Джон Банвил
Недосегаемият (2)

2

Скъпа госпожице Вандельор. Знам, че ви позабравих. Нещо повече, избягвам ви: тази сутрин, като позвънихте на вратата ми, аз си бях вкъщи, но не отговорих. Знаех, че сте вие, защото от прозореца ви видях да пресичате площада в дъжда (какво имат младите жени против чадърите?). Почувствах се като стара мома (от друга страна, кога не съм се чувствал като стара мома?), която наднича зад дантеленото перде и гледа един свят, от който все повече се бои. Не се чувствах добре. По-точно, чувствах се отпаднал духом. Твърде много премислям нещата тук, под лампата, само аз, скърцащата ми писалка и за разнообразие — песента на птичките отвън в дърветата; пролетта набързо е презряла и е превалила в пълногласно лято като у Кийтс. Това оскърбително хубаво време ми се струва безсърдечно; винаги съм бил склонен към патетични самозаблуди. Възприемам нещата прибързано, така си мисля; трябваше да си оставя време да се съвзема след онзи публичен линч и последвалото унижение. Чувствам се като след операция или като че ли съм бил прострелян; после идваш на себе си и си казваш, добре де, не е чак толкова зле, още съм жив, пък и не болеше — защо всички тези хора около мен непрекъснато преиграват? И да, усещаш нещо като еуфория. Това е така, защото системата ти още не е поела шока или защото шокът действа като упойка. Но този кратък период на опиянение е към края си; сега превъзбудените лица са се втурнали към мястото на друг спешен случай, а после идват нощта и тъмнината, и болката отново се завръща.

Бях направо изумен, когато ми отнеха рицарското звание, после Тринити анулира почетния ми докторат, а от Института деликатно ми намекнаха, че присъствието ми там, дори във връзка с научната ми работа, е нежелателно. (От Двореца — ни вест, ни кост; госпожа У. ненавижда скандалите.) С какво заслужих това обругаване от една нация на изменници, които предават приятелите си, лъжат съпругите си, децата си и данъчните инспектори? Знам, не съм бил искрен. Това, което намират за толкова шокиращо, е, че някой — тоест един от тях — наистина не е изменил на идеала си. А аз не измених въпреки вродения ми разяждащ ме скептицизъм. Не съм се заблуждавал и за същността на направения от мен избор. Не съм като Бой с неговата момчешка вяра в добротата на човечеството, още по-малко като Куеръл, който сновеше по света, но види ли превъзходен портвайн, сядаше да спори за петте точки на догмата със свещеника на Бонголандия. О, без съмнение при мен марксизмът беше рецидив от вярата на моите деди, проявил се в немного видоизменена форма; всеки запознат с Фройд можеше да го види. Но каква утеха предлага вярата, когато съдържа в себе си собствената си противоположност, блестящата капка отрова в сърцето? Нима облогът на Паскал е достатъчен, за да търпиш живота, реалния живот в реалния свят? Фактът, че залагаш на червено, не означава, че черното не продължава да е там.

Често си мисля колко по-различно можеха да се стекат обстоятелствата за мен, ако не бях срещнал Феликс Хартман. Естествено, малко се влюбих в него. Едва ли ви е познато това име. Той беше един от най-интересните хора на Москва, едновременно идеолог и отдаден на делото активист (божичко, колко лесно човек възприема жаргона на неделните вестници!). Неговото прикритие беше търговията с кожи — магазин някъде в Брик Лейн или друго подобно нездравословно място, което му даваше възможност често да пътува както в страната, така и в чужбина. (Госпожице В., надявам се, че си водите записки.) Беше гражданин на Унгария с германски и славянски корени: баща му войник, майка му сръбкиня или словенка, нещо от този род. Говореше се, въпреки че не знам откъде се бе пръкнала въпросната мълва (нищо чудно да беше вярна), че бил ръкоположен като католически свещеник и по време на Голямата война^[1] и служил като такъв в редиците на австро-унгарската армия; веднъж, когато го попитах за този период от живота му, той си замълча, само пусна една от своите преднамерено загадъчни усмивки. Имаше рана от шрапнел — „едно сражение в Карпатите“, — от която накуцваше по много очарователен начин, също като Байрон. Беше висок, с изправен гръб, лъскава синьо-черна коса, благ поглед и приятна, макар и малко пресилена усмивка. Приличаше на някой от онези пруски принцове от миналия век, целите в златни ширити и белези от дуели, които композиторите на оперети обичат толкова много. Твърдеше, че по време на битка е попаднал в плен на руската армия, а после, като дошла революцията, се присъединил към червените и участвал в гражданската война. Всичко това му придаваше леко абсурдния вид на човек с непоклатим дух и самочувствие, човек, който знае какво е сражение. Подозирам, че в собствените си представи не приличаше толкова на Принца студент^[2], колкото на някой от онези изтерзани воини свещеници на Контрареформацията, които влачат окървавените си саби през димящите развалини на опустошени градове.

Алистър Сайкс ме запозна с него. Лятото на 1936-а. Пътувах за Кеймбридж в средата на август — все още имах запазен апартамент в Тринити, — за да довърша работата си върху едно дълго есе за рисунките на Пусен. Времето беше горещо, в Лондон не се живееше, а от „Бревоорт & Клайн“ ме притискаха с краен срок. В Испания войната беше избухнала, всички бяха въодушевени и се подготвяха да заминат и да се бият. Трябва да призная, че никога не ми е и минавало през ум да тръгна с тях. Не защото се страхувах — както по-късно щях да открия, бях физически подготвен и не ми липсваше кураж, макар че и тук има едно злочесто и паметно изключение, — нито пък подценявах значението на това, което се случваше в Испания. Просто не бях човек на показните жестове. Тези герои масово производство а ла Джон Корнфорд^[3] ми изглеждаха доста користни и ако ми позволите оксиморона, дълбоко повърхностни. Един англичанин да се втурне към някакво пресъхнало дере в Севиля, за да му отрежат главата или нещо подобно, ми се струваше проява на крайност, реторика, разхищение и пълно безсмислие. Всеки човек на действието ще ме презре за подобно изказване — не бих си и помислил да го изложа пред един Феликс Хартман например, — но аз имам друга дефиниция за ефективно действие. Червеят в пъпката върши повече работа от вятъра, който брули клоните. Всеки шпионин го знае. Така мисля и аз.

Алистър, разбира се, беше в еуфория от събитията в Испания. Отличителната черта на Испанската война — както, предполагам, и на всички идеологически войни — е пламенната всеобща преданост, да не кажа, всеобщо оглупяване, което обзема доста иначе лишени от наивност хора. Всякакви съмнения са забранени, на всички въпроси има готови отговори, място за възражения няма. Франко беше Молох, а Народният фронт се състоеше от бели дечица, които Западът страхливо и безсърдечно принасяше в жертва на този зъл демон. Фактът, че Сталин се притичваше на помощ на испанските лоялисти, а в същото време систематично избиваше всички противопоставили се на управлението му, удобно се премълчаваше. Аз бях марксист, така е, но към Железния човек никога не съм таял друго чувство, освен презрение; толкова противна персона.

— Стига, Виктор! — каза Алистър, докато разглобяваше лулата си, а после извади от чашката й някаква лепкава гнусотия. — Времената са опасни. Трябва да защитим революцията.

Въздъхнах и се усмихнах.

— Градът трябва да се разруши, за да бъде спасен, това ли искаш да ми кажеш?

Бяхме се разположили на слънце в два шезлонга в малката задна градинка под прозорците на апартамента му в Тринити. Алистър сам се грижеше за градинката и трогателно се гордееше с нея. Имаше рози и кученца, а ливадата беше гладка и равна като маса за билярд. Наля чай от син чайник, като кокетно придържаше капака му с върха на пръста си. Бавно и мрачно поклати глава.

— Виктор, понякога се чудя доколко си предан на каузата.

— Не се съмнявам — отвърнах — и ако бяхме в Москва, щеше да ме предадеш на тайната полиция.

Той ме изгледа обидено.

— О, Алистър — продължих отегчено, — за бога, и двамата знаем много добре какво става там. Не сме нито слепи, нито глупави.

Отля малко чай в чинийката си и го изсърба шумно с пресилено издадени напред устни; това беше един от начините му да покаже класовата си солидарност — нещо, боя се, доста пошло, показно и леко противно.

— Да, но въпреки това ние вярваме — каза той, млясна и се усмихна, после се отпусна назад върху избелелия раиран брезент на шезлонга, като уравновеси чашата и чинийката си върху издутото си шкембенце. Изглеждаше толкова самодоволен с марковия си пуловер без ръкави „Феър Айл“ и кафявите си обувки, че ми се прииска да му фрасна един.

— Говориш като свещеник — казах.

Той ми се ухили така, че се видяха двата му предни зъба, раздалечени като на заек.

— Колко странно, че го казваш, защото след малко ще дойде един човек, който навремето е бил свещеник. Ще го харесаш.

— Ти забравяш — вкиснах се аз, — че произхождам от семейство на свещеници.

— Значи, ще има за какво да си говорите.

След малко се появи прислужникът на Алистър — раболепно полуджудже, което непрекъснато си подръпваше перчема — божичко, как ги презирам тия хора! — за да му съобщи, че има посетител. Феликс Хартман беше облечен в черно: черен костюм, черна риза и в разрез с обстановката, изящни лачени обувки като за бал. Докато прекосяваше ливадата към нас, забелязах, че се опитва да скрие накуцването си. Алистър ни представи и ние си стиснахме ръцете. Ще ми се да мога да кажа, че някаква неспокойна искра на доловени възможности прескочи между нас, но подозирам, че важните първи срещи придобиват ореола си чак след време, когато мислено се върнем към тях. Неговото ръкостискане, силно и отсечено, не издаваше нищо друго, освен леко и немного учтиво безразличие. (И все пак какъв странен ритуал е ръкостискането; винаги го възприемам в хералдически план: тържествено, старовремско, малко нелепо и неприлично, но въпреки всичко особено трогателно.) Топлите славянски очи на Феликс с цвят на карамел — онзи карамел, който зиме, на връщане от училището на госпожица Молино, приготвяхме привечер заедно с Хети от разтопена захар, която изсипвахме в тавичка — се спряха за миг върху лицето ми, след което се извърнаха нехайно. Това беше една от тактиките му — винаги да изглежда малко отнесен; млъкваше за миг по средата на изречението, смръщваше вежди, после уж се сепваше и продължаваше. Имаше и друг навик — като го заговориш, независимо колко сериозно и настойчиво, да се завърти бавно на пета, да изкуцука встрани с наведена глава, после да се закове намясто с гръб към теб и сключени отзад ръце, така че да не знаеш дали те слуша, или е изцяло погълнат от далеч по-дълбокомислен разговор със самия себе си. В крайна сметка така и не успях да реша дали тези превзети изпълнения са истински, или просто пробва дали минават, нещо като репетиция насред пиесата, когато актьорът отскача зад кулисите да си припомни набързо някакъв трик, докато колегите му продължават да изнасят представлението на гърба си. (Надявам се, госпожице В., че не се учудвате на употребата на думата истински в този контекст; в противен случай, значи, нищо не ви е ясно за нас и нашия малък свят.)

— Феликс се занимава с търговия на кожи — каза Алистър и се изкиска.

Хартман се усмихна апатично.

— Алистър, голям си умник — отвърна му.

И тримата стояхме на тревата, малко неловко, защото имаше само два шезлонга; Феликс Хартман съзерцаваше лъскавите бомбета на обувките си. След малко Алистър, както си жумеше срещу слънцето, изведнъж остави чашата, измънка нещо за трети шезлонг и изчезна. Хартман премести погледа си към розите и въздъхна. Заслушахме се в жуженето на лятото около нас.

— Вие сте изкуствовед, нали?

— По-скоро историк.

— Но на изкуството?

— Да.

Той кимна и сведе очи на нивото на коленете ми.

— И аз разбирам малко от изкуство — подхвърли.

— Така ли? — Изчаках, но той не продължи. — Много харесвам германския барок — додадох, повишавайки глас. — Познат ли ви е този стил?

Той поклати глава.

— Не съм германец — отбеляза с печален тон и се обърна намусено на една страна.

Отново потънахме в мълчание. Почудих се дали не съм го засегнал с нещо, или просто му досаждам, от което леко се подразних; в края на краищата не може всички да бъдем простреляни в Карпатите. Алистър се върна с третия шезлонг и докато се мъчеше да го отвори сред рой ругатни, здравата си прищипа палеца. Предложи ни да свари пресен чай, но Хартман отказа безмълвно, като махна с лявата си ръка в знак, че отхвърля предложението. Седнахме. Алистър въздъхна дълбоко; градинарите имат този ужасен навик да въздишат, докато съзерцават ботаническите си творения.

— Жалко, като си помисли човек за Испания и избухналата война — обади се той, — а ние си седим тук и се припичаме на слънце. — Приведе се към Феликс и докосна ръкава на черния му костюм. — Не ти ли е топло, старче?

— Да, разбира се — отговори Хартман и отново кимна с онази особена смесица от безразличие и мрачна тържественост.

Пак пауза. Камбаните на Кингс Колидж забиха, металният им звън отекваше мощно и нависоко в плътния син въздух.

— Алистър смята, че всички трябва да заминем за Испания и да се сражаваме срещу Франко — подхвърлих небрежно, но се стреснах, когато Хартман вдигна погледа си и за миг го стовари върху мен с подчертана театралност, което допълнително ме изнерви.

— И може би е прав — отвърна.

Ако не хун, помислих си, тогава със сигурност е австриец или във всеки случай родом някъде в немскоезичния свят; цялата тази мрачна навъсеност, просмукана от сантименталност, може да бъде резултат единствено от възпитание сред сложносъставни думи.

Алистър седеше напрегнато, приведен напред с долепени и пъхнати между коленете си длани, с онова негово изражение на страдащ от запек булдог, което винаги предвещаваше разпалена полемика. Но преди да се хвърли в атака, Хартман се обърна към мен.

— Каква е вашата теория за изкуството?

Странно, като си помисля сега колко естествени ни се струваха тези въпроси навремето. В онези дни ние непрекъснато се питахме един друг такива неща, искахме обяснения, доказателства; предизвиквахме се, защитавахме нещо, нападахме се един друг. Задавахме въпроси за всичко. Дори и най-догматичните марксисти сред нас познаваха шеметното и опияняващо вълнение да подложиш на съмнение всичко, в което си мислиш, че вярваш, да изложиш есенцията на вярата си и като някакво деликатно кълбо от фантастично преплетени стъклени нишки да го подхвърлиш в хлъзгавите и по всяка вероятност отмъстителни ръце на идеологическия си опонент. Това подхранваше у нас илюзията, че думите са действия. Бяхме млади.

— О, не го закачай на тази тема — намеси се Алистър. — Ще има да слушаме за значението на формата и автономността на обекта до второ пришествие. Той вярва единствено в това, че изкуството е безполезно.

— Предпочитам думата неутилитарно — казах. — Но така или иначе, становището ми относно това се промени, както и относно много други неща.

За кратко ни прихлупи тишина и атмосферата се сгъсти. Погледнах единия, после другия и ми се стори, че долових как нещо невидимо пробяга помежду им, не точно сигнал, а по-скоро безмълвен знак, като онези почти неуловими кимвания, които прелюбодейците си разменят в мъжка компания. Тогава все още това явление ми изглеждаше странно, но колкото по-надълбоко навлизах в света на тайните, толкова повече го опознавах. То бележи момента, когато насред обичайните празни приказки група посветени започват да обработват потенциалния си обект за вербуване. Винаги става по един и същ начин: настъпва пауза, в която атмосферата набъбва, следва нехайно подновяване на старата тема, въпреки че вече всички, включително и обектът, са наясно, че на практика темата е безвъзвратно променена. По-късно, когато самият аз минах на страната на посветените, тази тайна и рискована операция винаги ме разтреперваше. Няма нищо по-несигурно и вълнуващо от нея с изключение, разбира се, на някои сексуални маневри в любовната игра.

Бях наясно какво става; знаех, че ще ме вербуват. Беше възбуждащо, страшно и малко смешно, все едно са те издърпали направо от публиката да риташ в мач на горните класове. Беше и забавно. За нас тази дума вече няма предишния си смисъл. Забавлението не е забавление, а проверка на автентичността, удостоверяване на качествата. Най-важните въпроси ни забавляват. Това е нещо, което такива като Феликс Хартман така и не разбраха.

— Да — казах аз, — веднъж точно тази теза защитавах — за превъзходството на чистата форма. Толкова голяма част от изкуството е анекдотична само защото това допада на сантименталния буржоа. Докато аз искам нещо сурово и премислено, като истинския живот: Пусен, Сезан, Пикасо. Докато тези нови движения — този сюрреализъм, тези безинтересни абстракции, — какво общо имат те с действителния свят, в който хората живеят, работят и умират?

Алистър изръкопляска вяло и беззвучно. Хартман не му обърна внимание. Умисли се и намръщено се загледа в глезена ми.

— А Бонар? — попита.

Точно тогава всички говореха за Бонар.

— Домашно благополучие и секс в събота вечер.

— Матис?

— Ръчно рисувани пощенски картички.

— Диего Ривера?

— Истински народен художник, разбира се. Голям майстор.

Направи се, че не вижда как прехапвам устни, защото едва сдържах смеха си; спомням си как веднъж зърнах Бернард Беренсон^[4] да се усмихва по същия начин, когато най-безсрамно взе да приписва качества на евтин фалшификат, който един нещастен американец се канеше да купи на баснословна цена.

— Голям колкото Пусен ли? — попита той.

Свих рамене. Значи, се беше осведомил за моите интереси. Някой беше говорил с него. Погледнах Алистър, но той бе зает да разглежда пострадалия си палец.

— Не в това е въпросът — отговорих. — По същество сравнителната критика означава фашизъм. Нашата задача — как елегантно наблегнах на нашата — е да изтъкнем прогресивните елементи в изкуството. В такива времена без съмнение това е първата и най-важна мисия на критика.

Последва второ многозначително умълчаване. Докато Алистър си смучеше палеца, Хартман седеше и кимаше, а аз извърнах поглед така, че да вижда профила ми — целият пролетарска скромност и твърда решителност; изглеждах — в това съм сигурен — като някоя от онези разпалени барелефни фигури на пиедестал, каквито са паметниците на социалистическия реализъм. Странно как малките измами се вплитат в паяжината на ума. Диего Ривера — божичко! Алистър ме наблюдаваше с лукава усмивка.

— И което е по-важно — обърна се той към Хартман, — когато революцията победи, Виктор иска да стане министър на културата, за да може да обискира всички богаташки домове в Англия.

— Точно така — намесих се, сериозен като стара мома, — не виждам защо шедьоври, плячкосани от ненаситните ни предци в няколко европейски войни, не трябва да бъдат върнати на хората и подредени в обществена картинна галерия.

Алистър се надигна, шезлонгът изпука под него, и потупа Хартман по коляното.

— Видя ли! — каза доволно. Беше ясно, че говори за нещо повече от моите кураторски амбиции; Алистър много се гордееше със способността си да открива нови таланти. Хартман се смръщи малко измъчено, както правят големите певци, щом доловят фалшива нотка в акомпанимента, но за момента решават да я преглътнат.

— Значи — отрони той бавно и склони глава замислено, — вие сте против буржоазното тълкуване на изкуството като лукс…

— Категорично против.

— … и смятате, че творецът носи своя ясен политически дълг.

— Като всеки от нас — отговорих — творецът трябва да допринася за напредничавия ход на историята.

О, държах се направо безочливо, като мъжкарана, решила да изгуби девствеността си.

— В противен случай?… — добави той.

— В противен случай става излишен и изкуството му пада до нивото на декоративното или просто задоволява личните си мечтания…

Тогава всичко утихна, постепенно замря и аз се почувствах като увиснал в неясен ужас; смятах, че сме по средата, а не в края на тази интересна дискусия. Хартман ме погледна право в очите, май за пръв път, и тогава проумях две неща: първо, че нито за миг не се е подвел от моите храбри политически праволинейни твърдения и второ, че вместо да се разочарова или засегне, той, обратното, беше доволен, че съм го излъгал или най-малкото, че му бях пробутал внимателно преиначена версия на евентуалната истина. Сега вече ставаше трудно, защото в известен смисъл идваше ред на същността на въпроса. Трудно е за всеки, който не се е отдал с цялото си сърце на вярата (и пак повтарям, госпожице В., така стоят нещата: трябва сам да се предложиш, това не те спохожда като Божие откровение свише), да разбере как съзнанието на вярващия може да се раздели на много отделни преградки, съдържащи безброй противоречиви догми. Те не са херметически затворени, а по-скоро като клетките на акумулатора (ако се не лъжа, той функционира така), където електрическата искра прескача от клетка в клетка и така набира сила и посока. Смесваш киселината на световноисторическата необходимост и дестилираната вода на чистата теория, свързваш своите опорни точки и ето че със светкавица и трясък скалъпеното чудовище на предаността с опънати до скъсване шевове и навъсено маймунско чело бавно и неуверено се надига от операционната маса на д-р Диаболо. Така става за такива като нас — имам предвид като Феликс Хартман и мен, — но може би не за такива като Алистър, който си беше по природа безобиден, с неговата простодушна вяра в справедливостта и неизбежността на каузата. Затова, когато онзи ден в Кеймбридж сред лимонено-синкавата светлина на замаяната от слънце градина на Психея Хартман ме погледна, докато оръдията на фалангистите гърмяха на петстотин мили южно от нас, той видя, че аз съм точно това, което му трябва: по-твърд от Алистър и по-послушен от Бой, човек на казуистиката, който може да цепи идеологическия косъм до безкрайното му отъняване — с други думи, човек, който търси в какво да вярва (Няма по-вярващ богомолец от падналия на колене скептик — Куеръл dixit), и не остана нищо повече за казване. Хартман нямаше вяра на думите и се стараеше да ги използва пестеливо — никога повече, отколкото изисква конкретният случай.

Най-ненадейно Алистър се изправи и някак припряно започна да събира приборите за чай, като демонстративно ни показа, че не иска да ни пречи, затова се отдалечи, мърморейки сърдито; държеше подноса високо пред себе си, сякаш върху него носеше обидата си: предполагам, че и той беше малко влюбен във Феликс — май повече от малко, — и сега, когато неговото упражнение по сватосване се осъществи така ефикасно и експедитивно, той ревнуваше. Хартман изобщо не забеляза излизането му. Седеше напрегнато приведен напред, с наведена глава, лакти върху коленете и сключени ръце (сигурно е белег на вродена грациозност да можеш да седиш в шезлонг, без да приличаш на разплута жаба). След миг ме погледна странично с крива, необикновено дивашка усмивка.

— Сигурно познавате Бой Банистър — каза.

— Разбира се, всички познават Бой.

Той кимна, все още със същата свирепа цинична физиономия и един проблясващ кучешки зъб.

— Той ще посети Русия — започна. — Време му е да се разочарова от съветската система. — Лицето му доби вълче изражение. — Дали бихте заминали с него? Мога да го уредя. Ние… те… имат много съкровища на изкуството. В обществени галерии, разбира се.

Разсмяхме се едновременно, от което се почувствах неловко. Сигурно звучи странно, особено от моите уста, но винаги съм възприемал съучастничеството, намекнато по този начин — сподавен кикот, леко стискане на ръката, тайно намигване, — като нещо неприлично, срамно, дребен заговор срещу свят, който, общо взето, е много по-отворен и свестен, отколкото ние двамата с моя близък съучастник можем някога да бъдем. Въпреки мрачния чар на Феликс Хартман и неговата изящна елегантност, в действителност аз винаги съм предпочитал гангстерите и главорезите, с които ми се налагаше да работя по-късно, такива като клетия Олег Кропотски с ужасните му костюми и пепеляво лице като на малка развратница; те поне не се правеха на възмутени от грозната игра, в която, колкото и да е парадоксално, се оказвахме партньори. Това обаче се случи много по-късно; засега нетърпеливата девица беше все още на етап целувки и съвсем непокътната. Усмихнах се в лицето на Феликс Хартман и с нехайство, което не чувствах, казах да, може би ми трябват една-две седмици в обятията на Майка Рус, за да втвърдя идеологическите си позиции и да заздравя връзките си на солидарност с пролетариата. При тези думи погледът му се изостри — другарите никога не са разбирали от ирония, — отново се намръщи срещу лъщящите бомбета на обувките си, после заговори съвсем сериозно за преживелиците си във войната срещу белите: опожарени села, изнасилени деца, а една дъждовна вечер някъде в Крим попаднал на старец, който бил прикован на кръст върху вратата на собствената си плевня и още жив.

— Застрелях го право в сърцето — каза той, изпъна палеца и показалеца си като пистолет и го гръмна безшумно. — Нищо друго не можех да направя за него. Още виждам очите му в съня си.

Кимнах и също се загледах мрачно в краката си, за да покажа колко искрено се разкайвам за шеговитото подмятане относно светата Майка Русия; но под капака на уж гузния ми вид едва сдържах безсрамния си смях, сякаш малък, зъл и пакостлив дух се беше вселил в мен, запушил уста с ръце, издул бузи до пръсване и върти лукавите си, светнали от злъч очички. Не че смятах ужасите на войната за смешни, нито Хартман — за абсурден; не такъв смях ме беше напушил. Може би дори смях не е думата. Онова, което чувствах в такива моменти — а от тях щеше да има много: тържествени, тихи, набъбнали от знамения, — беше нещо като истерия, състояща се от равни части отвращение, срам и смразяващо кръвта веселие. Не мога да го обясня — или мога, но вероятно не искам. (Човек може да научи прекалено много за себе си, това вече ми е добре известно.) Някой някъде беше писал, за съжаление, не помня кой, за ликуващия ужас, който те обзема в концертната зала, когато насред недовършената част оркестърът замлъква със скърцане, а виртуозът вдига ръка в готовност да забие лъка си в трептящото сърце на каденцата. Въпреки че написалият го беше циник, а като марксист (още ли съм марксист?), аз би трябвало да се възмутя от него, знам много добре за какво говори и тайничко аплодирам заядливата му откровеност. Да вярваш, е трудно и бездната е винаги под краката ти.

Алистър се върна. Като видя, че двамата с Хартман сме потънали в нещо като мълчаливо единомислие, каквото може би и беше, разсърди се още повече.

— Е — попита, — решихте ли бъдещето на изкуството?

Когато никой от нас не отговори — Хартман вдигна празен поглед и се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни кой е, — той се отпусна тежко в шезлонга, който изпука болезнено в знак на протест, скръсти късите си ръце пред гърдите и се загледа в храст бледорозови рози.

— Какво ще кажеш, Алистър? — обадих се аз. — Господин Хартман…

— Феликс — спокойно ме поправи Хартман, — ако обичаш.

— … ми предложи пътуване до Русия.

Имаше нещо у Алистър — комбинация от не много убедителна булдожка стръв и почти моминска колебливост, да не говорим за подкованите му ботуши и сака от мъхест туид, — което караше хората да се отнасят безжалостно с него.

— О? — учуди се.

Не ме погледна, само стегна скръстените си ръце още по-здраво около тялото си, докато под погледа му розите като че ли се изчервиха и станаха по-наситено розови.

— Ще ти бъде интересно.

— Предполагам — подхвърлих нехайно, — ще ходим двамата с Бой.

— И още един-двама други — пророни Хартман, загледан в ноктите на ръцете си.

— С Бой ли? — повтори Алистър и се изсмя гадно. — По всяка вероятност ще ви вкара в ареста още първата вечер в Москва.

— Сигурно — казах с леко заекване (Други ли? — какви други?). — Значи, няма да скучаем.

Хартман продължаваше да изучава ноктите си.

— Разбира се, ще уредим да имате екскурзовод и всичко останало — каза той.

Да, другарю Хартман, не се съмнявам.

Споменах ли, че до един пушехме като локомотиви? По онова време всички пушеха и навсякъде се носехме обвити в облаци цигарен дим. С болка си спомням как в този пуритански век на талази издишвахме във въздуха сиво-синкави кълба, които като у Вато напомняха спускащ се здрач, покрита с мъглица трева, сгъстени силуети под високи дървета — въпреки че бълващата дим лула на Алистър говореше по-скоро за индустриална Англия, отколкото за Версай.

— Бих искал да видя Русия — обади се Алистър. Раздразнението му беше отстъпило място на копнежа. — Москва, Невски проспект…

Хартман се прокашля.

— Може би — отвърна му, — но друг път…

Алистър се размърда, после се тръшна, като че ли брезентът под него беше батут.

— О, виж, старче — каза му тогава, — не исках да… не исках…

Чудя се кога точно се случи — моментът, в който двамата с Хартман се обединихме в негласен съюз срещу Алистър? Или бях само аз? Никак не съм сигурен дали Хартман беше способен да мисли за някого или нещо, което не е в обсега на непосредственото му внимание. Да, май бях само аз, в самотен танц, един Нижински на суетата и дребнавата заядливост. Не искам да преувеличавам въпроса, но не мога да не се запитам дали разочарованието, което му причинихме този ден — отказаните му препускания в степта, сериозни разговори с отрудените синове на земята, разходки по московския Невски проспект^[5] с някой красив разглезен свещеник до себе си, — дали това не се оказа един от по-големите камъни в растящата планина от беди, която щеше да затисне душата му двайсет години по-късно и свит на леглото си в усойната стая, да захапе пълната с отрова ябълка. Казвал съм го и преди, ще го кажа отново: малките предателства терзаят сърцето най-много.

— Кажи ми — обърнах се към Хартман, когато Алистър спря да се тръшка върху пружините на своето недоволство — колко души ще бъдем.

С ужас си представих как ме развеждат из завод за трактори в компанията на градски чиновници с псориазис на кожата, на трътлести лелки от Централна Англия с кожени шапки и на уелски миньори с вълнени пелерини, с които след борша и вечерята на самообслужване в хотела ще трябва до късно да слушам бодряшки певчески изпълнения. Госпожице Вандельор, не си мислете, че марксистите, или поне тези от моята порода, са стадни животни. В тълпата човек е симпатичен, но само от разстояние.

Хартман се усмихна и обърна към мен голите си невинни длани.

— Не се тревожи — каза, — просто едни хора. Ще ти бъдат интересни.

Не, няма.

— Хора от партията ли? — попитах.

(Между другото, госпожице В., вие знаете, нали така, че никога не съм бил партиен член? Никой от нас не беше. Дори в Кеймбридж, в най-лудешките ни години — тук си представям иронична усмивка — въпросът за подобно членство никога не е стоял. Апостолите бяха нашата партия. Бяхме агенти под прикритие още преди да сме чували за Коминтерна или за съветски вербовчик, който да нашепва в ушите ни всевъзможни ласкателства.)

Хартман поклати глава, продължаваше да се усмихва, после леко притвори тъмните си клепачи с дълги мигли.

— Просто… хора — каза. — Имай ми доверие.

О, доверие: ето, това е дума, на която мога да посветя една-две страници, на нейните нюанси и градации, на оттенъците, които приема или губи в зависимост от обстоятелствата. Навремето се бях доверявал на такива ненадминати мошеници, които човек може само да се моли никога да не срещне, а в живота ми има и неща, и тук не говоря само за грехове, които не бих разкрил и пред собствения си баща. В това отношение не се различавам от повечето хора, макар и обременени с по-малък брой тайни от мен, което, стига да се замислиш, бързо ти става ясно. Вие, скъпа госпожице Вандельор, бихте ли казали на адмирала какво вършите с вашия младеж и докъде стигате в среднощните си игрички в Голдърс Грийн^[6]? Ако животът ме е научил на нещо, то е, че в тези неща няма абсолютни граници нито на доверие, нито на вяра, нито на нищо. И слава богу! (Не, предполагам, че вече не съм марксист.)

Над нас в мечтателно синия зенит на небето един малък сребрист самолет бръмчеше измъчено. Помислих си за бомбите над белите испански градове и се сепнах също като Алистър преди това от мисълта за непонятното разминаване на време и място; как е възможно да съм тук, докато всичко онова се случва там? Не че се измъчвах заради жертвите, не; далечната смърт е безплътна.

Алистър направи опит да подхване разговор за Ирландия и Шин Фейн, но никой не му обърна внимание и той пак се сви намусен, скръсти ръце и се вторачи в бедните рози, сякаш искаше да ги покоси с поглед.

— Слушай — обърнах се към Хартман, — какво искаше да кажеш с това, че е време Бой да се разочарова от марксизма?

Хартман имаше навика да държи цигарата си по особен начин — в лявата ръка, между третия и четвъртия пръст, свита под ъгъл към палеца му, така че, когато я поднасяше към устните си, той сякаш не всмукваше, а като че ли отпиваше от тънко бяло шишенце. Непрестанен облак дим със същия сребристосив цвят като на аероплана, който вече не се виждаше, се носеше около нас сред пулсиращата светлина на пладнето.

— Господин Банистър е… как да кажа, важен човек — започна предпазливо Хартман, премрежи поглед и го обърна встрани от нас. — Има отлични връзки. Неговото семейство, приятелите му…

— Да не забравяме неговите мъже и момченца — подхвърли Алистър кисело, но видях как веднага съжали за думите си.

Хартман кимна с усмивка и притвори очи, за да го отпъди.

— За нас ползата от него — вече, сигурен съм, разбирате кого визирам, като казвам нас, — та ползата е, че той може с лекота да общува с различни слоеве от обществото, от Адмиралтейството до кръчмите в Ист Енд. Това е важно в страна, в която класовите разделения са ясно очертани. — Изведнъж изправи гръб и се плесна по коленете. — За него имаме план. Разбира се, това ще бъде дългосрочна кампания. И първото нещо, истински важното нещо е да се види, че се е отказал от предишните си убеждения. Разбра ли? — Разбрах. Нищо не казах. Той ме изгледа. — Съмнения ли имаш?

— Предполагам — намеси се Алистър с лукав тон, — че и на Виктор, като на мен, му е трудно да повярва, че Бой е способен на дисциплината, която се изисква за подобна лицемерна кампания, за каквато вероятно говориш.

Хартман сви устни и се загледа в пепелта на цигарата си.

— Може би — отвърна спокойно — вие не го познавате достатъчно добре. Той е многостранна личност.

— Както и всички ние — казах.

Той кимна с пресилена любезност.

— Така е. Затова сме тук — с което искаше да каже, че затова аз съм тук — и водим този важен разговор, който в ушите на непосветения сигурно не изглежда нищо повече от безцелно и непринудено приятелско бъбрене между трима цивилизовани джентълмени в прелестна градинка през красив летен ден.

Изведнъж централноевропейското му притворство адски ме подразни.

— И аз ли влизам в групата на посветените? — попитах.

Той бавно извърна очи и погледът му ме обходи от глава до пети.

— Приемам на доверие, че си — отговори. — Или че ще бъдеш…

Ето пак тази дума: доверие. Въпреки това ми беше трудно да устоя на прибуления му многозначителен поглед. Слаб, с черен костюм, сключил отпред бледите си като на свещеник пръсти, седеше на слънце и не толкова ме наблюдаваше, колкото седеше и чакаше… какво? Да му падна в ръцете. За миг, леко потресен, си дадох сметка какво би било да си жена, която той желае. Собственият ми поглед обаче се разфокусира и извърна, когато за кратко механизмът ми за самообладание засече с леко прищракване, и аз взех упорито да четкам несъществуващите прашинки от ръкава на сакото ми и с глас, който поне на мен ми прозвуча като крякане, казах:

— Дано не си избрал погрешния човек за това доверие.

Хартман се усмихна, отпусна се назад с доволно изражение, докато аз обърнах лице настрани, защото изведнъж се почувствах потиснат и засрамен. Да, колко измамно лесни са истински важните стъпки, които предприемаме в живота.

— Корабът ви тръгва след три седмици от пристанището на Лондон — каза той. — Амстердам, Хелзинки, Ленинград. Казва се „Освобождение“. Хубаво име, нали?

 

 

Хубаво име, ама скапано корито. „Освобождение“ беше бавен търговски кораб с тъпа муцуна на кърмата, който пренасяше блокове чугун, каквото и да беше това, за народните леярни пещи. Северно море представляваше бурно мятащо се безбрежие от сиви вълни, всяка висока колкото половин сграда, и през него пореше малкият ни кораб, грухтеше и се лашкаше като метално прасе, риеше със зурлата си нагоре-надолу в коритото с трици, а опашката му оставяше невидима диря след нас. Капитанът ни беше доста пълен холандец с черна брада, който бил прекарал ранните години от кариерата си в Нидерландските Източни Индии^[7], зает в дейности, които според цветистите му, но доста мъгляви описания ми се сториха нещо подозрително като, да речем, търговия на роби. За Съветския съюз говореше с присмех и отвращение. Екипажът му представляваше смесица от всички раси — мърлява потайна банда с вид на пирати. Бой не можеше да се нарадва на късмета си; прекара почти цялото пътуване в спалните каюти, сменяше леглата и партньорите си с всяка вахта. Дочувахме шума от пиянски изстъпления, който идваше от търбуха на кораба с доминиращия глас на Бой, който пееше моряшки песни и ревеше за още ром.

— Каква разгонена тайфа! — изреваваше щастливо, щом се случеше да излезе на пътническата палуба с боси крака и кървясали очи, за да проси цигари и нещо за ядене. — Да не говорим пък за теснотията!

Винаги съм се чудил как така на Бой все му се разминаваше. Въпреки срамните си безчинства по време на плаването той си остана любимец на масата на капитан Клоос и дори когато беше подадено оплакване срещу него от един от по-младите моряци, който тъгуваше по момичето си, въпросът беше потулен.

— Заради този негов прочут чар — цупеше се Арчи Флетчър. — Някой ден точно той ще го загроби, като стане на възраст, дебел и грохнал.

Самият Флетчър, хетеросексуален и напълно лишен от чар, в общи линии не одобряваше компанията ни, смяташе я за прекалено лекомислена за делегация, уж грижливо подбрана от Коминтерна да играе ролята на челен отряд в това английско посещение под прикритие. (Да, госпожице В., имам предвид сър Арчибалд Флетчър, който днес е един от най-злостните говорители на консерваторите; как само умеем да се пребоядисваме ние, идеолозите.) Имаше и двама преподаватели от Кеймбридж — лули, пърхот и вълнени шалчета, — които познавах бегло; Бил Дарлинг, социалист от Лондонския икономически институт, който още тогава правеше впечатление на прекалено нервен и раздразнителен, за да бъде шпионин; един доста нафукан млад аристократ на име Белвоар, същият консерватор Белвоар, който през шейсетте години се отрече от титлата си, за да влезе в кабинета на лейбъристите, и заради тази социалистическа преданост беше възнаграден с пост в Министерството на спорта или нещо подобно. Това бяхме, цял кораб, пълен със застаряващи момчета, порехме вълните и есенните бури на път за Скагерак^[8], оттам към Балтийско море, за да се запознаем с бъдещето от първа ръка. Не е нужно да казвам, че според мен това си беше „Корабът на глупците“ от кой там беше анонимен средновековен майстор на перото^[9], с бяло къдраво море и стилизиран, яхнал вълните делфин, а нашата групичка, загърната в роби и със смехотворни шапки, се е скупчила на задната палуба и гледа на изток към символа на надеждата, твърдостта и да не забравяме, невинността.

Знам, че това посещение в Русия — първо и последно, би трябвало да бъде и сигурно е едно от формиращите събития в моя живот, но въпреки това спомените ми са странно замъглени като чертите на очукана от времето статуя; формата е запазена, впечатлението за значимост и каменна тежест — също, само детайлите са до голяма степен размити. Санкт Петербург, разбира се, беше удивителен. Загледан в тези красиви проспекти, имах чувството (клетата Психея!), че около мен ехтят тромпети и възвестяват началото на голяма имперска операция: обявяването на война или сключването на мир. Години по-късно, когато другарите ме увещаваха да дезертирам, прекарах една безсънна нощ, за да претеглям на везните кое си струва да изгубя — Лувъра или Ермитажа, — и трябва да кажа, че изборът не беше толкова лесен, колкото предполагах.

В Москва имаше по-малко архитектурни забележителности, които да отвличат вниманието ми от трудовите хора, крачещи по тези абсурдно широки, посивели от кишата улици. Времето беше непривично студено с вятър, в който вече се усещаше режещата острота на зимата. Бяха ни предупредили за недостига на храни и въпреки че по това време най-страшният глад в провинцията беше вече отминал, като гледаха тези прегърбени тълпи, дори и най-големите ентусиасти в нашата група не можеха да не видят белезите на всеобщ недоимък и стаен страх. Да, госпожице В., напълно откровен съм: Русия на Сталин беше страшно място. Но ние си казвахме, че това, което се случва тук, е само една първа стъпка. Човек трябва винаги да държи сметка за фактора време, ако иска да разбере нас и нашата политика. На настоящето прощавахме в името на бъдещето. А после е въпрос на избор; докато минавахме покрай внушителните паметници на Северната Венеция на Петър I или се въртяхме неспокойно върху дюшеците на буци в хотел „Нова Москва“, или когато с отегчено вцепенение зяпахме през мръсните прозорци на кандилкащия се влак към безкрайни мили от празни полета, пътувайки на юг към Киев, с вътрешния си слух долавяхме глухо и отдалеч, но с натрапчива отчетливост тропота и подрънкването на строените за обучение армии някъде на запад. Хитлер или Сталин: може ли да има нещо по-просто в живота?

Изкуство имаше. Тук, казвах си аз, тук за пръв път от времето на Италианския ренесанс изкуството е станало обществено достояние, достъпно за всички, светлина, която огрява дори и най-скромното съществуване. Под изкуство, едва ли е нужно да ви казвам, разбирах изкуството от миналото: социалистическия реализъм отбягвах с тактично мълчание. (Един афоризъм: За изкуството кичът е това, което е физиката за математиката — неговата технология.) Но можете ли да си представите моето вълнение при мисълта за възможностите, които се откриваха пред мен в Русия? Изкуство, достъпно за хората — Пусен за пролетариата! Тук се изграждаше общество, което в своите механизми можеше да приложи правилата за порядък и хармония, действащи в изкуството; общество, в което творецът няма да е вече дилетант или романтичен бунтар, парий или паразит; общество, чието изкуство ще има по-дълбоки корени в живота на обикновените хора, отколкото е имало в която и да е друга епоха от Средновековието насам. Каква възможност за всяка жадуваща сигурност чувствителност като моята!

Спомням си един разговор на тази тема с Бой през последната нощ, преди да акостираме в Ленинград. Казвам разговор, но всъщност беше една от лекциите на Бой. Беше пиян и в страшно заядливо настроение, опитваше се да изложи това, което претенциозно наричаше своя теория за упадъка на изкуството във времето на буржоазните ценности, която бях чувал безброй пъти преди това и според мен я беше откраднал от един бежанец, чешки професор по естетика, с когото трябваше да проведе разговор по Би Би Си, но чийто акцент бил толкова неразбираем, че излъчването му по радиото се оказало невъзможно. Не беше нищо оригинално, състоеше се главно от прибързани обобщения за величието на Ренесанса и хуманистичните самозаблуди на Просвещението, всичко това забъркано и оплетено, с цел да се стигне до тезата, че в наше време само тоталитарната държава може да поеме ролята на легитимен покровител на изкуствата. Аз, разбира се, вярвах в това — и продължавам да вярвам, колкото и да е чудно, — но през онази нощ, превъзбуден, предполагам, от джина „Холандс“ и от режещия северен въздух, приех думите му като глупави дрънканици и му го казах в очите. Наистина изобщо не бях съгласен такива като Бой Банистър да ми четат лекции, особено пък върху изкуството. Приведе се и ме зяпна. Имаше онзи подпухнал жабешки вид — дебели устни, по-дебели от всякога, очи, изпъкнали и леко кривогледи, — който винаги придобиваше под влияние на смесицата от пиене и полемика. Седеше с кръстосани крака в края на леглото ми, по риза, със смъкнати тиранти и наполовина закопчан дюкян; огромните му ходила бяха боси и мръсни.

— О, прекрачвам в твоята територия, така ли? — подхвърли, сърдит и обиден. — Докачливото старче Вик.

— Въпросът е, че изобщо не разбираш какво говориш — отвърнах му.

Както често се случваше, когато някой му се изрепчи, той предпочиташе да отстъпи. Кървясалият му поглед омекна и изчезна.

— Америка — обади се след малко, като кимаше умислено. — Америка е истинският голям враг. Изкуство, култура и каквото се сетиш: нищо няма да остане. Америка ще помете всичко това и ще го хвърли на боклука. Ще видиш.

Огромна, бледа като суроватка луна — която, както забелязах, удивително приличаше на голямата му бледа глава и подпухналото му лице — се поклащаше лекичко в люка на каютата точно над рамото му. Вече не духаше, нощта беше тиха, със съвсем слаб ветрец. Среднощното небе все още светлееше в периферията. Винаги съм бил много податлив на корабната романтика.

— А какво ще кажеш за германците? — попитах го. — Не смяташ ли, че представляват заплаха?

— О, германците — озъби се той пиянски и повдигна рамене. — Разбира се, ще се наложи да се бием с тях. Първо те ще ни победят, после американците ще победят тях и толкоз. Ще се превърнем в поредния щат на янките.

— И Куеръл мисли така.

Той замахна и удари въздуха с голямата си мръсна длан.

— Пфу! Куеръл.

Корабната сирена измуча; приближавахме сушата.

— Разбира се, да не забравяме и Русия — казах.

Той кимна бавно и тържествено.

— Тя е единствената ни надежда, старче, нали така?

Тук трябва да отбележа, че от самото начало на пътуването двамата с Бой се почувствахме някак отчуждени. Според мен той се беше подразнил, като е разбрал, че ще го придружавам по време на тази знаменателна визита. Въобразявал си е, че от нашия кръг той е единственият избран. Гледаше ме изпод вежди сърдито и скептично.

— Не смяташ ли, че е така?

— Разбира се.

Умълчахме се за кратко, всеки си къташе джина в чаша за четка за зъби, после Бой подхвърли уж небрежно:

— Имаш ли контакт в Москва?

— Не — отвърнах и веднага изтрезнях. — За какво говориш?

Той пак сви рамене.

— Нищо, чудех се дали Хартман не ти е дал някакво име, или нещо друго. Нали знаеш: контакт. Нищо ли?

— Нищо.

— Хм.

Умисли се мрачно. Бой обожаваше всички играчки от света на шпионажа — кодови имена, тайници и така нататък. Израсъл с романите на Бюкан^[10] и Хенти^[11], той си представяше живота в сензационната светлина на едновремешните трилъри, а себе си — как препуска сред абсурдния сюжет, пренебрегвайки всякакви опасности. В тези свои фантазии той, разбира се, винаги беше героят, а не злодеят и платен агент на чужда сила.

Напразно беше увесил нос. Още непристигнали в столицата — сиво като танк небе, огромни ширнали се пространства, призрачно населени с грозни непропорционални статуи, и неизменният леден вятър, който те шиба така, сякаш някой е метнал шепа счукани стъкла в лицето ти, — и той изчезна за цял следобед, а вечерта се върна с непоносимо самодоволен вид. Когато го попитах къде се губи, той се ухили, почука с пръст носа си, надникна в чинията си с престорен ужас и каза на висок глас:

— Божичко, това ли е вечерята, или само недоизядените остатъци от нея?

Дойде и моят ред да бъда удостоен с внимание. Случи се през последната вечер в Москва. Връщах се в хотела си, след като бях прекарал почти целия ден в Кремълския дворец. Както винаги след дълго време в компанията на картини (или след час в леглото с младо момче) аз се чувствах леко замаян и безтегловен, затова отначало не забелязах автомобила, който пърпореше до мен със забавена скорост. (Наистина точно така правеха; подозирам, че подражаваха на холивудските филми, по които всички припадаха.) После, докато колата продължаваше да се движи, вратата се отвори и висок слаб млад мъж с палто до глезените от черна лицева кожа, силно пристегнато в кръста, скочи пъргаво на тротоара и бързо тръгна към мен със стегната маршова стъпка и сковано размахани ръце, като удряше токове толкова силно, че искри можеха да полетят от каменната настилка. Носеше мека шапка и черни кожени ръкавици. Имаше издължено жестоко лице, но очите му бяха големи, благи и кехлибарени; не знам защо, но се сетих за топлия тъжен поглед на втората ми майка. Горещ пристъп на страх плъзна от основата на гръбнака ми и бавно се разля нагоре по цялото ми тяло. Обърна се към мен с дрезгаво пиянско ръмжене — всички руснаци ми звучаха като пияни, — а аз започнах безпомощно да му обяснявам, че не знам езика, но в същия момент осъзнах, че той ми говори на английски или на някакво подобие на английски. Бих ли дошъл с него. Имал кола. Посочи ми я — стоеше на място с включен двигател и потреперваше като разгорещен кон.

— Това е хотелът ми — казах му смутено на висок глас. — Отседнал съм тук. — И посочих мраморния вход, където едър портиер със синкава брадичка и мръсна кафява униформа стоеше и ни гледаше с насмешка. Не знам защо си въобразих, че това ще ми помогне. — Паспортът ми е в стаята — додадох; думите ми прозвучаха като от разговорник за туристи. — Мога да го донеса, ако желаете.

