Джоджо Мойс
Корабът с булките (18)

Шестнадесета глава

Пране: на борда съществуват ограничени условия за пране… Никога не бива да се простира каквото и да било на люк, на врата или някъде, където може да се види отстрани.

„Инструкции за жените пътници“, кораба „Виктория“

Двадесет и пет дни

— Горкият. Това не е съдбата, която заслужаваш, както и да го погледнем. — Нежно докосна стената и му се стори, че усеща годините на борба, отекващи в метала. — Твърде добър си за тях. Твърде добър.

Изправи се, после хвърли поглед през рамо, осъзнал, че говори на глас на кораба, и притеснен да не би Добсън да го е видял. Заместникът му бе крайно обезпокоен от промените в обичайния ред, които правеше капитанът, и макар да му харесваше да изважда от равновесие по-младия мъж, той все пак разбираше, че има граници, които не бива да минава, иначе ще трябва да отговаря пред други.

На „Несломим“ нямаше и един квадратен сантиметър, който да не познава, нямаше и страница от историята му, която да не му беше известна. Бе виждал палубите му под вълните в Адриатика, когато огромният му корпус се подмяташе като платноходка в лапите на бурята. Беше управлявал кораба в Арктика през зимата на четиридесет и първа година, когато палубите бяха покрити с петнадесет сантиметра сняг, а оръжейните кули бяха толкова заледени, че се налагаше двайсетина моряци с куки и лопати да прекарват часове наред навън, за да ги поддържат използваеми. Бе държал руля и когато се биеха с пилотите самоубийци от летището на Сакишима Гунто, когато самолети камикадзе направо отскачаха от самолетната палуба, като я покриваха с огромни вълни от вода и самолетно гориво. Беше водил кораба в Атлантика, заслушан в тишината за зловещото ехо, което подсказваше за близостта на вражески подводници. Бе видял и как самолетната палуба се бе превърнала в огромен кратер, когато в началото на войната цели три самолета „Баракуда“ се бяха сблъскали във въздуха и се бяха стоварили отгоре й. Не беше сигурен, че може да преброи колко хора бяха загубили, на колко погребения в морето бе ставал свидетел и колко тела бяха погълнали водите. Беше видял кораба и в последния му час. Видя как палубата се килва, докато той потъва, повличайки със себе си и онези няколко мъже, за които му бяха казали, че вече са напуснали борда заедно с любимото му момче, чието тяло бе останало някъде в ада, който бълваше вонящ дим над повърхността — неговата смъртна клада. Когато носът потъна и вълните се сключиха над него, не остана никаква следа, че изобщо е съществувал.

Разположението на „Виктория“ бе същото като на неговия кораб близнак; имаше нещо почти зловещо в това, когато за първи път стъпи на борда. Известно време му бе неприятно. Сега изпитваше изключително чувство на дълг.

Бяха се свързали с него същата сутрин. Главнокомандващият на Британския флот в Тихия океан лично му бе телеграфирал. Шеговито му бе предложил да спре с боядисването до края на плаването: няма смисъл да се изтощават мъжете с излишни дейности по поддръжката. „Виктория“ щял да бъде прегледан основно на сух док в Плимут, преди да бъде преустроен и продаден на някоя търговска фирма или да бъде разглобен за скрап. „Нищо му няма на кораба“, бе телеграфирал той в отговор. „Горещо настоявам за първия вариант.“

Не беше казал на екипажа: подозираше, че повечето не правеха разлика на кой кораб са, стига в столовата да има достатъчно място, парите да се плащат навреме и храната да става за ядене. След края на войната и бездруго повечето щяха да напуснат флота завинаги. Той и старият кораб щяха да са просто мъглив спомен, когато се разказваха истории за войната по време на вечеря.

Хайфийлд въздъхна и предпазливо прехвърли тежестта си на болния крак. На следващия ден щяха да акостират в Бомбай. Нямаше да вземе под внимание препоръката на Главнокомандващия. Вече от няколко дни бе заповядал екипи от бояджии и моряци да освежат, боядисат и излъскат целия кораб. Във флота знаеха, че заетите моряци са по-малко предразположени към неприятности — а с товар като този на борда, това бе постоянна грижа. Нямаше да остане и едно болтче на кораба, в което да не може да се огледа.

