябва да умре.

— Каква полза от смъртта му?

— Богът е на земята. Вярвам, че виденията ми са истина. Моята сестра беше искрена в стремежа си да защити бога, като убие жената, и ме използваше за целите си. Вълкът следва жената, а тя отива при Хелги. Значи там свършва нишката на съдбата… и вълкът ще се бие с бога на труповете.

— Според тебе Хелги ли е твоят бог? — попита Офети.

— Не знам.

— Ами ако е той?

— Длъжен съм да изпреваря вълка и да го убия аз. Така ще попреча да се сбъдне предреченото.

— И какво ще постигнеш?

— Ще сложа край.

— На какво?

— На кървавия цикъл — богът идва на земята, вълкът също идва на земята и го убива.

— Защо те е грижа за тези неща?

— Защото жената привлича вълка, а накрая и тя умира.

— Да попитам и аз — намеси се Леший. — Защо ти пука?

— Щом магията се разпръсна, аз си спомних.

— Какво си спомни?

— Миналото, когато се заклех да я закрилям.

— Кога е било това минало? — учуди се търговецът. — Ти се опитваше да я убиеш по целия път от Париж до този бряг.

Гарвана му обърна гръб и каза на Офети:

— Моля те за услуга, дебелако, в замяна на това, че те освободих от заклинанието на вещицата.

— Не знам дали тя ме омагьоса, но всичко свърши, когато ти й отсече главата. Да речем, че си прав. Що за услуга искаш от мен?

— Нищо трудно. Намери си жена, отгледай добри синове и им разкажи историята, която ще чуеш от мен. Заръчай им да я разказват и на своите синове, а те на своите, докато свят светува. Това е благородна задача.

Офети махна с ръка към търговеца.

— Защо той или ти да нямате синове и да им разказвате историята?

— Той е стар, а аз съм обречен да умра.

— Как ще умреш?

— Ще се изправя срещу вълка, както се е случвало преди и както ще се случва занапред. Такава е съдбата ми.

— Откъде знаеш?

— Моята сестра… тази твар, която смятах за своя сестра, ми я показа, макар и така, че да не я разпозная.

— Тя беше жена с проникващ надалече взор — изтъкна Офети, — веща в магията сейд. Знаеш какъв ще бъде твоят край, но не изглеждаш щастлив. Мъжът среща усмихнат съдбата си, щом вече я знае.

— Въпреки всички лъжи на вещицата, непременно има начин да премахна проклятието. Ако няма, и в бъдещето ще живея както досега — непознаващ себе си и заблуден. Може би е твърде късно за мен в тази плът, но още не е късно за мен, какъвто ще бъда в идните дни. В бъдещите ни въплъщения някой от нас ще проумее какво се случва и ще успее да го прекрати, преди пак да бъдем обречени на мъки и страдания. Ще изпратим послание на вечността, дебелако, и ти ще бъдеш вестоносецът.

— Ще дойда с тебе при Хелги — съгласи се Офети. — Не за да служа на твоята цел, а защото се заклех пред момичето да я браня. Тя е в опасност, затова ще вървя с тебе — не за слава, не за злато и не за да имам синове. Ще вървя с тебе, защото момичето поиска закрила и аз обещах. Вещицата, която сега лежи мъртва на този бряг, ме омагьоса и ме принуди да сторя зло на жената, да погазя клетвата. Трябва да поправя стореното, иначе ще ме посрещнат твърде зле в залите на мъртвите. А трябва и да отмъстя за своите сродници. Ще намерим този вълк и ще го убием. Веднъж вече го посякох и пусна доста кръв. Не виждам причина да не го съсека отново и да видя още повече от кръвта му.

— Не би могъл да го убиеш — сопна се Хугин, — преди той да изпълни своята роля във великия ритуал на бога, преди да донесе смърт на Всеобщия отец.

— Ще видим. Срещал съм мнозина, които се хвалеха, че са неуязвими. Например Ерик Коравия.

— И какво го сполетя?

Дебелакът намигна.

— Не се оказа толкова корав.

— Този път е друго — поклати глава Гарвана.

Офети изсумтя и закрачи към манастира.

Леший зарея поглед към дърветата. От тук до Ладога имаше огромни гори, а и планини, обитавани от какви ли не диваци. И какво трябваше да правят? Да преследват онази твар, която изскочи от мрака, за да се нахвърли срещу дамата ли? Мъдрите хора бягат от такива твари, не ги гонят. Искаше обаче да запази огърлицата, която Гарвана му даде. Криеше я под кафтана си. Но колко силно беше желанието му да има огърлицата? Стигаше ли, за да остане с тези безумци, които искаха да се опълчат на боговете? Може би не…

Леший изтича да догони Офети.

— Още на онзи хълм край Париж ти казах да ме оставиш на мира. Дамата не ти донесе късмет.

Офети се усмихна, макар че имаше сълзи в очите му.

— Твърде късно е за такива приказки. Миналото е вятър в гърбовете ни. Не можем да го спрем.

Той продължи по мокрия пясък към манастира, а Леший започна да събира оръжия и ценности от труповете. Наоколо имаше поне десетина хубави меча — изобилна стока за размяна, ако се отбият в Бирка. Огърлицата беше стъписващо скъпа, а магьосникът носеше в торбата си стоте дихрама, но на търговеца му дойде до гуша от приключения. Още в първия по-голям град с пазар щеше да се сбогува със спътниците си.

59.
Светилниците в градината

Елис яздеше в гората и руните се виеха около нея като венец от ярки звезди. Шепнеха й имената на вълка — едното познато, другото не, а третото будеше само неясен отклик: „Той е Жеан, той е Фенрисулфр, той е и Вали, който беше, е и ще бъде“.

Тя преливаше от спомени — търсеше гъби призори в гората около Лош, криещите се в жасмина пеперуди вечерници излитаха, когато минаваше наблизо, и пърхането на крилете им имаше звука на винаги тегнещия над нея страх. Внушаваше си, че се бои напразно, но изтича веднага от сумрака между дърветата към слънчева поляна. Всичко изглеждаше толкова наситено — мастилено тъмните петна по парчето плат, което бе постлала в кошницата, тъмният сок по пръстите й, издигащото се слънце, изпаряващо капки роса от тревата. Лицето й се сгря, но ходилата останаха студени.

Досещаше се, че е търсила още нещо, освен гъби и я е догонвало още нещо, освен слънчевите лъчи. С цялото си същество долавяше заплаха в раждането на утрото. Вървеше като сърна, бояща се от вълци.

„Вали…“

Нещо в нея се пробуждаше от това име. Видя себе си на място, където никога не бе отивала, до необичайно ниски и схлупени къщурки. Покривите от чимове не стигаха и до кръста й, а под полегатия хълм искреше река. Чуваше оживените викове на деца и ги зърна да се къпят в блещукащата вода. Някой стоеше до нея. Обърна се и лицето й се стори познато, но сякаш го бе виждала преди през мътно стъкло, чертите оставаха разкривени и неясни.

Взря се в ръката си. Все същата ръка. Руните се събраха, но тя не стана бог, нито умря, както й предричаше вещицата. Наложи си спокойствие и видя руните около себе си в два въртящи се кръга по осем, а виещата руна по средата като пълзящ вълк. Тази изглеждаше по-важна от всички други заедно. Но нещо липсваше. Трети кръг. Докато го нямаше, тя си оставаше човек.

Още стискаше в ръка камъчето, което Гарвана й даде. Вдигна го към очите си и едва не го захвърли. Най-обикновено камъче в сложна примка с възелче, окачено на връв, но на него бе издълбана вълча глава. Тя чу думи в ума си: „И когато боговете видяха, че вълкът е омотан целият, взеха въже и го вързаха за скала, наречена Писък“. Представяше си великански вълк с безмилостно разчекнати челюсти от пъхнат между тях меч, вързан за грамадна скала с въже, тънко като панделка. Звярът се гърчеше, стенеше и виеше, но не можеше да се изтръгне. През нощта при скалата дойде мъж — висок и блед, с щръкнала червена коса. Той се опита да разкъса въжетата. Но те устояха. Тогава мъжът взе камъче, отчупило се от скалата. И щом настъпи денят, мъжът надраска нещо на камъчето — вълча глава.

Руните й показваха това. Руните знаеха.

Елис непрекъснато подкарваше коня, но накрая животното се умори и тя спря, остави го да пасе и да почива. Пролетта беше прекрасна, навсякъде цъфтяха цветя под гъстия листак на явори, брези и дъбове, нашарен от слънцето.

Изведнъж усети колко е измъчена от дългите страдания на брега. Цялото тяло я болеше, кожата й беше ожулена от въжетата и още смъдеше от солената вода. Наблизо нямаше ручей, но гората беше мокра от скорошен дъжд. Елис облизваше капките от листата, а когато намери мътна локва, легна и започна да лочи като куче. Твърде изтощена се чувстваше, за да потърси нещо за ядене. От преумора й се привиждаше какво ли не в шубраците. Все долавяше някакво движение, чуваше шумолене. Страхът надделя, тя яхна коня и продължи ходом през гората.

Зелени и златисти петна се сливаха пред очите й, главата й клюмна върху гривата на кобилата. Стряскаше се, вдигаше глава за миг и пак заспиваше. По някое време се събуди. Конят под нея не мърдаше. Усети студ, макар че залязващото слънце промушваше ослепителни лъчи през гъстите листа на дърветата.

— То ще ме погълне.

Страшен, гърлен глас. Тя настръхна в миг. Вълкът беше пред нея, огромните му лапи червенееха от кръвта на нейните сънародници.

Тя срита кобилата и я завъртя, за да препусне обратно, но не успя. Ужасната твар скочи, смъкна я от животното и я стовари на земята. И когато гърбът й се удари в пръстта, сякаш цялата натрупана умора, която се опитваше да забрави, я притисна с тежестта си. Елис изпадна в безсъзнание.

Когато се опомни, кобилата не се виждаше никъде, а звярът стоеше на четири крака над нея и опираше муцуна в лицето й.

— То ще ме погълне — каза отново с глас като градушка, като стъргане на лодка по чакъл.

Елис онемя. Потърси руните. Нямаше ги, сякаш бяха избягали от вълка.

Напъна се да пълзи по гръб, но съществото притискаше единия й крак с ноктите си.

— Борих се — изхриптя то. — Не ме ли позна?

— Ти си чудовище.

— Аз съм Жеан. Изповедникът. Опитах се да ти помогна, да те спася от онази твар, която те преследваше.

— И защо не го уби на брега?

Звярът наведе глава.

— Виждах само тебе. Исках да те защитя, но не бива да съм близо до тебе. Бесът, който е в мене, ще ме погълне.

Изправи се, обърна й гръб, но пак се опря и на четирите си лапи, щракаше със зъби и се въртеше, все едно го налиташе досадна муха. Приклекна и заръмжа през оголените си зъби:

— Остави ме. Върви си, защото имам вълк в себе си и не мога да го укротя.

— Тогава защо дойде?

— Да те видя. Да те докосна.

Елис погледна камъчето в ръката си. Гарвана бе удължил връвта достатъчно, за да бъде вързана около шията на вълка. Не й се вярваше, че ще има полза, но какво друго да стори? Тя пристъпи полека към мъчещия се звяр, който се притисна към земята подобно на куче, уплашено да не му вземат кокала. Елис протегна ръце да окачи камъчето на шията му, но той пак оголи огромните си жълти зъби. Тя отскочи. Устата му вонеше на смърт.

Съществото заговори, гласът му звучеше като дъвчене на хрущяли.

— Няма да го нося. „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи, защото Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител, Който за греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата, които Ме мразят, и Който показва милост до хилядно коляно към ония, които Ме обичат и пазят Моите заповеди.“^[14] Прояви милост към мен сега, Господи. Прояви милост!

Тя посегна да утеши огромния звяр, но той се дръпна рязко, извъртя се и отвори уста. После се нахвърли с вцепеняваща бързина. Пак я събори на земята, постоя скимтящ над нея и побягна между дърветата. С няколко скока се скри от погледа й. Елис остана сама в горските дебри, свечеряваше се, а тя прегладняваше и мръзнеше. Но изведнъж вече не беше сама, нито пък гладна, у нея грейна необичайна топлина. Видя изгрев в себе си, който освети гората със силно чисто сияние. Откриваше съвсем лесно следите на вълка. У нея се разгоря руна.

Елис тръгна по дирята. Знаеше, че е паднала нощта, но не и за нея. Светлината в съзнанието й показваше всичко като денем, без да я заблуждава, че гората не е тъмна. Струваше й се, че е в две различни гори едновременно, че съществува и в светлата, и в тъмната.

Вървеше неспирно сред уханията на мокра пръст и трева, на смолата, полепнала по дланите й от дървесните кори, които пипаше понякога. В мрака кръжаха мушици, разни животинки ровеха в земята. От непрогледно черно небето стана сребърно, чуха се птичи гласове, стопли се, копия от слънчеви лъчи проникнаха между клоните.

Малко след зазоряване тя се натъкна на спящия вълк. Той се бе притиснал в паднало дърво. Спящото чудовище като че не плашеше руните. Съзнанието й оживя от искрящите знаци. Елис погледна амулета. Подобно на нощта, видяна от нея като ден, подобно на вълка, който беше и човек, на дланта й хем имаше камъче с издълбана вълча глава, хем къс тъма, сякаш изтръгнат от нощното небе, несравнимо по-огромен от камъчето в истинския свят.

Тя знаеше, че това е магия и грях, но руните я изпълваха с възторг. Чувстваше се по-силна отвсякога, въпреки че кошмарите от ранните й години сега се сбъдваха наоколо й, дърветата приличаха повече на изваяния, небето беше като метален покрив, а не част от сътворението, а стръковете трева изглеждаха като парченца тъмно стъкло. Тя не се боеше. Чувстваше се в безопасност на това място между действителността и виденията, защото руните й бяха водачи.

Взираше се в парчето тъма, което беше и камъче. Не можеше да определи колко е голямо. Уж се побираше на дланта й, а напомняше за звездния безкрай. Светът беше толкова странен и хубав… И вълкът я привличаше, не я плашеше. Лежеше в сумрака като поредната дълга сянка сред сенките на старите дървета. Тя върза амулета на шията му и легна да спи до хълбока му, успокоена от топлината на звяра.

Съществото не се събуди нито тази сутрин, нито следобед, нито дори вечерта, когато сенките на дърветата пак се проточиха към нея, а залязващото слънце пръскаше лъчи в гората. Не го събуди и нощта, нито бръмченето на насекоми край ушите му, нито пък влагата, полепнала по козината му с утрото. Слънцето напичаше силно, но вълкът не се размърда.

Елис остана при него. Дрехите й се бяха превърнали в дрипи, но не усещаше студ, нито глад. Руните я сгряваха. Тя се потапяше в тях, търсеше ги в мрака на съзнанието си, учеше се как да ги намира в неусетното пропадане, когато будуването преминава в сън. Така им позволяваше да се появят, за да я обгърнат. Тя беше кон, препускащ под слънцето, тя беше залез, разперил пръсти от светлина към тъмните хълмове, тя беше осеян с шипове глог, тя беше брулеща земята градушка, тя беше и река, хранеща и оформяща земята, която хранеше и оформяше нея.

Вечер седеше до вълка, гледаше протяжната смърт на цветовете — зелено, червено, пурпурно се преливаха в сиво, докато здрачът се сгъстяваше. Но с нощта се раждаха нови цветове — блестящото сребро на листата, мастиленото синьо в далечината. Никога не бе виждала такива нощи, макар че често ги сънуваше. Спеше до вълка и си представяше, че е щит, който го пази от зло. Събуждаше се и ходеше из гората, понякога само тя, понякога като въплъщение на руна — заставаше до бреза и гледаше как светлината на пролетта пламти в нея.

Не знаеше откога е на това място и какво е яла. Дните се удължаваха, но денят в нея сякаш не свършваше никога. Самата тя беше денят — сгряваща сила, която пораждаше песен в гората. Взираше се в луната и виждаше отражението си в светлата й повърхност. Плодове оцветяваха пръстите й, имаше вкус на гъби в устата си. Само понякога, когато пиеше от ручей, усещаше студ. Тя вдигаше глава и виждаше света сякаш сътворен току-що, сияещо нов, блестящо зелен.

 

 

Първо дойдоха две момчета, любопитни и плашливи. Виждаше ги по толкова различни начини — запотената кожа лъщеше от живот, носените от тях цветове се разстилаха в съзнанието й като лъч, минал през стъклени мъниста. Чуваше ги като музика, трепкаща и несигурна мелодия, изсвирена от дете на дудук. За Елис изглеждаше, че всяко от момчетата носи в себе си огънче като свещ, осветяваща тъмата на тленната му плът.

Върнаха се с мнозина мъже и ехото на предишното й аз — дамата Елис, за която те бяха опасни, прошумоля в нея за миг. Вътрешният глас на уплахата, който я подтикваше да бяга, този път беше само далечен шум. Събраха се четирийсетина мъже. Грабители, досети се тя. Здрачът потъмняваше в същинска вечер и застудяваше.

— Вече са ги обрали. Виж ги какви са.

Едва разпозна подобие на родното си наречие. И тези хора бяха франки, но не се подчиняваха нито на нейния брат, нито на друг владетел. Мъже извън закона, някои с парцаливи дрехи, други с по-скъпи, несъмнено откраднати.

— Ама жената ще е доста хубавичка, ако си напълни корема с малко храна.

— Тя ще е доста хубавичка и ако я напълним с нещо друго. Какво се помайваме? Имаме си двама свестни роби. Дай да я изчукаме тая и да ги продадем.

Говореше нисък жилав младеж с покафеняла от слънцето кожа. Някои зъби в устата му бяха счупени, едното му ухо — разкъсано. Елис откриваше в него буйство от шарки и звуци — зелените петна на мъха по коленете му, златист цветен прашец по ръкавите, пращене на горящи цепеници, което сякаш изразяваше същността му. Той привличаше неустоимо вниманието й.

Тя заговори:

„Седях в самота, когато ме потърси Стария,

онзи ужас божествен, който в очите ми гледаше.“

„Какво ще попиташ? Защо си дошъл?“

„Один, знам, че за себе си скрит си ти.“

— Ама това да не е езикът на норманите? Тая е викингска кучка. Датчани са! Ще вземем добри пари за тях.

— Далече сме от морето — обади се друг.

Елис почувства безпокойството в новия глас като студен вятър. Озърна се към вълка зад себе си. Нямаше вълк, само изповедникът лежеше гол на земята. „Жеан? Но къде е вълкът?“ Само че Жеан не беше какъвто го познаваше, а здрав и красив. Тя изрече:

„Видях един, в гората беше вързан —

зъл пакостник, на Локи той приличаше.“

— Тя прави магии! — възкликна някой. — Да я убием, преди да ни омагьоса.

— Не е магия, а и да е, не личи да й е помогнала много.

Стиховете пак се обадиха с устата на Елис — досущ като вятър в тръстика.

„Седеше стара великанка в Желязната гора,

за да роди тя челядта на Фенрир.

Сред тях едно чудовище същинско,

което скоро щеше слънцето да грабне от небето.

Там лапа то преситено на мъртвите месото

и пръска кръв в дома на боговете.

Тъмнее слънцето и скоро посред лято

започват страшни бури. Искаш ли да знаеш друго?“

Настъпваше нощта. Между тъмните дървета повя вятър. Откога ли се задаваше бурята? Елис не знаеше. Едри капки охлаждаха кожата й. Скрилото се слънце придаваше на облаците цветове на злато и олово, а гората около нея сякаш светна.

— Хайде да ги вземем и да си ходим. Тая нощ ще бъде гадна.

— Първо ще си направя кефа. Тъкмо ще се стопля.

Онзи със счупените зъби и разръфаното ухо държеше нож.

Сърцето й се разтуптя, кръвта се отля от лицето й. Но той изглеждаше толкова крехък — като диво цвете, което тя можеше да откъсне всеки миг, за да се позабавлява, преди да го захвърли. Чувстваше се твърде странно, все едно съществуваше на много места едновременно.

Той я хвана.

Елис беше в гората, но и не беше в нея, намираше се в пещерите на съзнанието си, където руните сияеха и пееха, но и другаде. „Къде ли е това място?“ Да, беше в лунната градина на своето детство с уханието на жасмин по росата, с топлия въздух по кожата й, докато бродеше омаяна. Видя мъничка свещ в ниша на стената. Взря се и откри още много светилници. Тя посегна и угаси най-близкия.

В гората мъжът пред нея, злият младеж със счупените зъби, стиснал с едната ръка дръжката на ножа, а с другата смъкващ панталона си, се строполи мъртъв.

Тя долови стъписването на разбойниците, шепот на мисли, прелетял в умовете им като първия есенен вятър в летните гори.

Двама приклекнаха до падналия, опипваха лицето му. Бе умрял преди малко, но вече беше студен. Извадиха оръжията си, някой изсъска:

— Вещица…

В лунната градина тя махна с ръка и повеят угаси всички свещи.

Заваля силно, дъждът превръщаше листата на дървета в барабанчета и отбиваше толкова приятен ритъм, че на нея й се прииска да танцува. Отиде при Жеан, повдигна го да седне и обърна лицето му към дъжда.

— А сега се събуди! — помоли го тя. — Измих вълка от тебе.

Той отвори уста към облаците, примигна срещу огромните капки, пръскащи се по кожата му.

Обърна се към нея и погали косата й.

— Аз съм — какъвто бях и какъвто съм. Изминах толкова дълъг път, за да те намеря.

Тя знаеше. В този миг си спомни, че са живели преди, че се обичаха и тяхната любов надживя смъртта. Какво беше името й тогава? А неговото? Тях не си спомни. И каза, без да се замисли:

— А аз чаках толкова дълго да дойдеш.

Целуна го и легна с него сред труповете на горяните. За пръв път от детските си години не се чувстваше самотна.

60.
Мисъл и памет

Хугин гледаше трупа на сестра си на брега. С един-единствен удар й бе отсякъл главата, която сега лежеше в пяната на пет крачки от тялото. Не пристъпи натам.

Мислеше си, че наложената му от нея магия се разпръсна, когато той окачи на шията си Вълчия камък. Но знаеше истината — заклинанията й започнаха да отслабват по-рано, щом видя лицето на жената, замръзваща в реката. Защо не уби Елис тогава? Досега се залъгваше, че е било от любопитство. Чудеше се дали тя може да се удави, като знаеше какво място й е отредено в кроежите на боговете. Те й бяха подготвили по-жестока участ от простото удавяне, но дали биха се смилили, за да я оставят да измръзне до смърт в тази вода? Или трябваше той — слугата на Один — да й отнеме живота?

Но имаше и друга причина да не убие Елис при първия сгоден случай. Сега я виждаше ясно. Търсеше я в сънищата си, макар че вещицата, която бе наричал своя сестра, зае мястото й. Дали усетът му бе подсказал измамата, докато гледаше как Елис се мъчи в реката?

Когато мръзнеше и прежадняваше в онази планинска пещера, сляп в непрогледния мрак, когато се насилваше да съхрани разума си, той имаше такива видения… Носеше се като гарван с вятъра и претърсваше ширналата се под него земя за нещо, което само долавяше, но не можеше да назове. И попадаше на онази странна алея между дърветата край реката и стената с бръшлян, където малкото светилище грейваше нощем с пламъчетата на свещите. Търсеше някого, чието име не знаеше, в застоялия въздух на тесните тунели, над планинските склонове с вятъра и слънцето и под луната, когато водата имаше вид на намачкано олово, а в кората на дърветата сякаш се виждаха кварцови жилки. И винаги там беше сестра му — под бръшляна по камъните, до светилището. Тя го накара да повярва, че е обвързан с нея във вечността. Тя влезе в градината на сънищата му и зае мястото на Елис.

