Алън Дийн Фостър
Кейбърският кристал (1)

I.

Колко прекрасна е вселената, помисли си Люк. И как красиво се дипли подобно на бляскава кралска мантия. Леденостудена и безупречно черна в самотата и пустотата си, тя е толкова различна от пъстрия калейдоскоп безспирно въртящи се прашинки, които хората наричат свой свят, където те, подобно на бактерии, се развиват, размножават и избиват взаимно. И всичко това само за да може някой да каже, че стои малко по-високо от събратята си.

В моменти на депресия той отново се убеждаваше, че във всички тези светове нито едно живо същество не е щастливо. Унищожителни за хората заболявания се бореха ожесточено и яростно помежду си; цяла редица раково болни цивилизации се изтребваха взаимно, хранейки се със собствената си плът и кръв, неспособни нито да оздравеят, нито да загинат напълно.

Жертва на тези жестоки изтребления бяха станали собствените му родители, а след това и леля му, и чичо му Оуен. Тяхна жертва бе и човекът, когото Люк се бе научил да уважава повече от всички други на света — старият рицар-джедай Бен Кеноби.

Но въпреки че видя светлинния меч на Дарт Вейдър да поразява Кеноби на вече унищожената имперска военна база Планета на смъртта, той не можеше да повярва съвсем, че старият мъдрец наистина е умрял. След меча на Дарт Вейдър бе останал само въздух. Безспорно Бен Кеноби бе напуснал това измерение на битието. Но никой не можеше да каже в каква друга форма на битието е преминал. Може би смъртта и…

А може би не.

Понякога Люк изпитваше приятното трепетно усещане, че някой скрито го следва зад гърба му. Случваше се това невидимо присъствие да движи ръцете и краката му вместо него или да му подсказва идеи и възможности, когато собствената му мисъл бе безпомощна и безплодна. Безпомощна — като тази на предишното малко момче от пустинния свят на Татуайн.

Но независимо дали тези невидими духове съществуват или не, мрачно си помисли Люк, единственото напълно сигурно нещо е, че неопитният младеж от миналото е изчезнал, изпарил се е като лятна мъгла.

Той не заемаше никакъв възлов пост в Съюза на бунтовниците от всички планети, който се бореше срещу корумпираната власт на Империята. Но вече никой не му се подиграваше и не го наричаха селско момче — не и след участието му в унищожаването на смятаната за непристъпна военна база, построена тайно от управителя Моф Таркин и верния му сподвижник Дарт Вейдър.

Светът, в който Люк бе живял като малък, не познаваше йерархията на титлите и затова той не им придаваше никакво значение. Когато водачите на бунтовниците му предложиха да си избере каквато пожелае награда, стига да е в рамките на възможностите им, той поиска да му разрешат да остане пилот на някой от изтребителите на съюзническите сили. Някои сметнаха желанието му за неоправдано скромно, но един мъдър генерал възрази, че Люк може да бъде по-полезен на бунтовниците без звание и специална задача, които, както посочи ветеранът на колегите си, само биха превърнали младежа в цел за унищожаване от силите на Империята. И така Люк си остана пилот, какъвто винаги бе искал да бъде, и продължи да усъвършенства летателните си умения, без да спира постоянно да се бори със Силата, която Бен Кеноби го бе научил постепенно да започне да разбира.

Но сега не е време за размисли, напомни си той, докато изучаваше показанията на приборите на кръстокрилия си изтребител. Той хвърли поглед напред и пред очите му блесна ослепително пулсиращото кълбо на Сиркарпъс Мейджър, чието убийствено силно излъчване бе сведено до поносим интензитет от фототропните материали, използвани за изработване на бордовите екрани на изтребителя.

— Как е там отзад, Арту? — извика той в шлемофона си. Жизнерадостното писукане на нисичкия дроид, прикрепен точно зад пилотската кабина, увери Люк, че всичко е наред.

Цел на пътуването им бе Четвъртата планета, на орбита около тази звезда. Както много други, сиркарпъсианците бяха ужасени от извършваните от Империята зверства, но същевременно и твърде парализирани от страх, за да се присъединят открито към Съюза на бунтовниците.

С течение на годините на Сиркарпъс постепенно се бе зародило нелегално движение, което само чакаше да получи достатъчно помощ и подкрепа от Съюза, за да се надигне и присъедини усилията си към каузата на свободата.

