Ерика Суайлър
Книга на тайните (1)

1
20 юни

Кацнала на ръба на пропастта, къщата е в опасност. Снощната буря вилня по брега, разпени водата и остави по плажа разхвърляни пластмасови бутилки, водорасли и черупки от мечоопашати^[1]. Мястото, където съм прекарал целия си ивот, едва ли ще преживее сезона на есенните бури. Стрити на пясък останки от домове и съдби покриват дъното на залива на Лонг Айлънд, погълнати от ненаситната му паст. Гладен е.

Трябва да се вземат мерки — да се укрепят преградите, да се терасира парцелът, но уви. Заради апатията на баща ми получих в наследство къща, чиято поправка е твърде скъпа за библиотекар в Напоусет. И все пак ние, библиотекарите, сме известни с находчивостта си.

Вървя към дървеното стълбище, което се спуска по скалата и потъва в пясъка. Тази година още не са ми излезли мазоли и стъпалата ме болят, когато срещат острите зъби на камънака. Здравите ходила са сред най-важните неща по северните брегове на океана. Като деца със сестра ми Енола бягахме боси по цяло лято, докато асфалтът омекне под краката ни от жегата. По тези места виреят само местните.

Долу, в подножието на стълбището, ми маха Франк Макавой и поглежда към скалата. С него е и лодката му — красива, сякаш изваяна от цяло парче дърво. Франк е рибар и добър човек, ирландец. Приятел е на семейството ми, отпреди да се родя. Прекарал е много години на слънце и когато се усмихне, груби бръчки осейват лицето му. Веждите му са извити нагоре и се губят под периферията на износена сламена шапка, която никога не слиза от главата му. Ако баща ми беше доживял до шейсет, може би щеше да изглежда като Франк: същите пожълтели зъби, същите червеникави лунички.

Докато гледам Франк, в главата ми нахлуват спомени. Като малък пропълзявах под дървата, стъкнати за кладата на плажа, а с голямата си ръка той ме дръпваше от пътя на падаща цепеница. Баща ми, наведен над барбекюто, печеше царевица. Във въздуха се носеше миризма на изгоряла шума и свила, докато Франк ни занимаваше с рибарски истории. Разбира се, лъжите му бяха опашати. Майка ми и жена му го окуражаваха, а смехът им стряскаше чайките. Сега от картинката липсват двама. Като гледам Франк, виждам родителите си. Сигурно и за него е трудно да ме погледне, без да се сети за покойните си приятели.

— Май бурята те е засегнала сериозно, Саймън — казва.

— Знам. Изгубих метър-два — омаловажавам ситуацията.

— Казвах аз на татко ти, че трябва да се заеме с преградите, да ги укрепи с няколко дънера.

Къщата на семейство Макавой е на няколкостотин метра западно от моята, по-навътре в сушата, с терасиран и залесен двор, който би спасил дома им от прииждаща вода.

— Татко не го биваше в слушането.

— Вярно. Но пък една-две кръпки на онази преграда щяха да ти спестят куп главоболия.

— Знаеш го какъв беше.

Мълчание. Примирение. Франк рязко поема въздух през зъби и се чува свистящ звук.

— Сигурно си е мислел, че ще има повече време за ремонти.

— Сигурно — отвръщам. Кой знае какво си е мислел баща ми.

— През последните години приливите са по-високи от обичайното.

— Знам. Не мога да оставя нещата така за дълго. Ако се сетиш за някой доверен човек, ще съм благодарен да ме свържеш с добър майстор.

— Разбира се. Мога да ти пратя един. — Франк се почесва по врата. — Но да ти кажа честно, няма да е евтино.

— Вече нищо не е евтино.

— Така е.

— Може да се наложи да я продам.

— Не ми се иска да стигаш дотам.

Франк се мръщи и придърпва шапката над челото си.

— Поне земята струва нещо, дори къщата да си замине — казвам.