Горчивината го разяждаше. Той убиваше заради сестра си, отказа се от дома си при монасите, заведе я в планината и живя като звяр, трепереше зиме, подгизваше в бурите, стискаше ръката й в мрака, когато я плашеха първите видения, следваше я, когато я обладаваше магията, слушаше чудновати гласове на чужд език, който му стана по-познат от родния. Боговете на северняците им говореха и чрез ритуали, лишения и тъма, и той започна да ги разбира. Но отначало искаше да си тръгне.

— Нека се върнем — казваше й, — да се махнем от тази дива знахарка и нейните заклинания. Да отидем при някой владетел или стопанин, ще предложим да му работим, ще се представим за бежанци. Нека се отървем и от нея, и от магията й.

Но сестра му седеше, разбъркваше камъчетата с пръстите на краката си и оглеждаше долините отвисоко. После ядеше от онези гъби, връщаше се в мрака и принуден от връзката помежду им, той влизаше с нея, споделяше страданията й, отдаваше се на магията, за да я закриля.

И виждаше. Сврян в малката пещера, затворен вътре от камъните, които жената трупаше, той виждаше. Богът дойде при тях, легна до него блед в тъмата — едноокият бог на пищящите руни, с безизразното лице на лудостта, със странния възел на шията си. Луи — тогава още беше Луи — докосна студената му кожа. Въпреки че богът беше мъртъв, умът му беше паяжина, в която Луи можеше да се оплете. Отдръпна се от бога на труповете, опря гръб в стената, но когато отвори очи, камъните бяха махнати от входа, в пещерата проникваше мъждивата светлина на мъгливия планински склон и до него на каменния под лежеше само сестра му.

Излезе от пещерата разплакан, но сестра му дойде при него с думите, че пътят към магията не е лесен.

— Какво беше онова в мрака? — попита той, но тя не каза нищо, само седна до него и хвана ръката му.

А после се върна в тъмата и макар че я обичаше, той не се насили да отиде с нея.

Знахарката седна при него.

— Той идва тук — тупна тя с крак по земята — да умре от зъбите на вълка. Богът, когото срещна в мрака, ще се въплъти на земята, за да се бие срещу вечния си враг и да умре. Тогава и ти ще умреш, сестра ти също ще умре. И още много хора.

Той искаше да попита защо ще стане така, но беше замаян и уморен. Тежеше му чувство, подобно на скръб.

Жената се взираше в очите му.

— Как да не позволя да се случи? — попита той накрая.

— Като му служиш.

— Не разбирам.

— Насред вселената седят онези, които предат нишките на съдбата — Норните, трите жени под световното дърво Игдрасил. Всичките девет свята са им подчинени — и хората, и боговете. Богът е обречен да умре, щом настъпи залезът на боговете. Така повеляват Норните. Затова богът им поднася многократно смърт в различни епохи, разиграва края си неспирно, за да угоди на неумолимите жени и да предотврати унищожението си. Ти си уловен в този нерадостен кръговрат, ти си част от ритуала, който богът посвещава на съдниците. Твоята сестра също. Отредено ви е да умрете.

— Как научи това?

Тя докосна обгореното си лице, посочи кървясалото си око.

— Дадох това и живот, прекаран в мълчание, за да прозра. И аз съм уловена в кроежите на боговете.

— Как да им попреча?

— Защитавай сестра си. Докато тя е жива, за бога ще е по-трудно да дойде на земята.

— Защо?

— В някои неща, Хугин, просто трябва да повярваш.

Името имаше скрито значение за него, съответстваше на самата му същност. Той тръгна на лов в планината. Престоят в подземните проходи бе пробудил някаква част от него. Очите му станаха по-зорки, ръцете — по-точни, стъпките — по-тихи. Опънеше ли тетивата, пуснеше ли стрелата, улучваше винаги. Зайци, овце, дори вълци падаха пронизани. Той беше силен. Хората се научиха, че трябва да идват при него с дарове и молби за изцеление, а не с мечове и брадви.

Сядаше призори да гледа как тъмнината се изцежда от долините, а по здрач виждаше как сенките се разпълзяват пак от реките и потапят възвишенията.

През зимата разпалваха огън при входа на пещерата и се криеха от ветровете, топлеха се под животински кожи.

Планинската знахарка им бе изпяла песен на родния си език за двама братя, на които боговете отредили да се убият взаимно. И той разбра думите. Богът на севера събуди у него и речта на северняците, свърза го с нещо, което е бил в предишен живот, и този език му принадлежеше по право. Братята трябвало да танцуват на мелодията от песен, изпята от божествените уста — песен, предричаща смъртта на боговете. И съдбата на момчетата била да умрат, както боговете щели да умрат в последния си ден, погубени от челюстите на вълка. Майката скрила синовете си — единия при вълците на изток, другия при семейство в Долината на песните. Надявала се да останат разделени. Но у една жена живеела древната руна, от която боговете се страхували. Тя заплашила да събере момчетата и майката изпратила единия си син да я убие. Той изпълнил заръката и макар че това го натъжило, семейството му и владенията им благоденствали.

Мракът в пещерата, гладът и студът сякаш тласкаха ума на Луи в друга посока. За него песента беше истинска почти като планината и мъглата, като влечението на сестра му към тази ужасна пещера. Знаеше, че песента е за него.

— Той се събужда в тебе — каза жената, докосна ръката и очите му. — Той е в това. И в това. Ти си гарван, летящ с вятъра.

— А Изабела? Какво се случва с нея?

— Тя изучава онова, което носи в себе си. Руните.

Той бе виждал необикновените знаци, които светеха и се въртяха в тъмата. Руните, които звъняха и пееха, носеха светлина, дъжд и миризмата на жътва в мъничката пещера.

— Ще отида при нея.

— Не — поклати глава жената. — Богът върви до нея. Не можеш да й помогнеш. Сега тя ще те води. Когато се стопли, аз ще си тръгна. Имам друга работа, трябва да попреча на вашата смърт. Ще ти оставя дар.

— Какъв?

— Нещо, от което се бои дори вълкът. Когато богът умре, това нещо ще убие вълка. Внимавай, защото е отровено с кошмарите на вещици.

Тя млъкна, само рееше поглед в мъглата. Той заспа, а на сутринта жената я нямаше. Остави му меча с тясното извито острие в черната ножница. Той извади меча и се вторачи в блясъка му под утринното слънце. Споходи го отглас от предишен живот. Тогава си помисли, че ако продаде този меч, ще се изхранва години наред с парите, ще живее в охолство, ако си намери градче или село, където да ги харчи, без да привлече вниманието на някой благородник. Дали да не стане търговец? Много пъти бе виждал върволици от натоварени мулета да се катерят през Ломбардия по пътя към франкските кралства. Тези търговци бяха свободни хора, а не крепостни на някой граф или маркграф.

Но тогава сестра му излезе от пещерата и седна до огъня. Той я нахрани с варено месо и корени, които бе събрал и опекъл. Постара се да й бъде удобно, но тя остана с него само колкото да събере сили. И се върна вътре.

Той не понесе мисълта, че тя ще срещне нещото в пещерата сама, затова отиде с нея. Когато излезе от пещерата, беше друг.

Остави Луи да спи в тъмата. Сега беше Хугин, зоркият и силният, посветеният на бога, който дойде при него в гробовния мрак на пещерата. Ритуалите и лишенията бяха неговият живот. Грижеше се за сестра си, намираше гъбите и корените, от които тя се нуждаеше за виденията си, отиваше на лов и ставаше все по-силен. Растенията в планината сякаш му говореха. Знаеше кои да откъсне, за да лекува, и с кои ще се пренесе с мисълта си при боговете и чудовищата. Мунин споделяше с него магията, която изравяше от тъмата, позволяваше на бога да докосва и да благославя нейния брат. В слепотата на влажния въздух и студената скала Хугин усещаше как го прегръща богът на труповете и му шепне името си: Один. И знаеше, че е слуга на смъртта.

Той също имаше видения. Пещерата се уголемяваше и трепкаше от полюшващи се пламъчета на свещи. Стоеше пред огромен вълк и бранеше сестра си от зъбите му. Виждаше воин великан, едноок и свиреп, който пронизваше с копие вълка в последния ден. Знаеше, че вълкът идва да убие бога, привлечен от страховитата руна. Виждаше я да се гърчи във въздуха пред очите му и беше уверен, че тя живее в човек, както и другите руни живееха в сестра му. Руната съскаше заплашително като кобрите, които търговците донасяха в манастира да забавляват монасите.

Преживяха четири лета в планината. Един ден сестра му излезе от пещерата и посочи с поглед долината. Връзката им вече беше толкова силна, че не се нуждаеха от думи. Достатъчно беше да я докосне, за да усети и да види същото като нея.

— Тя се пробужда в нея — каза сестра му. — Руната, която привлича убиеца на бога.

Той знаеше, че говори за вълка и за момичето, което го водеше към съдбата му.

— Значи тя трябва да умре — отвърна Хугин и с гласа, и с ума си.

— Да.

Мунин с хилавото тяло и рошавата коса се изправи и тръгна първа надолу. Хугин вървеше подире й, обзет от опасения. Имаше меч, имаше лък и копие, което бе издялкал и обгорил в огъня, но не бе слизал много отдавна от планината. Прекосиха иглолистните гори и навлязоха между брези и ясени. Останаха там месеци, сестра му призоваваше птиците, за да проправи болката пътя й към прозрението. Хугин се страхуваше от здрача, когато черни криле долитаха от лятното небе, а човките кълвяха и късаха плътта й. В страната вилнееха северняци, убиваха и палеха, но когато откриха Хугин и сестра му в гората, поклониха се и помолиха за благословия. Останаха да ги бранят и да гледат как гарваните се струпват върху тялото на магьосницата.

Хугин направи от дърво и лико предпазител за очите на своята сестра, но тя все не намираше жената с виещата руна, която щеше да привлече вълка. Той я умоляваше да не прави това, което бе намислила. И страдаше вместо нея, пищеше от болка под човките на птиците, но нищо не се случи. Мъртвият бог искаше повече от тях, затова тя даде очите си. И намери жената. Тя щеше да е в Париж, когато в града се разгорят пожари. Двамата отидоха при Зигфрид, за да му кажат, че съдбата го води към малкия град на река Сена. Кралят им повярва.

А после човекът вълк започна да ги преследва. Явно беше недосегаем за магията на Мунин, но нито тя, нито Хугин се сетиха, че може би носи Вълчия камък — парчето от скалата, наречена Писък, срещу която всяка магия беше безсилна. Само че не беше недосегаем за меча на Хугин. Два пъти Гарвана се заблуди, че е убил човека вълк, който обаче все се връщаше да му се опълчи отново.

На речния бряг, където приклещи Елис, той се би с него за последен път. Ако знаеше, че е така, щеше да води още по-трудна битка — със себе си, какъвто е бил някога и какъвто копнееше да бъде. Щом намери Елис, нещо се надигна у него, сякаш Хугин, слугата на смъртта, беше глинена фигурка и зърнатото лице на жената го пропука, за да го разкрие друг, съвсем различен. И когато сложи Вълчия камък на шията си, Гарвана се свлече в прахта и Луи отново се изправи в горската зора до нисичкия търговец, за да проумее, че целият му живот е бил дълга заблуда. Паметта му се проясни. Когато беше малък, никаква треска не бе повалила сестра му в постелята. Тя уби техните родители с магия и го подчини на волята си. Той дори не беше неин брат, а невръстен манастирски прислужник, когото планинската знахарка бе използвала.

Пък и жената изобщо не бе поискала от него да убие игумена, за да довърши изцелението. Малкото момиче проникна в съзнанието му, накара го да я обикне и да изпълнява желанията й. А знахарката също беше нейна слугиня, не учителка. Момичето още тогава знаеше какво е скрито в нея — смърт, мъки, страшни изпитания, — знаеше и как да го пробуди. И го поведе със себе си по този път. Защо?

Изабела… не, Мунин се вмъкна в сънищата му и измести Елис от Париж и жените, които тя беше в предишните си животи. Но заклинанието се разсея и сега Хугин разбираше добре какво видя в блуждаенето си с мъртвия бог. Елис беше жената, за която умираше преди. Съществото, нарекло се негова сестра, открадна любовта му към нея. А той й помагаше, потапяше се охотно в мрака подире й и се пренасяше мислено там, където тя щеше да засили магията си. Всичко това изчезна като дим.

Знаеше, че е живял и преди, че е умирал — за момичето, което преследваше и измъчваше, което едва не уби. Омагьосан от вещицата, той предаде връзка, която беше по-силна от смъртта.

Досещаше се смътно коя е била сестра му, коя е била и знахарката. Струваше му се, че ако умът му се избистри още малко, ще научи и имената им. Но не си ги спомняше. Само знаеше, че щом се отърси от заклинанието на Мунин, омразата помете обичта от сърцето му. Тя се подчиняваше на неразбираеми подбуди. Нима бе искала да умре? Е, това се случи.

Налучкваше истината за случилото се. Мунин си бе наумила да овладее руните, вярвала бе, че чрез страдания и всеотдайност ще ги притежава, без да я унищожат, и че би могла да измисли как да остане жива. Той не се съмняваше, че отначало тя не е искала да умре. Но осемте руни, които взе от мъртвия бог, бяха призовали сестрите си и техният копнеж беше не за живот, а за смърт.

Мунин се бе залутала в ритуалите си, тя бе пробудила още нещо — частицата, която искаше богът да е цял и да умре, да се принесе в жертва сам на себе си, да бъде убит в света на хората, за да живее в света на боговете.

Но защо бе имала нужда от него — Луи? Защо го държеше близо до себе си? Той знаеше, че смъртта му ще е кървава, защото тя го предрече. Но какъв смисъл се криеше в нея? Мунин бе искала богът да дойде на земята в нея и да умре, да опознае смъртта. Каква част от замисъла трябваше да изпълни той? Все едно. Тя бе искала Елис да умре. Това означаваше, че сега той щеше да направи всичко, за да опази Елис жива.

 

 

Коленичил до вълните, Хугин гледаше Офети, който се връщаше от манастира. Викингът водеше два коня, натоварени с оръжия и брони. Носеше дълго норманско наметало, а върху него франкско, по-пищно и късо. И другите му дрехи бяха франкски — синя копринена туника с кожена куртка върху нея. Имаше хубав меч на колана си. Само че Офети не приличаше много на франк. Сред тях нямаше нито толкова огромни мъже, нито толкова червенокоси. Изглеждаше какъвто си беше — пират в открадната премяна. Търговецът вървеше след него, нагизден с подобни дрехи. Той водеше шест коня, вързани един за друг.

Офети помаха на Гарвана и се провикна:

— Готов съм да изпълня клетвата си пред дамата.

Освободено от заклинанието на Мунин, съзнанието на Гарвана се върна към себе си през магическите портали, които се отвориха за него в пещерата при бога на труповете. Видя се как стои на склон, държеше ръката на жена и не смееше да я погледне в очите, за да не издаде любовта си — страхуваше се да не бъде отхвърлен. И чуваше гласа си от минал живот: „Винаги ще те закрилям“.

Кимна на грамадния викинг.

— И аз съм готов да изпълня моята клетва.

— Тогава да отидем да си хванем вълк — каза Офети.

Огледа за последен път извадените на брега кораби, поклати глава и пое по следите на чудовището в мокрия пясък. Гарвана и Леший го последваха.

61.
Ненаситно настояще

Елис седеше до Жеан в избледняващата светлина на вечерта, косите лъчи на скриващото се слънце превръщаха русата й коса в ореол. Навсякъде около тях личаха багрите на есента, но Жеан не усещаше студ. На раменете си имаше дебело ломбардско наметало, а под него топла вълнена риза, добре ушит панталон и свестни ботуши. Елис и той не бяха първите хора, нападнати от горяните, но се оказаха последните.

В съзнанието му витаеше неясен спомен — далечен звън на камбани, напевни молитви, неспирната кашлица на брат Гийом по време на литургия, усещането за скованост, за крайници, които искаха да се движат, но не можеха. Други спомени изглеждаха много по-отчетливи: ярки отражения по вода, обрасъл в зеленина речен бряг и момиче с дълга коса, почти бяла под слънцето, което се смееше и плискаше водата. Знаеше, че я обича толкова отдавна… и толкова отдавна му липсваше. Но нищо вече нямаше значение. Сега беше тук, до нея, миналото и бъдещето бяха погълнати от прегладнялото настояще, от чувствения миг, от тръпката на нейното докосване, от сините й очи сред алената есен, от милионите мокри слънчеви скъпоценности по листата на дърветата.

Докосна камъчето на шията си и тя хвана ръката му, за да я отмести. Друг спомен се събуди, а с него и силното желание да захвърли този идолопоклоннически талисман, но не го направи. Чувстваше вълка, в който се бе превърнал, като стара кожа. И тя още не се бе свлякла от тялото му. Когато ходеше, понякога го тласкаше яростна мощ, бореше се с подтика да хукне с ръмжене между дърветата. Камъчето обаче щеше да го спаси. Усетът му подсказваше, че това е спасителното въже, привързващо го към разсъдъка, ключът, отворил изхода от кланицата в главата му.

Ловуваха заедно — Елис взе лък, принадлежал на разбойниците, Жеан се прокрадваше безшумно и издебна с копие в ръка една сърна. Вечерта опекоха месото и лежаха на поляната под звездите.

Жеан си представяше какъв е бил някога — мъж, обикнал жена толкова силно, че се върнал от владенията на смъртта, за да я намери. Ала не знаеше как да изрази това с думи. Връзката му с Елис се опираше на чувство, по-мъчително и от глада, по-сходно със страха от задушаване. Тя беше като въздуха за него и той не можеше дори да помисли, че ще се разделят.

Цяло лято наблюдаваха как тримата мъже ги издирват — дебелият великан, онзи с гарваните и търговецът, но не позволиха да бъдат видени, винаги се скриваха в шубраците. Мъжете останаха дълго в гората, но тъй и не ги откриха. Елис ги доближаваше невидима, дори хапваше от храната им, преди да се върне при Жеан. Тя не искаше да бъдат намерени, затова мъжете не ги намериха.

Един ден, когато вече застудяваше, Елис го целуна, хвана ръката му и го поведе на дълъг път. Стигнаха до ниска колиба с покрив от чимове. Не завариха никого вътре, макар че имаше следи от обитатели — катурната маса, строшен стол и сламеник. Някой си бе тръгнал много припряно и Жеан не се чудеше за причината. В гората нямаше закони, тук животът винаги висеше на косъм. Елис стъкна огън, Жеан остави торбата на пода и извади месо и корени. Седяха на постелята до късна вечер и заспаха прегърнати.

В тази колиба Жеан не сънуваше нищо — нито Бог, нито вълка, нито сакатия, който беше някога, нито себе си, нито жената до себе си. Той бе намерил покой.

Събуди се с усещането за есенен студ по кожата си. Елис бе станала преди него и бе излязла да набере гъби. Чу я да влиза и да оставя кошницата, която бе намерила в колибата.

Той се протегна и отвори очи. Отначало му се стори, че не вижда заради ярката светлина. Но вътре нямаше слънце.

— Буден ли си? — попита Елис.

Жеан мигаше неспирно.

— Жеан?

Той преглътна. После докосна камъчето на шията си.

— Не виждам.

62.
Пречка по пътя

Търсеха из гората твърде дълго. Магьосникът и Офети бяха млади в сравнение с Леший. Щеше да му бъде тежко, дори ако гореше от желание да участва в преследването, но имаше толкова плячка в дисагите, че постоянно изтръпваше от ужас. В горите беше пълно с разбойници, а и кой знае какви чудовища се спотайваха в дебрите… Офети и Гарвана бяха озадачени и ядосани. Все попадаха на вълчите дири, но не можеха да зърнат звяра.

Два дена кротуваха, защото наблизо имаше горяни. Офети искаше да се отърве от шестте коня на търговеца, убеждаваше го, че с шума, който вдигат, ще съберат всички разбойници от околността. Гарвана обаче отхвърли доводите му с нехаен жест.

— Нека търговецът си задържи плячката. Съдбите ни са преплетени здраво и не горяните ще ни донесат смърт.

Правотата му като че се потвърди на следващия ден, когато намериха труповете.

Офети оглеждаше мъртъвците, Леший пък се втурна да прерови торбите и кесиите им.

— Не са умрели в бой — промърмори викингът.

— Да не е чума? — отскочи търговецът от поредното тяло.

— Повалила ги е, както са стояли в кръг, всички едновременно? — присмя се Офети. — Твърде странна чума ще да е тази. Магьоснико, това не е ли магията сейд?

Гарвана сви рамене. Приклекна до мъртъв разбойник и пипна лицето му.

— Не е ли твоята магия? — пак попита дебелакът.

— Моята магия е на тялото и битката. Не е такава — отрече Гарвана.

— А каква е тази?

Магьосникът опря език в зъбите си.

— Женска магия, но за пръв път виждам да погубва толкова много хора наведнъж.

— Твоята сестра можеше ли да прави това? — обади се Леший.

Офети се разсмя.

— Щях да кажа, че е тролско чудо, ако някоя жена съумее да си сложи отрязаната глава на раменете и да очисти всички тези мъже. Ако бе направила нещо подобно с онези по крепостните стени на Париж, от цяла година щяхме да се напиваме с франкско вино.

— Виждал съм един мъж да умира така, но не и мнозина — натърти отново Гарвана, загледан в дърветата. След малко добави: — Вещицата е мъртва. Сами видяхте как й отсякох главата. Да, това е тролско дело, не нейно.

Лицето му беше пребледняло.

— Да останем тук и да видим ще се върне ли тази твар — предложи Офети.

— Съгласен съм. Твар, способна на това, би могла да намери и дамата…

Леший си търкаше ушите, сякаш не вярваше, че чува добре.

— Оставаме тук за среща с твар, която е убила четирийсетина мъже и ги е зарязала натъркаляни по земята?

— Трябва да намерим дамата — напомни Хугин. — Ако тук има вещица, най-добре е да говорим с нея.

— Ами ако ни убие?

Офети поклати глава.

— Защо се боиш толкова от смъртта, търговецо?

— Нужно ли е да обяснявам? А ти защо не се боиш?

— Аз ще живея в залите на Всеобщия отец, ще се бия по цял ден и ще пирувам по цяла нощ. Не е редно мъжът да обича живота си прекалено силно, защото все някой ден ще го загуби. Страхът да загубиш живота си отравя самия живот. Смъртта е забавна, стига да гледаш правилно на нея.

— Не се боя от смъртта — заяви Леший, — но както ти си воин, аз пък съм търговец и не искам да умра, преди да съм извършил велики дела, преди да съм спечелил сандъци злато и да съм построил големи къщи. Живея като дребен човек, не искам и да умра такъв.

— Добре казано, но не си прав — укори го Офети. — Дори най-великият търговец с всичките си жени, пари и добитък е нищо пред боеца. Златото превъзхожда стоманата винаги, освен в един случай — когато здрава ръка държи тази стомана. И тогава постигнатото със стоманата е стократно по-ценно от постигнатото със злато.

— Ти си вещ в боравенето със стомана — отвърна Леший, — затова ще призная правотата ти и победата ти в спора.

Търговецът познаваше добре северняците и навиците им. Офети се бе постарал да говори изискано, дори поетично, както постъпваха неговите сънародници при словесен двубой. Леший реши, че му е по-изгодно да признае победата на викинга и да го похвали за умението да си служи и с думите.

— Значи не си против да останем тук? — подхвърли Офети.

— За мен е удоволствие. Повелителят на мълниите не би ми простил, ако се плаша, че ще бъдат убит по много кървав и неприятен начин.

Дебелакът седна на паднало дърво и се почеса по темето.

— Хитрец си ти, търговецо. Нужен е ловък език, за да постигнеш изгодна сделка, без да прибягваш до заплаха с насилие.

— Ловкият ми език често бе подпомаган от мечовете в ловките ръце на моите телохранители — призна Леший.

— Те говорят език, разбираем за всич…

— Тихо! — вдигна ръка Гарвана. — Чувате ли?