Мъжът с коженото палто се изсмя. Тук трябва да кажа нещо за този смях, който е типичен за съветските чиновници и се среща особено често в тайните служби. Той варира от краткия отривист кикот на Коженото палто до разтегнатото като акордеон хриптене на най-висшестоящите, но по същество си оставаше един и същ, където и да го чуеш. Не приличаше на безрадостното ръмжене на хората от Гестапо, нито на мазното хихикане на китайските палачи. В него се долавяше съвсем истинско, макар и мрачно удоволствие, по-скоро стаена наслада: ето ти още един, като че ли казваше той, още един заблуден глупак, който си мисли, че представлява нещо. Но главната съставна част на въпросния смях беше нещо като тягостно отегчение. Този, който се смееше, беше виждал какво ли не: размирици, метежи и бунтове, напразни молби и ласкателства, последвани от унижения, сълзи, викове за милост и пощада, влачещи се заднешком пети по плочките и затръшнати врати на килиите. Преувеличавам. Искам да кажа, преувеличавам собствената си прозорливост. Чак сега, като обръщам поглед назад, мога да разглобя този смях на съставните му части.

Колата беше голяма, черна, грозна и приличаше на онези хлябове, които в детството ми наричахме самуни — със сводест покрив и удължена, нагъната отпред муцуна. Шофьорът, още момче, не се обърна да ме погледне, но освободи спирачката миг преди да седна, и аз залитнах, стоварих се тежко, главата ми отскочи назад, а сърцето ми се сви в ъгъла на своята клетка; колата се стрелна напред по широката улица с грохот и безразсъдна скорост. Коженото палто си свали шапката и чинно я постави в скута си. Късата му руса коса беше влажна от пот, така че розовият му скалп прозираше под нея и стоеше като излят в калъпа на шапката му в трогателна, леко пипонеста форма. Парченце пяна за бръснене, в което се виждаха къси сламеноруси косъмчета, беше засъхнало под лявото му ухо. Сградите току изникваха в предното стъкло на колата — огромни, празнолики и както поне на мен ми изглеждаха, заплашителни, — после безшумно се сриваха след нас.

— Къде ме водите? — попитах.

Можеше и да не си правя труда. Коженото палто седеше със силно изпънат гръб и наблюдаваше отминаващите гледки с жив интерес, сякаш тук не аз, а той беше чужденецът. Отпуснах се назад — тапицерията вонеше на пот, цигарен дим и нещо, което приличаше на урина — и скръстих ръце. Обзе ме странно спокойствие. Сякаш се реех един фут над себе си, поддържан от движението на колата, както се носи птица, уловила топло въздушно течение. Ще ми се да си мисля, че е било признак на морална сила, но в най-добрия случай беше безразличие. Или безразличието е другото име на смелостта? Най-накрая излязохме от улицата и прекосихме павиран площад, гумите изсвириха, проскърцаха и в този момент зърнах кубетата луковици, които блестяха на фона на стоманеносивия сумрак; изведнъж тревожен трепет сви сърцето ми и прозрях, че са ме върнали в Кремъл.

Но не в картинната галерия. Спряхме рязко в кръгъл вътрешен двор и докато шофьора момче — който можеше със същия успех да е и дребен старец — продължи да седи с тил, твърдо обърнат към мен, Коженото палто изскочи пъргаво, заобиколи колата тичешком и ми отвори вратата, преди още да успея да намеря дръжката отвътре. Излязох спокойно, чувствах се като някоя престаряла и вече не така знатна дама, която пристига с такси на конните състезания в Аскот. В същата секунда, сякаш допирът на крака ми върху паважа бе задействал невидима пружина, висока двукрила врата се отвори пред мен със замах и аз замигах, тъй като се озовах в ярко очертан клиновиден отрязък от лепкава електрическа светлина. Поколебах се и не знам защо обърнах глава назад, може би в последен отчаян опит да избягам, и погледнах нагоре покрай високите стени с угаснали прозорци на околните сгради, които сякаш се бяха навели една към друга, и помежду покривите им зърнах небето — нежно, бледо и бездънно, в което грееше самотна кристална звезда, като онези от коледните картички или като самата Витлеемска звезда, а тънкият й връх сякаш бе закрепен върху едно от кубетата луковици; в същия миг с отчетливо пронизващ ме шок осъзнах, че прекрачвам от един живот в друг. След което глас със силен акцент ми извика любезно: „Професор Маскел, заповядайте!“. Обърнах се и видях нисък спретнат плешив мъж в пристегнат, закопчан догоре костюм от три части, който тръгна към мен и протегна късите си ръце. Беше същински двойник на стария Мартин Хайдегер — с мустаци, зловещо добродушна усмивка и малки черни лъскави очи като топчета за игра. Без нито за миг да ги сваля от мен, потърси ръката ми и трескаво я стисна между дланите си.

— Добре дошъл, другарю — каза с пресеклив дъх, — добре дошъл в Кремъл!

Веднага ме поведе навътре, а аз усетих някакво изтръпване по средата на гръбнака, сякаш онази звезда беше паднала от небето и върхът й се бе забил между плешките ми.

Мухлясали мъждукащи коридори, пред всяка втора врата висяха служители с измачкани костюми и чиновници с провиснали жилетки, както и лелки на средна възраст с вид на секретарки — всички се усмихваха със същата измъчена усмивка като Хайдегер и кимаха окуражително за добре дошъл, сякаш бях спечелил награда и сега отивах да ми я връчат (години по-късно ми се случи нещо подобно, когато по същия начин бях ескортиран в Двореца, за да коленича пред госпожа У. и нейната сабя). Хайдегер вървеше от едната ми страна, стиснал ръката ми над лакътя, и не спираше да нарежда нещо в ухото ми. Въпреки че английският му беше безупречен — още един зловещ знак, — акцентът му беше толкова силен, че не бях в състояние да разбера какво ми казва, пък и поради възбудата и безпокойството изобщо не го слушах. Стигнахме до друга висока двукрила врата — улових се, че нервно си тананикам наум Мусоргски — и Коженото палто, който до този момент подтичваше безгрижно зад нас с шапка в ръка, бързо ни изпревари подобно пазач на харем, с наведена глава и рамене и със сковано протегнати напред длани блъсна двете крила; озовахме се в просторна зала в кафеникав цвят и с висок таван, от който висеше огромен полилей — нещо като чудовищна многократно умножена пародия на звездата, която бях зърнал отвън на площада. Хора като джуджета, или поне така ми се сториха, стояха върху покрития с паркет под и нервно прехвърляха в ръце празните си чаши; при появяването ни всички се обърнаха и за миг като че ли щяха да избухнат аплодисменти.

— Виждате ли? — Хайдегер прошепна в ухото ми доволно и победоносно, сякаш стаята и нейните обитатели бяха лично негово дело, а пък допреди малко аз съм се съмнявал в това. — Нека ви представя…

Един след друг на бърза ръка се запознах с комисаря по съветската култура и съпругата му, с кмета на някакъв град, който завършваше на „овск“, с беловлас съдия с благородна осанка, чието име като че ли ми беше познато от репортажите за показните процеси, с една пълна строга млада жена, с която разговарях няколко минути с впечатлението, че заема висок пост в Министерството на науката и техниката, но се оказа официално назначената ми преводачка за вечерта. Поднесоха ми чаша лепкаво розово шампанско — „грузинско“ — поясни ми съпругата на комисаря по културата и направи кисела физиономия, която се оказа сигнал за повторно доливане на чашите, и докато келнерите като медици от Спешна помощ кръжаха наоколо с бутилките, напрежението се уталожи, изчезна и настана общо оживление.

Разговори. Досада. Болки в челюстта от непрекъснатото усмихване. Застанала сковано до мен, моята преводачка взе да се поти, докато се мъчеше с определителния член и мъжествено трупаше изреченията едно връз друго като големи, неудобни за носене кашони. Скорострелните й намеси не помагаха, дори повече ни пречеха да се разбираме: не можех да се отърва от усещането, че съм преследван от ужасно груб придружител, за чието поведение трябва да се извинявам на хората, които се мъчеха да вземат думата, докато тя не спираше да ломоти. От това положение ме спаси тромав гигант с очила с рогови рамки, който стисна китката ми с огромната си космата лапа и ме отведе в един ъгъл, където първо погледна назад над едното си рамо, после над другото и накрая бръкна във вътрешния си джоб — боже, какво ли ще извади? — измъкна дебел, овехтял портфейл и с благоговение ми показа няколко снимки с оръфани краища, на които се виждаха — така реших — неговата съпруга и вече порасналото му момче, поднесе ги пред очите ми и зачака мълчаливо, със стаен от вълнение дъх, докато аз се правех на възхитен. Жената беше с басмена рокля и лице, свенливо извърнато наполовина от фотоапарата, докато младежът с ниско подстригана коса и скръстени на гърдите си ръце, сякаш стегнати в усмирителна риза, гледаше в обектива строго и бдително, син на Революцията.

— Много са хубави — казах безпомощно и заклатих глава като кукла. — Тук ли е тази вечер вашето семейство?

Той тръсна глава, за да преглътне сълзите си.

— Изгубен — каза с дрезгав глас и забоде месестия си пръст във фигурата на сина. — Изчезнал.

Не пожелах да зная какво иска да ми каже с това.

В този момент Хайдегер отново цъфна безшумно от едната ми страна — много тихи бяха стъпките на този Хайдегер, — при което снимките бяха прибрани на мига, а аз бях поведен към другия край на залата, където врата, която смятах, че е част от ламперията, се отвори и се появи втори зле осветен коридор, при което сърцето ми щеше да се пръсне, тъй като реших с неопровержима увереност, че ми предстои среща с Него. Но сбърках. В края на коридора имаше офис или кабинет — голямо писалище, лампа със зелен абажур, лавици с книги, които никой никога не е чел, телеграфичен апарат — неработещ, но страховит с потенциала си, който стоеше върху поставка в ъгъла, — тоест стая като онези, в които важният бос се уединява, оставил любезната си съпруга да забавлява гостите, защото му се налага да проведе важен разговор по телефона — копринен костюм, мрачно изражение, цигара в устата, — стои в отрязъка светлина, който идва откъм открехнатата врата (точно така, навремето често ходех на кино, когато филмите бяха черно-бели; Патрик умираше за тях и дори беше абониран за списание, ако паметта не ме лъже, май за „Киноман“, което и аз прелиствах отгоре-отгоре). Мислех, че стаята е празна, когато от сенките изникна друг доста пълен и плешив нисък човек, който би могъл да бъде по-големият брат на Хайдегер. Облечен в един от онези лъскави костюми с прави рамена, които съветските другари по всяка вероятност си шиеха по поръчка; носеше очила, но като се сети за тях, побърза да ги свали и да ги пъхне в джоба на сакото си, сякаш бяха срамен признак на слабост и декадентство. Изглежда, беше важна клечка, защото усетих как застаналият до мен Хайдегер потрепери от едва овладяно вълнение като състезателен кон преди надбягване. Отново нямаше представяне и другарят Тънко райе дори не се здрависа, само се усмихна уж приветливо, кимна припряно няколко пъти и ме уведоми, че не знае английски. След което се обърна към мен с тътнещ глас и се разприказва бързо и продължително — нещо, което схванах, че трябва да е претенциозно разкрасено приветствие. Отново си казах, че като говорят, руснаците изглеждат не само пияни, но и сякаш въргалят в устата си горещ картоф. Също както правят и нашите работници в онази част от Ирландия, където съм израсъл; в един миг на безумство се почудих дали да не спомена тази — за мен много интересна — прилика, може би като доказателство за така важната класова солидарност, която се простира от долините на Антрим до склоновете на Урал. В края на словото си с нещо като трепетлив бравурен изблик, Райето се поклони сковано и отстъпи назад, самодоволен като отличник, който току-що е изнесъл речта си пред училищното събрание. Последва страховита тишина. Стомахът ми се сви и изкъркори, обувките на Хайдегер изскърцаха. Райето повдигна вежди, усмихна се и нетърпеливо кимна отново. Сепнах се от мисълта, че очаква отговор.

— А — заекнах аз, — да, разбира се. — Пак пауза. — Аз съм… — Отначало гласът ми прозвуча с ужасен фалцет, но успях да го докарам до ръмжащ баритон. — Аз съм много горд с оказаната ми чест да бъда тук, на това историческо място, главното седалище на толкова много от нашите надежди. На надеждите на толкова много от нас. — Добре се справям, отпуснах се. — Кремъл…

Тук Хейдегер ме спря, като стисна ръката ми не неприятелски, но без съмнение предупредително. Каза нещо на руски, при което Райето малко се учуди, но очевидно беше подканен да отиде до писалището; от едно чекмедже измъкна бутилка водка и три малки чаши, които строи в редица, и много внимателно ги напълни до ръба. Отпих предпазливо и премигах, когато студеният сребрист огън опари хранопровода ми. Двамата руснаци обаче извикаха нещо и едновременно гаврътнаха чашките с рязко отметнати назад глави, при което вратните им сухожилия изпукаха. При третата серия Хайдегер се обърна към мен с дяволита усмивка и се провикна: „За крал Джордж Шести!“, и аз се задавих от силното шляпване по гърба ми. С това аудиенцията приключи. Бутилката водка беше прибрана заедно с неизмитите чаши, Райето ми се поклони още веднъж и излезе заднешком от светлината на лампата, оттегли се сякаш на колелца, а Хайдегер отново ме хвана под ръка и ме поведе към вратата, като крачеше бързо и плътно до мен, така че ферментиралият му дъх галеше бузата ми. Голямата зала стоеше празна под заплашителните ледени висулки на полилея, не се забелязваше и следа от тържеството, беше останала само сладникавата миризма на шампанско. Хайдегер изглеждаше доволен, дали от успеха на начинанието, или от бързината, с която бе доведено до успешен край, не знам. Тръгнахме по вонящия на влага коридор към външната врата. Сподели ми с развълнуван, едва доловим шепот за едно свое пътуване до Манчестър.

— Толкова красив град, наистина красив. А Житната борса! Ами Палатата за свободна търговия! Великолепни!

Коженото палто ни чакаше при вратата, увит в дългата си дреха и все още с шапка в ръка. Хайдегер, с мислите си вече другаде, се ръкува с мен, усмихна се, поклони се и — сигурно се лъжа — удари пети и ме подкара към мъждукащата нощ, където моята единствена звезда, моят талисман, беше избледняла сред милиарди свои събратя.

 

 

На връщане пътуването беше доста по-весело, отколкото на отиване. Не започна много комфортно: първо ни закараха до Ленинград с военен самолет, после с влак до Хелзинки. Финландия ухаеше на риба и борови гори. Чувствах се нещастен. След това се качихме на английски круизен кораб, който беше обикалял балтийските пристанища. На борда заварихме няколко познати от Лондон, включително вятърничавите сестри Лайдън с онази тяхна аура на безпътство и поквара, която винаги съм подозирал, че не заслужават. На борда имаше джазов оркестър и след вечеря танцувахме в салона за коктейли; Силвия Лайдън пъхваше студената си длан в моята и притискаше малките остри връхчета на гърдите си към белия ми нагръдник; в продължение на нощ или две нещата изглеждаха, сякаш може да излезе нещо от това натискане, но не се получи. Двамата преподаватели от Кеймбридж въпреки големите си академични различия — нещо, свързано с теорията на Хегел за историята — се бяха сближили по време на пътуването и денем обикаляха палубата с лулите и шалчетата си, независимо от времето, докато Бой не излизаше от бара, предлагаше се на келнерите и яростно спореше на политически теми с младия лорд Белвоар, чието най-силно впечатление от Русия беше ясното усещане за надвисналата сянка на гилотината, която беше окончателно охладила ентусиазма му за каузата. Това караше Бой да изпитва ужасно затруднение; нормално би искал да се противопоставя на всяка проява на отстъпничество с порой аргументи, увещания и призиви, но след като по съвета на Феликс Хартман сам трябваше да се прави на разочарован от съветския режим, налагаше му се да изпълнява сложната си роля с помощта на словесна криеница и напрежението от това му личеше.

— На какъв, по дяволите, ми се прави Банистър? — поиска да знае Арчи Флетчър, малкото му розово лице бе изкривено от ярост.

— Това е от шока — отвърнах му. — Нали знаете какво казват: никога не буди сомнамбул.

— Какво? Какво, по дяволите, означава пък това?

Арчи никога не ме е харесвал.

— Сънят за него приключи. Видя бъдещето и реши, че не става. Нямате ли и вие същото усещане?

— Не, по дяволите, нямам.

— Аз пък имам — признах му със съжаление.

Арчи ме зяпна като в апоплектичен припадък и се отдалечи. Бой, измъчен и отчаян, ми намигна унило над рамото на младия Белвоар.

Така и не открих кой беше този Хайдегер, нито по-големият му брат. Бой също не успя да ми помогне. Мислех си, че и той в онзи следобед, когато изчезна, е бил пресрещнат от Коженото палто, който го е завел на среща с двамата, но той твърдо отрече („Слушай, старче — усмихна ми се самодоволно, — сигурен съм, че ония, с които аз разговарях, бяха много по-високо в йерархията“). Години наред се взирах във вестникарските снимки, на които се виждаха членовете на Политбюро, строени на някакъв балкон по време на първомайските манифестации, но напразно. Някои дупки в редиците от кръгли глави и трогателно махащи ръце ме караха да се замисля: това там не е ли било Райето, преди да бъде изтрит? Затрит? След войната дори се възползвах от възможността да присъствам на един-два отегчителни до смърт приема във Форин Офис или в Двореца по повод посещението на съветска делегация с надеждата, че ще зърна познатото ми теме, по-плешиво отпреди, или пък вече прошарения, приличен на четка за зъби мустак. Но не. Тези двамата бяха изчезнали като духове, призовани колкото да ме въведат официално в мистерията, след което са били ликвидирани с експедитивна деловитост. Разпитах и Феликс Хартман за тях, но той само сви рамене; Феликс вече усещаше дъха на заличаването върху себе си. В годините, когато бях активен агент, щом се случеше да се сетя за тази загадъчна двойка, винаги ме побиваха тръпки, долавях нещо като глухото изплющяване на въздуха от далечна недоловима експлозия.

И аз като лорд Белвоар тайничко се радвах, че се махаме от Русия, макар и да съжалявах, че никога повече няма да видя картините на Пусен в Ермитажа, нито на Сезан в музея „Пушкин“, както и онази икона от анонимен автор с изражение едновременно измъчено и стоическо, която проблясваше мрачно в дъното на църквица, където се бях скрил за половин час, след като успях да се измъкна от екскурзоводката на „Интурист“ през една ветровита слънчева утрин на кръстопътя сред безбрежни пустеещи житни полета южно от Москва. Малкият бял кораб, на който се качихме в Хелзинки, с джазовия си блясък, звън на чаши и силния весел и безгрижен смях на момичетата Лайдън, беше като преддверие към свят, от който дълбоко в сърцето си знаех, че никога няма да се откажа. С Русия, дадох си сметка, приключих; онова, което ми изглеждаше като някакво начало, се оказа край, също както едно бдение над мъртвец може да се превърне в купон. О, по всяка вероятност, казах си аз, Революцията ще успее или ще бъде принудена да успее — сетих се за мрачния отривист смях на Коженото палто, — но въпреки това страната е обречена. Твърде много история и страдания. Една вечер в салона на кораба се загледах разсеяно в картата на Европа, окачена в рамка на стената, и си помислих, че Съветският съюз ми прилича на голямо старо умиращо куче с увиснала глава, обърнало очи на запад, цялото олигавено, сковано от ревматизъм, което лае за последно. Бой щеше да е скандализиран от подобна представа, но когато си мисля за Русия, знам, че за разлика от него не ми е нужно да се преструвам на разочарован. Госпожице Вандельор, вие ще се изсмеете (ако изобщо се смеете, защото никога не съм ви чувал), но онова, което аз открих, докато порехме все по-студените вълни на Балтийско море, беше, че аз, както всъщност и Бой, както и всички останали си бяхме просто едни старомодни патриоти.

ВЪРНАХ СЕ ОТ РУСИЯ в тъмносивата опушена английска есен и веднага тръгнах за Кеймбридж. Докато минавахме през Фенс^[12], времето беше мрачно и влажно; ситен дъждец ръмеше над града и се носеше на сребристи талази. Белите стени на моя апартамент имаха нацупен вид, издаваха неодобрение и направо ми бяха обърнали гръб, сякаш знаеха в какво съм се забъркал. Винаги съм харесвал това време на годината с усещането за нарастващи очаквания, което е много повече за предпочитане пред фалшивите безпокойства на пролетта, но неизвестно защо сега перспективата за настъпващата зима ми действаше потискащо. Бях приключил с дългото си есе върху рисунките на Пусен в Уиндзор, но не можех да скрия от себе си факта, че то се оказа слабо и суховато. Често се питам дали решението ми да се посветя на научна работа — ако изобщо думата е „решение“ — е в резултат на моя по същество душевен аскетизъм, или пък тази суховатост, както понякога си мисля, като единствен истински отличителен белег на научната ми работа е неизбежна последица от това решение. Опитвам се да разбера дали преследването на научна точност и онова, което се нарича прецизно познание за нещата, е угасило пламъците на страстта у мен? Пламъците на страстта: звучи като от устата на разглезен романтик.

Предполагам, че точно това съм имал предвид, когато още в началото госпожица Вандельор ме попита защо съм станал шпионин и аз й отговорих, без да се замисля, че всъщност това е било просто подтик на лекомислие: бягство от досадата и търсене на развлечение. Животът на действието, на необмисленото, вцепеняващо ума действие — това е нещо, за което винаги съм жадувал. Все пак не успях да дефинирам в какво за мен се състои това действие, преди Феликс Хартман да се появи и да ми разреши въпроса.

— Приеми го — каза ми той спокойно — като друга версия на академичната си работа. Ти си обучен да вършиш научна работа; е, върши я за нас.

Бяхме във „Фокс“ в Раундлий. Следобеда той пристигна с колата си от Лондон и ме взе от апартамента. Не го поканих вътре поради смесица от стеснителност и недоверчивост — тоест недоверчивостта, която изпитвах към себе си. Малкият свят, с който се бях обградил — моите книги, гравюри, моят Бонингтън и моята „Смъртта на Сенека“, — представляваше деликатна конструкция и се страхувах, че няма да издържи на критичния поглед на Феликс, без да понесе щети. Колата му се оказа неочаквано луксозна, ниска и лъскава, с декоративни спици на джантите и тревожно опулени сферични предни фарове над бузестия хром, по който, когато се приближихме, изкривените ни отражения се плъзнаха, огънаха и се надиплиха сред петънцата от дъждовни капки. Задната седалка беше заета от куп палта от норка, чийто лъскав косъм блестеше някак зловещо; приличаха на голям, мъртъв, пухкав, кафяв безкръвен звяр — як или йети, или както там му се вика. Хартман забеляза, че ги гледам, отрони гробовна въздишка и каза:

— Бизнес.

Дълбоката седалка ме пое в здравата си мускулеста прегръдка. Долових топлия женски дъх на парфюм; любовният живот на Хартман беше толкова потаен, колкото и шпионският му. Колата пое по изцапаните от дъжда улици с непроменливата скорост от четирийсет мили — това беше ужасно много за онези дни, — като занасяше по паважа и едва не прегази един от аспирантите ми, който пресичаше пътя пред Питърхаус. Извън града полетата чезнеха в прогизнала дрезгавина. Изведнъж, загледан в дъжда и сумрачните сенки, които се трупаха от двете страни на нашите все по-силно дълбаещи здрача фарове, вълна от носталгия се надигна у мен и ме заля с обилен прилив тъга, който продължи секунда и изчезна така бързо, както се беше появил. Когато на следващата сутрин пристигна телеграма с вестта, че предишния ден баща ми е получил първия си сърдечен удар, потреперих при мисълта, че интуитивно съм предусетил неговия пристъп, че той е съвпаднал с момента, в който съм бил на мокрия път, и споменът за Ирландия и родния ми дом бе изникнал неканен и сърцето ми, което посвоему също бе преживяло своя малък припадък. (Какъв непоправим солипсист съм аз!)

През този ден Хартман беше в особено настроение, нещо като тревожна, подгрявана на бавен огън еуфория — по-късно, след дълъг разговор на тема наркотици, се запитах дали и той не е пристрастен; жадно очакваше подробности от поклонническото ми пътуване до Русия. Опитах се да прозвуча ентусиазирано, но видях, че го разочаровах. Докато говорех, той ставаше все по-неспокоен, играеше си със скоростния лост и барабанеше с пръсти по волана. Стигнахме до едно кръстовище и той рязко спря колата, излезе, застана по средата на шосето и взе да се оглежда във всички посоки, сякаш отчаяно търсеше път за бягство; с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на палтото, шибан от тъмносребристи пелени дъжд. Заради болния си крак изглеждаше леко приведен, като че се съпротивляваше на силния вятър. Чаках, изпълнен с лошо предчувствие, не знаех какво да правя. Когато се върна, поседя известно време загледан в предното стъкло, изведнъж ми се стори някак измъчен и изпосталял. Синджир от нежни дъждовни капки бе украсил раменете на палтото му. Подуших миризмата на мокра вълна. Започна да говори доста неясно за рисковете, които поема, за натиска, който трябва да търпи, току млъкваше, въздишаше ядно и се вторачваше в дъжда.

— На никого не мога да имам доверие — измънка под носа си. — На никого.

— Не мисля, че трябва да имаш опасения за някого от нас — казах тихо. — Нито за Бой, нито за Алистър, нито за Лео или мен.

Продължи да гледа в сгъстяващия се мрак, сякаш не ме беше чул, после се размърда.

— Какво? Не, не, нямах предвид вас. Имам предвид — махна с ръка — там.

Сетих се за Коженото палто и неговия безлик шофьор, спомних си с почти необяснимо потръпване онова парченце пяна за бръснене под ухото на Коженото палто. Хартман се изсмя рязко, но прозвуча като изкашляне.

— Може би трябва да дезертирам — каза, — ти какво мислиш?

Май не се шегуваше.

Стигнахме с колата в Раундлий и паркирахме на селския площад. Вече се беше стъмнило и на фона на ситния дъждец лампите под дърветата пръскаха белезникава светлина, сякаш някой беше духнал гигантски семенни кутийки. В онези дни „Фокс“ — чудя се дали още съществува — представляваше висока сграда, но иначе сбутано и съмнително място с общ бар, евтин ресторант и стаи на горния етаж, в които отсядаха търговски пътници и неженени двойки. Таваните, от векове опушвани от цигарен дим, имаха чудния деликатен оттенък на жълто-кафявото, също като цветовете на орлови нокти. На стената в стъклени аквариуми плуваха риби, а в една витрина се виждаше препарирано лисиче. Според Хартман всичко това придаваше на мястото неотразим чар; поначало си падаше по английския кич, както и всички те. Кръчмарят Ноукс беше едър грубиян с месести ръце, широки бакенбарди и чело, набраздено като зле изорана нива; приличаше ми на боксьор от времето на Регентството, един от онези побойници, които са излизали за по няколко рунда срещу лорд Байрон. Имаше свирепа дребна жена с вид на пор, която не спираше да го хока пред хората и която, поне така се говореше, той здравата налагал, като останат насаме. Използвахме мястото в продължение на години, чак до края на войната, за срещи и като тайник за писма, дори от време на време и за разговори с хора от посолствата или с навестяващи ни агенти, но винаги, когато се събирахме, Ноукс се държеше, сякаш никога през живота си не ни е виждал. Съдейки по ехидния начин, по който ни наблюдаваше иззад лостовете на бирените помпи, май ни мислеше за онова, което вестниците наричаха хомосексуални общества; тоест догадката му беше донякъде грешна.

— Кажи ми, моля те, какво се очаква от мен да правя — обърнах се към Хартман, когато се настанихме един срещу друг на пейките с високи облегалки с по халба горчива бира.

Седяхме от двете страни на запалената с коксови въглища камина. (Кокс — ето още едно нещо, което вече го няма; ако се напрегна, сигурно ще мога да си спомня пушека и да почувствам киселата му, полепнала по небцето ми парливост.)

— Да правиш ли? — попита той и лицето му се изкриви в дяволито изражение, явно се забавляваше; по-ранното му агресивно настроение се беше усмирило и отново бе възвърнал обичайния си самодоволен вид. — Всъщност нищо няма да правиш.

Отпи от бирата и с наслада облиза ивицата пяна по горната си устна. Синьо-черната му пригладена с брилянтин коса беше сресана назад от челото, което му придаваше дръзкия зализан вид на граблива птица. Върху изящните си обувки за танци носеше гумени галоши. Говореше се, че вечер си лягал с мрежичка за коса на главата.

— Ти си ценен за нас само защото си познат в средите на господстващата английска върхушка…

— О, това ли било?

— … и от информацията, която ни давате — ти, Бой Банистър и другите, — ние ще сглобим картината на основните сили в тази страна.

Много обичаше тези изрази, поставянето на цели и задачи, проповеди за стратегията; всеки шпионин е отчасти свещеник и отчасти педант.

— То е нещо като… как се нарича?

— Пъзел.

— Точно така! — И той се намръщи. — Как разбра какво имам предвид?

— Налучках.

Отпих от бирата; поръчвах си бира само когато съм с другарите — класова солидарност и така нататък; по своя си начин и аз не се различавах много от Алистър. Един мъничък, но ясно очертан червен рогат дявол се блещеше и кискаше насреща ми от пулсиращото огнено сърце на камината.

— Какво излиза — казах, — че ще бъда нещо като светски хроникьор, така ли? Нещо като Уилям Хики^[13] в кремълски вариант.

Само при споменаване на думата Кремъл той се сепна и погледна към бара, където Ноукс бършеше чаша и тихо си подсвиркваше, извил големите си свити устни на една страна.

— Моля те — прошепна Хартман, — кой е Уилям Хики?

— Шегувам се — казах отегчено, — само се шегувам.

Мислех си, че ще правя нещо повече от това да предавам събрани от коктейлите клюки. Къде ми е книжката с кодове, хапчето цианид? Съжалявам, пак се шегувам.

Той се намръщи и тъкмо да каже нещо, изглежда, премисли и вместо това пусна възможно най-кривата си и най-пленителна усмивка, после сви рамене демонстративно.

— Всичко — каза той — трябва да се изпипва бавно в тази наша странна професия. Веднъж във Виена трябваше да наблюдавам един човек в продължение на цяла година — цяла година! После се оказа, че сме сбъркали, не бил нашият човек. Нали виждаш.

Изсмях се, което не биваше да правя, защото той ме изгледа обидено. После заговори съвсем сериозно как сред английската аристокрация гъмжи от симпатизанти на фашистите и ми подаде списък с имената на хора, от които Москва се интересува особено много. Хвърлих му един поглед и спрях да се смея.

— Феликс — казах му, — това не са важни хора, а най-обикновени реакционери, чудаци и чешити, които обичат да държат речи по официални вечери.

Той сви рамене, не каза нищо и извърна поглед. Почувствах как ме захлупва познатата ми депресия. Шпионството притежава някакво подобно на сън качество. В света на шпионите, както и в сънищата, теренът е винаги несигурен. Стъпваш на нещо, което прилича на твърда земя, но ето че тя поддава, ти пропадаш и в свободния си полет бавно се преобръщаш презглава, улавяш се за разни неща, но и те се откъсват. Тази нестабилност, тази многомилиардност, която светът приема, е както очарованието, така и ужасът на всеки шпионин. Очарование, защото насред несигурността ти никога не си себе си; каквото и да правиш, винаги има един друг, алтернативен твой аз, който стои от едната ти страна, наблюдава, преценява и помни. Това е тайната сила на шпионина, различна от силата, която заповядва на армиите да влязат в бой; тя е съвършено лична; това е силата да бъдеш или да не бъдеш, да откъснеш себе си от себе си, да бъдеш себе си и в същото време друг. Проблемът е, че щом аз функционирам с поне две версии на моя аз, така и всички останали работят като близнаци на самите себе си, следвайки същия ужасен и много хлъзгав път. Колкото и забавно да изглежда, не беше невъзможно хората от списъка на Феликс да не са само домакини на светски приеми или двойствени досадници, за каквито ги смятах, а и членове на жестока и делова шайка фашисти, готови всеки момент да завземат властта от избраното правителство и да върнат абдикиралия крал на покрит със свастики трон. И точно в това е очарованието, както и страхът — не от съзаклятия, пактове и претенденти за престола (никога не бих могъл да възприема сериозно херцога или ужасната му Симпсън^[14]), а във вероятността нищо, абсолютно нищо да не е това, което изглежда.

— Слушай, Феликс — казах, — сериозно ли ми предлагаш да си губя времето по приеми и да прекарвам уикендите си в крайградски имения, за да ти донасям какво е казал Фрути Меткалф^[15] на Нанси Астор за германския военнопромишлен комплекс? Изобщо имаш ли някаква представа какви разговори се водят на подобни събирания?

Той се загледа в бирената си чаша. Отблясъците от огъня осветиха челюстта му с цвета на лъснал тъмнорозов белег. Тази вечер очите му приличаха особено много на източноевропейски; почудих се дали и моите не му изглеждат ирландски.

— Не, нямам никаква представа какви разговори се водят на тези събирания — изрепчи се той. — Няма как търговец на кожи от лондонския Ист Енд да бъде поканен за уикенда в Кливеден.

— Кливдън — подметнах разсеяно. — Произнася се Кливдън.

— Благодаря, че ме поправи.

Допихме последните глътки от топлата бира в мълчание — аз раздразнен, Хартман напушен. Влязоха няколко мъже от местните и се отпуснаха тежко в червеникавия мрак; спарената им овча смрад се смеси с пушека от коксовите въглища. В ранна вечер разговорите в английските кръчми, унили, уморени и неуверени, винаги са ме потискали. Не че сега ходя често по кръчми. Но понякога закопнявам за шумното им веселие от времето на моето детство. Като малък в Карикдръм често се престрашавах да отида нощем в Айриштаун, половин акър земя с безразборно пръснати бараки зад крайморската част на града, където бедните католици живееха в нещо като еуфорична мизерия. На всяка уличка имаше пивница — ниски заведения от по една стая, чиито предни прозорци бяха като изрисувани с кафяви ажурни шарки, само в най-горната им част ивица, жълта като масло, задушена от дим светлина мъждукаше весело, потайно и примамливо в тъмнината. Примъквах се до кръчмата на Мърфи или до бара на Малоуни, заставах пред затворената врата и сърцето ми се разтупкваше — знаеше се, че ако католиците спипат протестантско дете, веднага го отвличат и го погребват живо в плитък гроб по склоновете над града, — заслушвах се в глъчката вътре, в смеха, в гръмогласните псувни и пиянските песни, а бялата луна висеше над мен на невидимото си бесило, лиснала лъчите си от матово олово върху калдъръма на уличката. Английските кръчми ми приличат на очукани галеони, здраво залостени срещу нощните морски бури, а вътре кипи метежът на бунтарско буйство, екипажът е пиян, капитанът — окован във вериги, а аз, безстрашният юнга, готов да се хвърли сред гуляйджиите и да задигне ключа от сандъка с мускетите. О, романтиката на забранените безсърдечни светове!

— Кажи ми, Виктор — обади се Хартман и по придихателното произношение на съгласните в името ми (Викх-торр…) ми стана ясно, че ще прехвърли темата в сферата на личното, — защо го правиш?

Въздъхнах. Знаех, че рано или късно ще ме попита.

— Ами, прогнилата система — казах небрежно. — Миньорски надници, болни от рахит деца, нали знаеш. Виж, дай да те почерпя едно уиски; тази бира е толкова меланхолична.

Той вдигна чашата си на слабата светлина и се загледа с тържествена физиономия.

— Да — каза той мрачно с пресеклив глас. — Това ми напомня за дома.

Боже господи, сякаш чух подрънкването на невидима цитра. Когато донесох уискито, той го изгледа колебливо, отпи и премигна; сигурно предпочиташе сливовица или каквото там пият през дъждовните есенни вечери по бреговете на Балатон. Пак отпи, този път по-голяма глътка, и се сви, сякаш се прибра навътре в себе си, с притиснати към ребрата лакти и извити като тирбушон крака, кръстосал тясното ходило на единия си крак зад глезена на другия като вирнат спусък. Тези международни шпиони много си падат по сладките клюки!

— А ти — попитах, — ти защо го правиш?

— Англия не ми е родина.

— Нито на мен.

Сви рамене сърдито.

— Да, но е твой дом — каза с упорито стисната челюст. — Тук живееш, тук са приятелите ти. Кеймбридж, Лондон… — Направи широк жест с чашата в ръка и уискито се люшна, а в дълбините му проблясна сярно, подобно на бижу пламъче. — Дом.

Още призрачни плъзгави връзки. Въздъхнах.

— Ти страдаш ли от носталгия? — попитах го.

Той поклати глава.

— Аз нямам дом.

— Да — казах, — предполагам, че нямаш. Това според мен те кара да се чувстваш доста по… по-свободен.

Облегна се назад и лицето му потъна в мрака.

— Бой Банистър ни дава информация, която получава от баща си — подметна той.

— От баща си ли? Бащата на Бой е починал.

— Тогава от втория си баща.

— Той със сигурност е пенсионер.

— Но продължава да има контакти в Адмиралтейството. — Млъкна. — Ти — промълви тихо — би ли го направил?

— Да предам баща си ли? Съмнявам се, че тайните на епархията в Даун и Дромор представляват някакъв интерес за нашите господари.

— Но би ли?

Горната част на тялото му беше погълната от сенките, така че единственото, което можех да видя, бяха извитите му като тирбушон крака и една длан върху бедрото му, която стискаше цигара между палеца и средния пръст. Отпи от уискито и ръбът на чашата се чукна лекичко в зъбите му.

— Разбира се, че бих — отвърнах, — ако се налага. А ти?

Като излязохме от кръчмата, дъждът беше спрял. Нощта беше ветровита и зла, а огромната влажна тъмнина изглеждаше куха, като издухана от вятъра. Прогизнали платанови листа подскачаха по пътя като куци жаби. Хартман вдигна яката на палтото си и потрепери:

— Ох, това време!

Връщаше се в Лондон, за да хване спалния за Париж. Обичаше влаковете. Представих си го в „Блу Трейн“ с пистолет в ръка и момиче в леглото му. Стъпките ни шляпаха по плочника и докато крачехме от лампа до лампа, сенките ни бързо се изправяха, за да ни срещнат, после падаха зад гърба ни.

— Феликс — обадих се, — знаеш ли, аз не съм авантюрист, от мен не очаквай героични постъпки.

Стигнахме до колата. Дървото над нас се разтърси като куче и ме поръси с дъждовни капки, които изтрополиха по периферията на шапката ми. Изведнъж пред очите ми изплува Черният път в Карикдръм и си спомних как през една влажна ноемврийска нощ като тази вървяхме с баща ми, бях още малък: в обвитата в мъгли светлина от нарядко поставените газови лампи ниските клони от короните на черните дървета се мятаха, измъчвани от някаква си тяхна болка; ненадейно и необяснимо сърцето ми се изпълни с плам, прииска ми се да започна да вия от обзелия ме непоносим екстаз и копнеж по нещо неназовимо, което, предполагам, е било бъдещето.

— Всъщност има нещо, което искаме да направиш — каза Хартман.

Стояхме от двете страни на колата с лице един към друг, гледахме се над лъсналия покрив.

— По-точно?

— Искаме да станеш таен агент на военното разузнаване.

Нов порив на вятъра, ново поръсване с дъждовни капки.

— О, Феликс — изохках, — кажи ми, че това е шега.

Той влезе в колата и тръшна вратата. Измина няколко мили, потънал в сърдито мълчание, караше бързо и непрекъснато местеше скоростния лост, сякаш искаше да изтърбуши вътрешностите на колата.

— Добре де, тогава кажи ми — подканих го най-накрая. — Какво трябва да направя, за да вляза в тайните служби?

— Говори с хората от твоя колеж. Професор Хоуп-Уайт например. Физикът Краудър.

— Краудър ли? — попитах. — Краудър е главен шпионин? Не може да бъде! Нито Хоуп-Уайт. Той преподава романски езици, за бога! Пише любовни стихотворения за млади момчета на провансалски.

Хартман сви рамене и най-накрая се усмихна; обичаше да поднася изненади. На светлината от контролното табло лицето му беше придобило зеленикава мъртвешка бледнина. На пътя точно пред нас изскочи лисица, изгледа стреснато и злобно предните фарове, после подви опашка и спокойно се оттегли към тъмния бордюр. Веднага си спомних един заек, който изскочи от живия плет и зяпна двамата младежи, които вървяха право към него, изкачвайки хълма.

— Съжалявам, Феликс — казах му, загледан в нощта, която напразно щурмуваше предното ни стъкло, — но не си представям, че дните ми ще минават в дешифриране на изчисления за германския подвижен състав в компанията на бивши възпитаници на Итън или пенсионирани армейски офицери. Умея да върша по-смислени неща. Аз съм учен.

Той пак сви рамене.

— Добре, щом е така — едва отрони той.

Това е явление, с което ми предстоеше да се запозная — начинът, по който се опитват да направят нещо, но се отказват при най-малкото съпротивление. Спомням си как един ден по време на войната Олег, загубил ума и дума, препускаше презглава по Поланд Стрийт, защото беше научил, че двамата с Бой живеем там в един апартамент („Агентите не трябва да живеят заедно като вас, това е недопустимо!“), след което остана, разхленчи се, напи се по славянски с Бой и се просна на канапето в гостната, където преспа. Ето че Хартман отново се обади:

— Очакваме да пристигне нов офицер по военните въпроси.

Сепнах се.

— А ти къде отиваш?

Дори не вдигна очи от пътя.

— Май са започнали да ме подозират — промълви.

— Да те подозират ли? В какво?

Той сви рамене.

— Във всичко — отвърна. — И в нищо. Накрая започват всекиго да подозират.

Замислих се.

— Знаеш ли — казах, — няма да се съглася да работя за тях, ако ми изпратят руснак.

Той кимна.

— Този ще бъде руснак — отговори мрачно.

Умълчахме се. В тъмното небе над нас, в един нисък, бухлат, черен като сгурия облак с голям търбух се отразяваха светлините на Кеймбридж.

— Не — отсякох след малко, — няма да стане. Ще трябва да им кажеш, че няма да се получи. Ще работя с тях чрез теб или в противен случай се отказвам.

Той се изсмя тъжно.

— Да им кажа ли? — повтори той. — О, Виктор, ти не ги познаваш. Повярвай ми, изобщо не ги познаваш.

— Въпреки това се налага да им кажеш, че ще работя само с теб.

 

 

Забравил съм името на руснака. Скрайн така и не ми повярва, че това е възможно, но е самата истина. Кодовото му име беше Йосиф, което ми се стори прекалено издайническо (първия път, когато се свързахме, го попитах дали може да го наричам Джо, но той не схвана шегата). Беше една от многото персони в моето минало, върху която нямам желание да се спирам задълго; мисълта за него пробягва по съзнанието ми, както студено течение по гърба на трескав пациент. Беше невзрачен, но упорит дребен човек с остри черти на лицето, който по странен начин ми напомняше за един учител по латински с остър език и изкусно умение да имитира, най-вече северния ирландски говор, което превърна живота ми в ад през първата ми година в Марлборо. По настояване на Йосиф срещите ни ставаха във всевъзможни кръчми в по-приличните покрайнини на Лондон — всеки път на различно място. Според мен той тайничко харесваше тези призрачни заведения; предполагам, че и той като Феликс Хартман ги възприемаше като характерни черти на една идеализирана Англия с конските им подкови от месинг и дъските за игра на стрелички, с техните червендалести собственици с шалче на врата, които, поне на мен, до един ми приличаха на веселяци, готови да бутнат жените си във вана с киселинен разтвор, без да им мигне окото. Да вярваш в тази митическа версия на Джон Бул, беше обща черта — една от малкото на руските и на германските управляващи елити и техните лакеи през трийсетте години. Йосиф си въобразяваше, че минава за чистокръвен англичанин, и много се гордееше с тази си способност. Носеше сака от туид, тежки туристически обувки, сиви пуловери без ръкави и пушеше цигари „Капстан“. Така старателно докаран на фасон, той все пак представляваше безнадеждно неточна имитация на човешко същество, което, да речем, разузнавателен отряд от друга планета е изпратил напред, за да се смеси със земните жители и да предава важна информация — което, сега, като си помисля, е доста точно описание на това, което представляваше. Акцентът му бе направо смешен, въпреки че той си мислеше, че е безпогрешен.

Бях привикан на първата ни среща през студен ясен декемврийски следобед в кръчма до един парк в Пътни. Пристигнах със закъснение и Йосиф изглеждаше бесен. Щом се представи — потайно кимване, пресилена усмивка, никакво ръкостискане, — веднага го попитах защо Феликс Хартман не присъства.

— Сега той има други задължения.

— Какви задължения?

Сви кокалестите си рамене. Седеше до мен на бара с чаша газирана лимонада в ръка.

— В посолството — отвърна ми. — Бумащина. Сигнали.

— Вече е в посолството, така ли?

— Беше прибран за по-голяма сигурност. Да е в безопасност, тъй като полицията беше започнала да го разследва.

— А търговията му с кожи, какво стана с нея?

Той поклати глава, раздразнен, искаше да покаже, че вече губи търпение.

— Търговия с кожи ли? Каква търговия? Не знам за такова нещо.

— Добре, няма значение.

Искаше да отидем да седнем на „някоя тиха маса в ъгъла“, въпреки че заведението беше празно, но аз отказах да помръдна. При все че не съм любител на това питие, поръчах водка и видях как той се стресна.

— Наздаровье! — казах му и гаврътнах чашката, както правят руснаците, по почина на братята Хайдегер.

Малките святкащи очички на Йосиф се присвиха, превърнаха се в тесни цепки.

— Казах на Феликс, че ще работя само с него — отсякох.

Бързо метна бдителен поглед към бармана.

— Джон, това не ти е Кеймбридж — каза той. — Не можеш да си избираш колегите.

Вратата се отвори и влезе дрипав старец с куче, а пред него се разстла блед зимен отрязък слънчева светлина.

— Как ме нарече? — попитах. — Името ми не е Джон.

— За нас е. За нашите срещи.

— Я стига глупости! Не съм съгласен да ми лепвате някакво абсурдно кодово име. Няма да го запомня. Ще ми се обадиш по телефона и аз ще ти кажа: Тук няма Джон, и ще затворя. Невъзможно. Джон, как ли пък не!

Той въздъхна. Видях, че съм го разочаровал. Без съмнение е очаквал да прекара един приятен час в компанията на английски джентълмен, университетски човек, стеснителен и любезен, който по стечение на обстоятелствата има достъп до тайните на Кавендишката лаборатория и ще им ги предаде с възхитителна завеяност, сякаш дава импровизирана консултация. Пак поръчах водка и я изпих на един дъх; тя като че ли плъзна право нагоре вместо надолу, и главата ми се замая; за миг се почувствах, сякаш се нося във въздуха цял инч над пода. Възрастният дебелак с кучето се бе разположил на маса в ъгъла и се разкашля мъчително, като произвеждаше звук, подобен на всмукателна помпа; междувременно кучето му взе да души Йосиф и мен, килнало глава на една страна, с увиснало ухо като териера от етикета на онези грамофонни плочи. Йосиф се дръпна назад под зоркия поглед на животното и покри с длан долната половина на лицето си в жест, който комиците наричат „бавно подклаждане на публиката“, после каза нещо неразбираемо.

— Не те чувам, като ми говориш така — отвърнах му.

В пристъп на гняв, който мигом овладя, той стисна ръката ми — неочаквана и признавам, заплашителна желязна хватка — и тикна лицето си в моето, гледаше над рамото ми и разкриви устни право в ухото ми:

— Специалната комисия към Академичния съвет — изсъска и опръска бузата ми с лепкава слюнка.

— Към какво?

Изсмях се. Вече бях леко пиян и изведнъж всичко взе да ми изглежда смешно и леко абсурдно. С разгорещения си шепот Йосиф ми обясни сред тикове, нервни гърчове и свирещ дъх, като хорист, който разказва на момчето до себе си мръсен виц, че Москва иска да се сдобие с копие от дебатите на Академичния съвет в Кеймбридж, защото имала впечатление, че тази многоуважавана вековна институция представлява нещо като таен съюз на великите и влиятелните в нашите влиятелни и велики университети, нещо средно между масонска ложа и ционистки старейшини.

— За бога! — извиках аз, — та те представляват най-обикновен комитет към Академичния съвет!

Той повдигна зловещо едната си вежда.

— Точно така.

— Занимават се с такива дела на университета, като сметките за месо. Винарската изба. Това е всичко, което правят.

