Дженифър Донъли
В морските дълбини (29)

Двадесет и осем

Сякаш плуваха в мед. Сребрист мед.

— Нийла? Нийлс, къде си? — повика я Серафина разтревожена.

— Тук съм. Гадост. Това не ми харесва, Сера.

Нийла плуваше след нея, опитваше се да я настигне. Дори дишането беше трудна работа в течното сребро, какво оставаше за плуването.

Сера погледна назад към огледалото. Виждаше какво става от другата му страна. Трахо бе в стаята й. Беше побеснял. Хората му бяха изкъртили вратите на един гардероб и преобърнали леглото, за да ги открият. Докато двете русалки ги гледаха, Трахо надникна в огледалото и после го удари с юмрук. Серафина потръпна. Нийла я дръпна.

— Мисля, че ни вижда — каза тя.

— Дори да е така, не може да стигне до нас. Не може да плува през стъклото.

— Хм, Сера? А ние как успяхме?

— Не знам — отговори Серафина. — В момента по-важният въпрос е дали можем да излезем от него.

Двете русалки се обърнаха и огледаха странното място, на което бяха попаднали — бляскава правоъгълна зала, която сякаш нямаше край. Беше пълно с витрини. Седяха, отпуснати по столове и пейки или стояха неподвижно, с клюмнали глави. Няколко лежаха по лице върху мраморния под, безжизнени като захвърлени играчки. Витрините, тези духове на суетните терагоги, чиито души бяха хванати в огледалото, безкрайно жадуваха възхищение. Без него изпадаха в апатия.

От тавана висяха кристални полилеи, а стените бяха покрити с огледала във всякакви размери и форми. Някои бяха богато украсени. Други бяха семпли и модерни или пък с рамки от ценни метали, инкрустирани със скъпоценни камъни. Имаше и такива, чиито рамки бяха от евтина пластмаса.

— Сигурно са хиляди — промълви Нийла и докосна едно огледало. — Кое ще изберем? Къде отиваме?

Сера забави отговора си. Накрая каза:

— При йелите.

— Сериозно ли?

— Време е да спрем да бягаме от всички проблеми и да започнем да плуваме към нещо.

— Знаеш ли как се стига дотам? Защото аз не знам.

— Знам. Горе-долу. „Река Олта“, ми каза Вража. В черните планини. Две левги след Момин скок, във водите на Малакостраките. Следвайте костите.

— Добре, но как ще стигнем оттук?

— Не знам. Но знам друго: омръзна ми да се страхувам. Омръзна ми да ме преследват. Омръзна ми от Трахо и онези гоги с харпуните. Няма да допусна те да решават какво ще ни се случи. Ние решаваме. Хайде.

Тя поведе Нийла към едно от огледалата. Притиснаха лица към стъклото. То започна да поддава, да се топи около тях — точно като огледалото в двореца на дука. От другата страна се виждаше спалнята на човешко момиче. Те още не я бяха видели, но тя ги видя и нададе пронизителен писък. Те бързо се дръпнаха от огледалото.

— Най-добре да не опитваме този начин отново, за да не се изтърсим на пода в нечия терагогска стая — реши Серафина. — Ако ще плуваме към йелите, ще трябва да намерим огледалото, което използва Вража.

— Успех — пожела й Нийла, загледана в безкрайния коридор от огледала. — Трябват ни насоки или карта.

— Може да попитаме витрините как да се движим тук — предложи Серафина.

— Добре, но бързо — съгласи се Нийла нервно. — Настръхвам от това място.

Серафина заплува към една витрина — жена в тясна златиста рокля с къса коса и пухкави червени устни.

— Здравейте. Извинете…

Не получи отговор.

— Колко е красива — каза Серафина сякаш на себе си. Знаеше как да съживи витрина. — А роклята й е направо разкошна.

Витрината си пое дъх и отвори очи. Бледите й страни порозовяха.

— О, благодаря ви! — каза тя и се поизправи в стола си. После се намръщи. — А как намирате косата ми?

— Прекрасна е! — възкликна Серафина. — Моля ви, госпожице…

— Жозефина.

— Знам защо настръхвам от това място — каза Нийла изведнъж. — Тук няма деца.