— Какво?

— Смях.

Леший въртеше глава, опитваше се да долови всеки звук наоколо.

— Нищо не чувам.

— Някой се смее — каза им Гарвана. — Тя е.

— Коя?

— Елис.

— Да не е с вълка? — учуди се Офети.

— Някакъв горски дух иска да те примами — възрази Леший. — Това е…

Тогава и той чу. Само за миг, но се увери, че е тя.

Офети държеше меча си и се озърташе.

— Магия ли е? — промълви търговецът.

— Сейд — кимна викингът.

Леший за пръв път го виждаше неспокоен и това го уплаши до вцепеняване.

— Какво е сейд?

— Магия. Женска магия.

— Значи е слаба? — опита да си вдъхне смелост търговецът, но знаеше отговора.

Северняците почитаха искрено своите прорицателки.

Офети го изгледа, сякаш питаше безмълвно дали не е загубил и жалките остатъци от разума си.

А после я видяха. Тя се появи от трепкащия въздух във вечерта и пак изчезна като игра на светлината. Красотата й стъписваше, твърде съвършена, за да принадлежи на земна жена. Това беше Елис, но променена и странна.

— Госпожо, ние сме ваши закрилници — подвикна Леший, спомнил си за наградата от Хелги.

Сега Елис беше толкова хубава, че Хелги би му построил собствен палат, ако успееше да я заведе при него. Изведнъж му стана противно от тази мисъл. Не можеше ли да погледне жена, без веднага да пресметне за колко ще я продаде? Тръсна глава. Какво ставаше с него, та нали винаги мислеше за печалбите и загубите си?

Тя изчезна и Леший се опомни. В далечината изцвили кон.

Той погледна надясно. Мулето беше само, пасеше до скъпоценния товар от мечове.

— Конете ги няма — каза търговецът.

63.
Изборът на Жеан

Елис опря длан в челото на Жеан — беше студено, но потно. Очите му се въртяха, все едно можеха да наваксат с усърдие липсата на способността да виждат.

— Имаш треска.

— Да.

— Ще ти мине.

Но не му мина, Елис седеше и гледаше как Жеан изнемощява на сламеника. Не беше сама, а с руните, които дишаха и пееха в нея, рееха се край пределите на зрението й. Тя се пресегна към една и я остави да се настани в шепите й като снежинка. Имаше формата на бокал и когато надникна вътре, видя такава дълбочина, че би побрала и море. Надникна в дълбините и видя причината за треската на Жеан. Камъкът. Раздалечи дланите си и руната изчезна. После свали камъчето от шията му и го остави на масата.

Седеше до Жеан, слушаше звъна, тихия вой на вятър и океанския прибой на руните. Заспа. Когато се събуди, Жеан го нямаше, а беше нощ.

Не се разтревожи, ала все пак тръгна по следите му, които виждаше ясно под луната в посребрената гора. Без да е следотърсач, магията я упътваше или по-скоро превръщаше всяка друга посока, освен вярната в нелепост.

Той беше сред разлагащите се трупове. Елис отгатна по миризмата, че ще го завари там, защото знаеше, че вонята на мъртвите е неустоимо привлекателна за вълците.

Изповедникът седеше на земята, слепите му очи се въртяха лудо, сякаш търсеха някакъв бягащ оскъден лъч. Главата на разбойник лежеше в скута му.

— Не яж, Жеан. Остави вълка в себе си да умре от глад.

Той си мънкаше на латински и прекръстваше неуморно главата на мъртвеца.

Накрая заплака, държеше мъртвата глава, както би докосвал главата на любим човек. Както бе докосвал нейната глава.

— Жеан, остави това.

— Ти си заклинателка. Омагьоса ме!

В гласа му имаше мъка, но не и омраза.

— Не съм те омагьосала. Любими, тази близост между нас я е имало винаги. Ние сме тук — цветя от плът, които ще цъфнат, и ще увехнат. Но както за цветята, така и за нас смъртта е само привидна. Ще цъфтим вечно. Видях това — руните ми го показаха.

— Няма бъдещ живот — отвърна Жеан, — само възкресение чрез Христос. — Той полегна на хълбок и се закашля. — Аз няма да… поглъщам.

— Не е нужно. Треската ще отмине. Върни се и бъди моят любим.

— Няма да отмине. Или камъкът, или чудовището. Или ще слабея, или ще ям.

Елис обърна взор към себе си. Коя беше тя? Наистина ли можеше да си спомни? Появи се спомен за момичето, което щеше да се погнуси от тази гледка, но той беше като дим на огън върху билото на хълм — далечен, блед, разпръснат от вятъра. И тогава видя себе си съвсем ясно. Тя беше онова, което стоеше пред него. Той я правеше каквато беше, както морето определя очертанията на брега.

— Бог няма да допусне да страдаш така. На изток има един княз, той е магьосник. Нека отидем при него.

— Няма да се обвързвам с идолопоклонници.

Заедно с немощта, изглежда, се бе върнала и вярата на Жеан.

— Магията на камъка те избави от вълка. Защо магията да не те спаси отново?

— Бог ме направи слаб и ми прати това изпитание, за да ме накаже. Няма да нося езически камък, но и вълкът няма да се засити, моята воля ще му затвори устата.

— Но ето че си при труповете.

Елис искаше руните да й помогнат, за да го изцели. Но в негово присъствие те като че трепереха и се свиваха, тя чуваше разкъсване и пращене на пламъци. Тръгна из гората, дърветата сияеха в бяло като предвестие за зимата. Копнееше да му помогне, да го утеши, но знаеше, че Жеан ще намира само своя път — пътя на Бог.

Когато се върна при него, той още беше на колене сред мъртъвците, мърмореше псалми с олигавена уста. По устните му имаше кръв, а трупът пред него беше разкъсан.

— Не мога да го овладея. Човек съм, а не ангел. Не мога да го овладея. Любовта ми към тебе ме направи слаб.

— Мога да бъда твоята сила.

— Нашата любов е грях спрямо най-съкровените ми обети. Бог извърна взор от мен.

— Как може Той да те мрази заради обичта ти?

В очите му напираха сълзи.

— Не знам, но ме мрази.

И сега тя долавяше волята му, силата на душата му.

— Какво ще правиш?

— Изборът е да бъда сакат или да бъда изчадие, да прибягна до нечестива магия или да стана нейна жертва. Каквото и да избера, обречен съм на адски мъки. А изборът за тленното ми тяло е моята болка или болка за целия свят. Ще следвам примера на Христос и ще избера своята болка. Ще бъда какъвто бях. Сложи камъка на шията ми.

Тя го послуша и върза връвта. Щом направи това, руните се върнаха сияещи и звънящи.

— Можеш да го махнеш, ако те направи прекалено слаб.

— Няма да го махна.

Той стисна зъби.

— А с нас какво ще стане?

— Невъзможно е. Невъзможно…

Сълзите се стичаха, тежкото му дишане свиреше в гърдите, сякаш умираше от охтика.

— Какъвто и да си, аз ще съм до тебе — каза му тя. — Ще те заведа при Хелги. Той ще ни освободи от магията, която се е вкопчила в нас.

Потърси конската руна и златистото лъщене превърна среброто на дърветата наоколо в жив дишащ бронз.

— Нуждаем се от кон — промълви Елис.

64.
Скамейката на гребеца

Леший, Офети и Хугин скоро се убедиха, че по суша няма да стигнат доникъде. Пътят на изток гъмжеше от враждебно настроени бойци — франки и северняци воюваха безпощадно помежду си. Все някой отряд щеше да ги избие, за да присвои каквото носеха.

Тримата се отправиха към брега в проливния дъжд, Офети и Хугин газеха в калта, Леший яздеше мулето. Не намериха конете си. Когато небето се изчисти, въздухът стана свеж и донесе миризма на дим, която бе приятна за Хугин. В планината често бе надушвал далечни огньове в долините и се питаше какво ли е да прекараш живота си в дом край огнище.

Гарвана знаеше, че след смъртта на Зигфрид мнозина викинги се отказаха от обсадата на Париж и решиха да си опитат късмета в земите на Арнулф, източния франкски крал. Затова тримата тръгнаха натам с надеждата да намерят кораб. Смятаха да купят или да откраднат франкски съд, в краен случай се надяваха на някой викингски кораб да има място за пътници.

С тягостна досада Хугин се отказа да търси в гората, макар усетът да го уверяваше, че тя е там. Но когато престанаха да намират следи от нея и от вълка, той се примири неохотно и реши да отиде при Хелги с надеждата, че тя все пак ще потърси помощ от княза. Ами ако не я откриеше и там? Каза си, че ако е прав в подозренията си, това е мястото, където ще я намери. А би ли могъл да убие Хелги? Дали пък не беше по-добре да опази Хелги от вълка… Но богът все измисляше как да стигне до избраната от самия него смърт. Какъв избор оставяше това на Хугин? Да намери Елис и да я брани от вълка, от бога и от каквито други опасности дебнеха по пътя й. Да се опълчи срещу съдбата.

Офети нямаше нищо против да върви, накъдето го води Гарвана. Леший просто се радваше, че се махна от гората. Знаеше си, че е глупаво да дирят там. Каквото и да го очакваше в Ладога, искаше да види родината си, а не да се размотава из гората в студената есен.

Две седмици по-късно стъпиха на билото на нисък хълм и пред тях се откри широка мочурлива равнина с град, настанил се в извивката на река. Някои къщи догаряха и пушеците висяха като знамена над тях в безветрието. Дори отдалече Хугин забеляза признаци, които сочеха колко страшно е било сражението.

Градът беше голям и кръгъл, с високи затревени валове околовръст. Двайсетина бойни кораба на викинги бяха изкарани на речния бряг и наоколо пъплеха едва забележими фигурки на хора, газеха в плитчините или подкарваха лодки, извличаха от реката нещо върху тинестите брегове. В сивкавата светлина над сивкавата река Хугин различаваше трудно какво местеха. Взря се по-напрегнато. Трупове.

— Франките са отблъснали нападението — заключи той.

— Значи тук няма да посрещнат добре северняци — отбеляза Офети.

Гарвана кимна.

— Арнулф от Каринтия не е като Шарл Дебелия — подхвърли Леший.

— Чувал съм за него, защото е прославил името си — съгласи се Офети. — Казват, че ако той беше император на запада вместо онова прасе Шарл, нямаше да отнасяме много плячка от тези земи.

— Тук има плячка само за гарваните — промърмори Хугин и забеляза косия поглед на Офети. — Там долу лодките са в изобилие. Ако откраднем или платим за някоя, можем да настигнем оттеглящия се флот.

— Да имах само осмина от моите берсерки… — въздъхна Офети. — Щяхме да отмъкнем дракар и да отплаваме оттук като богати хора.

— Речно корабче ще ни свърши по-добра работа — напомни Хугин. — Ще отидем на брега довечера.

— Така е най-добре — потвърди Офети.

Щом се стъмни, из равнината запламтяха огньове. Изглеждаше, че на острова до града започва пиршество. Там навсякъде горяха факли, както и на лодките, които сновяха между града и мястото на празненството.

Тримата се промъкваха през мрежата от мънички ниви, оградени с живи плетове. За късмет пътеките бяха утъпкани. Чуваха шума от веселието във всяко стопанство. Викингите нападнаха през есента и закъсняха да подпалят нивите. Местните хора имаше от какво да са доволни.

— Търговецо, на тебе се пада да се пазариш — подкани Хугин.

Той и Офети гледаха отдалече как Леший уреди сделката и чак тогава доближиха, нахлупили качулките на главите си. Франките, които продадоха лодка на Леший, изпроводиха с поглед странните силуети. Уж бяха длъжни да изтичат при владетеля си със сведения за всеки мярнал се чужденец, но бяха изтърпели доста лишения по време на дългата обсада и се зарадваха на парите. Търговецът купи доста голяма речна лодка с мачта и гребла, която Офети огледа с явно неодобрение, но не каза нищо. Наблизо имаше франки, а дрехите му трудно можеха да скрият какъв е всъщност.

Размитото кълбо на луната прозираше през облаците и беше достатъчно светло, за да потеглят веднага, затова качиха мулето в лодката.

Офети седна да гребе и навлязоха в руслото на реката. Лодката се понесе към морето. Понякога весло се удряше в труп или носът на лодката побутваше нещо. Офети се подсмихна и подхвърли:

— Малко е късничко за плуване, а?

Леший бе забол поглед в краката си, Гарвана мълчеше. Знаеше какво бе предрекла Мунин за него и в белите лица на мъртъвците, подобни на риби под луната, виждаше своето бъдеще. Смърт от вода. Ако имаше избор, не би се качил на лодка, но възнамеряваше да отиде на изток и щеше да пътува по вода, щом се налагаше. Мунин бе казвала, че му е отредена величава участ. Но тя излъга за толкова много неща… Дали не беше обречен на жалка, глупава смърт — да падне от лодка, да бъде прободен с копие от селянин? Самата мисъл за смъртта не го смущаваше, само се тревожеше, че няма да бъде до Елис, за да я опази от нейната участ. Той бе умирал за нея. Виждаше захапващите го челюсти на вълка, чуваше нейните писъци в онази пещера, където се бе изправил срещу звяра. Знаеше, че този път няма да е същото. Смърт от вода…

Небето сивееше като каменна плоча призори. Задуха слаб вятър и Офети вдигна платното. Плаваха бързо с течението. Реката се вля в друга, по-широка. Навсякъде имаше опожарени къщи.

Опитаха се да купят храна, но хората нямаха какво да продадат. Малцината останали на своята земя бяха като призраци. Тримата трябваше да търпят глада.

Когато притъмня прекалено, издърпаха лодката на брега. Гарвана накладе огън, Леший остави мулето да се разтъпче. Поседяха край огъня, но нямаше какво да сложат в уста, затова мълчаха, докато заспаха. На другия ден беше същото. Викингите не бяха сполучили навсякъде дори преди поражението при града. Край едно стопанство стърчаха колове с набити по тях глави на северняци. Гарвана и Леший едва възпряха Офети, който искаше да отмъсти за позора.

Небето все така сивееше, въздухът се насищаше с капки влага.

— Не очаквах, че сме навлезли толкова навътре в сушата — каза Леший.

— В гората е трудно да прецениш разстоянието — отвърна Офети.

Течението се засилваше и викингът прибра платното, но усещаше, че лодката си остава неустойчива.

— Не ги бива да правят лодки — заяви той. — Нахвърлят купчина дъски, наковат им пирони и се надяват това да се задържи върху водата. Най-добре ще е франките да се занимават с конете си.

Най-сетне се добраха до широк хубав залив, над който облаците с цвят на желязо просветляха в здрача.

— Слънцето кове меч от облаци, съдбовен вятър издува платната ни.

— Не те мислех за поет — подхвърли търговецът.

— Боецът трябва да е способен на доблестни дела, но трябва и да ги увековечи, за да пеят синовете му за тях.

Хугин кимна.

— Така нашите синове могат да изразят почитта си към нас. Офети, радвам се, че имаш тази дарба. Ще пееш за нашите приключения и в бъдещ живот аз ще чуя тази песен.

Леший се тревожеше за по-земни дела.

— Можем ли да стигнем с тази вехтория до целта си?

Викингът поклати със съмнение глава.

— Не е правена за океана, едва става за плаване по река. Първата по-голяма вълна ще я потопи. Повярвай ми, на брега ще намерим северняци. След такава битка все някой ще поправя повредения си кораб, друг пък ще иска да попълни екипажа си с пленени роби или ще чака да дойдат оцелели. Ще намерим кораб, и то наблизо.

Слязоха на брега, преспаха, а сутринта изоставиха лодката и тръгнаха на изток. Още не бе отминало утрото, когато спряха над закътано заливче. Видяха долу изтеглен боен кораб, неколцина мъже правеха нещо с веслото на кърмата. Корабът беше голям, дълъг и нисък, фигурата на носа му бе свалена. Имаше само двайсетина северняци, трима от тях очевидно бяха ранени, защото лежаха на брега.

— Ето го нашия кораб — обяви Офети и тръгна надолу.

— Ей, франк, спри! — извика някой от мъжете. — Знай, че сме готови да умрем, но ще платите прескъпо за живота ни. Тук не можете да нападате на коне, ще се биете пеша, както подобава на мъже.

Мъжът беше висок и слаб, държеше брадва с едната си ръка, но другата висеше безсилно и Хугин предположи, че е счупена.

— Братя — гръмогласно отговори Офети, — не съм франк, свикнал да го носят кобили, а честен боец като вас.

— Ти си от Ордата! Познах по говора ти.

— Такъв съм си. Може ли да се сгрея до вашия огън?

— Добре си ни дошъл — покани го друг от отряда.

Посрещнаха ги радушно, сипаха им рибена чорба от казана. Бяха датчани, но търгуваха с хората от Ордата и земите на Рога, затова бяха настроени добре. Хугин долови, че им вдъхва опасения, защото познаха, че е магьосник. Но той направи каквото можа за тях, погрижи се за раните им, върза счупените ръце и крака с шини от дъсчици, приготви мехлеми от билки, които набра по брега. Викингите говореха в един глас, че в този ден са големи късметлии.

Когато Хугин се отдели встрани да приготвя мехлем, Офети дойде при него и го тупна по гърба, уж се шегуваше.

— Искам да ти кажа нещо.

Гарвана се изправи и го последва при кораба, където викингът се престори, че оглежда кърмовото весло и пита Хугин как може да бъде поправено.

— Познавам тези хора — започна Офети. — По-точно един от тях. Казва се Скаки Дългуча. Обявен е извън закона в нашите земи. Търговията не му стигаше, затова гледаше да отмъкне някой и друг роб. Плени достойни мъже от Ордата. Ще му се отплатя със смърт за това.

— Нуждаем се от него и екипажа му — напомни Хугин.

— Знам. Но знай и ти — когато доближим бряг, ще убия и него, и колкото мога от хората му.

— Те наброяват двайсет мъже.

— Така е, значи ще умра. Но от тях ще останат петнайсетина или по-малко.

— Пък и ти не можеш сам да насочиш кораба към пристан. Аз също не съм моряк.

— Ще го направя при самия бряг. Ако имаш късмет, оцелелите ще се уплашат и ще скочат да изплуват до брега. Ако не, ти също можеш да стигнеш до сушата с плуване. Не очаквам помощ от тебе.

Хугин кимна, но реши, че няма да позволи това да се случи. Вече клонеше към мисълта, че е най-добре да убие Хелги, за да не допусне сбъдването на пророчеството за смъртта на бога в челюстите на вълка. Почти беше убеден, че Хелги е въплътеният бог. Князът беше прославен воин, покровител на поети и магьосници. А Один беше бог на войната, поезията и магията. Не можеше да си позволи бавене, затова се налагаше да убие Офети. Не искаше да го прави. Викингът му носеше късмет посвоему. Дали чрез него Один възнаграждаваше Гарвана за всички воини, които бе изпратил в залите му? Дебелакът показа, че и вълкът може да бъде посечен. Ако се бе досетил за това още в манастира „Сен Морис“, нямаше ли всичко да бъде съвсем различно сега? Докато вълкът още имаше човешки облик, дали не беше уязвим? А сега?… Хугин се съмняваше, че е възможно.

Можеше ли да потърси помощта на Один? Нима не бе предал бога? Нима не се опитваше да спаси жената, която щеше да доведе вълка? Тогава кого да призове? Локи ли? И думите се изредиха в ума му, преди да се възпре сам: „Повелителю на лъжите, приятелю на човека, помогни ми да постигна целта“.

Дългурестият датчанин дойде при тях.

— Опитваме се да го поправим, но нищо няма да стане със сурово дърво. — Той тупна с юмрук по счупеното весло. — Никакъв късмет нямахме. Връхлетяхме франките тук със стотина кораба, но Арнулф е могъщ крал и познава земите си. Преведе конницата си през мочурищата и ни нападна. Не бях виждал толкова коне на едно място. Направо ни изклаха, едва дотичахме до корабите си. Веслото се изкърти, докато доближавахме този бряг. Натъкнахме се на плитчини.

— Нищо ли не взехте след толкова несгоди? — попита Офети.

— Нищо. Е… само онези там. Хванахме си роби, докато се спускахме по течението.

Хугин се озърна към двамата мъже, вързани с опрени гърбове. Чак сега им обърна внимание. Единият беше недорасло селянче, пребито почти до смърт. Другият обаче изглеждаше необичайно — висок и мускулест, с бледа като корема на акула кожа. А стърчащата му коса беше яркочервена.

— Момчето май няма да живее дълго, но за големия ще вземете някакви пари на пазара — каза Хугин.

— Нека огледам добре веслото — предложи Офети. — Разбирам от кораби, не е чак толкова трудно да го поправим. Мога да взема дървения от палубата на кораба и от нашата малка лодка, ако е там, където я оставихме.

— Харесваш ми! — плесна го по гърба Скаки. — Радвам се, че ще плаваш с нас. Може би късметът ни се е обърнал!

65.
Ледът

Жеан усещаше сърцето си като изстиващ камък, а неговото доскоро силно тяло беше мъртъв товар, който Елис едва избута върху коня. Светът избледняваше. Бе загубил зрението си, а нощните звуци, някога толкова резки и ясни, сякаш стихваха в далечината. Обонянието, което надминаваше по острота и очите му, сега беше притъпено. Останаха му само ограничените човешки сетива.

Елис бе повикала едрата кобила и тя дотича оседлана, с оглавник и юзда. Животното чакаше търпеливо тя да качи Жеан на седлото.

Тръгнаха на север към брега, после на изток. Елис лесно намираше пътя в огромната гора, водена от руна, която светеше като фар. Отначало другите коне, които отне от Гарвана и спътниците му, ги следваха. Накрая тя вдигна ръка да ги отпрати и животните се върнаха в дебрите.

За Жеан пътуването беше почти непоносимо. Тялото го болеше от друсането, ставите го мъчеха, мускулите трепереха. Умът му обаче не беше замъглен и той често плачеше от спомените за всичко сторено, за убитите хора.

Елис беше неотлъчно до него.

— Искаш ли да сваля камъка за малко?

— Не мога да се отдам отново на убийства.

Тя кимна. Момичето, което беше преди, се появяваше само в мимолетна промяна на светлината, в мярнала се цветна дъга, а след тези мигове руните пак властваха в съзнанието й.

Опомнеше ли се за малко, тя копнееше за Жеан, за гласа му, за ръцете му. Но гласът му звучеше все по-слабо, а ръцете му бяха безполезни като изсъхнали клони.

Елис знаеше, че няма да стигнат далече така. Откриваше хора в гората, наблюдаваше ги от мрака и се пресягаше към умовете им, за да ги наплаши до полуда или да заслепи очите им за двамата пътници. Долови присъствието на северняци по брега дълго преди да ги види. Победени и окаяни, те се криеха от франките в малък залив, за да не бъдат избити до крак. Носеха със себе си ранени, които воняха на гнилоч.

Тя отпрати и кобилата. Понесе Жеан на ръце през трънаците към тясната пясъчна ивица и призова руна, която нашепваше за океански дълбини, за тайни и сенки. Сложи Жеан да легне на пясъка и яде със северняците до техния огън. Никой не видя нея или изповедника, защото тя бе решила да останат невидими.

Когато отрядът реши да отплава, тя седна с Жеан до весло без гребец. Имаше много празни места на кораба. Духаше добър попътен вятър. Елис гледаше брега и мъжете наоколо. Поиска храна от един. Той й донесе храната с празен поглед, без да подозира, че го прави.

Тя отиде при кормчията — високия предводител на отряда с мръсна руса брада.

— Накъде плаваме, братко?

— Към Скания, към дома.

— Опитайте си късмета в Ладога. Там има богатства.

— В Алдейгюборг ли? Мъдър си, човече от изтока — съгласи се предводителят. — Ще насоча кораба натам. Сван е бил в града, ще ни показва пътя.

