Светослав Минков
Синята хризантема

Светослав Минков
Синята хризантема

Ние бѣхме трима. Азъ, Пиявицата и Вечеръ. Събирахме се въ кръчмата на Стамо Слѣпия, кѫдѣто до късенъ часъ играехме на карти. И тамъ прахосвахме почти всичкитѣ си пари. Защото ние не се задоволявахме съ малки суми. На една карта, напримѣръ, всѣки единъ отъ насъ трѣбваше да заложи поне двадесеть лева. Това бѣше въ началото на играта. А послѣ, когато виното разпалѣше главитѣ ни, ние слагахме и по петдесеть и по сто лева даже. Но азъ не печелѣхъ, нито Пиявицата. Всичкитѣ ни пари обираше Вечеръ, който съ една удивителна виртуозность, владѣеше това пагубно изкуство на картитѣ.

Вечеръ страдаше отъ туберкулоза въ гръбнака и бѣше толкова гърбавъ, че когато играехме, само главата му се показваше надъ масата. Върху неговото жълто лице изпъкваха двѣ грамадни черни очи, които хищно проблѣсваха при най-малкия успѣхъ отъ наша страна. И този блѣсъкъ на очитѣ му, неволно ни обезкуражаваше, ние губѣхме нишката на играта. Тогава той ехидно почваше да се смѣе и току изведнажъ чувахме неговия прѣсипналъ гласъ да крѣщи:

— Асо, купа деветка, попъ спатия! — И той печелѣше.

Но азъ и Пиявицата отдавна му кроѣхме примка. И една нощь той изгуби. Изгуби всичкитѣ си пари. Насъ ни радваше това, ние непрѣстанно подигравахме Вечеръ.

Той мълчеше. Очитѣ му горѣха отъ злоба и ярость. А когато подигравкитѣ ни стигнаха крайната точка на всѣка търпимость, лицето му почервенѣ отъ гнѣвъ, той удари съ рѫка по масата и каза:

— Да видимъ! Не се знае още кой е побѣдителя!

— Но ти нѣмашъ пари! — извика Пиявицата — Ти нѣмашъ възможностьта да играешъ!

— Какъ? Азъ ще заложа друго, ще заложа най-скѫпото, което имамъ! — отвърна той и бръкна въ джоба си.

Ние, разбира се, очаквахме да видимъ нѣкаква скѫпоцѣнность, нѣщо такова което би струвало пари. Но голѣмо бѣше разочарованието ни, когато Вечеръ извади отъ малкия си коженъ портфейлъ, една синя увѣхнала хризантема.

— Ха, ха, ха! — засмѣхъ се азъ. — Та тя не струва и два лева!

— Това ли ти е най-скѫпото? — попита Пиявицата.

Но Вечеръ ни погледна съ такава ненависть, очитѣ му блѣснаха така страшно, че ние, въпрѣки желанието си, продължихме играта. Но Вечеръ и този пѫть изгуби. Азъ спечелихъ хризантемата, която нѣмаше никаква цѣна за менъ. И азъ бихъ я върналъ обратно на Вечеръ, ако една условность, не рѫководѣше винаги играта ни: да не се отстѫпва нито частица отъ онова, което се спечели. И, може би затова, Вечеръ ме изгледа така безпомощно и убито, когато азъ прибрахъ синята хризантема.

И отъ тази нощь, ние станахме врагове. Той ме ненавиждаше, азъ знаехъ. Това личеше въ неговия погледъ. Но все пакъ, ние продължавахме да се събираме въ кръчмата и да играемъ на карти. И Вечеръ губѣше, винаги губѣше. Защото азъ и Пиявицата му скроихме хубава примка. До каква хитрость обаче бѣхме прибѣгнали ние за да печелимъ, това азъ никога нѣма да кажа. Бихъ изложилъ и себе си и приятеля си.

А една нощь, Вечеръ не дойде. Не дойде и на слѣдната нощь. Научихме се, че билъ боленъ. Приятелския дългъ ни налагаше да отидемъ при него, но азъ се страхувахъ. Може би, моето присѫтствие щѣше да събуди у него неприятния споменъ за хризантемата. И азъ нѣмаше да отида, ако Пиявицата не ме завлече на сила.

