Н. К. Джемисин
Засенчено слънце (13)

12.
Второто изпитание

В съгласие със Закона и Мъдростта телата на мъртвите остават известно време непогребани. Никой не може да знае колко трае преселването в Ина-Карек без помощта на Бирник. Най-светлите умове на Гуджааре спорят по този въпрос от векове, но без конкретен резултат. Преобладава мнението, че съществува вероятност, макар и много малка, прибързаното унищожаване на плътта да обърка душата и да я запрати в сенчестите селения. Разбира се, жените са вън от подобна опасност, защото самите те са богини, които умеят да се оправят из дебрите на Ина-Карек. Техните тела се държат само по един ден, и то единствено от уважение, а момичетата без цикъл — два, понеже женската им сила е недоразвита. Мъжете обаче са си най-обикновени, затова Закона предписва техните тела да се държат минимум четири дни след смъртта, а и по-дълго, когато има саркофази и възможности за балсамиране. Единственото изключение, което допуска Закона, се отнася до мъжки тела с бирнически печат, както и до всички други лица, за чиито души се знае със сигурност, че са вече извън пределите на будния свят.

Изгориха Бирник Сонта-и две денонощия след смъртта му. Той не бе отдал Последна Дан; никой не знаеше какво е положението с неговата душа и дори дали тя все още съществува. Но го кремираха, все едно смъртта му е била пристойна и безукорна, тъй като противното би извикало въпроси, на които Хетава не можеше и не смееше да отговори. „Как е умрял?“ щеше да е най-лесният сред тях. Очакваха се много по-тежки: „Какъв е този ужасен сън, който го е убил?“, „Какво прави Хетава, за да го спре?“. А отговорът на последният — „Нищо, нищо не може да бъде направено“ — щеше да разруши покоя в целия град.

Вече имаше пет нови жертви.

Ханани стоеше пред Залата на Отдиха, една от сградите на жреците от Пътя на Лечителите. Това бе мястото за практикуването на най-сложните и смущаващи видове лечебна магия. Макар да се смяташе, че повечето нейни действия укрепват вярата на поклонниците, някои методики включваха отделяне на крайници от тялото, на бебета от майката и още по-зловещи неща. В конкретния случай не ставаше дума за нищо такова, само че видът на петима заспали, на които не може да се помогне, бе притеснителен сам по себе си.

Неколцина старши Лечители се движеха между леглата — преглеждаха сънуващите и им помагаха, доколкото им позволяваха силите. Недалеч от тях Мни-ини беседваше с групичка миряни. „Сигурно близки на петимата“ — помисли си Ханани. — „Какво ли би могъл да им каже?“

Погледна към вътрешния двор и забеляза, че погребалната клада на Сонта-и най-накрая е рухнала. Сънната Луна вече се издигаше високо, а бяха запалили кладата по залез-слънце. Неколцина зяпачи се мотаеха наоколо, докато гореше, но сега се разотиваха по един, по двама, сякаш угасването на пламъците им бе послужило като сигнал. Никой от тях не пророни дума, докато си тръгваха. Никой не проля и една сълза. Може би никой нямаше представа как да тъжи, понеже не се знаеше какво всъщност става с душата на Бирника.

— Чирак-Лечител.

Гласът на Учител Йехами. Белег за собственото й униние бе фактът, че когато го погледна, не изпита обичайния страх. Но пък сигурно и той се чувстваше като нея — в очите му липсваше привичната неприязън.

— Учител Йехами. — Тя склони глава пред него, а после погледна през открехнатата завеса към Залата на Отдиха. — Не съм влизала вътре.

Той погледна към входа, все едно бе най-последното нещо на света, за което можеше да се сети, и въздъхна.

— М-да, при тези обстоятелства става очевидно, че смъртта на момчето е била непредвидима. Утре заран ще уведомя Съвета, че възбраната ми е вдигната. Не се съмнявам, че ще одобрят решението.