— Разбира се, че няма — каза Жозефина. — Дрол Оладелго мрази децата.

— Защо? — попита Нийла.

— Защото са толкова силни, толкова безстрашни. Малките им гръбначета са от стомана. Отнема години да омекнат. Страхът се загнездва в хората едва когато пораснат, разбирате ли?

— Гръбначета? — повтори Нийла, объркана.

— Кой е Дрол Оладелго? — попита Серафина.

Витрината изви глава и погледна зад тях.

— Шшт! Ето го, идва! Внимавайте! — предупреди тя. — Не го допускайте близо до себе си, иначе и вас ще заключи в огледалото.

Русалките се обърнаха и видяха към тях да се приближава дебел плешив човек с червена копринена роба и сини велурени пантофи.

Той разтвори ръце като за прегръдка, с широка усмивка на устните.

— Ад, о! Ад, о! Мя ещ! Мя ещ! Анарх! Анарх!

— Това някакъв спортен поздрав ли е? — прошепна Нийла на Серафина.

— Хартс със инлъп ас онругис! Етевд и! Хартс нечос, несукв, нетселерп! — възклицаваше човекът, потривайки пухкавите си ръце.

— Много съжалявам, господине, но не ви разбираме — каза Серафина.

Мъжът притисна ръка до гърдите си.

— Хиляди извинения! Говорех на рурсуски, общият език на огледалното царство Вадус — той се поклони ниско. — Дрол Оладелго, на вашите услуги. Добре дошли в Залата на въздишките.

Серафина за секунди взе решение. Вече знаеше какви опасности се крият в разкриването на истинската й самоличност пред непознати.

— Много ми е приятно — каза тя. — Аз съм София… а това е Нур.

Мъжът й се усмихна мазно и разкри две редици заострени зъби.

— Тук не е нужно да се преструвате, милички мои! В пълна безопасност сте. Аз знам кои сте. Славата ви се носи далеч пред вас — заяви той. — Виждам, че сте разговаряли с една от витрините ми. Много любезно от ваша страна. Те обожават почитателите. Комплиментите никога не им стигат. Елате да се запознаете с още няколко.

Той пристъпи към млада жена с рокля от дамаска с квадратно деколте и заострен в долната част корсаж. Лицето й беше мъртвешки бледо.

— Това е нашата скъпа Катрин. Озовала се е тук, защото тенът й бил по-тъмен, отколкото било модерно по нейно време, и тя се тревожела, че трудно ще си намери съпруг — заразказва той.

Катрин се усмихна и Серафина видя, че зъбите й са черни. Оладелго прокара пръст по бузата й и го обърна към русалките. Беше покрит с лъскаво бяло вещество.

— Венецианско белило. Дамите през Ренесанса го използвали, за да избелват кожата си. И успявали, милички! За жалост, от него зъбите им изгнивали, а телата им отслабвали. Било направо тъпкано с живак и я отровило — довърши той радостно.

Пристъпи към друга жена. Тя бе облечена с рокля с висока яка и бухнали ръкави. Дълбоко хлътналите й очи с празен поглед приличаха на две черни дупки в лицето.

— А ето и нашата прекрасна Алис, която ядяла арсеник, смесен с оцет, за да подобри тена си. Годинките й напредвали — била навършила цели двадесет и три и се притеснявала, че губи красотата си. Арсеникът бил върхът на модата през деветнадесети век. Повръщането и конвулсиите, които предизвиквал, били малко плашещи, но с радост мога да ви кажа, че Алис не се отказвала и накрая успяла. Няма нищо по-бледо от трупа, нали така?

Той с усмивка ги поведе към трета витрина. Русата й глава висеше под неестествен ъгъл към рамото й.

— Да не забравяме и нашата сладка Лидия. Бе-ла-до-на — изрече той, сякаш всяка сричка му доставяше удоволствие. — Означава красива жена. Лидия се бояла любимият й да не я напусне заради друга, затова започнала да си слага капки от беладона в очите, за да се разширят зениците й. Викторианските мъже намирали чернооките дами за истински неустоими, ще знаете. Струва ми се обаче, че не е била толкова красива, когато загубила зрението си заради отровата, паднала по стълбите и си счупила врата.

Оладелго се усмихна на Серафина. Обиколи я.

