Тери Пратчет
Още една легенда на килимените хора

Нявга в стари времена, както си спомняте, Килимените хора предприели Великото преселение през почти цяла педя див Килим, за да започнат нов живот отвъд. Какво се случило после ли? Ами, обичайното — срещнали други народи, сели и жънали и заживели доста мирно и кротко. Повече не са попадали в дългата история на Килима. Ала някои от тях тръгнали да търсят нови приключения и това довело до дългото плаване на „Хуго“ и откриването на Черджето. Тъй или инак, ще видите.

Един ден Снибрил и Бейн Скиталеца пристигнаха в малкото градче Сбръч Кан Линолеум, пристанище на самия край на Килима. Оттам големите подоплавателни съдове пътуваха нагоре-надолу край Килима и въртяха търговия. (Корабите, които плават по пода, изглеждат като галеони на колела с големи платна, за да улавят теченията над пода).

— Трябва да си намерим работа — рече Снибрил. — Не можем ли да се хванем на някакъв занаят тук? Никога досега не съм виждал Линолеума.

— Хмм — рече Бейн.

На кея се бе събрало голямо гъмжило, а един дребосък, застанал върху бъчва, викаше по него. Бе облечен с дълги жълто-червени одежди и с широкопола шапка на главата.

— Подът е плосък, ви казвам! — крещеше той. — Аз, Христофор Рапон, ви казвам, че ако плавате дълго-дълго, няма начин да не доплавате до някъде другаде! Доброволци има ли? Боя се, че не мога да си позволя щедро заплащане.

— Ще ни хванеш ти да отплуваме чак додето от Килима се не види друг път! — подвикна един от моряците. — Всеки знае, че там върлуват бесни страшилища и грамадни капки подов лак, които дебнат клетите моряци!

— За какво е тая врява? — прошепна Снибрил.

— Пак старият Рапон — отвърна един моряк. — Отново го е прихванала чалнатата мисъл, че Подът е плосък. Знам само, че с него на плаване не тръгвам!

Щом тълпата се разпръсна, Бейн и Снибрил отидоха при капитана, седнал тъжно на бъчвата.

— На вас са ви нужни хора, които ги влекат приключенията! — рече Снибрил. — За такива работи моряците хич не стават. Трябват ви хора, подготвени за опасни случки, и тук при вас са двама от най-добрите! Пък и аз никога не съм виждал бесни страшилища.

— Чини ми се, че такива ще видим предостатъчно — въздъхна Бейн, ала също се глави при капитана.

Христофор Рапон беше учен и бе стигнал до извода, че щом Подът е толкова голям, а Килимът — толкова малък, все трябва да съществува и още нещо. Наричаше го Черджето.

И тъй, Рапон послуша съвета на Снибрил и пусна обява, че търси ЛЮБИТЕЛИ НА ПРИКЛЮЧЕНИЯ, ОПИТ НЕ Е НУЖЕН.

И скоро те вече прииждаха нагоре по подвижното мостче на „Хуго“ купения на старо кораб на Рапон. Някои бяха с превръзки на окото, други носеха мечове и щитове, имаха рунтави кожени шапки на главите или пък в поясите им бяха затъкнати пищови. Приличаха на екипаж, който всичко върши припряно.

Същата вечер „Хуго“ излезе от пристанището и подхванат от леко течение, пое със скърцане по тъмния Линолеум. Скоро светлините на Сбръч Кан Линолеум помръкнаха.

На другия ден „Хуго“ плаваше самотно из Линолеума и леко южно течение го тласкаше на четирите му гумени колела все по-навътре във Великото неизвестно. Килимът бе останал далече зад тях.

Христофор Рапон, хванал руля, си тананикаше, втренчен в западния хоризонт.

Снибрил се бе покачил на наблюдателницата, а Бейн се изтягаше на палубата. Останалите от екипажа бяха насядали наоколо и се фукаха един на друг. Цареше покой, макар и „Хуго“ да наближаваше места, дето крак на Килимен човек не бе стъпвал.

Питам се дали на Черджето ще има хора — мислеше си Снибрил, И ако има, дали ще възразят да стъпим там? Рапон разправя, че Черджето трябва да е много по-диво и космато от Килима, та сигурно и обитателите му ще са такива.