Той бавно поклати глава наляво-надясно, изду устни и остави клепачите си бавно да се притворят. Той знаеше. Оксбридж управлява страната, а членовете на академичните съвети управляват половин Оксбридж: как е възможно делата им да не представляват интерес за Москва? Въздъхнах. Това начало не вещаеше нищо добро за моята кариера като таен агент. Може цял научен труд да се напише за това как европейската история през нашия век е била повлияна от неспособността на враговете на Англия да проумеят тази своенравна, упорита, потайна и абсурдна нация. Голяма част от силите и времето ми през следващите десетина-петнайсет години щяха да отидат в напразни опити да втълпя на Москва и на такива като Йосиф, че трябва да правят разлика между формата и съдържанието в английския начин на живот (доверете се на ирландеца по въпроса). Техните погрешни представи бяха скандални и смешни. Когато в московската централа научиха, че съм редовен посетител в Уиндзор, че съм в приятелски отношения с Негово Величество и че често ми се налага да оставам след вечеря, за да играя със съпругата му — с която на всичкото отгоре имам и роднинска връзка, макар и далечна, — направо не бяха на себе си от радост, убедени, че техен човек е проникнал в сърцето на властта. Свикнали с техните си царе — и стари, и нови, — не можеха да осъзнаят, че нашият владетел, макар и със скиптър, не управлява, че е само нещо като сурогатен родител на нацията и че нито за миг не бива да се взема на сериозно. В края на войната, когато лейбъристите дойдоха на власт, Москва, така подозирам, беше убедена, че е въпрос единствено на време, преди кралското семейство заедно с малките принцеси и всички останали да бъде откарано в подземието на Двореца и изправено до стената. Разбира се, Атли^[16] изобщо не можеха да го възприемат и недоумението им се усили още повече, когато им казах, че в политиката си той се ръководи не от Маркс, а от Морис^[17] и Мил^[18] (Олег дори поиска да знае дали въпросните хора са в правителството). Когато консерваторите се върнаха на власт, те бяха убедени, че изборните резултати са били фалшифицирани, тъй като не можеха да повярват, че след всички научени по време на войната уроци работническата класа ще гласува свободно за създаването на едно дясно правителство („Скъпи ми Олег, няма по-големи консерватори от английските работници“). Бой изпадаше в бяс и депресия от тази тяхна неспособност да схванат нещата; аз обаче хранех симпатии към другарите. Като тях аз също произхождам от народ на крайностите и инстинктите. Без съмнение това е причината, поради която двамата с Лео Ротънстайн се разбирахме по-добре с тях, отколкото с чистокръвните англичани като Бой и Алистър: споделяхме един и същ вроден мрачен романтизъм, типичен за нашите два иначе много различни народа, както и завета на безправните, но най-вече трепетното очакване на евентуалната разплата, която — когато става дума за политика — може да мине за оптимизъм.

Междувременно Йосиф продължаваше да стои пред мен като бутафорен вентрилоквист с прекалено широките си маншети и сякаш движени на конци лицеви мускули, съсредоточен и изпълнен с надежда като кучето на стареца, но тъй като вече ми писна от него, а и бях изпаднал в депресия и съжалявах, че изобщо оставих Хартман да ме убеди да свържа живота си с подобия на тази абсурдна, тази невъзможна личност, казах му, че да, добре, ще се сдобия с протокола от следващото съвещание на Академичния съвет, щом това иска, при което той благоволи да ми кимне сериозно и отсечено — кимане, което след време щях да наблюдавам у всякакви надути тиквеници във военни заседателни зали и в централите за таен инструктаж, когато идвах от министерството, за да предам някоя съвършено ненужна класифицирана информация. Днес всички коментатори, всички дървени философи по романи и по вестници подценяват елемента на авантюра в света на шпионажа. Тъй като наистина се случва тайни да бъдат издавани, тъй като палачи наистина съществуват, тъй като мъже наистина умират — Йосиф, подобно толкова много незначителни слуги на системата, свърши с куршум на НКВД в тила си, — те си въобразяват, че шпионите са едновременно безотговорни и зловредни хора, също като второстепенните демони, които изпълняват важните команди на Сатаната, докато всъщност ние приличахме много повече на онези безстрашни и находчиви хлапета от разказите за юноши, онези Боб, Дик и Джим, които играят страхотно крикет, обичат безобидните и изобретателни лудории, но в крайна сметка разобличават директора, който се оказва международен престъпник, като в същото време успяват тайно да си назубрят уроците така, че да излязат първи на изпитите, да спечелят стипендия и да спестят на прекрасните си бедни родители таксите в някой от нашите велики университети. Поне ние така гледахме на себе си, въпреки че не бихме го казали по този начин. Ние се смятахме за добрите, това е същественото. Сега е трудно човек да си представи шеметното опиянение на онези дни преди войната, когато светът препускаше към ада сред звън на камбани и пронизителни свирки, а само ние сред нашите сънародници знаехме точно каква е задачата ни. О, давам си сметка, че по същото време млади хора заминаваха да се бият в Испания, че се създаваха профсъюзи, че се организираха петиции и така нататък, но всички тези действия, макар и необходими, бяха временни заместители; ние тайничко гледахме на тези ревностни фантазьори почти като на пушечно месо или в най-добрия случай като на наивни реформатори. Това, което ние имахме, а те нямаха, беше необходимата историческа перспектива; докато испанските бригади още тръбяха за необходимостта да се спре Франко, ние вече планирахме действия за преходния период след разгрома на Хитлер, когато с едно лекичко побутване от страна на Москва и от нас изтощените от войната режими на Западна Европа ще се разпаднат по принципа на доминото — точно така, ние бяхме първите защитници на тази вече дискредитирана теория — и Революцията ще плъзне, ще се разлее от Балканите до крайбрежието на Конемара. В същото време колко откъснати бяхме от действителността. Въпреки всичките ни разговори и дори някои действия големите събития на деня се търкаляха покрай нас — живи, пъстри и твърде реални, за да са действителни, като декорите на пътуващ театър върху платформата на камион, поел към следващия град. Работех в кабинета си в Тринити, когато научих, че Барселона е паднала; съобщиха го по радиото, което беше пуснато силно в стаята на съседа ми — уелсец, май беше физик, който обичаше танцова музика и охотно ми разказваше за най-последните магьосничества, които се извършваха в лабораторията в Кавендиш. Без да трепна, продължих да изучавам под лупа репродукция на странната двойка отсечени глави върху парче плат, които се виждаха на преден план в картината на Пусен „Превземането на Йерусалим от Тит“, сякаш двете събития, истинското и изобразеното, бяха еднакво далеч от мен, някъде в Античността — и двете непроменими и окончателни, замръзнал във въздуха вик и изправен на задните си крака буен жребец, стилизирана, величествена жестокост. Нали разбирате?…

Има един последен образ на Йосиф, който искам да нахвърлям, преди да го опаковам и завинаги да го експедитирам заедно с толкова други добре забравени типове, с които е осеян животът ми. На тръгване от кръчмата — беше настоял да не излизаме заедно — кучето на стареца се заклати напред, като се сгъваше и разгъваше по онзи симпатичен кучешки начин, сякаш иначе изпънатото му като наденичка тяло имаше пружина отвътре, и понечи да се отърка в глезена му, но той го срита странично с лъснатата си обувка. Животното изквича тъжно, съвсем не от болка, и избяга, ноктите му издращиха по плочките на пода, после се сви отново между разтворените крака на господаря си, премига и бързо облиза устни, изпаднало в недоумение. Докато Йосиф излизаше, за малко слънчевата светлина се вмъкна и легна върху глезените му, старецът ме погледна изпод вежди с нещо като ухилено смръщване и за миг разбрах какво си мисли за мен: още един от онези жалки, нетърпеливи, безчувствени мъже, които ритат кучета, ръгат те с лакти и само гледат как да те избутат от пътя, на което исках да му отговоря: Не, не съм такъв, не съм като него! — а после си помислих: — А може би съм? Днес срещам същия поглед, когато някой ветеран от студената война, самозван патриот или пазител на западните ценности ме разпознае на улицата и метафорично ме заплюе.

Както и да е. Така започна моята кариера на действащ агент. Спомням си надеждата на Феликс Хартман, че ние, потомците на висшите класи, ще предоставим на Москва пълна картина на пъзела, наречен английска върхушка (не ми даде сърце да го попитам дали някога се е замислял какви теми избират производителите за тези техни пъзели, но пред очите ми изплува цял бункер с остриганите глави на комисари, вперили сериозни погледи в сантиментална картинка — карамел и пудра захар, — къщичка с розови храсти и бълбукащо поточе, допълнена с къдрокосо момиченце, понесло кошничка с лютичета върху пълната си ръчичка: Англия, нашата Англия!). Най-съвестно започнах да приемам поканите за вечеря, които доскоро бях отказвал с отвращение, и се улових как обсъждам акварели и цената на домашните птици с мустакатата и леко налудничава съпруга на министър от кабинета, или пък как стоя и слушам, вече замаян от бренди и дим на пури, някакъв аристократ от нашето кралство с тухленочервени бузи и монокъл да обяснява на масата, размахвайки ръце, дяволски хитрите методи, до които прибягват евреи и франкмасони, за да се инфилтрират на всяко ниво в правителството, до такава степен, че вече са готови да завземат властта и да убият краля. Пишех изчерпателни доклади за тези срещи — между другото, откривайки най-неочаквано, че притежавам разказваческа дарба; някои от тези ранни писания бяха наистина цветисти, макар и малко преоцветени — и ги предавах на Йосиф, който ги преглеждаше набързо, като дишаше шумно през носа си, след това ги прибираше във вътрешния си джоб, оглеждаше бара крадешком и започваше да ми говори за времето с пресилена любезност. Понякога успявах да изцедя информация или клюка, която Йосиф удостояваше с една от редките си нервни усмивчици и доволно прехапани устни. Това, което Москва смяташе за един от първите ми големи удари, беше изключително досаден разговор, който бях провел на празник в Тринити с началника на кабинета във Военното министерство, пълен мъж със зализана коса и тънки мустачки, който, докато го слушах да говори, много ми напомняше на веселяците, спецове по гафове от комиксите на Бейтман; докато вечерта се точеше мъчително, той ставаше все по-важен, тържествен и комично пиян — нагръдникът му се ветрееше като във вариететен фарс — и тогава ми каза, без да спестява подробности, колко неподготвени са нашите въоръжени сили за война, че за военна промишленост и дума не можело да става и че на правителството му липсвали както воля, така и средства, за да се справи с положението. Видях, че Йосиф, седнал на ниска масичка в ъгъла на „Заека и хрътките“ в Хайбъри, се беше надвесил над въпросното писание и не можеше да реши дали да се уплаши, или да тържествува над загатнатите заключения относно Европа като цяло и Русия в частност. Всяко улично вестникарче в страната беше наясно с онова, което той не знаеше, а именно колко скандално неподготвени сме за войната и колко безгръбначно е нашето правителство.

Тази наивност от страна на Москва и нейните емисари подклаждаше у всички, които бяха на наша страна, сериозни опасения; голяма част от това, което пред тях минаваше за тайна информация, беше напълно достъпно за широката публика. Те никога ли, обръщах се към Феликс Хартман, никога ли не четат вестници, не слушат ли новините в десет по радиото?

— Какво правят по цял ден вашите хора в посолството, освен че пускат смехотворни комюникета за индустриалния възход на Русия и отказват визи на военните кореспонденти на „Дейли Експрес“?

Той се усмихваше и свиваше рамене, вдигаше очи към небето и си свирукаше през зъби. Разхождахме се покрай замръзналата Серпентина^[19]. Беше януари и въздухът бе наситен с бледоморав мразовит дъх, патиците се поклащаха неуверено по леда, озадачени и крайно недоволни от това необяснимо втвърдяване на течния им свят. След две години служба Йосиф беше ненадейно отзован; още виждам лепкавата лъснала пот по вече мъртвешки бледото му чело в деня, когато ми каза, че това е последната ни среща. Ръкувахме се пред вратата — Кингсхед, Хайгейт^[20], — той се обърна и ме стрелна с потаен умолителен поглед, с който безмълвно ми задаваше и аз не знам какъв страшен невъзможен въпрос.

— Точно сега животът в посолството е нещо… позамрял — отговори ми Хартман.

След внезапното заминаване на Йосиф на няколко пъти се обаждах в посолството, но нищо не научих до деня, в който се появи Хартман, облечен в черно както обикновено, с черна шапка, чиято периферия беше нахлупил ниско над челото си. Когато го попитах какво става, той само се усмихна, допря устни с пръст и ме поведе в уличката към парка. Там спря и се загледа в леда с цвят на желязо, поклащаше се напред-назад върху петите си, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на дългото си палто.

— Москва мълчи — казах аз. — Изпращам отчетите си по обичайните канали, но нищо не получавам в отговор. Чувствам се като човек, който е оцелял след катастрофа. Или на когото предстои да му се случи катастрофа. Много странно усещане.

На брега недалеч от нас малко момче под погледа на обута с черни чорапи бавачка хвърляше корички хляб на патиците; детето се заливаше от гърлен смях и с удоволствие наблюдаваше птиците, които най-безочливо се спускаха, плъзгаха се с разперени криле и буксуваха намясто, докато докопат бягащите им залци. Обърнахме се и продължихме. От другата страна на езерото по Ротън Роу група ездачи се побутваха в нестройна редица сред кълба конски дъх. Мълчаливо стигнахме моста и там спряхме. В далечината, оттатък върховете на черните дървета, изплува забуленият силует на Лондон. Хартман се усмихваше мечтателно, килнал глава на една страна, сякаш заслушан в тих, неочаквано появил се звук.

— Връщам се — каза ми той. — Наредиха ми да се връщам.

Високо в мразовитата мъгла, над островърхите камбанарии и комините, за секунда ми се провидя, че нещо се носи във въздуха, гигантска фигура, цялата сребро и злато с помръкнал блясък. Чух собственото си преглъщане.

— Слушай, старче — обадих се, — трябва ли да го правиш? Как смяташ? Говори се, че тия дни климатът там не е никак здравословен. Много по-студен от когато и да било.

Извърна поглед от мен и го вдигна към небето, сякаш и той бе усетил някакво витаещо предзнаменование.

— О, няма страшно — отвърна разсеяно. — Казват, че им трябвам, за да споделя личните си впечатления, това е.

Кимнах. Странно как страхът може да те гъделичка, сякаш те напушва смях. Прекосихме моста.

— Винаги можеш да останеш — казах му. — Искам да кажа, не могат да те принудят да тръгнеш, нали?

Той се изсмя и ме хвана под ръка.

— Това харесвам у теб — каза той, — както и у останалите. Че всичко ви изглежда просто.

Стъпките ни отекваха по моста като удари на брадва. Притисна ръката ми към ребрата си.

— Трябва да се върна — отсече. — В противен случай има… нищо. Не разбираш ли?

Слязохме от моста, все още хванати под ръка, застанахме върху билото на малкото възвишение в парка и се загледахме в клечащия под нас застинал в мъглата град.

— Лондон ще ми липсва — каза Хартман. — Кензингтън Гор, Бромптън Роуд, Тутинг Бек — има ли такова място Тутинг Бек? Както и Бийчам Плейс, което най-накрая едва вчера се научих да произнасям правилно. Такава загуба на толкова много безценни познания.

Той стисна ръката ми над лакътя, стрелна ме странично с поглед и аз усетих, че нещо в него прещрака, сякаш някаква част от вътрешния му механизъм най-неочаквано беше спряла да работи.

— Слушай — казах му, — не трябва да се връщаш; няма да те пуснем, нали знаеш.

Той само се усмихна, обърна се и се отдалечи с накуцване в посоката, от която бяхме дошли — по моста под черните обвити в мъгла дървета, и повече не го видях.

В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ГОДИНИ се опитвах да разбера какво е станало с него. Другарите присвиваха устни; когато те нарочат, потъваш в пълна неизвестност. До нас достигаха само откъслечни слухове. Някой го видял в Лубянка в ужасен вид, без едно око; друг твърдеше, че бил в централата в Москва под наблюдение, но въпреки това ръководел лисабонското бюро; бил в Сибир, бил в Токио, бил в Кавказ; някой зърнал трупа му на задната седалка на кола по улица „Дзержински“. Тези тихо прошепнати тайни стигаха до мен сякаш от тъмната страна на Луната. Русия беше точно толкова далеч; винаги е била точно толкова далеч. Двете седмици, които бях прекарал там, само усилиха това мое усещане. Нещо много странно за всички нас — според мен странно, — че страната, на която се бяхме обрекли, в умовете ни беше някаква мъглявина, Обетованата земя, до която никога нямаше да стигнем и до която не искахме да стигнем. Никой от нас не си е и помислял, че може да отиде да живее там доброволно; по-късно Бой — нищо че се опитваше да го скрие — изпадна в ужас, когато стана ясно, че няма друг избор, освен да дезертира. Опозицията беше много по-добре осведомена за живота там от нас. В министерството имаше хора, редови чиновници, на които кракът им никога не беше стъпвал по̀ на изток от Елба, но говореха така, сякаш всеки ден влизат и излизат от Лубянка и минават по улица „Дзержински“, на която аз дори името не можех да произнеса, за да си купят „Правда“ и пакет от най-популярните цигари през онези дни в Москва.

Защо се върна? Знаеше много добре, както и аз, какво го чака — бях чел дописки от показните процеси, приведен над вестниците в самотен страх, зад заключени врати, с потни ръце и пламнало лице, също както ужасен юноша поглъща жадно наръчник по акушерство. Можеше да се спаси с бягство, имаше връзките, знаеше маршрутите, можеше да избяга в Швейцария или Южна Америка. Но не, той се върна. Защо? Дълго съм размишлявал по въпроса и още го правя. Тая едно неясно убеждение, че ако мога да си отговоря, ще разгадая и много други неща не само за Феликс Хартман, но и за себе си. Тъпото недоумение, което се спуска отгоре ми като мъгла, щом се замисля за това негово последно и фатално решение, ми изглежда като страшно обвинение за липсата на нещо у мен, нещо съвършено обикновено, като чувството за съпричастност, така естествено за другите хора. Изпробвах и онзи мисловен експеримент, който старият Чаркин, моят преподавател по философия в Тринити, ни караше да правим; опитвах се да вляза в ума на Феликс Хартман, след което да си съставя възможен план за действие при същите обстоятелства. Не помагаше, никога не стигнах по-далеч от момента, когато изборът ставаше неизбежен, тоест дали да се изправиш лице в лице със съдбата си, или да скъсаш всички връзки и да бягаш. Какво ли е да стигнеш до това критично положение, когато от теб се иска да пожертваш живота си в името на една кауза — и не толкова заради самата кауза, колкото за да спасиш реномето й, какъвто беше случаят, да спасиш явлението, както казваха навремето старите космолози? Да знаеш, че по всяка вероятност ще свършиш в някоя яма в гората с още хиляда надупчени от куршуми тела, и въпреки това да се върнеш: това кураж ли беше, или просто гордост, безразсъдна смелост или донкихотовско твърдоглавие? Сега се чувствам гузен, задето скришом се бях присмивал на неговите пози и претенции. Като самоубиец — какъвто всъщност беше, — той сам създаде и потвърди верността на легендата за себе си. Нощем лежах буден и си мислех за него — безформена купчина от болка и отчаяние в ъгъла на тъмна килия, зъзнеща под мръсно одеяло, заслушана в дращещите нокти на пробягващи плъхове, в шуртящите улуци и плача на младеж, който зове майка си. Но дори и това не можех да превърна в действителност, а по-скоро излизаше някаква мелодрама, образ от евтина приключенска история.

Бой ми се присмиваше.

— Виктор, много си се размекнал — каза ми той. — Проклетият човечец може да е навсякъде. Нали ги виждаш, идват и си отиват като цигани, знаеш го.

Бяхме в Перпинян, в една бирария до реката. Беше август, последните седмици преди войната. Лилави сенки под платановите дървета, блещукащи ромбчета от водниста светлина върху сиво-зелената долна страна на големите им бездушни листа. Бяхме пристигнали от Кале с открития спортен автомобил на Бой и вече изпитвахме дразнещото бреме на взаимната си компания. Намирах за изтощителен неговия апетит за момчета и пиене, а той пък смяташе, че се държа като стара мома. Реших да приема пътуването само защото и Ник трябваше да тръгне с нас, но „нещо изникна“ и той отново отлетя спешно за Германия на някаква си тайна мисия.

Бой ми хвърли един от неговите сърдити унищожителни погледи:

— Вижда се, Вик, че до уши си хлътнал по него. Хартман, твоето гадже. Сигурно си се влюбил в сакралния допир на ръцете му, така ли е? Това придава нов смисъл на всяко свещенодействие.

Наля си остатъка от виното и поръча още една бутилка.

— Предполагам, че изобщо не ти пука кого разстрелват — отвърнах му, — нито колко хора.

— Божичко, Вик, голямо си мрънкало.

Но не се осмели да ме погледне в очите. Това беше лош момент за истински вярващите като Бой. На практика посолството в Лондон беше останало без персонал. Офицерите се сменяха един след друг — Йосиф, Феликс Хартман и още дузина други бяха отзовани, без на тяхно място да дойдат други, и ние бяхме оставени да се справяме кой както може. Напоследък данните, които бях отмъквал от архива на министерството, все неща, от които Феликс Хартман изпадаше във възторг — вероятно от старомодна любезност преувеличаваше важността им, — сега трябваше да предавам през тайник в ирландска кръчма в Килбърн и никак не бях сигурен дали се придвижват по-нататък, нито дали някой изобщо ги чете. Не знам защо продължавах да върша тази работа. Ако не беше войната, може би щях да се откажа. Трябваше взаимно да се навиваме като някакви изгубили се пътешественици, които си напомнят един друг за уюта на дома. Беше трудно. Неотдавна Алистър Сайкс беше публикувал в „Спектейтър“ ужасна статия, пълна със самозалъгване и празни приказки, в която оправдаваше московските чистки с настъпващата фашистка заплаха; разсмях се, докато я четях, представяйки си го там, в апартамента му в Тринити, превит над древната си пишеща машина, как удря като луд с два пръста по клавишите, със смръщено чело и настръхнала коса, докато лулата му бълва дъжд от искри.

Бой боцна с вилицата си омекнало парче сирене:

— О, каква воня! — извика. — Saveur de matelot…^[21] — Млъкна и се намръщи, загледан над рамото ми. — Слушай — промълви, — виж това!

Погледнах. Сенки и дим, закръглените извивки на охранения хълбок на машина за кафе, силуетът на главата и тънката шия на момиче, което се смее в шепата си, а зад него главата на младеж; прозорецът обрамчил голяма импресионистична картина от дърво, огрян от слънце камък и водни отблясъци. Това е, което си спомняме: безразборно струпване на неща.

— Ей там бе, глупак такъв! — изсъска ми Бой и посочи с вилицата си.

На масата до нас седеше много пълен плешив мъж с пенсне — разпльоснати дебели бедра и вирната късогледа муцуна, — четеше „Фигаро“, като безшумно мърдаше устни. Заглавието на първа страница, изписано със страховит черен шрифт, изпъкваше със своите три инча височина. Бой се изправи, от скута му изпопадаха трохи и салфетки и най-нетактично се хвърли към вестника.

— Votre journal, monsieur, vous permettez?…

Пълният мъж свали пенснето си и зяпна Бой, нацупи се така, че кожата над ушите му с деликатни извивки се сгърчи в три успоредни сърповидни бръчки.

— Mais non — отговори той и размаха дебелия си пръст, — ce n’est pas le journal d’aujourd’hui, mais d’hier. — И с нокът почука върху първата страница. — C’est d’hier^[22]. Не разбирате ли? Това е вчерашен вестник.

Бой, с посинели устни и облещени очи — няма по-агресивен човек от разгневения клоун, — се опита да грабне вестника от ръцете му. Но пълният не го пускаше и първата страница се скъса по средата, като раздели заглавието надве и по този начин за кратко разтрогна пакта Хитлер — Сталин, който беше подписан в Москва преди два дни. И завинаги след това този важен съюз, привидното предателство на всичко, в което вярвахме, щеше да се свързва в ума ми с пенснето на дебелия възрастен мъж, с подутите му, сякаш отекли бедра, със слънчевите лъчи в реката и миризмата на мръсни чорапи, която лъхаше от камамбера.

 

 

Веднага се върнахме в хотела, събрахме си багажа и тръгнахме на север. Почти не разговаряхме. С особена острота усещахме собственото си дълбоко объркване; бяхме като две деца, чийто обожаван баща е бил току-що заловен да извършва нещо ужасно неприлично на публично място. Привечер стигнахме Лион, намерихме си стаи в извънградски призрачен хотел край път в гората и вечеряхме в огромния му празен, зле осветен ресторант, където кожени кресла се спотайваха в сумрачните ъгли като духове на предишни гости, а самата мадам, съдържателката на хотела, внушителна грандама в черна вълнена рокля и с дантелени ръкавици без пръсти, се появи и седна с нас, след което ни уведоми, че Лион е le centre de la magie^[23] на Франция и че всяка събота вечер евреите кабалисти в града отслужват черна меса в някаква къща с лоша слава край реката („Avec des femmes nues, messieurs!“^[24]). Прекарах нощта неспокойно в балдахинено легло с дюшек на бучки, унасях се и сънувах (голи харпии, Хитлер с шапка на вълшебник, лъснала от блещукащи пайети, такива неща); събудих се призори и седнах до прозореца, завит в юргана, загледах се в огромното бяло слънце, което бавно се провираше през черно-зеленикавите дървета на хълма зад хотела. Чувах стъпките на Бой в съседната стая и макар със сигурност да знаеше, че не спя, той не почука на стената, не ме извика да пийна нещо с него, както би направил всяка друга сутрин, защото никак не обичаше да стои сам, когато е буден.

В Кале, този преходен град, прекарахме неприятна неделя и изпихме доста вино в един бар, където Бой хвърли око на сина на собственика, още юноша. На следващия ден не успяхме да намерим място за колата на Бой на ферибота, затова я оставихме на пристанището, за да бъде натоварена на следващия курс; докато потегляхме, тя стоеше и ни гледаше със странно недоумение, сякаш вече си представяше друг, по-известен случай, при който Бой пак щеше да я зареже край един вълнолом. По пътя към Доувър всички говореха само за войната — мрачен отривист смях, вирнати брадички и иронично сключени вежди са нещата, които си спомням най-добре от това време на измамно веселие и пълно отчаяние. Ник ни чакаше на Чаринг Крос. Предишния месец министерството му беше издействало писмена заповед да бъде произведен във военен чин и сега стоеше с капитанската си униформа, изглеждаше много елегантен и доволен от себе си. Излезе напред, сякаш изникна от сърдито избълваните кълба пара на перона като спомен за Фландрия. Беше си пуснал тънък мустак, който не бях виждал и който приличаше на две черни перца с извити нагоре връхчета, но според мен не му отиваше. Беше в добро настроение.

— Ей, вие, двамата, добре дошли! Виктор, виждаш ми се нещо светнал; от морска болест ли е, или твоят Чичо Джо е разбил сърцето ти с това, което направи?

— О, Ник, остави това сега.

Той се изсмя, взе сака от ръцете ми и го метна през рамо. На гарата беше шумно и горещо, миришеше на пушек, светилен газ и хора. Навсякъде се виждаха униформи. Много живо си спомням тези последни дни преди обявяването на войната — тълпите, слънцето и пушека, безкрайните пристигания и заминавания, провикващите се вестникарчета — никога преди това търговията им не е вървяла толкова добре, — препълнените барове и очите на хората, блеснали от трескав страх и трепет. Излязохме от гарата и се озовахме сред какофонията и ослепителното сияние на августовския следобед. Такситата по Странд се тълпяха с ревящи клаксони като разгонено стадо, черните им покриви блестяха на слънцето. Ник беше дошъл със собствената си кола и не искаше и да чуе, когато Бой му каза, че ще се прибере сам.

— Не съм дежурен, дайте да отскочим до „Грифона“ и да се напием.

Бой сви рамене. Неговото отношение към Ник — сърдито, предпазливо, дори почтително — винаги ме е учудвало. Ник сложи саковете ни в багажника и изпълни стария си номер, като скочи с двата си крака едновременно, или поне така изглеждаше, и се пльосна на седалката зад кормилото. Казах му, че трябва да видя Бейби.

— Ами да — отвърна ми, — разбира се, малката ти женичка. Всъщност не е хич малка. Твърди, че се чувства като баражен балон. Викам й, че баражните балони са леки, докато тя тежи поне сто и двайсет фунта. Мерзавец си, Виктор, нали си го знаеш; да тръгнеш да се развяваш точно когато тя ще се разпука всеки момент. Както и да е, сега е вкъщи, разнищва вътъка на деня и с нетърпение очаква завръщането на своя разхайтен герой.

Стигнахме до Чаринг Крос Роуд и при Кеймбридж Съркъс едва не попаднахме под колелата на военен камион, пълен с шумни войници.

— Обща мобилизация, така ли? — попитах.

— Нали знаеш, без източен фронт много кръв има да се лее — отговори ми Ник, като се опитваше да изглежда сериозен — ефект, за който закачливите му мустачки никак не помагаха.

На задната седалка Бой изсумтя язвително. Ник го изгледа в шофьорското огледало и се обърна към мен:

— Вик, каква е партийната линия?

Свих рамене.

— Събираме съмишленици откъдето можем — казах. — Какво толкова, нали Уинстън си има Рузвелт.

Ник изпъшка и се разсмя.

— О, боже мой! — подхвърли. — Говори Юризен^[25]!

Поланд Стрийт беше необичайно притихнала в общата апатия на летния следобед. Щом излязохме от колата, над нас се разнесе джазова музика. Качихме се в апартамента на Ник и там, до прозореца, наистина седеше Бейби в плетен люлеещ се стол, с широка рокля, огромен корем и разтворени колена; в краката й се въргаляха цяла дузина плочи, а грамофонът на Ник беше усилен докрай. Наведох се и я целунах по бузата. Миришеше, съвсем не неприятно, на мляко и на нещо като застояла вода във ваза. С цяла седмица беше просрочила термина си. Бях се надявал да изпусна раждането.

— Добре ли пътувахте? — попита. — Радвам се за вас. Бой, скъпи, целувчица.

Бой падна на колене пред нея, притисна лице в големия й, опънат като барабан хълм на корема и изскимтя уж от обожание, докато тя го хвана за ушите и се изсмя. Бой умееше да се държи с жените. Замислих се нехайно, както съм правил и преди, дали двамата с Бейби не са имали връзка в някой от неговите хетеросексуални периоди. Тя блъсна главата му и той се изтърколи назад, после седна в краката й с лакът, подпрян на едното й коляно.

— Страшно много липсваше на съпруга си — каза й той. — Всяка нощ го чувах, скъсваше се от плач.

Тя го оскуба.

— Не се и съмнявам — отговори. — Вижда се, че и двамата сте се намъчили. Толкова много, че чак тен сте хванали. Всъщност ловите око. Де да можеше да кажа същото и за себе си.

Ник крачеше неспокойно и гледаше кръвнишки към грамофона.

— Имаш ли нещо против да изключа тази негърска гюрултия? — попита. — Не мога да чуя мислите си от нея.

Вдигна свирещото рамо и остави игличката да издращи по плочата.

— Прасе! — извика му Бейби апатично.

— Свиня. — Пъхна плочата в кафявата й картонена обложка и я метна встрани. — Да пийнем джин.

— О, да, моля! — излигави се Бейби. — Питие точно за майки. Дали да не пробвам? Нали продавачките помятат с джин. Но май е твърде късно за аборт.

— Патенце, никога не казвай, че е твърде късно — рече Бой и обгърна коленете й.

Така започна вечерта. Ник и Бейби танцуваха известно време, довършихме бутилката джин, после Ник си свали униформата, преоблече се и отидохме в „Каретата и конете“, където продължихме да се наливаме. След това отидохме да вечеряме в „Савой“, където Бой се държа отвратително, а Бейби го поощряваше, ръкопляскаше му като тюлен и се заливаше от смях. Хората от съседната маса извикаха оберкелнера и се оплакаха от нас. Аз също опитах да се включа в това безвкусно забавление — в края на краищата нали бяхме децата на двайсетте, — но го направих с нежелание. Бях на трийсет и две, всеки момент щях да ставам баща; бях учен с нелоша репутация (как деликатно езикът ни дава възможност да изразяваме тези неща), но това не компенсираше в достатъчна степен факта, че никога нямаше да бъда математик, нито творец, тоест единствените две неща, които смятах достойни за моя интелект (наистина точно така смятах). Трудно е, когато животът ти върви винаги на чорчик като в моя случай, тоест под ъгъл на това, което би искал. Чаках с нетърпение да започне войната.

Ник се беше умълчал, почти се бе свлякъл странично на стола, подпрян с лакът върху масата, с показалец, който крепеше главата му, наблюдаваше лигавщините на Бой и сестра си с мътен поглед и отвращение.

— Още ли си играеш на шпионин? — попитах го.

Обърна сърдития си взор към мен.

— Ами ти?

— О, аз съм в бюрото по чужди езици, това едва ли се брои. Представям си как разменяш куфарчета на някоя гара в Истанбул, разни такива неща. Геройства и отчаяна храброст.

Той се намръщи.

— Не мислиш ли, че не е време да се правим на интересни?

Колко мило и нелепо звучеше, като заговори за подобни неща. И го знаеше. Беше истинска сметачна машинка.

— Просто завиждам — отвърнах, — нали съм тъпо куче.

Той сви рамене. Намазаната му с брилянтин черна коса имаше същия блясък като вечерното му сако.

— Може да се хванеш с нещо — продължи той, — да се включиш в нещо друго. Много скоро вече нищо няма да е същото. Откриват се всякакви възможности.

— Например?

Бой беше уравновесил една винена чаша върху брадичката си. Когато се обади, безплътният му, процеден през зъби глас прозвуча, като че идваше от тавана.

— Защо не го уредиш в парламента? — попита.

Бейби с ехидна усмивка гъделичкаше Бой по изпънатия му врат, за да падне чашата.

— Не мисля, че от Виктор ще стане политик — намеси се тя. — Не мога да си го представя да спори от трибуната, нито дори да изнася първата си реч.

— Той няма предвид парламента, а полицията — каза Ник. — Военната. Създава се нов екип начело с Били Мичет. Бейби, престани, ако обичаш. Цялата маса ще се поръси със счупени стъкла.

— О, винаги ми разваляш удоволствието.

Бой подхвърли нагоре чашата с брадичката си, после сръчно я улови във въздуха и извика да ни донесат бутилка шампанско. Вече усещах в себе си сутрешния махмурлук. Докоснах ръката на Бейби — колко копринена и опъната беше кожата й в този последен етап на бременността.

— Време е да си вървим — казах й.

— Гледай го ти — рече тя, — вече говори като баща.

Някак смътно и с нежелание, но си давах сметка, че съм пиян; устните ми бяха изтръпнали, а страните си усещах така, сякаш бяха покрити с нещо чупливо и лъщящо като засъхнала пяна. Винаги съм се интересувал от ефекта на пиянството, чудейки се, предполагам, дали някой ден, ако изпия една чашка в повече, няма да се раздрънкам и да издам всичките си тайни. А когато съм пиян, обикновено смятам, че това важи за всички: говорят необмислено, стават нетактични, сантиментални, изглупяват. Бейби и Бой играеха някаква игра с кибритени клечки и лъжички за кафе, бяха склонили глави един до друг и се кикотеха. Ник запали гротескно дебела пура. Шампанското беше лепкаво.

— Слушай — казах му аз, — разкажи ми повече за тая работа с военната полиция. Нещо интересно ли е?

Той се замисли и присви очи през кълбо дим.

— Мисля, че да — каза немного убедително.

— Как мога да се включа?

— О, нямай грижа. Аз ще го уредя. Ще поговоря с Били Мичет. Често се срещаме в службата.

— Ами… — свих рамене — … моето минало?

— Искаш да кажеш твоите леви убеждения ли? Нали вече се отказа от всичко това? Особено пък сега.

— Защо просто не постъпиш в армията, както правят всички? — обади се Бейби и ми хвърли колеблив разфокусиран поглед. — Онзи бригаден генерал, дето татко го познава, той ще уреди въпроса. Щом са взели Ник, значи, всеки става.

— Той обаче жадува за плащове и саби, за тайните служби — каза Бой. — Така ли е, Вик?

Ник огледа съседните маси.

— Я по-тихо, чуваш ли, Бой? — скастри го. — Няма нужда половин Лондон да знае какво правим.

Бейби поклати глава с отвращение.

— Какви момчета сте ми вие, бойскаути.

— Момченца шкаути ли? — взе да се лигави Бой. — Какво е това момчета шкаути?

Бейби го плесна по ръката.

— Виж — каза Ник, — ела сутринта в моята част на сградата и заедно ще намерим Мичет. Ще те представя. Старият Били е много прям човек. Нека сам да прецени.

Появи се още една бутилка шампанско.

— Дявол да го вземе — пророни Бейби след малко, — нещо ми става.

Седеше с лакти върху масата и усукваше една кърпа. Беше бледа, гледаше с безжизнен и блуждаещ поглед, сякаш се опитваше да намери път към главата си, за да види какво става вътре.

— Дявол да го вземе — повтори и рязко си пое дъх.

Стана, изправи се, леко се олюляваше, подпря се с една ръка върху облегалката на стола, а с другата силно притискаше подножието на корема си.

— Ще отида да си напудря носа — промълви едва чуто и пое към дамската тоалетна.

Аз също станах да й помогна, но тя ме блъсна и тръгна сама между масите, като се поклащаше на неестествено стройните си глезени — кокалчетата там винаги ме караха да си представям пеперуди — и на тънките си високи токчета.

— Сядай долу, Виктор! — раздразнено ме смъмри Ник. — Хората ни гледат.

Седнах. Наляхме си още шампанско. След доста време Бейби се върна, стъпваше бодро, а върху лицето си едва удържаше една застинала пепеляво-бледна усмивка. Приближи, облегна се на масата за опора и ни изгледа с изражение на щастлива изненада.

— Чак да не повярваш — каза, — но май водите ми… пробиха бента.

 

 

Синът ни се появи в малките часове на следващата сутрин. Не помня точния час на раждането — бях още полупиян, — а по-късно не беше прилично да попитам. Предполагам, че това може да се смята за първата проява на онази обща липса на грижи и внимание към сина ми, в която той винаги ме е упреквал мълчаливо. Когато го чух да изплаква, крачех напред-назад и пушех, точно както се очаква да правят бащите, пред родилното — в онези дни ги нямаше тия глупости да вкарват бащата вътре да присъства на раждането — и в същия миг нещо ме разтърси, нещо ме присви в областта на диафрагмата, сякаш през цялото време и у мен е никнал нов живот, останал незабелязан до този момент. Ще ми се да мога да кажа, че съм изпитал радост, вълнение, замайване от това, че изведнъж съм осъзнал нарасналата си духовна роля — и сигурно е било така, би трябвало, — но онова, което си спомням най-отчетливо, е усещането за притъпеност и тежест, сякаш това раждане се е стоварило върху мен, искам да кажа в чисто физически смисъл, сякаш Вивиън ми е предала един допълнителен, неудобен за носене товар и отсега нататък трябваше да го мъкна навсякъде със себе си. От друга страна, истинското бебе изобщо не тежеше. Поех го в ръце с непохватна нежност, докато се опитвах да измисля какво да кажа. Но чак след като усетих вкуса на нещо солено, което се стичаше към ъгълчетата на устата ми, разбрах, че плача. Вивиън, капнала от умора, все още в оцапаното с кръв легло, със зачервени очи и сплъстена от пот коса, тактично се направи, че не забелязва сълзите ми.

— Е — обади се с дрезгав глас и прокара посивял и странно удебелен език по напуканите си устни, — сега поне хората ще трябва да ме наричат с истинското ми име. Кой би могъл да каже бебето на Бейби, без да се разсмее?

 

 

Слънцето беше високо в небето, когато се прибрах вкъщи — по онова време „вкъщи“ представляваше апартамент в Бейзуотър, който щяхме да задържим почти до края на войната, въпреки че никой от нас не прекарваше много време в него, — но паркът с новоизкопаните на зигзаг траншеи в него все още сивееше от утринна роса и тънки кичури мъгла се носеха под клоните на полуизкоренените дървета. Легнах на канапето и се опитах да поспя, но още бях под въздействието на снощното препиване и умът ми препускаше. Станах, изпих едно кафе с малко бренди, седнах в кухнята и се загледах в гълъбите, накацали върху аварийната стълба, които си чистеха перата и се блъскаха един в друг. Сутрешната тишина на улиците носеше в себе си странно усещане за лекота, сякаш светът все още плува в мечтания, докато чака да започне дневната шумотевица и да придаде на нещата полагащата им се тежест. Нахраних се, след което вече не знаех какво да правя. Витаех из апартамента като неспокоен дух. Липсата на Вивиън приличаше повече на присъствие. Празнините по стената усилваха тъгата ми по нещата, които са били и не са били там — заради предстоящите въздушни бомбардировки бях помолил Института да ми разреши да складирам картините си, включително „Смъртта на Сенека“, в подземното хранилище. Беше рано сутринта, бях станал баща, но по-скоро ми се струваше, че това е някакъв край, отколкото начало. Чух новините в седем по радиото. До една лоши. Отново се отпуснах на канапето да си полегна за малко, докато се успокои пулсиращото ми главоболие, но се събудих след три часа с пламнали клепачи, схванат врат и ужасна, засъхнала върху езика ми дъвка. Спомням си този кратък сън като нещо знаменателно и загадъчно; приличаше на излизане от света и от себе си, като видение, което се присънва на герой от вълшебните приказки, преди да се втурне в пълно с премеждия приключение. Избръснах се, като старателно избягвах да срещна очите си в огледалото, след което поех към Уайтхол, за да говоря с Били Мичет.

Той беше млад мъж на около трийсет и пет години, един от вечните възпитаници на буржоазното ни образование, които още в първите години на войната получиха своето заслужено място и подобаващо признание. Беше нисък, набит човек с трогателно открито розово лице и рошава гъста руса коса, която падаше ниско над челото му, а след това щръкваше в сложни завъртулки на темето му и така създаваше впечатлението за раздърпан сноп вързана на кръстец слама. Носеше сако от туид и широка вратовръзка тип „Итън“, чийто възел сякаш бе направен от майка му за първия учебен ден и оттогава не е бил развързван. Позираше с лулата си, която изобщо не му отиваше и с която очевидно не се справяше, тъй като непрекъснато нещо я ръчкаше и тъпчеше, докато безуспешно й поднасяше пращящи кибритени клечки. Тесният му кабинет гледаше към необикновено аристократичен пейзаж от сводове и покривни аркбутани^[26] на фона на небе от кралскосиньо. Не беше за вярване, но се водеше заместник по контрола във военното разузнаване.

— Здрасти, Били — каза Ник, кацна в края на бюрото на Мичет и заклати крак.

Бях му се обадил от апартамента и когато пристигнах, той вече ме чакаше при охраната. Ухили се на изопнатата ми физиономия и подпухналите ми очи; Ник не страдаше от махмурлук — такива неща се случваха само на Другите Чинове.

— Били, това е Маскел — продължи, — за когото ти говорих. Очаквам от теб да се държиш с него като с всеки мой зет.

Мичет скочи на крака, събори на земята куп листове от бюрото си и енергично се ръкува с мен.

— Прекрасно! — каза и се ухили едновременно с уста, очи и уши. — Разбира се!

Ник се наведе и събра листовете, които Били бе разпръснал, и ги върна на бюрото. Винаги го правеше, все подреждаше, слагаше неща по местата им, сякаш това бе неговата специална задача — да изглажда без излишен шум малките катастрофи, които други хора, не така изискани като него, причиняват неволно, докато крачат неуверено по пътя си през този живот.

— Ако ти се струва, че има блед и болнав вид — каза той, — то е, защото цяла нощ не е мигнал, тъй като сестра ми, която е омъжена за него, Бог да я поживи, го дари с наследник преди няколко часа.

Усмивката на Мичет се разтегна още повече, той отново стисна ръката ми и взе да я помпа ентусиазирано, но в погледа му се прокрадна нещо неспокойно и потайно; бебета, точно сега бебетата не можеха да бъдат тема на мъжки разговор, най-малко в историческия момент, в който се намирахме.

— Прекрасно! — повтори той, като почти изджафка думата. — Момче, така ли? Много добре. Момчетата са за предпочитане, винаги. Заповядай. Цигара? — Оттегли се зад бюрото и седна. — Такааа… Ник ми каза, че ти е писнало да работиш като писарушка, така ли? Разбираемо е. Аз самият копнея да се махна от тая канцелария колкото е възможно по-скоро.

— Смяташ ли, че ще има война? — попитах.

Напоследък много обичах да задавам този въпрос, защото винаги предизвикваше странни отговори. Реакцията на Били Мичет беше особено удовлетворителна. Облещи се насреща ми със снизходителна изненада, шляпна с длан по бюрото, огледа се наоколо, сякаш да обърне вниманието на заобиколилата го въображаема публика върху моята наивност.

— Иска ли питане, старче! Въпрос на дни. Вярно, че предадохме Джони Чешки — много непочтено, ако искаш да знаеш скромното ми лично мнение, — но няма да изоставим поляците. Този път приятелчето Адолф го чака неприятна изненада.

Ник, който продължаваше да поклаща крака си, засия гордо, сякаш самият той беше създал Мичет.

— И момчетата на Били — каза — ще са на предната линия в отряда по изненадите. Нали, Били?

Засмукал лулата си, Мичет кимна доволно и здраво скръсти ръце пред гърдите си, сякаш искаше да се удържи да не рипне от радост и да изтанцува една жига.

— Разполагаме с едно място недалеч от Олдършот — каза той. — Голямо старо имение с парк. Там ще се проведе основното ти обучение.

Настъпи тишина. Двамата седяха и се хилеха насреща ми.

— Основно обучение ли? — промълвих.

— Боя се, че да — отсече Мичет. — Сега вече си в армията и всичко останало. Е, не точно в армията, но нещо много сходно. Виж, ние сме Полева безопасност, което е част от Корпуса на военната полиция. Разбира се, тези префърцунени имена са голяма глупост, но това е положението.

Отново стана и закрачи напред-назад пред бюрото, стиснал лулата между зъбите си, с ръка отзад на кръста, поза, очевидно заимствана от някой герой от неговата младост — чичо военен, на когото се е възхищавал, или пък стар негов учител; всичко у Били Мичет идваше отнякъде другаде. Ник ми намигна.

— Ти си в отдела за чужди езици, нали? — продължи Мичет. — Това е добре. Много добре. Как си със стария парле-ву?

— С френския ли? Справям се.

— Остави го, скромничи — обади се Ник. — Като роден език му е.

— Отлично. Защото ще ни трябват хора с френски. Това е класифицирана информация, нали разбираш, но след като и без това си вече в отдела, мога да ти кажа: щом балонът полети, един внушителен отряд наши момчета ще бъде изпратен там, за да повдигне духа на франсетата, нали ги знаеш какви са. Ще се наложи нашите да си отварят очите за възможни прониквания и подривна дейност, за проверката на писма и други такива — и точно тук идваме ние. Познаваш ли областта Нормандия? Добре. Не съм го казал още — затвори едното си око и насочи пръст към мен, сякаш беше дулото на пистолет, — но нищо чудно да бъдеш разпределен някъде там или наблизо. Така че стягай си войнишката торба, целуни жената и детето за довиждане и тръгвай за Бингли Манър още утре сутринта с първия влак.

Това ме изненада и хвърлих поглед от Мичет към Ник и обратно.

— Днес ли? — попитах.

Мичет кимна.

— Днес ами, ако се наложи и по-рано.

— Но — заекнах аз — какво ще стане със… сегашната ми работа?

— Казах ти, че ще го уредя — отвърна ми Ник. — Тази сутрин говорих с твоя началник. Освободен си, считано от… — той погледна часовника си — … всъщност от този момент.

Мичет отново се тръшна на стола зад бюрото си, потри ръце и изхихика.

— Ник е по делата, не по думите — каза. — Скоро всички трябва да станем като него. — Изведнъж се намръщи. — Но ето и една засечка: тук май имаме конфликт на лоялности.

Зяпнах го.

— Конфликт на какво?…

— Ами, ти си ирландец, нали?

— Ами, аз… Добре де, ирландец съм…

Ник се приведе напред и ме потупа леко по рамото.

— Виктор, той се майтапи.

Мичет изломоти доволно нещо и пръсна дъжд от слюнки.

— Съжалявам, старче — каза. — Страшно си падам по майтапите. Да ме беше видял в училище, същински ужас. — Изправи се и ми протегна ръка през бюрото. — Добре дошъл на кораба. Няма да съжаляваш. А и Франция, така разправят, не била никак лошо място през есента.

Когато излязохме навън, Ник ме заведе в „Рейнърс“ на Джърмин Стрийт, за да отпразнуваме случая с чаша чай.

— Чай, — каза той — отсега нататък само чай. Това е нектарът на боеца.

Лъч плътна жълта светлина легна на масата помежду ни, потрепваше в такт с пулсиращите ми слепоочия. Въпреки мечтателната мекота на този ден в късното лято колите, които ни отминаваха по улицата, изглеждаха прегърбени, сърдити и тревожни.

— Божичко, Ник — казах, — такива ли са всички?

— За Били ли говориш? О, Били е цвете.

— Инфантилно цвете!

Той се изсмя, кимна и завъртя пепелта на цигарата си в края на пепелника така, че да се образува конус.

— Да, не е лесно да го приемеш такъв, какъвто е. Но е много полезен. — Погледна ме, после извърна глава, усмихна се и прехапа устни. — Войната ще го накара да порасне.

Келнерката ни донесе чая. Разсеяно той й хвърли една ослепителна усмивка; Ник винаги се упражняваше с когото му падне.

— И така — каза, когато жената се отдалечи, — как ще кръстите това ваше отроче?

 

 

Когато по обяд отидох в болницата да видя Вивиън, тя беше напълно преобразена. Седеше в леглото, носеше перленобяло сатенено горнище на пижама и си пилеше ноктите. Косата й беше навита („Саша дойде тук на крака да ме направи“), устните й начервени, а скулите й покрити с две петна руж колкото монета.