Люк и принцесата бяха потеглили от миниатюрната база на бунтовниците, умело прикрита на най-отдалечената планета от системата, и бързаха за изключително важна среща с водачите на това нелегално движение, за да ги уверят в готовността си да им осигурят исканата подкрепа.

Той погледна хронометъра на контролното табло. Щяха да пристигнат по график и да разполагат с достатъчно време, за да успокоят силно разтревожените водачи на нелегалните и да ги убедят в поддръжката си.

Люк леко се наведе напред и хвърли поглед през десния борд на кораба, което му позволи да се възхити на блестящите елегантни форми на делтовидния изтребител, летящ до него. Светлините на командното табло очертаваха два силуета в пилотската кабина. Единият беше бляскавата златиста фигура на Сий Трипио, дроида, приятел на Арту.

А другият… Когато и да погледнеше към нея, независимо дали, както в случая, ги разделяше междузвездното пространство, или бяха само на една ръка разстояние в конферентната зала, в него започваха да бушуват чувства, сходни по сила с изригването на вулкан. Защото в началото именно тя, Лия Органа, принцеса и сенатор на вече изпарилия се свят Алдеран, бе причината, подтикнала и помогнала на Люк да се присъедини към бунтовниците. Първо образът й, а по-късно и цялостната й личност бяха дали изходния тласък на необратимата метаморфоза, превърнала селското момче в пилот на изтребител. Сега те двамата бяха официални пратеници на управителния съвет на Съюза на бунтовниците пред нерешителното нелегално движение на Сиркарпъс.

Първоначално Люк смяташе, че изпращането й на тази опасна мисия е твърде рисковано. Но имаше още една звездна система, която бе готова да се присъедини към Съюза, ако станеше известно, че жителите на Сиркарпъс вече са направили тази крачка. Същевременно, ако тази система обявеше неподчинението си на Империята, нелегалните сили на Сиркарпъс несъмнено щяха да преминат на страната на бунтовниците. Така че всъщност не една, а две звездни системи чакаха резултата от тази мисия. И Люк знаеше, че ако тя се провали, и двете системи вероятно щяха да се обезверят и да им откажат помощта, от която бунтовниците отчаяно се нуждаеха. Те трябваше да успеят.

Всъщност Люк не се съмняваше в успеха на мисията. Той мълчаливо измени положението на кораба с четвърт градус към еклиптиката на звездата. Просто не можеше да си представи, че има живо същество, което принцеса Лия да не е в състояние да убеди — него поне тя можеше да убеди във всичко. Люк безкрайно ценеше миговете, в които принцесата забравяше титлата и положението си. Дори си мечтаеше понякога тя да ги забрави напълно.

Откъм гърба му се чу писукане, което го изтръгна от мечтите и изтри усмивката от устните му. Готвеха се да минат покрай Сиркарпъс 5 и Арту му напомняше за това. Огромното, обгърнато с облаци кълбо бе записано в картотеката на Люк като неизследвана в по-голямата си част територия, ако не се брои една-единствена експедиция на имперските сили, проведена преди много години. Според информацията в компютъра тя бе известна на сиркарпъсианците под името Мимбан и…

Междукорабният предавател забръмча и привлече вниманието му:

— Чувам ви, принцесо.

Отговорът й издаваше силно раздразнение.

— Левият ми двигател започна да генерира енергия с неравномерно пулсиране.

Дори когато в гласа й се долавяше тревога, за него той си оставаше естествен, приятен и галещ ухото като най-нежна музика.

— Много ли е сериозно? — попита той, тревожно бърчейки чело.

— Доста, Люк — гласът й бе станал напрегнат и неестествен. — Вече започвам да губя контрол върху кораба, а разминаването в работата на двигателите все повече се усилва. Струва ми се, че няма да мога да се справя. Ще трябва да спрем на първата възможна база долу на Мимбан и да отстраним повредата.

Люк малко се поколеба, но попита:

— Сигурна ли сте, че няма да можете да издържите до Сиркарпъс 4?