Подът се носеше край тях, кажи-речи, еднакъв и скучен, ако не броим случайните капчици подов лак, по които растяха палмокосми.

Внезапно Снибрил забеляза петно на южния хоризонт.

— Земя! — провикна се той и не след дълго вече я наближаваха.

— Това ли е Черджето? — попита Бейн. — Несъмнено не сме стигнали чак толкова далеко!

Снибрил огледа бреговата линия. Там се издигаха грамадни кокосови косми.

— Това трябва да е Кокосовата рогозка — обясни капитан Рапон. — Има я на някои стари карти на Пода. Обаче никой не е стъпвал там от години.

Решиха да се отбият и да се поразтъпчат и доплаваха до космите с „Хуго“. Папагали в ярки цветове закряскаха и се разхвърчаха над кораба, а откъм космите долетяха сподавено сумтене и ревове.

— Диво място — отбеляза Бейн.

Скоро повечето от екипажа седяха на ръба на рогозката и нагъваха кокосови орехи, а капитанът установяваше координатите им по местоположението на Електрическата крушка и Перваза на прозореца.

Фиуууу! Една стрела изсвистя от космалака и му проби шапката!

— Нападат ни! — изкрещя той. — Връщайте се на кораба!

Докато се качваха, още стрели изтракаха по борда на „Хуго“. Бейн и Снибрил се надвесиха над перилата. Нищо не се виждаше, освен сенки между космите.

„Хуго“ бавно отплава далече от брега.

После иззад края на Рогозката се зададе флотилия от бойни канута с педали и дървени колела. Всичките бяха управлявани от воини, целите нашарени с бойна украса и покрити с пера, устремили се право към кораба.

— По-бързо! — подкани Бейн. — Настигат ни!

Над палубата на „Хуго“ летяха стрели, а подовият кораб бързо се отдалечаваше от Рогозката. Зад него ритмичните викове на воините в бойните канута с педали лека-полека заглъхнаха.

Вятърът засвистя в такелажа на „Хуго“ и обичайното течение, подухващо над Линолеума, се усили и премина във вихър. Грамадни кълба прах се затъркаляха покрай кораба. Бяха навлезли в подова буря!

— Прибирайте платната! Прибирайте платната! — провикна се капитан Рапон, ала беше късно.

Всички се прилепиха до палубата, грамадните квадратни платна на „Хуго“ се издуха от вятъра и той се издигна, захапан в зъбите на халата, а колелата му почти не докосваха Линолеума. Чудовищни облачни валма прелитаха със страховита скорост и с грохот край тях. После проехтя звук, който сякаш изпълни цялата стая.

ТРЯАААС!

Снибрил погледна нагоре — „Хуго“ като че се бе блъснал в нещо. Някой го стискаше за краката, а Рапон бе седнал върху него. Половината мачти бяха отнесени от вихъра. Корабът се бе превърнал в развалина.

Той погледна над потрошените перила. Намираха се сред прашен нанос, натрупан около… Какво? Той се вгледа нагоре. Като че беше грамадна дървена планина.

Бейн бе застанал върху прашна могила малко по-нататък и също се взираше нагоре.

— Убеден съм, че това е един от Краката на масата — рече той. — Не вярвах в съществуването им.

— Клетият ми кораб! — изпъшка Рапон.

— Да слизаме — рече Снибрил.

Когато най-сетне се приготвиха, откриха, че „Хуго“ не е претърпял твърде тежки повреди, ала поправката му щеше да отнеме няколко дни. Като чу това, Бейн се засуети и размрънка. Задържеше ли се дълго на едно място, не го свърташе. Не мина много време и той предложи отряд от екипажа да се поизкатери нагоре по Крака на масата.

Като оставиха неколцина да кърпят кораба, Рапон, Бейн и Снибрил се заредиха с припаси за няколко дни и се подготвиха за изкачването. На вас един крак на маса може да ви се вижда гладък, но за тях той бе целият в зъбери и издатини, същинска планина!