Елис огледа кораба. Виждаше екипажа и с магическото си зрение — малки пламъчета в стената на градината. Отиде при всяко огънче, сгря ръцете си до него, опозна го, овладя го. Тези мъже щяха да тръгнат натам, накъдето тя пожелае.

На изток застудя, по бреговете и в морето се появи лед. Изповедникът се тресеше в краката й и тя жадуваше да махне камъка от шията му, да го види изправен. Но не направи това. Само намери за него мазно морско наметало и се постара да е толкова чист и сгрят, колкото е възможно на кораб в открито море.

Навлязоха в проток, после и в река, където мъжете пуснаха кофи, за да ги напълнят с прясна вода. Тук едва намираха пролуки, за да мине корабът, екипажът често слизаше да разбива леда с брадви и тояги. Стигнаха до широко езеро, където северняците наловиха риба и я сготвиха. Оттам продължиха по друга река, отначало чиста, но нататък също задръстена с лед. Мъглата беше гъста, виждаха напред само няколко дължини на кораба. Скоро мътилката стана непрогледна. Седящата до кърмата Елис дори не различаваше носа.

Заставяше ги да гребат упорито, за да се добере по-скоро до Хелги. Стоеше при кърмовото весло, за да насочва кораба в мъглата, водена от руната на яснотата, грееща с цвета на пълната луна. Ледът ставаше по-дебел, но тя винаги намираше проход в него.

Свечери се и тя видя, че изповедникът замръзва. Легна до него, за да му даде от своята топлина. Викингите престанаха да гребат. Улисана в тревогата си, тя забрави за мъжете на веслата. Те седяха омагьосани сред леда, а дебелите връхни дрехи бяха прибрани в сандъците. И в най-мразовитото време гребецът не се нуждае от много дрехи. Но в земите на Рус би трябвало мигом да навлекат върху себе си всички кожи, с които разполагаха, щом спряха да се движат. Елис притискаше изповедника до тялото си. Руните не го сгряваха, но тя го топлеше. Викингите не мърдаха, мъглата се сгъстяваше, скреж покри платното и въжетата. Дъхът на изповедника се смесваше с нейния в бели облачета. Елис потрепери и уви кожите по-плътно около себе си и Жеан.

Загуби представа за времето, съсредоточена само в неговата човешка топлина и необичайната си любов. Погледна пръстите си, сини и изтръпнали. Тялото й умираше, но знаците в нея сияеха ослепително. Понякога беше безметежна, примиряваше се със съдбата си и вярваше, че ще продължи да живее чрез руните. Друг път я сковаваше страх и се връщаше истинската Елис — ужасена от смъртта не заради забвението, а заради самотата. Толкова дълго вървя, докато срещне Жеан, не искаше да започва пътуването отначало. Мислеше за човека вълк и за обещанието му: „Хелги ще ти помогне“. Откриваше истина в думите му. Владетелят щеше да й помогне, да я опази от съдбата й, от руните, търсещи посестримите си, за да я унищожат.

— Хелги — промълви тя, — тук сме. Ела и ни помогни.

Светлина доближаваше кораба в мъглата. Трябваше да научи къде се намира, да намери пътя към владетеля магьосник.

— Гребете към светлината — заповяда тя на викингите.

Но корабът не помръдваше, скован от ледовете. Пък и мъжете не можеха да гребат, защото бяха умрели от студ.

66.
Историята на един търговец

В голямата зала на Хелги огънят гореше полека. Мъгла лепнеше по стените отвън и изглеждаше, че воините и жените са притиснати от нея, затова се скупчваха нагъсто като вързани. Князът седеше до огнището и придрямваше.

С ъгълчето на окото зърна някакво движение. Отначало му се стори, че е тя — Свава, дошла отново при него. Но беше само котка. Хулдре, едрата и бременна ловджийка на плъхове, търсеше остатъци от храна. На колко години щеше да бъде Свава сега? Достатъчно голяма, за да получи някое от котенцата като дар за новия си дом и щастливия живот на омъжена жена.

„Той още не се връща с момичето.“ Мислеше си за човека вълк, комуто повери задача, непосилна за цялата дружина. „Дали изобщо е стигнал до Париж? Успял ли е да намери момичето?“ Хелги не се съмняваше, че мъж, който бе влязъл в Алдейгюборг незабелязано, ще се промъкне и в Париж. „Да не я е изгубил по пътя? Или е била убита?“ Ако е умряла, руните биха се пренесли в някоя от другите, които носеха посестримите им в себе си. Богът би направил още една крачка към земното си въплъщение, а Хелги — още една крачка към провал и разруха.

В кошмарите му го гонеше страховитият Один, опитваше се да забие копието си в него, осемте крака на коня му проправяха дълбока пъртина в снега, лицето на бога се кривеше от гняв и омраза. Всичко видяно досега от Хелги потвърждаваше казаното от човека вълк. Один идваше. Ами уговорката с онзи, червенокосия? „Кой беше той все пак?“ Сега Хелги беше уверен, че при него е идвал Локи. А многото имена на този бог му разкриваха предостатъчно — ковач на лъжи, княз на горящия въздух, измамник, враг на боговете.

— Богът обеща, че ще бъда велик владетел — процеди той през зъби, — а сме притиснати отвсякъде…

Пак умуваше за странните неща, които му се случваха след раждането на Ейрингунр и още по-лошите събития след нейната смърт. Киев се превръщаше в могъща сила под управлението на Ингвар, а Новгород — новата престолнина, която Хелги градеше, бе съсипан от пожар. Вече десет години поданиците му живееха под гнета на страхове. През седмицата след смъртта на Ейрингунр положиха Гилингр в гроба заедно с копието и меча му, постелята и лирата, и всичко, от което щеше да се нуждае в отвъдното — храна, аромати и дрехи.

Тунелите, открити при изкопаването на гроба, бяха лошо знамение — слизащи надълбоко и тесни, най-вероятно останали от римски мини. Неговият народ не беше изкусен в търсенето на руди. Затрупаха тунелите, когато издигнаха могилата.

Но могилата скоро пропадна надолу. Започнаха да копаят отново и видяха какво липсва от гроба. Скъпоценностите ги нямаше, а лирата бе натрошена на парчета. Нямаше я храната, одеялата и копието — също. Никой не ги бе откраднал, защото цялото семейство на Гилингр и голяма част от дружината присъстваха на погребението.

Сега хората говореха, че призракът на Гилингр живее в тунелите, затова погребаха тялото другаде. През годините мнозина свикнаха да оставят дарове за призрака пред тунелите. Може би лисици отмъкваха месото или хляба, но никое животно не би взело гърнетата с мед, пивото, одеялата и ботушите. Нещо или някой обаче ги прибираше.

И Хелги се чувстваше привлечен от това място. Сядаше на пръстта до падналата могила и се взираше в плътния мрак във входа към бездната. Разбира се, накрая влезе вътре да провери. Едва вмъкна раменете си в тунела. Не намери нищо. Подземните проходи бяха прекалено тесни и криви. Понякога се натъкваше на срутване, друг път на залято от вода място. По струпаната пръст отдавна никнеше трева, но той отиваше понякога да седи там и да тъне в размисъл.

Вторачен в жаравата, сега се чувстваше смутен и уязвим. Излезе от залата. Мъглата, обгърнала града от цяла седмица, още беше гъста, само огньовете на стражите я обагряха тук-там.

— Кораб! Кораб! — провикна се някой от товарната кула.

„Невъзможно!“ Покритата с плътен лед река беше непроходима за кораби от една седмица, но дори да не беше, в тази мъгла никой не би могъл да плава.

Тръгна към кулата. Предположи, че е зрителна измама заради мъглата, и реши да сгълчи часовия за глупостта му. Изкачи стъпалата вътре и излезе на товарната площадка.

— Какво има?

— Кораб, хагане, кълна се! Виждах го допреди миг-два.

Колкото и да се взираше, Хелги не откри нищо. Но тук мъглата беше малко по-рехава. Бойците, пазещи града, все пак не бяха слабоумни, затова почака. И когато мъглата се разреди за малко, той също видя мачта и горната част на платно, натежали от лед. Корабът се бе килнал настрани.

— Е, да видим какво са ни поднесли боговете.

Пред хората си още играеше ролята на безгрижния и безстрашен повелител, винаги готов за действие. Само такова поведение беше разбираемо за тях, а разкриеше ли какви страхове го гризяха отвътре, щеше да загуби почитта им. Стражът понечи да тръгне с него надолу, но Хелги му заповяда да остане на мястото си.

— Ти ще ме насочваш отгоре.

— Няма да ви виждам, господарю.

— Ще ме виждаш.

Хелги изтича към залата, отвори големия сандък и извади кънките — здрави кожени обувки с остриета отдолу. После се втурна към градската порта, взе един от закрепените на стената факли и тръгна към реката. Воините му го последваха в мъглата. На брега даде факела на един дружинник и си сложи кънките. Пак взе факела и се плъзна по леда.

Не различаваше нищо на четири крачки пред себе си. Извика към стража на кулата:

— Сега виждаш ли светлината?

— Да, хагане — прозвуча отговорът глухо.

— Тогава ми казвай накъде да вървя.

Хелги се пързаляше бавно. Стражът му извика да завие наляво. Князът падна два пъти, но ставаше и пак вземаше факела.

— Продължавайте право напред, господарю.

Мъглата се поразнесе и вече виждаше по-надалече. Бойният кораб лежеше наклонен, веслата от едната страна бяха приклещени в леда, все едно беше насекомо, попаднало в борова смола. Целият кораб беше бял като привидение, породено от студа, платното бе разпрано от тежестта на кристалите, по въжетата имаше остри висулки.

Хелги заобиколи към по-ниския борд и се стресна. До всяко весло още седеше мъж, стиснал дръжката. Всички бяха замръзнали на местата си като омагьосани.

Един дружинник застана до него и Хелги се овладя, за да бъде отново грубоватият княз, храбрият повелител, макар че страхът го сковаваше, както ледът бе пленил кораба.

— Чудновата гледка, господарю…

— Щом боговете ни даряват с плячка, нека не губим време да се питаме как е стигнала до нас — каза Хелги. — Когато пием вино, не мислим за краката на човека, който е мачкал гроздето, нали?

Мъжът се засмя.

— Да се кача ли на кораба?

— Хайде да се качим и двамата.

Хванаха се за борда, но спряха внезапно. Нещо се размърда на палубата. Те извадиха мечовете си.

— Кой е там? — извика Хелги. — Това е търговски град и честните хора няма защо да се боят от мен. Аз съм Хелги, господар на Източното езеро, тук сте под моя закрила.

От кърмата към тях се затътри странна фигура. Носеше дебели кожени дрехи и меч на кръста си, но или имаше рани, или вълкът на студа отдавна впиваше зъбите си в нея. Залиташе по дължината на кораба, подпираше се на веслата и на мъртъвците. На пет крачки от тях спря да си поеме дъх.

— Кажи си името, пътнико! — заповяда дружинникът.

До кораба се събираха още бойци.

— Кажи кой си! — повтори дружинникът.

Непознатият вдиша тежко и залитна.

— Питам отново — кой си? — изръмжа Хелги.

Фигурата вдигна глава, задъхана и трепереща, и запелтечи:

— Аз съм дамата Елис, сестра на граф Юд от Париж. Ти си Хелги, княз на Рус. Ти си моето спасение. Пътувам със сакат монах, който се нуждае от твоята помощ.

Хелги виждаше, че студът ще я довърши скоро. Паниката избухна в него, той изпъна ръка към града и се развика:

— Занесете я в моята зала! Занесете я веднага! Тя не бива да умре! Не бива!

67.
Разплата в морето

Датчаните искаха да се приберат у дома, а не да потеглят на изток, както беше удобно на Леший, Хугин и Офети. На търговеца обаче му допадаше, че най-после ще се озове в пристанищен град, където има места за отдих, вкусни гозби, меко легло, момичета. Кой знае, може би дори щеше да намери начин да си изкарва прехраната. Щеше да има достатъчно пари да започне, като продаде петте скъпи меча, останали в дисагите на мулето. Трябваше само да си купи благоволението на местния владетел и на останалите търговци. И да опази мечовете от любопитните погледи на викингите, докато пътуваше на техния кораб. Той бе увил оръжията във франкско наметало, добави и малко нарязани клони, за да прилича вързопът на навита постеля. А екипажът на кораба засега не се опитваше да тършува във вещите им.

Леший бе намислил да се махне от кораба още в Каупанган, но датчаните се насочиха към Хейтабу. Нямаше нищо против. Преди стотина години тамошният крал бе отвлякъл търговци от изток, за да му служат. И сегашният сигурно би приел охотно търговец, предлагащ услугите си.

Офети и Гарвана се примиряваха с положението. Идваше зимата и беше по-добре да чакат кораб в Хейтабу, вместо да премръзнат на брега. Хугин нямаше избор, защото не беше мореплавател. През Хейтабу би се добрал по-бързо до Ладога, отколкото пеша.

Плаваха от пет дни, но не напредваха много, все спираха по неволя в някое заливче или устие на малка река, за да поправят кърмовото весло. Офети боравеше умело с дърводелската брадвичка, която Скаки му даде. Накрая събра достатъчно здрави парчета дърво, като събори колиба на брега, и не се наложи да работи повече по веслото.

Офети усещаше как Скаки го стрелка с поглед и от това пръстите на дясната му ръка се свиваха инстинктивно. Търговецът на роби не бе отвлякъл негови близки, но някои от жертвите му се падаха сродници. И когато дялкаше дървото с брадвичката, представяше си главата на Скаки. Мръсникът обаче не беше глупав. Разбираше, че малцина викинги имат неговата външност, и забелязваше враждебността в очите на Офети, колкото и да я прикриваше той.

— Остава ни един ден път до Хейтабу — обяви Скаки, седнал до Леший.

Офети се занимаваше с платното и учеше екипажа как да върши тази работа по-добре. Гарвана почистваше гноясалите рани на един датчанин.

— Ще се радвам да си изпера дрехите, че станаха корави от сол — отвърна търговецът.

— И да поживееш в търговски град.

— Нямам какво да продавам, но ако мога да ти услужа с нещо, само кажи и съм на твое разположение.

Леший не харесваше този човек. Белегът на бузата му изкривяваше устните в подобие на кисела усмивка.

— Как мислиш, ще успееш ли да спазариш добра цена за нашите роби?

— Предводителю, мина много време, откакто се родих, а търгувам от малък. Мога да купя на половин цена и да продам на двойна по-успешно от който и да е познат ти търговец.

Скаки се загледа към морето.

— Чух те да казваш, че вече не си добре дошъл в Алдейгюборг.

— Ще бъда добре дошъл само ако занеса дар, който вече не притежавам.

— Какъв дар?

— Една жена.

Скаки кимна.

— Аз продавам роби, макар че съм воин и не умея да се пазаря. Така губя половината от онова, което съм спечелил на бойното поле.

— Да не предлагаш да се съюзим? Аз пък не съм боец.

— Виждам, но можеш да продаваш изгодно. Личи ти.

— Мога, прав си.

— Нека проверя колко те бива — подхвърли Скаки. — Мъжете, с които пътуваш, не са твои сродници, нали?

— Не бях ги срещал през живота си до миналата пролет.

— Добре. Смятам да ги пленя и поробя. Лечителят ще ни донесе много пари, а воинът от Ордата ще бъде продаден на самия владетел, надявам се. Твърде непокорен е, за да го укротява някой селянин.

— Сезонът на търговията с роби свърши — поклати глава Леший. — Няма да вземеш много пари за тях.

— Ще взема повече, ако ти си до мен.

— Местните търговци ще ме прогонят.

— Ще те приемат, ако аз се застъпя за тебе. Забогатяха от робите и плячката, които съм им носил. Ще те приемат и още как!

Леший измисляше все нови възражения, не само за да ги чуе Скаки, но и за да прецени самият той как звучат.

— А какво ще стане, ако в пристанището има кораб на Ордата? Ще започне кървава схватка. Тези хора посягат твърде често към мечовете си.

— Всички от Ордата са в Британия, а тамошният крал не ги посрещна приветливо на бреговете си. Аз съм дързък човек, но не и безразсъден.

— Значи се спогодихме — отстъпи Леший. — Само да те предупредя — двамата нито са слабаци, нито са страхливци. Дебелакът е могъщ боец, а кльощавият е по-страшен и от него. Погубили са мнозина досега, прибягват и до ужасни магии.

— Добре — кимна Скаки. — Ще се прославя, ако ги пленя. Но и аз да те предупредя — изтървеш ли думичка пред тях, ще ти прережа гърлото.

Леший пребледня.

— Кога ще ги нападнеш?

— Утре.

Леший си отдъхна. Поне имаше време да умува какво ще прави. Отиде при мулето и изхвърли изпражненията му през борда. Рече си, че добичето е добър пример за него. Понасяше каквото му стовари животът и не се оплакваше. Преживяше сеното, което взеха от изоставено стопанство на брега, зяпаше морето и сереше. Леший потисна смеха си. Звучеше като мъдро житейско правило: „Зяпай морето и сери“. Гледай напред, но не забравяй неотложните си нужди. Какъв избор имаше сега? Да бъде герой или да се приспособи?

— Приятелю!

Скаки обгърна с ръка раменете на Офети или по-точно само се опита.

— Не съм ти приятел. — Дебелакът се насили да сдържи гнева си. — Ние сме спътници. Трябва да минат много години и да се докажеш с доблестни дела, преди да те нарека приятел. Само трима мъже на този свят смятам за свои приятели. Онзи мъж на носа, който мълчи край огъня, но делата му в битката са гръмки. Той се доказа пред мен. И онзи търговец, който живее в страх, но постъпва смело, затова е по-храбър от мнозина, които са се родили с пламенен дух. Той е готов да се промъкне във вражески бивак, за да имам аз лодка, дели с мен храната си, без да го моля, и макар че е стар, не се оплаква често.

— А третия ти приятел?

— Мечът на кръста ми — тупна Офети по ножницата.

Когато той хвана отново кърмовото весло, Скаки се закашля и удари с ръка три пъти по релинга на борда. А после със светкавично движение извади меча на Офети от ножницата и отскочи назад.

Кашлицата беше сигнал. Щом Скаки грабна меча, шестима се нахвърлиха срещу Гарвана, но той не се остави да го пленят толкова лесно. Макар че датчаните взеха и неговия меч, той беше пъргав и бдителен. Повали противник, преди другите да усетят, че е скочил. Но повечето мъже от екипажа се струпаха около него.

Скаки не разчиташе Леший да остане бездеен. Млад викинг с рехава брадица и избити предни зъби размаха нож пред очите на търговеца и се ухили, а това му придаде по-свирепо изражение, отколкото ако се бе намръщил. „Утре…“ Разбира се, Скаки не би рискувал Леший да предупреди Офети и Хугин. Подхвана разговора с търговеца само за да посее съмнение в ума му, да го разколебае.

Офети пристъпи към Скаки с разперени ръце.

— Ела при мен. Поживях достатъчно, май същото важи и за тебе. Нека посетим заедно Ран, господарката на вълните. Хайде да научим къде живее тя на морското дъно.

— Ти ще се сражаваш за датския крал, ще бъдеш сред най-почитаните му бойци.

— Засега се бия за себе си — сопна се Офети. — Съмнявам се владетелят на Хейтабу да е толкова мекушав, че да приеме мъж, победен лесно от плашлив женчо като тебе. Хайде, опитай се да ме довършиш. Или ти нападаш само жените и децата на Ордата, но стоиш надалече, когато мъжете са в домовете си?

— Убих мнозина от твоите сродници — подсмихва се Скаки.

— Тогава добави още един. Мнозина сте. Нима сте толкова страхливи, че ще отстъпите пред мъж без оръжие?

— Не искаме да повреждаме стоката — натърти Скаки.

— Моят дядо беше берсерк, беснееше по света с меч и копие и не правеше нито крачка назад. Моят баща беше по-сдържан мъж, но вълците дебелееха там, където спреше неговият кораб. Аз съм Тийорек, син на Тетмар, който е син на Тетлейф, и няма да ви се подчиня. Виждал съм жени да боравят по-смело с иглите за шиене, отколкото вие с мечовете и копията. — Той извади ножа от канията на колана си и го хвърли. — Ето, нямам оръжие! — изрева към враговете си.

Леший се изуми от смелостта на огромния берсерк. У тези северняци имаше някаква вяра и упование, които насочваха и подреждаха живота им и ги превръщаха в много по-достойни хора от него. „Какъв щеше да бъде животът ми, ако търсех и друго, освен оцеляването, удоволствията, парите за танцьорки и за хубава къща, ако виждах отвъд сметалото, печалбата и загубата?“ Щастието си струваше усилията, но беше мимолетно. Винаги имаше какво да му го отнеме — нападение на разбойници, болест или засуха на изток, или пък дребните житейски неприятности, като болки в корема, разпра с приятел, лоша преценка при покупката на муле или роб. Сега разбираше северняците. Тяхната жажда за слава не се дължеше само на гордостта, а на подтик към величие — да живеят великолепно и да бъдат запомнени така. Искаха да направят нещо, което да остане след тях. И за тях това беше по-важно от щастието и уюта, от всичко друго.

Малцина бяха правили нещо за Леший. Този северняк обаче го защитаваше. И магьосникът му помогна, предложи да го възнагради с нечувано богатство за една услуга. Леший знаеше, че всеки от двамата има нужда само от миг разсейване на враговете, за да победи. Затова бръкна под кафтана си, извади огърлицата, вдигна ръка и закрещя:

— Оставете ги на мира, иначе ще я хвърля във водата! Принадлежеше на принцеса от Серк. Загубата на огърлицата разби сърцето й и тя умря от мъка.

Скаки се обърна.

— Рядко съм виждал такива накити, но си мисля, че ще ми я дадеш просто така. Няма да ти позволя да се пазариш.

— Ще трябва да ме убиеш, за да я вземеш.

— Значи ще те убия. Тази огърлица ще ми донесе повече пари от десетгодишна търговия. През това време все ще си намеря друг незначителен търговец, стига да живея толкова дълго.

Леший протегна ръка над борда.

— Ако не ни оставиш да си тръгнем свободни, няма да я вземеш.

— Няма начин да стоиш с изпъната ръка чак докато пристигнем в Хейтабу. Е, предлагаш огърлицата срещу живота на трима ви, така ли?

Леший изведнъж осъзна колко безнадеждно е положението. Осмината около Гарвана го бяха принудили да седне, един стягаше пръсти около шията му, по двама държаха ръцете му, още трима притискаха краката му. Той беше обречен, а Офети остана без оръжие. Самият Леший би могъл да сключи сделка, да се пазари за живота си, да преглътне загубата на огърлицата и да започне от нищото в Хейтабу. Но имаше ли смисъл? По-добре да умре красиво, вместо да изгние бавно на старини. Болеше го хълбокът, стъпалата му се подбиха от ходене. Времето му изтичаше.

— Аз пък казвам — започна търговецът, — че бездруго ще ме убиеш, защото няма да ти дам огърлицата. Офети, назови някой от вашите богове.

— Локи е техен бог — обади се робът с червената коса.

— Нека не е той — завъртя глава Офети, — защото е бог на несгодите.

— Доколкото знам, вие обичате несгодите — каза търговецът. — И на тебе, Скаки, пожелавам само несгоди. Това е дар за Локи! — извика той и хвърли огърлицата в морето.

Скаки направо побеля от ярост и се хвърли към Леший да го съсече. Търговецът се отклони встрани и побягна по кораба, но се спъна в своето муле. Търкулна се под корема му и застана от другата му страна. Затичаха около животното като в детска гоненица, Скаки се хвърляше ту наляво, ту надясно и ревеше, че ще разкъса глупака, който похаби такова съкровище.

Мъжете около Офети отклониха погледи само за миг, но той не пропусна шанса, надроби зъбите на един с юмрука си и му отне копието. Втори воин отлетя над борда във водата, трети остана без коляно, счупено от ритник на дебелака.