— Приличаш на палячо — казах й.

Тя ми се нацупи.

— По-добре, отколкото на проститутка. Или ти точно това имаше предвид?

Навсякъде в стаята се виждаха цветя — на перваза, на тоалетката до леглото, дори на пода, някои от букетите бяха още в целофан; мускусният им дъх бе напоил въздуха в помещението. Отидох до прозореца, застанах с ръце в джобовете и се загледах в почернялата тухлена стена, разчертана от сложната геометрия на отточни тръби. Диагоналите от слънце и сянка върху тухлите доказваха, че горещото лятно пладне е навсякъде.

— Как е… как е бебето? — попитах.

— Кое? Божичко, за миг се поколебах за какво точно питаш. Ами, ето го, тук е, ако държиш да го видиш.

Тя дръпна встрани едно папратово листо и се видя креватчето със синьо одеялце, от горния край на което се подаваше нещо малко, неясно, сърдито и розово. Не помръднах от мястото си до прозореца. Тя ми се усмихна и повдигна вежда.

— Точно така, неотразим е, нали? Все пак, когато го видя за пръв път, се разплака. Или е било от шампанското, с което беше препил предишната нощ?

Приближих се и седнах в края на леглото, наведох се, рязко отметнах одеялцето и се загледах в пламналите бузи на бебето и малката му като розова пъпка уста. Спеше, дишаше учестено като малък мек локомотив. Изпитах… стеснителност е думата. Вивиън въздъхна.

— Сгрешихме ли — попита, — като създадохме още едно клето мъниче в този ужасен свят?

Казах й за срещата си с Били Мичет, както и това, че заминавам. Тя почти не ме слушаше, продължи да съзерцава замислено детето.

— Реших как ще го кръстим, казах ли ти? Татко ще остане разочарован, както и твоят баща, предполагам. Но според мен не бива да натоварваме едно дете с името на баби и дядовци. Ще трябва да отговаря на толкова много очаквания… или толкова малко. И в двата случая е зле.

Изведнъж сирена на линейка изрева наблизо — много силно и някак комично, след което спря също така внезапно.

— Сигурно е някаква проверка — казах.

— Аха. Снощи тренираха затъмнение при въздушна отбрана. Беше много вълнуващо и уютно. Като в училище. Сигурна съм, че в общите помещения добре са се забавлявали — кикот, веселба и така нататък. Сестрите казаха, че паднал голям смях.

Взех ръката й. Беше малко подпухнала, топла и трескава. Усетих движението на кръвта под кожата.

— Няма да съм далеч — казах й. — Хампшър. На две крачки, дето се вика.

Тя кимна, хапеше устните си разсеяно, но не вдигаше поглед от детето.

— По-добре да отида вкъщи — каза.

— Ще взема жена да ти помага.

Лекичко, сякаш неволно, тя издърпа ръката си от моята.

— Не, имам предвид в Оксфорд. Говорих с мама по телефона. Ще дойдат да ме приберат. Няма нужда да се тревожиш.

— Аз се тревожа — отвърнах й и гласът ми прозвуча едновременно гузно и агресивно.

— Да, скъпи — отговори ми отнесено, — разбира се, че е така.

Не мислех, че всичко това ще се окаже толкова трудно.

— Ник ти изпраща поздрави — казах и този път не скрих раздразнението си, но тя като че ли не забеляза.

— Нима? — каза тя. — Мислех, че ще се отбие да види племенника си. Странно, тези нови думи, с които тепърва трябва да свикваме. Искам да кажа, като племенник. Чичо. Син. Майка… баща. — Хвърли ми бегла колеблива усмивка, сякаш се извиняваше за нещо. — Получих телеграма от Бой, виж. Знаехме, че си върхът. Чудя се дали сам го е писал?

— По всяка вероятност Ник ще се появи много скоро — казах й.

— Да, предполагам, че е страшно зает с армията и така нататък. Отива му, не мислиш ли? Да бъде войник. Надявам се, че и на теб ще ти отива.

— Аз няма да съм точно войник; по-скоро нещо като полицай.

Това й се стори забавно.

— Сигурна съм, че ще изглеждаш страхотно с униформа.

Колко странни, дори зловещи са тези умълчавания между близки хора, превръщат ги в непознати един на друг, както и на себе си. В такива моменти всичко може да се случи. Аз можех да се изправя бавно, без дума да отроня, както прави сомнамбулът, и да изляза от стаята, от този живот и никога повече да не се върна и може би това щеше да е по-доброто решение, никой нямаше да забележи, нито да се разтревожи. Но аз не се изправих, не напуснах, останахме дълго време така, странно успокоени — един с друг и всеки със себе си, запашкулени в тази ципа от тишина, която Вивиън, когато се обади, сякаш не разпука, а по-скоро се вмъкна вътре, както би се вмъкнала в плътна, всеобгръщаща я среда, лепкавият белтък се разполови и после се затвори след нея.

— Спомняш ли си — обади се тихо — онази нощ в апартамента на Ник, когато се бях облякла като момче, а вие двамата с Куеръл се появихте пияни и Куеръл се опита да вдигне скандал вече не помня за какво?

Кимнах. Помнех.

— Ти седеше на пода до моя стол и ми обясняваше някаква теория на Блейк, как си изграждаме въображаеми статуи на самите себе си и после се опитваме да им подражаваме.

— Дидро — казах.

— Какво?

— Идеята за статуите. На Дидро е, не на Блейк.

— Да. Но в същността си е това, нали? Мислено да издигаме статуи на себе си, нали? Тогава реших, че си толкова умен, толкова… страстен. Моят буен, неудържим ирландец. А малко по-късно — трябва да е било призори, — когато ми се обади по телефона и поиска да се омъжа за теб, това беше най-неочакваното нещо, но въпреки това аз го очаквах.

Тя поклати глава отнесено, загледана в миналото, сякаш сама недоумяваше.

— Защо се сети за това сега? — попитах.

Събра краката си под завивката, направи гримаса от болка, която мигом потисна, обви коленете си с ръце и се прегърна умислено.

— О, просто… — изгледа ме изпод вежди. — Мислех си, че май вече изобщо не виждам теб, а само твоята статуя.

В този момент можех да й кажа за Феликс Хартман, за Бой и Алистър, за Лео Ротънстайн, за онзи живот, който съм водил години наред, без тя да подозира. Но не се престраших да прекрача тази граница. Никога не й казах нито дума през всичките тези години. А може би трябваше. Може би отношенията ни щяха да се развият по-различно. Но й нямах доверие; страхувах се, че ще каже на Ник, а това не бих могъл да го понеса. Накрая тя беше тази, която ми каза всичко, което имаше да се казва.

— Съжалявам — промълвих и сведох поглед.

Тя се изсмя звънко.

— Съжаляваш, да — отвърна ми. — Всички само съжаляват. Изглежда, времето е такова.

Изведнъж ми се прииска да се махна. От уханието на цветята, примесено с болничната миризма — етер, варена храна, нечистотии, — както и от влакнестата топлина на стаята ми се повдигаше. Замислих се за Ирландия, брулените от вятъра поля над Карикдръм и морската шир в убито синьо, която се простираше чак до Белфаст с неговите подемни кранове, камбанарии и монотонни черни хълмове. Неотдавна Хети ми беше писала, което не правеше често, тревожеше се дали ще има война, притесняваше се за Бейби и нейната бременност. Писмото й приличаше на документ от миналия век със своята дебела хартия, с миризма на клей и релефен стилизиран образ на свети Никола. С нейния елегантен и леко маниакален почерк, с надлежно изписаните пресечни чертички на всички t, с опулените й о-та и заострени право нагоре гръбчета на b, h, d и f. Надявам се, че Вивиън се чувства комфортно. Надявам се, че ти се грижиш добре за себе си, че ядеш редовно, защото в тези неспокойни времена Храната е Най-важното нещо. Баща ти е все така недобре. Напоследък най-сетне и тук падна малко Дъжд, но не беше достатъчно. Всичко е пресъхнало и Градината е в Лошо Състояние… Имах си една фантазия, нещо като таен блян, в който потъвах понякога, а именно че ако нещата стигнат дотам — ако някой ме предаде или ако ме заловят поради небрежност от моя страна, — ще гледам някак да се добера до Ирландия, ще се скрия в планината, ще намеря подслон в скалите сред храстите прещип, а Хети ще идва всеки ден с двуколката и кошница, пълна с храна, покрита отгоре с бяла кърпа, ще седи до мен, докато се храня, и ще слуша моя разказ за живота ми, ще слуша моите изповеди и молитви за греховете ми.

— Трябва да тръгвам — казах. — Кога ще дойдат вашите?

Вивиън премигна, сепна се; чудя се какъв ли беше нейният блян за бягство.

— Какво? — попита. — О, преди уикенда.

В креватчето си малкият изсумтя в съня си, нещо като отваряща се ръждясала панта.

— Трябва да помислим за кръщенето; човек не знае в тия времена.

С упоритост, която ме дразнеше, Вивиън продължаваше да спазва някои отдавна мухлясали остатъци от християнството; това беше и постоянен източник на търкания между нея и майка й.

— Трябва да го направим в Оксфорд, нали?

Свих рамене.

— Между другото, как ще го кръстиш? — попитах.

Изглежда, съм го казал сърдито, защото тя побърза да се пресегне напред, сложи ръка върху моята и със сподавен глас, в който обаче долових присмехулна нотка, каза:

— Скъпи, нали не искаш да го кръстим Виктор?

— Не, защото германските му класни наставници ще го спукат от подигравки, ако загубим войната.

Целунах студеното й бледо чело. Когато тя се наведе към мен, за да получи целувката, деколтето на пижамата й се отвори леко, зърнах издутите й сребристи гърди и ме обля нещо като жал, състрадание, надигна се в мен и ме прониза болезнено.

— Скъпа — едва пророних. — Искам… искам…

Бях почти коленичил на ръба на леглото и леко се олюлях, но тя ме хвана за лакътя да не падна, после протегна ръка и докосна бузата ми.

— Знам — каза тихо, — знам.

Отстъпих назад, закопчах си сакото и потупах джобовете. Беше навела глава на една страна и ме гледаше с присмех.

— Колко странно — каза, — предстоящите седмици, емоциите, сълзливите раздели? Много средновековно, нали? Чувстваш ли се вече като рицар, който потегля на бой?

— Ще ти телефонирам оттам, когато пристигна — казах й. — Ако мога, разбира се. Нищо чудно да се окаже, че ни е забранено да се обаждаме.

— Божичко, звучи адски вълнуващо. Ще имаш ли пистолет, симпатично мастило и каквото там трябва? Знаеш ли, винаги съм искала да стана шпионин. Да пазя тайни.

Изпрати ми въздушна целувка за сбогом. Когато затварях вратата след себе си, чух, че детето проплака. Трябваше да й кажа; да, трябваше да й кажа какъв съм. Кой съм. Но тогава и тя трябваше да ми каже, да ми каже по-рано, отколкото когато го направи.

 

 

Старческата възраст, както веднъж бе казал човек, когото обичам, не е лесно начинание. Днес отидох да се видя с доктора си, първото такова посещение след моето опозоряване. Мисля, че се държа малко хладно, но не и враждебно. На коя ли партия симпатизираше, ако изобщо се интересуваше от политика. Голям сухар е, ако трябва да съм честен, висок и слаб като мен, но с много изискан вкус по отношение на костюмите си: до неговата тъмна, леко досадна елегантност по поръчка аз се чувствах направо размъкнат. По средата на прегледа с обичайните почуквания и опипвания той ме изненада, като изведнъж изтърси с напълно безучастен тон: „Със съжаление разбрах за тази работа, дето сте шпионирали за руснаците; сигурно е голямо главоболие“. Ами да, точно главоболие, но не беше думата, която някой друг би си и помислил да използва при дадените обстоятелства. Докато си обувах панталона, той седна зад бюрото, за да попълни медицинския ми картон.

— Състоянието ви е доста добро — каза разсеяно, — имайки предвид.

Писалката му издращи.

— Ще умра ли? — попитах.

Той продължи да пише още цяла минута и аз си помислих, че не ме е чул, когато спря, вдигна глава и погледна напред, сякаш търсеше да открие правилната формулировка.

— Е, всички ще умрем, нали ви е ясно — отвърна ми. — Знам, че този отговор не ви задоволява, но друг нямам. Той е единственият, който винаги давам.

— Имайки предвид — повторих думите му.

Той ме изгледа с ледена усмивка. После продължи да пише, изричайки най-странното нещо:

— Мислех, че в известен смисъл вече сте мъртъв.

Разбира се, знам какво искаше да каже — публичното унижение в мащаба, в който аз го изживях, е наистина нещо като смърт, пълно сгромолясване, почти умиране, — но не е нещо, което очакваш да чуеш от устата на лекар от Харли Стрийт.

МАКАР ЧЕ ОСТАВАХА ОЩЕ ДНИ до неделната сутрин, в която Чембърлейн щеше да се яви по радиото и да ни съобщи, че вече сме във война, за мен именно този безкраен, приличен на съновидение вторник — денят, в който се роди синът ми и ми беше зачислена първата униформа — си остава истинското начало на военните действия. Все още махмурлия, изгребвайки последните остатъци от невъзстановимите си запаси енергия, напуснах болницата, взех такси до гара Уотърлу и в четири следобед вече бях в Олдършот. Защо този град винаги вони на коне? Поех по напечените улици към автобусната гара, от мен се лееше не пот, а чист алкохол и така дълбоко съм заспал в автобуса, че кондукторът едва ме събуди („По дяволите, господине, взех ви за мъртъв!“). Бингли Манър представляваше грозна готическа сграда от деветнайсети век, облицована с червени тухли; издигаше се насред равен като тепсия парк само с няколко скупчени на различни места тисови дървета и плачещи върби — приличаше на обширно, зле поддържано гробище. Имението е било реквизирано от наследниците на известна фамилия, католици, на които е било предоставено ново жилище някъде в най-мрачните кътчета на Съмърсет. Мястото ме потисна, щом го зърнах. Плътната жълта светлина на припадащата вечер само усили тази погребална атмосфера. Един нахакан ефрейтор седеше пред парадния вход — покрит с плочки, виждаха се още еленови рога, кръстосани копия и заметнат с кожа щит — с крака, вдигнати върху метално писалище, и пушеше. Попълних формуляр, след което ми връчиха вече изпоцапана лична карта. Тръгнах да изкачвам редове стъпала и да крача из коридори, всеки по-тесен и по-занемарен от предишния, в компанията на раздразнителен червендалест старшина, който въпреки опитите ми да го заговоря, мълчеше напушено, сякаш бе дал обет за словесно въздържание. Подхвърлих му, че току-що съм станал баща. Не знам защо го казах — предполагам, подтикван от някаква тъпа представа за нисшите класи с тяхното умиление към децата. Във всеки случай това не помогна. Той се изсмя или по-скоро изсумтя сърдито и размърда мустак.

— Поздравления, сър, вярвам ви — рече, без да ме погледне.

Поне, казах си аз, ме нарече „сър“ въпреки — или по-скоро заради — цивилния ми костюм.

Връчиха ми униформа, която не ми беше по мярка — още усещам как мъхестият шевиот гъделичка и жули кожата ми, — след което старшината ме заведе до моето легло в помещение, което навремето сигурно е било бална зала — дълго, високо, с много прозорци, полиран дъбов под и флорални гипсови орнаменти по тавана. Имаше трийсет легла, подредени в три стройни редици; върху онези, които бяха най-близо до прозорците, играеха златисти слънчеви отражения като от разчупените квадрати на хвърчила кутии. Почувствах се изгубен и разстроен като малко момче през първия си ден в интерната. Старшината забеляза моето отчаяние с нескривано задоволство.

— Имате късмет, сър — подхвърли ми. — Вечерята още не е свършила. Преоблечете се и слезте долу. — Едва потисна глупавата си самодоволна усмивка, но сърдитият гъсталак на мустака му отново се разшава. — Само по униформа, тук не се контим.

Огромната стая за прислугата в сутерена беше преобразувана на офицерска трапезария. Другите новобранци вече се хранеха. Гледката смущаваше с манастирския си вид — каменен под, дървени пейки, лъчи вечерна светлина в двукрилите прозорци и монашески фигури, приведени над купички овесена каша. Когато влязох, няколко глави се обърнаха и нечий глас изпусна презрителен поздрав по адрес на поредния будала. Намерих си свободно място до мъж, който се казваше Бакстър, убийствено красив, с черна коса и униформа, която едва побираше тялото му; представи се и веднага раздруса ръката ми, от което кокалчетата ми изпукаха, после ме попита с какво според мен си изкарва хляба на Сиви Стрийт. Направих няколко безпочвени предположения, на които той се усмихна и доволно поклати глава, като притвори дългите си като на жена клепки. Оказа се, че продава противозачатъчни.

— Пътувам къде ли не — няма да повярваш колко се търсят английските кондоми. Какво правя тук ли? Ами заради езиците, нали знаеш; говоря шест езика, дори седем, ако броим и хинди, който не говоря.

Супата, постна кафеникава мътилка, в която плуваха ромбоидни парченца лой, миришеше на мокро куче. Бакстър я изсърба на бърза ръка, после подпря лакти на масата и запали цигара.

— А ти — попита, докато енергично издухваше облаци дим, — ти с какво се занимаваш? Не, чакай, нека позная. Държавен чиновник? Учител?

— Като му казах, той се ухили сконфузено, сякаш реши, че се майтапя, след което се обърна към мъжа от другата си страна. След малко обаче пак обърна лице към мен с още по-сконфузен вид.

— Божичко! — измънка, — реших, че ти не ставаш, ама пък тоя дядка… — извърна очи и изкриви уста странично — сигурно е някой гаден разпопен свещеник.

След тази вечер повече не видях Бакстър. През първите няколко седмици много мъже от нашата рота изчезнаха безмълвно. Никой не ни казваше какво е станало с тях, а и ние никога не се питахме дори помежду си; приличахме на обитатели на санаториум, които всяка сутрин се събуждат, за да открият още едно празно легло, и се чудят кой ли ще бъде следващият, когото безшумният убиец ще отнесе със себе си. Повечето от тези, които бяха останали, ми изглеждаха по-несимпатични от изчезналите. Бяха главно академични кадри, гимназиални учители по чужди езици, търговски пътници като Бакстър и неколцина неразпознаваеми хитреци, които се спотайваха и ти се усмихваха с неясни намерения, като нервни педали нощем на излизане от някоя извънградска вила. С течение на времето около нас се оплете странна мрежа от връзки и вражди. Контактите по линия на класа, професия и интереси отпаднаха напълно. Всъщност колкото по-големи бяха различията в произхода ни, толкова по-добре се разбирахме. Аз се чувствах чудесно в компанията на такива като Бакстър, а не на онези, които идваха от моите среди. Ще ми се да кажа, че това произволно смесване на класите създаде доста демократична атмосфера (тук обаче бързам да добавя, че никога не съм си падал по демокрацията — нито тогава, нито сега). Когато пристигнах, старшината ми демонстрираше примесено с омраза уважение, но щом му се явих в униформа, вече нямаше никакво „сър“, а на плаца ми крещеше в лицето с акцент, който вероятно е смятал за ирландски, и ме опръскваше с дъжд от слюнки, сякаш бях най-долен измет, прибран от бедняшките коптори на работническата класа. Въпреки това почти веднага бях издигнат — по силата на чие ходатайство не знам — в капитански чин, поради което клетият нещастник трябваше отново да проявява онова особено любезничене с каменно лице, което се изискваше според неофициалния армейски протокол.

Започнахме веднага с основната подготовка, която за моя изненада много ми допадна. Умората, която ни поваляше в края на цял ден строево обучение, наизустяване на съдържанието на войнишката раница и миене на подове, беше като еротична, чувствена и сластна отмалялост и изпадане в забвение. Учеха ни на ръкопашен бой, нещо, в което се впускахме с шумен момчешки ентусиазъм. Но лично на мен повече ми харесваше боят с щикове и възможността, която даваше да крещиш с все сила, докато сръчно изкормваш въображаемия и в същото време странно осезаем враг, от което можеха да те полазят тръпки. Учеха ни и как да се ориентираме по карта. Вечер въпреки изтощението ни запознаваха с основните техники на кодиране и декодиране и с правилата за наблюдение. Направих и един скок с парашут; щом се хвърлих от самолета в обятията на ледения въздух, изпълни ме нещо като екзалтиран, почти свещен и необяснимо защо приятен ужас. Открих у себе си издръжливост, за която не бях и подозирал, особено по време на дългите преходи, които трябваше да правим из голите хълмове на Южна Англия сред ухаещата на сено жега на късното лято. Моите другари се дразнеха от тези непоносими изпитания, докато аз ги възприемах като етапи в нещо като ритуал по духовно пречистване. Това усещане за монашески живот, което бях доловил през първата вечер в трапезарията, остана непроменено; можех да бъда работник в занаятчийско братство или труженик на полето, един от онези хора, за които скромният усърден труд е най-истинската форма на молитва. Като всички мъже от моята класа и аз почти не знаех как да си вържа обувките, а сега усвоявах най-различни интересни и полезни умения, които иначе никога не бих имал шанс да науча в цивилния си живот. Всичко ми изглеждаше чудесно и забавно.

Например научих се да шофирам камион. Дотогава не знаех да карам дори автомобил и това голямо пушещо чудовище, с тъпата си муцуна и потръпващи задни части, се оказа точно толкова упорито и неподатливо на управление, колкото и впрегатен кон, но в същото време какво удоволствие е да освободиш амбреажа, да сграбчиш вибриращия двуфутов скоростен лост и огромната машина да се юрне напред, сякаш душата й е оживяла от допира на твоите ръце. Бях запленен. Имаше и една кола на командния щаб, която ни разрешаваха да вземаме на базата на точно определен ротационен принцип. Беше стара, сиво-синя, „Улзли“, висока и тясна, с орехови лайстни, дървено кормило и с абаносов бутон за смукача, който винаги забравях да върна и затова, щом вдигнех крак от газта, моторът започваше да вие като от болка и да бълва гневни сини пушеци отзад; подът от страната на шофьора беше отънял до ажурна плетеница от ръжда и ако погледнех надолу между колената си, докато карам, можех да видя как пътят препуска под мен като придошла река. Бедното возило свърши трагично. Една вечер, когато не му беше ред, един от нашите — заклет експерт-счетоводител, — който свободно говореше полски, задигнал ключовете от стенния шкаф в стаята на командния състав и отпрашил към Олдършот, за да се види с момиче, по което бил луднал, напил се, а на връщане се ударил в едно дърво и загинал намясто. Така дадохме нашата първа жертва във войната. За мой срам трябва да си призная, че ми беше по-мъчно за колата, отколкото за счетоводителя.

Затворени в нашето малко селище, почти нямахме контакти с външния свят. Веднъж седмично ни разрешаваха да се обадим по телефона на съпругите или приятелките си. В събота вечер ни разрешаваха да отидем до Олдършот, но при никакви обстоятелства да не се събираме заедно, нито да показваме, че се познаваме, ако случайно се срещнем в кръчма или танцувална зала, в резултат на което веднъж седмично градът се изпълваше със самотни пиячи и нещастни кавалери без дами, до един копнеещи за компанията на другарите си, които през останалата част от седмицата гледаха всячески да избягват.

Разбира се, нямах никаква връзка с Москва, нито дори с лондонското й посолство. Приех, че кариерата ми на двоен агент е приключила. Не съжалявах. Сега, като се връщам мислено назад, всичко това ми се струва нереално, игра, която някога съм играл, но вече съм пораснал за нея.

Новината, че вече сме във война, беше посрещната в Бингли Манър със странна апатия, сякаш изобщо не ни засягаше. В същия ден се бяхме събрали в офицерския стол, който служеше и за параклис: бригадир Брадшо, нашият командир, беше постановил, че присъствието на неделната служба е задължително, за да поддържа бойния ни дух, както сам го смотолеви доста неубедително. Един млад капелан, притеснен и почти нечленоразделен, тъкмо се мъчеше със сложна военна метафора, включваща образа на свети Михаил и неговия огнен меч, когато куриерът пристигна със съобщение за бригадира, който на свой ред се изправи, вдигна ръка, даде знак на падрето да замълчи, обърна се към паството и обяви, че министър-председателят ще направи обръщение към нацията. Огромен радиоприемник беше докаран върху масичка на колелца и след суетене, докато се открие къде има електрически ключ, беше включен сред атмосфера на голяма тържественост. Апаратът, като кривоглед идол, бавно отвори нефритеното си око на настройката, докато електронните лампи още загряваха, и след като изпусна серия гърлени прокашляния, се успокои и взе да бучи глухо, сякаш редеше някаква мантра. Ние чакахме, като пристъпвахме от крак на крак; чу се шепот, после сподавен смях. Бригадирът, със зачервен врат, тръгна на пръсти, приближи апарата и взе да върти копчетата му, излагайки на показ широкия си задник, облечен с панталон в цвят каки. Приемникът изписука, изпелтечи, изграчи и ето че изведнъж прозвуча гласът на Чембърлейн — раздразнителен, свадлив, уморен, сякаш гласът на самия Бог, ужасно унил пред лицето на собственото си неуправляемо творение, за да ни каже, че идва свършекът на света.

Когато за пръв път постъпих на работа в министерството — въпреки че работа е силна дума за това, което се вършеше в отдел „Чужди езици“, — никой не се бе сетил да проучи моето политическо минало. Бях син на свещеник — макар и ирландски свещеник, освен това възпитаник на колежа Марлборо и на Кеймбридж. Това, че бях и международно признат учен, би трябвало да събуди известни съмнения в някои кръгове, тъй като Институтът беше пълен с избягали чужденци и отговорниците по сигурността винаги са гледали на него с недоверие. От друга страна, бях добре дошъл в Уиндзор и не само в картинната зала и библиотеката в кулата, но и в семейното крило, и ако бъда притиснат, сигурен съм, че бих получил гаранция лично от Негово Величество. (Добрият шпионин трябва да умее да води едновременно няколко напълно автентични живота. Популярната представа за нас като усмихнати лицемери, вътрешно измъчвани от тайна омраза към родина, сънародници и институции, е напълно погрешна. Аз истински харесвах и се възхищавах на Негово Величество и което е по-важно, не се и опитвах да скрия от него своята неприязън към вятърничавата му жена, която упорито забравяше, че сме роднини. Истината е, че бях както марксист, така и роялист. Това е нещо, което г-жа У., жената с най-остър ум в едно семейство на посредствени личности, разбираше много добре, но го премълчаваше. Не ми се налагаше да се преструвам на лоялен; аз бях лоялен по свой начин.) Но дали не бях прекалено самоуверен? Само Бой беше в състояние да се измъкне от капана на злорадството и момчешкото фукане, в който добрият шпионин, скътал самодоволно тайните си, може толкова лесно да падне. Когато ме извикаха в кабинета на бригадира само две седмици след официалното обявяване на войната, мислех се, че ще ми възложат някаква специална задача, за която съм избран. Първите ледени пипала на страха обаче се раздвижиха в мен, когато забелязах, че той избягва погледа ми.

— А, Маскел — каза, докато ровеше в папките на бюрото си като някаква огромна кафеникава птица, която търси червеи под слой сухи листа. — Трябва да заминеш за Лондон. — Вдигна поглед до нивото на корема ми и се смръщи: — Свободно.

— Съжалявам, сър. — Бях забравил да отдам чест.

Кабинетът му се помещаваше в бившата оръжейна зала; по стените се виждаха ловни гравюри и аз като че ли смътно зърнах нещо като опашка или перка и окървавено перо. През прозореца зад него видях как моите нещастни колеги в маскировъчно облекло пълзят на колене и лакти към къща в поредната тренировъчна атака — гледка толкова комична, колкото и изнервяща.

— А, ето го — каза бригадирът и измъкна писмо от купчината книжа пред себе си. Приближи го до носа си, за да го прочете, като движеше глава наляво-надясно, докато следеше редовете и мърмореше под сурдинка: „… еднодневен отпуск… незабавно… без ескорт… Ескорт ли? Ескорт… хиляда и шестстотин часа…“. Свали листа и за пръв път ме погледна право в очите, стиснал голямата си синя челюст и издул ноздри, в които се виждаха ужасно черни и дълбоки кухини. — Какво, по дяволите, си намислил, Маскел?

— Нищо, сър, нищо. Не знам за какво говорите.

Хвърли писмото обратно върху бюрото, взе да мята яростни погледи и така здраво сключи ръце, че кокалчетата му побеляха.

— Проклети гадове! — измърмори. — С какво си мислят, че ние тук се занимаваме, че сме някаква проверочна станция ли? Кажи на Мичет от мое име да престане да ми изпраща некадърници, иначе като нищо ще затворим дюкяна.

— Тъй вярно, сър!

Изгледа ме строго.

— Мислиш, че е много смешно, така ли, Маскел?

— Не, сър.

— Добре. По обед има влак. И без това — натърти той саркастично — не ти трябва ескорт.

Славен ден. Какъв септември беше само. Гарата ухаеше на стоплени от слънцето локомотивни сажди и окосена трева. На перона се виеха опашки от войници във формата на онова типично, сърдито S; преметнати през рамо раници, скрити в шепа димящи цигари. Купих си вчерашния брой на „Таймс“ и се настаних в полупразния вагон на първа класа, преструвайки се, че чета. Беше ми много топло, но дълбоко у мен се беше загнездила студена бучка неясно лошо предчувствие, сякаш някой беше пуснал ледено кубче под лъжичката ми. Срещу мен седеше млада жена с очила с рогови рамки, черна рокля и обувки с тежки токове — бях забелязал, че в последно време този тип жени беше отново на мода — и непрекъснато поглеждаше към мен със съкрушителна апатия, сякаш не виждаше мен, а човек, за когото й напомням. Влакът лъкатушеше с мъчително бавна скорост, спираше колебливо на всяка гара, пухтеше и се влачеше с вид на човек, който е забравил нещо и се чуди дали да се върне да си го вземе. Въпреки това пристигнах в Лондон навреме, дори ми оставаше цял свободен час. Възползвах се да занеса униформата си в „Денбис“ да ми я стеснят. Мислех да телефонирам на Вивиън в Оксфорд, но се отказах; не бих могъл да понеса любящо войнствения й тон. Когато излязох от шивашкото ателие и поех по Сейнт Джеймс, за да изляза на Пикадили, едва не се сблъсках с очилатата млада жена от влака. Тя ме изгледа и побърза да отмине. Съвпадение, си казах, но в същия миг си спомних как бригадирът се беше изхилил на думата „ескорт“. Още едно ледено кубче потъна в мен с безшумно цопване и аз изтръпнах.

Колко прекрасен ми се стори Лондон, оживен и в същото време загадъчно илюзорен, като град от нечии съновидения. Въздухът беше кадифен и чист с всички тези автомобили и автобуси, намалени наполовина — не бях виждал такова необятно и нежно небе от детството си, — усещаше се някаква обща тъга и умисленост, противоположни на трескавата атмосфера на несигурност, която преобладаваше през седмиците преди началото на военните действия. На Риджънт Стрийт пред всички магазини бяха издигнати укрепления от пясъчни чували, опръскани с цимент и боядисани в карнавалните оттенъци на червеното и синьото.

Когато влязох в кабинета му, Били Мичет скочи енергично, сякаш изстрелян от пружина в стола си, за да ме посрещне. Тази показна сърдечност ме разтревожи още повече. Придърпа един стол да седна, предложи ми цигара, чаша чай, дори питие — „но като си помисля, май в цялата сграда няма нищо за пиене, освен в кабинета на директора, така че не знам защо ти го предлагам, ха-ха“. Подобно на бригадир Брадшо и той избягваше погледа ми и вместо това се зае да размества разни неща по бюрото си, докато от гърлото му излизаше дълбок, приглушен звук.

— Как мина в Манър? — попита. — Интересно ли ти беше?

— Много.

— Добре, добре. — Последва пауза, по време на която хладните камъни и аркбутани пред прозореца му като че ли бяха притихнали в напрегнато очакване. Той въздъхна, взе незапалената си лула и се загледа мрачно в нея. — Ето как стоят нещата, старче, един от нашите ровил в досието ти — рутинна работа, нали разбираш — и попаднал на… ами, всъщност на следа.

— Следа ли? — попитах. Думата ми прозвуча странно и някак медицински страховито.

— Да. Излиза, че… — Остави лулата, обърна се странично в стола, изпружи късите си набити крака, забоде брадичка в гърдите си и се загледа намусено в бомбетата на обувките си с издадена напред долна устна. — Излиза, че си нещо като болшевик.

Изсмях се.

— О, това ли било? Та не бяхме ли всички ние такива?

Той ме изгледа стреснато.

— Аз не съм бил. — И отново се обърна с лице към бюрото, придавайки си много делови вид, взе един доклад на циклостил и започна да го прелиства, докато намери каквото търсеше. — Това пътуване до Русия, което си направил, ти и Банистър, и онези другите от Кеймбридж. Така ли е?

— Така е. Но аз съм бил и в Германия, това прави ли ме нацист.

Премига.

— Прав си — отвърна ми, впечатлен от отговора, нищо че не го показа. — Вярно. — Пак погледна доклада. — Но виж тук, какво ще кажеш за нещата, които си писал, тази изкуствоведска статия например — нея как ще обясниш? — от „Спектейтър“. „Една цивилизация в упадък… пагубното влияние на американските ценности… неудържимият поход на международния социализъм…“ Какво общо има всичко това с изкуството, макар че не претендирам да разбирам от изкуство.

Въздъхнах дълбоко, с което исках да покажа отегчение, презрение, високомерие, но също така и готовност да проявя търпение, както и желание да обясня с прости думи тези сложни въпроси. Беше поза — снизходителна като на патриций, студена, но не и нелюбезна, — която знаех, че действа безотказно, когато си натясно.

— Тези неща са писани — започнах аз — в началото на Испанската гражданска война. Спомняш ли си времето, атмосферата на безнадеждност, почти отчаяние? Знам, сега ни се струва, че е било отдавна. Но тогава дилемата беше проста: фашизъм или социализъм. Човек трябваше да избира. И разбира се, за нас изборът беше очевиден.

— Но…

— И както се оказа, излязохме прави. Сега в края на краищата Англия е във война с фашистите.

— Ами Сталин…

— … той си спечели известно време, това е всичко. Във войната Русия ще бъде с нас, и то още преди да изтече годината. О, виж сега — вдигнах вяло ръка в жест, отхвърлящ всякакви подобни дреболии. — Да, Били, знам, че сбърках, но не по причините, по които ти си мислиш. Никога не съм бил комунист — искам да кажа, никога не съм бил член на партията, — а онова пътуване до Русия, което толкова е обезпокоило твоите копои, послужи единствено да потвърди съмненията ми относно съветската система. По онова време, преди три години, когато бях около двайсет години по-млад, отколкото се чувствам сега, а Испания беше барометър за цяла Европа, смятах, че е мой дълг, мой морален дълг, както смятаха и много други, да дам от себе си каквото мога в битката срещу злото, чиято същност, поне тогава, изглеждаше съвършено ясна и недвусмислена. Вместо да отида да се сражавам в Испания, което вероятно трябваше да сторя, направих единствената саможертва, която беше по силите ми: обърнах гръб на естетическата чистота в името на открито заявената ми политическа позиция.

— Естетическа чистота — повтори Били, кимна енергично и се намръщи сърдито.

Предприех този пресметнат риск — да се обърна към него на малко име, — като си мислех, че точно това очаква човек от една искрена и емоционална изповед, каквато уж правех пред него.

— Да, Били — казах аз сериозно и опечалено, сякаш истински се разкайвах, — естетическа чистота, единственото нещо, към което критикът трябва да се придържа, ако си знае работата. Така че, да, ти си прав и твоите скаути са прави: мога да бъда обвинен в предателство, но в артистичния, а не в политическия смисъл на думата. Ако това ме превръща в риск за сигурността, ако мислиш, че човек, който предава собствените си естетически убеждения, може да предаде и родината си, тогава нека бъде така. Ще си събера нещата от Бингли Манър и ще видя дали мога да постъпя в частите по противовъздушна охрана или при огнеборците. Решен съм да се заема с нещо добро и смислено, независимо от скромните ми възможности.

Били Мичет продължаваше да кима умислено и намръщено. Потънал в размисъл, той се пресегна към лулата си, лапна я и взе бавно да я дъвче. Чаках, загледан през прозореца; нищо не разсейва подозренията по-добре от отнесеното мечтателно поведение. Най-накрая Мичет се размърда, разтърси рамене като излязъл на повърхността плувец и с ръката си блъсна встрани циклостилното копие на доклада.

— Слушай какво — каза той, — всичко това са глупости. Нямаш представа какво количество от тия клозетни бумаги трябва да преджапвам за една седмица. Нощем се будя, изпаднал в паника, и се питам така ли ще я водим тая война, с доклади, разпити и подписи в три екземпляра? Божичко! А искат от мен да издирвам свестни хора като теб и после да ги въртя на шиш, защото като ученици били пошепнали нещо на някого. И преди войната беше зле, но сега…!

— Е — обадих се великодушно, — в края на краищата не е неразумно. Сигурно наоколо гъмжи от шпиони.

Опа! Светкавично ми хвърли изпитателен поглед, на който отвърнах с най-ведрия си взор, като в същото време се опитвах да овладея един издайнически нерв под дясното си око, който винаги започваше да играе, когато съм напрегнат.

— Намират се — каза мрачно. — В Бингли Манър е пълно с такива! — Изсмя се сподавено и плесна с ръце, после бързо се направи на сериозен. — Слушай, старче — каза рязко, — ти се връщаш там и си довършваш обучението. Имам работа за теб, много сладка работа, ще ти хареса. Обаче шът! Засега нито дума. Всяко нещо с времето си. — Той се изправи, заобиколи бюрото и ме побутна към вратата. — Не се тревожи, ще звънна на приятелчето Брадшо, ще му кажа, че сме те подложили на разпит и е излязло, че си невинен като момче от църковен хор — въпреки че като се сетя за едни такива момченца, които познавам…

Набързо се здрависа, сякаш нетърпелив да се отърве от мен. Аз се поспрях, уж докато си сложа ръкавиците.

— Спомена Бой Банистър — казах, — да не би и той?…

Мичет зяпна.

— Какво? Да е заподозрян ли? Божичко, не, разбира се. Той е една от нашите звезди. Абсолютен магьосник. Не, не, старият Банистър е много читав.

 

 

Как само се смя Бой, когато му се обадих по-късно от апартамента и му казах, че е един от любимците на Били Мичет.

— Какво магаре! — отвърна той. Зад смеха му обаче май долових нотка на пресиленост. — Между другото — обади се с театрално висок глас, — Ник е тук. Задръж, иска да говори с теб.

Когато Ник взе слушалката, той също се смееше.

— Кажи, мина ли трето ниво? Да, Били ми каза, аз му се обадих. Не го бива да играе Великия инквизитор, нали? Аз ще се погрижа тази следа да изчезне от досието ти, добре че познавам едно момиче в регистратурата. Такова нещо може да те спъва години наред. А ние не искаме това. Още повече че всеки момент двамата потегляме на едно пътуване. Всички разноски платени.

— Пътуване ли?

— Точно така, драги мой. Били не ти ли каза? Не? Е, в такъв случай по-добре и аз да си мълча; празни приказки къща развалят. Оревоар!

И затвори, като продължаваше да се смее и да си тананика Марсилезата.

 

 

През 1649 г. в писмо до приятеля си Пол Фреар дьо Шантлу по повод екзекуцията на Чарлс I Пусен отбелязва следното: „Истинско удоволствие е да живееш във век, в който се случват такива големи събития, стига да можеш да се приютиш в някое кътче и оттам на спокойствие да наблюдаваш представлението“. Забележката издава нещо от пасивния мистицизъм на по-късните стоици и по-точно на Сенека. Понякога ми се иска да бях живял в по-голямо съгласие с този принцип. Но в този озверял век кой би могъл да остане пасивен? Зенон и ранните философи от неговата школа поддържат схващането, че индивидът има ясното задължение да участва в събитията на своето време и да търси начин да ги моделира в полза на общественото благо. Това е друга, по-действена форма на стоицизъм. В живота си аз съм пример и за двете фази на тази философия. Когато това се изискваше от мен, действах, макар и с пълното разбиране за присъщата двусмисленост на този глагол, а сега стигнах до фазата на покоя — или не, не покой, а застой. Да, стигнах до застой.

Днес обаче целият треперя от превъзбуда. „Смъртта на Сенека“ отива на почистване и оценяване. Дали не правя грешка? Оценителите са много надеждни, много дискретни, познават ме добре, но въпреки това аз не мога да потисна неясните си съмнения, които не спират да прелитат тревожно в главата ми като ято неспокойни скорци преди настъпването на нощта. Ами ако я повредят, докато я почистват, или по някакъв друг начин ме лишат от нея, моята последна утеха? Когато дете се отчужди от родителите си, ирландците казват, че е станало особено; изразът идва от вярването, че когато феите, това ревниво племе, откраднат русо човешко бебе, те го сменят с друго, подхвърлено дете. Ами какво ще се случи, ако картината ми се върне и аз открия, че е станала особена? Какво ще се случи, ако някой ден вдигна поглед от писалището си и пред мен стои сменено дете?

Още е на стената ми; не мога да събера кураж да я сваля. Тя ме гледа по същия начин, както и шестгодишният ми син, когато му казах, че заминава да учи в пансион. Тя е дело от последните години на художника, периода на великолепното късно разгръщане на гения му, на „Годишните времена“, на „Аполон и Дафне“, на фрагмента „Агар“. Лично аз съм я датирал с известни колебания към 1642 г. Стои някак необикновено сред последните му творби, които, взети заедно, представляват симфония размисъл върху величието и мощта на природата в различните й аспекти, преминавайки от пейзаж към интериор, от външния към вътрешния свят, от обществения живот към домашния. Тук природата е представена само чрез невъзмутимия вид на далечните възвишения и една гора, обрамчена от прозореца над леглото на философа. Сцената е окъпана в светлина, в която има нещо неземно, сякаш не е дневна, а съдържа друго, райско сияние. Макар и темата да е трагична, картината излъчва ведрина и истинско величие, а това е много трогателно. Ефектът е постигнат чрез сложните и майсторски организирани цветове, онези синьо и златно, всъщност не съвсем синьо и не съвсем златно, които насочват окото от умиращия мъж, застинал в мраморна поза — вече статуя на самия себе си, — към двамата роби и офицера от Почетната стража, пристегнат като боен кон в своите катарами и шлем, към фигурата на съпругата на философа и слугинчето, подготвящи ваната, в която след малко философът ще се потопи, и най-накрая към прозореца и огромното спокойно отвъдно, където го чака смъртта.

Страх ме е.

ПРЕКАРАХ ПРИЯТНО СУТРИНТА, като разказвах на госпожица Вандельор за живота ми по време на войната. Тя записва всичко. Справя се много добре. Неизбежно бе да изпаднем в позата на наставник и ученик; същата смесица от близост и неясно притеснение, които си спомням още от преподавателските години; освен това у нея се усеща и онази едва доловима неприязън, типична за аспиранта; дразни се от принудата на почтителното поведение, което смята, че по право вече не дължи на никого. Радвам се на посещенията й по моя си тих начин. Сега тя е единствената ми компания. Седи пред мен на нисък стол, тефтерът й със спирала лежи отворен в скута й, главата й е наведена и аз виждам двете пригладени половини на сресаната й на път коса и непоносимо правата линия с цвят на сивеещ сняг, която ги дели. Пише невероятно бързо, изглежда отчаяно съсредоточена; имам чувството, че всеки момент може да изгуби контрол над писането и да вземе да драска напосоки по страницата; много е вълнуващо. Освен това, разбира се, обичам да слушам собствения си глас.

Взехме да разсъждаваме върху произхода на фразата добра война. Казах й, че не съм сигурен да съм я срещал другаде, освен в книги и пиеси. Най-много я обичат хората, които пишат за киното. Във филмите от края на четирийсетте и петдесетте години напудрени мъже с женствени лица и копринено шалче на врата стоят закотвени пред открита камина, позират с лула в ръка и току питат през рамо: „Участвал ли си в добрата война?“, при което другият мъж, с мустаци и кристална чаша, от която никога не отпива, повдига рамене в един от онези типично английски жестове и прави гримаса на отвращение, в която ние трябва да прозрем спомените му за ръкопашни схватки в Ардените или за нощно кацане в Крит, или за най-добрия му приятел, чийто спитфайър полетял спираловидно сред пушеци и пламъци, потъвайки във водите на Ламанша.

— А какво ще кажете за вас? — попита госпожица Вандельор, без да вдига глава от записките си. — Вашата война добра ли беше?

Изсмях се, после млъкнах стъписан.

— Ами, знаете ли — отвърнах. — Вярвам, че беше. Въпреки че за мен тя започна като фарс. При това френски фарс.

 

 

Именно госпожица Вандельор ми обърна внимание колко много от моите спомени за Ник Бревоорт включват морски пътувания. Така е, и сам го бях забелязал. Не знам каква е причината. Бих искал да видя нещо велико и героично в този факт — черните кораби, окървавения бряг и огньовете на Илион в далечината, — но се боя, че атмосферата на тези спомени напомня повече Холивуд, отколкото Омир. Дори в пътуването, което направихме заедно с Ник до Франция в началото на декември 1939 г., имаше нещо ерзац, някаква евтина романтика. Нощта беше неестествено тиха и нашият параход, който преди войната е превозвал екскурзианти между Уелс и остров Ман, сега преправен на транспортен, пореше вглъбено млечното море, обляно в странна бяла светлина. Прекарахме по-голямата част от плаването проснати на дървените шезлонги на кърмата, увити в балтоните си, с ниско нахлупени шапки. Пулсиращите връхчета на цигарите ни и летящите кълба дима, които изпускахме в нощта, изглеждаха абсурдно мелодраматични. На борда с нас имаше взвод зелени — това е единственото определение — зайци, които трябваше да се присъединят към Експедиционния корпус. Бяха заели целия салон, излежаваха се сред пръснатите навред раници, зяпаха пред себе си отегчено и повече приличаха на войници, които се връщат от поражение, отколкото на път към важна битка. Единственото нещо, което можеше да ги изкара от апатията, беше често повтарящата се церемония по поднасяне на чай и сандвичи. Дали и мъжете на Одисей са изглеждали така, наклякали по пясъка край печения вол с чаши вино моребагро^[27]? Когато двамата с Ник обикаляхме палубата и надничахме през кръглите прозорчета, гледката приличаше по-скоро на детско парти, в което мъжете деца изглеждаха полущастливи и полутревожни, докато следяха корабните стюарди — все още в бели униформи и отвратени от вида им — да лавират между тях с огромни чайници и подноси сандвичи със солено месо.

— Ето — обади се Ник. — Това е твоят пролетариат.

— Какъв сноб си само — отвърнах му.

Бяхме страшно развълнувани въпреки преднамерената поза на отегчение от живота, която демонстрирахме с поведението си. От намеците и намигванията на Били Мичет бяхме останали с впечатлението, че заминаваме за Франция на тайна и по всяка вероятност опасна мисия; всъщност не бяхме споменали, дори помежду си, трепетната формула — проникване във вражеските редици, — но всеки от нас знаеше, че тя е на върха на езика ни. През последните седмици в Бингли Манър ме беше обзело голямо любопитство да разбера какво е усещането наистина да убиеш човек. Докато миех подовете и почиствах своя Сам Браун, си представях сцени на елегантно, изпълнено почти с балетни стъпки насилие. Беше адски вълнуващо; приличах на ученик, който таи в себе си похотливи мисли. Обикновено тези въображаеми, прецизно извършени убийства се случваха нощем и срещу часовой на пост. Виждах се как изниквам от мрака, пъргав и безшумен като котка, чак в последния миг прошумолявах, колкото да дам шанс на бедния фриц. Той се обръщаше, опитваше да вдигне пушката си със святкащи като на уплашен кон очи, докато аз му пусках една ехидна усмивка, преди ножът ми да хлътне в него, а той се свличаше върху тревата в локва от собствената си кръв, издъхваше със сподавен хриптящ звук и вече помръкнал поглед, докато отражението на приближаваща се светлина постепенно се уголемяваше върху челото на каската му като още едно учудено циклопско око. Бързам да кажа, че така и не ми се наложи да убивам човек, във всеки случай не и с голи ръце. Но имах револвер, с който много се гордеех. Беше шестзаряден. 455 Уебли Марк VI — служебен, дълъг единайсет и четвърт инча и тегло трийсет и осем унции, английско производство, за който нашият инструктор по стрелба в Бингли твърдеше, че е способен да спре всичко живо. Никога преди това не бях държал в ръце нещо толкова сериозно (с едно изключение, разбира се). Имаше си доста сложен кобур, към който беше привързан с кожен ремък, а при жега той миришеше на сурова кожа — нещо, което, поне в моите очи, беше миризмата на мъжествена дързост и опасни приключения. Въпреки че щях да се радвам на възможността за един изстрел или много гневни изстрели (Дивия Били Маскел се развихря), това никога не ми се случи. Оръжието все още е тук някъде. Трябва да видя дали мога да го открия; сигурен съм, че на госпожица Вандельор ще й е интересно да го разгледа, ако това не звучи прекалено досадно и прекалено фройдистки.

За какво говорех? Това, дето непрекъснато си губя мисълта, започва да ме тревожи. Понякога си мисля, че изкуфявам.