Колко лесно било. Ханани се вторачи в него, загубила ума и дума. Но в този момент вятърът промени посоката си — полъх откъм кладата донесе аромат на тамян и ухание на дървесна смола, примесени с непогрешимата миризма на изгоряла плът. Каквато и приповдигнатост на духа да изискваше подобен миг, тя бе задавена още преди да се роди. Скоро щеше да може пак да лекува. Но каква полза от това, след като дори сънят се бе превърнал в отрова? Не намери сили да благодари на Йехами.

Той така или иначе май не й обръщаше внимание, вперил поглед в кладата. Облечен бе в официалната кафява роба на Учител, което означаваше, че вероятно е присъствал на погребението.

— Беше време, когато те мислех за най-сериозната заплаха срещу нашите традиции — заговори Йехами, без да отделя очи от погребалната клада.

Ханани се сепна.

— Мен ли?

— Теб. Нашата ходеща, дишаща капитулация пред Кисуа и нейните „по-висши“ порядки. — Въздъхна. — Техните жени не са богини, а най-обикновени слаби смъртни същества, които вършат една и съща работа с мъжете — и съответно понасят същите тегоби. Купуват си и си продават слугите като кокошки, старците им са бреме за тях… Не бих пожелал това на Гуджааре. — Той поклати бавно глава, а очите му отразяваха проблясъците от погребалната клада. — А в края на краищата ти си оставаш едно глупаво момиченце, което така и не ще познае женствеността. Като искаш да лекуваш, прав ти път — защо да те спирам? В сравнение с истинските опасности на тоя свят, ти си едно нищо. — Отвърна очи от кладата, но не погледна Ханани. — Явно Богинята е счела за уместно да ни напомни всичко това.

И си тръгна. Тя гледа подире му, докато кафявата роба се сля с мрака.

„… така и не ще познае женствеността…“

Какво означаваше това?

— Ханани.

„Ти си едно нищо.“

Отвори й се рана отвътре. Сричките на нейното име отекнаха в съзнанието й и тя се извърна към Мни-ини, който приближаваше входа на залата. Изглеждаше изтощен.

— Отивай си — каза той. — Нямаш никаква работа тук.

За един кратък миг, в очакване на нова болка, Ханани си помисли, че е чул последните думи на Йехами и е съгласен с него. Но ето че той добави с въздишка:

— Никой не е в състояние да помогне.

Тя привика пръснатите си мисли обратно към действителността.

— Сонта-и. Затова го е направил, нали?

Мни-ини кимна.

— Някой трябваше да опита. Бирниците са най-силните наркомансери в Хетава. Ако това нещо може да се срази с магия… — Той въздъхна отново. — Е, сега знаем, че не може.

„Сигурно сънувам“ — каза си Ханани.

През последните няколко дни всичко бе като в сън — навсякъде присъстваше усещането за нереалност, което будното съзнание нямаше сили да осмисли. В будния свят лошите сънища не се прехвърляха от душа в душа като някаква зараза, нито пък от тях умираха Бирници. Послушниците пък въобще не умираха, особено когато са умни, красиви и обичани.

В будния свят жените бяха богини по природа и същност, а не Слуги на Богинята.

Напрегна се, за да се съсредоточи. Мни-ини изглеждаше сломен от душевно изтощение — също като нея. Събудената от вида му загриженост отчасти пропъди собствената й несрета.

— Трябва да си починеш, Братко.

— Знам. Просто аз… Никога досега не съм бил толкова безполезен. Не съм свикнал така. — Разтърка очи и добави с въздишка: — Проклятие… за малко да забравя. Бирник Ниджири ми каза тая заран, че утре тръгваме.

— Тръгваме ли?

— Да. Отиваме някъде в пустинята, така че си облечи официалната роба върху всекидневните дрехи — ще те пази от слънцето. Приготвили са ни провизии и коне. Тръгваме по пладне от Детската къща.

В будния свят Бирниците не напускат Гуджааре. Ханани свъси вежди.