Търговецът остаряваше, а Скаки беше чевръст човек. При третия опит пресрещна Леший, хвана го за кафтана и вдигна меча за удар. Леший се вкопчи в дясната му ръка, но Скаки заби чело в носа му. Подпря се с лявата ръка на мулето, за да не залитне, и пак вдигна дясната да замахне.

Животното, което си кротуваше по целия път от Ладога до Париж и след това, изведнъж реши, че му е омръзнало да търпи, и изрита не викинга, а крака на Леший. Търговецът се свлече като захвърлена дреха и мечът на Скаки разсече само въздуха.

Офети дори не претегли копието на ръка, за да провери как е уравновесено, а го метна през половината кораб и улучи Скаки в слепоочието. Веднага се сдоби с брадва от един повален противник. Тълпата в другия край още беше заета да държи Гарвана, което не беше лесно, без да го убият или осакатят дотолкова, че да стане негоден за роб. Трима се въргаляха мъртви или се давеха в ледената вода, умря и четвърти, защото Офети строши черепа на онзи, чийто крак счупи. Останалите можеха да влязат в схватка с дебелака. Допреди малко беше забавно да зяпат как предводителят им гони търговеца, а четирима от съратниците им дразнят невъоръжения Офети, но вече не се усмихваха.

— Хайде, братя — подкани ги дебелакът. — Четирима от вашите стояха около мен, докато бях с празни ръце, а сега са мъртви. Кой ще си опита силите срещу ми, когато имам този главоцеп в ръката си? Или ще прежалите мъртъвците, за да се присъедините към мен? Чували сте за славата ми!

Тантурест мъж с пищна руса брада заговори пръв:

— Много ми се иска да тръгна с воин като тебе. Скаки беше жесток предводител и няма да жаля за него. Мисля си, че ти ще ни водиш по-добре, а за всички е ясно, че си могъщ мъж. Но валкириите вече летят насам, за да отнесат нашите сродници. И макар да знам, че скоро ще долетят и за мен, нашите мъртъвци трябва да бъдат отмъстени.

Леший разбираше, че човекът се старае да говори възвишено, както беше присъщо на северняците, когато очакваха да умрат.

— Не ми бяха сродници — отсече някой.

— Нито на мен — подкрепи го друг.

Четирима застанаха до Офети и се обърнаха към останалите.

— Вече сте само шестима, а ние сме петима — отбеляза дебелакът. — Май нишката на живота ми може и да не свърши днес.

— Ще станем тринайсет — поправи го брадатият, — щом нашите приятели заколят твоя човек.

— Твърде късно е за това — обади се един от онези, които притискаха Гарвана.

— Защо?

— Защото той умря.

Офети сви устни и кимна.

— Един от моите сродници е мъртъв, четирима от вашите. Какво ги е еня боговете за точния брой?

— Да, това е все някаква отплата и запазва честта ни — съгласи се брадатият. — Ще те следваме, дебелако.

Леший отиде при тялото на Гарвана — то вече изстиваше. Не напипа пулс и му каза:

— Значи съдбата ти не е била толкова величава, колкото очакваше. И все пак, приятелю, тъжно ми е, че си отиде. Ти ми предложи дружбата си не с думи, а с дела, и аз съм ти благодарен.

Леший се озърна към морето. „А сега — към Хейтабу.“ Имаше сто дихрама и чудесни мечове. Направи с ръка знака на мълнията и вдигна глава към небето.

— Най-сетне сполука. — Спомни си с какво посвещение хвърли огърлицата в морето. — Благодаря и на теб, Локи. Ти наистина си щедър бог.

68.
Безответни молитви

Жеан лежеше неподвижно. В ръцете и краката си усещаше лед, който нямаше нищо общо със зимата. Костите му пак се извиха накриво и застинаха, вече бяха по-безполезни и от висулките по корабните въжета. Той отдавна не трепереше, а го налягаше дрямка, едва задържаше очите си отворени. Знаеше, че би могъл да промени всичко, стига да махне камъчето от шията си и да пусне вълка на свобода. Звярът щеше да оцелее някак. Но нямаше да махне камъчето. Жеан беше уверен, че ще умре, и предпочиташе смъртта.

Повтаряше мислено псалми, но те не бяха нищо повече от струпани думи в главата му. Светът около него изчезваше полека. Сега не можеше да шавне, дори да се поклаща конвулсивно, както правеше още от детството си.

Отново видя лицето й. Светата дева в нивите… Елис в нивите. „Не ме търси“, бе казала тя. Но той я потърси. Издири я, легна с нея и беше щастлив, най-лошият грях — радваше се на оскърблението към Бог.

Жеан избра смъртта не за да се спаси, а защото се стремеше към наказанието, което Господ му бе отредил. Яде нечиста плът, отдаде се на похот и се присмя в лицето на Бог. Заслужаваше да страда вечно.

На кораба имаше хора. Местеха разни неща, сандъците, оръжията. Двама застанаха над него.

— Този ли е монахът?

— Сакат е, хагане.

Жеан усети ръка да опипва лицето му.

— Искам да го видя. Жив ли е?

— Кой знае…

Жеан се надяваше да не му помогнат. Трябваше да умре. Той беше изчадие. Ако можеше да се движи, щеше да нападне тези мъже, да ги принуди да го убият. Но не можеше да покаже с нищо, че е жив. Някой опря длан на гърдите му, за да провери дали диша. Пръстите напипаха вълчия камък под туниката му и дръпнаха плата встрани.

— Какво е това?

— Камъче, хагане, този е беден като печенег. Няма скъпоценности.

— Я да видя.

Друга ръка хвана камъчето.

— Хагане, не е накит, достоен за владетел.

— Това е необходимият камък.

— Какво?…

— Има пророчество. Обещано ми е благоденствие, ако намеря този камък. Той ще окове един бог.

Напрегнатият глас говореше по-скоро на себе си.

— Радвам се да чуя това, господарю.

— Това е безопасност — не млъкваше Хелги. — Това е краят на нашите врагове.

Връвта се опъна и се скъса.

— Ще го носите ли, господарю?

— Камъкът е дар от бог. Прави вещиците безсилни, оковава тронове и вълци. Благословени сме! Ще го нося, докато се върнем в залата. Друг се нуждае повече от този камък.

Жеан почувства, че са свалили от него страшно бреме, главата му олекна. Заради неминуемата смърт ли? Лекотата, с която душата се отърсва от тленното тяло?

— Трябва да се върнем при дамата.

— Ами монахът, господарю?

— Орисниците ни показаха каква смърт искат за него — каза Хелги. — Махнете кожите от него и го оставете на студа.

Груби ръце съблякоха Жеан, студът се впи в тялото му, заледената палуба сякаш обгори кожата му. Чу мъжете да слизат от кораба, изпръхтя кон, издрънча юздата му и чаткането на копитата заглъхна.

Студът го вцепеняваше. Жеан се видя като през ледена плоча, чу се да говори на Елис.

„Ще бъда какъвто съм наистина.“

„Но аз никога няма да съм същата. Ти си враг на боговете.“

„Ще бъда какъвто съм наистина.“

„Ти си убиец на собствените си сродници.“

Главата му се въртеше. Усещаше я пълна с ледени късчета. Той бе убивал и знаеше, че винаги ще убива. По-добре беше да умре.

„Този път — каза й той — ще умра за тебе.“

„Ти ще бъдеш моята гибел. Последния път животът ми стана невъзможен заради тебе. Този път ще ме убиеш.“

„Не!“

Затвори очи и се помоли студът да го победи. Но го победи гладът.

69.
Спасението на Хелги

Елис лежеше сама до огнището в голямата зала на Хелги. Сложиха я на пухен дюшек и тя започваше да се сгрява истински за пръв път, откакто напусна гората. Отначало топлината предизвика болка в пръстите й, но скоро те си възвърнаха чудесната гъвкавост. И сякаш ръцете и краката й не бяха усещали такава свобода досега. Тя разтвори длани, олекваше й, че най-сетне попадна на място, където би могла да бъде предишната Елис. Усетът я уверяваше, че Хелги желае искрено да я закриля. Руните не й подсказваха, че той е неин приятел или че е настроен добре към нея. Въпреки това у нея се загнезди чувството, че е загрижен за безопасността й. Твърде щастлива беше в намереното убежище, за да се пита защо е така.

Очакваше всеки миг да внесат Жеан. От смъртоносния студ мисълта й бе станала мудна и тя се залута в магията, в песента и звъна на руните. Но щом се стопли, започна да се чуди къде е изповедникът.

Залата беше просторно и голо помещение, както го предпочитаха викингите, със скамейки покрай стените и прибрани в един ъгъл постели. На прага се тълпяха хора, надничаха един през друг да я видят. Зърна жрица, намазана с бяла глина, косата й бе рошава, със сплетени в кичурите панделки и дрънкулки. Дойдоха и деца, имаше и двама строги воини с изопнати от тревога лица. Почувства безпокойството им като фалшива мелодия.

Гъмжилото се отдръпна, за да влезе Хелги — висок, плещест мъж с дълга светла коса. Носеше богато украсена туника от синя вълна, високата яка беше вързана с върви, торбестият панталон беше дреха, каквато носеха на изток.

Хелги приклекна до дюшека и Елис надникна в очите му. През целия си живот бе притежавала способността да разгадава намеренията на другите, същинските им подбуди, но не като думи или изречения, а чрез цветове и музика. Ала не долови нищо у Хелги. В нейните очи той изглеждаше почти мъртъв. Сиянието на живота, излъчващо се от хората до прага, липсваше на княза. На кораба бе почувствала неистовото му желание тя да остане жива, то заличаваше всичко друго, което би могла да възприеме от съзнанието му. А сега… нищо.

— Ти си Магьосника. Пророка — промълви Елис.

— Така ме наричат хората.

— Знаеш ли коя съм аз?

— Елис от Париж. Отдавна те търся, госпожо.

— Е, аз дойдох сама при тебе. Можеш ли да ми помогнеш? Можеш ли да помогнеш на изповедника Жеан?

Хелги се досети, че тя говори за монаха на кораба.

— Онзи мъж, с когото си пътувала ли?

— Да.

— Погрижихме се за него, нека сега се погрижим за тебе.

— Не съм каквато бях — сподели Елис. — Има магия в мен и не мога да се отърся от нея.

— Мога да ти помогна — каза Хелги, — но ти трябва да ми позволиш. Нещата в тебе са могъщи и няма да си отидат лесно. Способна ли си да ги овладееш за миг? Ако се опитам да ги надвия, ще можеш ли да ми дадеш време, за да го постигна?

Руните се раздвижиха у нея — очертания, които бяха нещо повече от форма, те бяха също и цветове, звуци, ухания, досег.

— Не знам, но ще се опитам — отвърна тя.

— Опитай се. Но първо поспи. Изминала си дълъг път и си страдала. — Князът плесна с ръце и влезе един мъж. — Сгрейте вино за дамата, донесете й храна. Нуждаете ли се от заповедите ми и за дреболиите на гостоприемството?

— Ще се погрижа веднага, хагане.

Елис възприе страха на този воин като леден повей.

Донесоха вино, сгряха го в гърне над огнището. Елис се наслаждаваше на уханието му. Поднесоха й печено козе месо и плоска питка, чийто вкус беше превъзходен. От виното я налегна сънливост и щом се нахрани, тя се отпусна на дюшека.

Унесе се и започнаха сънищата. Отново беше в гората на девическите си години, гонеше мушици, които кръжаха около нея във влажното утро. Мушиците пееха и звъняха в странна мелодия, докато се мъчеше да ги улови — някои подобно на флейти, други като морски вятър. Тя се потопи в блаженство, но изведнъж усети нещо неудобно на шията си. Сведе поглед към камъка. Вълчия камък. Опита се да го махне, но ръцете не й се подчиняваха. Що за нелепост — не можеше да направи толкова просто нещо. Взираше се в камъчето и знаеше, че го е виждала и преди. То беше отломък като нея, отчупена част от нещо по-голямо. Знаеше името на онова нещо. Гьойл на норвежки, тоест Писък. Огледа се. Гората бе притъмняла, а мушиците ги нямаше.

 

 

Хелги се отдръпна от постелята й.

— Наблюдавайте я и не позволявайте да свали талисмана от шията си.

70.
Цената на знанието

— Какво имам в ръката си, мой студен приятелю?

На Гарвана му изглеждаше, че е сам на палубата. И не успяваше да определи откъде звучи гласът. Изправи се. Небето беше ясно и тъмно, а притихналият океан — негово съвършено отражение, затова му се струваше, че корабът се носи върху мехур от звезди.

— Не знам.

— Това е твоята смърт.

Робът с кожа като лунна светлина стоеше до него. Нямаше никой друг на кораба. „Всички ли са избити?“ Мъжът протегна ръка и разтвори юмрука си. На дланта му лежеше зъб. Хугин видя, че е вълчи зъб.

— Аз ще умра от вода.

— А от какво ще умре Хелги?

— От твар с грива и копита.

— Вярно, но само донякъде. Ами момичето?

— От зъбите на вълка.

— Откъде знаеш?

— Имах видения и това ми бе показано.

— От кого?

— От Мунин.

— Знаеш колко правдив беше езикът й — напомни богът, защото Гарвана вече не се съмняваше какъв е този мъж.

— Коя беше тя?

Бледият бог раздалечи ръцете си и в тях се появи въже.

— Вържи го — настоя той. — С възела, който ти показа планинската знахарка. С неговия символ, с огърлицата на мъртвия бог.

Хугин се постара, но не успя. Направи само два от трите възела. Изобщо не се сещаше как да върже последния.

Богът взе въжето.

— Тя беше тук — посочи единия възел и дръпна силно двата края на въжето. — А сега е ето тук.

Хугин се взря — не различаваше двата възела, защото бяха съединени в един.

— Защо аз не можах да вържа примката?

— Защото Один не е тук, на земята. Трите възела още не са заедно.

— Как ще бъде вързан последният?

— А какво е предназначението му?

— Убийство. Смърт.

— Вече знаеш отговора.

— Със смъртта на Елис ли?

— Тя носи руните. Ще престане да съществува… по един или друг начин.

— Тя носи онази руна — виещата, която привлича вълка.

— Така е, но Мунин откри, че носи повече от една. Искаше дамата да умре, за да ускори идването на бога на земята, а не да го забави.

— Не е така.

— Тя те заблуждаваше във всичко, но още си мислиш, че за това ти е казала истината. Ето тази руна беше в нея.

Богът пак протегна ръка. Някаква форма се въртеше и извиваше на дланта му, затова не се виждаше ясно от какво е съставена. Понякога линиите бяха водоравни, след миг — отвесни. Ансуз. Руната на Один.

Гарвана преглътна трудно, кръвта се оттече от лицето му и стомахът му се сви.

— Богът е вложил руните си и в Елис? Значи всичко, което извърших, съм направил против себе си. Аз я доближих до тази участ, когато убих Мунин.

— Ти си воин. Това правят воините — угаждат си за сметка на всички останали.

— Не знаех…

— А кой воин знае предварително колко нишки остават неизпредени заради намесата на неговия нож?

— Ако не я бях убил, денят на бога щеше да настъпи по-късно.

— Руните се стремят да бъдат заедно. Един носител на руни се стреми да убие останалите. Трябваше да опазиш Мунин дори против волята й.

— С тази мисъл израснах. Ти ли беше онази чудата жена, която каза, че е моя майка?

— Аз съм и твоя майка, и твой баща. Подобно на други богове имам много въплъщения — и вечни, и преходни. Моите са прелестни, съблазнителни, вироглави и плодовити.

— Ти служеше на Мунин.

— Аз съм слуга на обесения бог, макар че мразя господаря си и му преча.

— Ще се опитам да поправя стореното.

— Тогава се погрижи това да не се случи.

Богът усука въжето и третият възел се появи.

— Как?

— Възелът се връзва чрез смърт.

Хугин разбираше какво му казва богът. Трябваше да опази живи и Елис, и незнайния друг носител на руните. Докато те живееха, руните не можеха да се съберат и богът нямаше да дойде на земята.

— Тя в Алдейгюборг ли е?

— Не може да има откровение без насрещен дар. Какво ще направиш за мен?

Хугин мълчеше, главата му тежеше, сетивата му вече се притъпяваха в присъствието на бога. „Локи, господарят на лъжите.“ За Хугин името прозвуча като цвърчащо месо.

Богът продължаваше:

— Искаш ли да живееш? Искаш ли да се оттеглиш? Ще ти стигне ли, че си играл ролята на вълка, но не и на пастира? Ще влезеш ли в редиците на онези весели и благословени от боговете убийци, които наричаме герои?

Той щракна с пръсти до ухото на Хугин, чийто ум се прочисти тутакси.

— Не се страхувам за собствения си живот.

— Добре казано, но ти не умря ли?

— Знаеш, че само привидно съм мъртъв.

— Заклинание?

— Хитрина. Лежал съм до мъртвия бог в мрака и почерпих знание от него, макар и само частица.

— Е, какво ще направиш?

— Какво искаш да сторя?

— Аз мразя боговете.

— Ти си единственият бог тук.

Локи махна с ръка и корабът отново се напълни с хора, които спяха под звездите.

— Мъжете на този кораб постъпваха като богове. И също като тях отнемаха деца от майките им за забавление и печалба. Също като боговете те са страхливи и покварени, макар че околните ги смятат за герои. Мразя героите с техните убийства и войни.

— Значи мразиш и мен, защото убих мнозина.

— Ти герой ли си, Хугин? Храфн, чуден мой гарване? Търсиш ли слава?

— Не.

— А какво търсиш?

— Винаги съм търсил само… безопасност — каза Хугин и изненада сам себе си.

— Тогава ми дай каквото искам.

— Жертвоприношение ли?

— Не е жертвоприношение. Тези хора са ти безразлични.

— Не можем да плаваме с кораба, ако сме само трима.

— Значи все пак ще е жертвоприношение.

— Да ги убия ли?

— Да.

— И какво ще получа в замяна, боже?

— Ще видиш своята дама.

— Ще я спася ли?

— Бъдещето е като пренаселен град. Безбройни са улиците му…

— Аз ще умра.

— Страшно и мъчително.

— Това ще я спаси ли?

Богът се наведе и прошепна в ухото му:

— Показах ти достатъчно. А сега какво ще сториш ти за мен?

 

 

Гарвана се събуди. Нощта беше облачна и нямаше почти никаква светлина, макар че неговите зорки очи откриваха силуети в тъмата. Това му стигаше. Зад себе си различаваше мъж до кърмовото весло, едва забележим на мъничко по-светлия фон на небето. Човекът стоеше там по-скоро по навик. Хугин се досещаше, че облаците са се събрали бързо и е нямало време бойният кораб да се насочи към брега. В тъмнината беше по-добре да не плават наникъде и да се пазарят с боговете, отколкото да се натъкнат на невидима суша.

Хугин не помръдна, само зашепна заклинанието си:

— Аз съм гарван, парцалче във вятъра. Аз съм гарван, гладна уста на смъртта. Аз съм гарван, дрезгав глас на нощта.

Повтаряше го упорито, за да стигне до онова кътче в съзнанието си, което се бе отворило в планинските тунели и стана достъпно чрез страдания и ритуали. Ножът му стърчеше забит в борда на кораба. Измъкна го и стана сянка сред сенките, мрак с острие.

Намушка кормчията под ребрата и прободе сърцето му, мъжът умря, без да издаде звук. Хугин го положи бавно на палубата. Неколцина умряха с прерязани гърла в съня си. Така се разправи с петима поред и пропълзя към средата на кораба. Замириса му на муле, трудно виждаше животното. Хугин протегна ръка, напипа глава с тюрбан и продължи нататък. „Богът каза, че иска убийци, а не него. Не и дебелия викинг.“ Промъкна се и заобиколи търговеца, ръката му докосна тлъст корем.

— Какво става?! — сепна се Офети.

Нямаше време за губене. Хугин скочи напред в тъмата и ножът му продължи да носи гибел.

— Ей!

— Ранен съм!

— Тролски вещер!

— Ранен съм, ранен съм!

— Ааа…

— Запазете спокойствие! — разнесе се викът на Офети.

Но те докопаха оръжията си и ги размахваха сляпо и ужасено във въздуха.

Хугин се притисна към палубата, докато мечове и брадви свистяха над него, а паниката се развихряше на кораба.

— Не виждам! Не виждам!

— Ами не опитвай да се биеш!

— Това да не е твое дело, човече от Ордата?

Някой цопна шумно във водата. Последваха още писъци, чуха се удари на брадва, меч и копие.

Настана тишина. Първите лъчи на утрото огряха хоризонта. Хугин седеше на носа. Държеше извития си меч, чието острие сега проблясваше в новия ден. Освен него само още петима бяха живи.

— Ти!… — ахна датчанин.

Леший лежеше на кърмата, закрил главата си с ръце. Офети стоеше до него при веслото, насочил копие напред и готов да намушка всекиго.

— Върнал се е от гроба да ни отнесе със себе си! — смънка момчето с избити зъби и изтърва брадвата си.

— Пак ще те убия, дух!

Друг от търговците на роби не се плашеше толкова лесно и се втурна към Хугин с копие. Хугин стисна насоченото оръжие с лявата си ръка, отклони го и обезглави противника. И след миг втори мъж загуби крака си, отсечен под щита. Падна на окървавената палуба и умря от удар в слепоочието. Само младежът остана. Той плачеше и се присвиваше.

— Защо направи това?! Скаки е мъртъв! Запазихме честта си!

Слисаният Офети вдигна ръце към небето.

Хугин посочи момчето.

— И той трябва да умре.

— Заради твоята магия ли?

— Заради боговете.

Офети изви глава към младежа.

— Значи нищо не може да се направи, синко. Трябва да се биеш с него.

— Той ще ме убие! Той уби всички!

— Повярвай ми, портите на Валхала ще се отворят широко за онзи, който умре в схватка с него. Бездруго ще умреш, тъй че по-добре се изправи срещу него. Недей да умираш циврещ, защото ще отидеш в ада.

— Помогни ми. Той може да убие и тебе.

— Пътувах с него много дни, можеше да го направи отдавна, ако искаше. Дори да не беше така, не се е опитал да ми стори зло, защо да си търся сам белята? Изборът е или ти да се биеш с него, или аз. Да ме прощаваш, но избирам тебе. Хайде, събери смелост.

Отначало момчето пристъпи нерешително, но накрая се оказа храбрец и замахна над главата си към Хугин, който се плъзна към него и пресрещна удара с меча, отсичайки и двете му китки. Хвана брадвата и я заби дълбоко в шията му.

Погледна последния труп, който бе повалил току-що на палубата.

— Призрак ли си? — попита Офети.

— Не. Това беше заклинание.

— Хубав фокус. Но имаше късмет, че оставихме тялото ти на кораба.

— Нали си навличаш лошо време в морето, ако хвърлиш в него трупа на вещер?

— Така е. Добре, че и тези хора вярваха в поверието. Виждам, че един роб е оцелял.

Бледият червенокос мъж седеше до мулето, все още вързан за пребитото момче, от което сега стърчеше копие. Червенокосият не продумваше. Хугин го погледна, без външността на роба да му напомни за явилия се бог.

— Е, вече не може да има роби — отсъди Офети. — Да го освободим и да видим ще можем ли да плаваме с този кораб.

Леший беше убеден, че мулето му е счупило крака, но преодоля болката, извади ножа си и го подаде. Офети отиде да среже въжетата. Мъжът се надигна, не изглеждаше съсипан от преживяното.

— Приятелю, ти моряк ли си?

— Малцина са се просмукали с толкова сол като мен — отвърна бледият мъж.

— Тогава ми помогни да се оправя с платното. Хугин, търговецо, вие също ще помагате. После ще хвърлим труповете зад борда. Тази сган вонеше гадно и приживе, в смъртта си няма да замиришат по-хубаво.