— Помисли си.

Франк е наясно с финансовите ми ограничения. Дъщеря му Алис също работи в библиотеката. Хубавата червенокоса Алис е взела усмивката на баща си и има подход към децата. Работи с хора по-добре от мен, затова отговаря за организирането на събития, докато аз съм в справочния отдел.

Но с Франк не сме тук заради Алис, нито за да обсъждаме участта, която грози къщата ми. Дошли сме, за да се заловим за работа, която вършим вече повече от десетилетие: слагаме шамандури, с които ограждаме зоната, безопасна за плуване. Бурята беше толкова силна, че изхвърли шамандурите заедно с котвите им на брега — купчина ръждясали вериги и оранжеви въжета, окичени с морски жълъди. Нищо чудно, че загубих част от земята си.

— Ще започваме ли? — питам.

— Давай, тая работа само нас чака.

Събличам ризата си, мятам веригите и въжетата на рамо и бавно навлизам в океана.

— Сигурен ли си, че не искаш помощ? — пита Франк. Дъното на лодката му стърже по пясъка, докато я избутва към водата.

— Няма нужда, ще се справя.

Мога да свърша работата и сам, но е по-безопасно Франк да е наоколо. А и той не е тук заради мен. Дошъл е по същата причина, поради която и аз влизам в тези води всяка година — за да почете майка ми Полина, която се удави точно тук.

Като за юни заливът е направо леден, но щом се потапям във водата, стъпалата ми прилепват така добре към дъното, сякаш камъните по него са създадени, за да ходя по тях. Веригите и котвите ме забавят, но Франк описва кръгове с греблата и поддържа темпото. Влизам навътре, докато вълните достигнат гърдите, а после и шията ми. Точно преди да се потопя, издишвам докрай и поемам дълбоко въздух, както ме бе научила майка ми една топла сутрин в края на юли и както аз на свой ред бях научил сестра си.

Номерът със задържането на дъха е в това да си жаден.

— Издишай рязко и докрай! — тихо шепнеше мама точно до ухото ми.

В плитчините гъстата й черна коса се виеше като река. Бях на пет. Мама натисна корема ми, докато почти го глътнах, а пъпът ми едва ли не се залепи за гръбнака. Притискаше силно и впиваше в кожата ми острите си нокти.

— Сега вдишай. Бързо, бързо! Разшири гръдния си кош! Представи си как се раздува. — Поемаше дълбоко въздух, тънките й ребра изпъкваха, а коремът й се издуваше като буре. Белият й бански сияеше ослепително във водата. Трябваше да примижавам, когато гледам към нея. Мама почукваше с пръст по гърдите ми. Туп-туп-туп. — Дишаш плитко, Саймън. Ако дишаш така, ще се удавиш. Не поемаш въздух с корема си.

Нежно докосване. Лека усмивка. Майка ми казваше да си представя, че съм жаден, че съм празен, с пресъхнала уста, и да се нагълтам с въздух. Да разтегна широко гръдния си кош и да вдишам жадно и дълбоко. Когато коремът ми се издуеше като балон, тя прошепваше: „Прекрасно. Прекрасно! Сега се гмуркаме!“

Сега се гмуркам. През водата се процеждат меки лъчи като ореол около лодката на Франк. Понякога чувам как мама се носи във водата и я зървам за миг зад воал от водорасли; черната й коса се мярка сред облаци от морска растителност.

Дъхът ми се разстила като фина мъгла по кожата.

Майка ми Полина играеше в цирка, беше гадателка, асистентка на фокусник и гмуркачка, така че изкарваше прехраната си, като задържаше дъха си. Научи ме да плувам като риба и караше баща ми да се усмихва. Често изчезваше, сменяше работата си или пък работеше на две-три места едновременно. Спеше по хотели само за да пробва как е в различни легла. Баща ми Даниъл беше механик и неин верен пристан. Оставаше у дома и очакваше завръщането й с неизменна усмивка, за да чуе онова нейно „скъпи“.