Зееха дупки на дървояди, грамадни като пещери, и те неспокойно ги заобиколиха. На един тесен перваз, на педя над Пода, се натъкнаха на стадо кози със сребърни звънчета на шиите. Въздухът бе чист и разреден, а от високото долиташе далечен напев.

Щом заобиколиха една треска, видяха кацнало на самия ръб над бездната манастирче, построено от прашинки. Монасите излязоха да ги посрещнат.

— Значи търсите Черджето? — обърна се към Рапон Великият лама. — Мисля, че можем да ви помогнем. Изучили сме Пода с телескопите си…

Силен звън от гонг го прекъсна.

— Гнусният дървояд! Гнусният дървояд! Гнусният дървояд идва! — крещеше някой.

Хората се втурнаха към манастира, погнали с викове стадата пред себе си. Чуваше се далечно хрускане.

— Какво е Гнусният дървояд? — попита Рапон. Бяха ги оставили съвсем сами на перваза.

Снибрил извади меча си.

— Не зная — рече той — ала мисля, че ей сега ще разберем.

Бейн зареди пушката си.

— Това е прадядото на всички дървояди — измърмори той.

— Ето го, идва! — писна Рапон.

Хряс! Парче дърво се откърти — дървоядът си прогризваше път през Крака на масата.

По средата на нанагорнището Снибрил, Бейн и Христофор Рапон се скриха зад една треска и се вторачиха в него.

Той бе покрит с бели люспи и имаше грамадна паст с остри зъби — и с дървени стърготини, които дъвчеше умислено. Не забравяйте, че Килимените хора са толкова дребни, че за тях зрънце сол е по-голямо от къща, а мъничкият дървояд им приличаше на дракон.

Той запълзя към треската и Снибрил отстъпи назад. И щом страшилището разтвори паст, той извади меча си и замахна към рогатата глава.

— НА ТИ!

Дървоядът се вторачи изумено в него, а после го връхлетя, побеснял. Снибрил отскочи настрана и, то е ясно, дървоядът загуби опора върху лакираното дърво, хлъзна се и падна от перваза.

И тъй, Снибрил и приятелите му триумфално бяха отнесени на ръце в манастирчето и Великият лама продължи разговора от там, откъдето ги бяха прекъснали.

— Та значи, Черджето? Хммм. Много ще е опасно, да знаете! Има и по-големи страхотии от бурята, дето ви потроши кораба — тя, между другото, бе причинена от Отваряне на вратата. Разбира се, ние знаем, че Подът е плосък, защото го виждаме, ала на ваше място бих се върнал обратно.

Снибрил заяви, че са твърдо решени да продължат, и за да им се отблагодарят, задето убиха дървояда, Великият лама им връчи подарък — златна прашинка, и нареди на един от монасите да ги придружи до „Хуго“.

 

 

На другия ден „Хуго“ отплава на четирите си големи колела и скоро остави Масия далече зад себе си.

Сега те плаваха през странен свят и от всяка страна изникваха фантастични гледки. Отне им цял ден да преплават покрай скалната грамада на един шкаф. Преплаваха под стол, подобен на огромна пещера, ала Черджето така и не се показваше.

Една сутрин Хърбърт — първият помощник, дойде при Рапон, а след него се точеше почти целият екипаж.

— Ние с другарите искаме да обърнете обратно — заяви той. — Кльопачката е на привършване, пък и тая работа е твърде рискована за нашия вкус.

— Глупости! — заяви Рапон. — Това е научна експедиция! Сегиз-тогиз трябва да се поемат по малко рискове! Освен това вече стигнахме твърде далече, че да се връщаме.

— Ако не щете да обърнете, то ние ще ви накараме — заяви вторият помощник Фред и вдигна във въздуха колче за притягане на въжета.

Бейн насочи пушкалото си.

— Ще застрелям първия метежник! — заяви той.

Не говореше често, пък и да си кажем право, повечето от екипажа се побояваха от него. Всички започнаха да се карат едновременно и никой не усети лекичкия трус. „Хуго“ се бе блъснал в нещо.

Снибрил пръв вдигна очи.

— Чердже на хоризонта! — провикна се той.