Червенокосият не излъга — явно беше опитен мореплавател. Вдигнаха платното бързо, макар че от търговеца нямаше никаква полза. Оказа се, че кракът му наистина е счупен.

— Моят народ владее заклинание за вятър — каза бледият мъж. — Накъде искате да се отправим?

— Към Алдейгюборг!

Червенокосият взе от палубата въже, на което имаше странен сложен възел. Развърза възела и размаха въжето към платното, което се изду веднага и корабът се устреми напред с тласък.

— Трябваше да те освободим по-рано! — подвикна Офети и хукна да хване кърмовото весло. — Виждам, че с тебе ще се сприятелим!

Бледият мъж се усмихна.

— Сигурен съм, че ще ми се отплатиш за всяка моя услуга.

71.
Трапезата на бесовете

Този път се случваше по-бързо. Преди вълкът бавно пропълзяваше навън, но сега се развилия. Гладът беше неудържим. Жеан стенеше и пищеше, докато измършавелите му мускули се раздвижваха. Ръцете и краката му като че скърцаха и стържеха, докато той се гърчеше по замръзналата палуба.

Знаеше какво ще направи, знаеше от какво се нуждае. Той беше слаб, човешките му мисли останаха затворени под дебел лед. Само гладът на вълка, който го спасяваше от смърт, господстваше в главата му.

Пълзеше бавно и накрая опря в нещо. Усещаше, че то не е част от кораба, защото беше по-меко. Не успя да претърколи тялото си, затова разтреперан се завъртя, като побутваше с крака. Усилието беше неимоверно и въпреки студа се обля в пот. И главата му се отърка в куртката на мъж. Охкаше, докато се плъзгаше нагоре по тялото му. Ръка. Отново запълзя по малко, мускулите ту го изтласкваха, ту се сгърчваха, а ставите му още бяха сковани като кораба. Стигна до пръсти без ръкавица. Онези, които дойдоха на кораба, бяха съблекли гребците, за да търсят скъпоценности. Жеан се бе натъкнал на полугол труп на викинг.

Местеше главата си и накрая в устата му попадна пръст. Първото отхапване беше мъчително. Едва проби плътта със зъби. Челюстите му приличаха на стара порта, оставена да гние и ръждясва. И все пак се размърдаха, наситеният и силен вкус проникна в устата му с обещанието за още кръв. Той преглътна. И отхапа повторно.

Мярна се спомен от някогашния му живот — параклисът привечер, дим от восъчни свещи във въздуха. После споменът се шмугна в мрака като заек в шубраци. Старият му живот изчезна.

Докато слънцето превръщаше мъглата в светеща сивота, той бе оглозгал плътта от цялата китка. Шията му се разкършваше, челюстите набираха мощ. Скоро имаше сили да разкъса корема и да изяде месото от бедрата. До вечерта седеше на палубата, а кръвта на викинга замръзваше отново по леките му дрехи. Затова пък кръвта във вените на Жеан отново беше гореща и мислите му се отърсиха от оковите на студа.

Изповедникът стана и опипа шията си. Камъка го нямаше. Наведе глава да види какво бе направил. И почувства вълка в себе си да се плези доволен, да си почива, преди пак да се засити. Вече усещаше зъбите си прекалено големи за главата, устата му ставаше по-важна от ръцете. Преживяната веднъж промяна настъпваше отново, още по-шеметна. И я имаше познатата смес от ужас и ликуване, с която човекът посрещна звяра.

Защо Бог го подлагаше отново на изпитанието? Той бе успял да си върне човешката същност, но само за да я загуби втори път. Беше готов да умре, да чака какво ще му отреди Божията милост. А сега беше прокълнат да ходи отново, да бъде жертва на най-гнусни желания.

Спомни си словата от Първото послание на апостол Павел до коринтяни: „Не можете да пиете от Господня чаша и бесовска чаша; не можете да участвате на Господня трапеза и на бесовска трапеза.“^[15] Гледаше оглозганите кости. Какво беше това, ако не трапезата на бесовете? Бог го бе отхвърлил или той сам се бе откъснал от Него. Каквато и да беше истината, раят беше затворен за него. Какво му оставаше? Да се предаде на ада ли? Никога.

Осъзна, че вълкът не само го бе потопил в желанията на звяр, но и го принизяваше духовно до равнището на животно. Представата за бъдещата награда — рая, бе насочвала целия му живот. Вълкът я погълна и сега Жеан беше окован за настоящето, миналото му бе пометено, бъдещето — незнайно. Сегашният миг беше единственото, което имаше. Неспирен поток от сегашни мигове. И Елис, с която настоящето му стигаше. Тя бе отведена. „Пленена ли е? Поробена или убита? Ще я намеря.“ Вълкът можеше да я открие, щом вече успя веднъж. Тази мисъл беше като скален отломък върху ръба на бездна. Достатъчно беше да го побутне, за да го събори безвъзвратно.

Самодоволният глад пак се надигна.

— Не!

Но не можеше да бъде друг и нямаше как да се пребори с вълка. Миризмата на вкочанени трупове стигаше до ноздрите му, превръщаше го в изчадие. Усети как брадичката му се мокри от слюнка, зъбите му заскърцаха.

— Господи… — вдигна глава към небето. — Исусе, изпитанието беше твърде тежко.

Нахвърли се върху труповете, за да охлади изгарящия глад.

Вълкът в него не позволяваше Жеан да напусне кораба, преди да се е заситил. Настъпи същинската зима, сняг падаше по гърба му, но той не усещаше студ. Никой не идваше да прекъсне пиршеството му. Хелги бе забранил на поданиците си да отиват при кораба от страх, че ще го нацепят на дърва за огрев.

Жеан си стоеше сред ледовете и се хранеше.

Чуваше обаче хора да излизат на реката, разбиваха леда с чукове, за да си наловят риба, силният дъх на мазна вълна се смесваше с мъглата и миризмата на рибата.

Преобразяваше се бързо, усещаше как наедрява. Свиеше ли пръсти, опираха съвсем непривично в дланта.

Езикът му беше винаги разкървавен, все го прехапваше от лакомия. Гърбът му се превиваше, движенията на раменете му ставаха по-ограничени.

И тези мразовити дни преливаха от миризми, дори надушваше някак самия студ. Огньовете в Ладога му разказваха историите си — изгаряха стари дърва, пресъхнали и леко мухлясали, извадени от дъното на бараката. Отначало често имаше печено месо, после само риба.

Познатата човешка смрад стигаше до него — лайна и пикня, пот и развалени зъби. И тя разказваше свои истории за преливане, усилен труд, похот и треска. А той ядеше.

За него вонята на труповете беше прекрасна, омайваща в прехода от миризмите на живота към незначителното разлагане, което студът допускаше. Откриваше в тях разликата с живите — миризмите на стомаха и червата бяха по-силни, потта — по-слаба, кръвта лъхаше на желязо.

Обръщаше труповете и забелязваше колко червени са гърбовете и задниците им, където се бе стекла кръвта, и се чудеше на тези подробности от смъртта. В някакъв миг изведнъж се връщаше споменът за морал и той тичаше към кърмата на кораба, пъхаше пръсти в гърлото си и се напъваше да повърне. Но и това спря постепенно, вече не изпитваше погнуса, все едно дъвчеше ябълки. Промяната, която го разтърсваше най-силно, беше удоволствието от засищането. Мъчеше се да го потиска, да се откъсне от блаженството, но беше непосилно. Лежеше на палубата ухилен, засмиваше се и все изпъваше гръб. Усещаше го толкова дълъг и гъвкав.

Но изповедникът беше човек с несломима воля. Знаеше, че не може да се пребори с вълка, и правеше всичко възможно да запази поне себе си. От молитви и псалми явно нямаше полза — той се бе откъснал от Бог, превърнал се бе в прокълната твар, лазеща в кръв и слуз. Мислеше обаче за нея. Видя я седемгодишен и тя му каза: „Не ме търси“. А той я потърси, не с тялото, а с духа си. Искаше тя да бъде до него. Дори в своята немощ я призоваваше, колкото и да заглушаваше вътрешния си глас с молитви.

И сега я призова отново:

— Елис, моля те. Ела при мен. Адисла… В предишен живот казах, че ще те намеря, и ето ме тук.

Мъглата не беше препятствие за него. Обонянието и слухът го водеха нощем, а денем, когато мъглата само ставаше по-светлосива, очите му различаваха силуети — мъже, ловящи риба на леда, или животни, пресичащи реката. Те обаче не го виждаха. Обикаляше и я търсеше, ала тя сякаш бе изчезнала. Не я надушваше, не я чуваше. Седеше на могилите извън града и дебнеше за нея. Зовеше я, а отговор нямаше. Щом забеляза какъв смут предизвиква неговият зов — мъже тичаха на укрепленията с факли в ръце, щом надуши страха им и чу сърцата им да бият по-забързано от стъпките, той се върна на кораба при труповете да яде и да расте. Накрая от викингите не остана нищо.

Събуди се една сутрин, когато небето имаше цвета на мътна стомана, и изрече:

— Гладен съм.

Първо хвана рибар до дупката в леда. На другия ден скочи и смъкна страж от земния вал.

И тогава го подгониха, мъжете вървяха в мъглата с факли и кучета. Думите им бяха враждебни и той ги разпознаваше — „тролски вещер“, „блатна твар“, „чудовище“, „вълк“.

Криеше се навътре в мъглата и чакаше да си отидат. Сега не можеше да припари до кораба, там чакаха хора, разпалили огън, винаги готови да грабнат копията и брадвите.

Наблюдаваше ги безмълвно, внушаваше си да се махне, да потисне желанието да вижда в тях плячка.

Но когато ветрецът донесе предвестие за топящи се снегове, пристигнаха мъже с муле. Паметта му проблесна и видя себе си в река да издърпва дебелак от черната вода, спомни си „Сен Морис“, кръвта и гледащия го страшен магьосник. Спомни си търговеца, който се потеше уплашено в гората, докато викингът Серда тласна Жеан по пътя към превръщането в изчадие. Промъкна се наблизо и ги видя съвсем ясно — дебелия викинг, ниския търговец с мулето и Гарвана, който бе убил вещицата. Позна ги, но не както преди по облика и гласовете, а по миризмите. Не отиде при тях. Животинският ламтеж в него беше по-силен от човешката мисъл. Мъчеше се да проумее какво чувстваше. В главата му се подреди изречение: „Преситен съм и не е нужно да правя нищо“.

Гледаше пътниците, които поздравиха мъжете до кораба. Един от стражите тръгна покрай замръзналата река, търговецът го следваше с унило тътрещото се муле.

72.
Неочаквано посрещане

Мъглата не се вдигаше и зимата сякаш се канеше да остане завинаги. Хелги седеше в залата си, навъсената мълчалива Елис беше наблизо на една скамейка. Откакто носеше камъка, тя почти не продумваше. И все пак момичето май не можеше да свали талисмана, а това потвърждаваше, че е постъпил правилно. „Няма съмнение, че тя е една от онези, за които говореше Локи. Частиците от бога.“ Хелги си казваше, че поне засега е премахнал заплахата.

Винаги съзираше гняв в очите й, когато го гледаше. Той знаеше, че момичето иска да чуе какво се е случило с монаха. Тя дори направи опит да излезе на заледената река, но стражите я възпряха. Не разбираше нейната привързаност към сакатия. И май беше убедена, че монахът е омагьосан, а това притесняваше Хелги. Накрая реши, че е време да й пробута някаква измислица. Обясни, че е изпратил монаха при планинска вещица, която да го изцели.

— Не можеш да ме залъгваш като дете, чието куче е умряло — отвърна Елис.

— Аз съм владетелят тук — сопна се Хелги — и не е нужно да те залъгвам. Трябва да си ми благодарна. Помоли да те освободя от магията и аз изпълних молбата ти. Така е по-безопасно за всички ни.

Тя само го изгледа безизразно, поклати глава и не продума нищо.

Хората в града свикнаха с нея, в залата се бе събрала обичайната тълпа в малко подобие на пазарището. Тук поне не бяха на студа.

— Господарю…

Боец от дружината внесе леден полъх в залата.

— Какво има?

— Търговецът се върна. Леший е тук.

— Ами човекът вълк? Миркирулф?

— За него не знам нищо, хагане.

— Как тъй не знаеш?

— Трудно беше да узная истината, защото Леший има спътник, но той е магьосник. Не се заглеждам в такива хора. Умеят да омагьосват и само с очи. Идват да ви предупредят, хагане.

— За какво?

— Не пожелаха да ни кажат.

Леший бе решил да остави всички обяснения на Гарвана.

Хелги се озърна към Елис. Знаеше, че силата й е обуздана, и не се чувстваше застрашен, докато траеше зимата. Знаеше обаче и че руните искат да се съберат, другите частици от бога може би също щяха да дойдат. Но вече имаше по-сигурно убежище за Елис. Въпреки мъглата работата бе кипяла неуморно.

Тя се взираше в него. Хелги бе казал норвежката дума за човек вълк — улфхетин. Спомена и името Миркирулф.

— Синдре е мъртъв — промълви тя.

Откакто носеше камъка, говореше езика на северняците неуверено, запъваше се.

— Какво?

Тя заговори на родния си език. Един търговец на подправки, чиито стоки не се продаваха добре, откакто се спусна мъглата, превеждаше на княза.

— Човекът вълк, когото изпрати да ме доведе, умря в северните земи на моята страна.

— А търговецът, когото изпратих с него?

— Без закрилата на човека вълк може и да е оцелял, но не знам как е успял.

— Сигурен ли си, че онзи е човекът вълк? — обърна се Хелги към дружинника.

— Сигурен съм само за търговеца, господарю. По-кльощав е, но си е същият. А за човека вълк… не. Помня го, стърчеше с цяла глава над мен. Докато онзи мъж е с моя ръст.

— Но твърди, че е същият магьосник, който е бил тук, така ли?

— Само заръча да предадем на хагана, че Синдре е тук с търговеца и трябва да говорят веднага с него. С тях е дошъл и един викинг, дебел и огромен. Според мен е могъщ боец.

Хелги пак погледна момичето. Дали се сбъдваше пророчеството? Идваше ли половинката от бога, за да търси целостта си? Один, богът на обесените, на копието, магията и поезията, който ще дойде да го убие и да му открадне короната.

— Отвън ли е търговецът?

— Да, господарю.

— Заведи дамата при портата, но през задната врата на залата. Не искам той да ви види. Остави я където ти казах и се върни.

Изведоха Елис. Тя понечи да възрази, но с камъка на шията си беше вяла и с помътено съзнание. Ръцете и краката й тежаха, главата я болеше.

— Сега ми доведете търговеца.

Леший влезе с куцане в голямата зала, гадеше му се. Кракът го мъчеше въпреки шината, изкусно направена от Гарвана, въпреки билковите отвари. Започваше да се подува и да почернява. Костта бе натрошена, Леший дори не би направил и една крачка без грижите на Гарвана. Магьосникът му бе предложил да отреже крака, но Леший отказа. Знаеше, че времето му свършва и не искаше накрая да търпи още по-страшни болки.

Сърце не му даваше да зареже мечовете на леда, използваше вързопа като тежка патерица, за да застане пред княза.

Заради кръвожадната твар, върлуваща наоколо, не допускаха странници в града. Леший обаче познаваше стражите и те го доведоха при владетеля, за да уговори идването на спътниците си, които останаха да чакат при реката. Не се надяваше разговорът да мине леко.

Само увереността в скорошната смърт му вдъхна смелост да влезе в града. Още се чувстваше длъжен да намери дамата заради Гарвана и Офети, но се радваше, че не му се налага да я продава. Вместо това щеше да я защити от зъбите на вълка. Ами ако Гарвана осъществи заплахата си да убие Хелги? И какво от това? На Леший не му оставаше много време, а си знаеше, че Хелги ще го накаже, защото се е върнал с празни ръце.

Поне щеше да умре у дома след цял живот по пътищата. Костите му нямаше да бъдат затрупани от пясъци в чужди земи, нито да бъдат заровени в опасни горски дебри или планински проход. Щеше да умре на броени крачки от пазара, където бе търгувал трийсет години, от парчето земя, където се бе надявал да построи уютен дом и да се забавлява с танцьорки.

Хелги седеше на големия си стол, от който отсъждаше и решаваше спорове в пазарни дни.

— Страховити хагане — опита да се поклони Леший.

— Водиш ли ми момичето?

— Не, господарю.

— Твърде дързък си, щом се връщаш без нея. Защо си дошъл?

— Да науча какво я е сполетяло. Трябваше вече да е пристигнала, изпроводих я насам.

Лицето на Хелги бе застинало като маска.

— И не се боиш от гнева на своя господар?

— Боя се, хагане, но вече съм стар, пък и се старах неуморно да я доведа тук. Разделихме се при северните брегове на Франция и оттогава не съм я виждал. Бях с нея на кораб, но вълна в бурното море ме помете от палубата. За мой късмет един кит ме пренесе до брега и се спасих, но не знаех къде е дамата.

Леший не искаше да признае, че е бил хвърлен от кораба, за да не изглежда слабак. Нямаше желание и да подхваща истории за върколаци. Знаеше какво ще си помислят мнозина в града — че той им е навлякъл чудовището в мъглата.

— Кит, казваш…

— Да, господарю.

Хелги кимна.

— Чувал съм да разправят, че китовете понякога спасяват давещи се хора.

— Аз се уверих, че е истина, господарю. И се бях погрижил дамата да има платени телохранители. Изненадан съм, че още не се е появила.

— Не се ли страхуваше за живота й на кораб, пълен с чужди хора?

— Тя е могъща магьосница, господарю. Хората, решили да й сторят зло, мрат като мухи. Тя се появява от въздуха, крале падат бездиханни пред нея, а злите сили не могат дори да я докоснат.

Хелги кимаше.

— Знаменията, които очаквах. Значи на тебе дължа това, че тя пристигна с кораб в Алдейгюборг?

— Да, хагане.

— А какво стана с човека вълк?

— Умря в северните земи на Франция.

Хелги погледна един дружинник.

— Сложете скамейка да седне търговецът. Не виждате ли, че е ранен? Дайте му чаша греяно вино.

Леший потисна желанието да си разтърка ушите. Не можеше да повярва на чутото.

Донесоха скамейка и той изгълта виното на един дъх. Изпи и втора чаша.

— Трета — посочи Хелги чашата му, и тя беше напълнена отново.

Князът впи в търговеца поглед на сараф, който се е усъмнил, че монетата е фалшива, но няма доказателство.

— Но кои са двамата ти спътници?

Леший си науми да възхвали достойнствата на Офети и Хугин, за да получат някаква служба при княза, ако не успеят да намерят Елис.

— Те ми помагаха по пътя дотук. Единият е велик боец от севера, княз в своите земи. Най-страшният воин, когото съм виждал… втори след вас, хагане.

— Я го доведете тук и ще видим колко го бива! — обади се дружинник, но Хелги му даде знак да млъкне.

— На кораба, с който плавахме, той се изправи без оръжие срещу петима и не трепна, а ги победи. Мята копието толкова точно, че приковава муха към стената. Трудно е да му се намери равен в поезията. Името му е Офети, но има още много имена, прославящи подвизите му на бойното поле.

— А другият?

— Магьосник, служещ на вашите северни богове. Носи вест за вас и моли да го приемете.

— Името му?

— Хугин, господарю.

Хелги преглътна на сухо.

— Той не пътуваше ли с още някого?

— Със сестра си, господарю. С вещицата Мунин, но тя е мъртва.

Хелги преглътна отново и поиска вино. Изправи се и изрече:

„Всеки ден над обширните земи

Хугин и Мунин политат, крилете размахали.

Боя се аз, че Хугин не ще се завърне,

но за Мунин съм още по-разтревожен.“

Той отпи от чашата си.

— Знаеш ли този стих, търговецо?

— Чувал съм го край огньовете по пътя, хагане.

— Знаеш ли откъде е?

Леший не би си позволил да омаловажи вярата на северняците.

— Не е ли от свещените предания?

— Казано е от лудия бог Один, бог на кралете, магията и обесените. Значи Мунин е мъртва.

— Вещицата умря във Фландрия.

— Не съм и помислял, че този стих също е пророчество… Всички знамения се събраха. Тази мъгла не е обикновена, а по леда идва могъщ воин, придружен от гарван.

— Не е толкова загадъчно — опита се да го успокои търговецът. — На кораба срещнахме друг магьосник, чието могъщество изумява. Той ни помогна да стигнем до целта.

— Как?

— Призова вятър и стопи леда. Прекосихме езерото, минахме и нагоре по реката, но накрая той си замина с кораба.

Хелги пребледня.

— Няма мъж с подобна сила. Магията е присъща на жените. Само богове в човешки облик могат да извършат това.

— Но той беше човек, господарю, висок и белокож. От вашите народи е, ако съдя по косата му.

— И каква е косата му?

— Яркочервена като петльов гребен и стърчи нагоре. Той насочваше кораба далече от бреговете. Така беше най-добре, защото войната между франките и викингите е пламнала навсякъде.

Князът захвърли чашата си на пода. Богът, който бе дошъл във виелицата — Локи. Той ги е довел на кораб. Спомни си друго пророчество:

„Кораб пътува от изток.

С вълните идват хора от земя на огньове.

Локи кораба направлява.

Там са чедата чудовищни с гърла ненаситни.“

Предсказание за онова, което щеше да се случи, преди Один да се бие с вълка в последния си ден. „Този кораб е пристигнал от запад, но пък е минал през Източното езеро.“ Знаеше, че не е лесно човек да вникне в пророчествата.

Хаганът се овладя.

— Възнаградете търговеца. Дай му петдесет динара. Може да остане в залата, ако иска, или да се настани където му скимне. Сигурно ще пожелае робиня да му топли леглото, а славяните са особняци и предпочитат уединението в тези неща. — Повика с жест един дружинник. — Време е. Ще изведем жената през портата.

— А странниците на леда, господарю?

— Убийте ги. Пратете шейсет бойци.

— Да, хагане — поклони се мъжът и излезе на бегом.

73.
Съдбата на Хелги

Много трудно прокопаха и укрепиха шахтата, вече им бе струвала живота на трима роби от изтока, защото се срути веднъж. Но сега беше готова, с гладки стени, дълбока три човешки ръста и стигаше до някогашния гроб на Гилингр.

Водеха Елис натам с опрян в гърба й връх на копие. Камъчето беше като непосилен товар на шията й и тя се препъваше в мъглата. Нямаше нужда да я връзват. Не би могла да побегне. Руните мълчаха в нея. Застана до отвора на шахтата и се огледа. Мъглата бе изцедила всички цветове от околността, черни камъни лежаха на сивия склон.

Събра се рехава тълпа от любопитни жени и деца, които с радост излязоха от града под защитата на дружинници, след като толкова отдавна се свираха в домовете си заради мъглата. И търговецът дойде, яхнал мулето си. Този път заряза вързопа с мечовете в голямата зала. Чу как ще постъпят с Елис и не му беше до печалби.

Смъкна се от животното и се довлече до Хелги. Изглеждаше, че умолява владетеля за нещо, но тя не разбираше думите. Загуби способността си да разбира езика на северняците. Но още знаеше, че е живяла и преди, помнеше случилото се тогава не като свързана история, а в откъслечни образи — изпречили й се лица, мярнали се кораби, подпалено село, скъп за нея човек, заклан на постелята си.

— Какво ще стане с мен, търговецо? — попита на романското наречие.

Лицето му беше бледо.

— Трябва да слезете по стълбата. Съжалявам, госпожо. Отведох ви от вашия дом за своя изгода. Мислех, че ще бъдете негова съпруга. Не очаквах да ви отредят такава участ.

Елис се озърташе, накрая погледна Хелги.

— Това ли е островът?

Хелги й отговори на норвежки, тя не го разбра. Той разгада недоумяващия й поглед и опита на нейния език, макар че се затрудняваше.

— Какъв остров?

— Островът, където ме погребахте преди.

— Говориш безсмислици. Да не си забравила норвежкия език?