„Саймън, скъпи.“

И мен наричаше така.

В деня, когато тя влезе във водата, бях на седем години. Опитвал съм се да го забравя, но се превърна в най-милия ми спомен за нея. Остави ни на сутринта, след като направи закуска: твърдо сварени яйца, които трябваше да чукнеш в ръба на чинията и да обелиш с нокти, докато в пръстите ти се забиват парченца яйчени черупки. Обелих яйцето на сестра ми и го надробих, за да е по-удобно за детските й ръчички. Сухи препечени филийки и портокалов сок. В утринните часове на летните дни сенките изглеждат по-тъмни, лицата — по-бледи, а хлътнатините — по-отчетливи. Полина беше като лебед онази сутрин — прекрасна, но не на място. Татко отиде на работа в завода. Мама остана сама с нас. Наблюдаваше ме и кимаше, докато нарязвах яйцето на Енола.

— Ти си добър батко, Саймън. Грижи се за Енола. Ще се опита да ти избяга. Обещай, че няма да й позволиш.

— Няма.

— Чудесно момче си ти. Изненадваш ме. Ти си моята изненада.

Стенният часовник тиктакаше. Майка ми потропваше с крак по балатума, тихо отмерваше времето. Енола се омаза с яйце и трохи. Докато ядях, се борех да опазя сестра си да не се изцапа.

След малко мама се изправи и приглади с длани жълтата си лятна пола.

— Сбогом, Саймън. Сбогом, Енола.

Целуна сестра ми по бузата и притисна устни към главата ми. Помаха за довиждане, усмихна се и тръгна. Тогава си помислих, че отива на работа. Как да предположа, че „сбогом“ е значело наистина „сбогом“? В кратките думи се крият тежки мисли. Когато ме е наблюдавала онази сутрин, е разбрала, че ще се грижа за Енола. Знаела е, че няма да я последваме. Съзряла е единствения миг, в който е можела да си тръгне.

Малко по-късно, докато с Алис Макавой си играехме с колички на килима в дневната у тях, майка ми се удавила в залива.

Напредвам във водата, бутам с гърдите напред и вкопавам пръстите на краката си в пясъка. След няколко метра пускам една от котвите и тя издрънчава приглушено. Поглеждам сянката на лодката. Франк се тревожи за мен. Греблата пляскат във водата. Какво ли е да дишаш вода? Представям си лицето на мама, изкривено от усилие, но продължавам да вървя, докато дойде ред на следващата котва. После издишвам докрай въздуха от дробовете си и тръгвам към брега, като се опитвам да остана възможно по-дълго стъпил на дъното — игра, с която Енола и аз се развличахме понякога. Когато ми става твърде трудно да пазя равновесие ходом, започвам да плувам. Загребвам уверено с ръце, поря вълните на залива и се плъзгам като някоя от лодките на Франк. А щом успявам да стъпя на дъното изправен, изцяло покрит от водата, правя нещо специално за Франк.

„Бавно, Саймън — казваше майка ми. — Дръж очите си отворени, дори да парят. Боли повече, когато излизаш, отколкото като влизаш, но ги дръж отворени, без да мигаш.“ Солта дразни, но мама никога не мигваше — поне във водата, и особено когато въздухът за първи път лъхаше в лицето й. Беше като подвижна скулптура.