— Не мисля, Люк. Може да успея да застана на близка орбита, но тогава ще трябва да си имаме работа с официалната ремонтна база и няма да успеем да се приземим на планетата. Ще изпуснем срещата, а аз не мога да си позволя това. Там ще бъдат представители на съпротивата от цялата система Сиркарпъс. Ако не пристигна, те ще изпаднат в паника. Ще ни трябва цял станг време, за да ги накараме пак да излязат на повърхността. А за нас, бунтовниците, привличането на световете на Сиркарпъс на наша страна е жизнено важно.

— Въпреки всичко не мисля, че… — започна той.

— Не ме принуждавай да ти заповядвам.

Люк преглътна готовия си отговор и започна трескаво да преглежда картите и данните от видеозаписите, с които разполагаше.

— Според наличната информация на Мимбан няма ремонтна база, Лия. Всъщност изглежда, че на Мимбан може да няма и аварийна спасителна база — допълни той, след като хвърли поглед към мрачното зелено кълбо, разположено малко встрани под кораба му.

— Няма значение, Люк. Трябва да проведа тази среща и ще кацна, докато все още имам някакъв контрол върху кораба. Сигурна съм, че в такава гъсто населена система всяка планета с годна за дишане атмосфера разполага със съоръжения за авариен ремонт. Данните са остарели или си сбъркал лентата. — Тя помълча малко и после продължи. — Сам ще се убедиш в това, като превключиш монитора си на честота нула четири шест едно.

Люк настрои апаратурата си на зададената честота. Малката кабина незабавно се изпълни с равномерно бръмчене.

— Не ти ли звучи познато? — попита тя.

— Добре де! Това са насочващи сигнали за приземяване — отвърна той смутено. Но независимо от допълнителните запитвания към компютърната система не откри никакви данни за база на Мимбан.

— Но тази база не е отбелязана нито в картотеката със станциите на бунтовниците, нито в тази на Империята. Ако…

Той внезапно млъкна, защото изтребителят на принцесата изпусна пламтящо кълбо нажежен газ, което ослепително се разрасна и изчезна.

— Лия! Принцесо Лия!

Малкият й кораб вече се бе отклонил от траекторията си и се отдалечаваше от него.

— Напълно изгубих контрол над страничните двигатели! Трябва да се приземя!

Люк побърза да последва курса й.

— Не отричам, че има насочващи сигнали. Може пък да имаме късмет. Опитай се да включиш левия двигател!

— Правя каквото мога!

Последва кратко мълчание, а после тя каза:

— Престани да ходиш напред-назад, Трипио, и се опитай да опазиш вътрешните си прибори.

— Извинете, принцесо Лия — в металния глас на нейния спътник, бронзовия робот-преводач Сий Трипио, се чувстваше разкаяние.

— Но какво ще стане, ако господарят Люк е прав и долу няма база? Може да се окажем захвърлени завинаги на този пуст свят, съвсем сами, без информационни записи, без… без смазочни масла!

— Нали чу сигналите на насочващия радар.

Люк видя малка експлозия, след което делтовидният изтребител рязко се гмурна под остър ъгъл към повърхността на планетата.

Обезумял от ужас, той започна да вика принцесата, но за известно време в отговор се чуваше само пращене. После връзката се изчисти.

— Всичко свърши, Люк. Загубих напълно и десния заден двигател. Намалих с 90 процента мощността и на левия заден, за да балансирам системата за управление.

— Знам, аз също намалих мощността на двигателите си, за да съобразя скоростта си с вашата.

Притиснат в малката кабина на изтребителя, Трипио въздъхна и се вкопчи още по-здраво в заобикалящите го стени.

— Моля ви, постарайте се да ни приземите меко, принцесо. Твърдото приземяване преобръща вътрешните ми жироскопи.

— Същото се отнася и за моите вътрешности — отвърна принцесата, докато със стиснати зъби се бореше с бавноподвижните лостове за управление. — Освен това ти няма от какво да се притесняваш. Дроидите не страдат от морска болест.

Във всички други случаи Трипио би имал какво да възрази на това, но сега замълча, а изтребителят започна главозамайващото си спускане надолу. Люк трябваше да реагира мигновено, за да я последва. Имаше само един леко обнадеждаващ признак — насочващият сигнал не беше въображаем. Той наистина съществуваше и постоянно писукаше, докато Люк настройваше апаратурата на командното си табло така, че сигналът да се чува добре. Може би Лия бе права.

Но въпреки това той бе неспокоен.