Мъжете сигурно си мислеха, че нещо не е наред с него. Беше възможно и губернаторът на Гибралтар да забележи. Не беше глупак. „Проклет да съм, ако те оставя преждевременно“, безмълвно обеща той на кораба, стиснал здраво парапета. „Ще държа на теб, докато не ми окапят и двата крака.“

 

 

— Това, което трябва да направите, дами, е да смесите една равна супена лъжица яйчен прах с две лъжици вода. Оставете да престои няколко минути, докато прахът поеме цялата течност, после разбийте бучиците с дървена лъжица. Може да се наложи да действате енергично… с повече мускули, както се казва. — Тя огледа неразбиращите лица насреща си. — Това е английски израз. Не означава… не точно мускули.

Маргарет седеше с тетрадка в скута си и химикал в ръка. Беше се отказала да пише преди няколко рецепти, разсеяна от мърморенето около нея.

— Проститутка? Не вярвам. Флотът не би позволил такава да пътува с мъжете.

— Ами те не са знаели, нали? Не може да са знаели.

— Има най-различни неща, които можете да опечете с яйчен прах. С малко магданоз и кресон можете да приготвите доста… прилично подобие на бъркани яйца. Така че не се чувствайте ограничени само защото може да не разполагате с продуктите, с които сте свикнали у дома. Всъщност, момичета, определено няма да имате продуктите, с които сте свикнали.

— Но кой, за бога, ще се ожени за нея? Дали е бил някой от клиентите й?

— Ами ако не знае? Не мислите ли, че от флота трябва да му кажат?

Същото се приказваше из целия кораб. През изминалите няколко дни Франсис Маккензи, може би най-незабележимият пътник, който някога бе превозван на „Виктория“, бе станала най-печално известният. Онези, които бяха общували с нея, бяха силно впечатлени, че подобна скромна на вид млада жена имаше такова тъмно минало. Други смятаха историята за предишната й професия за изключително интересна и се чувстваха длъжни да я доразкрасят с информация, която никой още не бе в състояние да опровергае. Ако изобщо би поискал да го направи; следващото слизане на брега още бе доста далеч и несъмнено това бе най-смайващото нещо, което се бе случило по време на плаването досега.

— Чух, че е била във влака. Нали знаете, който са изпращали при войниците. Бил пълен с… такива жени.

— Мислите ли, че е трябвало да я проверят за болести? Знам, че са го правили на американските транспортни кораби. Имам предвид, че може да сме делили една баня с нея, за бога.

Маргарет едва се сдържаше да не ги прекъсне и да заяви на тези клюкарки, че не знаят какво приказват. Но проблемът бе, че и тя нямаше представа за истината.

Франсис не казваше нищо. В нощта на инцидента тя се бе оттеглила в стаята и бе останала в леглото, преструвайки се на заспала, докато другите бяха излезли навън сутринта, а често продължаваше да се прави, че спи и когато те се връщаха в каютата. Почти не бе проговорила, освен в краен случай. Беше дала вода на кучето. Беше отворила вратата леко. Попитала ги бе дали имат нещо против. Избягваше голямата столова. Маргарет не беше сигурна дали изобщо хапваше нещо.

Ейвис бе помолила, доста показно, да бъде преместена в друга каюта, а когато единственото друго свободно легло се бе оказало не по вкуса й, бе заявила високо, че не иска да има нищо общо с Франсис. Маргарет й бе казала да не се прави на глупачка и да не слуша всякакви измислени клюки, които изобщо не са верни.

Но беше трудно да я защитава с усърдието, което би желала, след като Франсис не правеше нищо, за да защити сама себе си.

И дори Маргарет, която обикновено не губеше лесно дар слово, трудно можеше да измисли какво да й каже. Подозираше, че е леко наивна в определено отношение, но някак си не можеше да си представи строго облечената, доста сдържана млада жена в ролята на „една от онези“. Единствените познания на Маргарет за подобни жени бяха от плаката със снимка в столовата на Денис Тимс със строгия надпис: „Венерическите болести — тихият убиец“; както и от уестърните, които бе гледала с братята си и в които всички жени седяха заедно в дъното на някой бар. Дали и Франсис беше носила рокли с тесни корсажи и прекалено много руж на лицето си, за да подмамва мъжете? Дали ги беше канила горе, за да си разтвори краката и да им позволи да правят каквото си поискат с нея? Тези мисли измъчваха Маргарет, придаваха друг нюанс на всеки разговор с Франсис, независимо от добрината и любезността, която момичето й бе показало досега. Осъзнаваше го и се срамуваше от това. Подозираше, че и Франсис го усеща.