— Чудя се, малка принцесо, вие от какво се боите? — запита той.

По гърба на Серафина пробяга ледена тръпка и тя усети как студените му пръсти пощипват всеки от прешлените й.

— О, не — измърмори той. — О, но това никак не е хубаво. Прекалено си силна. Трябва да поразмекна това нещичко, иначе ще си умра от глад — каза си.

— Спрете! — викна Серафина ядно. — Махнете си ръцете от мен!

Тя се опита да отплува от него, но откри, че не може да помръдне. Опашката й внезапно беше натежала като камък. Течното сребро я държеше здраво.

— Нийла, не мога да помръдна! — извика тя, обзета от паника.

Нийла понечи да заплува към нея.

— Не! Стой далеч от мен! Ще хване и теб!

— Дръж се, Сера! — викна Нийла. Изпя депулсио — песен-заклинание за местене на предмети, с надеждата да отдалечи Оладелго от Сера, но нищо не стана.

— Губиш си времето, миличка — каза Оладелго. — Първите огледала се правели от излъскано желязо. Боя се, че във Вадус е пълно с такива.

— Намери изхода, Нийла! Побързай! — помоли я Сера.

Нийла се поколеба за малко. После отплува.

— Я почакай малко… какво си имаме тук? — заговори Оладелго, докато проверяваше местата, където се свързваха прешлените на Серафина. — Добре криете страховете си, принцесо, но успях да намеря един. Ха! Хванах те!

Откъм гърба й долетя странен звук, сякаш нещо се пукна. После Оладелго се изправи пред нея. Държеше нещо тъмно и меко. То трептеше и писукаше.

— Какво е това? — попита ужасена Серафина.

— Казва се треперушка. Мъничко парченце страх. Заравят се в гръбнака. Една или две могат да се заселят и в най-здравия и силен гръбнак, а когато костите започнат да омекват, идват още — обясни Оладелго. Сложи треперушката в устата си и я глътна. — Ммм! Направо божествено! — заяви той и си облиза пръстите. — Няма нищо, абсолютно нищо по-вкусно от страха. Съмненията имат възхитителен вкус, разбира се. Несигурността и тревогата също са вкусни, но страхът… о, страхът направо се топи в устата! Този беше особено пикантен… страх за живота на сочния господин Син. Доста зле го раниха заради теб, нали?

Серафина удвои усилията си да се освободи. Изпя още едно депулсио с надеждата да отблъсне среброто от себе си, но не успя. Магията й не бе достатъчно мощна.

— Не се хаби. Безсмислено е — съобщи й Оладелго. — Има много живак. Старите огледала са пълни с него. А той ти отнема силата.

Отново беше застанал зад нея, но тя виждаше отражението му в огледалата пред себе си. Беше станал по-дебел.

— Бори се с него, Сера! — извика Нийла, докато плуваше от огледало към огледало, надзъртайки във всяко. — Той се храни със страха ти! Не му позволявай да го прави!

Нийла заплува към витрината със счупения врат.

— Ей, Лидия — повика я и наклони глава, за да срещне погледа й. — Трябва да стигна до река Олта. Можеш ли да ми помогнеш?

Лидия притвори черните си очи.

Нийла заплува към Алис.

— Алис, моля те…

Алис се намръщи.

— По-бледа. Мога да стана и още по-бледа. Не мислиш ли? Сигурна съм, че тогава ще си намеря съпруг.

Нийла понечи да заплува към Катрин, но гласът на Оладелго я спря.

— Скъпа, скъпа принцесо Нийла, поспрете за миг. Изглеждате толкова напрегната. Ето специално за вас едно кандживуху — каза той и протегна ръка, в която държеше бонбон. — Глътни го, миличка. Точно както преглъщаш страховете и притесненията си. Такъв горчив вкус оставят, нали? Това е много по-сладко.

Нийла замръзна на място.

— Става все по-уморително, нали? Да трябва непрекъснато да се усмихваш и да се съгласяваш. Никога да не можеш да кажеш какво мислиш всъщност. Бонбоните компенсират всичко това, нали? Напълваш си устата с бингбанги и за известно време забравяш колко мразиш розовото. И двореца. Забравяш колко много се страхуваш от бъдещето — скуката, копнежът да правиш нещо друго, да бъдеш нещо друго.