— Арту, съобщи ми, ако доловиш нещо необичайно, докато се снижаваме. Активирай максимално всичките си сензори и детектори.

Пилотската кабина се изпълни с окуражителното писукане на робота.

Те се бяха спуснали до 200 километра височина, когато Люк подскочи в креслото си. Нещо ставаше в съзнанието му. Някакво раздвижване на Силата. Той се опита да се отпусне, да го остави да се определи, да го обгърне и изпълни — така, както го бе учил старият Бен. Но неговата чувствителност далеч не бе така изострена и той искрено се съмняваше, че когато и да е, ще успее да достигне и до половината от онова съвършенство, с което Кеноби владееше Силата… въпреки че старият човек дълбоко вярваше във възможностите му. Все пак Люк знаеше достатъчно, за да определи характера на това едва доловимо усещане. То породи у него почти осезаемо чувство на тревога, което идваше от нещо (или някакви неща) там долу, на повърхността. Но не беше сигурен. А и така или иначе, сега нищо не можеше да направи. Крепеше го само надеждата, че корабът на принцесата ще успее да се приземи благополучно.

Но колкото по-бързо успееха да напуснат Мимбан, толкова по-добре щеше да се чувства.

Въпреки трудностите при управлението на кораба, принцесата намираше време да му предава информация за координатите си, сякаш той не можеше сам да определи курса й. Същевременно Люк се опита да идентифицира нещо, което току-що бе забелязал долу под тях, докато навлизаха във външните слоеве на атмосферата. Там в облаците имаше нещо много странно… но не можеше да разбере какво.

Той съобщи за новата си грижа на принцесата.

— Люк, създаваш си повече тревоги от необходимото. Ще умреш от притеснение още млад и зелен. А това ще е голяма загуба за…

Никога нямаше да узнае какво точно ще загуби, притеснявайки се до смърт, защото в този момент те започнаха да навлизат в тропосферата и реакцията на двата кораба, последвала незабавно след контакта с по-плътния въздух, бе съвсем необичайна.

Сякаш корабите им се бяха гмурнали внезапно от заоблаченото, но иначе нормално на вид небе в океан от втечнено електричество. Гигантски многоцветни светкавици изригнаха от заредения с енергия привидно празен въздух и при допира с корпуса на кораба предизвикаха хаос в апаратурата, в която допреди секунда бе царувал пълен ред. Вместо синьо-жълтия облачен покров, през който бяха очаквали да преминат, атмосферата около тях бе напоена със странни, хаотично движещи се енергии, толкова диви и неудържими, че приличаха на живи. Арту Диту нервно пищеше зад гърба на Люк.

Люк поведе борба със собствената си апаратура. Тя го засипа с куп електронни глупости. Изтребителят му подскачаше обезумял, в плен на неизвестни сили, достатъчно мощни, за да го подхвърлят като играчка. Но ето че многоцветната буря остана зад гърба му, сякаш корабът внезапно бе изплувал от воден циклон. Само командното му табло продължаваше да показва данни, които биха могли да бъдат и постоянните параметри на електронната вихрушка. Люк бързо прегледа информацията на дисплея, за да се увери в онова, от което най-много се опасяваше: изтребителят на принцесата не се виждаше никъде. Докато се опитваше с едната ръка да овладее с лостовете за ръчно управление сякаш пияния си кораб, с другата включи предавателя:

— Лия! Лия! Как си?…

— Загубих… контрол, Люк — дойде отговорът й, заглушен от пукота на статичното електричество.

Той едва разбираше думите.

— Уредите ми отказаха… Ще се опитам да кацна…

Връзката се разпадна въпреки отчаяните усилия, които той полагаше, за да се свърже. Вниманието му се отклони от предавателя, когато от пулта над главата му нещо избухна и се посипа дъжд от искри и метални отломки. Пилотската кабина се изпълни с лютив дим.

Подтикван от отчаянието, Люк включи системата за автоматично следене на изтребителя си. Тя бе част от бойното въоръжение на малкия кораб и бе сред най-усъвършенстваните му и надеждни елементи. Въпреки това системата бе претоварена от бушуващите изкривени енергийни полета, които конструкторите на кораба не бяха успели да предвидят.