— Е, аз пък смятам, че е отвратително. Честно казано, ако родителите ми знаеха, че пътувам с такива личности, изобщо нямаше да ме пуснат да се кача на борда. — Момичето пред нея изпъна рамене и потръпна престорено силно.

Маргарет се взираше в рецептите за яйчен прах в тетрадката си, в разсеяните драскулки.

— Човек почва да се чуди — обади се друго момиче до нея.

Маргарет набута тетрадката си в кошницата, стана и излезе от стаята.

Скъпа Дийна,

Не мога да ти опиша колко е забавно на борда — доста изненадващо, предвид обстоятелствата. Оказах се участник в конкурса „Кралица на «Виктория»“, титла, която се присъжда на онази от булките, която е доказала, че е по-добра от останалите във всички женски занимания. Би било хубаво да мога да покажа на Иън, че мога да бъда ценна за него и кариерата му. Досега съм спечелила точки за уменията си в занаятите, шева, музиката (пях „Шенандоа“ — публиката много хареса изпълнението ми) — и направо няма да повярваш, — конкурса за най-хубави крака! Бях със зеления си бански костюм и сатенените обувки в същия цвят. Надявам се, че няма да си против, че ги взех. Ти толкова рядко ги носеше, а ми се струва глупаво да ги пазиш „за специални случаи“, след като в Мелбърн има толкова ограничен светски живот след заминаването на Съюзническите сили.

Как си ти? В писмото си мама ме информира, че вече не си пишеш с онзи мил младеж от Уейвърли. Тя не споменава точно какво е станало — трудно ми е да си представя, че някой може да бъде толкова жесток, че да зареже така едно момиче. Освен ако не си е намерил друга, предполагам.

Мъжете са такава загадка, нали? Благодаря на бога, че Иън е предан и всеотдаен.

Трябва да вървя, скъпа сестричке. Съобщават по уредбата, че е време за къпане, и аз копнея да поплувам. Ще изпратя писмото от следващото пристанище, в което акостираме, и непременно ще ти разкажа за всичките си приключения там!

Твоя любяща сестра, Ейвис

Това бе първият път, в който на булките разрешаваха къпане в океана и предвид недостига на вода в последните дни, малко бяха онези, които не се възползваха максимално. Когато Ейвис довърши писмото си и тръгна към предната част на палубата, видя стотици жени, вече потопени в бистрата вода, пищящи и плуващи около спасителните лодки, докато свободните моряци и офицери се бяха надвесили над перилата, пушеха и ги наблюдаваха.

Още не личеше по нищо, че носи бебе. Ейвис се огледа с известна гордост — коремът й бе все така плосък, но в гърдите й имаше доста привлекателна пълнота. Нямаше да е някой от онези разплути китове като Маргарет, които пуфтяха и се потяха в ъглите с гротескно подути глезени като на слон. Тя щеше да се постарае да остане стройна и привлекателна до края. Когато коремът й порасне много, щеше да се оттегли в дома си, да се погрижи за красивата детска стая, без да се показва пред хората, преди да се появи бебето. Така постъпваха дамите.

Сега, когато вече не й се гадеше, беше сигурна, че бременността ще й се отрази чудесно: благодарение на постоянното излагане на слънце кожата й блестеше, а в русите й коси имаше нови светли кичури. Привличаше вниманието където и да отидеше. Беше се питала дали сега, когато състоянието й бе публично известно, не е редно да се прикрива повече, дали не е разумно да бъде по-скромна. Ейвис свали лятната си рокля и се поизпъна малко, за да е сигурна, че ще бъде видяна в най-добрата си светлина, преди да се излегне изящно на палубата, за да се пече на слънце. Ако не се брои онази нещастна история с Франсис — какъв обрат само! — и предвид постоянното увеличаване на точките й в съревнованието за кралица на „Виктория“, тя смяташе, че пътуването можеше да се отчете като успех.