„Не вдишвай, дори когато носът ти е над повърхността. Ако вдишаш твърде бързо, ще нагълташ солена вода. Чакай! — казваше ми и задържаше думата като обещание. — Чакай, докато устата ти също е над повърхността, но вдишай през носа, иначе ще изглеждаш уморен. Не бива никога да показваш умора. Накрая се усмихни!“

Макар че устата й беше малка, а устните — тънки, усмивката й беше по-широка от океанския простор. Научи ме как да се покланям: с високо вдигнати ръце и изпъчени гърди — като жерав, готов за полет. „Публиката обича или дребни хора, или много високи. Не се покланяй от кръста като актьор, така прерязваш фигурата си. Накарай ги да те мислят за по-висок, отколкото си. — Мама ми се усмихваше между вдигнати ръце. — А ти ще си много висок, Саймън.“

Кратко кимване към невидимата публика. „Бъди любезен. Винаги.“

Няма да се покланям, не и пред Франк. Последният път, когато се поклоних, беше като обучавах Енола, а солената вода така бе възпалила очите ни, че сякаш се бяхме били. Все пак се усмихвам, поемам дълбоко въздух през носа си, отпускам гръдния кош и изпълвам корема си с въздух.

— Помислих, че ще трябва да влизам да те вадя — провиква се Франк.

— Колко време мина?

Възрастният мъж поглежда ръчния си часовник с напукана кожена каишка и въздъхва:

— Девет минути.

— Мама можеше да стои под вода единайсет.

Изтърсвам водните капки от косата си и потропвам с крак, за да излезе и водата от ухото ми.

— Никога не съм ви разбирал — промърморва Франк, докато вади греблата и ги мята на дъното на лодката.

Увисва въпросът, който никой от двама ни не би произнесъл: „Колко дълго се дави някой, който умее да задържа дъха си?“

Обличам ризата си, а по нея е полепнал пясък. Бонусът на живота на океанския бряг: пясъкът е винаги в косата ти, под ноктите, в гънките на чаршафите.

Франк върви след мен и пуфти, докато дърпа лодката.

— Трябваше да ти помогна — казвам, а той ме потупва по гърба.

— Ако не си давам малко зор от време на време, старостта ще ме застигне.

Бъбрим си за разни неща, свързани с пристанището. Франк се оплаква, че вече всички лодки се правят от фибростъкло. Прехласнато си спомняме за „Вятърната мелница“ — състезателната яхта, която притежаваха Франк и баща ми. След като мама се удави, татко продаде яхтата без обяснения. Беше гадно от негова страна да постъпва така с Франк, но пък приятелят му можеше да я откупи, ако толкова искаше. Избягваме да говорим за къщата, макар да е ясно, че го притеснява готовността ми да я продам. Ако има начин, бих я запазил. Разменяме си любезности за Алис. Казвам му, че я наглеждам, макар че тя няма нужда от наглеждане.

— Как е онази лудетина, сестра ти? Установи ли се някъде?

— Доколкото знам, не. Честно казано, не знам дали въобще някога ще стане.

Франк се усмихва. И двамата мислим едно и също: Енола е неспокойна душа като майка ми.

— Още ли гледа на карти таро^[2]? — пита ме.

— Справя се някак. Работи в пътуващ цирк.

След като приключваме с обсъждането на сестра ми, вече сме отметнали всички дежурни теми за разговор. Подсушавам се и вдигаме лодката върху подпората.

— Прибираш ли се? — питам. — Ще повървя с теб.

— Времето е хубаво — отговаря Франк, — мисля да поостана тук.

Ритуалът приключва. Разделяме се, след като сме удавили призраците си.

Изкачвам се обратно по стълбището, като избягвам отровния бръшлян, който се е увил около парапета и е превзел цялата скала, защото никой не го разчиства. Всичко, което задържа пясъка на място, е ценно, пък било то и плевел. Пресичам обраслата с трева поляна към къщи. Като много от къщите в Напоусет и моята е с колониална архитектура от края на XVIII век. Допреди няколко години, преди да я отвее североизточният вятър, до входната й врата висеше табела, която обозначаваше постройката като историческо наследство. Къщата на Тимъти Уобаш. Олющена бяла боя, четири криви прозореца и килнато стълбище — видът на дома ми говори за дългогодишно пренебрегване и липса на средства.