И макар самата система да бе вече извън строя, автоматично направеният от нея запис бе невредим и можеше да се види. За миг на екрана се мярна низходяща спирала, която би могла да бъде оставена само от кораба на принцесата. Люк насочи изтребителя си по водещата надолу следа. Нямаше почти никакъв шанс да успее да проследи точно траекторията на принцесата. Сега той само се молеше да кацнат някъде, макар и на двата противоположни полюса на планетата. Просто се молеше да се приземят.

Накланяйки се леко на една страна, като изтощена в пясъчна буря камила, изтребителят продължаваше да се снишава. И докато богатият на буйна растителност Мимбан шеметно се приближаваше към него, Люк зърна да пробягват и да се сменят картини на равнини и зелени поляни, нарязани от артерии и вени в мръсно кафяво и синьо.

Въпреки че не знаеше нищо за топографията на Мимбан, зеленината и синьо-кафявите очертания на реките бяха безспорно за предпочитане като място за кацане пред, да кажем, безкрайната синева на океаните или зъберите на младите планини. Няма скала, по-мека от водата, и вода, по-мека от блатото, помисли си той, опитвайки се да се ободри. Започваше да вярва, че наистина има надежда да преживее кацането, като същото се отнасяше и за принцесата.

Люк упорито се опитваше да открие схемата, по която да свърже кабелите, за да включи отново локатора си. Веднъж почти успя. На екрана се появи делтовидният изтребител, който продължаваше да следва начертаната от самия него траектория. Шансовете да се приземят близо един до друг изглеждаха обнадеждаващи.

Независимо от многобройните неща, които привличаха вниманието му, той не можеше да забрави енергийните смущения, разстроили апаратурата им. Фактът, че многоцветната енергийна буря бе ограничена само на едно място — много близо до местонахождението на трасето за кацане, — го караше да си задава странни и тревожни въпроси.

В стремежа си да намали отрицателното въздействие на повредената апаратура върху управлението на кораба Люк изключи двигателите и продължи да планира надолу. Имаше богат опит в този вид летене, натрупан на Татуайн, докато се разхождаше насам-натам с „въздушния си скакалец“. Но същото това нещо изглеждаше по съвсем друг начин, когато се извършваше със сложен летателен апарат като този изтребител. Нямаше никаква представа дали на принцесата може да й хрумне същата идея, а и не знаеше има ли тя опит в безмоторното летене. Люк нервно прехапа долната си устна и съобрази, че дори да се опита да планира, неговият кораб бе много по-подходящ за подобни маневри от нейния.

Щеше да се почувства много по-добре, ако можеше да я зърне поне за миг. Но колкото и да напрягаше зрението си, не успя да открие никаква следа от нея. А знаеше, че в скоро време ще изчезне и последната надежда за зрителен контакт. Корабът му започна да се потапя в плътен слой мръсносиви, лепкави купесто-дъждовни облаци.

Няколко блуждаещи светкавици изтрещяха във въздуха, но този път цветовата им окраска определено бе с естествен произход. Но Люк вече бе потънал твърде надълбоко в облаците, за да ги съзре. Обхвана го паника. Ако видимостта не се подобреше, докато се спускаха надолу към повърхността, при лошо стечение на обстоятелствата той щеше да види земята доста късничко. Но докато разсъждаваше дали да не превключи отново на автопилот въпреки повредата, той излезе от най-ниския облачен слой. Въздухът бе натежал от дъжд, но видимостта не бе чак толкова лоша, че да не може да различи повърхността на планетата. Сега вече секундите течаха по-бавно от метрите, с които губеше височина. И той едва успя да дръпне лостовете за коригиране на атмосферното налягане, когато изтребителят бе разтърсен от силен удар, последван незабавно от поредица подобни сътресения, докато корабът разкъсваше короните на по-високите дървета.

Люк хвърли поглед към индикатора за скоростта на кацане и изстреля спирачните ракети, след което внимателно наклони носа на изтребителя надолу. Поне нямаше защо да се притеснява, че може да подпали растителността около мястото на приземяване. Всичко наоколо бе просмукано от влага.

Той изстреля нови спирачни ракети. Корабът се разклати от серия подскоци и удари, които Люк усети болезнено, независимо от предпазните колани. Пред него се изправи огромна зелена стена от растителност и го потопи в мрак…

 

 

Люк примигна. През разбития ляв борд на кораба се виждаше джунглата с безупречно правилни геометрични форми. Всичко бе тихо и спокойно. Опита се да се наведе напред и почувства ласкавия допир на влагата по лицето си. Това го освежи и му помогна да огледа по-ясно пейзажа. Сякаш и дъждът пада някак предпазливо, помисли си той, сякаш не е дъжд, а особено гъста мъгла.