Моитѣ опасения се оправдаха. Когато Вечеръ ме видѣ, скочи отъ кревата си и извика:

— Мерзавецъ, махай се отъ тукъ!

— Но слушай Вечеръ, — казахъ азъ — не ми се сърди! Ти знаешъ, че…

— Махай се отъ тукъ! — изкрѣщѣ отново той и грабна ножицата, която лежеше на нощната му масичка. И азъ излѣзохъ изъ стаята.

Послѣ, Пиявицата ми съобщи, че Вечеръ билъ тежко боленъ и че всѣка надежда за оздравяване била изгубена.

И наистина, той умрѣ. Умрѣ нѣколко дена слѣдъ горната случка.

И ние останахме двама. Азъ и Пиявицата. Но въ кръчмата отивахме пакъ и продължавахме играта си на карти. И печелѣше ту единия, ту другия. Така, че загубитѣ се не чувствуваха.

Веднажъ изпихме повече вино. Почнахме да залагаме голѣми суми. И азъ печелѣхъ. Два или три часа играта бѣше на моя страна, но послѣ, единъ фаталенъ обратъ и… Пиявицата взе касата.

Азъ губѣхъ. Но за подържане на настроението, непрѣстанно пълнѣхъ чашата си съ вино. И ядосанъ и разгорѣщенъ, азъ удряхъ карта слѣдъ карта върху масата. Но това не помагаше.

Пиявицата, доволенъ отъ обстоятелството, че печели, сипѣше по мой адресъ хиляди оскърбителни подигравки, смѣеше се подло и ехидно. И по едно врѣме, стори ми се, че този смѣхъ съмъ чувалъ нѣкога. Обърнахъ се къмъ него, но отъ уплаха и ужасъ изпуснахъ картитѣ. Срѣщу мене седѣше Вечеръ. Очитѣ му, както въ онѣзи дни, горѣха отъ злоба и ярость, той шепнеше:

— Продължавай, продължавай да играешъ!

И азъ продължихъ играта, защото неговия гласъ повеляваше.

Азъ губѣхъ, оставаха ми само нѣколко лева още. И тогава Вечеръ громко се разсмѣ и крѣсна:

— Залагай синята хризантема!

Азъ не знаех какво да правя. Нима синята хризантема щѣше да ме спаси? Нима синята хризантема нѣмаше да ме погуби, както погуби и него нѣкога?

Азъ извадихъ хризантемата и я заложихъ. А послѣ, незнамъ какво стана. Въ ушитѣ ми отново звънна смѣха на Вечеръ, азъ пълнѣхъ чашитѣ, една слѣдъ друга, пиехъ и така съмъ заспалъ.

А на сутриньта, когато се събудихъ, кръчмаря ми съобщи, че Пиявицата полудѣлъ. И, въ своето безумие, той разказвалъ, че снощи, въ играта на карти, спечелилъ отъ Вечеръ една синя хризантема.

Ние бяхме трима. Аз, Пиявицата и Вечер. Събирахме се в кръчмата на Стамо Слепия, където до късен час играехме на карти. И там прахосвахме почти всичките си пари. Защото ние не се задоволявахме с малки суми. На една карта например всеки един от нас трябваше да заложи поне двадесет лева. Това беше в началото на играта. А после, когато виното разпалеше главите ни, ние слагахме и по петдесет, и по сто лева даже. Но аз не печелех, нито Пиявицата. Всичките ни пари обираше Вечер, който с една удивителна виртуозност владееше това пагубно изкуство на картите.

Вечер страдаше от туберкулоза в гръбнака и беше толкова гърбав, че когато играехме, само главата му се показваше над масата. Върху неговото жълто лице изпъкваха две грамадни черни очи, които хищно проблясваха при най-малкия успех от наша страна. И този блясък на очите му неволно ни обезкуражаваше, ние губехме нишката на играта. Тогава той ехидно почваше да се смее и току изведнъж чувахме неговия пресипнал глас да крещи:

— Асо, купа деветка, поп спатия! — И той печелеше.

Но аз и Пиявицата отдавна му крояхме примка. И една нощ той изгуби. Изгуби всичките си пари. Нас ни радваше това, ние непрестанно подигравахме Вечер.