На избелялото най-горно стъпало (и то мен чака) стои пакет, който подпира мрежата на вратата. Раздавачът все забравя вратата отворена, въпреки че многократно съм му оставял бележки да не го прави. Последното, с което ми се занимава, е да прикачам обратно към пантите вратата на къща, която дори по времето на построяването си не е можела да се похвали с прави ъгли.

Нищо не съм си поръчвал и не мога да се сетя кой би ми изпратил каквото и да е. Енола рядко се задържа на едно място достатъчно дълго, че да изпрати нещо повече от картичка. А дори и картичките й не са надписани.

Пакетът е тежък, грубоват, адресиран е с колебливия почерк на възрастен човек — запознат съм с този вид почерци, тъй като повечето посетители на библиотеката попадат в тази възрастова група. (Което ми напомня да поговоря с Джанис за допълнително заплащане. Нещата може и да не изглеждат толкова зле, ако успея да закърпя преградата. Няма да искам повишение, само еднократен бонус — за дългия ми стаж, може би.) Подателят не ми е познат — някой си М. Чърчуори от Айова. Разчиствам купчината вестници от бюрото си: статии за пътуващи циркове, които съм събирал през годините, за да съм в час с живота на сестра ми.

В кутията има старателно опакована книга със солиден размер. Още преди да я отворя, по острата миризма на мухъл се досещам, че ще се докосна до стара хартия, дърво, кожа и лепило. Увита е във вестници и салфетки. Когато ги отстранявам, пред очите ми се разкрива тъмна кожена подвързия, която някога е била покрита със сложни спираловидни орнаменти, а сега е силно повредена от водата. Потръпвам. Книгата е много стара и не е редно да я пипам с голи ръце, но като виждам, че вече е била съсипана, се отдавам на тихия трепет да докосвам нещо историческо. Там, където хартията не е увредена, ръбовете й са меки и плътни. Благодарение на колекцията книги за китоловство на местната библиотека понякога ми се удава възможност да се занимавам с архивни ръкописи и реставрация, така че покрай работата си знам достатъчно, за да датирам приблизително дадена книга. Тази е от XIX век, или дори по-рано. Кой би ми я изпратил без предупреждение, освен ако не иска да я прочета? Подреждам документите и изрезките на бюрото си в две купчини, върху които слагам книгата. Тя заслужава специална стойка, но засега и това ще свърши работа.

В корицата е пъхнато писмо, написано с воднисто мастило от същия онзи човек с треперещ старчески почерк.

Уважаеми господин Уотсън,

Тази книга ми попадна като част от партида антики, която купих на търг. Повредите по нея я правят непродаваема, но едно име — Верона Бон — ме наведе на мисълта, че може да е интересна за вас или за вашето семейство. Книгата е прекрасна и се надявам да се грижите добре за нея. Моля, свържете се с мен, ако имате въпроси, на които смятате, че бих могъл да отговоря.

Подписано е от някой си господин Мартин Чърчуори от „Чърчуори и син“ — търговец на книги, специалист по антикварни и употребявани томове. Има и телефонен номер.

Верона Бон. Нямам представа какво търси името на баба ми в тази книга. Била е пътуващ артист също като майка ми и в живот като нейния едва ли е имало място за подобен предмет. Отгръщам страница с върха на пръста си. Хартията почти пропуква от напрежение. Трябва да взема ръкавици и поставка. Страницата е изписана с красив засукан почерк и подобно на старинна гравюра има купища орнаменти и заврънкулки, заради които текстът се чете трудно. Изглежда, това е дневник на някой си господин Хермелиус Пийбоди или счетоводна книга, свързана с нещо, което съдържа думите „подвижни“ и „чудеса“. Всичко друго е повредено от водата или скрито в дебрите на любовта на господин Пийбоди към калиграфията. Разгръщам набързо останалите страници и попадам на рисунки на мъже и жени, сгради и чудновати фургони със заоблени покриви — всичките в кафяво. Не познавам баба си. Починала е, когато мама е била малка. Майка ми не говореше за нея. Не разбирам как тази книга е свързана със семейството ми, но при все това е интересна.