Люк протегна врат и забеляза, че металният корпус над главата му е прерязан чисто, като с нож, от дебелия, вече пречупен ствол на едно огромно дърво. Ако корабът случайно се бе плъзнал малко по-високо, черепът му също щеше да бъде разсечен така точно, може би малко по-наляво, и широкият ствол на дървото щеше да го размаже отзад върху двигателите. Беше избегнал обезглавяването и смъртоносното премазване с не повече от метър.

Водата продължаваше да се стича в пробитата, вече открита пилотска кабина от надвисналите над нея дървета. Внезапно Люк осъзна, че изгаря от жажда, и отвори уста, за да остави водата да уталожи изпепеляващия го огън. Усети лек солен привкус, което му се стори странно. Дъждовната вода (или мъглата) изглеждаше съвсем бистра и чиста. И беше. Той установи, че соленият вкус идваше от кръвта, бликаща от прорезната рана на челото му. Тя се стичаше по лявата му ноздра и достигаше до устните му.

Люк разкопча предпазните колани и се освободи от креслото. Въпреки че се движеше бавно и предпазливо, той чувстваше всичките си мускули сковани и обтегнати до скъсване. Опита се да не обръща внимание на болката, доколкото му бе възможно, и се огледа. Вследствие на уврежданията, причинени от електрическата буря, през която бе преминал, и значително по-прозаичните резултати от разбиването корабът му можеше направо да бъде предаден за вторични суровини. Апаратурата вече никога не би могла да послужи за управление на изтребителя. Той се опита да задейства изходния люк, но никак не се учуди, когато не последва никаква реакция. След като превключи на ръчно управление, той натисна аварийния бутон. Два от четирите експлозива се взривиха. Вратата се отмести на няколко сантиметра и замръзна на място.

Люк се облегна на пилотското кресло, опря се с двете си ръце и с всичка сила ритна люка. Това не даде никакъв резултат, ако не се смяташе парещата болка в двата му крака. Оставаше му само нормалният изход, стига да не бе прекомерно повреден. Той протегна ръце, дръпна отварящия механизъм и натисна вратата. Нищо. Спря се, за да си поеме дъх и да обмисли оставащите му възможности.

Внезапно металният капак на пилотската кабина започна сам да се вдига.

Люк светкавично се сви и се опита да напипа пистолета си. Но дочул жалостиво писукане, той се успокои.

— Арту Диту!

Изкорубеният метален дроид го гледаше отгоре и единственото му червено електронно око тревожно го изследваше.

— Да, добре съм… мисля!

Люк използва основния крак на Арту като въже, за да се издърпа нагоре и излезе от кораба. Той се изтупа, изправи се на крака и установи, че е стъпил върху забилия се в пръстта изтребител. Облегна се на извивката на големия клон, надвесен над него.

Тъжното писукане на Арту накара Люк да погледне надолу към отчаяно притисналия се към корпуса на кораба дроид.

— Не разбирам какво казваш без превода на Трипио, Арту. Но мога да се досетя!

Той извърна поглед към далечината.

— Не знам къде са Трипио и принцесата. Даже не съм сигурен ние къде сме.

Бавно и внимателно той стъпи на повърхността на Мимбан. Навсякъде наоколо се извисяваше гъста растителност, но тя бе групирана на острови, вместо да се простира в непрекъснато море, както в една нормална джунгла. Имаше обширни равнинни полета. Мимбан, или поне онази част, в която се бе приземил, се състоеше от блата, джунгли и тресавища. Ленивият поток вдясно от кораба влачеше предимно течна кал. Коритото му бавно криволичеше надолу. В далечината се извисяваше плетеница от други високи растения, заобиколени от храсти и повяхнали клюмнали папрати. Около тях се простираше сиво-кафява почва. Отдалеч не можеше да се определи дали земята бе достатъчно твърда. Люк се хвана за една малка клонка и се надвеси над борда на кораба. Изглежда, че изтребителят му бе стъпил на подобна повърхност. И не потъваше. Следователно по нея можеше да се ходи. Това малко го поуспокои, защото без кораба си той нямаше никакви шансове да полети. Едва забележимо се усмихна сам на себе си, наведе се и надникна под борда на кораба. Двойното ляво крило се бе откъснало напълно още някъде в началото на гората, останали бяха само два еднакви метални нита. Естествено и двата двигателя от тази страна липсваха. Беше се приземил окончателно и необратимо.

