Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2021 г.)
Издание:
Автор: Стоян Ц. Даскалов
Заглавие: Кога шоп сваля капа
Издание: първо (не е указано)
Издател: Профиздат
Град на издателя: София
Година на издаване: 1986
Тип: разкази
Националност: българска (не е указано)
Печатница: ДП „В. Александров“ — Враца
Излязла от печат: м. март 1986 г.
Редактор: Цветан Николов
Художествен редактор: Камен Стоянов
Технически редактор: Петко Узунов
Художник: Николай Алексиев
Коректор: Леа Давидова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15102
История
- — Добавяне
Колко много е наваляло тая сутрин! Кучетата затъват до шия, кокошките крякат на върлината под коша и не смеят да нагазят. Фиданките край стобора се привели като беловласи баби, а покривът на училището лъщи като дебел пласт сланина.
Върви по уличката младата учителка, дошла от няколко дни като заместничка на друга болна учителка, пухкавият сняг хрупка под краката й, а студеният въздух лиже бледото й лице и го зачервява. Децата са дигнали врява — вик до небето чак. Едни грабнали в шепи пресен снежец и го лижат като захар със зачервените си езичета, други се бият с малки като яйца снежни топки, трети се търкалят един връз други из снега и стават на бели мечки. Само едно дрипаво момченце стои до портата, гледа и се плъзга от време на време.
Учителката се хвана за главата, като видя, че това дете беше съвсем босо. Огледа го — от нейното отделение — Мирон. Краката му се червенееха като керемида.
— Ела тук, Мироне! — повика го тя.
Мирон изправи кривнатата встрани, продрана отгоре лятна шапка, мушна изпремръзналите си ръце под окъсаното палтенце, смръкна проточилия се като зелена гъсеница сопол и дойде.
— Защо си дошъл така? Нямаш ли цървулки, а? Кажи де!
— Нямам — каза той.
— Ама може ли така? Защо ти не купят вашите? Баща, майка нямаш ли?
— Мама умре лани.
— А баща ти?
— Он е у затворо.
— Защо?
— Защото открадна от пазаро едно палто за баце и едни чехли за мене.
Учителката прехапа устни.
— Ами братя, сестри…
— Само баце, ама он ма бие, като му реча нещо…
— Е защо те бие?
— Е — свива рамене Мирон и рови снега с пръстите на краката си.
— Ама как може така, боже мой! Че ти ще простинеш, ти…
— Нищо му няма, госпойце, нищоо — завикаха струпалите се деца, — той, Мирон, всека зима си ходи така.
— Верно ли бе, Мироне?
— Верно, учителко — върти глава той и се смее.
— Па летоска, госпойце, да ви кажа — изпречва се пред учителката едно височко и засмяно до уши момче и разправя, — той пи от една локва вода и после скочи с дрехите, та щеше да се удави… за чист хлеб, госпойце…
— Аауу, истина ли, Мироне?
— Истина, учителко — потвърждава с гордост той и се смее.
— Аууу, скоро, по-скоро да идеш вкъщи. Хайде, и докато се не обуеш, няма да идваш, чу ли? Олелее, хайде!…
— Хайде, Мироне — хваща го за ръка височкото момче и го тегли накъм дома си, — ха ела да ти дам едни мои подлоги.
Училищният звънец заудря. Ясни звуци политваха в студения въздух, но сякаш скоро изстиваха, свиваха се и се губеха в снега. Учениците шумно припнаха към входа, наредиха се и с песнички влязоха в стаите си.
Учителката беше почнала вече да чете една приказка на първолачетата — как дядо господ раздавал късметите на хората, когато Мирон се окуми на вратата.
— Обул се е, госпожице! — викнаха децата.
— Ха така, Мироне, седни си!
Гледа Мирон окъсаните си цървулки, гледа децата и се смее.
А учителката пое дъх и зачете нататък: „Светулката донесла от небето една мъничка като искра звезда. Жабата слязла с тамбура“.
Мирон чу това и в главата му букна като запалена шумка тая мисъл: „Ами на децата какво ли е дал господ?“.
Тая мисъл толкова го стопли, че той не можа да изтрае и рипна като опечен от чина:
— Ами на децата, госпойце?
— Нищо, седни долу! — сряза го учителката.
Той си седна на чина, но мисълта — какво ли се е паднало на децата — не го остави. Тя затлея като въглен в душата му. И по едно време така се разпали, че той взе да вижда дядо Вандо бакалина с бялата брадичка като дядо господ, седнал тъй на масата, разположил едно голямо табло с шоколадени късметчета. Тичат децата, теглят без пари и всеки печели по нещо…
Какво е чела по-нататък учителката, Мирон нищо не чу. Едва когато звънецът удари и тя силно извика:
— Да не забравите, деца? Утре по-рано и с паничките! — той се сепна и загледа като паднал от небето.
— Начо бе, за какви панички вика госпожицата? — пита Мирон другарчето си.