 

 

Малко встрани оттам Никол се бе облегнал на една стена. Обикновено не пушеше на палубата, особено докато е на пост, но през изминалите няколко дни пушеше непрекъснато и с някаква мрачна решителност, сякаш повтарящото се действие можеше да прочисти мислите му.

— Ще поплуваш ли после? — Един от моряците, с който често играеха на флотския вариант на „Не се сърди човече“, се появи до рамото му. Мъжете щяха да бъдат допуснати във водата, след като и последната жена излезе оттам.

— Не. — Никол угаси цигарата.

— Аз ще плувам. Нямам търпение.

Никол любезно кимна.

Морякът махна с палец към жените.

— Тези жени. Гледай ги само как се забавляват. Напомнят ми за моите у дома.

— О.

— Имаме река, която минава покрай градината ни. Когато момичетата бяха малки, често ги водехме там в слънчевите дни и ги учехме да плуват. — Той замахна с ръка, сякаш плува, потънал в спомените си. — Когато живеят близо до вода, нали разбираш, трябва да знаят как да се задържат на повърхността. Така е най-безопасно.

Никол кимна и жестът му можеше да се изтълкува като съгласие.

— Понякога си мислех, че повече няма да ги видя. Много пъти ми е минавало през ума, ако трябва да съм честен. Не че е хубаво човек да се отдава на подобни мисли, нали, момко?

Въпреки волята си, Никол се усмихна на обръщението, с което го бе назовал по-възрастният мъж.

— И все пак… все пак. Хубавото предстои. — Дръпна силно от цигарата си, после я хвърли във водата. — Изненадвам се, че нашият Хайфийлд ги е пуснал във водата. Щях да кажа, че видът на толкова много женска плът ще му дойде в повече.

Следобедът бе слънчев и тих, както и през изминалите няколко дни. Под тях, в прозрачните води, две жени извиваха тела и пищяха, мъчейки се да се покатерят на една от спасителните лодки, докато други се бяха надвесили над корабните перила и подвикваха окуражително. Една изпищя високо, когато приятелката й я напръска с шепа вода.

Мъжът ги гледаше с благ поглед.

— Студенокръвен е този Хайфийлд. Винаги съм го казвал. Човек не може да има вяра на някого, който все иска да е сам.

Никол не каза нищо.

— Имаше период, когато бих скочил срещу всеки, който казва, че е лош капитан. Трябва да призная, че по време на конвоите се гордеехме с него. Но сега се вижда, че е загубил много. Самочувствието му го няма, нали, след „Несломим“?

Възрастният мъж нарушаваше негласното споразумение между екипажа да не се говори за случилото се онази нощ, какво остава да се коментира кой може да е виновен. Никол не отговори, само поклати глава.

— Не можеше да раздава заповеди. Не и в критичния момент. Виждал съм го и преди — някои хора просто искат да свършат всичко сами. Мисля си, че ако главата му си беше на мястото в онази нощ, можеше да прехвърли командването и щяхме да спасим много мъже. Беше се затворил в себе си. Не гледаше в голямата картина. Това е нужно за един капитан — способност да види цялата картина.

Ако някой му даваше по шилинг за всеки дървен философ, когото бе срещал през годините си на служба, мислено отбеляза Никол, сега щеше да е богат.

— Все си мисля, че е някаква шега от страна на висшето командване, че му дадоха да командва кораб близнак, който да прибере у дома… Не… Не мисля, че можеш да опознаеш човек, докато не си го видял сред близките и скъпите му хора. Служил съм под негово командване пет години и не съм чул никой да го защити и похвали.

Останаха мълчаливи известно време. Накрая, осъзнал, че разговорът им бе почти едностранчив, мъжът попита:

— Сигурно се радваш, че ще видиш семейството си, нали?

Никол запали нова цигара.

Нея я нямаше. Но и не очакваше да я види.

Бе останал да лежи буден през остатъка от онази нощ, докато думите на Джоунс го измъчваха почти толкова, колкото и усещането за собственото му предателство. Бавно, с отминаването на нощта и наближаването на утрото, неверието му се бе изпарило, постепенно заместено от събраните в обща картина странности и необясними неща в поведението й. Застанал в дълбините на кораба, той бе искал да чуе как тя възмутено отрича; искал бе да види оскърблението й от такава обида. Но нямаше нищо. Сега искаше тя да му даде обяснение — сякаш по някакъв начин го бе подвела.