Той внимателно се промъкна обратно в разбитата кабина, освободи креслото и го отмести настрана, след което започна да тършува в нишата зад него, търсейки нещата, които трябваше да вземе със себе си: неприкосновения запас храна, светлинния меч на баща му, термокостюма… и него, защото независимо от тропическия вид на част от растителността навън бе доста хладно.

Люк вече знаеше, че дъждовни гори има както в тропическия, така и в умерения пояс. И макар че температурите надали щяха да паднат толкова, че да стане застрашително студено, времето, в съчетание с всепроникващата влага, можеше да го накара да се почувства неуютно и дори да застраши здравето му с простуда, която да омаломощи силите му. Затова той предвидливо взе тънкия костюм. Спасителната раница бе прикрепена към гърба на седалката му. Той я откачи и започна да пълни безбройните й джобове с нещата, намерени в нишата.

След като подготви раницата от високоустойчива материя, той прикри, доколкото можа, пробива в пилотската кабина, за да я предпази от разрушение. След това седна на ръба на креслото и се замисли.

При огледа, който направи, не откри никакви следи от принцесата и нейния изтребител. При тази влажност и мъгливост на въздуха беше възможно да се е приземила на десет метра разстояние от него, без той да може да я види. Вероятно бе кацнала, или се бе разбила, малко по-напред от него, доколкото можеше да съди по изчисленията за собствената си скорост на приземяване. И тъй като не разполагаше с никаква друга информация, единствената възможност бе да продължи пеша по продължение на курса, който бе успял да засече.

Хрумна му да се изправи на носа на кораба и да вика, но после реши, че ще е по-добре първо да открие местоположението на другия изтребител. Какофонията от викове, ревове, писъци, свистения и подсвирквания, долитаща от обкръжаващите ги тресавища и острови гъста растителност, не го подтикваха да се излага твърде много на показ. Зовът му щеше да привлече всеобщото внимание, включително и това на вероятно навъртащите се наоколо хищници.

По-добре бе първо да намери кораба на принцесата. Ако имаше късмет, тя би могла благоразумно да седи в пилотската си кабина и жива и невредима, изгаряща от нетърпение, да очаква неговото появяване.

Люк отново се измъкна от кораба и търсейки опора в клоните, пролази до пробития корпус на лявото двойно крило и внимателно се спусна на меката, почти еластична повърхност на планетата. Повдигна единия си крак и видя, че подметката на обувката му вече е покрита с лепкава сива маса, наподобяваща мокра глина. Но иначе почвата бе твърда и го издържаше. Миг по-късно и Арту се присъедини към него. Поради рязкото им принудително приземяване не се наложи да си търси бастун. Имаше изобилие от разхвърляни изпочупени клони, струпани в близост до изтребителя. Той избра един, който щеше да му служи както за опора, така и за да проверява твърдостта на почвата пред краката си.

Той прие носа на кораба за условен ориентир, насочи компаса си и те тръгнаха на няколко градуса вдясно на борда.

Дори и Бен Кеноби би признал, че без някое леко трепване на клоните в гората, без помощта на Силата или на някаква първична интуиция Люк нямаше почти никакъв шанс да открие кораба на принцесата. Ако изтребителят й не лежеше някъде наблизо по следваната от тях посока, ако не го забележеха или го подминеха, Люк можеше да продължи да обхожда повърхността на Мимбан още хиляда години, без да я види отново.

В случай че първоначалните му изчисления бяха правилни и по необяснима причина тя не бе променила курса на снижаването си в последния момент, той трябваше да я открие за около седмица. Естествено не изключваше възможността да не е успяла да предотврати евентуална промяна в ъгъла на падане на изтребителя си. Той обаче отхвърли тази възможност. Положението бе достатъчно сложно и без такива хипотези.