— Панички… да ни сипват чай.
— Ама и на мене ли?
— И на тебе, и на мене, и на всичките. Гането ще го вари. Ще дойдеме рано и ще ни сипат. Ще го надробиме с хлеб и ще кусаме…
Втория час имаха смятане. Учителката писа някакви цифри на дъската, но Мирон, изтегнат на чина край печката, гледа някъде си по тавана и си мисли: „Чай? Какво ли ще да е това чаят? Дали е по-сладък от шоколадените късметчета, дето дядо Вандо ги продава по едно яйце?“. Той беше слушал само за сладостта и на чая, и на бонбоните…
Когато се върна дома си за обед, брат му Тодорин го посрещна троснато на прага:
— Я пущи телците за вода!
— Щем! — рече Мирон, хвърли на одъра окъсания като пачавра буквар, взе из торбата комат просеник и припна към оградчината.
Телците изпънаха юларчета и затропкаха по влажните и мръсни плочи. Мирон ги отвърза и те се подгониха, заиграха се като деца край реката.
Гледа Мирон как юлците жадно засмукаха прясната вода, над която бели пари се носеха като мъгла, гледа блесналия сняг, рапа просеника и си мисли: „Ех, що не е сега сичката вода чай, а снегът шикер, па да видиш лапане тогава! Греби с паницата, сърбай, греби, сърбай, колкото ти душа сака!“.
Той беше гледал другарчето си Данко как, когато го болеше гърло, сърбаше сладък чай. И колкото по̀ мислеше, толкова повече му се искаше да си пийне и той.
Прибра телците в студената и влажна оградчина, наскуба един кош слама и я изтърси пред муцунките им. Те се понамръщиха, па току взеха да поядват, както той поядва просеника.
— Мироне, я насечи дърва за качамак! — удари един свиреп глас във вратичката на оградчината.
Мирон потрепери, като чу тоя гръмотевичен глас. Колко пъти той е трещял над него!
— Къде се таиш бре, звяро? — скоси го брат му, че не изскокна веднага на минутата, щом викна, ами се влачи едва-едва и отръсва сламките от главата си. — Я се не влачи като пребит, ами пипай секирчето, че като дойда!…
Мирон наведе глава като престъпник и пое бавно малкото изхабено секирче. Изтегли от дръвника шумнати вършини, приклекна и закълца на големия ботур. Листа и пръчки захвърчаха наоколо му.
Врабчета чуруликаха по дръвника и сякаш му викаха:
— Мироне, защо си толкоз глупав? Ела с нас, ще те направим хубаво синигерче. Ще летим напролет където искаш, ще живеем безгрижно… А сега от двор на двор — тук зрънце, там зрънце…
— Ами къде ще спим?
— У сламата на чичо Митър. Знаеш ли колко топло е там? Ще се изпотиш от жежчава.
— Добре — съгласява се Мирон, — ама чакайте ме и утре да кусна от сладкия чай, дето ще ни го дават даскалите…
Мирон дръпва друга вършина из дръвника.
Врабците се вдигат и сякаш сърдито му викат:
— Довиждане, Мироне, довиждане! Ти си лошо момче. Не щем те за синигерче. Ще вземем Любчо…
Гледа той по врабците — те наистина кацнаха на дръвника на Любчови. Тюх, да му се не види!…
— Мироне, какво се захласна? Давай дървата, че ще те пребия като куче!
Мирон грабна насечените шумнати клончета, тичешком ги внесе в тъмната, схлупена къща, покрита с кукурузяк и слама, и хвърли няколко в огъня. Шумата пламна и освети измъчените лица на двете сирачета.
Брат му Тодорин бъркаше качамак — намръщен, със зачервено от жежчавата лице, с настръхнали коси, с пламнали очи, които пронизват като ножове — Мирон — приклекнал край него — кротък, с лице изсъхнало и жълто като шумата на вършините.
— Баце — плахо се обажда Мирон.
Брат му върти качамилката в котела и пъшка.
Мирон със страх повтаря:
— Баце, защо не омеси чист леб?
Брат му Тодорин наместя ро̀бинята[1] върху котела, настъпя я с крак и сопнато отвръща:
— Море като дигна ро̀бинята, аз ще те оправя!
— Ама госпойцата ни каза…
— Какво ви каза?
— Да си занесем паници и леб, че ще ни сипват чай.
— Е, паници, колко щеш, па леб, като ви е казала, да ви даде.
Мирон отиде на полицата, прегледа паниците, и се хвана за една голяма със зелена шарка.
— Баце, тая добра ли е? — пита той и пак приклекна до огнището.
— Добра.
— Баце, ти пил ли си чай?
— Пил съм.
— Много ли е благ, баце.
— Много.
Мирон гледа брат си и прегълта, а плюнката му благнее като сладък чай.