Нямаше нужда да задава никакви въпроси, за да си изясни чутото; не и към нея поне. Когато се върна в столовата, мъжете още я обсъждаха. Малка дивачка била по онова време, обясняваше Джоунс Уелсеца, навел се ниско от хамака си за цигара. С цял тон грим по лицето, сякаш някоя от другите жени я е намазала, за да се пошегуват с нея.

Никол бе замрял за миг на прага, чудейки се дали да се обърне и да си тръгне. Не беше сигурен какво го накара да остане.

На Джоунс, явно, му я били предложили, но той отказал. Не му харесала като тяло: „Слаба като вейка“, поясни той, „с никакви гърди“. И защото била пияна, каза той. Набърчи устни, сякаш му бяха предложили нещо противно.

Управителят я пратил горе с един от приятелите му, но тя се спънала по стълбите. Всички се засмели: имало нещо ужасно смешно в кльощавото момиче с тонове грим по нея, пияно като смок, с подгъващи се крака. Всъщност, каза той, с по-сериозен тон:

— Стори ми се, че е малолетна, ако ме разбирате за какво говоря? Хич не ми се щеше да ме арестуват.

Дакуърт, явно познавач в областта, се бе съгласил с него.

— По дяволите, братле. Сега изобщо не би предположил, нали? Изглежда студена като лед.

Дакуърт отново се бе съгласил. Ако двамата не я бяха познали, никой нямаше да разбере.

Никол бе започнал да развива хамака си. Мислеше да се опита да поспи малко преди следващия си пост.

— Гледай сега, Никол — разнесе се гласът на Джоунс зад него. — Дано не си мислиш да се пъхнеш в стаята й набързичко после. Трябва да си пестиш парите за твоята госпожа. — Тук избухна в смях. — А пък и тя сега изглежда доста по-добре. По-изискана. Сигурно ще ти струва цяло състояние.

Представи си как го удря. Някъде дълбоко в себе си, необяснимо, искаше да направи същото и с нея. Вместо това само се усмихна иронично с усещането, че е участвал в някакво предателство, след което се скри в кабинката да се измие.

Нощта се бе спуснала. „Виктория“ се носеше напред в черните води, безразличен към времето или сезона, към настроенията или проблемите на пътниците, докато огромните двигатели покорно бумтяха във вътрешността му. Франсис лежеше в леглото си, заслушана в познатите вече звуци, в последните съобщения по радиоуредбата, прошепнатите разговори и колебливи стъпки навън, които й подсказваха за приготовленията за сън на пътниците, чуваше и подсмърчанията и пъшкането, забавеното дишане, което показваше, че същото се случва и с другите две жени в каютата й. Звуците на тишината, на самотата, звуци, които означаваха, че отново е свободна да диша. Същите, които, изглежда, бе очаквала да чуе през доста голяма част от живота си.

А навън, едва различими за опитното й ухо, стъпки от два крака, които се наместват пред вратата на коридора.

Той се появи в четири след полунощ. Чу го да промърморва нещо на другия пехотинец, докато си предаваха поста; чу и заглъхващото ехо от стъпките на другия, който отиваше към някоя столова или да спи. Заслуша се в мъжа отвън, както го бе правила сякаш стотици нощи досега.

Накрая, след като вече не можеше да се сдържи, тя стана от леглото. Невидима за двете спящи жени отстрани, тя отиде на пръсти до металната врата с уверени и тихи стъпки в мрака. Точно преди да я достигне, тя застана неподвижно, затворила очи, сякаш изпитваше болка.

После пристъпи напред и тихо, предпазливо, постави лице до вратата. Бавно облегна цялото си тяло — бедрата, корема, гърдите, разперила длани от двете страни на главата. Усещаше хладния метал през тънката си нощница, невъзмутимата му солидност.

Ако извърнеше глава и притиснеше ухо до вратата, направо можеше да чуе дишането му.

Дълго стоя така в мрака. Една сълза се търкулна по лицето й и падна върху босия й крак. Последва я друга.

Навън, с изключение на глухото бучене на двигателите, имаше само тишина.