Екипажът на „Хуго“ изтича на перилата. Докато се караха, корабът се бе блъснал в Черджето и над тях сега надвисваха грамадни туфи косми. Високо над кораба незнайни Килимени птици с бляскави криле кряскаха и подсвиркваха, а между космите лъскави очички изумено се взираха в „Хуго“.

То е ясно, че всички спряха да се карат. Спуснаха подвижното мостче и на брега слязоха разузнавачи, за да се уверят, че е безопасно да се закотвят там — Христофор Рапон не бе забравил за воините от Кокосовата рогозка. Бяха и въоръжени до зъби.^[1]

— Обявявам тази земя за притежание на… На… — провикна се Рапон, щом слезе на брега. — Абе, на всички. Земя на всички и ничия земя. И наша също. Айде, да си нямаме ядове, ще си вържа носната кърпа на един прът. Някой иска ли да ме снима?

Един от екипажа му направи снимка със саморъчно сглобен фотоапарат. Снимката излезе с краката нагоре, кафява и поразмазана, ала Рапон пак остана доволен.

Бейн поведе част от екипажа на лов и после вечеряха печен елен и пържени корабни сухари с яйчен сос. Дори Хърбърт и Фред, които без малко не оглавиха бунта, се съгласиха, че си е струвало да открият Черджето.

— Мисля, че трябва да продължим с експедицията — заяви Бейн, когато двамата със Снибрил излязоха след вечеря на палубата. — Нещо тука ме дразни. Много е тихо — само че това е от оная тишина, дето хората я пазят, като не искат да ги чуеш.

И тъй, на другия ден двамата поведоха група доброволци вдън Черджето. И Рапон дойде заедно с готвача Оркни, кормчията Хенри и доктор Плъмбли, корабния лекар. Бейн каза, че шестима души стигали за всяка експедиция. Заредиха се с провизии за две седмици.

 

 

Те вървяха в колона по един покрай животински следи и джунглата сякаш се затваряше около тях. Черджето не беше като Килима. Космите растяха на туфи, а между тях навсякъде избуяваха шарени отровни гъсталаци. Не се чуваха никакви звуци, освен птичите крясъци и троп-троп-тропането на шест чифта крака през космалака.

— Знаете ли, според мен хора биха поискали да се заселят тук — обади се по едно време Снибрил. — Изглежда много по-богато от стария Килим.

— Хъммм — изсумтя Бейн. — Ами ако тука вече има хора?

Снибрил тъкмо се канеше да отговори, когато нещо се стовари върху главата му и пред очите му причерня.

Някой изкряска и докато се усети, той вече лежеше проснат под един храст с голяма цицина на главата.

Беше сам! Нещо се бе случило с останалите — нямаше ни помен от тях! Огледа се. Тук-там по някой дребен косъм се беше огънал или прашинка се бе поместила. Не беше кой знае какво, ала поне бе някаква следа. Сигурно го бяха зарязали в суматохата.

Стиснал меча си и доста уплашен, Снибрил търти да бяга. В Черджето се стъмваше, а той беше сам, на цели инчове разстояние отвсякъде!

Прекара първата си нощ разтреперан и покачен на един косъм. Щом се съмна, той се плъзна на земята и се зачуди как ли да постъпи. Не можеше да се върне на кораба, защото единствената диря, която успяваше да открие сред Черджето, беше оставената от тайнствените нападатели. Нямаше друг избор, освен да я следва.

Закуси с яйца и плодове и потегли. Около него Черджето се будеше: гущери в ярки цветове притичваха и му пресичаха пътя, високо горе кряскаха папагали.

Подмина подобно на ленивец същество, увиснало от косъм, и малко семейство вомбати, което смаяно го проследи как минава.

Дирята водеше все по-навътре и по-навътре Черджето и на Снибрил му се наложи да прекара и втора нощ, покачен на косъм. Невидими твари сновяха в мрака и трябваше да стиска зъби, та да не тракат.

Когато се събуди, на главата му беше кацнало зелено папагалче. То се наведе, присви очи и се вторачи в него, а после рече:

— Ако някога пак се върна на кораба, абе я млък, хич да не се бях цанил, кой знае какво е станало със Снибрил. Кряс!