Двамата с Ник прекарахме пет месеца във Франция, разставени в Булон. Всичко се оказа голямо разочарование. Работата ни се състоеше точно в това, което ни беше казал Били Мичет: да следим хората от Експедиционния корпус в нашия район.

— Гадни доносници, не сме нищо повече — подхвърли Ник с отвращение.

Официално задачата ни беше да бдим за проникване на шпиони, с презумпцията, предполагам, че само шпионин може да подуши най-добре друг шпионин; но всъщност се наложи ежедневно да хвърляме цялата си енергия в административна работа по сигурността и да слухтим за подробности от личния живот на батальона. Признавам си, че изпитвах някакво гнусно удоволствие от задачата да цензурирам войнишките писма; момчешкото любопитство към личния живот на други хора е едно от най-важните изисквания, за да станеш добър таен агент. Но това удоволствие много скоро избледня. Високо ценя английския войник — наистина така е, — но боя се, че стилът на неговата проза не е сред най-възхитителните му качества. (Скъпа Мавис, не можеш да си представиш какво долнопробно място е това Булон^[28]. Навсякъде само франсета и няма къде една свястна бира да изпиеш. Чудя се дали довечера ще си сложиш онези гащи с дантелките? Джери не се ли е вясвал — задраскванията, разбира се, са работа на синия ми молив.)

Булон. Има хора, в това не се съмнявам — пияници, любители на ябълков пай, да не говорим за секс екскурзиантите, — на които кръвта им кипва само при споменаването на това хаотично и неголямо пристанище, но когато аз чуя името му, онова, което си спомням с потръпване, е само особената смесица от отегчение, угнетеност и периодична избухливост, която ме обземаше по време на престоя ми в него. Тъй като свободно говорех езика, беше съвсем естествено, че неофициално трябваше да играя ролята на офицер за свръзка с френските военни и граждански власти. Какъв жалък екземпляр е типичният французин — как е могъл Пусен да се роди в толкова тъпа и реакционна нация? А сред екземплярите никой не е по-жалък от провинциалния чиновник. Военните се понасяха — докачливи, разбира се, и винаги нащрек да не би някой да покаже незачитане към свещената им персона и призвание; можех да се справя и с четирите отдела на полицията, с които бях принуден да контактувам, но жителите на Булон, те направо ме съсипваха. Има едно отношение, което французинът демонстрира, когато е решен да отстоява своето достойнство и да не сътрудничи; въпрос е на едва доловима интонация и поза — главата килната вляво, брадичката вирната на милиметър, погледът напред, но немного надалеч, — тогава няма никакво съмнение, че твърдостта, която изразява безмълвно, е несъкрушима.

Ник страшно се забавляваше с трудностите, които срещах. Именно във Франция започна да ме нарича „Док“ и да се обръща към мен със закачливия тон на ученик, който умира да тормози злочестия си учител. Изтърпявах насмешките му стоически; това е цената, която човек плаща за своето интелектуално превъзходство. И двамата имахме капитански чин, но по силата на някаква мистериозна ловкост от негова страна — трик, който все още ме озадачава — от самото начало стана ясно, че от нас двамата той е старшият. Разбира се, той служеше в редовната армия. Нашите връзки с министерството се пазеха в тайна дори от колегите офицери, но въпреки това много скоро се разчу, че аз съм от момчетата в Бингли, порода, към която онези от Експедиционния корпус хранеха презрение, защото сме се мотаели сред тях да шпионираме. Ник беше успял да задейства някакви връзки и двамата получихме един и същ разквартировъчен билет за малка занемарена къща в странична калдъръмена уличка, вклинена между месарница и пекарница. Къщата беше собственост на градския кмет. Мълвата твърдеше, че в нея настанявал любовниците си, и със сигурност се долавяше нещо похотливо, нещо а ла Пти Трианон^[29], в тези тесни стаи с висок таван, малки прозорчета и мебели като в кукленска къща. И за да засили ефекта от тази атмосфера, Ник веднага се сдоби с любовница, мадам Жолие, една от онези кокетни и крехки, безупречно облечени жени, наближаващи четирийсетте, които Франция произвежда на конвейер, всичко готово — изисканост и лустро, — сякаш никога не са били млади. Ник я вкарваше нощем през малкия заден двор, който гледаше към уличка с люляци, и щом влезеше, тя веднага слагаше престилка и започваше да приготвя вечеря за тримата — omelette aux fines herbes^[30] беше нейният специалитет. Аз седях пред застланата с мушама маса и смутено въртях между пръстите си чаша сотерн^[31], а Ник стърчеше до умивалника с разкопчана куртка, ръка в джоба и кръстосани глезени, пушеше цигари и ми намигаше, докато бедната Ан-Мари не спираше да говори за лондонските моди, за херцогинята на Уиндзор и за излета, който веднъж направила до Аскот през един митологизирано съвършен летен английски следобед преди неопределен брой години. „Тази война — проплакваше тя, — тази ужасна, ужасна война!“, обръщаше очи към тавана и комично изкривяваше устни, сякаш се жалваше от някаква синоптична аномалия. Мъчно ми беше за нея. Зад добре лустросаната й външност прозираше страхът на красивата жена, която вече усеща под безупречно избраните си обувки първите стръмнини на възрастта. Ник я наричаше мадам Военен трофей. Не се наемам да разсъждавам върху природата на тяхната връзка. Имаше нощи, в които дочувах шумове откъм стаята на Ник, а и неведнъж мадам Жолие се появяваше сутрин със синини около устните и очите, които свидетелстваха за робската й преданост и които никакво количество сръчно нанесен макиаж не можеше да скрие.

Представлявахме необикновено домакинство, в което атмосферата трептеше от несподелена близост и от травмите на преглътнати сълзи. Имаше нещо тайнствено и приятно в този почти живот, който водехме. За мен той беше нещо като скеч, карикатурна версия на онзи идеализиран съпружески домашен уют, на който никога нямаше да се радвам в истинския живот. Естествено, мадам Жолие и аз образувахме общ съюз, а в лицето на Ник имахме дори и нещо като дете. И двамата, тя и аз, подобно непорочно влюбени брат и сестра от приказките, бяхме доволни от себе си — тя с телта за разбиване на яйца, аз със синия молив в този куклен дом на улица „Клоатър“. Градът се беше барикадирал срещу зимата и войната. Дните бяха къси, изобщо не приличаха на дни, а по-скоро на проточил се мъглив здрач. Огромни оловносиви морски облаци нахлуваха на талази от север, а вятърът въздишаше шумно в черчеветата на прозорците, от което свещите на мадам Жолие се олюляваха колебливо — тя беше голяма любителка на романтиката и поне една bougie^[32] стоеше запалена при всяко сядане на масата. Сега, когато мислено се връщам назад, спомням си миризмата на восък и острото ухание на нейния парфюм на фона на слабия, увиснал във въздуха остатъчен дъх на домакинска газ — голяма част от живота ни минаваше в кухнята, — още притъпената смрад, идваща от канализацията, както и вкиснатия мирис на стъпкани хризантеми, който се надигаше от покрития с плочки под, винаги лепкав от кондензацията, сякаш къщата непрекъснато се обливаше в студена пот.

Много често Ник ни оставаше двамата заедно, докато той излизаше след вечеря уж по работа и се връщаше много след полунощ, целият грейнал и ухилен, в настроение на опасна развеселеност, а ние с мадам Жолие вече стояхме оклюмали, с лакти на масата, под топлия купол на играещите свещи и дима на цигарите, приятно замаяни от крушовия ликьор, който тя харесваше, а аз пиех колкото да й правя компания, защото ми миришеше на лак за нокти. В тези нощни тет-а-тета почти не говорехме за себе си. Няколкото мои предпазливо зададени въпроса относно мосю Жолие бяха посрещнати с присвиване на устни и с онова едва доловимо, но определено презрително вдигане на рамене, с което французойките отминават слабостите на своите мъже. Разказах й някои неща за Вивиън и нашия син, след което тя често се връщаше към тази тема, но както си мисля, не защото бяха мои жена и дете, а защото бяха сестра и племенник на Ник. В действителност говорехме предимно за Ник дори когато дискутираната тема нямаше нищо общо с него. Мадам Жолие, както скоро си дадох сметка, се беше озовала в небрано лозе. Онова, което бе започнало като лека безобидна свалка с хубавия и лекомислен английски капитан, се беше превърнало в нещо, застрашително приличащо на любов, а за нея любовта притежаваше разрушителната сила на природна стихия, като мълния или лятна буря, нещо, от което трябва да се подслониш, за да не би животът ти и всичко поносимо в него да хвръкнат във въздуха и да се превърнат в димяща руина. Когато говореше за него, тя излъчваше нещо като страдалческо сияние, което напразно се опитваше да прикрие; там, на нашата осветена от свещи арена, тя често заемаше пози на отчаяние, опитваше се да не издава ужаса си, също като цирков артист, попаднал в клетката на уж опитомено животно, което изведнъж е озверяло. Понякога, след някоя и друга чашка крушов ликьор в повече, тъжният мирис от страха и копнежа на Ан-Мари придобиваше чисто еротичен привкус и тогава за миг нещата изглеждаха, сякаш би трябвало да се втурна в клетката при нея, за да можем заедно, прегърнати, да посрещнем прегладнелия звяр. Но нищо подобно не се случи, този момент винаги отминаваше и ние се отдръпвахме един от друг и от свещта, седяхме, загледани в чашите с ликьор, смутени, сковани, обзети едновременно от съжаление и облекчение.

На Ник и през ум не му минаваше да ревнува. Знаеше, че сме му изцяло подвластни; само да размаха лапа, и гърдите ни ще се облеят в кръв. Май това, дето ни оставяше двамата заедно вечер, го забавляваше, искаше да види какво ще направим, какви стратегии на бягство ще предприемем.

Наоколо не се забелязваха никакви признаци на война. Дни наред направо забравях защо сме във Франция. Вярно, срещахме войници по пътищата или излезли на учение в нивите и овощните градини, и тогава се улавях как се възхищавам на тази подреденост и простота, на това закономерно и подходящо за мъже занимание, сякаш те не участваха във военна авантюра, а в някакво огромно благотворително дело. Веднъж на две седмици отивахме с ефрейтор Хейг до щабквартирата на Експедиционния корпус в Арас, за да предадем доклада си за дейността в нашия сектор, но тъй като дейност нямаше, нито какво да се докладва, вечерта преди всяко пътуване прекарвах досадни часове, докато си блъсках главата да съчиня няколко правдоподобни, но безсмислени страници, които изчезваха безследно в търбуха на военната машина. Винаги съм се изумявал пред този ненаситен глад за документация във всички големи институции, особено в онези, които се управляват от така наречените мъже на действието, като армията и тайните служби. Безброй са случаите, когато съм бил в състояние да осуетя това или онова нежелателно развитие на нещата в отдела, и то не като премахна или унищожа документи, а като добавя нови към вече доволно издутата папка.

Чудя се дали вече не съм споменавал името на ефрейтор Хейг. Той беше моят ординарец, вариететна версия на лондончанин от Ист Енд, не спираше да се хили, намига и върти очи. Понякога така сполучливо преиграваше, че си мислех дали не репетира, тъй като зад нахаканата му по момчешки фасада прозираха неловкост, обърканост и страх. Хейг — с малко име, колкото и невероятно да изглежда, Роланд — беше нисък, стегнат и широкоплещест, с малки крака като на боксьор, с разстояние между предните зъби и щръкнали уши. Приличаше на човек, който е в армията от дете. Бой, който пристигна от Дюнкерк, където беше назначен като пропагандатор, да ни гостува за Коледа, много го хареса. Викаше му Фелдмаршала и прекара цялата ваканция в опити да го прелъсти. Дали пък не беше успял? — само така можеше да се обясни гузното и боязливо поведение на Хейг. Какво ли е станало с него, дали е оцелял? Имам чувството, че не. Беше от онези второстепенни герои, върху които боговете изпробват острите си оръжия, преди да се заемат с Хекторите и Агамемноните.

Като повечето мъже в корпуса и Хейг гледаше на войната като на нелепо, но не и съвсем неприятно прахосване на време, като на поредната мащабна налудничава схема, която Силите-на-власт измислят и чиято единствена цел е да развалят иначе спокойния живот на по-нисшите чинове. Той смяташе френската експедиция за особено глупаво начинание, дори по Техните стандарти. Приличаше на закотвен екскурзиант, негодуващ срещу всеобщото безсмислие, който все пак се забавлява в тази безкрайна, макар и скучна ваканция. И разбира се, беше много доволен, че има възможност да мърмори. Докато пътувахме в нашия малък черен остин (винаги ми е напомнял на разбързал се и много целеустремен черен лъскав бръмбар) по тесните пътища между шумолящи колонади от платани, той се отдаваше на нещо като безконечна ария на оплакването: отвратителна храна, смърдящи клозети, нищо повече от плитки дупки в земята, курви, които не знаят бъкел английски, но през цялото време сякаш ти се присмиват и вероятно всички или поне половината от тях имат сифилис („Казвам ви, сър, тук и да ми плащат, путка не барвам“).

При едно от тези пътувания до Арас спряхме в село, май се казваше Есден, и аз го заведох в ресторант край реката, който Бой ми беше похвалил. Беше много студено. Бяхме единствените клиенти. Салонът беше малък, с нисък таван и доста мръсен, а дебелата лелка, която го стопанисваше, имаше вид на мърла, но затова пък в камината гореше огън от цепеници, под покрития със скреж прозорец ромонеше реката, а менюто беше истински шедьовър. Хейг изглеждаше неспокоен; виждаше се, че не е сигурен дали това неформално общуване между различните чинове е редно. Без шапка имаше вид на подстриган и уязвим, а ушите му изглеждаха по-щръкнали от всякога. Непрекъснато приглаждаше намазаната си с брилянтин коса и сумтеше нервно. Имах желание да потупам удивително нежната му, почти момичешка ръка (божичко, колко време само ми трябваше, докато открия, че съм обратен?). Първо се зае да мачка снежнобялата салфетка, после дълго време остана безпомощно загледан в менюто. Когато му предложих да започнем със стриди, той преглътна ужасен, а адамовата му ябълка подскочи като топка върху бейзболна бухалка.

— Какво, Хейг — казах, — никога ли не си ял стриди? Значи, трябва да поправим този пропуск.

Последваха приятни пет минути в разговор с madame la patronne^[33], която с театрално свиване на раменете и целуване на възлестите си пръсти ме убеди да си поръчам супа от киселец и boeuf en daube^[34].

— Добре ли си, Хейг? — попитах го, а той кимна и пак преглътна.

Искаше бира, но не му разреших, поръчах и за двама ни по чаша добро местно бяло, специално за стридите. Направих се, че не забелязвам, като го видях, че изчаква да види кой от приборите ще взема първо. Бореше се с черупките на стридите, които току изщракваха като изкуствено чене, освен това му беше страшно трудно да измъкне с вилицата къдравите им жилави хапки.

— Е? — попитах. — Как ти се струват?

Успя да пусне една измъчена усмивка.

— Приличат ми на… — Изчерви се, показвайки нетипична за него свенливост. — Няма да ви кажа, сър. Само дето са студени.

Известно време продължихме да се храним в мълчание, но забелязах, че нещо го мъчи. Приключихме със супата, когато най-накрая той се престраши.

— Може ли да ви попитам нещо, сър? Повикани ли бяхте, или доброволно се присъединихте?

— Боже господи! — учудих се. — Що за въпрос е това? Защо питаш?

— Ами, чудех се, защото нали сте ирландец и всичко останало.

Регистрирах познатия лек шок като срутване на сажди в комина.

— Толкова ли ми личи, че съм ирландец, а, Хейг?

Той ме погледна накриво и се изсмя.

— Не, не, сър — отговори и наведе глава над супената си чиния. — Изобщо не личи.

И тогава в ума ми блесна една картина — ясна и подробна, — как седеше в стола на щаба с другите си приятели, шофьорите, в едната си ръка държеше чаша, в другата — фас, и с презрителна физиономия имитираше акцента ми: Но, скъпи ми Хейг, изобщо не съм ойриш, изобщо.

Дали Бой беше успял да го прелъсти? Това са мъчителни въпроси за един старец. Спомням си обаче, че boeuf en daube беше превъзходно.

След като се бе отказал от услугите, предлагани от местните момичета, Хейг не можеше да ми е от полза при разрешаването на моя най-голям проблем, а именно осигуряването на втори публичен дом в Булон за личния състав на Експедиционния корпус. С пристигането на корпуса единственото такова заведение в града — един зайчарник с мрачни стаи над бръснарницата зад ъгъла, където бяхме разквартирувани с Ник, стопанисван от покрита с бенки мадам, която със своето копринено кимоно и увиснала къносана перука страшно приличаше на Оскар Уайлд от по-късните му години — се изправи на крака или по-скоро полегна и енергично се зае да отговори на нарасналото търсене, но много скоро любезните filles publiques^[35] на мадам Мутон вече изнемогваха и редиците им трябваше да бъдат подсилени с аматьорки, за да се задоволят новите потребности в процъфтяващия бизнес. Много скоро във всеки втори бар или пекарница вече имаше по една стая с момиче на горния етаж. Случваха се сбивания и обвинения в измами и кражби, а освен това плъзнаха и болести. Не мога да си спомня как стана така, че въпросът се превърна в моя отговорност. Прекарах много безплодни седмици да снова от полицейския участък до mairie^[36]. Опитвах се да издействам подкрепа от страна и на градските доктори. Дори говорих с енорийския свещеник — лукаво еднооко старче, подозрително добре запознато с делата на мадам Мутон и нейното заведение. Почувствах се като герой от комедия на Фейдо, който отчаяно се върти в омагьосан кръг от недоразумения и навсякъде се сблъсква с банални типове, а те до един се оказват любезни, но непреклонни, или открито високомерни всезнайковци.

— Добре де, войната е ад — каза ми Ник и се изсмя. — Защо не вземеш Ан-Мари да ти помогне? Мисля, че от нея ще излезе много добра мадам.

Английският на мадам Жолие беше слаб, но когато чуеше Ник да произнася името й в разговор с мен, обикновено се усмихваше въпросително, навеждаше глава на една страна и вирваше малкия си изящен нос в непреднамерена пародия на театрална кокетка.

— Ник смята, че можеш да ми помогнеш с мадам Мутон и нейните момичета — казах й на френски. — Искам да кажа, смята, че можеш да… че ти…

Усмивката й увисна, свали престилката си ядно, макар че не успя бързо да се справи с връзките й, и избяга от кухнята.

— О, Док, ужасно магаре си — изруга Ник и се ухили весело.

Последвах Ан-Мари. Стоеше до прозореца във вестибюла. Само французойка може да кърши ръце така убедително. По една сълза блещукаше в ъгълчетата на очите й. За момента беше сменила ролята си на субретка с тази на Федра.

— Той изобщо не се интересува от мен — рече с разтреперан глас. — Изобщо.

Беше сутрин и един лъч белезникаво прозирна пролетна светлина пронизваше кафявото стъкло на отсрещната épicerie^[37]. Чувах крясъците на чайките при пристанището и изведнъж с покъртителна яснота видях Ник и себе си как стоим на крайбрежната улица в Карикдръм преди по-малко от година, в един друг живот.

— Мисля, че от никого не се интересува — казах й.

Не това исках да кажа. Тя кимна, все още с лице към прозореца. Въздъхна и въздишката й премина в сухо сподавено ридание.

— Толкова е трудно — пророни. — Толкова е трудно.

— Така е — казах.

Чувствах се безпомощен и нещастен; никакъв ме няма, направо се вцепенявам в присъствието на чужда болка. След миг мълчание мадам Жолие се изсмя, обърна се и ме изгледа с очи, все още блеснали от мъка.

— Ами, може би — започна — късметът ми ще излезе, като дойдат германците. Само дето… — замълча. — Само дето съм еврейка.

 

 

Госпожица Вандельор беше попаднала на някаква глупава история за проявена от мен храброст по време на престрелка. Опитах се да й обясня, че идеята за храброст е изцяло фалшива. Ние сме това, което сме, и правим това, което правим. В училище, когато за пръв път прочетох Омир, онова, което ме порази у Ахил, беше безмозъчната му глупост. Аз не бях глупав, затова изпитвах страх, но се владеех достатъчно добре, за да не го показвам, с изключение на един път (всъщност два, но на втория нямаше свидетели, затова не се брои). Не съм проявявал безразсъдна смелост, не съм се хвърлял пред гранати, нито съм прекрачвал в ничията земя, за да спасявам Хейг от хуните. Просто бях там, на въпросното място, и запазих самообладание. Не беше нищо особено. Във всеки случай срамната блъсканица да се добереш до дома, който тогава се наричаше Дюнкерк, страшно много наподобяваше груб фарс, за да си помисли човек, че съществува сериозна заплаха за живота му. Ако смелост означава да можеш да се изсмееш в лицето на опасността, тогава наречете ме смел, но само защото в това лице аз винаги съм виждал клоунска маска.

Знаехме, че германците настъпват. Още преди да предприемат инвазията и преди френската армия да отстъпи, се знаеше, че нищо друго не може да спре германските бронирани войски, освен Ламанша, но дори и той вече ни изглеждаше широк колкото крепостен ров. Сутринта, когато танковете пристигнаха в покрайнините на града, аз спях. Шумът от стъпките на Хейг, който изкачваше стълбите към стаята ми, беше по-силен и от германските оръдия. Стоеше в униформа, но част от пижамата му се подаваше при яката на куртката му. Облегна се на вратата — задъхан и облещен; преди това не бях забелязал колко много прилича на риба с тези изцъклени очи, издадени напред устни и уши като перки.

— Фрицовете, сър… вече са тук!

Изправих се в леглото и срамежливо придърпах одеялото чак до брадичката си.

— Хейг, не си облечен, както трябва — казах и посочих издайническото парче раиран плат около шията му.

Той се ухили с отчаян вид и се заклати като пъстърва на въдица.

— Стига, сър, ще бъдат тук до час — изплака умолително като ученик, който се оплаква от туткавия си учител по гимнастика.

— Точно затова трябва да сме изрядно облечени, нали така? Или смяташ, че е по-добре да тръгнем срещу танковете? Дори не знам къде съм си оставил пистолета.

Беше свежа и красива майска утрин, блеснала в пищно великолепие, а в далечината сивееше като дим, студена и застинала. Хейг ме чакаше в остина със запален двигател. Сутрин рано миризмата на изгорели газове винаги ми действа много странно. Колата се тресеше като теле, което предусеща каква участ го чака. Ник се беше изтегнал на предната седалка до шофьора, с шапка, килната под ъгъл над ухото му, и разкопчана яка. Качих се отзад и отпрашихме надолу към пристанището. Когато намалихме, за да вземем завоя, видяхме старец с патерица, който извика нещо подире ни и се изплю.

— Хубав ден за бягство — подхвърлих.

Ник се изсмя.

— Ти доста се забави — каза ми. — Какво толкова имаше да правиш, да се молиш ли?

— Трябваше да се обръсна.

Той се обърна към Хейг и кимна мрачно.

— Германската армия е по петите ни, а той трябвало да се обръсне. — Пак се извърна към мен и посочи: — А това какво е?

— Офицерско бастунче.

— Така си помислих и аз.

Попаднахме на взвод от нашите, които се мъкнеха раздърпани надолу по хълма. Докато минавахме, ни изгледаха намусено, с омраза.

— Къде са другите? — попитах.

— Повечето тръгнаха за Дюнкерк — отвърна Хейг. — Изпратили са голям кораб. Май „Куин Мери“, така твърдят. Щастливци.

Ник се беше обърнал и гледаше към изоставащите войници през задното стъкло.

— Май трябваше да поговорим с тях — каза. — Изглеждат съвсем деморализирани.

— Един от тях носеше нещо като бут шунка — казах му аз.

— О, не, надявам се поне да не са тръгнали да плячкосват. Хората са много чувствителни на тази тема, особено французите.

Недалеч се чу тъп звук; усетихме го чрез потреперването на двигателя, а миг след това дъжд от дребни отломки се посипа върху покрива на колата. Хейг сгуши глава между раменете си като костенурка.

— Защо ни обстрелват? — обади се Ник. — Не виждат ли, че сме си плюли на петите?

— От невъздържана радост — казах. — Нали ги знаеш какви са германците.

Пристанището имаше необичайно празничен вид с тълпи мъже, въртящи се в кръг, и всевъзможни плавателни съдове, които се полюшваха и подскачаха по вълните. Водата сияеше в стилизирания кобалтовосин цвят, а небето беше осеяно с облаци като малки пухчета памук.

— Успя ли да се сбогуваш с мадам Жолие? — попитах го.

Ник сви рамене и остана с гръб към мен.

— Не можах да я намеря — отвърна.

Пробивахме си път през тълпите на пристанището, Хейг се беше облегнал върху клаксона и псуваше под носа си. Зърнах един мой съученик и казах на Хейг да спре.

— Здрасти, Слоупър — подвикнах му.

— О, Маскел, здрасти.

Последно се бяхме виждали, когато бяхме на седемнайсет. Той подпря лакът върху вратата на колата и наведе едрото си бледо лице до прозореца. Представих му Ник и двамата се ръкуваха малко мъчително над задната облегалка на Ник.

— Разбира се, редно е да отдам чест — каза му Ник.

Чак тогава забелязах по отличителните знаци на раменете му, че Слоупър е майор.

— Съжалявам, сър — казах и му козирувах небрежно. В училище също ми беше наставник.

Един снаряд падна със свистене във водите на пристанището, вдигна вулкан от пръски, а каменната настилка под нас се разтресе.

— Как смятате, сър, има ли някакъв шанс да се измъкнем днес? — попита Ник.

Слоупър се огледа и прехапа устни.

— Останало е само едно старо корито — каза той, — но никой не го иска, защото…

Един войник с живописна превръзка на челото дотича с разшифрован лист в ръка и извика:

— Съобщение от Доувър, сър. Трябва веднага да се евакуираме.

— Така ли, Уоткинс? — учуди се Слоупър, взе листа със заповедта и се намръщи. — Щом трябва.

— А къде да открием въпросното корито, сър? — пак попита Ник.

Слоупър му посочи с неясен жест и продължи да чете. Казах на Хейг да кара напред.

— Лигавият Слоупър майор — казах аз. — Кой да предположи.

Въпросното корито беше бретонски траулер с венец от рози, изрисуван на носа му. Поклащаше се лениво на въжетата си; на палубата нямаше никой. Взводът, който бяхме задминали на хълма, беше пристигнал; всички се мотаеха наоколо в мрачно настроение и оставили раниците в краката си, гледаха печално към Англия.

— Ей, Граймс — провикнах се към един от тях. — Ти не беше ли рибар? — Набит млад мъж, досущ като буре с криви крака, червендалесто лице и рус перчем, зализан върху челото му. — Можеш ли да подкараш онова нещо там?

Оказа се, че може, и не след дълго вече се измъквахме от пристанището по посока на откритото море. Корабчето се влачеше с клатушкане като стара крава, нагазила в гъста кал насред полето. В кабината на щурвала Граймс стоеше важно на кривите си крака и си свирукаше безгрижно. До този момент ни бяха обстрелвали с два-три снаряда на минута. Хейг беше приклекнал на носа, заслонил цигара в шепата си, и трепереше.

— Горе главата, Хейг! — подвикнах му. — Знаеш, че трябваше да се разделим с бракмата.

Бяхме потопили остина в пристанището. Хейг гледаше тъжно, сякаш не можеше да повярва на очите си, докато малката кола излетя през стената на пристанището, заби нос в мазните води и изчезна с шумно бълбукане.

— Не би искал фрицовете да си я присвоят, нали?

Той ме изгледа като сритано псе, не каза нищо и отново потъна в мрачните си мисли. Тръгнах странично сред тълпите, препълнили кораба, за да си пробия път към предната му част, където Ник беше седнал на палубата с гръб към планшира, с лакти върху коленете и сключени пръсти, загледан в небето с умислено премрежен поглед. Един снаряд падна на трийсет метра вляво от нас с необичайно глух плисък.

— Седя и пресмятам — каза Ник. — Като вземем предвид честотата на изстрелите и разстоянието, което трябва да изминем, за да излезем от обсега им, става ясно, че шансовете ни са две към едно, но не в наша полза.

Седнах до него.

— Тия снаряди ми се струват доста неубедителни — казах му. — Смяташ ли, че един стига, за да ни потопят?

Той ме изгледа и се изсмя.

— Ами, като знам какво носим под краката си, мисля, че стига и още как.

Защо, мина ми през ума, морето мирише на катран? Или само корабите миришат така, а ние си мислим, че е от морето. Животът е пълен със загадки.

— Какво носим? — попитах.

Той повдигна рамене.

— Ами всъщност четири тона експлозиви. Това е кораб миночистач. Не разбра ли?

 

 

По-късно развих слаб общ тремор. Странно, с изненада трябва да отбележа, че не беше изцяло неприятно усещане. Нощем в леглото, когато не мога да заспя, тогава най-ясно долавям нещо като подводно вълнение, което сякаш започваше някъде ниско в гърдите ми, около диафрагмата, и плъзваше навън до връхчетата на пръстите на ръцете и на клетите ми студени крака. Нещо като нисковолтов електрически ток, който тече във вана с гъста, топла, морава течност. Може би това е първият сигнал за началото на паркинсон? Черният хумор на това предположение не ми е чужд: тъй като природата е консервативна, две големи заболявания да атакуват организма едновременно би било най-малкото прекалено. Човек ще рече, че и един рак му е предостатъчен. Но дори да е само ранното предупреждение на някоя от тези новоизлюпени болести (при алцхаймер има ли тремор?), убеден съм, че това треперене води началото си от онзи момент на отстъпление в Булон, когато разбрах, че седя върху плаваща бомба. Точно тогава камертонът на ужаса звънна за пръв път, така смятам, а вибрациите му чак сега са стигнали до онази височина на тона, която е доловима от моите най-обикновени човешки рецептори. Мислите, че си фантазирам ли? Няма съмнение, че дълготрайните последствия винаги се задействат, преди да ги регистрираме с помощта на нашите немощни осезателни и разпознавателни способности. Спомням си изумлението на баща ми, вече минал шейсетте, когато прекара първия си коронарен удар и докторите го осведомиха, че състоянието му се дължи на увреждане на сърдечните камери, причинено от пристъп на ревматизъм, преболедуван в ранна детска възраст. Така че е напълно възможно този тремор, който ме сполетя сега, на седемдесет и две години, да е проявление след затишие от четирийсет години на страха, който изпитах, но трябваше да потисна през онзи ден в булонското пристанище, когато се носехме по вълните към къщи под радостните лъчи на пролетното слънце, а около нас се чуваха свистенето на снаряди и крясъкът на чайки.

Направих дълга пауза между предишния абзац и този. Умувам над въпроса, който ме е занимавал и преди — дали тези важни моменти на проглеждане се случват в действителност, или пък поради нужда от драматизъм в живота ни ние придаваме на отминали събития значение, което те нямат. Все пак не мога да се отърва от мисълта, че през онзи ден с мен стана нещо, което ме промени, както твърдят, че ни променя любов, болест или голяма загуба, като ни премества с житейските два-три градуса, така че да погледнем на света от нова гледна точка. Усвоих страха, както човек усвоява знания. Точно така, той приличаше на форма на познание — внезапно придобито, неопровержимо познание. Първото ми усещане, когато Ник ми подхвърли небрежно за динамита в трюма, представляваше болезнено стягане в гърдите, което, дадох си сметка, приличаше на желание да избухна в смях; ако се бях разсмял обаче, много скоро след това щях да се разпищя. После в ума ми проблесна — фантастично ясно и живо — „Смъртта на Сенека“, заедно с рамката, английска, от края на осемнайсети век, но запазена, както и част от осветената северна стена на апартамента ми в Глостър Теръс, където винаги е висяла, заедно с малката лакирана масичка под нея. Би трябвало да си мисля за жената и детето, за баща ми и брат ми, за смъртта, за страшния съд и възкресението, но не; аз се замислих, Бог да ме прости, за онова, което истински обичах. За мен предметите винаги са били по-важни от хората.

Този вид ужас, от който се изпотяваш и пикочният ти мехур се стяга, не е например като притъпените опасения, които чувствам сега, щом се замисля за болезнената и изключително неблаговидна смърт, която знам, че ме чака по-вероятно скоро, отколкото късно. Онова, което го прави различен, е елементът на случайност. Никога не съм бил комарджия, но мога да разбера как се чувства такъв човек, когато започне обратното броене и дървеното топче се търкулне с трополене, което шокиращо напомня шума откъм детската стая, измъчва го с измамната си надежда, докато подскача навън-навътре в преградките на рулетката, от червено на черно квадратче, и всичко зависи от неговия каприз — пари, перлената огърлица на жена му, образованието на децата, нотариалният акт за замъка на хълма, да не говорим за малкото жилище зад будката за цигари на крайбрежната улица, за което никой нищо не подозира. Напрежението, мъчителното очакване, почти сексуалното нетърпение — сега ли? сега ли ще бъде? сега ли? — и през цялото време онова трескаво, сковано от ужас усещане, че всичко ще се промени напълно, до неузнаваемост и завинаги. Това означава да си истински, страховито и тържествуващо жив в магнезиевия блясък на светкавицата в момент на неописуем кошмар.

Ник, разбира се, не се уплаши. Или ако се беше уплашил, това му пролича по един далеч по-странен начин, отколкото при мен. Той ликуваше. Излъчваше някакво сияние, сякаш вътре в него пламтеше огън. Подушвах го; над миризмата на морето и солената воня откъм дъските на палубата, върху които седяхме, усещах неговия мирис, всмуквах го заедно с онова сурово негово зловоние на пот, миризма на кожа, мокра вълна и остатъчен дъх от кафето, което бе изпил преди час в джипа пред къщата на улица „Клоатър“, докато двамата с Хейг ме чакаха, а германските танкове бяха започнали да обстрелват града. Исках да взема ръцете му в моите, да го притисна към себе си, да се принеса в жертва на този негов огън. Нямате представа колко засрамен се чувствам сега, да чуруликам тази дребнава Liebestod^[38], но в живота не се случва често да се озовеш така разтърсващо близо до насилствена смърт. Надявах се, че обзелият ме ужас не си личи. Усмихнах му се, повдигнах рамене и опитах да се държа насмешливо и безгрижно, както отива на офицер, но трябваше да прехапя долната си устна, за да не трепери; горната ми беше изтръпнала. Когато най-накрая излязохме от обсега на оръдията и войниците се развикаха радостно и започнаха да танцуват по палубата, видях, че погледът на Ник беше помръкнал, извърна го от мен и се загледа в морето, намусен и мълчалив, и тогава благодарих на Бога за това, че имаше навика да забравя и пренебрегва всички други чувства, освен собствените си.

Лондон беше тих. Преди шест месеца тук цареше почти празнично настроение. Тогава още бомбардировачите не бяха дошли, щурмоваците не бяха заели позиции по южното крайбрежие и всичко изглеждаше така леко, далечно и нереално, както огромните баражни балони, които се носеха над града като в картина на Магрит. Сега всичко това се беше променило и навред беше легнала умислена тягостна тишина. Прекосих парка под смътните очертания на прошумоляващите дървета, като все още усещах под краката си люлеенето на палубата, и в това мое замаяно състояние си въобразявах, че в края на краищата може и да съм мъртъв и тези зелени площи да са Елисейските полета. Облечени в черно бавачки, строги като еринии, бутаха бебешки колички. Недалеч от Кларъндън Гейт едър мъж, яхнал дребно пони, изтрополи покрай мен — кентавър с бомбе. При Глостър Теръс такси без шофьор се припичаше задъхано на слънцето, една от задните му врати стоеше неясно защо отворена, сякаш в жест на непристойна покана. Докато изкачвах стълбите към апартамента, краката ми се наляха с олово, а сърцето ми се вкамени. Когато се е завръщал, сигурно и Одисей е изживял подобен момент на странна уплаха пред прага на дома си. Спрях на етажа пред познатата врата и се почувствах като хванат в капана на непоносимия натиск там, където две планети се докосват, и за миг нещо в мен се изду така, че не можех да си поема въздух. От изскърцването на ключа, влизащ в ключалката, ме побиха тръпки.

Апартаментът миришеше различно. Преди имаше дъх на прашни книги, престаряла боя, мухлясали легла и слабия, парлив и екзотичен мирис, който според мен идваше от джина — и тогава пиех много джин. Сега се усещаше и лъх на вълна, мляко и воднисти изпражнения, както и нещо от вонята на ученически стол, от която ти се обръща стомахът. Вивиън беше в гостната, седнала със свити под себе си крака на огрения от слънце под пред канапето, сред море от пръснати наоколо списания. Сякаш позираше за някоя от онези сантиментални евтини картини от времето на войната — „В очакване на писмо“ или „У дома камините горят“, които Брендан Бракън от Министерството на информацията възлагаше на цапачите от Кралската академия. Носеше широка плисирана пола и червеникаво оранжева блуза. Забелязах начервените й устни и лака за нокти в същия цвят; мека, почти похотлива тръпка пробяга по тялото ми. Оставих шапката си на масата и тъкмо да кажа нещо, тя стрелна ръка да ме спре и лицето й се изкриви в ужасена физиономия.

— Шът! — изсъска тя и кимна към спалнята. — Ще събудиш заспалото дяволче.

Отидох до бюфета.

— Питие? — попитах. — Защото аз искам.

Беше приготвила всичко: синкавия джин във високото шише, резенчета горчив лимон, кристалната купичка за лед. Запали цигара. Усетих студения й поглед и повдигнах рамо, сякаш да се защитя срещу него.

— Колко елегантен изглеждаш — каза тя — в униформа.

— Ама не се чувствам така.

— Не ми се зъби.

— Извинявай.

Подадох й питието. Тя се пресегна с две ръце да го вземе и ме изгледа със свити устни и насмешлива усмивка.

— Скъпи, трепериш ли? — попита.

— Малко ми е студено. В Ламанша духаше бръснещ вятър.

Застанах до камината и облегнах лакът върху рамката. Слънце и листа изпълваха прозореца. Отвън улицата си тананикаше, замаяна от първия полъх на лятото. Кубчетата лед се тълпяха възбудено в чашата ми, звънтяха и пукаха. Тишина. Вивиън остави чашата си върху килима, погледна връхчето на цигарата си и кимна.

— Да — започна с равен глас, — чувствам се много добре, благодаря. Посегателствата на войната почти не се усещат тук. Е, не е както преди, разбира се, защото всички, с които се забавлявахме, са заминали нанякъде или пък са ужасно заети с тайни дела във Военното министерство. Отивам до Оксфорд всеки втори уикенд. Нашите питат за теб. Отговарям им: не, не ми е писал; сигурна съм, че е много зает да разкрива нацистките агенти, и така нататък. — Продължаваше да гледа пепелта на цигарата си. — И да, синът ти също е много добре. Между другото, казва се Джулиан, в случай че си забравил.

— Съжалявам — повторих. — Знам, че трябваше да пиша. Само че…

Отидох до канапето, седнах, тя се подпря върху коленете ми и ме погледна. Вдигна ръка и с опакото й докосна челото ми, сякаш да провери дали имам температура.

— О, скъпи, не се прави на нещастен — каза. — Това е положението. Сега разкажи ми за войната. Колко германци уби?

Пъхнах ръка под блузата й и докоснах гърдите й; бяха студени и непознати, зърната им загрубели от кърменето. Разказах й за бягството от Булон. Тя ме слушаше разсеяно и току изскубваше по някое мъхче от килима.

— Още не мога да повярвам, че се случи тази сутрин — казах й. — Сега ми се струва толкова отдавна. Ако питаш Ник, било е страшно забавно. Понякога се чудя човек ли е, или извънземен.

— Да — отвърна тя разсеяно.

Седяхме притихнали. Усещах лекото вълнение на гърдите й, докато си поемаше дъх. Извадих ръката си от блузата, тя се изправи, взе чашата ми, занесе я до бюфета и ми наля второ питие. Нещо беше приключило, ей така, от само себе си; и двамата си давахме сметка за това — една последна, тънка нишка се беше скъсала.

— Между другото — каза тя с ведър глас, без да ме поглежда, — един човек те търси по телефона на няколко пъти. Руснак, доколкото можах да схвана по гласа. Нещо… лотски или… потски; записах го. Беше много настоятелен. Какви странни познати имаш.

— Предполагам, че е някой от министерството — казах. — Как каза, че е името му?

Отиде до кухнята и се върна с измачкан плик, приглади го и присви очи; беше късогледа, но твърде суетна, за да носи очила.

— Кропотски — прочете. — Олег Кропотски.

— Никога не съм го чувал.

Което беше самата истина.

Джулиан се събуди с протяжен рев, от който да ти настръхнат косите — така плачеше през цялото си детство, един разлят, но изключително пронизителен писък, от който винаги ми изтръпваше скалпът и ме полазваха тръпки. Ник обичаше да казва, че у клетото дете вият ирландските му деди.

— О, божичко! — обади се Вивиън и хукна към спалнята. — Пак пусна сирената.

Макар и само на девет месеца, Джулиан вече имаше гарвановочерната коса на Ник и блесналия немигащ поглед на Вивиън. Но бях шокиран да установя, че този, на когото най-много приличаше, беше Фреди. И като порасна, продължаваше да напомня най-вече на покойния си чичо с тази негова голяма цезаровска глава и рамене на тежкоатлет, така неестествени у един джентълмен от Ситито. Чудя се дали е забелязал приликата. По всяка вероятност не, тъй като Фреди рядко фигурираше в нашите семейни фотоалбуми. Сега се сгърчи в одеялцето, взе да премлясква и примигва. Миришеше на топъл хляб. Моят син.

— Колко е пораснал — казах.

Вивиън кимна сериозно.

— Да, бебетата това правят. Искам да кажа, растат. И това се повтаря поколение след поколение.

След малко пристигна Ник, леко пиян, агресивен и в повишено настроение. Беше облечен в черен фрак, а папийонката му стоеше накриво като крилата на спряла вятърна мелница.

— Още е следобед — каза му Вивиън и погледна неодобрително облеклото му. — Или не знаеш?

Ник се отпусна на канапето и смръщи лице.

— Писна ми от тъпата униформа — каза. — Реших да сложа нещо по-различно. Имаш ли шампанско? Пих шампанско с Лео Ротънстайн. Пустият му евреин. — Поиска да вземе бебето, но Вивиън не му разреши. Намръщи се още по-свирепо и се свлече върху възглавниците на канапето. — Виктор каза ли ти, че едва не хвръкнахме във въздуха? Сигурно ти го е представил високомерно и хладнокръвно, но истината е, че бяхме на косъм. За малко да си го получиш в чувал, по-скоро някакви останки от него.

Телефонът иззвъня. Вивиън взе детето от ръцете ми.

— Това сигурно е твоят господин Кропотски — каза тя.

Ник се изпъна и взе да се оглежда с помътнял поглед, въртеше глава наляво-надясно. Изглеждаше по-пиян, отколкото като пристигна.

— Ей? — попита. — Господин кой?

— Някакъв руснак, с когото Виктор е свързан — отговори Вивиън. — По всяка вероятност таен агент.

Но се оказа Куеръл.

— Слушай, Маскел — започна той направо, — нали беше нещо като математик, а?

Държеше се съвсем делово, но както се е случвало и преди, имах усещането, че вътрешно се подсмихва злобно по неговия си тих начин.

— Не съвсем — отвърнах му предпазливо. — Не бих казал точно математик. Защо питаш?

— Ами пуснат е повсеместен апел да се издирят всички хора, които разбират от цифри. По телефона не мога да ти кажа нищо повече. Дай да се видим след час в „Грифона“.

— Току-що влизам — подметнах. — А и Ник е тук.

Последва пауза, изпълнена с ефирно съскане и пращене.

— Не ми води копелето. — Пак пауза, изпълнена с дишане. — Съжалявам, забравих, че ти е зет. Но не го взимай със себе си.

Ник стоеше до бюфета и шумно ровеше сред бутилките.

— Кой беше? — попита през рамо.

— Куеръл — отговорих. — Изпраща ти поздрави.

В обятията на Вивиън детето пак се разплака, но този път умислено, с нещо като тъжен копнеж.

 

 

Клубът „Грифона“ на Дийн Стрийт представляваше ужасна дупка. Напоследък много сантиментални глупости се изговориха за него, но истината е, че си беше най-обикновена тайна кръчма, където безработни актьори и поети убиваха свободното си време, като по цял следобед се наливаха и злословеха по адрес на колегите си. Един от многото любовници на старата кранта Бети Боулър — престъпен бос, или поне така се говореше — й беше платил след касапски аборт, настанявайки я на работа в клуба, като преди това беше измъкнал с измама целодневно разрешително от човек в Скотланд Ярд, на когото и без това плащал. (Госпожице В., обърнете внимание; старото Сохо винаги върши работа да запълниш една-две цветисти страници.) Бети беше все още хубава жена, едра и простовата, с къдрици, гладка кожа и малка пълна нацупена уста — ако можете да си представите нещо като хубав Дилан Томас, — а фактът, че имаше дървен крак, само усилваше ореола й на леко презряла красавица. Беше прекалено префърцунена за моя вкус (само актьор може да разпознае друг актьор). Иначе не беше никак глупава; винаги съм усещал, че много точно ме беше преценила колко струвам. Клубът се намираше под магазин с порнографски стоки, усоен приземен етаж. Бети, която дълбоко в сърцето си беше дете на покрайнините, си падаше по лампи с розови абажури и покривки с ресни. Тони, барманът педераст, ставаше да ти направи сносен сандвич, но само ако е в настроение; имаше и едно смахнато момче, което за бакшиш от едно пени можеше да изтича отсреща до рибното ресторантче и да ти донесе чиния стриди. Божичко, колко архаично, старомодно и почти безвредно ми се струва всичко това сега; всъщност онзи Дикенсов Лондон беше продължил да съществува чак до началото на войната. Куеръл е уловил много добре военната атмосфера в града в онзи свой трилър за куция убиец. Как се казваше? „Сега и начаса“, нещо от тоя род — католическо и претенциозно.

Когато пристигнах, той вече ме чакаше, зърнах го веднага, въпреки че не виждах почти нищо от заслеплението след слънчевата улица. Как винаги успяваше да те накара да се чувстваш така, сякаш си направил голям компромис, съгласявайки се да се срещнеш с него? Тази негова крива усмивка с побелели устни днес ми се стори особено обезпокоителна. Май се беше замогнал от последното ни виждане насам; личеше си, че костюмът му, както винаги тесен като змийска кожа, имаше скъпа кройка, освен това носеше игла за вратовръзка с камък, който ми заприлича на истински диамант.

— Поръчай си мартини — посъветва ме. — Един американец от посолството ми каза как трябва да се приготвя и аз инструктирах нашия Тони. Тайната е да излееш вермута върху кубчетата лед и след това да ги изхвърлиш. Така придобива вкус на таен порок — симония, кръвосмешение, някои от тия, дето са наистина интересни. Чин-чин.

Усмихнах се сдържано. Разбирах, естествено, че този интелигентен разговор бе нещо като пародия на света на коктейлите и безвкусните шеги, към който се предполагаше, че принадлежа. Поръчах си джин с тоник. Тони, който обичаше да наблюдава тайните операции на Куеръл, му хвърли лукава съучастническа усмивчица като фокусник, който показва крайчеца на картата, преди да я скрие в шепата си.

— Чувам, че си бил във Франция — каза Куеръл и ме изгледа над ръба на чашата си с присмехулно пламъче в погледа.

— Върнах се тази сутрин. Получи се нещо като провал.

— В това най-много ни бива.

— Аха. Какво ново при теб?

— О, при мен никакви изгледи за героизъм. Аз съм писарушка.

Тони ми поднесе питието, постави чашата върху коркова подложка със сръчен жест на китката, сякаш засилваше пумпал. Бой твърдеше, че Тони — къдрици над челото, криви зъби и мазна бледност — бил същински звяр в леглото. Един следобед по време на Суецката криза, вдървен от джин, се опитах да го целуна, но той ме отблъсна с презрителен смях. Понякога си мисля защо ли не си останах при жените.

Двамата с Куеръл седяхме на ъглова маса под малък, доста добър акварел на голо тяло, но не можех да разчета подписа на художника — Бети Боулър проявяваше добър вкус към изкуството и понякога приемаше творби на клубните членове, за да изчисти старите им задължения; когато умря през шейсетте, купих доста картини от нейната колекция. Оказа се, че има син, пълен мъж с нещастна физиономия, лош дъх и хриптяща кашлица; той също накуцваше — странно ехо от недъга на майка си, това си помислих. В пазарлъците обаче се оказа костелив орех, но от името на Института все пак успях да измъкна ранни творби на Франсис Бейкън почти на безценица.

— Хрумвало ли ти е — попита Куеръл и обиколи с поглед стаята с пръснатите в сенките й самотни пиячи, — че с тази работа хора като теб и мен сами си намират извинение, за да прекарват следобедите си на такива места?

— Коя работа?

Изгледа ме накриво. След това продължи:

— Искат да създадат център за разшифроване. Недалеч от Оксфорд. Всичко е много тайно. Търсят се хора с математически заложби — шахматисти, разни, дето си падат по ребуси, или пък пристрастени към кръстословиците на „Таймс“, такива типове. Или побъркани професори. Казаха ми да поразпитам тук-таме.