Хелги беше по-уверен отвсякога, че е взел правилното решение.

— Тогава той дойде да ме погуби. Ще дойде отново.

— Какво казва тя? — обърна се князът към Леший.

— Каза, че той е идвал да я убие преди и пак ще дойде.

— Кой?

— Вълкът.

— Ти, госпожо, си единствената вълчица тук.

— Няма да ме убиеш.

Хелги избълва нещо, което търговецът преведе бавно.

— Той няма намерение да ви убие. Иска да живеете.

— Там долу?

— Там долу. За да си защитена — натърти Хелги.

— В мрака?

— В мрака. Но ще имаш…

Князът не се сети за думата и посочи кошниците с одеяла, храна, огниво и свещи.

— Колко дълго ще остана там?

— Докато всичко се подреди добре.

— Завинаги ли?

Хелги пак каза нещо на Леший, който преведе:

— Знаеш ли коя си?

— Счупена дреболия — промълви Елис.

— Трима искат да станат един — опита отново князът на развалено романско наречие. — Не може да се случи. Един победител, един господар. Один трябва да чака.

— Ако има такава магия в мен, как се надяваш да ме възпреш?

Леший преведе думите й и Хелги опря пръст в камъчето на шията й.

— Локи, Один. Голям вълк. Няма магия.

Елис бе видяла какво причини талисманът на Жеан и разбра казаното от княза. А какво се бе случило с изповедника, откакто остана без талисмана? Мъртъв ли беше, или по-лошо — преобразен, окървавил челюстите си? Чувстваше се по-обвързана с боговете, чиито имена Хелги спомена, отколкото с вярата, в която я възпитаха. За нея онази вяра си бе останала задължение, а не страст — скучаеше всяка неделя в църквата и искаше да слуша последните клюки, а не за делата на Исус. Хелги говореше за Один и вълка, а тя чувстваше и с костите си колко са правдиви думите му. „Вгледай се в света наоколо — нима можеш да твърдиш, че е сътворен от благ бог?“

— Стълбата! — напомни Хелги.

Елис хвана връвта на шията си, за да я махне, но за пореден път се убеди, че не може да го направи. Пръстите й ставаха непослушни.

— Добро доказателство — кимна князът. — Време е, госпожо. Слез в мината.

Елис се взираше в този северен варварин, в нелепия му кафтан, в торбестия панталон. Тя беше потомка на Робер Силния и превъзхождаше несравнимо Хелги по потекло. Нямаше да се боричка, нямаше да плаче. Само му се усмихна.

— Когато подхващаш война с боговете, варварино, първо се погрижи гробът ти да бъде изкопан. Мисля си, че хората, трудили се да изкопаят тази дупка, скоро ще хванат лопатите да изкопаят още една за тебе. — Тя го заплю и изрече думи, които си спомни внезапно: — И даг дейр ту.

— Това е денят на смъртта ми, тъй ли? Може би, а може би не. Ще ме убие кон. Предречено е. Нямам коне, затова не съм застрашен.

— Боговете не обичат такива приказки — отвърна Елис. — Може да си помислят, че ги предизвикваш.

Хелги схвана достатъчно добре смисъла на думите й и сви устни.

— Ти си великолепна жена. Жалко, че трябва да постъпя така. Но няма друг начин.

Елис му обърна гръб, за да покаже, че не заслужава вниманието й. Хвана горния край на стълбата и слезе по нея. Издърпаха стълбата и спуснаха кошниците. Елис вдигна глава към квадрата от сивкава светлина. Хелги я гледаше отгоре.

— Надолу в тунелите е топло — каза той. — Ще живееш, обещавам. Тук си, за да живееш, не да умреш.

Откъм реката се разнесе вълчи вой.

— А ти ще умреш съвсем скоро — увери го Елис. — И аз ти го обещавам.

Хелги се обърна към воините си.

— Кой съм аз?

— Хелги Пророка! — изкрещяха те задружно.

— Каква съдба е отредена на Хелги?

— Да бъде убит от своя кон!

— Колко коне притежава Хелги?

— Нито един!

— Тогава кой може да ми се опълчи?

— Няма такъв мъж!

Нещо изтрещя страховито при реката, отекнаха викове. Леший погледна натам. Бойците на Хелги бяха намерили неговите приятели.

— Кой може да му се опълчи? — изкрещя Хелги, размахал меча над главата си.

— Няма такъв мъж!

Дружинниците надаваха бодри викове и удряха с юмруци по щитовете си.

Леший се промъкна зад хагана. Извади от пояса си ножа, с който бе отрязал косата на Елис, и го заби с все сила в гърба на Хелги.

— Аз съм твоето муле, хагане, така ме наричаха хората. Всъщност съм обикновен човечец, невзрачен в очите на крале и герои.

Ръката на княза се изви зад гърба, напипа дръжката на ножа, но не можа да го извади.

— Свава… — изхърка Хелги.

Опита се да каже още нещо, но не успя. Направи крачка, залитна и падна в шахтата.

Дружинниците съсякоха Леший.

74.
Храбрият дебелак

Офети и Хугин седяха край огъня със стражите.

— Чудноват ми се вижда този кораб — каза Офети, — няма гребци, но доста кръв е замръзнала по палубата.

Хугин бе зареял поглед в мъглата. Бреговете приличаха на сенки, но на по-отдалечения от кораба имаше нещо по-плътно. И не беше камък. Вдиша дълбоко. Миришеше на вълк.

— Там има звяр — заяви магьосникът. — Вълк.

— Къде е?

Хугин посочи, а откъм брега долетя вой, странно приглушен в натежалия въздух.

— Нашето приятелче ли е?

— Така изглежда.

— Късметлии сме, щом го намерихме толкова скоро. Можем да го убием и да си вървим у дома.

От леда изникнаха черни силуети като привидения в мъглата. Но бяха мъже. Дружината се появи на двайсетина крачки от кораба. Воините изглеждаха заплашителни великани с по няколко ката кожени дрехи, дъхът им ги обгръщаше, сякаш ги пораждаше мъглата. Застанаха в редица и се вторачиха безмълвно в мъжете до огъня. Мечът на Гарвана изсъска от ножницата и двамата стражи паднаха мъртви.

— Май не му е времето да се тревожим какво дебне там — подхвърли Офети и погледна нехайно труповете.

Мъглата все още ограничаваше видимостта до един хвърлей камък. Дали да не хукне и да се скрие в нея? Можеше и да успее. Предположи обаче, че ще го накълцат, преди да се измъкне. Не тичаше така бързо като Гарвана. А и не бе свикнал да бяга. Подобно нещо не подобаваше на Тийорек по прякор Офети, син на Тетмар от рода на берсерка Тетлейф. Скочи на кораба и също извади меча си.

В погледа на Гарвана се четеше ням въпрос.

— Ако предпочиташ, бягай — подкани го Офети, — но разкажи как храбрият дебелак се е изправил срещу мнозина в Алдейгюборг и направил няколко жени вдовици, преди да умре.

— Бягай с мен. Ще се доберем до брега преди тях. Ти трябва да разкажеш моята история.

— И да се размина със славата си? Намери си друг скалд да пее за тебе, проскубана перушино.

Офети се ухили и вдигна щита пред себе си. Воините тръгнаха към тях полека. Бяха вързали въжета на ботушите си и стъпваха уверено по снега, навят върху леда.

— Идват. Тръгвай! — Гарвана протегна ръка над борда и Офети я стисна. — Разкажи за мен!

Хугин кимна и за миг се отдалечи — черно петно, което избледня до сиво в мъглата.

Офети се обърна към дружината:

— Е, ледени девици, кой от вас иска да се изправи срещу мен в двубой на този кораб? Защо да не изберете най-добрия боец сред вас и ако го убия, да ме изпроводите с потупване по гърба?

Те тръгнаха по-бързо.

— Е, добре! Само ви предупреждавам — вие сте много, аз съм сам, но имам късмета на Локи!

Те се втурнаха към него и Офети се приготви да умре.

75.
Скок в незнайното

Шахтата бе прорязана в тавана на тунел, укрепен с каменни колони и тухли. Тунелът продължаваше и в двете посоки. През деня можеше да стои на светло в шахтата, но за да се скрие от студ или дъжд, трябваше да пропълзи в тъмнината.

Елис зачатка с огнивото. Искрите не й показваха почти нищо, все едно тунелът поглъщаше светлината. Тя запали малко прахан, а с нея и лампата, която й бяха дали.

Поседна за малко. Ръцете й пак опипаха талисмана, но не можеха да го махнат, нито да развържат възела. Сивотата потъмняваше. Скоро щеше да се свечери. Умът й като че не успяваше да подреди мислите. „Как да се измъкна?“ Но тъй и не застави вцепенения си разсъдък да се съсредоточи над въпроса.

Постепенно си върна някакво подобие на спокойствие. Уплахата нямаше да я спаси от тази яма. Хелги каза, че долу имало мина, значи можеше да намери там греди или дъски, които да забие в стената на шахтата и да се качи по тях. Прибра огнивото в кесията и я пъхна под туниката си. Не можеше да си позволи да го загуби.

Нещо тупна долу, болезнено я удари по лицето, изби и лампата от ръката й. Напипа човешка мишница. Едва я различаваше в подскачащото пламъче на лампата. Елис притисна гръб в стената на шахтата, за да не е близо до мъртвеца. Чуваше писъци и викове отгоре.

— Вещица!

— Тя омагьоса търговеца!

— Убийте я!

— Мъртъв е, Хелги е мъртъв!

Трупът пред нея беше на Хелги. Нямаше време да изпада в ужас или да ликува. Трябваше да се спаси. Тя се насили да пропълзи напред. От гърба на мъртвия княз стърчеше дръжката на нож. Елис опря колене в мокрите от кръв кожени дрехи на Хелги и издърпа ножа. Погледна оръжието и разбра кой е убил хагана.

 

 

Взе лампата и се провря в тунела. Пълзеше, протегнала ръката с лампата пред себе си. Но малко по-нататък таванът стана по-нисък и тя се поддаде на страха. Неочаквано блъсна глинената лампа в остър камък и я счупи. Продължи да пълзи, като опипваше слепешком. Тунелът се накланяше стръмно надолу, но тя пълзеше, драскаше си коленете и охкаше, когато си удряше главата.

По стълбата слизаха мъже. Повтаряха норвежката дума, за която нямаше нужда от магия, за да я разбере:

— Вещица!

Ръката й не напипваше нищо отпред. Тя се обърна и провеси краката си в пустотата. Не стъпиха на нищо, дори когато ги изпъна.

— Дайте факел!

Този явно беше от наемниците във войската на Хелги, защото говореше на гръцки.

Вече викаха толкова много гласове, че тя се озадачи как ги побира шахтата. Чуваше поне петима съвсем близо зад себе си.

„Какво да правя?“ Скоро щяха да направят избора вместо нея. Тя опипваше припряно, търсеше края на стълба, въже, опора за краката си. Нямаше нищо. Зад нея се разгоря жълтеникава светлина. Преследвачите вече имаха факел. Те също пълзяха в тунела. Нещо блесна — върхът на копие.

— Вещица!

Мъжът се опита да я намушка, но не я достигна. Пропълзя още малко и сви ръце, за да удари отново.

Тя не знаеше на кого да се помоли. На Бог? Той изчезна от живота й. На руните? Никога! Те я лишиха от истинската й същност. Не се сещаше от кого да потърси подкрепа.

— Умри, вещице! — изсъска мъжът.

И тогава си спомни име, едновременно познато и чуждо, име от предишния й живот.

— Вали, помогни ми! — прошепна тя и скочи в тъмата.

76.
Надолу

Хугин вървеше по брега към града. Трябваше да се промъкне сам вътре. Все едно, вече се бе справял с такива пречки. Но с доближаването до градските стени започна да чува писъци и врява на жени и деца. Какво се е случило? Те крещяха едно име:

— Хелги!

Втурна се към звуците. Доближаваше тълпата, когато погледна наляво и от мъглата над него надвисна голямата дървена кула до портата. Знаеше, че в града почти сигурно го чака смърт. Явно Хелги бе заповядал да убият и него, и спътниците му. Той кривна по заледената река към жените, децата и старците, които напираха да влязат през портата. Някои ридаеха, други изглеждаха стъписани до онемяване.

Хугин хвана за рамото жена, която се караше на малко дете да побърза.

— Какво стана?

— Ти си магьосникът, търсят те. Махни се от мен!

Той дръпна меча си да се покаже от ножницата.

— Какво стана?

— Ти трябва да знаеш, тролски вещер. Нашият Хелги е мъртъв. Закрилникът ни е мъртъв!

— Как умря?

— Накара я да слезе под земята и тя го порази. Франкската вещица омагьоса мъж, когото Хелги възнагради богато. Нашият княз е мъртъв. Мъртъв… и сега трябва да се браним.

Хугин обърна гръб на портата и затича покрай върволицата от хора. Жената се развика подире му, че имало враг сред тях, но бъркотията беше твърде голяма и той скоро се скри в мъглата.

След малко изкачваше на бегом някакъв хълм. Ехтяха мъжки викове:

— Вещица, вещица, убийте вещицата!

Хугин проумя, че няма време за увещания и спорове. Тези хора бяха намерили Елис и се готвеха да я убият.

Черни сенки отпред. След четири крачки видя дружинници с копия, които гледаха в краката си. Той нападна и обезглави първия с диагонален замах от ляво надясно, после изрита в кръста следващия с надеждата да го отстрани от схватката, докато се разправи с останалите. След миг отсече китката на боец, който се опитваше да извади меча си, и го тласна с крак към стоящия зад него. Уби последния с удар по главата. Острието се заклещи в черепа. Хугин пусна дръжката. Онзи, който остана без ръка, зяпаше опулено кървавото си чуканче. Хугин извади ножа си и го изкорми. Веднага се завъртя към онзи, когото ритна. Но мъжа го нямаше.

Чак сега Хугин осъзна, че пред него зее яма, в която е паднал противникът му. Какво каза онази жена? „Накара я да слезе под земята…“

Лице се подаде над ръба и Хугин заби върха на ботуша си в него. Мъжът падна и долу се разкрещяха. Той надникна в шахтата. Дружинник с факел отвърна на погледа му, още осем-девет бойци се бяха скупчили и се блещеха уплашено нагоре. Той се опита да издърпа стълбата и те се вкопчиха навреме в долния край. Но май нямаха желание да се качат, за да умрат.

Без да се двоуми, Хугин избута най-близкия труп до ръба и го събори с крак в ямата. Долу се развикаха още по-яростно. Макар че шахтата беше дълбока, можеше да скочи в нея. Запрати следващия труп на дъното. Тъкмо присви крака да скочи и зърна с ъгълчето на окото си тялото на търговеца. Позна го само по копринения тюрбан, защото разярените дружинници го бяха насекли на парчета.

— Хайде, търговецо, можеш да участваш поне в последната битка — промърмори Хугин.

Търкулна с крак трупа към ямата, бутна го да падне и скочи безшумно след него, извадил дългия си нож. Искаше да заблуди дружинниците в първия миг на падането си, че е поредният труп. После щеше да превръща тях в трупове.

Мъртви и живи тела смекчиха скока му, факелът падна и угасна. Хугин се разбесня, сечеше и ръгаше както никога до този ден. Никой не виждаше добре, но той имаше осем противници, които да убие, а те — само един. Мечовете бяха прекалено дълги, брадвите — безполезни, но тези мъже ги размахваха необуздано. Приятел убиваше приятеля в теснотията. Когато боят свърши, Гарвана стоеше върху купчината трупове и не знаеше дали да опипа първо лицето или рамото си. Имаше дълбоки рани, можеше да промуши езика си през разпорената буза. Но с ръката, която държеше оръжието, всичко беше наред.

От тунела в краката му проникваше светлина.

Той издърпа телата да не му пречат и пропълзя надолу в тунела. На дължина се простираше колкото десетина човешки ръста и имаше ширината на ковчег. Хугин пълзеше и се надяваше, че никой не пълзи насреща. Стигаше му един враг с копие, за да умре. Но в тунела нямаше дружинници, само догарящ факел до ръба на шахта, спускаща се в мрака. Не виждаше нищо долу.

Но чу глас:

— Вещице! Къде си, вещице?

Издърпа се напред. Таванът над шахтата беше малко по-висок и той успя да седне на ръба. Пъхна ножа си в канията, провери добре ли е вързана ножницата на меча му, скочи и потъна в студена черна вода.

77.
Страшният вълк Фенрир

Черна смразяваща вода, толкова студена и тъмна, че отнемаше всякаква представа къде може да е повърхността. Елис се оттласна нагоре с краката, вдиша, задави се, пак зарита трескаво и накрая в дробовете й нахлу въздух. Ръцете и краката й изтръпваха, сърцето биеше до пръсване. Не виждаше нищо, а водата беше дълбока. Изведнъж зърна мъничка светлина да трепка в тъмата. Заплува към нея, гълташе ледена вода, размахваше тромаво ръцете си.

Пръстите й се блъснаха в нещо твърдо. Издатина над водата. Стисна клепачи, за да прочисти очите си от капките, и се огледа. Стори й се, че попадна в голяма пещера и водата стигаше до издатината, която изглеждаше врязана в скалата, а не естествено оформена.

Мъж скочи шумно в дълбоката вода зад нея и тя се уплаши. Нямаше сили да се издърпа върху издатината, защото си бе ударила главата при падането. Боеше се, че всеки миг може да припадне от болката. Огледа се през рамо. Мъжът беше много по-висок от нея и успя да стъпи на дъното. Вървеше към нея, подал глава над водата. Тя трепереше, пръстите й не можеха да стиснат ножа.

Още по-страшна болка пламна в корема й. Посегна надолу и напипа нещо твърдо и остро. Мъжът я бе пронизал с копието си. Тя повърна и запищя, протегнала едната си ръка към издатината, с другата хванала върха на копието.

И тогава усети ръце над себе си, които се плъзнаха по шията й.

— Време е — каза детски глас. — Камъкът опази вашите носители. Предназначението му е изпълнено.

Връвта беше развързана и руните отново грейнаха наоколо.

Воинът скочи към нея и натисна главата й под водата. Дръжката на копието се изви от сблъсъка на телата им, руните виеха, пееха и се въртяха в три кръга по осем около Елис и фигурата на ръба.

Елис искаше да се пренесе в градината на мисълта си, да бъде на онова място в Лош, където горяха свещите, но руните танцуваха и не можеше да ги накара да я изпратят там. Гълташе смразяваща вода. В един миг намери покой. Чуваше глас на момиче в главата си:

„Толкова дълго те чаках в мрака. Руните ми показаха, че ще дойдеш, ако поведа вълка към тебе.“

„Коя си ти?“

„Моето име е твоето име.“

„Коя си ти?“

„Один.“

„Аз не съм бог“ — отрече Елис.

„Руните са в тебе. Шестнайсет от тях. Когато станат двайсет и четири, ти и аз ще се слеем в бога.“

„Как ще станат двайсет и четири?“

„По прастария начин на Один. Чрез смърт.“

„Не му се отдавай.“

„Той е и в тебе. Това е съдбата ни. Тримата ще станат един, възелът ще бъде вързан отново и мъртвият повелител ще живее в Средната земя, за да умре, за да се принесе в жертва на предопределението. Ние сме трима, станали един, намерили цялост в смъртта, свързани от нейния възел.“

„Богът е в нас, но ние не сме бог. Остави го да чака смъртта, нека не намери живот, за да умре. Ако аз живея, ти също можеш да живееш.“

„Но ти няма да живееш.“

„Ще живея.“

„Няма“ — повтори гласът.

Руните в Елис пееха в съвършено съзвучие с другите в подземната кухина.

„Не съм каквато бях.“

„А каква беше?“ — попита гласът.

„Жена в градина.“

„И аз не съм каквато бях.“

„Ти каква беше?“

„Дете под скамейка.“

„В какво се превърнахме?“

„В счупени дреболийки.“

„Части от едно цяло“ — добави Елис.

Руните се въртяха и танцуваха, Елис почувства как се завръща — уплашеното момиче, което избяга от Париж, потомката на Робер Силния, която само искаше да се върне в градините на Лош и да види мушиците, играещи в светлината на факлите. Но мушиците не играеха, спомни си внезапно — те изгаряха и умираха.

Елис осъзна, че е под водата и не диша. Връзката с нейните руни отслабваше. Подреждаха се в три кръга по осем, троен възел, изпъкващ в съзнанието й — възел, по-стар от боговете. Напипа дръжката на копието, забито в гърба й. Усещаше се като преяла, натъпкана с мъчително количество храна. А раздялата с руните почувства като силно дърпане на кожата си. Чуваше звук като от разкъсан хрущял, надушваше миризма на изгоряло и знаеше, че онази твар с детския глас иска тя да умре.

Но имаше една руна, която говорещата с нея твар не виждаше и не желаеше. В предсмъртните си мъки Елис долови как нещо пристъпи от сенките на съзнанието й и видя руната да се промъква напред подобно на ловуващ вълк, снишен и гъвкав. И чу вой да разкъсва застиналия въздух в пещерата — вой като на вълк, но по-див, по-изтерзан. Руната се гънеше и пулсираше пред нея, черен прорез в тъканта на съществуващото. Тя беше по-стара от всички останали и изразяваше толкова много неща, но най-гръмко се зовеше „вълчи капан“.

Тя будеше отклик у Елис, която прозря, че руната е в нея много по-дълго от другите, в един минал живот подир друг. И тогава проумя, че гласът сбърка — тя имаше в себе си не шестнайсет руни, а седемнайсет. Тази руна не влизаше в кръговете по осем, не звънеше, не пееше и не танцуваше, а се прокрадваше в сенките на съзнанието. Руната като прорез в дневната светлина, виещата руна.

— Вали! Помогни ми! Ти, който сега си Жеан, помогни ми!

Руната се насити с мрак, леден вой се вряза в ума й. Всички отломки от онова, което някога е била, се струпаха в нея. Момиче до крайбрежна колиба, пленница, водена на север, за да я използват магьосници, пътничка, поела на юг през снеговете, момиче в градина до реката, дама, коленичила в сумрака на църква, преследвана бегълка, чаша, побираща магически, опасни сили.

Въздух! Тя се подаде над водата. Ръце обгръщаха кръста й, напрягаха се да я извадят от дълбокия вир, но пронизалото я копие пречеше. Забеляза, че водата е по-топла, нямаше го мъжа, който се опитваше да я удави.

— Кой?…

— Хугин. Твой съм. Аз съм онзи, който те бранеше някога, който дойде при тебе. Фейлег.

Последната дума беше име, изречено колебливо. И то съживи спомени, както вятърът поражда звуци в комина. Тя бе попадала и преди на подобно място под земята, изправена пред страшно, жадуващо смърт дете. Паметта й намери думи, казани от нея скръбно, но по-непреклонно от всичко друго, което бе изричала.

„Ще живея отново без тебе, Вали. Ти си омразен на боговете.“

В градината на Лош, където луната придаваше метален блясък на листата, а реката приличаше на светъл мост между тъмата, от която идваше, и тъмата, в която се губеше, нещо я бе преследвало. Сега можеше да се обърне с лице към него. Видя го изправен пред себе си. Изповедникът Жеан, но щом се взря, той беше и вълк. А на пътеката между дърветата стоеше друг мъж, почти неразличим от него, с непокътнато лице, който я викаше с обич в очите. Той беше Хугин, Гарвана — познаваше го като Фейлег в предишния живот. Истината беше очевидна за всеки. Двамата мъже бяха братя.

В подземната кухина екна трясък и таванът се разтърси, във водата падаха сталактити.

— Той идва — прозвуча отново детският глас. — Убий я.

Свава говореше на Хугин. Но руните още бяха вкопчени една в друга и не я слушаха.

Част от тавана рухна във вира с тежък грохот.

Свава закрещя:

„Кораб плава в морето,

направляван от Локи.