Смесицата от мъгла и дъжд промени плътността си, но не секна нито за момент. Много скоро всички открити части на тялото му бяха прогизнали до кости. Сега вече той бе по-скоро склонен да мисли, че това е някаква особено войнствена мъгла, отколкото дъжд.

Костюмът предпазваше тялото му от влагата, но лицето, ръцете и косата му скоро се напоиха с вода и по тях потекоха ручейчета. От време на време се изясняваше, но дори и тогава Люк изразходваше твърде много енергия, за да бърше водата, насъбрала се по челото и бузите му.

Изведнъж мярна нещо, което приличаше на четириметрова безцветна змия, която се шмугна бързо в храстите при приближаването му. Докато се придвижваше внимателно в избраната от него посока, забеляза, че влечугото бе оставило дълбока следа от фосфоресцираща слуз в меката пръст. Но Люк изобщо не бе изненадан от това. Никога не се бе интересувал много от биологически изследвания. Дори и на Татуайн изобилието на протоплазмени чудатости не го впечатляваше особено. Ако въпросното същество не се опитваше да го изяде, разкъса или погълне по какъвто и да е начин, то не представляваше интерес за него, защото смяташе, че има много други неща, достойни за вниманието му.

Но сега беше необходимо да се съсредоточи изцяло върху посоката, която трябваше неотлъчно да следва. Въпреки компаса, вграден в костюма му, той знаеше, че може лесно да загуби пътя. А отклонение дори с една десета от градуса би могло да бъде фатално.

През един от редките моменти на проясняване той се изкачи на малко хълмче. И сред мъглата и тежките изпарения успя да съзре в далечината сиви монолитни защитни стени. Стори му се, че тези прегради не са били издигнати от човешка ръка.

Еднообразният им стоманеносив цвят ги оприличаваше на модули, направени от детски конструктор. Разстоянието не позволяваше на Люк да определи дали това бе истинският им цвят, или игра на светлината, пречупена от непрестанно движещата се мъгла. Сивите кули, облицовани с черен камък или метални плочи, гордо издигаха безформените си кубета.

Той се спря, за първи път изкушен да се отклони от пътя си и да огледа околностите. Изглежда, тук имаше какво да се види. Но принцесата със сигурност не го чакаше в този призрачен град, а някъде по-нататък, сред природата, която във всеки момент можеше да се окаже враждебно настроена към нея.

И сякаш в отговор на мислите си забеляза някакво раздвижване в гъстия рижо-зеленикав храсталак отпред. Той напрегна всичките си сетива, приклекна и опрян на коляно, откачи светлинния си меч от колана. Клоните на шубрака силно се разклатиха. Палецът му се плъзна към бутона на спусъка. Застанал до него, Арту нервно писукаше.

Каквото и да имаше в храсталака, то се движеше към него. За момент Люк реши, че трябва да определи посоката на вятъра, но после смутено си спомни, че тук нямаше такъв. Това обаче надали щеше да се окаже пречка за приближаващото се създание.

Растителността пред него внезапно се разтвори и оттам се показа мимбанецът. Това бе голяма космата тъмнокафява топка със зелени петна и линии по тялото и диаметър около един метър. Крепеше се на четири къси космати крака, завършващи с по два дебели пръста. В горната част на тялото му се подаваха четири ръце, а малката му опашка бе гола като на плъх.

Единственото нещо, което можеше да се различи на лицето му, бяха двете огромни очи, изпъкнали сред рошавата козина. Те се спряха на Люк и Арту Диту, от което се разшириха още повече.

Люк застина в напрегнато очакване, без да сваля пръста си от бутона на светлинния меч.

Но съществото не го нападна. Напротив, то се изплаши, нададе някакъв неясен крясък и се втурна обратно. Препускайки с всичките си осем крайника, мимбанецът потърси убежище в храсталака.

Възцари се тишина и след няколко минути Люк се изправи. Пръстът му освободи бутона на светлинния меч и той закачи оръжието на колана си, докато на устата му играеше нервна усмивка.

Първата му среща с жител на тази планета бе завършила с бягството на ужасеното от него създание. Може би дивият свят наоколо, макар и недоброжелателно настроен, поне не бе заплашителен. Обзет от тези мисли, той продължи напред с повече самочувствие и увереност в походката. Крачеше по-изправен и в значително по-добро разположение на духа, полетял на крилете на безпочвената си самоувереност.