Куеръл си беше наумил, че трябва да се държи така, сякаш връзките му с министерството са съвсем случайни, че го викат само от време на време за някоя услуга или да предаде съобщение.

— Май не е по моята част — казах му. — Никога не съм си падал по тия неща, а това е правило номер едно, нали?

— Нямам предвид теб — продължи. — Не се мислиш за Алберт Айнщайн, нали? Просто очаквам да предложиш някакви имена. Не познавам много възпитаници на Кеймбридж, още по-малко пък експертите им.

— Ами — казах, — Алистър Сайкс е един от най-добрите математици, които познавам. — И посочих празната му чаша. — Още едно?

Като се върнах с питиетата, Куеръл зяпаше пред себе си с празен поглед и чистеше зъбите си с кибритена клечка. Щом двама тайни агенти, дори от една и съща страна на барикадата, започнат да обсъждат важни въпроси, винаги се случва нещо странно, нещо като декселерация, сякаш вълнообразният житейски модел се забавя поне два пъти в сравнение с нормалната му честота и човек се понася безцелно по браздата между върха и основата на вълна̀та, жизнерадостен и изопнат като косъм по водата. Куеръл каза:

— Всъщност Сайкс е вече вътре. Той ще е шефът на операцията.

— Това добре.

Наистина беше така.

— Той е от левите, нали? — попита Куеръл.

— Никога не е бил член на партията, ако това питаш.

Той се изсмя.

— Не — каза, — не това питам. — Извади маслинката от чашата си и взе да я гризе замислено. — Не че има голямо значение; вече привикват дори и другарите, за да дадат своя принос в името на кралството. Той обаче трябва да си отваря очите. — Хвърли ми злобен кос поглед. — За всичко, което върши вашата пасмина. — Довърши питието си на един дъх и стана. — Ела утре в офиса ми и ще те осветля. Министерството създава специален отдел за контрол на шифри, кодове и ключове към тях. Може би ще искаш да помогнеш. Няма изгледи за авантюризъм, но след Франция сигурно вече си се наситил на фанфаронщини.

— Всъщност Франция не беше авантюризъм — отговорих му. — Най-малкото пък накрая.

Канеше се да си тръгва, стоеше, пъхнал ръка в джоба на сакото си, и ме изгледа с нацупените остатъци от злобната си усмивка.

— О, това го знам — произнесе тихо, с тон на дълбоко презрение към мен. — Всички го знаят.

 

 

Когато Олег Давидович Кропотски нахлу в моя живот, първото нещо, което ми направи впечатление, беше какво забележително олицетворение на името си представляваше той с това струпване на срички, с тези преобладаващи закръглени о-та и д-та, с това разклонено под неравен ъгъл главно К — по нещо този Олег приличаше на чиновниците на Кафка, — както и това потно „пот“, пльоснато по средата на името му. На височина не беше повече от метър и половина. С малки тръбообразни крака, квадратен торс със смъкнати рамене, сиво-синя челюст, която клечеше като жаба над яката на ризата му, и всичко останало, което създаваше впечатление, че вероятно някога е бил висок и слаб, но с течение на годините, неизвестно защо, се е поддал на силата на гравитационната компресия. Бой обичаше да го дразни, като му казваше, че все повече заприличва на китаец — Олег презираше всичко азиатско, — но наистина имаше прилика с онези дебели клечащи фигурки от нефрит, които Големия Бобър колекционираше. Потта беше неговата естествена среда; дори в най-студени дни беше покрит със слой влага с матов блясък и цвят на маджун, сякаш току-що са го извадили от вана с балсамираща течност. Носеше шлифер на лекета и смачкана кафява шапка, безформени костюми в син електрик с панталони на хармоника. Когато сядаше — при Олег този акт приличаше на цялостно телесно срутване, — винаги изритваше обувките си и те оставаха на верев пред него с провиснали връзки и изплезени езици, протрити, напукани, с извити носове като турски чехли — емблеми на неговата вечна опечаленост и физическо изтощение.

Неговото прикритие беше книжарница за книги втора употреба в странична уличка, недалеч от Лонг Акър. Не разбираше нищо от книги и рядко се отбиваше в книжарницата, което нямаше никакво значение, тъй като в нея почти не влизаха и клиенти. Ненавиждаше Лондон заради строгото класово разделение и лицемерието на господстващия елит, както сам твърдеше, но подозирам, че истинската причина беше, че се страхуваше от града, от неговото богатство и самочувствие, от студения поглед на мъжете и от неговите стройни страхотни жени. Двамата с Бой го запознахме с Ист Енд, където се чувстваше по-добре сред мизерията и гюрултията от продрани гласове, а за срещите си избрахме работническо кафене в Майл Енд Роуд със запотени прозорци, храчки по пода и самовар, покрит с ръждиви петна, чийто метален търбух къркореше по цял ден.

Първата ни среща беше в Ковънт Гардън. Казах му за интересния ми разговор с Куеръл в клуб „Грифона“.

— Мястото се нарича Блечли Парк — уточних. — Ще се следи движението на германските сигнали.

Олег имаше неизменната склонност да проявява подозрителност.

— И този човек ти е предложил работа, така ли?

— Е, едва ли може да се нарече работа.

Веднага забелязах, че Олег не остана във възторг от мен. Мисля, че другарите ме намираха за малко — как да кажа? — малко странен. Предполагам, че излъчвам лек дъх на свята неприкосновеност, наследена от много поколения пастори в рода ми, което Олег и подобните му приемаха за проява на фанатизъм и това ги безпокоеше, тъй като бяха хора практични и предпазливи по отношение на всякакви идеологии. Предпочитаха Бой с неговата алчност и момчешка припряност, дори Лео Ротънстайн с неговото аристократично презрение — въпреки че, разбира се, като добри руснаци, те бяха до един заклети антисемити. Времето беше слънчево и докато обикаляхме заедно пазара сред сладникавите миризми на гниеща зеленина, идващи откъм сергиите със зеленчуци, Олег се впусна в най-искрени извинения за пакта на Сталин с нацистите. Изслушах го любезно, докато крачех със сключени зад гърба ръце и сериозен вид, навел ухо към измъчените му обяснения, като през цялото време се забавлявах с лудориите на врабчетата, които подскачаха пъргаво в краката ни. Когато свърши, казах:

— Вижте, господин Кропоткин…

— Хектор, моля; Хектор е кодовото ми име.

— Добре…

— А Кропотски е моето лично име.

— Добре тогава, господин… Хектор, искам още отсега да си изясним нещо. Боя се, че вашата родина изобщо не ме интересува, нито вашите лидери. Простете, че ви го казвам, но е самата истина. Иначе, разбира се, вярвам в Революцията; бих искал да се беше случила някъде другаде. Съжалявам.

Олег само кимна и се усмихна сякаш на себе си. Главата му беше голяма и кръгла като глобус върху стълб пред външна порта.

— Къде смятате, че Революцията трябваше да се случи? — попита той. — В Америка ли?

Изсмях се.

— Предчувствайки Брехт — казах му, — смятам, че и Америка, и Русия са големи курви… но моята курва е бременна.

Той спря, закова се намясто и като бебе взе да попипва долната си устна с палец и показалец, издаде някакво бълбукащо изсумтяване, за което чак след миг установих, че е смях.

— Джон, ти си прав. Русия е стара курва.

Две врабчета се сборичкаха под ръчна количка със зелки, настръхнали едно срещу друго — чифт къси остри нокти и пера. Олег се отдалечи да си купи кесия ябълки, отброи пенитата от малко кожено портмоне, като продължаваше да сумти и да поклаща глава с избутаната си назад шапка. Представих си го като ученик — дебел, непохватен, неспокоен, обект на подигравки от страна на децата, щом всички излязат на игрището. Тръгнахме отново. Поглеждах го косо, докато дъвчеше ябълката си, розовите му смукателни устни и жълти зъби, които мачкаха белезникавата каша, и веднага се пренесох в Карикдръм при понито на Анди Уилсън, което често се обръщаше към мен с оголени зъби и се мъчеше да ухапе лицето ми.

— Курва, точно така — повтори развеселен. — Но ако ме чуят да го казвам… — Насочи показалец към слепоочието си. — Бум! — И отново се изсмя.

 

 

Тази вечер още една бомба на ИРА избухна на Оксфорд Стрийт. Нямаше убити, но щетите и разрушенията бяха огромни. Колко неумолими бяха само. Целият този гняв и омраза. Точно такива трябваше да бъдем и ние. Не биваше да проявяваме милосърдие, нито да имаме скрупули. Трябваше да съборим целия този свят.

ПО ВРЕМЕ НА една от големите дневни бомбардировки над Лондон получих съобщение за смъртта на баща ми. Убеден съм, че това е причината, че никога след това не изпитвах ужаса, в който изпадаха другите по време на въздушни нападения. По някакъв начин шокът притъпи податливостта ми на страх. Смятам, че това е последната добрина, която моят старец направи за мен. Бях се върнал в Глостър Теръс след лекция в Института, когато телеграмата пристигна. Бях още с униформата си — винаги се явявах на лекции с униформа, тъй като съм непоправимо конте, — а момчето с телеграмата погледна завистливо към пагоните ми. Всъщност изобщо не беше момче, а грохнал старчок с тютюнджийска кашлица и зализан върху челото му хитлеристки перчем. Май страдаше и от лениво око, защото, когато вдигнах глава от страшната вест — Татко почина точка Хърмайъни Маскел, — стори ми се, че ми намигна съзаклятнически. Смъртта избира най-непривлекателни вестители. Чувахме как навън бомбите избухват с приглушен грохот, сякаш нещо огромно и дървено трополи бавно надолу по каменни стъпала, а под краката ни подът скърцаше. Той наостри слух и се ухили.

— Бай Адолф е решил да ни гостува посред бял ден — каза весело. Дадох му един шилинг. Той кимна към телеграмата в ръката ми. — Не е нищо лошо, нали, сър?

— Не, не — чух се да казвам. — Баща ми е умрял.

Влязох в апартамента. Вратата се затвори зад гърба ми с глух трясък; колко услужливо понякога най-банални движения добиват вид на тържествена окончателност. Седнах бавно на един стол с висока облегалка, с ръце на коленете и крака със събрани върху килима ходила; кое беше онова египетско божество с глава на куче? Следобедът бе замрял в някаква мечтателност, с изключение на слънцето в прозореца — бледозлатисти фунии, в които плаваха прашинки. Бомбите продължаваха да избухват надалеч с погребалния тътен на мощна канонада. Татко. Бремето на вина и суха скръб се стовари върху мен, едва издържах. Колко познато ми изглеждаше това! Като да облечеш стар балтон. Дали по някакъв начин не си спомнях смъртта на майка ми отпреди трийсет години?

Но за най-голямо мое учудване човекът, за когото се улових, че мисля, беше Вивиън, сякаш бях изгубил нея, а не баща си. Тя беше в Оксфорд с детето. Направих опит да й се обадя по телефона, но линиите не работеха. Седнах и се заслушах в бомбите. Помъчих се да си представя как хора умират — сега, в този момент и наблизо, — но не се получи. Спомних си единствено фраза от тазсутрешната ми лекция: Проблемът на Пусен при изобразяване на страданието е бил как да го стилизира според изискванията на класическото изкуство и в същото време да го направи непосредствено и осезателно.

Същата вечер взех пощенското корабче до Дъблин. Морето беше необичайно бурно. Прекарах пътуването в бара в компанията на прежаднели за портер английски търговски пътници и ирландски строителни работници. Напих се зверски и подхванах сълзлив разговор с бармана, който се оказа родом от Типъреъри и чиято майка беше починала наскоро. Подпрях глава върху китката си и се разплаках по онзи странен, болезнено безразличен начин, както става, когато си пиян; от това се почувствах още по-зле. Пристигнахме в Дънлиъри в три сутринта. Свлякох се на пейка под едно дърво на пристанището. Вятърът беше стихнал, седях в мрака на мекото прохладно късно лято и изпаднал в меланхоличен екстаз, слушах песента на самотна птичка в клоните над мен. Дремнах за кратко, но ето че наоколо просветля и аз се събудих с болка в гърдите, без да знам къде се намирам и какво правя тук. Това продължи миг, след това взех такси, шофьорът беше полузаспал, отидох в града и там, в компанията на тежкия си махмурлук, останах още цял час на една пуста, зловеща и кънтяща железопътна гара, откъдето взех първия влак за Белфаст. По перона в краката ми важно-важно се разхождаха зли гълъби, а лъчите на безсърдечното слънце биеха право по мръсния стъклен покрив над мен. Това са спомените, които са се загнездили в паметта ми.

 

 

Когато пристигнах в Карикдръм, беше вече следобед. Чувствах се като вдървен от пътуването и снощното препиване. Анди Уилсън ме чакаше на гарата с понито и двуколката. Поздрави ме предпазливо, като избягваше погледа ми.

— Не съм си и помислял, че ще го надживея — каза. — Сериозно ти говоря.

Поехме по Уест Роуд. Прещипът, миризмата на слама и зебло от понито, пепелявосиньото море.

— Как е г-жа Маскел? — попитах.

Вместо отговор Анди сви рамене.

— А Фреди? Той разбира ли какво се е случило?

— О, много добре, че как иначе.

Разпали се, докато говореше за войната. Всички разправяли, така каза, че Белфаст и корабостроителницата ще бъдат бомбардирани; говореше за тази опасност, сякаш изгаряше от нетърпение, като за обещано празненство с фойерверки, което ще се чества цяла нощ.

— Вчера бомбардираха Лондон — казах му, — посред бял ден.

— Да, чухме по радиото. — Въздъхна тежко. — Ужасно нещо.

Къщата винаги успяваше да ме изненада със своята до болка позната неизменност: всичко си беше на мястото, всичко продължаваше постарому, независимо от моето отсъствие. Скочих на чакъла пред стъпалата и Анди най-неочаквано ми подаде ръка. Дланта му сякаш бе изваяна от топъл мек мрамор. Дадох си сметка, че в неговите очи вече аз съм господарят на „Сейнт Николас“.

Заварих Хети в задната кухня с каменния под, седеше на един от столовете с облегалка и апатично чистеше грах в очукана тенджера. Косата й, онези буйни кестеняви къдрици, с които навремето така гузно се гордееше, се бяха превърнали в сплескано гнездо със сиви нишки, полепнали по челото и провлечени върху жилетката й отзад. Беше облечена с широка като чувал кафява рокля и онези подплатени с кожа ботуши до глезените, които носят повечето повехнали възрастни жени. Не показа никаква изненада, поздрави ме и разпука поредната шушулка грах. Наведох се и смутено я целунах по челото, а тя се сепна и се дръпна рязко като товарно животно, свикнало повече на удари, отколкото на ласки. Подуших миризмата й.

— Хети — промълвих, — как си?

Тя кимна отчаяно и смръкна шумно. Една сълза се изтърколи встрани от дебелия й нос и цопна в тенджерата в скута й.

— Хубаво, че дойде — каза. — Опасно ли беше? Пътуването ти.

— Не. Бомбардировка имаше само в Лондон.

— Четох във вестника за онези подводници.

— Хети, мисля, че ги няма в Ирландско море. Поне засега.

Издаде някакъв звук — полувъздишка, полуридание, — прегърби се и отново се отпусна: голяма стара торба кокали. Погледнах над нея, през прозореца към градината, където слънцето блестеше в листата на платана, щръкнал самотно с разлюлени листа, а зеленината му вече обагрена в сивото на есента. Един ден, бях още малък, паднах от това дърво и останах неподвижен в тучната трева, замаян и премалял, с безчувствена и затисната под тялото ми ръка, загледан в Хети, която тичаше към мен като в забавен кадър, боса, с разперени ръце, подобно някоя от мощните менади на Пикасо, и в онзи момент изпитах необяснимо пълно щастие, такова каквото не бях изпитвал преди, нямаше да изпитам след това, за което дори една счупена ръка не е неразумна цена.

— Как си, Хети? — попитах я отново. — Как се справяш?

Тя като че ли не ме чу. Взех тенджерата от скута й и я сложих на масата. Тя продължи да седи с отпуснати рамене и сведена глава, скърбяща биволица, като разсеяно чоплеше ноктите си.

— Къде е Фреди? — попитах. — Той добре ли е?

Тя вдигна очи към слънчевата светлина и вехнещата септемврийска зеленина в прозореца.

— Беше толкова спокоен — каза, — толкова спокоен и добър.

За миг си помислих, че говори за брат ми. Отново изхлипа.

— Беше в градината, нали го знаеш, хвърляше парченца храна на една лисица, която се спускаше нощем от хълмовете. Видях го как се навежда, после се сепна, сякаш се сети за нещо важно. След това просто тупна на земята. — И тя отново изплува пред погледа ми как се беше затичала към мен с издутата си рокля, с голи разперени ръце, стегнала мускули на големите си бели крака, а ходилата й като че почти не докосваха тревата. — Стисна ръката ми. Каза ми да не се тревожа. Изобщо не разбрах кога издъхна. — Подпря длани на коленете и се надигна, отиде до мивката, пусна студената вода, намокри пръсти и ги притисна към очните си орбити. — Хубаво направи, че дойде — каза отново. — Знаем, че си много зает покрай тази война.

Кипна чай, сновеше с тежките си дюстабанлийски стъпки от мивката до масата, после до бюфета. Една нейна приятелка, така ми рече, взела Фреди следобеда да го заведе до брега — Фреди винаги се прехласваше по морето, можеше да седи върху дребните камъчета като омагьосан и с часове да съзерцава тази странна непознаваема подвижна стихия, сякаш някога е видял нещо да излиза от нея, морско чудовище или бог с тризъбец, и сега търпеливо очакваше да се появи отново.

— Говорила ли си с него за… за татко? — попитах.

Тя ме погледна озадачено.

— Ама защо, той беше тук — отговори ми. — И двамата бяхме тук. Той се приближи, приседна до баща ти на ливадата и взе ръката му в своята. Беше наясно какво се случва. Разплака се. Не искаше да се откъсне от него, наложи се да извикам Анди да ми помогне, за да го накараме да влезе в къщата, докато чакахме линейката. А когато отнасяха баща ти, поиска да тръгне с него.

Чайникът вече изпускаше пара на фона на бледата светлина откъм прозореца; скоро щеше да е истинска есен. Изведнъж ме осени видение: целият свят в пламъци.

— Налага се да помислим за бъдещето му — казах.

Тя изведнъж се засуети още по-трескаво с приборите за чай.

— Да, да — каза, — трябва да му намерим място.

Представих си Фреди, седнал на крайбрежния чакъл с извити навътре ходила, по блуза, с изцапан панталон, с лице, вдигнато към хоризонта, как се усмихва щастливо на онази безбрежна пустота.

— Да, разбира се — отвърнах тихо, — място.

Излязох да се разтъпча, сам, нагоре по хълма. Дори и в най-ясни дни тук слънцето мъждее, сякаш накацано като кошер; огряваше скали и храсти като през тензух, а в далечината сгъстяваше потрепващата синева до бяло. Колко хитро е скърбящото сърце, когато търси утеха за себе си; извиква във въображението най-меката мъка и най-сладостните спомени, в които винаги е лято, препълнено с птича песен и с невъзможното сияние на едно преобразено минало. Облегнах се на някаква скала и тихо заплаках, видях се отстрани как плача и едновременно с това почувствах облекчение и срам.

Когато се върнах в къщата, Хети отново се суетеше около чайника, а кухнята изглеждаше пълна с хора. Приятелката на Хети беше тук, г-жа Бленкинсоп — висока, слаба, с бледо лице и страховита шапка, както и Фреди, който седеше с глезен, преметнат над едното му коляно, прехвърлил дясната си ръка върху облегалката на стола, гледаше с невиждащ поглед, както правеше и баща ми в редките си мигове на спокойствие. Най-смущаващо беше присъствието на Анди Уилсън. Седеше до масата с чаша чай пред себе си, беше станал неузнаваем без шапката си, плешивото му теме белееше като праз лук над тясното му дребно загоряло лице като на невестулка. Никога през целия си живот не го бях виждал да влиза в къщата и сега, като го зърнах, никак не харесах свойското му дръзко държане и собственическо изражение. Изгледах го строго, но той не трепна, нито понечи да стане. Затова пък онази жена Бленкинсоп поглеждаше строго към мен, сякаш не одобряваше това, което вижда. Винаги е така, обикновено съвсем непознати хора разбират най-добре какво представляваш. Поднесе ми съболезнованията си с рязък тон и продължи да обсъжда църковни въпроси с Хети, която, беше повече от ясно, изобщо не я слушаше. Фреди ми хвърляше срамежливи погледи изпод безцветните си мигли. Беше сдъвкал на пихтия ъгълчето на устата си, което беше знак за остро безпокойство. Сложих ръка на рамото му и той изпадна в пристъп на нежност, целият се разтрепери като ловджийско куче, не спираше да гали ръката ми.

— Много хубаво си прекарахме на брега — каза г-жа Бленкинсоп на глас със своя строг презвитериански глас. — Нали, Фреди?

Фреди не я погледна, но вече друг, различен спазъм сгърчи тялото му и аз разбрах точно какво мисли за г-жа Бленкинсоп.

— Ами да — обади се Анди, — той умира за морето.

Погребението беше мрачна работа дори за погребение: църквата пълна с вази, свежият мирис на лилии, трепетливата музика на органа и стилизираната скръб, изписана по лицата на цяла процесия редуващи се свещеници — ту закръглени, ту съсухрени. Хети седеше най-отпред заедно с Фреди, който се беше вкопчил в ръката й; приличаха на две деца, древни и изгубени. От време на време Фреди надаваше върколашки вой към лакираните греди на тавана и паството изтръпваше неспокойно, а химните се люшваха разколебани. Времето, макар и хубаво преди и след това, ни пусна малко слънце специално за заравянето. Когато тръгнахме обратно към автомобилите по алеята с капещи тисови дървета, подхванах разговор на четири очи с един стар лицемер на име Уедърби, който щеше да наследи поста на баща ми в епархията и за когото знаех, че отговаря за повечето благотворителни заведения в Белфаст. Когато разбра целта ми, направи опит да се измъкне, но аз не го оставих на мира, преди да получа от него онова, което трябваше да зная, заедно с неохотното му обещание да помогне. Като се върнахме в къщата, затворих се в кабинета на баща ми, където беше телефонът, и докато стане време за вечеря, вече бях изготвил план, който да предложа на Хети. Едва ли щеше да го приеме безрезервно.

— Знаеш, че няма друг начин — казах й аз. — Там ще се грижат за него; имат всички необходими условия.

Бяхме в гостната на втория етаж. Хети изглеждаше внушително с вдовишкия си траур, седнала с изправен гръб в креслото до прозореца като древен идол, изложен на показ в олтара на храм, а един ромбовиден отрязък от късното слънце аленееше върху килима в краката й. Гледаше ме, без да мига, изпод увисналите си кичури, смръщена в опита си да се концентрира, като превъзбудено усукваше и пресукваше пръстите си, сякаш върти игли за плетене.

— Условия — каза го, като че ли беше дума от чужд език.

— Да — кимнах. — Ще се грижат за него. За негово добро е. Говорих с каноника Уедърби и се обадих в Дома. Още днес мога да го заведа.

Отвори широко очи.

— Днес ли?…

— Няма причина да се бавим. И без това те чака предостатъчно работа.

— Но…

— Освен това трябва да се връщам в Лондон.

Бавно завъртя голямата си глава — сякаш чух как чарковете й изскърцаха — и се загледа с невиждащ поглед към хълмовете и към една тънка ивица мораво море в далечината. Смесица от прещип и пирен блещукаше по склоновете.

— Така каза и Майра Бленкинсоп — подхвърли Хети и отново се нацупи.

— Какво ти каза Майра Бленкинсоп?

Тя се обърна и ме изгледа с недоумение и любопитство, сякаш бях човек, когото си е мислила, че познава, но се е оказало, че изобщо не е така.

— Каза това, което казваш и ти, че бедният Фреди трябва да отиде в Дом.

Умълчахме се и дълго време избягвахме погледите си, всеки потънал в себе си. Чудя се какво ли е да умреш. Представям си го като бавно безпомощно препъване, нагазване все по-надълбоко и по-надълбоко в объркване, нещо като безмълвно лутане в пиянство, от което няма изтрезняване. Баща ми наистина ли е хванал ръката на Хети и й е казал да не се тревожи, или пък тя си го беше въобразила? Как умираме? Бих искал да знам. Бих искал да съм подготвен.

Следобеда казах на Анди да извади даймлера — „епископската кола“, както дори и ние в семейството я наричахме — от порутения навес зад къщата, където пребиваваше, потънал във вмирисан на пръст мрак, огромен, лъскав, сериозен и вглъбен като попаднал в плен див звяр, когото извеждат навън сред рев и задавено кашляне само в случаи от изключителна важност. Анди гледаше на колата като на капризно същество, коткаше я внимателно, но и подозрително, седеше като глътнал бастун, стискаше кормилото и скоростния лост, сякаш бяха подпора и пистолет. Фреди се превъзбуди и взе да тича в кръг по ливадата, смееше се и кряскаше радостно. Той свързваше изваждането на колата с Коледа, с летни излети и с онези пъстри църковни празници, които не само обичаше, но според мен смяташе, че се организират специално за да му доставят удоволствие. Хети донесе куфара, който му беше приготвила. Беше стар и целият покрит с избелели етикети, които говореха за Wanderjahre^[39] на баща ми; Фреди ги опипа с почуда, сякаш бяха листенца на редки растения от далечни земи, полепнали по кожата му. Хети носеше черна сламена шапка и черни ръкавици; качи се отзад в колата и се настани като кокошка носачка, потеше се и току въздишаше. В първия миг зад кормилото се обърках, защото Фреди нежно отпусна глава на рамото ми и сухата му като слама коса докосна бузата ми. Ноздрите ми се напълниха с дъх на мляко и бисквити — у Фреди мирисът на дете така и не изчезна, — ръцете ми се пресегнаха колебливо към контролното табло. Но когато зърнах как Анди стои на тревата и ме гледа злобно и мнително, настъпих газта безмилостно и огромният стар автомобил полетя напред; в огледалото видях как къщата се сви до собствения си миниатюрен образ заедно с приличните на играчки дървета и памучни облаци, както и със смаления Анди Уилсън, вдигнал едната си ръка като свещеник, или поне така изглеждаше, в надменно сбогом.

Денят беше ясен, синият въздух блещукаше ведно с поривите на вятъра. Докато се носехме тържествено на юг покрай крайбрежието на залива, Фреди наблюдаваше пейзажа с жив интерес. От време на време потреперваше от вълнение като куче и колената му се чукваха едно о друго. Какво ли очакваше? Умът ми непрекъснато се връщаше към мисълта за перспективата пред него, после се отдръпваше от нея като охлюв пред сол. На задната седалка Хети си мънкаше нещо под носа и въздишаше тихо. Хрумна ми, че скоро сигурно ще ми се наложи отново да карам по това шосе, този път само с нея и с нейните неща в багажника на път за друго предателство, представено под формата на необходимост. Пред очите ми изплува лицето на баща ми, полуусмихнато по неговия си колеблив и скептичен начин, после се обърна тъжно на една страна и изчезна.

Домът, както подвеждащо се наричаше, беше голям и квадратен, от тъмни тухли, издигаше се насред отчайващо добре поддържана градина в мрачна задънена улица встрани от Малоун Роуд. Като влязохме през външната порта, Фреди залепи нос до предното стъкло на колата, за да огледа строгата фасада на сградата, и тогава като че долових у него първия трепет на безпокойство. Обърна се към мен и ми се усмихна въпросително.

— Фреди, сега вече тук ще живееш — казах му. Той кимна енергично и изграчи. Не беше ясно доколко разбира това, което му се говори. — Но само ако ти хареса — добавих боязливо.

В преддверието се виждаха напукани плочки, кафяви сенки, голямо глинено гърне с изсъхнал здравец; посрещна ни жена, може би монахиня или послушница, в сиви вълнени одежди и с нещо като пчеларски шлем на главата, в който малкото й клюнесто лице, лицето на бебе бухалче, стоеше строго обрамчено. (Откъде, по дяволите, се взе тук монахиня? — католици ли стопанисваха мястото? Със сигурност не; паметта отново ми погаждаше номер.) Фреди никак не я хареса и взе да се дърпа назад, затова трябваше да стисна здраво треперещата му ръка и да го избутам напред. Започнах да се държа грубо и агресивно. Забелязал съм, че винаги става така, когато ми се налага да върша нещо неприятно. Фреди лесно ме вбесяваше. Още като деца, когато се тътреше до мен на път към забавачката на г-ца Молино: докато пристигнем, вече бях изпаднал в такъв бяс, че дори не забелязвах другите деца, които, щом ни зърнат, започваха да злорадстват и да се присмиват на това как нафуканият син на енорийския свещеник е хванал малоумния си брат за врата и го тика напред към класната стая.

Послушницата или по-скоро сестрата ни поведе първо нагоре по мрачно стълбище, после по боядисан в зелено коридор с прозорец в дъното, през чието матово стъкло слънцето белееше, сякаш идваща от друг свят светлина. Излезе, че Хети и сестрата се познават. Навремето, в разцвета си, Хети беше членувала в много съвещателни тела на подобни институции; вървяха пред нас с Фреди, разговаряха за времето — сестрата с уверена, леко надменна стъпка, Хети — едновременно объркана и обезумяла, ситнеше с обувките си, с които не беше свикнала да излиза. Насред коридора спряхме и докато изчаквах вежливо сестрата, която с много важен вид търсеше ключовете, закачени на голяма метална халка, прикрепена към колана й, един друг аз вътре в мен закопня за онзи прозорец с млечно матовото сияние, който сякаш обещаваше бягство и свобода.

— Ето — каза сестрата и отвори мръснокремавата на цвят врата — това ще бъде стаята на Франки.

Метален креват със сгънато отгоре одеяло, най-обикновен стол; върху празната бяла стена дагеротипна снимка в рамка показваше облечено във фрак величие с бакенбарди. Забелязах телената мрежа на прозореца, бакелитената кана и леген върху мивката, металните скоби на креватната рамка, за които се закопчаваха пристягащите каиши. Фреди пристъпи предпазливо напред, държеше куфара пред себе си с две ръце, огледа се неспокойно и с недоумение. Вторачих се в тила му и тънкия му бял врат, розовите уши, малкия завъртян кичур на върха на главата му и затворих очи. Той стоеше съвсем притихнал. Погледна ме през рамо и се усмихна, езикът му увисна за миг, после пак се прибра. В това се изразяваше неговото добро поведение; знаеше, че нещо голямо се очаква от него. Зад мен Хети въздишаше тъжно и объркано.

— Тук ще се чувства добре — каза сестрата. — Хубаво ще се грижим за него. — Обърна се към Хети и прошепна поверително: — Епископът, нали знаете, винаги е бил добър към нас.

Хети, много уплашена, се луташе някъде навътре в себе си и зяпаше жената с налудничав недоумяващ поглед. Фреди седна на кревата и започна щастливо да се друса върху него, но продължаваше да стиска куфара като някакво голямо, неудобно за носене бебе. Пружините на кревата задрънчаха сърдито. Сестрата се приближи и внимателно го докосна по рамото, след което той веднага застана неподвижно, седеше и я гледаше хрисимо с онази своя бавна премигваща усмивка и увиснала, изпохапана до кръв долна устна.

— Хайде, сега ела с мен — подкани го тя приветливо — да ти покажем и останалата част от къщата.

Отново последва коридор, в дъното с прозорец, който пропускаше бяла светлина като през зацапани палцови отпечатъци, и докато вървяхме към стълбите, сестрата се приближи до мен и прошепна:

— Бедният, изобщо ли не говори?

В подножието на стълбата нашата малка групичка — сестрата и аз, Хети отзад, а Фреди, освободен от куфара си, се влачеше по петите й, прищипал ръкава на връхната й дреха с палец и показалец — тръгна към вътрешността на сградата, откъдето взе да долита шум, нещо като приглушена глъчка, сякаш от много на брой големи деца, необуздани и непослушни. Фреди също го чу и нададе тихо тревожно стенание. Спряхме пред широката преграда на двукрила врата, откъм която идваше врявата, и сестрата се закова намясто, сякаш да засили драматичния ефект, изгледа ни през рамо с усмивка върху стиснатите си устни, очите й мятаха искри, сякаш се канеше да ни разкрие чудно представление, и прошепна:

— Това тук наричаме Общата стая.

Отвори вратата със замах и пред очите ни се разкри картина странна и същевременно зловеща, макар и необяснимо защо позната. Онова, което най-напред ми направи впечатление, беше слънчевата светлина, която — разчертана от телената мрежа — идваше откъм дълга редица високи сводести прозорци, които, въпреки че бяхме на партера, сякаш гледаха единствено към празния простор на бялото необикновено сияние на небето. Подът беше покрит с прости дъски, които усилваха врявата, добавяйки дълбок и глух барабанен ефект. В помещението имаше хора от всички възрасти, мъже и жени, момичета и младежи, но в първия момент, по силата, предполагам, на някакъв измамен трик на очакваното, всички ми се сториха млади, всички на годините на Фреди, със същите големи длани, сламени коси и измъчено щастливи празни усмивки. Бяха облечени в бели роби (като докторски престилки!), не носеха обувки, а само дебели вълнени чорапи. Въртяха се в странен произволен безпорядък, сякаш само миг преди да влезем, нещо се бе стоварило отнякъде и бе разпръснало стройните им редици като кегли. Шумът беше като от менажерия. Останахме на прага, втренчени в картинката, незабелязвани от никого, освен от една-две объркани души, които ни гледаха с подозрение, сякаш убедени, че не сме нищо повече от необикновено плътни проявления на обичайните им дневни безплътни видения. Фреди мълчеше с широко отворени очи, блеснали от благоговение и нещо като маниакална наслада — толкова много и толкова луди! Сестрата, цялата сияеща, ни изгледа, пълничките й, покрити с кафяви петна ръце, бяха сключени под гърдите; приличаше на майка, която с печална гордост показва многобройната си щастлива и недисциплинирана челяд.

Но защо всичко това ми изглеждаше толкова познато? Кое беше онова нещо в картината, което ме караше да си мисля, че съм бил тук и преди — или по-точно казано, какво ме караше да си мисля, че аз или някаква съществена част от мен винаги е била тук? Стаята имаше невероятна прилика с вътрешността на собствената ми глава: костна белота, осветена от налудничаво сияние, пълна с изгубени, безцелно лутащи се фигури, които можеха да бъдат милиардите отхвърлени версии на моя аз, на моята душа. Дребен мъж се приближи към мен — с вид на херувим, с розова плешивина, бебешко сини очи и снопчета прошарени къдрици над ушите, усмихна ми се съучастнически, повдигна дяволито едната си вежда, хвана ме нежно за ревера и каза:

— Тук съм, за да охранявам, нали знаеш. Всички ги е страх.

Сестрата пристъпи напред и пъхна ръка между нас като преграда.

— Хайде сега, господин Макмърти — каза с мрачна закачливост, — без тия, много ви моля.

Г-н Макмърти ми се усмихна отново, сви рамене в знак, че съжалява, отстъпи назад и се вля във въртящата се тълпа. Нямаше никак да се учудя, ако бях видял от гърба му да изникват две миниатюрни златисти криле.

— Хайде, Франки — обърна се сестрата към Фреди, — ела да отидем да те настаним.

Той се приведе послушно към нея, но след миг, сякаш премисли, сепна се отведнъж, дръпна се назад, облещи очи, взе да върти главата си наляво-надясно и да се дави. Вкопчи се в мен, впи невероятно силните си пръсти в ръката ми. Най-накрая беше осъзнал какво се случва, беше разбрал, че това не е организирано за него представление, не е пантомима, нито някаква форма на циркова програма, а че той ще бъде изоставен в един ъгъл, в какъвто никога не е бил наказван за непослушание, а сега щеше да стои в него до края на живота си. Гневът забушува в мен още по-силно, изведнъж ми домъчня за мен самия и за цялата тази жестока несправедливост. Тогава, за всеобща изненада, Хети се размърда някак шумно като човек, който с мъка се събужда от пиянски сън, и без да каже нито дума, хвана Фреди здраво за ръката и го поведе нагоре по стълбите към неговата стая. Последвах ги, после взех да се мотая отвън и да ги наблюдавам през полуотворената врата. Двете със сестрата се хванаха да разопаковат куфара и да подреждат нещата му. Самият Фреди първо взе да обикаля стаята, като монотонно си тананикаше, после спря при леглото, седна със силно изправен гръб и прибрани колене, подпря длани върху дюшека. След като се настани удобно, отново в ролята на добро момче, вдигна очи към мен, към мястото, където се спотайвах до вратата, пусна най-простодушната си, най-ангелска усмивка и като че ли — дали не си въобразявам? — ми кимна, сякаш искаше да ми каже: Да, точно така, недей да се безпокоиш, всичко разбирам.

Същата вечер се върнах в Дъблин, взех пощенското корабче до Холихед. Движението на войските беше разместило влаковите разписания, затова в Лондон се прибрах чак в осем сутринта. Обадих се на Олег от Юстън, събудих го и му казах да ме чака в „Рейнърс“. Денят беше студен и свеж, изтребителите бяха вече излетели, а следите им се кръстосваха в зенита като усукани шнурове. На Тотнъм Корт Роуд движението беше отклонено заради зейнала насред улицата дупка, от която, пиянски килнат на една страна, стърчеше задният край на невъзпламенила се бомба. Размерът на въпросното нещо беше забележителен. Беше и забележително грозно. Това оръжие нямаше нищо общо с гладката, лъскава и луциферска елегантност на моя револвер. Представляваше късо, дебело, трътлесто желязо с перки на опашката, което повече приличаше на метална кутия за бисквити. Таксиметровият шофьор изхихика при вида й. Сред разрушенията от хвърления във въздуха магазин „Джон Луис“ се виждаха голи гипсови манекени, пръснати върху тротоара като безброй безкръвни тела.

— Снощи и „Мадам Тюсо“ го отнесе — подхвърли шофьорът, — струваше си гледката: главата на Хитлер в обятията на някаква кралица!

Олег седеше пред ъглова маса с чаша чай и цигара; имаше нездрав сивкав вид; сутрин никога не беше във форма. Носеше шлифер, а смачканата му шапка стоеше върху масата до един изцапан, навит на руло екземпляр на „Дейли Мейл“. Приличаше на някакъв съсипан Наполеон с подпухналото си синкаво лице, рохко сварени очи и мазна, светнала от слабост вдовишка физиономия. Седнах. Той ме изгледа изпитателно.

— Е, Джон? — започна. — Имаш ли нещо за мен?

Поръчах кафе и кифла на келнерката. Кафе, разбира се, нямаше.

— Слушай, Олег — казах му, — моля те, престани да ме наричаш с това смешно име. Тук никой пет пари не дава за нас, ама никой!

В отговор той само пусна мазната си мошеническа усмивка.

— Винаги си нещо сърдит — каза ми с ласкав тон.

Момичето донесе слаб чай и една кифла, покрита с черешова глазура. Олег изгледа кифлата лакомо.

— Има наш агент — казах му аз, — искам да кажа, на отдела, в състава на московското Политбюро. Там е от пет или шест години. Казва се Петров. Един от личните секретари на Микоян.

Олег посрещна новината със смущаваща невъзмутимост. Бавно разбърка чая си, като гледаше замислено в чашата. Въздъхна. Дебелите му като наденички пръсти бяха силно пожълтели от никотина; вече не се виждат такива пръсти дори и при най-заклетите пушачи. Защо ли?

— Петров — каза той, като бавно преобърна сричките в устата си. — Петров… — Вдигна поглед към мен. — Откога имаш тази информация?

— Защо? Има ли някакво значение?

Той повдигна рамене и ъгълчетата на жабешката му уста увиснаха.

— Знам, откакто влязох в отдела — отговорих.

Той пак кимна, челюстта му помръдна, после отново се съсредоточи в чашата чай.

— Нали знаеш какво ще стане, като съобщя в Москва — каза.

— Предполагам, че ще го разстрелят, това ли?

Пак сви рамене демонстративно и издаде напред лъскавата си морава долна устна.

— Евентуално, да — отговори.

— Евентуално.

Изгледа ме с неприязън, после отново пусна усмивката си на разюздан хлапак.

— Вече съжаляваш ли — тихо, — че ми каза?

Свих рамене, едва го издържах.

— Нали е шпионин — отвърнах. — Знае рисковете.

Все още ухилен, Олег поклати глава.

— Толкова си сърдит — измърмори. — Толкова сърдит.

Извърнах глава и се стреснах от собственото си призрачно отражение във витрината до мен. Този израз в очите!

— Е, не се безпокой, Джон — каза той, — вече знаем за този Петров.

Зяпнах.

— Кой ви каза? Бой ли?

Този път не издържа, пресегна се, отчупи парче глазура от недокоснатата ми кифла и бързо го метна в устата си.

— Може би — каза доволно, — може би.

 

 

Като пристигнах на Поланд Стрийт, къщата вонеше на цигари, потни тела и вкиснала бира. Предишната вечер е имало парти. Навсякъде празни бутилки, стъпкани върху килима фасове, а в банята локва повръщано с цвят на морков. Обиколих апартамента, за да отворя прозорците. В гостната попаднах на млад едър рус мъж — оказа се латвиец, моряк, — заспал в креслото, както си е бил с балтона. Бой също спеше. Разчистих си малко място в кухнята, за да си направя чай. Седнах да го изпия и се загледах в петното слънчева светлина, което се движеше по пода. След малко пристигна Ник заедно със Силвия Лайдън. Беше с униформа.

— Къде се губиш? — попита.

— Бях в Ирландия.

— О, да. Съжалявам за баща ти.

Силвия не спря да ми мята лукави погледчета, прехапала устни да не се разсмее. Ясно, че цяла нощ бяха будували.

— И какво прави там? — попита Ник. — О, забрави! Само си говоря.

Силвия прихна.

— Ама вие, двамата, сте адски свежи — подхвърлих.

Имах страшно главоболие. Ник взе да тършува наоколо, искаше да хапне нещо, а Силвия се облегна на масата и взе да върти перлената огърлица между пръстите си. Носеше зелена атлазена рокля и бели ръкавици до лактите.

— О, Ники — каза тя, — защо не му кажем?

Ники?

— Да ми кажете какво?

Спомних си как бях танцувал със Силвия Лайдън на кораба, докато порехме вълните на Балтийско море, острия й мирис на лисица и допира на малките й гърди.

— Хайде де — подкани го тя.

Ник избягваше погледа ми. Отвори кутията за хляб и мрачно надникна вътре. Силвия се доближи до него, прегърна го през рамо, пак погледна към мен и разтегна тънките си устни в победоносна усмивка. Изправих се. Главата ме блъсна още по-силно, едва издържах.

— О, поздравления — казах им. Той изобщо не ме беше предупредил, нито думичка. — Ами тогава ще пробвам да взема едно шампанско назаем от Бой, а?

 

 

Очарователна интерлюдия: снощи вечеря с децата — искам да кажа, с моите вече пораснали син и дъщеря. Вчера беше рожденият ми ден. Заведоха ме в един от онези гадни внушителни хотели недалеч от Бъркли Скуеър. Изборът не беше мой. Предполагам, на подобно място Джулиан води по-важните си клиенти, повечето араби, както е в наши дни. Застоялият въздух в сумрачното фоайе беше напоен с меката засищаща миризма на калорична храна. На входа на ресторанта бяхме посрещнати от раболепен оберкелнер със зализана коса, с празна усмивка като на марионетка и с лукав поглед, който поздрави Джулиан особено фамилиарно, разпознавайки в него възможност за тлъст бакшиш (много грешеше). Когато се настанихме, той цъфна над нас и размаха огромните листове на менюто като дресьор, който изплющява с камшика си. Джулиан си поръча чаша минерална вода, аз — много сухо мартини.

— … а за дамата?

Бедната Бланш изглеждаше така уплашена, че дори не посмя да вдигне очи към сервитьора. Седеше свита във формата на сплескан z, широкият й гръб превит, а главата й — увиснала между раменете, като напразно се опитваше да изглежда по-малка. Носеше рокля, която не й отиваше, ушита от тонове крещящ червен плат. Косата й стърчеше нагоре като туфа метални жички.

— Е — обадих се аз, — това се казва приятна изненада.

Бланш веднага ми се усмихна тревожно и съзаклятнически; харесваше й да се държа предизвикателно, макар и да се преструваше, че не одобрява моята заядливост. Джулиан се прокашля, повдигна рамене умислено, пъхна пръст в прекалено стегнато закопчаната яка на ризата си и направи опит да я разхлаби, като ококори очи. На съседната маса една доволно надарена жена с рокля без презрамки май се мъчеше да ме разпознае.

— Днес се видях с мама — започна Джулиан.

— Така ли? Добре ли е тя?

Той ме изгледа със смесица от упрек и опечаление, както и с онзи умоляващ поглед, който, щом стане дума за майка му, ми отправяше с безмълвна настоятелност. Сега Вивиън живееше в частен старчески приют в Северен Оксфорд — страдаше от хронична меланхолия. Предпочитах да не я посещавам, защото се разстройваше от присъствието ми.

— Всъщност не е добре — отговори Джулиан. — Отказва да се храни.

— Е, тя никога не си е падала по храната, нали знаеш.

— Сега е по-различно. Докторите са разтревожени.

— Голям инат е това, майка ви.

Помръдна челюст.

— Изпраща ти много поздрави — бързо се намеси Бланш. (Със сигурност!)

По един много трогателен начин тя често предприемаше такива неочаквани, прибързани ходове, като мишка, която изтичва от дупката си да задигне сиренце, след което бързо се затваряше отново в себе си и преглъщаше с уплаха. Работи в училище за деца със специални нужди (разбирай невменяеми). Никога няма да се омъжи; представям си я на шейсет, с отпуснати телеса, в компанията на лабрадори, заета да прави добрини, като Хети, докато нахаканите хлапета на Джулиан се присмиват зад гърба й. Моето бедно момиче. Понякога се радвам, че скоро ще си отида.

— Споменах й, че ще се видим с теб довечера — продължи Бланш. — Каза колко й се искало и тя да може да дойде.

Не отговорих нищо.

Супата представляваше бистър, рядък и безвкусен бульон. Отместих чинията настрана и реших да изчакам морския език. Бланш също си беше поръчала някаква риба, докато Джулиан в своята демонстративна мъжественост поиска двойно говеждо филе. Наистина приликата му с бедния Фреди беше удивителна. Попитах го как вървят нещата в Ситито, а той ме изгледа подозрително; вероятно си мисли, че с непоклатима увереност очаквам неизбежния крах на капитализма. Сигурно много се срамува от мен пред колегите си, другите борсови агенти. Оценявам неговата синовна преданост наистина — никой нямаше да го обвини, най-малко пък аз, ако беше скъсал окончателно с мен, след като бях публично опозорен, — но въпреки това не мога да се сдържа да не го подразня, толкова лесна плячка е.

— По едно време — казах му — твоят вуйчо Ник беше съветник на семейство Ротънстайн, знаеше ли? Преди войната. Една от по-необикновените му служби. Бяха го изпратили в Германия да прецени доколко сериозна е нацистката заплаха за техните авоари. Разбира се, в онези дни ние всички бяхме шпиони.

Думата предизвика пълно мълчание, което се разгъна над масата като шатра. Бланш прехапа устна, Джулиан се изкашля, намръщи се и се нахвърли на парчетата говеждо. Ха-ха. Това е една от малкото привилегии на старостта — че можеш да се държиш отвратително пред децата си.

— Лорд Ротънстайн не беше ли ти купил онази картина „Смъртта на Цицерон“? — попита Джулиан.

— Точно така — отвърнах веднага. — Но си изплатих заема. Никой не иска да е длъжник на Ротънстайн. Смъртта е на Сенека, не на Цицерон.

Една ужасяваща мисъл ме осени: дали Пусен не беше номер, нагласена работа, примамка да ме превърнат в техен длъжник? Дали не бяха накарали Уоли Коен да я постави сред боклуците в галерията си, където ненадейно да я открия? Нищо чудно картината да е била част от частната колекция на Ротънстайн и той да е решил, че може да мине и без нея. Спомних си особения поглед, който си размениха двамата с Бой на тротоара пред „Алигиери“ през онази лятна вечер, и как Ротънстайн пусна добродушния си смях, обърна се и си тръгна. Седях ужасен, докато гласът на Джулиан продължаваше да нарежда нещо непонятно в ухото ми, и тази мисъл се разтвори пред втрещеното ми въображение като какавида и целият гнусен, отвратителен заговор изпълзя отвътре. След малко обаче, така бързо, както се беше разтворило, нещото отново се сви, прибра крила, обвивката му се посипа като прах, прахта се пръсна. Глупости, глупости, пълна параноя. Отново успях да си поема свободно въздух. Облегнах се назад в стола и лекичко се усмихнах. Джулиан ме беше попитал нещо и чакаше отговор.

— Съжалявам — обадих се, — какво каза?…

— О, нищо.

Жената от съседната маса най-накрая ме беше разпознала и вече трескаво шушукаше в ухото на възрастния господин от лявата й страна, кръглите й очи гледаха право в мен, а пълните й гърди видимо се вълнуваха. Хубаво е да знае човек, че все още може да предизвиква възбуда.

— Странно — подхвърлих аз, — че Лео изобщо не беше разкрит.

Джулиан зяпна.