Той мълчеше. Очите му горяха от злоба и ярост. А когато подигравките стигнаха крайната точка на всяка търпимост, лицето му почервеня от гняв, той удари с ръка по масата и каза:

— Да видим! Не се знае още кой е победителят!

— Но ти нямаш пари! — извика Пиявицата. — Ти нямаш възможността да играеш!

— Как? Аз ще заложа друго, ще заложа най-скъпото, което имам! — отвърна той и бръкна в джоба си.

Ние, разбира се, очаквахме да видим някаква скъпоценност, нещо такова, което би струвало пари. Но голямо беше разочарованието ни, когато Вечер извади от малкия си кожен портфейл една синя увехнала хризантема.

— Ха-ха-ха! — засмях се аз. — Та тя не струва и два лева!

— Това ли ти е най-скъпото? — попита Пиявицата.

Но Вечер ни погледна с такава ненавист, очите му блеснаха така така страшно, че ние въпреки желанието си продължихме играта. Но Вечер и този път изгуби. Аз спечелих хризантемата, която нямаше никаква цена за мен. И аз бих я върнал обратно на Вечер, ако една условност не ръководеше винаги играта ни: да не отстъпва нито частица от онова, което се спечели. И може би затова Вечер ме изгледа така безпомощно и убито, когато аз прибрах синята хризантема.

И от тази нощ ние станахме врагове. Той ме ненавиждаше, аз знаех. Това личеше в неговия поглед. Но все пак ние продължавахме да се събираме в кръчмата и да играем на карти. И Вечер губеше, винаги губеше. Защото аз и Пиявицата му скроихме хубава примка. До каква хитрост обаче бяхме прибегнали ние, за да печелим, това аз никога няма да кажа. Бих изложил и себе си, и приятеля си.

А една нощ Вечер не дойде. Не дойде и на следната нощ. Научихме, че бил болен. Приятелският дълг ни налагаше да отидем при него, но аз се страхувах. Може би моето присъствие щеше да събуди у него неприятния спомен за хризантемата. И аз нямаше да отида, ако Пиявицата не ме завлече насила.

Моите опасения се оправдаха. Когато Вечер ме видя, скочи от кревата си и извика:

— Мерзавец, махай се оттук!

— Но слушай, Вечер — казах аз, — не ми се сърди! Ти знаеш, че…

— Махай се оттук! — изкрещя отново той и грабна ножицата, която лежеше на нощната му масичка. И аз излязох из стаята.

После Пиявицата ми съобщи, че Вечер бил тежко болен и че всяка надежда за оздравяване била изгубена.

И наистина той умря. Умря няколко дена след горната случка.

И ние останахме двама. Аз и Пиявицата. Но в кръчмата отивахме пак и продължавахме играта си на карти. И печелеше ту единият, ту другият. Така че загубите не се чувстваха.

Веднъж изпихме повече вино. Почнахме да залагаме големи суми. И за печелех. Два или три часа играта беше на моя страна. Но после един фатален обрат и… Пиявицата взе касата.

Аз губех. Но за поддържане на настроението непрестанно пълнех чашата си с вино. И ядосан и разгорещен, аз удрях карта след карта върху масата. Но това не помагаше.

Пиявицата, доволен от обстоятелството, че печели, сипеше по мой адрес хиляди оскърбителни подигравки, смееше се подло и ехидно. И по едно време, стори ми се, че този смях съм го чувал някога. Обърнах се към него, но от уплаха и ужас изпуснах картите. Срещу мене седеше Вечер. Очите му, както в онези дни, горяха от злоба и ярост, той шепнеше:

— Продължавай, продължавай да играеш!

И аз продължих играта, защото неговият глас повеляваше.

Аз губех, оставаха ми само няколко лева още. И тогава Вечер громко се разсмя и кресна:

— Залагай синята хризантема!

Аз не знаех какво да правя. Нима синята хризантема щеше да ме спаси? Нима синята хризантема нямаше да ме погуби, както погуби и него някога?

Аз извадих хризантемата и я заложих. А после не знам какво стана. В ушите ми отново звънна смехът на Вечер, аз пълнех чашите една след друга, пиех и така съм заспал.

А на сутринта, когато се събудих, кръчмарят ми съобщи, че Пиявицата полудял. И в своето безумие той разказвал, че снощи в играта на карти спечелил от Вечер една синя хризантема.

1922