Набирам телефонния номер, без да обръщам внимание на пиукането, което ме известява, че съм получил съобщение. След дълго звънене отговаря телефонен секретар и делови мъжки глас ме уведомява, че съм се свързал с „Чърчуори и син“, след което ме инструктира да оставя подробно съобщение за интересуващата ме книга, както и дата и час. Почеркът не ме е подвел — Мартин Чърчуори е възрастен човек.

— Господин Чърчуори, обажда се Саймън Уотсън. Получих книгата, която сте ми изпратили. Не съм сигурен защо сте го сторили, но проявявам любопитство. Днес е двайсети юни, часът е шест. Фантастичен екземпляр е, бих искал да узная повече за нея. — Оставям няколко телефонни номера: домашен, мобилен, служебен.

По улицата отсреща минава Франк, запътил се е към работилницата си с греда под мишницата. Трябваше да го помоля да ми даде пари назаем, а не да ми препоръчва майстор. Работници се намират лесно, но пари, с които да им се плати — не толкова. Трябва ми повишение. Или нова работа. Или и двете.

Примигващата лампичка привлича погледа ми. Ах, да, гласова поща. Вдигам слушалката и набирам кода. Отсреща чувам гласа, който най-малко съм очаквал:

Хей, аз съм. По дяволите, не се обаждам достатъчно често, за да мина само с „аз съм“, нали? Надявам се, че до теб има някой, който те поздравява с „Хей, аз съм“. Би било хубаво. Както и да е. Аз съм, Енола. Обаждам се, за да те предупредя: мисля да си дойда през юли. Ще се радвам да се видим, ако нямаш нищо против. Всъщност по-добре да нямаш против. Идвам си през юли, гледай да си у дома! Става ли? Чао!

Прослушвам съобщението още веднъж. Не се обажда достатъчно често, за да мине само с „аз съм“. Зад нея се чува глъч, разговори, смях, може би дори шум от въртележки и циркови атракции, но може и да си въобразявам. Няма точна дата, няма номер за връзка. За Енола времето не тече като за повечето хора. Изглежда й нормално да ме уведоми само за месеца, в който ще пристигне. Приятно е да чуя гласа й, но и се тревожа. Не се е обаждала повече от два месеца, а вкъщи не се е мяркала от шест години — от момента, в който обяви, че ако прекара още ден в тази къща с мен, ще се гръмне. Типично изказване за Енола, но и по-различно, защото и двамата знаехме, че наистина го мисли. Последните четири години, преди тя да замине, се грижех за нея, след като татко почина. Оттогава ми се обажда периодично и оставя неясни съобщения. Когато разговаряме, е за кратко и само ако тя се нуждае от мен. Преди две години звънна, за да се оплаче, че е хванала грип. Открих я в хотелска стая в Ню Джърси, наведена над тоалетната чиния. Останах с нея три дни. Тя отказа да се приберем у дома заедно.

Сега иска да дойде на гости. Защо не? Не съм докосвал стаята й, откакто замина, сигурно заради надеждата, че един ден ще се върне. Планирах да я превърна в библиотека, но все изникваше нещо по-спешно — поправка на течове, работа по електрическата инсталация, смяна на дограма. Ремонтът на отдавна изоставената от сестра ми стая не беше приоритет. Или поне това бе удобно извинение.

До телефона е книгата. Загадъчната й история ме примамва. Тази нощ няма да спя, което няма да ми е за първи път. Ще будувам и ще ме занимават едни и същи мисли — за къщата, за сестра ми, за пари. С пръст проследявам изящните извивки на буквата „Х“. Щом тази книга е намерила път до мен, трябва да разбера защо.