М. Д. Лаклън
Фенрир (11)

11.
Храфн

Очите на съществото сякаш пронизаха Елис със същия блясък на черни кристали както в тавана на онази къща. Тя отстъпи в сенките. Дали я позна? То сведе поглед към свещеника. Може и да не знаеше коя е…

Съществото пристъпи към свещите и тя успя да го разгледа добре. То беше костеливо и увито в наметало от черни пера, черната му коса бе изправена с катран, перата в нея оформяха черна корона. Сега виждаше ясно, че лицето му е страховит хаос от белези, дълбоки, макар и малки рани, някои гноясали и подути, други зараснали, трети още кървящи. Съществото вонеше на труп.

Елис се вторачи в него. Свещеникът трепна, когато то се наведе към ухото му и заговори на латински:

— Пророкът… Ти ли си Жеан, когото наричат Изповедника?

— Нямам вземане-даване с дяволи.

— Аз не съм дявол. Ще работиш за нас, прорицателю. Ако имаш дарбата, аз ще ти покажа как да я използваш.

— Чудовище, как научи този език?

Жеан усети, че трепери. Както всеки път, когато се гневеше. Прокле се, защото знаеше, че враговете могат да сметнат това за признак на страх.

— Известно време ме възпитаваха за монах.

— Значи си обърнал гръб на Христос.

— В „Сен Морис“ той ме намери… — мъжът сви юмрук с пръстите нагоре — … а после в „Сен Морис“ ме захвърли. — Той обърна пръстите си надолу. — Вярата може да бъде и намерена, и загубена, изповеднико.

Жеан знаеше името на манастира. „Сен Морис“ беше обител на августинци на изток, в планините на Вале. Едно от големите средища на християнството, известно със съкровищата и реликвите си, както и с вечното песнопение — laus perennis. Монасите бяха започнали да пеят псалмите преди почти четири столетия и оттогава се редуваха неспирно. Как се бе появило това чудовище на такова място?

— Откъде ме познаваш?

— Чувал съм за тебе. Казаха ми, че би трябвало да се страхувам от тебе.

— Страхувай се от Бог — отвърна Жеан, — защото е подготвил особени страдания за такива като тебе.

Съществото се усмихна.

— И за тебе, както виждам.

Елис се опитваше да налучка по произношението откъде е тази твар. Говореше като северняк, но не датчанин. По-скоро идваше от земите на търговеца.

— Можеш ли да заставиш свещеника да намери момичето? — попита Зигфрид.

Елис се досети какво каза по настойчивостта и жестовете му.

Гарвана кимна, но отговори на латински.

— Ако времето е малко — може би. Ако е повече — да.

Кралят се ядоса, размаха ръка към бивака и Елис се досети, че го подканва да побърза.

— Тогава ще опитаме — заговори пак на латински Гарвана. — Избраният начин ще го убие, но ще получим откровението.

Елис разбираше, че като говори език, който кралят не владее добре, съществото изразява по чудат начин превъзходството си, дори властта си над него. То застрашаваше живота на монаха.

Кралят каза нещо на норвежки.

— Изповеднико, той те смята за опасен, докато си жив. Нима не знае, че ще дойдат да търсят и костите ти, за да ги превърнат в реликви? Дали да не ги стрия на прах?

— Никой няма да ме търси — отрече изповедникът.

— Не е вярно. Дори мъртъв ти си обединител, но нека не прибързваме.

— Колко ще продължи? — намеси се кралят.

Пак започнаха да говорят на норвежки. Елис долови, че кралят няма доверие на Гарвана. Накрая Зигфрид повиши глас.

Гарвана сви рамене и се наведе към седящия на пода изповедник. В светлината на огнището разкривеното тяло на монаха приличаше на разтопен остатък от свещ, а приведената дългуреста фигура — на хвърлена от него сянка.

— Е, ще работиш ли с нас, изповеднико? Ще използваш ли дарбите си, за да ни помогнеш? Това няма да те затрудни много — каза съществото на латински.

Не последва отговор.

— Знаеш ли как действа магията? — подхвърли Гарвана.