— Поради каква причина, Братко?

— Ниджири каза, че знаеш. — Любопитство прогони част от умората на Мни-ини.

Изпитанието. Сега? След като Сонта-и умря, а градът бе застрашен от порочна магия?

— Спомена само някаква задача, която очаква да изпълня — каза момичето, — но нищо повече. Първоначално смятал да я възложи на теб, но се отказал.

Мни-ини се намръщи.

— Какво ли е намислил, в името на безкрайните сънни селения? — въздъхна той. — Това момче се меси в чуждите работи повече от всички Бирници, които съм виждал. Явно Ехиру не е имал време да се справи с тая му черта.

Мни-ини затвори вратата към Залата на Отдиха и приближи Ханани. Кладата догаряше в далечината. Пред очите им се вдигна голям облак искри, завъртя се и затанцува в нощния въздух. Мни-ини докосна рамото на Ханани и двамата поеха към Залата на Лечителите, потънали в мълчание.

 

 

Когато на другия ден отиде в двора на Детската къща, Ханани завари повече хора от очакваното. На стълбите бе застанал Супериорът — наблюдаваше подготвянето на групата. Пазител Анарим разговаряше с възприел неговия сериозен вид млад чирак и трима други Пазители, които Ханани не познаваше. Мни-ини слушаше с угрижен вид някакъв храмов прислужник, който му обясняваше как се язди кон. Бирник Ниджири вече бе възседнал своя и се взираше в далечината изпод ръба на качулката си. Не обърна внимание на Ханани. Вътрешен импулс я подтикна да приближи и да докосне ръката му. Той примигна и се обърна към нея.

— Жалиш ли за Сонта-и? — Само четиридневие по-рано не би и помислила да се обърне с толкова личен въпрос към Бирник. Но така бе, преди да съзре истинския му образ в света на сънищата и да види как изпраща събрат на смърт. От израза на лицето му днес бе разбрала каква цена плаща той за всичко това.

Отправи й печална усмивка.

— Мисля, че е трябвало да станеш Бирник.

Тя сведе очи, прекомерно поласкана, само че като имаше предвид реакцията на Йехами и нему подобните на желанието й да стане Лечител, трудно й бе да си представи негодуванието, което щеше да се надигне, ако бе избрала Пътя на Бирниците.

— Нямам твоята сила, Бирник.

— Аз не съм силен. — Тя се намръщи при тези думи, а Ниджири погали шията на коня. — Още едно пътешествие в пустинята. Последния път… — Той замълча за миг, а сетне сви рамене. — Да, някои спомени са едновременно сладостни и болезнени.

Тя не можеше да си представи причина, поради която един Бирник ще се отправи в пустинята. Но преди да измисли възпитан начин да го попита, Мни-ини я забеляза и повика при себе си.

— Я нека тоя приятел те научи как се язди такъв звяр — кимна той към слугата, след като сам се опита — отново без успех — да възседне своя кон. Животното изцвили и стъпи встрани, а Мни-ини се оказа пак на земята. В яда си той тупна с длан по седлото. — Да не мислиш, че съм умрял да те яздя!

Преглътнал усмивката си, слугата се обади:

— Опитай пак, Лечител-господарю. — Обърна се към Ханани и остана втренчен в нея за момент. Тя чакаше. Мъжът се сепна и направи поклон над една ръка. — Насам, Лечител-ъ-ъ-господарке.

— Господарю — поправи го тя с усмивка, — макар никое от двете да не отговаря на действителността. Аз съм само чирак.

— Разбирам — отвърна слугата с още по-объркан вид отпреди, но за всеки случай се усмихна. — Яздила ли си кон досега?

— Да — отговори Ханани за очевидна изненада на Мни-ини. — Само че преди много години.

— Някои неща не се променят, Ле… чирак. Помниш ли как става?

Тя кимна и тръгна усмихната с мъжа към оседлания за нея кон — красиво светлокафяво създание, по-дребно от средния ръст, но с интелигентен поглед.