— О-о-откъде… откъде… — заекна Нийла.

— Откъде знам ли? О, ами виждал съм те, миличка. В стаята ти. Сама през нощта. Как кроиш и шиеш дрехи, които никога няма да облечеш. Как ги криеш в дъното на гардероба. Сума знае за тях между другото. Дръж я под око.

Докато Оладелго говореше, изражението на Нийла се промени. Стана уязвимо, ранимо и Серафина осъзна, че скоро Оладелго ще хване и нея. Беше извадил сърцето на Нийла на показ — точно както беше направил с нейното.

Тогава Нийла рязко разтърси глава, сякаш отръскваше морска пяна от очите си.

— Добър опит, сметоядецо — каза тя. После заплува по коридора и продължи да търси правилното огледало.

Серафина я проследи с поглед и се почувства малко по-силна. Почти бе успяла да освободи опашката си, но тогава Оладелго каза:

— Чудя се дали да не надзърнем по-дълбоко. Да, тук има нещо… О, много е надълбоко. Аха! Ето го!

Последва ново пукване откъм гърба й и после той възкликна:

— Разкошно! Страх от провал! Има такъв приятен остър привкус. Ужасяваш се да не се окажеш едно голямо разочарование, нали така? Разбирам защо. Майка ти е — прощавай, беше, невероятна кралица. Силна, умна и толкова отдадена на народа си. Ти съвсем не си като нея, скъпа. Изобщо.

Серафина усети как отслабва. Оладелго беше прав, нямаше смисъл. Нищо нямаше смисъл. Нямаше значение дали ще успее да се откопчи от него, или не. Защо изобщо да опитва? Така или иначе нямаше да успее.

Оладелго отново заопипва гръбнака й.

— Скоро ще омекне. Страхът размеква гръбнака така, както кариесът разяжда зъбите.

Той се усмихна, очите му блестяха. После каза:

— А ти, мила моя, си пълна със страхове.

— Принцесо! — извиси се глас.

Серафина вдигна очи. Беше Жозефина. Вървеше към Серафина и изглеждаше разярена.

— Принцесо, кажете на приятелката си да спре да ме дразни! Веднага! Държи се глупаво и отклонява вниманието от мен!

— Не сега, Жозефина — предупреди я Оладелго.

— Точно сега, Оладелго — заяви витрината и тропна с крак. — Никой не гледа мен! Всички гледат нея! — тя се обърна и изгледа Нийла гневно.

Нийла беше далече напред сред огледалата. Размахваше ръце над главата си, за да привлече вниманието на Серафина. Щом успя, тя посочи едно от огледалата на стената до себе си и вдигна два палеца.

После сви ръце на фуния около устата си.

— Не го слушай, Сера! Ти се изправи срещу Алития и я победи! Застана пред Трахо и го победи! Бори се с този плосък червей! — викна тя.

Думите на Нийла подействаха на Серафина като удар в гърба и я извадиха от вцепенението. „Права е“, помисли си. „Изправяла съм се пред по-страшни неща от Оладелго“. Изпъна гръб, вдигна глава и отпъди безпомощността, която я бе обгърнала. Със силен вик от болка се отскубна от течното сребро.

— Плувай, русалке, плувай! — викна Нийла.

И заплува. Стрелна се напред, без да губи време. Когато бе само на няколко метра от Нийла, тя се плъзна в огледалото, което й бе посочила, с вик:

— След мен!

Серафина заплува още по-бързо, готова да се гмурне, но Оладелго се оказа точно зад нея. Движеше се с изненадваща за размерите си скорост. Сграбчи я за косата и я дръпна обратно. Болката беше силна и внезапна. Тя изкрещя и се опита да се освободи, но той я хвана още по-здраво.

— Не бързай толкова, малка принцесо. Сега си моя.

В съзнанието й изникна образът на Син. Тя го видя в момента, в който войниците на Трахо го простреляха с копието. Видя го как прерязва въжето. Тогава се сети за кинжала на Сив. За миг го извади от джоба си, посегна назад и преряза къдриците си.

След секунда беше в огледалото, а Дрол Оладелго остана с шепа коса в ръката.