Монахът мълчеше. Елис усети да я лъхва студ, напомнящ за безлюдни върхари и за още нещо, което оставаше неясно. Изкушаваше се да го нарече самота, но не би могла да си представи подобни чувства у съществото.

— Аз знам — продължи Гарвана. — Чрез потрес. Мислите ти са преплетени като вътък на тъкачен стан. Ако у тебе има магия, тя е единствена нишка, покрита от много други — заблудите на обичайното, копнежите, бръщолевенето на вашите свещеници, гледките и миризмите на света. Тези заблуди трябва да бъдат премахнати. Нужно е нещо, което оставя белези, вдъхва погнуса или обърква мислите. Нещо, което срязва безцветните нишки и оставя аленото на истинското, магическото аз да засияе. Вашите отшелници го постигат чрез самота, мислите им се съсухрят и разкриват скритата под тях магия. Вашият Христос го е направил на кръста, като призовал мълнии и вдигнал мъртвите от гробовете им, а другите до него само издъхнали. Не на всеки е дадено да го постигне. По-точно казано, различно е за всеки. Някои изричат пророчества. Някои виждат надалече в пространството, но не и във времето, други прехвърлят ума си в тялото на гарван и летят с него нависоко. Някои забавят времето и се превръщат в могъщи бойци. Повечето могат само да пищят.

Съществото обикаляше изповедника и го оглеждаше, все едно преценяваше прасе на пазара.

— Вярвай в каквито си щеш лъжи.

Сравняването на Исус с магьосник вбеси монаха и той не успя да си наложи мълчание.

— Кажи ми нещо, изповеднико. Когато те осени първото видение, твоето тяло също бе поразено, нали?

— Бог ме благослови два пъти в онзи ден.

— Видението ли причини болестта, или болестта — видението? При всяко ново видение болестта се влошава, нали? Повтарям въпроса си — виденията причина ли са, или са проява на твоя недъг?

— Всичко е от Бог.

— От орисниците — поправи го съществото. — Дори боговете трябва да следват нишката, която е изпредена за тях.

— Значи твоят Один ще умре и ще го замени по-благ бог. Нали това вещаят вашите пророчества?

— Ние ще се опълчим на пророчеството. Докато не изтече моето време в Средната земя, ще я владее мъртвият бог. Той ще се спаси от зъбите на вълка и ще оживее, за да започне битка, която ще погълне света и ще напълни залите на мъртвите с мнозина герои. Аз ще го видя като повелител на целия свят. Не зависи от мен какво ще се случи нататък във вечността. Накрая вълкът ще го погуби, но не и преди аз също да пия със загиналите герои във Валхала.

Изповедникът умееше да слуша човешките гласове. Имаше още нещо в думите на Гарвана. Някакво недоловимо лукавство, също като потрепването в гласа на послушник, който моли да го пуснат в града при лечител, но всъщност иска да се види с момиче на пазарния площад. Нима Христос се бе отказал завинаги от този човек? Изповедникът не искаше да повярва в това. Реши да подложи на изпитание вярата му.

— Над нищо нямаш власт, докато се кланяш на идоли.

— Грешиш — възрази съществото. — Имам власт над тебе. Ти ще изречеш пророчество. Ще ни разкриеш къде е момичето. Тя е примамката, която привлича вълка. Да не си въобразяваш, че звярът се радва, щом помисли за смъртта си в последната битка? Не. Само тази жена го подтиква да продължи по предопределения път. Тя е оръжие в ръцете на съдбата. Така е предречено.

— Няма да направя нищо за тебе.

— Ще го направиш. По един или друг начин.

Елис изтръпна. В къщата проникваше сивкавата светлина, предшестваща изгрева, и пропъждаше сенките от огъня. Скоро съществото щеше да я вижда добре. Тя се свря в най-далечния ъгъл, както подобава на наплашен роб.

Хугин се изправи и погледна Зигфрид. Пак се заприказваха на норвежки и Гарвана протегна ръка на север.

Зигфрид пребледня. Съществото се усмихна и каза на Жеан:

— Кралят е твърде чувствителен за воин. Но той трябва да разбере, че няма лек път към магията. — Сетне посочи обезобразеното си лице. — Аз знам най-добре. А сега ме извини, изповеднико, но ме призоваха. Трябва да изцеля болно дете.