— Как се казва?

— Дака — отвърна слугата с явно задоволство. — Наполовина банбарка, но като видиш как се оправя в планините, веднага ще й го простиш.

Ханани кимна и потупа животното, докато заобикаляше откъм другата му страна. Стремената бяха спуснати ниско, за да улеснят възсядането на неопитни ездачи. Ханани бе благодарна за тази предвидливост, заради своя ръст и липсата на скорошен опит. Но се оказа, че някои неща наистина не се забравят, защото се метна на седлото така леко, както преди четиринайсет години, когато го бе сторила за последен път. Видял това, слугата подсвирна от удивление.

— В пустинята добрият кон може да наклони везната към живота или смъртта — каза той с широка усмивка. — Банбарци третират конете си като членове на семейството. Дават им имената на починалите си деца, слагат им украшения. Така че, отнасяй се към тази приятелка, както подобава.

Ханани се усмихна и зарови пръсти в гривата на Дака. Кобилата изви шия под ръката й.

— Нямай грижа за това.

С крайчеца на окото съзря Супериора да приближава коня на Ниджири.

— Сигурен ли си? — попита той Бирника съвсем тихо. Ханани го чу, само защото бе наблизо.

— Не съм. — В гласа му нямаше и следа от тъгата, доловена преди малко от момичето. Обичайната безстрастност на Бирник се бе завърнала. — Сигурен съм обаче, че ако седим със скръстени ръце, всички сме обречени.

Супериорът само въздъхна в отговор. Ханани не посмя да погледне към тях. Обърна се към Пазител Анарим, който бе вдигнал ръка, за да привлече вниманието на всички.

— Ще излезем от града през източната порта — съобщи той. — Тя се използва рядко, което ще помогне да не бием на очи, макар след това да се наложи обиколка покрай стените, за да поемем по югозападния път. Ще ни трябват два дни, за да стигнем планините, и още един — да ги прекосим. — Хвърли поглед към Ниджири. — Ще бъдем на мястото навреме.

Ниджири сведе глава и Ханани отново се запита какво ли са намислили Бирниците.

— Ще яздим по двама — продължи Анарим. — Трябва да си отваряме очите на четири дори в земите на Гуджааре, а колкото повече се отдалечаваме от града, толкова по-рисковано ще става. Аз и Дви ще водим. — Кимна към чирака си, а той му отвърна с припряност, която нямаше нищо общо с изписаната върху лицето му безстрастност. — Пазител Керкан и Бирник Ниджири ще подсигурят ариергарда, Пазители Емидже и Лемунеб — фланговете. Лечителите остават помежду ни в случай на опасност.

Ханани хвърли бърз и притеснен поглед към своя наставник и видя, че Мни-ини е също толкова разтревожен. Тя самата бе полско чедо, но не бе напускала града, откакто я бяха взели в Хетава. Мни-ини бе гражданин и доколкото й бе известно, през целия си живот не бе излизал от столицата.

Мни-ини въздъхна с ожесточение.

— Проклятие, Ниджири. Правя всичко възможно да запазя търпение, но ми дойде до гуша. Кога най-сетне ще кажеш каква е цялата работа?

Ниджири се усмихна, все едно очакваше този въпрос.

— Ще се видим с приятели, Мни-ини. Поне така се надявам.

— Надяваш се…

— Ще разберем, ако не ни убият. И ако, разбира се, изобщо се появят.

Мни-ини го гледаше втренчено. Все още усмихнат, Ниджири кимна към Анарим, който завъртя коня си и пое към портата, докато четирима послушници отваряха крилата й пред групата.

— След теб — обърна се Ниджири към Мни-ини. Смотолевил някаква ругатня, Лечителят смуши предпазливо коня си и хлъцна от изненада, когато той наистина взе, че потегли.

Бе ред на Ханани — Дака се впусна в жив тръс, сякаш нямаше търпение да я заведе към онова, което ги очакваше.