Тодорин избърка качамака, тръсна го на софрата и заизтрива с длан рукналата пот. Мирон ходи из къщи, тутка се насам-натам и все за чая си мисли.
Докато качамакът изстина, доде го нарязаха на филийки, и то се мръкна. Така се мръква на село — доде избъркаш един качамак. Като прасенца се нагълтаха с топлия качамак двете братчета, па се мушнаха под кълчищните черги на сламения одър. Тодорин се зави презглава и бързо захърка, а Мирон дълго гледа как главните на огнището мигат и сенките им играят по стените, дълго слуша Караман как скимти вън от студ и подрапва с крака на вратата, дълго мисли дали Тодорин ще усети, ако го пусне да се постопли, докато най-после мушна глава под чергата и приклопи очи.
Заспа, а ето че Любчо тича и вика: „Миронеее, ставай! Раздават късмет и на децата. Ставай!“. Рипва Мирон и сбира всичките деца от махалата. „Бързайте, еей, бързайте — късметчета! Ура, късметчета“ — вика той и ги повежда. Стига в ливадето край село. Под големия горун на турлаците седи дядо Вандо с голямата брадичка и рунтавия кожух. Седи той и държи един голям като крина калпак, пълен догоре с късметчета. А наоколо се зачерняло от деца. Мирон пробива път за своята дружина и хоп — та при дядо Вандо. Тегли Любчо — шапка му се пада, тегли Мара — червена рокличка, а на Пачо — чехли до колене. Пристъпя най-после и Мирон. Разбърква късметчетата и взема едно най-отдоле. Дядо Вандо го разпечатва, надниква през очилата си, прочита:
— Чай!… Давай паницата! — вика той и надига един чайник, колкото чебър голям.
— Забравих я — стреснато гледа Мирон в него.
— Бягай я донеси!
Мирон хуква.
Като вятър профучава през строшения дървен мост, през улиците и блъсва о вратата. Затворено. Тупва с пестници. Никой не се обажда. Заблъсква с гръб по вратата, силно закрещява:
— Бацеее, чуеш ли бе, баце… Отвори…
Тодорин се пробуди и се сбърка, като видя, че Мирон целият трепери, плаче и вика.
— Що си се развикал като луд бе?… — кресна му той и го раздърпа.
Мирон се сепна. Разклопи очи и каза плахо:
— Дай ми паницата!…
— А бе каква паница бълнуваш ти бе?… Какво са те взели дяволите тая нощ? Я спи!
Мирон се сви на кълбо под чергата и се спотаи. Сърцето му тупкаше ситно-ситно, като барабанче. Вън петлите пееха. Кучетата пролайваха. Гърлестият глас на Караман ручеше пресипнал. Мирон усети как мисълта му за чай пропълзя по тялото му, пъхна се под езика му и зачегърта като мишле там. Той не се стърпя и тихо подхвана:
— Ще ставаме ли, баце?
— Я да спиш, ти казах…
— Ама госпойцата каза рано да идем бе.
— Защо?
— За чай…
— Бреей, да му се не види, душата ще ти излезне за тоя чай! — И като дръпна чергата от него, блъсна го: — Ха ставай, като па толко! Махай ми се от главата!…
Мирон рипна, прекрачи брат си и слезе на земята. Като сляп запристъпя той в тъмницата, напипа един кърпел, разрови огнището и малки въгленчета заблещукаха в пепелта. Той взе една разпалена главня и светна към полицата. Зелената паница блесна. Грабна я Мирон, пъхна в нея една голяма филия качамак, мушна я под палтенцето, загърна се и отвори вратата.
Караман бафна и заврътка опашка край него. Небето е ясно и изцъклено. На един зъбер на планината луната е забодена като резен дюля. По улиците няма жива душа. Селото спи.
Мирон върви по ръполивата пътечка, въздухът църка от студ, а окъсаните му цървулки лепкат за леда. Прозорчето на първоотделенската стая светука. Той забърза.
Стаята бе грейнала от зачервената печка.
— Ох, мамоо! — приседна радостно той до печката, но някой блъсна вратата.
Той трепна от страх, но като видя училищния слуга, нарамил куп дърва, викна:
— Тане?
— Кой си ти бе?
— Язе.
— Ти ли си, Мироне?
— Язе.
— Брей, а аз помислих, че някой… Ами що си подранил така?
— За чая.
— Аха, е, ще бъде. Сега го турнах в толумбата и а̀-а̀, кипва! — каза бай Тано, тръсна дървата край печката и излезе.
Мирон приседна пак край печката. Тя се разбумтя като мотор. Облегна се той на хвърлените дърва и изстиналото му, мършаво телце се загрея. По едно време той се изпъна и опря морната си глава на дървата. Топлината като лепило се разля по очите му и те почнаха да трепкат в полусън.
А когато се съмна и децата вече шумно заприиждаха, бай Тано лекичко дръпна Мирон и викна:
— Миронеее, ставай! Чаят кипна!