— Искаш да кажеш, че и той?…

— О, да, и той беше един от нас. Никога не е бил много активен, по-скоро беше нашето величие. Господарите ни от Москва гледаха на него с известна доза цинизъм, защото е евреин, а те — ами, те руснаци; но много ценяха връзките му. Пък и парите му… Бланш, скъпа, добре ли си?

— Да, да, просто една костичка… заседна ми…

Джулиан беше спрял да яде, седеше с вдигнати във въздуха нож и вилица и гледаше сърдито изцапаната си с кръв чиния.

— Това вярно ли е — попита, — или поредната ти шега?

— Бих ли лъгал за такова нещо?

Той изгледа самодоволната ми усмивка и предпочете да не отговори; вместо това попита:

— Вуйчо Ник, той беше ли наясно? Искам да кажа за Ротънстайн.

С пламнало лице Бланш продължаваше да кашля и да се удря в гърдите.

— Не съм го питал — отговорих. — Знаеш ли, Ник никога не е бил много наблюдателен човек. Суетните хора не са. Бланш, моля те, пийни вода.

Джулиан отново се наведе замислено над чинията си така, че отново видях темето на Фреди, същата мръсноруса коса и голяма глава. Странно какви неща избират да копират гените.

— Той обаче не е бил един от вас — каза Джулиан, — нали? Вуйчо Ник?

Сансерът, поръчан от Джулиан, беше наистина много добър, но той знае, че аз не харесвам това вино.

— Бедният Ник — казах аз. — През всичките тези години нищичко не забеляза. Суета, нали разбираш. Към каквото и да се обърнеше, то на мига се превръщаше в огледало. Но от друга страна, какъв чаровник!

Джулиан спря да дъвче, но не вдигна очи от чинията си. Аз се подсмихнах.

— Не — продължих, — не се безпокой, той винаги е бил дълбоко и отчайващо хетеросексуален.

Още едно ужасно умълчаване. Дали не отидох твърде далеч? Джулиан така и не се беше примирил с моята хомосексуалност — е, аз и не очаквах това от него: кой син би го направил? Мисълта за сексуалността дори на хетеро родител е достатъчно притеснителна. Освен това той е много предан на майка си. В сравнение с Джулиан Бланш проявява повече толерантност към мен, но жените по принцип не гледат сериозно на секса. Тя е много внимателна и деликатна по отношение на чувствата ми — защото аз имам чувства, макар това и да не изглежда така, — но съм сигурен, че и тя смята, че съм предал майка й. О, семейства!

— Говорите ли си с вуйчо Ник? — попита тя. — Искам да кажа, след…?

— Не, не. Двамата с Ник отдавна не си говорим. Аз съм нещо като липсващото стъпало в неговата стълба към успеха. Наложи му се да мине през мен като през труп.

Неизвестно защо Бланш се пресегна, взе ръката ми и я стисна, а очите й блеснаха; за моя дъщеря тя е твърде чувствителна и прекалено добродушна. Джулиан забеляза жеста й и се намръщи.

— А той знаеше ли… знаеше ли за теб? — попита.

— За това, че съм шпионин ли?

Той трепна, а аз наистина се почувствах като злосторник, май благодарение на това че бях изпил почти цялата бутилка вино. Казах си да внимавам оттук нататък. Дамата с вълнуващата се гръд зяпаше така, че очите й щяха да изскочат.

— О, не — отговорих. — Ти защо мислиш така? Ако знаеше, сигурно щеше да каже. Беше много прям, нали знаеш, много безцеремонен и честен, поне в онези години — твърдят, че се бил замесил в нечисти дела, преследвайки сегашното си положение на власт и влияние. Винаги си е бил малко фашист, старият Ник.

Джулиан се подсмихна, с което ме учуди; не беше известен с чувството си за хумор.

— Това би ли го спряло да работи за руснаците? — подметна той.

Завъртях чашата си в ръце, възхищавайки се на слънчевите огнено-бакърени отблясъци на виното.

— Разбира се — отговорих спокойно, — трудно е да правиш разлика между противоположни идеологии. Капиталът страда от далтонизъм.

Жегнат, той понечи да отговори, но вместо това отново сведе поглед към чинията си и изсумтя сърдито. Бланш ми хвърли умолителен тъжен поглед.

— Хайде стига — обадих се аз, — нека ви почерпя по едно питие. Джулиан? Едно бренди?

Улових погледа, който двамата си размениха: имаха предварително споразумение за лимита на вечерта. Помислих си за апартамента с писалището и лампата, за прозореца, който спираше лъскавата черна нощ. Бланш се канеше да каже нещо, но аз я спрях.

— Кажи ми, Джулиан, как е…? — Винаги забравям името на жена му. — Как е Памела? — Редно беше първо да попитам за децата, но не исках да започваме тази тема. Мисълта за внуци ми действа направо отчайващо и не поради обичайните причини. — Надявам се, че е добре.

Той кимна мрачно и толкоз. Много добре знаеше моето мнение за Памела. Занимаваше се с развъждане на коне. Много рязко, сякаш споменаването на съпругата му беше сигнал, той приключи с вечерята и решително захвърли салфетката, докато Бланш се наведе и затърси чантата си под стола; той винаги я е тормозел. Двамата с него поспорихме кой да плати сметката, но го оставих да бъде неговата. Във фоайето ми помогна да си облека балтона. Изведнъж се почувствах стар, дребнав и обидчив. Нощта беше студена. Докато крачехме по тротоара, Бланш ме хвана под ръка, но аз продължих да крача сковано, без да я придърпам към себе си. Голямата черна кола на Джулиан препусна с ръмжене през тъмните улици — зад волана Джулиан винаги става необичайно безразсъден. Пред Портланд Плейс купчина стари дрехи стояха захвърлени на стъпалата, които водеха към вратата ми; когато излязох от колата, дрипите се размърдаха и едно страшно почерняло лице ме изгледа с мътни очи.

— Погледни — обърнах се към Джулиан, — ето ти резултата от твоя капитализъм!

Не знам какво ме беше прихванало да крещя насред улицата по този начин. Изобщо не беше в мой стил. Джулиан не слезе от колата, седеше и гледаше мрачно през предното стъкло, като нетърпеливо тактуваше с пръсти върху кормилото. Сбогувахме се сдържано. Но ето че на ъгъла колата спря с изскърцване, вратата се отвори и Бланш се затича по средата на пътя. Откъде беше наследила тези огромни крака? Във всеки случай не и от моя род. Вече бях пъхнал ключа в бравата. Тя изкачи стълбите задъхана.

— Просто исках да… — Спря и сведе поглед към земята. После сви рамене, изсмя се някак мъчително, отчаяно, целуна ме бързешком по бузата и си тръгна. В подножието на стъпалата спря, приведе се над чантата си и в този миг се превърна в същинска Вивиън. Почерняла ръка се протегна от парцаливата купчина и тя постави монета в нея. Вдигна поглед към мен и се усмихна смело и тъжно, вместо извинение, помислих си аз, но за какво — и аз не знам, след което се забърза към чакащата я кола.

Кое е това нещо, запитах се, кое е това, което всички знаят, само аз не знам?

 

 

Рано сутринта, още преди някой да ме изпревари и да го срита, излязох да погледна онзи нещастник на стъпалата. Беше буден, лежеше, увит в мръсния си пашкул, страшните му очи бяха загледани в ужасии, които само той виждаше във въздуха. Неясна възраст, ниско подстригана прошарена коса, целият в струпеи, устата — черна, отворена. Заговорих го, но той нищо не отвърна; май не ме чу. Огледах се наоколо, исках с нещо да помогна, но скоро се отказах по сърдития и безнадежден начин, по който човек постъпва в такива случаи. Тъкмо да си тръгна, когато забелязах, че нещо под брадичката му мърда, вътре под закопчаното му догоре палто. Беше малко кученце, кутре, май краставо и кафяво, с големи тъжни неспокойни очи и едно откъснато ухо. Облиза устни и заскимтя подкупващо. Езикът му направо шокираше, толкова чист и розов. Мъж и неговото куче. Боже господи. Всеки има нужда да обича нещичко, някаква малка частица живот. Върнах се обратно, засрамен, защото трябваше да си призная, че изпитвах повече жал за кученцето, отколкото за мъжа. Какво нещо е това, човешкото сърце.

Госпожица Вандельор според мен е чувала да се разказват много небивалици за живота в къщата на Поланд Стрийт по време на войната, защото, щом спомена мястото, като че ли долавям у нея прикрито неодобрително потреперване и момински pudeur^[40]. Вярно, там се разиграха известен брой паметни оргии, докато бяхме във война, но, за бога, госпожице В., трябва да знаете, че по онова време почти цял Лондон, поне сред хората от нашата класа, приличаше на италиански град държава от дните на Голямата чума. Въпреки че госпожицата никога няма да го признае и независимо за колко освободена млада жена се има, онова, което моята биографка всъщност осъжда, не е сексуалният разгул на онези дни, а същността на сексуалността. Подобно на много други и тя смята, че къщата е била населена изключително и само с педерасти. Напомням й, че нашият хазяин Лео Ротънстайн беше толкова пълнокръвен хетеро, колкото еврейската кръв му позволяваше, а в края на краищата там беше и Ник; трябва ли да продължавам? Признавам, че когато Бой се премести, взеха да се мъкнат някакви съмнителни млади мъже, въпреки че сутрин можеше да се види как някое замаяно момиче излиза със залитане от стаята му с разрошена коса и чорапи в ръце.

Дани Пъркинс беше едно от откритията на Бой.

Къщата беше висока и тясна и стоеше сякаш надвесена над улицата. Блейк сигурно би виждал как ангели препускат сред слънчевата светлина, която проникваше през високите прозорци. Жилищната площ обхващаше три етажа над един хирургически кабинет. Докторът беше загадъчна персона; Бой твърдеше, че се занимавал само с аборти. Лео, въпреки благородническото си потекло, имаше вкус към покварата на упадъчния живот; беше купил къщата за нещо като убежище, в което да се спасява от абсурдното великолепие на семейното имение на Портман Скуеър. По онова време обаче той рядко идваше на Поланд Стрийт, тъй като за по-безопасно се беше преместил с новата си и вече бременна жена в къщата си в провинцията. Аз имах спалня на втория етаж точно срещу малката стаичка, в която Бой живееше в невероятна мръсотия. Над нас беше апартаментът на Ник. Все още притежавах и мястото си в Бейзуотър, но недалеч от Ланкастър Гейт бяха паднали бомби, както и в западната част на Съсекс Скуеър, поради което Вивиън се беше изнесла заедно с детето и за момента живееше при родителите си в Оксфорд. В периодично спохождащите ме пристъпи на самота и самосъжаление те определено ми липсваха, но няма да се преструвам, че общо взето, тази схема ме устройваше.

Сутрин четях лекции върху Боромини^[41] в Института — какво усещане за неотложност и дълбок патос придобиваха тези беседи на фона на бомбардировките над града, — а следобед се озовавах на бюрото си в отдела. Шифровчиците в Блечли Парк бяха успели да разбият сигналните кодове на Луфтвафе и аз предадох голямо количество ценна информация на Олег относно числеността и тактиката на Германските военновъздушни сили. (Не, госпожице В., колкото и да настоявате, няма да се унижавам да търпя критика за моите отношения със страна, която по онова време, поне на хартия, беше в съюз с Хитлер и срещу нас; със сигурност вече се знае всичко за моята лоялност и пристрастия, независимо под какъв жалък договор този или онзи гнусен тиранин си е сложил името.) Давах си сметка, че съм щастлив. В отдела сред миризмите на класна стая — стърготини от подострени моливи, евтина хартия и благовоние на мастило, от което ти пресъхва устата — или пък докато крачех под високите прозорци в аудиторията на третия етаж в Института с изглед към един от най-красивите вътрешни дворове на Ванбру^[42] и се отплащах на заслушалите се в мен шепа студенти с пестеливо премерена част от моите мисли върху големите теми на изкуството през седемнайсети век, аз се чувствах, да, щастлив. Както вече споменах, не се страхувах от бомбардировките; признавам, че дори тайничко ликувах при вида на тези огромни и неудържими разрушения. Шокирана ли сте? Скъпа моя, вие изобщо не можете да си представите колко необикновено беше това време. Сега никой не говори за зловещата комедия, която се разиграваше по време на блицкрига. И тук не говоря за нощните гърнета, които летяха във въздуха, нито за отрязани крака, изхвърлени върху покривите, това беше чиста гротеска. Но понякога, насред нестихващия тътен от поредица бомби, които избухваха в близката улица, човек като че ли чуваше нещо като — как да го нарека? — нещо като смях свише, сякаш някое дете бог се забавлява, като гледа надолу към грандиозните си поразии. О, понякога, госпожице Вандельор — Серена, — понякога си мисля, че не съм нищо повече от един преоценен Калигула, на когото му се иска светът да има едно-единствено гърло, за да може да го удуши от раз.

Лятото е към края си. Както и моето време. В тези аленеещи вечери особено силно усещам приближаващия мрак. Моят трепет, моят тумор.

Лондон по време на войната. Да. Всеки има какво да разкаже, всеки си има своето премеждие. Миночистачите по Темза. Стотиците варели с боя в горящ склад, които излитаха като ракети. Жената, останала без пола, върви по Бонд Стрийт по жартиери, а съпругът й ситни на заден ход, разтворил сакото си пред нея като плащ на бикоборец. След като една заблудена бомба падна в зоологическата градина, Ник, връщайки се призори от Оксфорд, се закле, че е видял двойка зебри, които крачели по средата на Принс Албърт Роуд; не пропусна да опише черните им лъскави гриви и тънки крака.

Und so weiter^[43]…

Една сутрин, скоро след завръщането ми от Ирландия, бях в кухнята, когато Бой се появи по халат, бос и махмурлия. Искаше да закуси. Приготви си пържен хляб, след това си наля от шампанското във водна чаша. Вонеше на сперма и вкиснат чесън.

— Намери кога да се измъкнеш — подхвърли ми. — Откакто си заминал, германците не са спрели. Бум, бум, бум — денонощно.

— Баща ми почина — отговорих му, — не ти ли казах?

— Пфу! И това ми било извинение. — Усмихна се злобно, беше още пиян. — Знаеш ли, много си сладък в тая униформа. Такова разсипничество. Онзи ден срещнах едно момче в бара на „Риформ“^[44]. Пилот на спитфайър, още дете. Същата сутрин беше летял срещу германците. Свалили го над Ламанша, едва се измъкнал, прибрала го спасителна лодка, можеш ли да повярваш, и ето ти го, след три часа, седи и си пие коктейлчето. Стреснат поглед, широка усмивка, шикозна превръзка над едното око. Отидохме до „Ма Бейлис“. Взех стая. Божичко, сякаш чуках необязден жребец, целият жили и зъби, от устата му хвърчеше пяна. Беше му за пръв път и за последен по всяка вероятност. Тази война май само злини вещае.

Седеше, дъвчеше и ме гледаше как придирчиво си приготвям закуската. Взискателните ми навици по отношение на храната винаги го забавляваха.

— Между другото — подхвърли, — готви се една работа, която май е точно по твоята част. Става дума за куриери на така наречените приятелски правителства, които да пътуват до Единбург с нощния влак всяка седмица, за да изпратят депешите си по военноморския флот. Ние трябва да преглеждаме какво пише в тях. Франсета, жабари, турци и други такива, дето не им е чист косъмът. — Наля си още една водна чаша шампанско. Пяната преля, той я събра от мръсната маса и я всмука от шепата си. — А пък Ник, от всички хора на света, предложи и план — продължи той. — Всъщност много хитър, чак да не повярваш. Познавал някакъв си обущар ли, ботушар ли, кърпач ли, нещо от тоя род, който може да издърпа конците от шевовете на разносните чували, без да се махат печатите, нали разбираш; преглеждаме написаното, прехвърляме най-сочните парчета информация върху нашата прословута фотографска памет, след това ги връщаме обратно в чувалите и Нобс ли, Добс ли обущарят ги зашива отново, а ние — ни лук яли, ни лук мирисали. Нали?

Загледах се във воднистата слънчева светлина, която се беше разляла на пода в краката ми. Има нещо в късната сутрин — нещо като притъпено главоболие, което винаги съм намирал за потискащо и неясно защо приятно.

— И кой ще е това ние? — попитах.

— Как кой, министерството, разбира се. И на когото ние решим, че може да окажем доверие. — Намигна ми. — Как ти се струва? Супер идея, нали?

Ухили се пиянски и затиктака с глава наляво-надясно като махалото на часовник; очевидно не можеше да фокусира погледа си.

— Как ще измъкнем чувалите от куриерите? — попитах.

— Ами — замига той. — Ето тук в играта влиза Дани.

— Дани ли?

— Дани Пъркинс. Той е в състояние да накара всеки да прави каквото той пожелае. Ще видиш.

Понякога Бой показваше изумителна пророческа дарба.

— Дани Пъркинс — повторих. — Откъде, по дяволите, изнамери човек с такова име?

Бой се изсмя, но смехът му премина в една от неговите ужасно мъчителни кашлици.

— За бога, Вик — каза ми и взе да се удря в гърдите с разтворена длан, — голям си формалист. — Изправи се. — Ела — подкани ме, като продължаваше да диша тежко през големия си, осеян с малки дупчици нос — сам да прецениш неговото родословие.

Мина пред мен и тръгна неуверено нагоре по стълбите, после отвори със замах вратата на спалнята си. Първото нещо, което ми направи впечатление, беше безспорното подобрение в иначе убийствената смрад на стаята му. Миризмата на Бой все още се усещаше — немита плът, чесън и нещо като гранясало сирене, чиито възможни източници умът дори не дръзваше да търси, — но под нея се долавяше по-мек, макар и не по-малко парлив дъх, като че ято гълъби е влетяло в клетката на лъва. Леглото на Бой представляваше дюшек на пода и там, в гнездо от подпъхнати одеяла и мръсни чаршафи, лежеше дребен набит младеж с онази бяла като лой, полупрозрачна кожа, която се смяташе за отличителен белег на работническата класа. Носеше фланела, панталон с цвят каки и развързани войнишки ботуши. С една ръка под главата си, преметнал глезен над сгънатото си коляно, четеше „Титбитс“. Улових се, че гледам към влажната му синкава вдлъбнатина на подмишницата. Главата му беше поне един размер по-малка от широките му рамене и дебелия ствол на врата му, но тази диспропорция му придаваше нежен, почти момичешки вид. Тънката му много черна коса беше ниско подстригана при слепоочията и падаше над бледото му — и със съжаление трябва да кажа, — надупчено от акне чело с мрачния блясък на извита лимба. Веднага си спомних за онзи блажен миг преди години, когато за пръв път зърнах Бобъра, заспал в овощната градина на бащиния си дом в Оксфорд.

— Редник Пъркинс! Мир-но! — извика Бой. — Не виждаш ли, че тук има офицер? Това е капитан Маскел. Веднага козирувай!

Дани пусна ленива усмивка, остави вестника, изтъркаля се на една страна и застана на колене сред безпорядъка на леглото, съвсем спокоен, след което ме огледа от глава до пети с откровен приятелски интерес.

— За мен е удоволствие, нали така — започна той, — господин Банистър ми е разказвал много за вас.

Гласът му приличаше на тихо мъркане, така че каквото и да кажеше, все звучеше като споделена тайна. Имаше уелски акцент, който приличаше на пародия.

— Виктор, изобщо не му вярвай — изсмя се Бой, — той е непоправим лъжец. Никога не съм изричал името ти пред него.

Дани пак се усмихна, не му обърна внимание, продължи да ме разглежда; погледът му беше като на доброжелателен противник на тепиха, който търси да ме повали, причинявайки и на двама ни минимално неудобство. Усетих, че дланите ми се потят.

Докато се смееше, Бой се отпусна тежко на дюшека, кръстоса крака и прегърна Дани през кръста. Халатът му се отвори над коленете и аз се опитах да не поглеждам към големия му увиснал член, който се поклащаше сред черен гъсталак.

— Казах на капитан Маскел за нашия план да подкупим куриерите — подметна Бой. — Той обаче иска да знае как точно ще успееш да им измъкнеш чувалите. Отвърнах му, че за това отговаряш ти.

Дани сви рамене и като че тръпка пробягна по изпъкналите мускули на плещите му.

— Ами първо ще трябва да ги помолим най-учтиво, нали така? — изгука той.

Бой се изсмя и пак се разкашля, отново заудря гърдите си.

— Слушай, момченце — каза му той, като се опита да имитира акцента му, — ти гледай да ни предадеш книжата и тогава ще получиш една голяма сочна целувка.

Пак понечи, доста непохватно, да прегърне Дани, който обаче го блъсна с бедрото си добродушно и Бой се пльосна на леглото, като продължаваше да се смее и да кашля, а халатът му се разтвори изцяло, защото се разрита във въздуха с косматите си крака. Дани Пъркинс го изгледа и поклати глава.

— Съвсем се е смахнал, нали, капитан Маскел?

— Виктор — поправих го аз. — Наричай ме Виктор.

Не след дълго Бой се унесе в пиянска дрямка, голямата му глава някак бебешки отпусната върху долепените му длани, а обраслият му задник щръкна нагоре. Дани го зави нежно с едно одеяло и двамата се отправихме към кухнята, където той, още по фланела, си наля голяма чаша изстинал чай, в който разбърка четири препълнени лъжици захар.

— Умирам от жажда — каза. — Снощи ме накара да се наливам с шампанско, а от него ми прилошава. — Слънчевото петно се беше придвижило по пода към стола и сега той попадна в светлината му — ухилен, широкоплещест, неугледен ангел. Вдигна очи към тавана. — Е, отдавна ли го познаваш?

— Учехме заедно в Кеймбридж — отговорих. — Стари приятели сме.

— И ти ли си левичар като него?

— А той такъв ли е? — Вместо отговор той само поклати глава и се подсмихна. — А ти — попитах го на свой ред, — ти откога го познаваш?

Взе да чопли една пъпка на ръката си.

— Ами аз, как да кажа, аз съм певец.

— Певец ли? — учудих се. — Божичко…

Той ми се усмихна особено, без неприязън и се умълча за известно време.

— Баща ми пееше в църквата — продължи. — Имаше вълшебен глас.

— Съжалявам — изчервих се аз, а той кимна, реши, че наистина му дължа извинение, и беше прав.

— Бях сред хористите на „Чу чин чоу“ — допълни. — Бяха прекрасни времена. Така срещнах господин Банистър. Една вечер седеше в колата си пред задния вход. Чакаше някой друг, но като ме видя и… ами… — Усмихна се дяволито и тъжно. — Романтично, нали? — Умисли се, седеше с отпуснати рамене, отпиваше от чая и гледаше замечтано в рампата на своите спомени. — После започна тази шумна война — каза — и това сложи край на сценичната ми кариера. — Навъси се, после пак се развесели. — Но сега ще се позабавляваме с тия куриери, нали? Винаги съм обичал влаковете.

После се появи Ник. В крещящо каре и жълта жилетка, в едната си ръка държеше сгънат чадър, а в другата — кафява мека шапка.

— Уикенд в Молс — провикна се. — И Уинстън беше там. — Хвърли навъсен поглед към Дани. — А, виждам, че вече сте се запознали. Между другото, Вик, Бейби те търси под дърво и камък.

— Така ли?

Той изгледа чайника.

— Останал ли е малко горещ чай? Хайде, Пъркинс, бъди добро момче и ми налей една чаша. Божичко, главата ми. Наливахме се с бренди до четири сутринта.

— Двамата с Уинстън ли?

Той ми хвърли убийствен поглед.

— Не, той си легна навреме.

Дани му подаде чая, той се подпря на мивката, кръстоса глезени и стисна димящата си чаша с две ръце. Тиха сутрин, бледото слънце на септември, а в периферията на гледката като мираж блещукаха безкрайните възможности на бъдещето; откъде идваха тези мигове на нетърсено щастие?

— Лео Ротънстайн каза, че е говорил надълго и нашироко с министър-председателя още преди ние да пристигнем — започна Ник със сериозен тон. — По всичко личи, че сме спечелили войната по въздух, въпреки че нещата не изглеждат така.

— Браво на нас — каза Дани.

Ник го изгледа свирепо, на което той само му се усмихна мило.

Бой се появи от горния етаж и с леко поклащане застана на прага. Шнурът на халата му още висеше свободно, но все пак си беше сложил развлечени сиви гащи.

— За бога, Бобър — каза той, — да не би да идваш от карнавал? Приличаш на букмейкър. Досега никой ли не ти е казвал, че на евреите им е забранено да носят карирани дрехи? Има такава религиозна заповед.

— Ти си пиян — отговори му Ник, — а още няма единайсет. И за бога, сложи си там някакви дрехи, ако обичаш.

Бой се заклати, поколеба се, изгледа Ник сърдито и нерешително, измърмори нещо и тръгна да се качва към спалнята си. След малко отгоре долетя шум от разритани вещи и пиянски псувни.

— О, чуйте това — обади се Дани и поклати глава.

— Отиди да го успокоиш, чу ли? — каза му Ник.

Дани сви рамене добродушно и излезе, като си подсвиркваше. Затрополи нагоре по стълбите с огромните си ботуши. Ник се обърна към мен.

— Говори ли с Пъркинс за куриерите и така нататък?

— Да — отвърнах. — Това наистина ли е твоя идея?

Той ме изгледа мнително.

— Да, защо?

— Просто питам. Гениална, ако проработи.

Той изсумтя.

— Разбира се, че ще проработи. Защо да не проработи? — Отиде до стола на Дани, седна и подпря главата си в шепи. — Моля те — прошепна едва чуто, — би ли ми направил малко чай? Главата ми ще се пръсне от болка.

Налях вода. Спомням си този момент: блясъка на никел върху издутата буза на чайника, сивкавата струйка вода от крана, а през прозореца над мивката — червените тухлени гърбове на къщите по Берик Стрийт.

— За какво толкова ме търси Вивиън? — попитах.

Ник се изсмя мрачно.

— Мисля, че пак си й надул корема, старче. — Чайникът се чукна в крана. Погледна към мен през разтворените си пръсти с мъртвешка усмивка. — Във всеки случай някой го е направил.

 

 

И така, за втори път в живота си пътувах към Оксфорд през есента, предстоеше ми трудна среща; преди беше с госпожа Бобър, която бях ходил да видя, преди всичко това да започне, а сега — с нейната дъщеря. Странно, продължавам да мисля за Вивиън като за част от семейство Бревоорт. Тоест като за дъщеря, сестра, докато съпруга е дума, с която така и не се примирих. Беше бавен влак и много смрадлив — чудя се откъде идва тази романтика, свързана с парните локомотиви? — а когато стигнах до гишето за билети, се оказа, че местата в първа класа са вече разпродадени. Във всяко купе имаше запазен брой за войници, но най-вече за други чинове и често се виждаше по някой отегчен офицер с изтерзан вид да пуши, загледан с мъчителен копнеж в отминаващите пред погледа му, огрени от слънцето английски поля. Настаних се удобно, доколкото успях — преглеждах лекциите си за Боромини, защото се надявах да убедя Големия Бобър да ги издаде в отделна книга, — когато някой се промъкна тихомълком, сви се на мястото до мен и каза:

— О, възхитително! Вглъбеността, на която е способен един учен.

Беше Куеръл. Никак не му се зарадвах и изглежда, ми е проличало, защото той се усмихна вяло, но доволно, после скръсти ръце, както и дългите си тънки крака и за удобство се донамести на мястото си. Казах му, че отивам в Оксфорд.

— А ти? — попитах.

— О, малко по-далеч — каза и сви рамене. — Но в Оксфорд ще сменя влака. — Значи, Блечли, помислих си аз и ме прониза ревност. — Сега как намираш работата, искам да кажа, в твоята секция?

— Чудесна.

Обърна глава, наведе се леко към мен и ме погледна:

— Това е добре — каза с равен тон. — Чувам, че сега делиш една квартира с Банистър и Ник Бревоорт.

— Отседнал съм при Лео Ротънстайн на Поланд Стрийт — казах, но дори в собствените ми уши отговорът ми прозвуча като оправдание.

Той кимна и тупна дулото на цигарата с дългия си пръст.

— Да не би жена ти да те е напуснала?

— Не. Тя е в Оксфорд с детето. Сега отивам да я видя.

Защо винаги се чувствам длъжен да му давам обяснения? Така или иначе, той не ме слушаше.

— Банистър май не си е на мястото, не мислиш ли? — попита.

Крави, фермер с трактор, неочакваният ослепителен блясък от прозорците на някаква фабрика.

— Защо да не си е?

Куеръл се размърда, отметна глава назад и пусна тънка струйка дим към тавана на купето.

— Чувам го какво говори тук-там, в „Риформ“ или в „Грифона“. Винаги пиян, винаги крещи разни неща. Един ден е за Гьобелс, вика, че се надявал да превземе Би Би Си, щом германците спечелят войната, на следващия ден разправя колко смислен човек е Сталин. Не мога да го разбера. — Обърна се към мен и ме погледна в очите. — А ти?

— Само си говори — отвърнах му. — Иначе е наясно.

— Наистина ли смяташ така? — попита угрижено. — Радвам се да го чуя. — Замисли се, пушеше. — Внимавайте, момчета, вече не знам на какво викате наясно. — Пусна гущерската си усмивка и пак се наведе напред, този път протегна шия към прозореца. — Ето че стигнахме — каза. — Оксфорд. — Погледна към листовете в скута ми. — Не успя нищо да свършиш, нали? Съжалявам. — Продължи да ме гледа, докато си събирах нещата.

Вече бях на перона, когато той цъфна на вратата на влака зад мен.

— Между другото — подхвърли, — поздрави жена си от мен. Разбрах, че пак е бременна.

На излизане от гарата го зърнах отново. В крайна сметка наистина слезе от влака, увисна пред билетното гише, като се правеше, че уж чете разписанието.

 

 

Вивиън лежеше в шезлонга на ливадата, беше завила краката си с шотландско одеяло, а до нея на тревата се виждаха лъскави модни списания. Под нея имаше поднос с остатъци от чай, конфитюр, хляб с масло и каничка засъхнала сметана; очевидно състоянието не беше повлияло на апетита й. Синкавата кожа под хлътналите й очи беше станала почти лилава, по-тъмна от обикновено, а черната й коса, същата като на Ник, беше изгубила блясъка си. Посрещна ме с усмивка, протегна студената си ръка като кралица, за да я целуна. Тази нейна усмивка! Повдигна едната си оскубана и боядисана вежда и стисна устни, сякаш да не избухне в подигравателен смях, който винаги се спотайваше в очите й.

— Как ти се струвам? Изглеждам ли бледа и интересна? — попита. — Кажи ми, че изглеждам.

Стоях смутен на тревата пред нея. С крайчеца на окото си зърнах майка й, която се мотаеше сред цветните лехи от едната страна на къщата и се преструваше, че все още не е забелязала моето пристигане. Почудих се дали Големия Бобър не си е вкъщи; вече ми беше писал, оплакваше се, че имало недостиг на хартия и че най-добрите му словослагатели били мобилизирани.

— Изглеждаш много елегантен — каза Вивиън, като вдигна ръка, за да засенчи очи, и ме изгледа от главата до краката. — Същински войник.

— Така каза и Бой Банистър.

— Сериозно? Аз пък си мислех, че предпочита грубияни. — Избута списанията, за да ми направи място на тревата до шезлонга. — Седни и ми разкажи клюките. Предполагам, че всички се държат ужасно хладнокръвно въпреки бомбите. Дори Дворецът не бил в безопасност. Не е ли трогателно, че и кралицата застана на страната на онези храбри хора от Ист Енд? Чувствам се като манкьор, дето се крие тук; няма да се учудя, ако някоя сутрин на Хай Стрийт една от онези оксфордски лелки ме пресрещне, за да ми бодне жълто перо. Или беше бяло, нали последния път ги раздаваха демонстративно на ония, дето отказват да служат в армията по морални съображения? Може би трябва да си окача на врата плакат с надпис за моето положение. Нещо като: „Забременявайте за Британия!“.

Загледах се апатично в тъща си, която пълзеше между лехите с гергини, събираше малки охлювчета и ги пускаше в кофа със солен разтвор.

— Във влака срещнах Куеръл — казах. — Виждала ли си се с него?

— Да съм се виждала ли? — Тя се изсмя. — Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Чудя се. Той знаеше за… знаеше, че си…

— О, сигурно Ник му е казал.

Колко самоуверена беше! Госпожа Бобър остави кофата, изправи гръб, хвана се за кръста с една ръка, огледа се наоколо с демонстративна разсеяност и продължи да се прави, че не ме забелязва.

— Ник ли? — попитах. — Защо Ник ще казва точно на него?

— Ами защото върви и разправя на когото срещне. Не знам защо, но смята, че това е нещо много смешно. Ще ми се и аз да мога да го видя откъм смешната му страна.

— Но защо ще казва на Куеръл? Мислех, че не могат да се понасят.

— Грешиш, те са като дупе и гащи, неразделни. — Тя се извъртя в шезлонга и ме погледна. — Какво искаше да кажеш с това дали съм се виждала с Куеръл? — Нищо не отговорих, а тя ме фиксира с празен и строг поглед. — Не искаш това дете, нали? — отсече.

— Защо говориш така?

— Истина е, признай си.

Свих рамене.

— Моментът едва ли е подходящ — казах, — с тази война, а и по-лошото вероятно ще дойде след нея.

Тя ме изгледа с усмивка.

— Какво безсърдечно животно си ти, Виктор — каза, но сякаш още не вярваше.

Извърнах поглед.

— Съжалявам — промълвих.

Тя въздъхна и взе да пощипва одеялото в скута с кървавочервените си нокти.

— Аз също — каза. В далечината камбаната на Крайст Чърч призоваваше за вечерна молитва. — Ще бъде момиче.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. — Отново въздъхна, толкова тихо, че прозвуча като подсмиване. — Горкото създание.

Големия Бобър, наконтен с панталон за голф и нещо като ловджийски жакет — какъв абсурден човек! — излезе от оранжерията, очевидно възнамеряваше да каже нещо на жена си, която беше отново на колене и ровеше земята с лопатка, а големият й задник беше обърнат към ливадата; като ме видя заедно с Вивиън, той бързо отстъпи назад и като сянка се скри зад стъклата и зеленината.

— Бил ли си в апартамента? — попита Вивиън. — Не е вдигнат във въздуха или нещо от тоя род?

— Не. Искам да кажа, не е бомбардиран. Разбира се, че съм бил там.

— Защото от думите на Ник останах с впечатление, че сега прекарваш почти цялото си време на Поланд Стрийт. Предполагам, че там се вихрят луди купони. Ник казва, че си тършувал в докторския кабинет за гумени ченета, за да има какво да захапеш, докато траят бомбардировките. — Умълча се за миг. — Да знаеш, едва издържам тук — каза го през зъби. — Чувствам се като някоя жена от Библията, заточена в бащиния си дом, за да изкупи вината си, задето се е омърсила. Искам си живота. Това тук не е моят живот.

Г-жа Бобър отново се изправи да облекчи болките в гърба си и тъй като вече не идеше да се прави, че ме няма, сепна се пресилено, погледна ме и благоволи да ми махне с лопатката.

— Как мислиш — побързах да я попитам, — не може ли да го махнеш?

Вивиън ме изгледа с каменно студен поглед.

— Да махнеш нея — озъби ми се тя. — Или него, ако по някаква случайност женската ми интуиция ме лъже. Но не и то, не казвай то.

— Казвам го, защото — продължих да настоявам аз — нещо, което няма минало, още не е живо, нали така? Животът е спомен; животът е миналото.

— Божичко — произнесе тя строго, а в очите й блестяха сълзи, — такова съвършено изложение на твоята философия! Докато за останалите човешки същества, скъпи мой, животът е настоящето, настоящето и бъдещето. Не знаеш ли?

След като се изправи с мъка, госпожа Б. пое към нас с издута от вятъра пола. Вивиън продължи да ме гледа изпитателно — с открит поглед и пълни със сълзи очи.

— Току-що проумях нещо — каза. — Дошъл си тук да искаш развод, нали? — Изсмя се звънко. — Така е, чета го в очите ти.

— Виктор! — извика госпожа Бобър. — Каква приятна изненада!

 

 

Останах за вечеря. Разговорът се въртеше изцяло около годежа на Ник. Двамата възрастни Бобри тържествуваха тихо: Силвия Лайдън, бъдеща наследница, беше добра стока, макар и малко застояла. Джулиан, който беше вече на годинка, се разплака жално, когато го взех в скута си. Всички се смутиха и се опитаха да замажат положението със смях и бебешко гукане. Но нищо не можеше да го успокои, затова накрая го връчих на майка му. Подхвърлих, че много прилича на Ник, макар че изобщо не приличаше, но сметнах, че така ще умилостивя Бобрите, при което Вивиън, не знам защо, ме изгледа сърдито. Големия Бобър заприказва с огорчение за провала на французите; приемаше го като лична обида, сякаш Първа армия на генерал Бланшар беше изклинчила от основното си задължение, което несъмнено беше да служи за буфер между настъпващите германски сили и покрайнините на Северен Оксфорд. Подметнах, че, доколкото знам, Хитлер е променил намерението си и няма да прави опити, тоест няма да предприема настъпление. Големия Бобър избухна.

— Опити ли? — възмути се. — Какви опити? Югоизточното ни крайбрежие се отбранява от пенсионирани застрахователни агенти, въоръжени с дървени пушки. Германците могат да го превземат с гумени лодки по обяд, а за вечеря да са вече в Лондон.

Беше силно превъзбуден; седеше начело на масата и беснееше, като конвулсивно свиваше топчета хляб с дългите си мургави пръсти; търсех начин да подхвана разговор за моята книга за Боромини, но много скоро се отказах. Госпожа Б. се опита да го успокои, като сложи ръка върху неговата, но той я отблъсна припряно.

— С Европа е свършено — продължи той, изгледа ни гневно и кимна мрачно. — Свършено!

Детето се беше притиснало собственически в гръдта на майка си, смучеше си палеца и ме гледаше упорито с немигаща омраза. Улових се как вътрешно надавам вълчи вой — О, Господи, освободи ме, освободи ме! — след което се огледах гузно, не бях сигурен дали нещо от безмълвния ми вой не се бе чуло и навън. На тръгване Вивиън застана с мен на предните стъпала, докато Големия Бобър се тюхкаше за въведените ограничения на бензина, но все пак извади колата, за да ме закара до гарата.

— Няма да го направя, така да знаеш — каза ми тя.

Стоеше усмихнато и само един нерв присви неспокойно клепача й.

— Няма да направиш какво?

(Освободи ме!)

— Няма да ти дам развод. — Докосна ръката ми. — Скъпи мой, боя се, че няма да се отървеш от мен.

 

 

Колко хубаво! — Госпожица Вандельор ми направи коледен подарък (за Xmas, както го беше изписала). Бутилка вино. Едва изчаках да си тръгне, за да го разопаковам. Българско червено. Понякога я подозирам в особено чувство за хумор. Или съм просто неблагодарен? Може би жестът й е съвсем искрен. Дали да не й кажа какво знам от моя търговец на вино — че южноафриканците продавали виното си в наливен вид на българите, които го бутилирали, използвайки собствените си политически по-приемливи марки, след което го препродавали на всички онези нищо неподозиращи лявомислещи либерали на Запада? Но разбира се, че няма да го направя. Защо съм толкова заядлив, дори не би трябвало да си го помислям.

БЯХМЕ ВЕЛИКОЛЕПЕН ЕКИП, Дани Пъркинс, Албърт Клег и аз. Албърт беше чиракувал в букмейкърското бюро „Лобс“; беше един от онези самородни таланти, които работническата класа е раждала в изобилие преди появата на задължителното образование и ограмотяване. Беше дребен човек, по-нисък дори и от Дани и далеч по-слаб. Когато тримата вървяхме заедно, да речем, по някой перон в индийска нишка, сигурно сме изглеждали като илюстрация от учебник по естествена история, която показва еволюцията на човека от примитивен, но не и несимпатичен пигмей, през як селянин, до угоднически изправения, женен и ипотекиран homo sapiens на нашето време. Албърт много си обичаше занаята, въпреки че той често го тормозеше и вбесяваше. Беше маниакален перфекционист. Когато работеше, изпадаше в две състояния: дълбоко, почти аутистично вглъбяване или безсилен гняв. За него нищо никога не беше добре, нито дори достатъчно добре; инструментите, с които трябваше да работи, бяха винаги скапани, конците бяха или твърде груби, или прекалено фини, иглите — тъпи, шилата — направени от некачествена стомана. А и никога не се случваше да разполага с достатъчно време, за да си свърши работата така, че да остане доволен.

Двамата с Дани непрекъснато се караха, съскаха си шепнешком един на друг и ако не бях аз, сигурно щяха да се хванат гуша за гуша. Не моят военен чин ги спираше, така си мисля, а онази сдържаност, онова вежливо нежелание да си показват рогата в присъствието на своя началник, което винаги е представлявало една от привлекателните черти на хората от тяхната черга. Дани стоеше на вратата на купето, като нервно пристъпваше от крак на крак и си подсвиркваше по неговия си начин — беззвучно и напрегнато, докато Албърт, настанил се на поклащащата се седалка срещу мен, като някакъв сприхав елф, облечен в дрехи със защитен цвят и с куриерския чувал от полското правителство в изгнание в скута си, разпаряше шевовете, които току-що беше успял да направи с голяма мъка, готов да започне цялата работа отначало. Междувременно в съседното купе куриерът Ярослав, изпаднал почти в кома от изпитата водка и от най-добрия балтийски хайвер, с които Дани го беше тъпкал цяла вечер, се въртеше неспокойно в своя кушет, сънуваше дуели и кавалерийски атаки или каквото там сънува дребното полско дворянство.

Винаги се запасявахме със силни питиета и изобилие от храни. Една млада жена, казваше се Кърсти, също пътуваше с нас — фино дребно момиче с буйна червена коса, порцеланова кожа и съвършено коригиран единбургски акцент. Не си спомням откъде я бяхме изнамерили. Бой й викаше Венера Мухоловката. По своя си начин и тя като Албърт беше отдадена на професията си. Цъфваше в коридора след тежка нощ, през която беше забавлявала сто и двайсет килограмов естонски куриер, а изглеждаше така, сякаш идва от приятно прекаран час на сладки клюки с приятелка в чайна на Принс Стрийт. Когато се случваше никой да не иска услугите й, седеше с мен, отпиваше от плоското ми шише уиски („Какво ли ще каже тате, ако разбере, че съм пила ирландско!“) и ми разказваше как възнамерява да си отвори магазин за галантерийни стоки, когато войната свърши, стига дотогава да събере пари за разрешително. Тя беше неофициален придатък към нашия екип — иначе това би скандализирало Били Мичет, — затова аз й плащах, при това доста щедро, от това, което отчитах като оперативни разходи. Трябваше обаче да я крия и от Албърт, защото и той си падаше доста пуритан. Не знам какво си мислеше, че става през онези нощи, когато нямаше кандидати за Кърсти и тогава двамата с Дани се затваряха в съседното купе и никакви не се появяваха, преди да се зазори над Южните възвишения.

Не липсваха и ситуации на косъм. Веднъж турчинът, който беше прекарал само няколко минути с Кърсти, се появи ненадейно в коридора на влака по долни гащи точно когато Албърт беше подхванал неговия чувал с дърводелското си шило и ножче за бръснене. За щастие, си имаше проблеми с простатата и докато изпразваше мехура си, сигурно издут като футболна топка, още преди да се върне с вид, еднакво измъчен и подозрителен, Албърт беше смогнал да пришие няколкото разшити бода, а пък аз успях да убедя Абдул, че, разбира се, онзи мъж там не бърника в чувала му, а точно обратното — гледа да го опази непокътнат. В някои случаи обаче ни се налагаше да стигаме до крайни мерки. Тогава открих, че имам способност да сплашвам хората. След някои действителни, макар и неголеми поражения от наша страна, установих, че в моя сдържан тон има нещо, което кара хората да размислят, нещо, което го прави убедителен и безотказно ефективен. Изнудването, особено свързаното със секс, вършеше много по-добра работа в онези пуритански времена, отколкото би вършило днес. А ставаше и още по-ефективно, когато Дани, а не Кърсти беше стръвта. Спомням си един нещастен португалец, мъж на средна възраст, с аристократично потекло, казваше се Фонсека, който страшно я оплеска. Зачетох се надълго и нашироко в неговите бумаги, защото познанията ми по този език бяха недостатъчни, когато усетих някаква промяна в атмосферата в купето, а щом Албърт се изкашля, вдигнах глава и видях сеньор Фонсека по халат от най-прекрасна синя коприна, синя като небето в книгата Часослов^[45] — стоеше в коридора и ме наблюдаваше. Казах му да влезе. Поканих го да седне. Той отказа. Държеше се любезно, но иначе бледото му лице беше посивяло от гняв. Дани, който малко преди това беше прекарал изнурителни два часа с него, още спеше в купето си. Изпратих Албърт да го повика. Той пристигна, като още се прозяваше и протягаше разголения си корем. Казах на Албърт да изпуши една цигара в коридора, помълчах известно време, загледан в бомбето на обувката си. Открих, че такива паузи винаги объркват и изнервят дори и най-гневните ни… щях да кажа жертви, но май това е единствената подходяща дума. С високомерен тон Фонсека поиска обяснение, но аз го прекъснах. Изредих му законите против прояви на хомосексуализъм. Напомних му, че има съпруга и деца. — Две, нали така? — Знаехме всичко за него. Дани се прозя. — Няма ли да е по-добре — казах, — ако това, което се случи тази вечер, всичко, което се случи тази вечер, бъде забравено? Аз, разбира се, ви гарантирам пълна дискретност. Имате офицерската ми дума.

Навън в тъмното плющеше черен дъжд и шибаше яростно осветените стъкла на препускащия влак. Представях си поля, сгушени ферми, големи дървета, натежали от мрак и олюлявани от въздишките на вятъра; и си помислих как този миг — нощ, буря, осветен, захвърлен нанякъде малък свят, в който бяхме затворени — няма да ме споходи никога вече и ме прониза странна тъга. Въображението няма усещане за неуместност. Фонсека беше втренчил поглед в мен. Изведнъж ми хрумна, че страшно прилича на Шекспир от портрета на Друшаут, с това куполообразно чело, хлътнали страни и наблюдателни хитри очи. Сгънах документите на коляно и ги пъхнах обратно в куриерския чувал.

— Редник Клег ще зашие мястото — казах му. — Той е голям специалист; нищо няма да си личи.

Фонсека ме изгледа странно, беше бесен.

— Не — повтори, — няма да си личи. — Обърна се към Дани. — Може ли да поговорим?

Дани сви рамене някак свенливо и двамата излязоха в коридора; Фонсека ме изгледа още веднъж през рамо и плъзна врата зад тях. След малко Албърт Клег се върна.

— Сър, какво му става на португалеца? — попита. — Стои заедно с Пъркинс до тоалетната. Стори ми се, че плаче. — Изсумтя, сякаш го напуши смях. — Видяхте ли с какво беше облечен, онова синьото нещо? Приличаше на хладнокръвен сутеньор. — Направи гримаса: — Сър, простете езика ми.

След още три часа пристигнахме в Единбург с мръсно сърдито небе над нас. Изпратих Клег да събуди Фонсека. След миг се върна целият позеленял, каза ми по-добре да отида и сам да видя. Португалецът лежеше на пода в купето си, заклещен в тясното пространство до оправеното си легло, една голяма част от приличащото му на Барда теме беше отнесено, а великолепният му син халат беше опръскан с кръв и парченца мозък. Пистолетът се беше изплъзнал от ръката му; загледах се в дългите му тънки пръсти. По-късно, когато нашите хора махнаха тялото, изчистиха след него и вече пътувахме към Лондон, попитах Дани какво му беше казал Фонсека в коридора; той направи кисела физиономия, погледна навън към прогизналия пейзаж, през който пълзеше нашият натоварен с войници влак:

— Каза ми, че ме обича, такива неща — измънка. — Помоли ме да не го забравям. Сантиментален тип.

Изгледах го внимателно.

— Пъркинс, ти знаеше ли какво се кани да извърши?

— Не, сър, съвсем не — отвърна ми той шокиран. — Както и да е, сега не можем и за това да мислим, нали? Война е в края на краищата.

Такива бистри, чисти, лъскави кафяви очи, бялото им синееше, такива дълги черни клепки. Пак изплува в ума ми, когато в онзи миг по фланелка го бях видял на колене до тялото на Фонсека нежно да повдига двете ръце на клетия човек и да ги поставя върху опръсканите му с кръв гърди.

 

 

Предавах на Олег всичко от дипломатическата поща, което смятах, че може да представлява интерес за Москва — не беше лесно да се прецени дали една или друга подбрана хапка ще задоволи другарите, или ще предизвика сърдито мълчание. Не искам да се хваля, но мисля, че услугата, която им направих от този източник, не беше никак малка. Давах им редовно осъвременявани преценки, малко или повече надеждни, за разположението и степента на готовност на различните вражески сили, строени по границата на Русия от Естония до Черно море. Давах им имена, а често и местонахождението на чуждестранни агенти, които действаха в Русия, както и списъци с антисъветски активисти в Унгария, Литва, Украинска Полша — и нямах никакви илюзии относно евентуалната съдба на тези нещастници. Освен това се грижех московските депеши да останат непокътнати, като разпространявах измислената история, че в съветските дипломатически чували са поставени мини, за да избухнат в лицето на всеки, който се опитва да ги отвори; много проста уловка, но удивително ефективна. Московските чували бомби се превърнаха в един от митовете в отдела и мигом тръгнаха слухове за любопитни куриери, които се оказали затрупани под лавини разкъсани документи, останали без ръце и глави.