Ето го там с вълка,

господарят на лъжите идва.“

С разтърсващ тътен, по-силен от прибоя на бурно море, още едно парче от тавана се срути. В пещерата нахлу сивкава дневна светлина, а с нея и страховит вой — звук от недрата, където съзнанието й погребваше страховете си.

Гласът изтъня почти до писък:

„Падат канари,

тролски вещери замират.

Хора бродят към ада,

небето се разкъсва.“

Олигавена вълча глава се промуши в дупката, челюстите щракаха във въздуха и събаряха пръст.

— Ще ни стори ли зло?

— Тук е, за да ни убие — отговори гласът, — но първо се нуждае от още малко смърт.

Вълкът скочи с оглушителен плясък, водата заля главата на Елис и тя се вкопчи в Хугин. Но той я държеше здраво и успя да я бутне върху издатината, колкото и да му пречеше копието. На Елис й причерня пред очите от болка. Зрението й се размъти, тя повърна кръв. Когато очите й започнаха да виждат ясно, пред нея имаше две фигури. Хугин, който я извлече от водата, отдалечи я от челюстите, разтворили се на височината на изправен мъж. И измършавяла жена или момиче, тялото плашещо хилаво, лицето като на удавник.

— Спри! — извика Елис на вълка, който впиваше поглед в детето, оголил зъбите си.

Звярът изви огромната си глава към нея.

— Елис, аз съм тук, за да те защитя.

— Умирам и ти не можеш да ме защитиш от смъртта.

Поредното парче от тавана падна във вира. Остатъкът като че можеше да се срути всеки миг.

— Аз съм целител. Мога да ти помогна.

— Не познаваш ли самия себе си, изповеднико? Ти си убиец, погубил мнозина.

— Изгубих се, Елис.

Руните жужаха около нея като мушици и пчели. Тя чувстваше как се съединяват и повярва, че умира.

— Такава е съдбата ни — каза Елис. — Винаги е била такава и винаги ще бъде. Ти си убиецът, а аз те водя да убиваш.

— Ще се опълчим на съдбата — промълви Хугин. — Може би в бъдещ живот ще опознаем себе си и ще избегнем тази съдба.

— Значи всички трябва да умрем — изръмжа вълкът, — за да живеем отново.

Надигна се от водата и главата му надвисна над издатината.

— Тази нишка се преде неспирно — обади се Свава. — Богът, обичащ клането, винаги ще идва, за да получи своята смърт.

— Ако е така, нека умрем — заяви Хугин.

— Не! — викна Елис.

Но Хугин пристъпи напред и замахна с меча си към муцуната на вълка. Отсече голямо парче плът и зъбите лъснаха отдолу.

Грамадният вълк се разтресе с вой. Жеан не можеше да овладее звяра.

Хугин вдигна меча за втори удар, но вълкът беше по-бърз. Впи зъби в тялото му, разкъса хълбока и го захвърли зад себе си във водата, докато още се мъчеше да замахне с меча. Хугин опита да се надигне, но с нов грохот още един къс от тавана се стовари върху него.

Офети, слязъл в дупката, която вълкът изрови в могилата, видя как Хугин потъна. Спусна се по корен на дърво, стъпи върху купчина отломки и бръкна във водата. Хвана нещо — ръка, която още стискаше дръжката на извития меч. Дръпна и извади задъхания Гарван.

Вълкът сведе поглед към Елис.

— Няма да те убия.

— Няма и да се наложи — отвърна тя.

— Обичах те.

— И аз те обичах, но нашата съдба е твърде страшна. Ако живея отново, Жеан, не бива да ме доближаваш.

— Ще измисля как да дойда при тебе, без да те застраша.

— Невъзможно е.

— Нашата съдба е смърт, мъки и страдания отново и отново, вовеки веков — каза им Свава.

— Не! — изръмжа вълкът и се хвърли да я захапе.

Тя вдигна детските си ръце да отблъсне челюстите, те обаче я стиснаха, издърпаха я напред и откъснаха ръцете, а после прехапаха тялото й.

Руните нахлуха с писък и потопиха Елис в блаженство. Видя огън и битки, помириса пръст в гроб и гнилоч, чу проскърцването на примки за бесене, пипна студената кожа на мъртъвци, вкуси пепелта на погребални клади. Всичко беше чудесно. Извади копието от тялото си и го вдигна над главата си. Магията я заливаше с вълни от възторг. Със свободната си ръка тя изтръгна дясното си око от кухината му.

Пещерата я нямаше. Стоеше на пламтяща равнина, осеяна със загинали в битка, гъмжаща от безброй мухи. Копието беше в ръката й, носеше ризница, шлем и щит. Встрани се бе проснал разкъсан кон с осем крака. Руните вече не бяха около нея, те бяха самата нея, а тя просто въплъщаваше единството им.

— Брат уби брата, пророчеството се сбъдна. Сега е мой ред да се бия с вълка — изрече тя и тръгна към звяра.

Вълкът се вторачи в нея с горящите си зелени очи.

— Аз съм Фенрир, който поглъща богове.

— А аз съм Один едноокият, повелителят на поезията и магията, който съществува, за да убива. Това е съдбата ни — да й отдадем дължимото.

Елис се втурна, насочила копието към звяра. Прободе го в гърдите, но не успя да го възпре и челюстите му се разтвориха до гърлото й.

За миг Елис и Жеан се видяха един друг различни — влюбени, застанали на планински склон. Той не беше вълк, тя не беше бог.

— Ще те намеря — каза той.

— Не ме търси — каза тя.

А после Елис млъкна, увиснала безжизнено в челюстите на вълка.

Офети придържаше Хугин, който лежеше върху отломките, само главата му се подаваше над водата. Магьосникът беше смъртно ранен, виждаха се вътрешностите му, но още държеше меча. Около тях пръстта се сипеше подобно на черен водопад.

— Остави ме да умра тук — помоли Гарвана. — Върни ме във водата, за да си отида бързо, вместо да гния. — Той сложи дръжката на меча в ръката на Офети. — Мигът настъпи. Това ще го убие. Знахарката ми каза, че е отровено с кошмарите на вещици.

— Мога да те измъкна оттук.

— Не. Такава е съдбата ми. Пророчеството трябва да се сбъдне. Ще си отида сега, за да съм сигурен, че ще я срещна отново в следващия живот. Доубий ме.

Офети го пусна във водата и притисна гърдите му. Магьосникът се възпротиви по инстинкт, но волята му победи и той застина неподвижно. Офети усети как се отпуснаха пръстите на Хугин, изправи се и взе меча. Гарвана не помръдна.

Офети доближи вълка, вдигнал само главата и раменете си над водата. Звярът беше огромен, двойно по-голям от мъж, зъбите и муцуната му бяха окървавени, очите зелени и диви. Трепереше и се задъхваше наведен над водата.

Вдигна глава да погледне Офети.

В ледената вода едрият викинг потръпна за пръв път в живота си.

— И мен ли ще убиеш, блатна твар?

Жеан изповедникът, живият светец, подражаващ на Христос, надделя над животното в себе си и заговори:

— Всичко червенее пред очите ми, настървен съм да убивам, но още съм и човек, мога да се боря. Аз принадлежа на Христос. Макар че съм обречен на адски мъки, ще спася братята си от злото, в което се превърнах. Готов съм да умра.

— Аз пък съм готов да ти направя тази добрина. Ти уби твърде много мои сродници.

Вълкът обърна огромната си глава встрани.

— Удари колкото сили имаш, защото не би успял да повториш. Аз съм роб на нрава си и ще те убия, ако ти не вземеш живота ми.

Вълкът потопи глава във водата. Офети стъпи устойчиво, вдигна меча високо с двете си ръце и замахна яростно. Разсече шията до половината и звярът умря почти мигновено, а кръвта му оплиска викинга.

Офети нямаше време да размишлява за случилото се. Погледна остатъците от тавана на пещерата. Едва се крепяха. Но искаше да види дали Елис, която се бе клел да закриля, е останала жива по някакво чудо. Издърпа се върху скалната издатина. От Елис бяха останали само разкъсано месо и кости, но в сивата светлина зърна нещо на пода — камъче. Талисманът, който Гарвана даде на Елис на онзи отрупан с мъртъвци бряг, където умря и Мунин. Взе го и върза връвта на шията си. Щеше да го носи за спомен.

Пак скочи във вира. В идните години щеше да казва често колко се радва, че е висок мъж. Покатери се върху купчината от камъни и пръст, протегна ръце нагоре и успя да хване корена, по който слезе. Издърпа се в дупката, изкопана от лапите на вълка, и се изкатери бавно на повърхността.

Мъглата се разнасяше в средата на деня. Нямаше вятър, снегът искреше под слънцето. Погледна към Алдейгюборг, това чудо сред градовете, сгушен в извивката на реката. Но той се бе нагледал на чудеса днес и вече му се гадеше от тях.

Когато застана срещу бойците от дружината, не се съмняваше, че ще умре. Но първо им извика, че има късмета на Локи, и думите му се потвърдиха веднага. В леда, наглед толкова здрав около кораба, изведнъж се отвори черен процеп от бряг до бряг и мъжете паднаха в убийствено студената вода. Той не остана да види какво ги е сполетяло накрая.

Мръзнеше в подгизналите си кожени дрехи, нуждаеше се от подслон и огън. Знаеше обаче, че не бива да отива в града — някои от дружинниците може би бяха оцелели и сега го търсеха. С какво разполагаше? С огниво и прекалено мокра прахан, меча на Гарвана и няколко пръстена. Трябваше да си намери кораб, с който да се върне във Франция и да изрови скритото съкровище. Но как да го направи? Погледна на изток. Сега беше март, ледовете по реките на юг започваха да се топят. Реши да пътува по вода до Киев. Там щеше да бъде поредният северняк, стремящ се да припечели като наемник.

Земята под краката му се разтърси и той позна, че таванът на пещерата е рухнал. Замисли се за приятелите си, останали долу. Смъртта им беше славна и щеше да се превърне в легенда. Тъгуваше за тях, но си каза, че никой не би могъл да иска повече. Почти им завиждаше. Неговата смърт нямаше да бъде толкова величава.

„Значи тръгвам на изток.“ Докато вървеше под слънцето, щеше да оцелее, но привечер беше задължително да запали огън. Само че до гората, където можеше да се скрие от жадуващите отмъщение дружинници, имаше цял ден път. Нуждаеше се и от кон. Чу шумолене зад себе си. Вълкът бе размятал снега около широката дупка, виждаше се оголена трева. Мулето бе дошло тихомълком и сега пасеше.

— Хайде да дойдеш с мен, обещавам ти приключения — каза му Офети. — Отиваме на изток, ще се отървем от снега, а тревата ще стига до ушите ти.

Мулето вдигна глава. Офети хвана оглавника му и го яхна.

— Лошата страна на уговорката ни е, че ще носиш по-тежък товар, но ако се държиш добре към мен, аз също ще съм добър с тебе. Е, спогодихме ли се? Трябва да разкажа за велик воин и ще се упражнявам пред тебе. Да започваме. „В коварството си боговете…“

Подкара животното покрай могилите на изток, към гората.

78.
Византия

Зимната луна висеше ниско в тихата вечер, лъчите й превръщаха върховете на копията в малки свещи из мрака.

Армията се разположи в полето на три дни от Миклагард. Момчето, което наричаха Змия в окото заради странната тъмна извивка около зеницата на лявото му око, беше много развълнувано. Започна да научава думи от езика на Рус. Бивакът беше огромен — шест хиляди бойци, мнозина с жени и деца. Змия в окото вникваше с лекота в чужда реч и семейството му общуваше чрез него с останалите във войската на великия княз. Всички тук произхождаха от северните земи, затова Змия в окото и сродниците му бяха приети като свои, но момчето още не можеше да свикне с обноските и дрехите на хората от Рус. Тези мъже от Киев привличаха вниманието му — високи и руси, но с дрехи по източните обичаи, широките им панталони бяха стегнати около глезените, а бойното им снаряжение бе украсено със злато и сребро.

Той се гушеше до огъня. Обичаше вечерните миризми на бивака и студа, хапещ кожата, щом се отдалечиш от огъня, чиято топлина после става още по-приятна.

Сведе поглед към талисмана на шията си. Дълго се моли да го получи и накрая баща му отстъпи. Нищо повече от камъче — беше странно, че някой е направил талисман от него, — но му харесваше. На камъчето беше надраскана вълча глава. И примката на връвта, която задържаше камъчето, беше чудновата, направена от три възела. Бащата каза на момчето, че възелът носел късмет, а кожената връв все някога щяла да изгние. Затова му показа как да го връзва. Според баща му и това било част от магията.

Мъжете бяха в добро настроение, защото най-сетне щяха да си получат парите. Княз Владимир беше скъперник и неговите най-храбри и силни бойци, произхождащи от господарите на севера, заплашиха да си тръгнат, ако не им се плаща по-щедро, и то навреме. А той реши да ги изпрати в Миклагард — Византион, световното средище, за да помогнат на императора да се справи с бунтовника Фока. Затова се радваха въпреки студа до каменистата река. На онези, които пътуваха с кораби, оставаха три дни път, на пешаците малко повече. Но според замисъла всички щяха да пристигнат едновременно. Искаха да покажат силата си пред императора, за да знае какво ще получи срещу своето злато.

Цялото семейство се бе събрало около огъня, когато странникът дойде при тях — висок, с бледа кожа и стърчаща червена коса. Носеше на рамото си кожата на голям черен вълк, но иначе беше облечен леко, само с широк източен панталон и копринена риза. Пусна кожата на земята пред Змия в окото и попита:

— Какво предлагаш?

Момчето зяпна непознатия, не знаеше какво да каже.

— Момчето няма какво да предложи — отговори баща му вместо него. — Нека аз огледам кожата и ще ти кажа колко струва.

Мъжът вдигна кожата и я даде на бащата — висок пълен мъж със сламеноруса коса.

— Човече, още има кръв по нея. Никой няма да ти даде много пари.

— Не искам пари — увери го странникът, — само да стопля своите измръзнали по пътя кости до вашия огън и да чуя някоя и друга история.

— По-добре размени кожата за наметало — посъветва го бащата. — Твоите кости съвсем ще замръзнат по пътя, ако ходиш облечен така.

— Сгрява ме огънят на поезията. Нека чуя историята и няма да се нуждая от кожа на раменете си.

Бащата сви рамене.

— Така да бъде. Ще започна с история за мъж на име Сиги. Говори се, че бил син на Один. Ето какво може да се разкаже за него…

Пътникът вдигна ръка да го прекъсне.

— Тази съм я чувал много пъти. Искам нова история. Нека ми я разкаже момчето.

— Нима искаш история от дете?

— История от дете или история на дете — все ще ме удовлетвори.

Змия в окото се засрами.

— Не знам истории.

— Нима не си чувал нито една от дядо си?

Момчето поумува малко и започна:

— Случило се преди много години, дори преди царуването на великия владетел Ингвар, който в името на своя наставник Хелги, наричан още Пророка, станал такъв завоевател, че славата му ще се носи през вековете. И в онези дни, както и сега, немият роб бил най-ценното притежание на хората с кралска кръв, защото те имат много тайни. Такава робиня живеела в нашите земи на север. Тя живяла дълго, много по-дълго от господарите си, но нито остарявала, нито побелявала и им била скъпа заради усърдието и честността си.

Веднъж потеглила на изток, за да се грижи по пътя за княгиня, която щяла да се омъжи за владетел от народа на вендите. Тази робиня била още по-ценна заради загрозеното си от изгаряне лице. Нямало да забременее и да умре при раждане. Пътуването било леко, морето — гладко като стъкло. Но когато пристигнали в един търговски град, княгинята срещнала богат пътешественик, който пламнал от желание към нямата робиня и поискал да бъде негова.

Предложил на господарката й същинско богатство — златни кюлчета и зелени изумруди. Княгинята обаче му се присмяла и казала, че по-скоро би умряла, отколкото да се раздели със скъпоценната си собственост. Тази робиня била благословена от боговете, или пък може би прокълната, да не остарява, тя била наследство, което княгинята би предпочела да остави на синовете си и на техните потомци.

И така княгинята продължила пътя си по реката към земите на вендите, но хората на кораба й се разболели от треска. Умирали един по един, накрая останали само господарката и робинята. Но и в княгинята се разгорял огънят на болестта, тя също умряла. Робинята седяла на палубата и се чудела какво да стори, когато изведнъж зърнала богатия пътешественик да седи до нея.

— Кой си ти? — попитала, защото в негово присъствие имала дар слово.

— Аз съм треската, която живееше в твоите спътници. И сега, след като нямаш господар, те питам — искаш ли ме?

И робинята легнала с мъжа на кораба на мъртвите, а той й напомнил, че са се любили преди много поколения и тя му е родила двама синове. Тя отговорила, че си спомня, но синовете й са мъртви.

Пътешественикът казал, че те умрели, защото той — техният баща — бил враг на краля на боговете Один, който ги въвлякъл в кроежите си. Мъртвият повелител ги използвал да се бият срещу него тук, в Средната земя, в подобие на битката от последния ден на боговете, когато вълкът ще убие Всеобщия отец и на свой ред ще бъде убит. Момчетата пораснали, станали мъже, а после единият се превърнал във вълк и изял другия, убил Всеобщия отец в земното му въплъщение на вещица и разпръснал магическите руни. Някои паднали наблизо, други — надалече, но всички се преродили в човешка плът. И момчетата също се родили отново.

Докато били разделени, нямало заплаха за тях, но когато били заедно, съдбата им ги тласкала да се изправят срещу Один в земното му въплъщение, да участват в ритуала, който и възвеличавал смъртта, и я отхвърлял. Робинята не разбирала какво означава това. Знаела само, че го обича и се страхува от него.

Забременяла отново и този път изпратила децата си на отдалечени едно от друго места. Отгледала друго момче като магьосник, като човек вълк, за да заблуди бога. Искала това момче да бъде въвлечено в смъртния ритуал на бога, а нейните синове да се освободят. Но всичко се объркало заради Локи, който обичал и нея, и синовете й. Той знаел, че смъртта няма значение. И той желаел да освободи момчетата от кроежите на Один, но трябвало да упорства цели епохи, за да го постигне. Локи бил вързан за огромна скала също като своя син вълка. И макар че можел да пътува с мисълта си из всичките девет свята, трябвало да сдържа силата си, за да не разкрие своето лукавство пред краля на боговете, иначе страданията му щели да се удвоят. Не можел да влияе пряко на момчетата, само насочвал съдбата им ненатрапчиво.

Престорил се, че е на страната на Один, и използвал горделив, самонадеян владетел, който си въобразявал, че ще се опълчи на боговете. В стремежа си да не позволи на Один да живее сред хората Хелги улеснявал обесения бог.

Но и момчетата опитали да се преборят с волята на бога, да избягат и от него, и от съдбата си. Богът пък показал коварството си и скрил руните находчиво при последната си земна смърт. Някои били в планинско дете, други в княгиня на варягите отвъд Източното езеро. Но най-жестоката му хитрина била да вложи свои руни в момичето, което братята обичали. Дотогава момичето носело само една руна — виещата руна, която е отделна от останалите и привлича вълка. Руните на Один вече били до тази руна, която щяла да призове неговия убиец и да му даде желаната смърт.

— А защо този бог се стреми към света на хората само за да умре? — попита бащата.

— Ще стигна и до това — отвърна момчето, разрови с пръчка клоните в огъня и продължи: — Момичето в планината разгадало божествената си същност. Тя подлъгала един от братята, задържала го при себе си, използвала го да издири другите руни, да ги освободи чрез смъртта от хората, които ги носели в себе си. Научила го на вещина в преобразяването, направила го силен и умен, за да намери вълка и да изиграе своята роля, като бъде погубен от зъбите му. Но тази частица от бога, която по усет стигнала до ритуалите, подхранващи руните в нея, се заблудила, че те са разделени само в двама, а не в трима. Заклинанията й се провалили и този брат, когото лъгала, прозрял измамата и я убил, отсечената й глава паднала в краката на истинската му любима.

В много битки, твърде славни, за да ги изброя в тази студена нощ, братята се борели да спасят момичето, но единият се върнал към прастарата си съдба и станал вълк. Накрая стигнали до могила, до изровена за мъртвец яма и слезли под земята. Там брат убил брата, а богът се въплътил в момичето.

Случвало се е много пъти и ще се случи още много пъти в идните години. Има три жени — Норните, които седят под световното дърво и предат нишките на съдбата. Дори боговете са им покорни. Тези жени повеляват да настъпи Рагнарок, те повеляват боговете да умрат. Затова вещият в магията Один им дава смърт след смърт, неспирно разиграва тук, на земята, последната си битка с вълка. В този ритуал бащата на боговете принася жертва на съдбата, за да отсрочва края си. Но щом се провали в ритуала, както неминуемо ще се случи някой ден, ще настъпи истинският Рагнарок. Ще преживеем залеза на боговете и старите богове, тези древни кръвожадни диваци, ще умрат.

И старият Локи се труди това да се случи. Той е враг на боговете. Макар че пратил братята на смърт в Алдейгюборг, той знаел, че в смъртта им се крият семена на живот. Мъдрият и благ бог Видар се въплътил в дебел боец, който оцелял с помощта на Локи и убил вълка. И разказал историята. Така ще пренесе вестта си във вечността, за да могат хората, станали жертви в ритуала на Один, да проумеят ролята си и да се възпротивят.

Говори се, че ако разкажеш тази история, ще имаш добра сполука, защото ако братята са се преродили, те ще я чуят и може би този път или в някой следващ живот ще се избавят от предопределената им съдба. Богът Локи, повелителят на лъжите и на помрачения въздух, врагът на боговете в Асгард, е благословил историята и се усмихва на онези, които я разказват.

Щом момчето млъкна, странникът сложи вълчата кожа пред него.

— Момко, Локи донесе късмет и на тебе, защото с историята си ти спечели тази чудесна кожа.

— Благодаря ви, господине.

— Дано моят дар те насърчи да разкажеш историята и в Миклагард. Знай от мен, че ако го направиш, ти и твоят род ще благоденствате до десетото поколение след тебе. Разкажи я на стъпалата пред църквата, посветена на мъдростта, и ще заслужиш много по-голяма награда от една вълча кожа.

— Ти ясновидец ли си? — попита бащата.

— Да създаваш бъдещето означава и да го виждаш. Май съм ясновидец — отвърна странникът и се изправи.

— Позволи поне да ти поднесем чаша пиво за щедростта — предложи бащата.

— Вие бяхте щедри с мен, но вече е време да тръгвам. Има и други, при които трябва да отида преди края на нощта.

— Навсякъде ще бъдеш добре дошъл, щом носиш такива дарове — каза бащата.

— Аз съм винаги възнаграден богато за моите усилия — поклони се странникът.

Сутринта яркото зимно слънце събуди момчето и то се почуди дали е сънувало. Но вълчата кожа беше до него. Баща му вареше овесена каша. Усмихна се на сина си, който излезе от палатката.

— Змия в окото, не знаех, че сред нас има такъв разказвач. От кого чу тази история?

Момчето застана до баща си.

— Не ми ли я разказа ти?

— Разказах ти подобна история. Знае се, че твоят прадядо се е бил с огромен вълк, но малцина му повярвали.

— Все пак се върнал с огромно съкровище, нали?

— Да, както и с разкази за източните земи.

Момчето кимна.

— Може някой ден да разказват и за мен.

— Може, Змия в окото, защото имаш сърце на поет, значи ще бъдеш несломим в битките. Императорът ще ти даде шанс да напишеш своя история.

— Ще я напиша с меча си по телата на враговете — обеща момчето.

— Ти си поет и воин — промълви бащата. — Гордея се, че имам такъв син.

— Ще бъда велик убиец.

Момчето докосна камъчето на шията си за късмет. В ясното утро се виждаше морето. Мислеше си как на другия ден ще отплават към залязващото слънце, на запад към Миклагард, към надежда и окъпано в кръв бъдеще.