Но онова, от което Москва се интересуваше най-вече, беше потокът сигнални прихващания, идващи от Блечли Парк. От поста, който заемах в отдела, имах достъп до голяма част от тези материали, но се получаваха и явни празнини, където някои от по-съществените сведения потъваха блокирани. По настояване на Олег потърсих начин да се включа в екипа на Блечли като анализатор на шифри, посочвайки моите лингвистични умения, математическата ми дарба, обучението ми като тълкувател на кодирания език на изобразителното изкуство, както и феноменалната ми памет. Признавам, че си представях как се превръщам в един от големите експерти на Блечли. Тормозех Ник да каже две добри думи за мен пред мистериозните си приятели, които твърдеше, че има по върховете, но резултат нямаше. Започнах да се чудя дали това не е знак за тревога: онази следа срещу мен още от следването ми в Кеймбридж, онази малка червена петолъчна звезда, която хората на Били Мичет бяха забелязали в небесната твърд на моето досие, дали продължаваше да блещука в него въпреки обещанията на Ник да бъде заличена?

Отидох при Куеръл и го попитах дали може да ме препоръча за прехвърляне. Той се облегна назад в стола си, вдигна дългото си тясно ходило върху края на бюрото и ме изгледа мълчаливо. Под мълчанията на Куеръл винаги се криеше сподавен смях.

— Знаеш, че не взимат кой да е — каза той. — Ония там са най-добрите, първокласни мозъци. Освен това се претрепват от работа, смени по осемнайсет часа, седем дни в седмицата, това не е за теб, нали така? — Тъкмо си тръгвах, когато той се провикна след мен: — Защо не говориш с твоето приятелче Сайкс? Той е важен фактор там.

Когато се обадих по телефона на Алистър, думите му прозвучаха мъгляво и същевременно истерично. Никак не ми се зарадва.

— О, стига, Психо — казах му. — Не ми казвай, че не можеш да се откъснеш от твоите кръстословици и главоблъсканици за един час. Ще те почерпя бира.

Чувах дишането му и си представих как отчаяно се взира в слушалката като заек в капан и прокарва късите си дебели пръсти през щръкналата си коса.

— Вик, нямаш представа какво е тук. Направо лудница, казвам ти.

Отидох с една от колите на отдела. Беше в началото на пролетта, но пътищата бяха все още коварно покрити с лед. Допълзях до Блечли по здрач в леденостудена мъгла. На двамата стражи на пост пред входа им трябваше доста време, преди да ме пуснат. Бяха момчета, още с младежки пъпки по лицата, с обръснати вратове, изглеждаха някак огорчени, големите им кепета едва се крепяха на тесните им глави с хлътнали слепоочия; преглеждаха документите ми с навъсен вид и току се почесваха по наболия по брадичките си мъх; приличаха на ученици, които се притесняват за домашното си. Зад тях бараките бяха наклякали в мъглата и тук-таме се виждаше по някой мъждукащ с жълтеникава светлина прозорец. С Алистър се видяхме в стола за храна — дълго помещение с нисък таван, в което миришеше на сварен чай и мазнина от пържени картофи. Няколко самотни души се мяркаха край масите, прегърбени над чаши чай и препълнени пепелници.

— Ама вие тук наистина тънете в лукс — подхвърлих.

Алистър имаше доста нещастен вид. Отслабнал, с хлътнали страни, кожата му — като покрита с патина от сива влага. Когато запали лулата си, клечката кибрит потрепери в ръката му.

— Условията са доста примитивни, така е — отвърна раздразнено, сякаш беше директор на училище, което съм опозорил. — Обещават ни подобрения, но нали знаеш как е. Самият Чърчил се появи тук да говори, да ни повдигне духа — вършели сме жизненоважна работа, като слушаме мислите на врага, и тям подобни. Отблизо прилича на малко грозно човече. Нямаше никаква представа с какво всъщност се занимаваме. Опитах се да обясня, макар и отчасти, но видях, че му влиза през едното ухо и излиза през другото. — Огледа се и въздъхна. — Странно — продължи, — най-лошото е шумът, тези ръждясали машини, които тракат и пращят двайсет и четири часа в денонощието.

— Една част от вашите материали минава през мен — казах му, — но не всичко.

Хвърли ми страховит поглед.

— Слушай — подметнах, — дай да отидем в кръчма, това място е ужасно.

Но и в кръчмата не беше по-добре, въпреки че гореше камина. Алистър пи само бира, току топваше всмукателните си органи в пяната и пълнеше бузите си с воднистата топла отвара, а адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. Поиска да знае как върви войната. — Нямам предвид пропагандата по вестниците, а какво се случва в действителност. До нас тук нищичко не стига. Каква ирония, нали?

— Войната ще продължи дълго — рекох му. — Казват, години, може би десетина.

— Божичко! — Хвана се за главата и мрачно се загледа в отрязъка от плота на бара между лактите си — издраскан и с кръгли следи от чаши. — Няма да издържа. — Вдигна глава и се огледа боязливо. — Виктор — прошепна, — според теб те кога ще дойдат?

— Те?

— Знаеш за какво говоря. — Усмихна се тревожно. — Как смяташ, готови ли са? Нали си бил там. Ако се пречупят…

— Няма да се пречупят — отсякох и го стиснах над лакътя. — Не и докато имат нас да им помагаме: Бой, аз… ти.

Пак топна муцуната си в бирата и отпи дълга глътка.

— Не знам — каза, — искам да кажа, за себе си.

Останахме цял час. Той отказа да говори за работата си, независимо от халбите, с които го наливах. Попита ме за Феликс Хартман.

— Отиде си — казах му. — Обратно в базата.

— По негово желание ли?

— Не, беше отзован.

И двамата потънахме в неловко мълчание.

Алистър трябваше да застъпи на смяна в девет. Когато се смъкна от високото столче, едва се крепеше на краката си. В колата се свлече до мен, кръстоса плътно късите си ръце пред гърдите, въздишаше и току се оригваше глухо. Пред входа нарядът се беше сменил; новите дежурни изглеждаха по-млади и от предишните двама; вторачиха се в нас, но щом зърнаха Алистър, махнаха ни да продължаваме.

— Не е редно да правят така — обади се Алистър дрезгаво. — На сутринта трябва да ги докладвам. — И се изсмя. — Можеше да сме двойка шпиони!

Предложих му да го закарам до квартирата — беше станало още по-студено, а и затъмнението беше в сила, — но той настоя да паркираме преди това, за да ми покаже нещо. Спряхме пред една от по-големите бараки. Като доближихме вратата, чух или по-скоро усетих през подметките си приглушен тътен. Вътре машините за разшифроване, в бронзов цвят, всяка колкото гардероб, тропаха и дрънчаха с комична сериозност като някакви големи тъпи и жалки животни, строени на манежа да изпълняват налудничавите си еднообразни циркови номера. Алистър отвори една от тях, за да ми покаже редиците качени на лостове колелца, които се въртяха и потропваха.

— Приличат на грозни просяци, нали? — извика щастливо Алистър.

Отново излязохме навън в щипещия леден въздух. Алистър се подхлъзна и за малко да падне, но аз го задържах. Останахме така, неловко вкопчени един в друг. Той миришеше на бира, непрани дрехи и тютюн за лула.

— Знаеш ли, Психо — казах му трескаво, — иска ми се да си намеря място тук.

Алистър пак се подсмихна, освободи се от мен и се отдалечи с леко залитане.

— Защо не си пуснеш молба за преместване? — каза през рамо и отново се изсмя. Не разбрах на какво.

Настигнах го и продължихме заедно слепешком през пълния мрак и застиналата мъгла.

— Когато всичко това свърши — каза той тържествено, — ще отида в Америка и там ще стана известен. Ето на̀, стигнахме, това е моята бърлога.

Влезе в къщичката си и светна лампата — бъркотия и мръсотия, това успях да видя. Но веднага си спомни за задължителното затъмнение и угаси лампата. Изведнъж се отегчих от него, от неговата умора и лош дъх, от неясното му терзание. Продължихме да стърчим там — аз върху покритата със сгур пътека, той — в по-дълбоката тъмнина на прага.

— Алистър — казах му, — трябва да ми помогнеш. Трябва да се включиш.

— Не.

Прозвуча като непослушно дете.

— Тогава мен ме вкарай, няма да те замесвам. Просто ме вкарай.

Умълча се и това продължи толкова дълго, че се почудих дали не е заспал прав. После въздъхна тежко и въпреки мрака видях как поклаща глава.

— Не мога — отсече. — Не е… просто не е…

Пак въздишка, последвана от силно подсмърчане; да не би да плаче? Наблизо, по една от съседните пътеки мина човек, тананикаше си мелодия от увертюрата на „Танхойзер“. Заслушах се, докато скрипящите му стъпки заглъхнаха. Тръгнах да си вървя. Докато крачех по пътеката, той извика подире ми в тъмното:

— Виктор, кажи им, че съжалявам.

 

 

Все пак някой ми помогна. Най-ненадейно потокът материали от Блечли, който минаваше през мен, се превърна в пълноводна река, сякаш някой при самия източник беше отворил шлюзовете. Години по-късно, когато един ден съвсем случайно срещнах Алистър на Странд и го попитах дали, след като се бяхме срещнали онази вечер, не беше променил решението си, той отрече. Тогава вече живееше в Америка.

— Сега известен ли си? — попитах го и той кимна сериозно, каза, че май да, но в неговите си специализирани кръгове.

Умълчахме се, загледани в трафика, след което той се примъкна по-близо до мен, някак превъзбуден.

— Не си им казвал за Блечли, нали? — попита. — Имам предвид за машините и всичко останало, нали?

— Боже господи, Психо — отвърнах му, — за какъв ме смяташ! Освен това ти отказа да сътрудничиш, не си ли спомняш?

В крайна сметка именно изтичането на информация от Блечли доведе до моя най-голям триумф, тоест до ролята, която изиграх в голямата танкова битка при Курската дъга през лятото на 1943-та. Няма да ви отегчавам с подробности, госпожице В.; вероятно тези едновремешни битки ви изглеждат толкова далечни, колкото и Пуническите войни. Достатъчно е да кажа, че ставаше дума за нов модел германски танк, с подробностите за който се сдобих чрез Блечли и ги предадох на Олег. Казаха ми и аз няма да го отричам от скромност, че до голяма степен благодарение на моята намеса руските сили са взели надмощие в това толкова важно сражение. За този и други приноси към съветските военни усилия — има и тайни, които съм решил да не издавам — бях удостоен с ордена „Червено знаме“, едно от най-високите съветски отличия. Отначало, разбира се, не повярвах, но когато една вечер на късното лято на масата до прозореца в нашето кафене на Майл Енд Роуд, облени от танцуващите лъчи на бакъреното слънце, Олег извади една нищо и никаква дървена кутийка, огледа се бдително и я отвори, за да ми покаже някак недействителния на външен вид медал — прекалено лъскав и съвсем нов, сякаш фалшива монета, изложена в музея на полицията като доказателство за осуетения опит на прехвален фалшификатор, — с изненада установих, че се разчувствах. Лежеше върху подплата от червено кадифе, взех го за малко и въпреки че имах съвсем бегла представа къде се намира Курск, за миг сякаш видях сцената като от онези стари изподраскани ленти, с които ни заливаше шумната пропаганда на Мосфилм: съветските танкове се носят през бойното поле и от всеки люк се подава по един герой с каска на главата; всичко това на фона на литнали пушеци и едно огромно прозрачно знаме, което се вее на преден план, а невидим хор от могъщи басове реве с все сила химна на победата. После Олег затвори кутийката с благоговение и я пъхна във вътрешния джоб на лъскавия си син костюм; беше немислимо медалът да остане у мен.

— Може би — обади се Олег тихо с хъхрещ, изпълнен с копнеж глас, — може би един ден в Москва… — Каква надежда, Олег, каква надежда.

 

 

На 10 май 1941 (това беше време на Великите дати) отидох в Оксфорд да видя Вивиън. Току-що беше родила нашето второ дете. Времето беше топло, седяхме в огряната от слънце оранжерия, бебето в плетено кошче като Мойсей на сянка под една палма в саксия, а Джулиан лежеше на одеялце в краката ни и си играеше с детски кубчета.

— Колко мило — каза Вивиън с ведър глас и се огледа наоколо. — Човек ще реши, че сме семейство.

Слугинчето донесе чай, а госпожа Бобър нервно влизаше и излизаше, държеше ни под око, сякаш се боеше, че семейната идилия може да прерасне в грозен скандал, дори насилие. Почудих се какво ли обяснение дава Вивиън на родителите си, когато стане дума за нашия брак. Може би никакво; тя никога за нищо не даваше обяснения. Големия Бобър също цъфна за малко, неуловим както винаги, застана с бисквита, която дъвчеше разсеяно, после заяви, че двамата с него трябва да проведем сериозен разговор („Разбирай за работата“ — побърза да добави и нетърпеливо забели очи), но не днес, тъй като трябвало да отскочи до Лондон. Съвсем злонамерено му предложих да го закарам и доста се позабавлявах, докато го гледах как се гърчи като червей и смутено се извинява; перспективата двамата да прекараме два часа в пътуване беше толкова приятна за него, колкото и за мен.

— Колко много ви завиждам — каза Вивиън, — големи храбри мъже, готови да се хвърлят в самото сърце на ада. Нямам нищо против няколко сгради да се сринат до земята, сигурно е страшно вълнуващо. Някой изобщо чува ли виковете на умиращите, или обикновено са заглушени от воя на пожарникарските сирени?

— Говори се, че на бомбардировките им се вижда краят — казах. — Хитлер се готви да нападне Русия.

— Така ли? — учуди се Големия Бобър и изтупа бисквитените трохи от жилетката си. — Какво облекчение.

— Не и за руснаците — подметнах.

Той ме изгледа сърдито. Вивиън се разсмя.

— Татко, ти не знаеше ли? Виктор е таен почитател на Сталин.

Той се усмихна, показвайки всичките си зъби, после се оживи и енергично потри длани.

— Е, трябва да тръгвам — каза. — Вивиън, почивай си. Виктор, с теб може би ще се срещнем в Лондон — подсмихна се любезно, — докато се придвижваме слепешката през затъмнения град. — Постави ръка върху главата на Джулиан — детето се беше умълчало и не му обърна внимание, наведе се да надникне в кошчето на бебето, върхът на дългия му нос потрепери. — Скъпото ми момиченце — прошепна. — Красавица, истинска красавица.

После помаха комично с мургавата си ръка, изгледа ни един по един с блесналите си усмихнати очи и тръгна да излиза, мина на пръсти покрай заспалото бебе с вдигнат пред устните си показалец като в някаква пресилена пантомима. В ранните часове на следващата сутрин вървял в странична уличка недалеч от Чаринг Крос Роуд, с каква цел никой не знае, нито пита, когато бил ударен в челото от огромен, литнал над покривите шрапнел, откъснал се от бомба, гръмнала на Шафтсбъри Авеню, и умрял на тротоара, където тялото му било открито от млада проститутка, връщаща се към къщи след нощен труд в някакво заведение на Грийк Стрийт. Представям си как бедният Макс се е разхождал безгрижно, подсвирквал си е някаква мелодия с ръце в джобовете и килната на тила шапка, един застаряващ flâneur^[46], чиято собствена Belle Époque е била прекратена съвсем ненадейно от летящо парче materiel на Луфтвафе. Чудя се кога точно е умрял; интересувам се, защото в същите ранни часове и аз изживях нещо дълбоко и разтърсващо.

Нападението тази нощ беше най-голямата въздушна атака в цялата война. Като потеглих от Оксфорд, първо ме спряха пред полицейска бариера на Хампстед Хийт. Излязох от колата, застанах, целият облян в лунна светлина, земята трепереше под краката ми, огледах се, бях като омагьосан — половината град потънал в море от пламъци. Небето беше увиснало ниско, украсено с ажурна плетеница от залповете на противовъздушните оръдия, лъчите на прожекторите се огъваха и сновяха, от време на време улавяха някой бомбардировач — късо дебело нещо, смешно на външен вид, смалено от разстоянието до размера на детска играчка, сякаш го крепеше единствено плътната ледено бяла светлина на спипалия го лъч.

— Залезът на боговете, а, сър? — подхвърли зловещо развеселеният полицай до мен. — Ама добрият стар „Свети Павел“ си стои непокътнат.

Показах му пропуска си от министерството, той се вторачи в него дружелюбно и скептично с помощта на джобното си фенерче. Най-накрая ме пусна да мина.

— Наистина ли възнамерявате да отидете там, сър? — попита.

Би трябвало да си мисля за Йеронимус Бош, за Грюневалд и Алтдорфер от Регенсбург, за всички големи художници на апокалипсиса, но всъщност не си спомням нищо конкретно да е минавало през ума ми, освен това откъде е най-краткият път към Поланд Стрийт. Когато стигнах там след много перипетии и паркирах колата, страшната сила на грохота се стовари отгоре ми и ушните ми тъпанчета запулсираха болезнено. От тротоара вдигнах поглед към Блумсбъри и видях накъсана редица бомби, които се премятаха лениво като по вертикален улей в светлината на един прожекторен лъч. Блейк щеше да се прехласне по гледката. Докато влизах в къщата, ми хрумна, че никога преди това не бях виждал нищо по-причудливо от този ключ, който влиза в ключалката. Сиво-синкавото небе хвърляше нежни розови отблясъци върху опакото на дланта ми. Вътре цялата къща се тресеше — лекичко и непрестанно, като зъзнещо куче, извадено от ледена река. В гостната на първия етаж светеше лампа, но нямаше никой. Столовете и канапето се спотайваха, сърдито смълчани, и със страничните си облегалки изглеждаха като приклекнали на старт, готови всеки момент да хукнат, за да се скрият на безопасно място. Тези бомбардировки можеха да бъдат изключително досадни, тъй като един от постоянните проблеми беше да измислиш как да убиеш времето. Да четеш, беше трудно, а ако бомбардировката се случеше наблизо, беше невъзможно да пуснеш грамофона и да слушаш музика не само поради невероятния грохот, а и защото игличката непрекъснато подскачаше и излизаше от браздите на плочата. Понякога сядах да разглеждам албум с репродукции на Пусен; класическата застиналост на композициите му ми действаше успокоително, но си давах сметка колко банално, да не кажа абсурдно, ще изглежда, ако умра с такава книга в ръце (Бой обичаше да ни разсмива с един доктор, когото познавал навремето и който починал от сърдечен удар — намерили го седнал в креслото си, а в скута му медицински учебник, отворен на главата за стенокардия). Да пиеш, разбира се, беше другата възможност, но бях открил, че махмурлукът на следващия ден след бомбардировките беше по-страшен от обичайното, вероятно защото и пиянският ти сън е пълен с крясъци, проблясъци и тресящи се пружини. Взех да обикалям гостната, не знаех какво да правя, когато Дани се появи от горния етаж по раирана басмена пижама, чехли и с раздърпания халат на Бой, останал без шнур на кръста. Очите му бяха подпухнали, косата — щръкнала. Изглеждаше бесен.

— Тъкмо бях заспал — каза, — когато тия гърмящи гадове ме събудиха. — Говореше, сякаш става дума за шумни съседи. Стоеше прав, почесваше се и ме гледаше вторачено. — Бяхте при женичката си, така ли?

— Роди ми се дъщеря — отговорих му.

— О, това е чудесно. — Огледа потъналата в сенки стая, разтегна залепналите си от съня устни и прокара сив проучвателен език по зъбите си. — В кабинета на венерическия доктор сигурно има хапчета за сън. Дали да не превзема шкафчето му с взлом?

Невероятна експлозия гръмна съвсем наблизо, подът се огъна и поддаде застрашително, а стъклата на прозорците изпукаха и задрънчаха.

— Чухте ли това? — каза Дани раздразнено и зацъка с език; само за миг, макар никога да не я бях виждал, си представих майка му.

— Дани, изобщо ли не те е страх? — попитах.

Той се замисли.

— Не — отговори. — Не мисля. Не и това, което се нарича истински страх. Но понякога ме изнервя, това е.

Изсмях се.

— Бой трябва да те пусне по радиото — казах — в предаванията за Германия. Ще изглеждаш като големия опонент на лорд Хи-хи. Защо не поседнем, вижда се, че и двамата няма да мигнем тази нощ.

Дани седна на канапето, аз — в креслото от другата страна на камината. В решетката й се виждаха изгорели хартии — букет черни като сажди рози; възхитих се на надиплените им, плисирани и пръстеновидни форми, на плътната им кадифена текстура. Бой често гореше важни документи тук. Нямаше доверие на никого.

— Бой тук ли е? — попитах.

Дани направи физиономия и погледна нагоре. Халатът му се беше разтворил и през шлица без копчета на пижамата му прозираше мъхест мрак.

— О, хич не искам да го знам — каза. — Пак пиян, просна се и заспа, хърка като прасе. Казвам му, господин Банистър, трябва да завещаете черния си дроб на науката.

Източно от нас се взривиха няколко бомби — бум, бум, бум. Дани се умисли.

— Като деца — започна той, — татко ни караше да броим колко секунди са минали от светкавицата до гърма, за да разберем на какво разстояние от нас е бурята. Сега ми се струва глупаво, нали. Но тогава му вярвахме.

— Винаги ли така го наричаш? — попитах.

Той ме изгледа, трябваше му време да се върне от онези далечни долини.

— Бой — казах. — Винаги ли го наричаш господин Банистър?

Не ми отговори, само пусна една от своите ехидни похотливи усмивки.

— Чаша чай? — попита.

— Не.

Тишината в стаята стоеше като застинал гьол сред вилнееща буря. Дани си затананика откъс от песен.

— Мисля си какво ли ще стане — обадих се аз, — ако сега падне бомба над къщата. Искам да кажа, дали някой ще почувства нещо в мига, преди всичко да се срути?

— Кара те да се замислиш, така е, сър.

— Да, Дани, кара те да се замислиш.

И отново пусна невинната си усмивка.

— Кажете, сър, за какво си мислите сега, настрана от това дали някоя бомба ще ни се стовари, или не?

Изведнъж сякаш бучка заседна в гърлото ми; чух собственото си шумно преглъщане.

— Мисля си — отвърнах, — че не ми се умира, преди да съм си поживял.

Поклати глава и подсвирна развеселено.

— О, това е ужасно. Не сте ли си поживели, сър?

— Има неща, които не съм опитал.

— Е, това важи за повечето от нас, сър, нали така? Защо не дойдете да седнете тук до мен.

— Не — отвърнах, — не важи за повечето. Подозирам, че не важи за Бой, нито за теб. Има ли място и за мен на дивана?

— Е, има много неща, които не съм опитвал — каза той. — Много неща.

Протегна ръка и потупа мястото до себе си. Изправих се, почувствах се невъзможно висок и се олюлях, като че бях на кокили. Не толкова седнах до него, колкото се строполих върху възглавниците като чувал с картофи. От него лъхаше на месо и гранясало; изведнъж си спомних онази воня, която през детството ми крадливите лисици оставяха след себе си и тя се усещаше сутрин в градината. Целунах го непохватно по устата (остра набола брада!), а той се изсмя, отдръпна се, изгледа ме, насмешливо ухилен и поклати глава.

— О, капитане — едва промълви.

Опитах се да взема ръката му, но това нямаше никакъв ефект. Докоснах го по рамото и леко се сепнах от твърдостта му, твърдостта и необичайната мускулна реакция; сякаш докоснах конски хълбок. Изчакваше — търпелив, присмехулен, любвеобилен.

— Не знам… тогава какво си правил? — попитах.

Той се изсмя отново, хвана ми китката и ме задърпа.

— Ами ела тук — подкани ме, — за да ти покажа.

И ми показа.

 

 

Не се притеснявайте, госпожице В., няма да ви давам нагледно описание на акта, на телата, които се блъскат в унисон, на стенанията и забиването на нокти, на виковете на наслада и облекчение, на познатите спазми в непозната обстановка и после на блаженото притихване — не, не, нищо подобно няма да има. Аз съм джентълмен от старата школа, доста скован в тези работи, дори срамежлив. Бомбите, не ще и дума, придадоха драматизъм на случая, но да ви кажа право, тези сценични ефекти бяха малко пресилени, малко вулгарни по вагнеровски, както ги беше възприел по-рано същата вечер и онзи абсурден полицай в Хампстед. Градът се тресеше, както и аз, всъщност и двамата, по силата на един щурм — неудържим, но от съвсем различно естество. Нямах усещането, че прекрачвам в чужда или непозната земя. Вярно, сексът с Дани Пъркинс беше преживяване, съвършено различно от студените, безчувствени и винаги леко разсеяни услуги на моята съпруга, но знаех много добре как да се оправя; о, да, давах си ясна сметка къде съм в тази конфигурация. Смятах, че е много вероятно да не преживея тази нощ, в която силата на страстите, които аз изпитвах, можеше да се сравни със силата на бомбите над града, но въпреки това гледах на тази перспектива съвсем безучастно; смъртта представляваше отегчен и леко неприятен компаньон, който седеше в другия край на стаята и с нетърпение очакваше двамата с Дани да свършим, за да ме вземе и да ме отведе до крайния изход. Не се срамувах от нещата, които правех, нито от които ми правеха, нямаше го онова ужасно чувство на провинение, което май очаквах. Нито пък мога да кажа, че изпитах истинско удоволствие този първи път. Всъщност бих казал, че по-скоро се чувствах като доброволец в грубиянски и неподозирано енергичен медицински експеримент. Надявам се, че Дани ще ми прости това сравнение, но боя се, че то е вярно. В следващите ни срещи той ме подложи на такива изтънчени и нежни изтезания, които ме докарваха до плач, и тогава бях готов да падна в краката му и да моля за още — усещах как езикът ми се удебелява в основата и някаква смесица от екстаз и паника започваше да ме души, само Дани можеше да предизвика това у мен, — но през този първи път, докато бомбите избухваха наоколо и хиляди умираха наблизо, аз лежах проснат като някакъв екземпляр за вивисекция.

След това — колко жалко наистина, че винаги трябва да има след това — Дани свари силен чай и седнахме в кухнята пред чашите си; той носеше моето сако, на което ръкавите бяха прекалено дълги за него, а аз се бях свил в сивия халат на Бой, засрамен и абсурдно доволен от себе си, докато навън вече се зазоряваше, а когато прозвуча сирената за отбой, над нас се спусна кънтяща тишина, сякаш огромен полилей се беше разбил с гръм на пода и бе станал на парченца.

— Това беше едно от най-страшните — обади се Дани — въздушни нападения. Едва ли е останало нещо здраво.

Бях шокиран. Няма да е преувеличено, ако кажа, че побеснях. Това бяха първите му думи, след като бяхме станали от канапето, и той ми разправя някакви ненужни баналности. Какво ме интересува, ако ще и цялото ни кралство да е изравнено със земята? Гледах го със сърдито любопитство и нарастващо оскърбление, напразно чаках да спомене нещо за паметната случка. Това е реакция, която след години щях често да наблюдавам у тези, на които им е за пръв път. Гледат те и си мислят: как е възможно да си седи там така безцеремонно и бездушно, така бързо да се върне в ежедневието, след като на мен ми се е случило това невероятно нещо? След като получавам голямо удоволствие от тях, защото са много красиви или женени и тръпнещи (забелязвам, че това, казано в сегашно време, е крайно неподходящо), опитвам се заради тях да се преструвам, че и на мен уж ми се е случило нещо голямо и преобразяващо, след което никой от нас вече няма да е същият. И то е така, защото за тях това е откровение, апокалипсис, гръм от ясно небе, който те поваля в калта на пътя; за мен обаче то е само едно… ами, няма да кажа думата, която и без това съм сигурен, че госпожица В. смята за единствено подходящата, стига да се съгласи, че тя е толкова подходяща и за онова, което тя с нейния водопроводчик, или какъвто там беше, вече съм забравил, правят заедно върху разгънатия диван, след като се върнат от кръчмата в събота вечер.

Като истински влюбен и смазан от чувства човек, веднага ми се прииска да запозная Дани с онова, което се нарича по-възвишените неща в живота. Водех го — божичко, изгарям от срам само като си помисля, — водех го със себе си в Института и го карах да седи и да слуша, докато изнасях лекциите си върху втория период на Пусен в Рим, върху Клод Лорен и култа към пейзажа, върху Франсоа Мансар и френския барок. Докато говорех, вниманието му отслабваше на три ясно разграничени етапа. Първите около пет минути седеше със силно изправен гръб и ръце в скута, гледаше ме с концентрацията на ретривър пред скок; после идваше дълъг междинен период на нарастващо неспокойствие, през който разглеждаше другите студенти или се надвесваше през прозореца и наблюдаваше как някой пресича вътрешния двор, или си гризеше ноктите с кратки отривисти движения като бижутер, който реже и оформя скъпоценни камъни; след това, в края на лекцията, изпадаше в дълбоко отегчение, главата му увисваше на врата, клепачите му се склопяваха в ъгълчетата и устните му леко се разтваряха. В тези случаи гледах, доколкото мога, да прикривам разочарованието си от него. Той пък се опитваше да се прави, че му е интересно и е силно впечатлен. След лекцията например се обръщаше към мен с думите: „Това, дето го каза за гръцкото в оная картина, оная с мъжа в поличка — нали се сещаш, онази от как-му-беше-името, — това беше страхотно наистина; според мен беше много гот.“ После се нацупваше, кимваше важно и се заглеждаше в обувките си.

Но аз не се отказвах. Пъхах му в ръцете книги, включително, с известно неудобство, и „Теория на изкуството на Ренесанса“ — най-любимата ми от всички мои книги. Карах го да чете Плутарх, Вазари, Пейтър, Роджър Фрай. Давах му репродукции на Пусен и Енгър, за да ги закачи на стената в малкия си кухненски бокс до спалнята на Бой, в който живееше. Взех го със себе си да слуша Бах в изпълнение на Майра Хес, беше по обед в Националната галерия. Той изтърпяваше всички тези мъчения с нещо като мрачно примирение, присмиваше се на себе си и на мен заради илюзиите, които хранех, и детинските ми желания. Един неделен следобед отидохме заедно в Института, влязохме в пустото подземно хранилище, където с цялата тържественост на първосвещеник, който посвещава юноша в мистериите на култа, извадих моята картина „Смъртта на Сенека“, завита в саван от зебло, и я вдигнах пред очите му, за да й се възхити. Дълго мълчание, после: „Ама тая жена в средата защо си показва циците?“.

Цената, която поиска, за да бъде подложен на толкова много култура, бяха честите посещения, които двамата правехме в света на масовите забавления. Трябваше редовно да ходя с него на театър, да гледам вариететни програми, фарсове и комедии. След което отивахме на кръчма и той ми правеше подробен разбор на представлението. Беше много строг критик. Най-унищожителните му обвинения бяха насочени срещу мъжете солисти и момчетата от хора. „Онзи изобщо не можеше да пее, чу ли го само как се опита да вземе високия тон в края? На това му викам аз жалка работа.“ Много обичаше вариететата и поне веднъж в седмицата ми се налагаше да се въртя неспокойно върху твърдите седалки в Двореца на вариететата в Челси или в Метрополитен на Еджуеър Роуд и да гледам дебели жени с широкополи шапки да пеят героични балади, плувнали в пот илюзионисти да мотаят в ръцете си шалчета и топчета за пинг-понг, клоуни с мефистофелски вид в раирани костюми да се мятат по сцената на гумените си крака, да остроумничат и да подхвърлят двусмислени реплики, които изобщо не разбирах, но от които публиката направо изпадаше в транс от смях.

Бой също имаше слабост към вариететата и често идваше с нас на тези излети до Ъпуест. Обичаше шума, смеха и грубиянската еуфория на тълпата. Подскачаше на мястото си до мен, тропаше с крака, ръкопляскаше на дебелите певици и запяваше с тях припевите, превиваше се от смях на циничните шеги на клоуните и подсвиркваше одобрително на презрелите дебелани от кордебалета. Добре че в тъмното не се виждаше презрително разтеглената ми уста, докато го наблюдавах как се поклаща и крещи. За него другото привлекателно нещо в тези случаи беше големият избор, който имаше след представлението, да си подбере някое самотно младо момче. Бой, разбира се, знаеше за Дани и мен — Дани му беше докладвал какво се е случило още щом се бе събудил от пиянския си ступор онази сутрин. Представям си как хубаво са се посмели двамата. С трепет очаквах реакцията на Бой; не знам какво си мислех, че може да направи, но в края на краищата Дани беше негов любовник. Не е било нужно да се притеснявам. Щом разбра, Бой се спусна по стълбата с тежките си стъпки, притисна ме в братска зловонна прегръдка и ми лепна една лигава целувка право в устата. „Добре дошъл в Хоминтерна, скъпи — така ми каза. — Знаех си аз, знаех си; нещо в тези сантиментални очи.“ И се изкиска.

Това, което най-много ме тревожеше, разбира се, беше какво ще си помисли Ник. Дори опасността да каже на Вивиън беше нищо в сравнение с неодобрението, което очаквах, или, още по-лошо, с присмеха. Трябва да кажа, че на този етап аз нито за миг не съм си помислял, че за една нощ съм станал пълнокръвен педераст. Бях женен мъж, нали така, с две малки деца. Гледах на тази забежка с Дани като на изхвърляне, като на житейски експеримент, задоволяване на екзотична глезотия, доста разпространена във времето, в което живеехме, нещо, което толкова много от моите познати бяха опитали още в училище, докато аз, с типичното за мен протакане, успях да ги настигна чак след като прехвърлих трийсетте. Вярно, бях стреснат, да не кажа разтърсен от силната емоционална и физическа възбуда на тези нови преживявания, но и това приемах като поредния симптом на общата трескавост на необичайното време, в което живеехме. Нещо такова си мислех, че бих казал на Ник, ако ме попита. Виждах се в позата на Ноел Кауърд, отегчен от живота, префинен, който с нетърпелив жест отпъжда възраженията, сякаш ги перва с невидимото си абаносово цигаре. („За бога, скъпи, как може да си толкова предсказуем!“) Но той не посмя да ме пита. Точно обратното, наблюдаваше ме в пълно мълчание, което беше много по-страшно от всякаква проява на отвращение. Не само че не каза нищичко, но и с нищо не показа какво мисли по въпроса. Сякаш не беше забелязал; понякога си мислех, че подобно нещо е до такава степен извън способността му да го приеме, че му пречи да види какво се случва, да се нахвърли срещу мен или да ме загърби погнусен. Годините минаваха и когато му признах истинската си природа, макар и не с толкова думи, а по-скоро с действия, които не подлежаха на опровержение, между нас се установи мълчаливо споразумение, което, поне така си мислех, включваше не само нашето приятелство, но и връзките ми с Вивиън и децата, както и с цялото семейство Бревоорт. Не мога да реша дали съм повече наивник, или повече глупак. Може би поравно и от двете.

Денят след въпросната нощ на откровение е останал в паметта ми с белия ослепителен пламък на халюцинацията. На сутринта, когато Дани се беше оттеглил в стаята си да спи — обичаше да се въргаля денем в леглото си, плътно увит, в чувствено, топло единение със себе си, — а аз се стягах да прекрача в това, което смятах, че се е превърнало в напълно опустошен град, телефонът иззвъня и се обади персона, чиято личност така и не успях да установя, дори полът й остана загадка за мен, но която, изглежда, беше в някаква роднинска връзка с Бревоорт; информира ме, че рано същата сутрин на Лайл Стрийт е открито тялото на моя тъст, проснато на тротоара в лепкава локва от собствената му кръв. Предположих, че става въпрос за престъпление — проснато тяло, локва кръв, — затова попитах дали са се обадили в полицията, което предизвика озадачено мълчание по пращящата линия, последвано от нещо, което ми заприлича на неудържимо прихнал смях, но по всяка вероятност беше изхлипване, след което дойде ред на дълго и неясно обяснение, в което думите полетял шрапнел като че съдържаха крайно неуместна комична нотка. Последваха още позвънявания (как бяха оцелели телефонните линии след такава нощ?). Вивиън се обади от Оксфорд. Гласът й беше сдържан и укорителен, сякаш ме държеше поне отчасти отговорен за трагедията, което май беше справедливо, тъй като й бях подръка като единствения представител на огромната военна машина, уловила и по невнимание убила баща й. Майка й също взе телефона, говореше несвързано и превъзбудено, казваше, че е знаела, че през цялото време е знаела; изтълкувах го, че е предчувствала смъртта на Макс и я изтъкваше като поредното доказателство за ясновидската си дарба. Стоях и слушах дрънканиците й, издавах по някой и друг звук на съчувствие, само това се искаше от мен; продължавах да живея в пияна от любов еуфория и нищо не можеше да ме засегне. Обзет от бездушно раздразнение, си помислих за лекцията, която би трябвало да изнасям в момента пред моя клас в Института; първо въздушните нападения, а сега и смъртта на Големия Бобър щяха сериозно да нарушат преподавателската ми програма в следващите дни. Освен това стоеше и въпросът с моите книги: бих ли могъл да намеря нов издател сега, или трябваше да разчитам на съвършено изкуфелия Имануел Клайн да продължи да ме подкрепя, както правеше покойният му съдружник? Наистина всичко много се обърка.

Вивиън ме изкомандва да издиря Ник и да му съобщя какво се е случило. Той не беше в къщата, не го открих и в министерството. Отне ми цяла сутрин, докато го намеря в ресторант „Унгария“, където в единия край на залата се хранеше шумна весела компания, а в другия келнери със сини престилки събираха стъклата и треските от прозореца, който беше избит навътре от една от последните бомби през изминалата нощ. Ник, в униформа, обядваше със Силвия Лайдън и сестра й. Спрях на прага и се загледах в него; разговаряше, усмихваше се и по навик току въртеше глава встрани и нагоре, сякаш да отметне назад лъскавия си черен перчем, който вече не съществуваше, освен в моите спомени (беше започнал да олисява и според мен така му отиваше, въпреки че беше ужасно докачлив на тази тема, защото винаги е бил много суетен по отношение на косата си). Върху масата играеше квадрат слънчева светлина, а момичетата — Силвия, която се умилкваше като котка в присъствието на Ник, и Лидия, вече официално стара мома, но по-шеметна от всякога — се смееха на някаква негова шега; изведнъж ми се прииска да се обърна, да си тръгна бегом — почти се виждах как се спускам към вратата и надолу по стълбите — и да оставя на друг да угаси онзи квадрат слънчева светлина върху масата, в който почиваше ръката на Ник, а между пръстите й цигара, от чийто край се виеше тънка леденосинкава струйка дим, змиеподобна, забързана, като синджир от трепкащи питанки. Ник се обърна, видя ме и въпреки че усмивката не слезе от лицето му, нещо зад нея се сепна и скова. Изправи се, прекоси ресторанта, без да сваля поглед от мен, пъхнал едната си ръка в джоба, а димът от цигарата в другата чертаеше следа подире му. Когато стигна прага, където стоях, той спря на крачка от мен, килна глава встрани, погледна ме и продължи да се усмихва напрегнато, тревожно и с безгрижна предизвикателност.

— Виктор — каза с въпросителен, но и леко предпазлив тон, сякаш бях стар, но не и скъп приятел, който се е върнал ненадейно след дълго отсъствие.

— Лоши новини, старче — казах.

Онова тревожно нещо в погледа му се скова още повече, сви се навътре в себе си. Той се сепна, намръщи се озадачено и погледна над рамото ми, сякаш очакваше да има и някой друг заедно с мен.

— Но защо са изпратили теб? — попита.

— Вивиън ми каза да те открия.

— Вивиън ли? — намръщи се още по-силно.

— Баща ти — казах. — Снощи е бил в Лондон. Бомбардировките са го хванали на улицата. Съжалявам.

За миг извърна глава много рязко и изпусна дъха си с пресекливо съскане, което можеше да се изтълкува и като въздишка на облекчение. Пристъпих напред и го хванах над лактите.

— Съжалявам, Ник — повторих и в този миг усетих собствената си ерекция.

Той кимна разсеяно, обърна се към мен и бавно отпусна чело върху рамото ми. Все още го стисках над лактите. Откъм масата сестрите Лайдън гледаха с нетипична за тях сериозност, после Силвия се изправи и тръгна бавно към нас; току проблясваше, докато пресичаше редуващите се диагонални процепи от слънце и сянка с вдигната във въздуха ръка и отворени устни. Ник трепереше. Искаше ми се този миг да не свършва.

 

 

Тялото на Макс беше вече официално идентифицирано от същия мистериозен и безплътен Бревоорт — кой може да е бил? — с когото бях говорил по телефона, но въпреки това Ник държеше да види баща си за последен път. Докато се беше умълчал заедно със сестрите Лайдън в „Унгария“ и двете стискаха ръцете му, впили по един съчувствен поглед в него, като поне в този на Лидия проблясваше и откровена похотливост, аз се залових да направя серия трудни и безуспешни телефонни обаждания до различни центрове на така наречените власти, които доведоха до неохотно направения извод, че ако тялото на човек на име Бревоорт наистина е открито на Лайл Стрийт — нещо, в което се усъмниха всички, с които разговарях, защото Лайл Стрийт не е била бомбардирана, така ми отговориха, и бихте ли повторили името? — тогава по всяка вероятност то е било откарано на гарата Чаринг Крос, която тази сутрин била превърната във временна морга. Така че под студените лъчи на пролетното слънце двамата с Ник тръгнахме по Уайтхол, минахме покрай статуята на Чарлс I, покрита отгоре с нещо като предпазен нужник от поцинкована стомана. Навсякъде се виждаха огромни купчини отломъци, по които санитари от линейките и войници от вътрешното опълчение се катереха като боклукчии. Насред Странд се беше спукал главен водопровод, водата шуртеше като шадраван и абсурдно напомняше Версай. Странно, но разрушенията, колкото и големи да бяха, не отговаряха на очакванията ми; улиците не изглеждаха опустошени, а по-скоро пренаредени, сякаш някаква мащабна строителна дейност беше в ход. Дадох си сметка, че бях залагал твърде много на въздушните нападения, но както пишат днешните вестници, структурата на обществото се беше оказала отчайващо здрава.

— Странно нещо — каза Ник, — да умре баща ти. Ти си загубил твоя — как се чувстваше тогава?

— Ужасно. Но изпитах и нещо като облекчение.

Спряхме на място, където се беше събрала неголяма тълпа, за да надникнем в един кратер насред улицата. Долу в дупката се виждаха двама сапьори, които се чешеха по главите и гледаха с недоумение голямата дебела бомба, подобна на гигантска ларва, полегнала на една страна и наполовина заровена в пръстта.

— Винаги съм си мислил, че ще ги изпреваря — обади се Ник. — Представях си как Макс и клетата Ма се влачат с последни сили, за да видят окървавените ми останки. — Млъкна. — Не съм сигурен, че съм в състояние да го погледна — отрони сподавено. — Знам, че настоявах да дойда, но смелостта ми се изпари. Ужасно е, нали?

— Почти стигнахме — подканих го аз.

Той кимна, продължаваше да гледа отнесено сапьорите, които енергично се запретнаха за работа.

— Чудя се какво ли ще стане — започна, — ако това нещо вземе да гръмне сега.

— Същото си мислих и аз миналата нощ.

Миналата нощ.

— Дали по някакъв начин се разбира, че умираме — продължи той, — или само блясък и после нищо.

На гарата един пазач ни упъти към най-отдалечения перон, където труповете — страшно много на брой — бяха прилежно подредени един до друг под брезентови платнища. Една сестра, която носеше желязна каска и нещо като патрондаш, ни придружи, докато крачехме между редиците. Беше едра жена, изглеждаше объркана, отнесена, заприлича ми на Хети, каквато беше на млади години. Докато вървяхме, тя броеше нещо наум, но ето че се спусна към едно от покритите тела и отметна платнището. Макс имаше тревожно изражение на лицето, сякаш сънуваше нещо неразбираемо. Белегът на челото му, където шрапнелът го беше уцелил, бе учудващо малък и прибран, по-скоро приличаше на хирургически разрез, отколкото на рана. Ник коленичи смутено, наведе се ниско и целуна баща си по бузата; после се изправи, направих се, че не го виждам, когато скришом избърса устни с опакото на ръката си.

— Трябва да пийна нещо — каза. — Как смяташ, дали има оцелели кръчми?

Сестрата го изгледа студено и неодобрително.

Прекарахме останалата част от следобеда в неуспешни опити да се напием. „Грифона“ беше препълнен, а атмосферата в него — доста по-истерична от обикновено. Куеръл беше там, веднага пристигна и се настани на нашата маса. Предрече пълна деморализация, последвана от всеобща анархия и кръвопролитни сражения.

— Ще има убийства и по улиците — каза той, — само стойте и гледайте.

Говореше за тази перспектива с нескривано задоволство. Ник не го осведоми за смъртта на баща си. Аз не спирах да си мисля за Дани и всеки нов пристъп на въодушевление ставаше два пъти по-приятен заради това, че при дадените обстоятелства беше толкова безсрамен.

След време Вивиън се обади по телефона; беше пристигнала в Лондон и се намираше на Поланд Стрийт.

— Как разбра къде сме? — попитах я.

— Телепатия. Тя е в кръвта ни. Ник добре ли е?

Телефонната слушалка беше топла и лепкава. Дали Дани беше още в къщата; представих си го как се появява в гостната по фланелка и как двамата с Вивиън се настаняват на дивана — същия диван — и се увличат в приятен дълъг разговор.

— Ник не е добре — казах й аз. — Никой не е добре.

Тя млъкна за малко.

— Виктор, защо си толкова щастлив? Да не би татко да ти е оставил нещо в завещанието?

Когато двамата с Ник отидохме на Поланд Стрийт, не Дани беше с нея, а Бой. Бяха изпили почти цяла бутилка шампанско. Бой се надигна и прегърна Ник неловко и непохватно. Очите на Вивиън се бяха зачервили по края, въпреки че ми се усмихна приветливо. Когато потупа мястото до себе си на дивана, веднага си спомних, че същото беше направил и Дани предишната нощ, и извърнах поглед.

— Изчерви ли се, Виктор? — подхвърли тя. — Какви си ги вършил, а?

Бой беше официално облечен, с изключение на чехлите на краката.

— Мазоли — поясни и вдигна ходилото си. — Съсипват ме. Но няма значение, ще отскоча до Би Би Си, там никой няма да забележи.

Не след дълго се появи и Лео Ротънстайн, още сестрите Лайдън в компанията на двама смутени млади пилоти от Кралските военновъздушни сили, както и една жена на име Белинда — безцветна блондинка с особени виолетови очи, която съобщи, че е близка приятелка на Вивиън, въпреки че никога преди това не я бях виждал. В стаята беше тъмно заради транспарантите, Бой забрави за Би Би Си и вместо това донесе още шампанско, после някой пусна джазова музика и купонът започна. След малко се озовах в кухнята заедно с Лео Ротънстайн и вече пияната блондинка Белинда; впуснахме се в мъчително закачлив разговор. Той ме удостои с най-покровителствената си усмивка и каза:

— Сигурно се чувстваш като у дома си, Маскел, това е типично ирландско бдение над мъртвец.

По-късно, когато бяха пристигнали още гости, изведнъж се оказах в капана на Куеръл, който ме притисна в един ъгъл и ми дръпна цяла лекция на тема религия.

— Да, да, християнството е религия на робите, на пехотинците, на бедните и на слабите; но разбира се, такива хора ти изобщо не ги броиш за човеци, нали така, ти и твоите приятелчета, твоите Übermenschen^[47].

Слушах го с половин ухо, клатех глава встрани и кимах на онова, което на моменти ми изглеждаше уместно. Пак се зачудих къде ли е Дани — всъщност цял ден не бях спрял да се чудя — и какво ли прави. Спомних си твърдата мекота на плещите му, горещите остри косъмчета на горната му устна и в гърлото си отново усетих гъстата му сперма с вкус на риба и дървени стърготини.

— Поне вярвам в нещо — продължаваше Куеръл, тикна муцуната си в лицето ми и ми се облещи пиянски. — Поне имам вяра.

 

 

Тази вечер Дани не се прибра, нито на следващата, нито на по-следващата. Издържах колкото е възможно по-дълго, след което отидох при Бой. Отначало той не схвана защо съм притеснен, каза, че не бива да се тревожа, че Дани знае как да се оправя на този свят и много добре умее да се грижи за себе си. После се вгледа в мен отблизо, разсмя се не без разбиране и потупа ръката ми.

— Бедничкият Вик — каза, — имаш още много да учиш; в нашите среди не можем да си позволим този вид ревност.

Следващата седмица, когато един следобед сварих Бой и Дани в леглото, застанах на вратата, но не успях да измисля нито какво да кажа, нито какво да мисля. Дани, излегнал се на една страна, не забеляза присъствието ми, преди Бой да се провикне весело: „Виж го ти Вик, старото куче“, после се размърда, обърна глава, изгледа ме през рамо и се усмихна сънливо, сякаш бях човек, когото навремето е познавал и за когото пази смътен, неясен, но нежен спомен. Нещо в мен се скъса и за миг ме ужаси, сякаш някой разтвори със замах малък прозорец с изглед към необятна, далечна, мрачна и пуста долина.