— Е, поне още са живи — каза Снибрил. — Сигурно си ги чул да разговарят. Къде са?

Папагалчето само килна глава настрана и литна. Снибрил скочи долу и хукна след него — то се отклони от дирята и се устреми към края на Черджето, който не се оказа много далеч.

Сега той се намираше много по на юг от мястото, където „Хуго“ се блъсна в брега. Отново пресече дирята и аха-аха да се блъсне в другарите си. Банда воини от Черджето бе подкарала Бейн, Христофор Рапон и останалите.

Бяха два пъти по-едри от Килимените хора. Всеки държеше дълъг щит и страховито на вид копие. Крачеха с бойна песен на уста.

Снибрил ги последва, като се мяташе от косъм на косъм. Зеленото папагалче кацна на рамото му и заспа.

Влязоха през една голяма порта и пред очите им изникна градче от космени колиби. В средата му се издигаше златен храм с формата на пирамида.

Отведоха Бейн и останалите при храма и около тях се струпа голямо гъмжило от Черджени хора. Снибрил се прокрадна зад колиба и занаднича — гледаше и слушаше как снажен воин с великолепна украса на главата заговори. Речта му звучеше доста дружелюбно.

После от една колиба изкуцука старец и заговори на развален килимски:

— Вие… идва… от Кану Грамадан? — попита той.

— Да — отвърна Бейн. — Защо ни доведоха тук? Един от нашите се загуби…

— Приветства вас добре дошли в Черджерия. Аз, Туми, веднъж ходил до Килим в подокану. Извинете вас води тук, но то за добро ваше. Много още племена в Чердже. Ние племе румбело. Някои племена не дружелюбни толкоз към чужденци. Готви манджа голяма.

Снибрил тъкмо понечи да се покаже, когато една стрела се заби глухо в стената на колибата. Високи воини, обкичени с черни пера, се катереха по стените на градчето и румбело се втурнаха за копията си. Ала врагът бе твърде многоброен и скоро цялото племе бе взето в плен, включително Бейн и другарите му.

„Олеле — помисли си Снибрил. — Пак се почна.“

Той последва новото племе извън града, като се спотайваше в сенките.

Снибрил следваше плътно племената през Черджето, криеше се от косъм на косъм и се чувстваше малко изключен от цялата работа.

Вражеското племе отведе народа румбело и изследователите в своето село и там ги вързаха на колове. Напалиха огньове и народът се захвана да бели зеленчуци — опасно си изглеждаше!^[2]

Снибрил се ската зад една колиба и трескаво се мъчеше да измисли план за спасение.

— Ако се измъкнем от тая каша, никога вече няма да тръгна на изследователска експедиция — чу Рапон да казва на Бейн, който се мъчеше да разхлаби въжетата си.

— Ще ми се да разбера какво е станало със Снибрил — рече Бейн.

Снибрил всъщност не беше далеко. Той се намъкна в колибата, зад която се криеше, и откри, че е пълна с украшения за глава от пера и разни костюми. Едва успя да навлече един, когато вътре се втурнаха куп воини и почнаха да се гласят за бойния си танц. Извади късмет — всичките го взеха за свой.

Той се измъкна навън заедно с тях и скоро танцуваше около пленниците, като си измисляше стъпките в движение. Но тъй като беше къде-къде по-дребен от останалите танцьори, скоро те започнаха да се питат кой ли е той. Продължаваха да кръжат около пленниците и Бейн видимо страшно се изнерви.

А после изведнъж най-дребният воин се приближи с танцова стъпка и преряза въжетата!

— Аз съм! — рече той. — Дим да ни няма!

Какъв бой падна! Преди някой да се усети какво става, пленниците се отскубнаха на свобода и навсякъде наоколо се развихриха малки битки.

Вражеското племе така се изненада, че скоро бе победено и взето в плен, а малко по-късно вождът на племето румбело и Тими, възрастният преводач, засипаха Снибрил с благодарности.

— Когато и да наминете оттук, отбивайте се! — рекоха им на изпроводяк, щом групата напусна селото.

— Дано никога повече не припаря до това окаяно място! — изпъшка Христофор Рапон. — Това племе без малко да ни наготви на яхния!

 

 

Разбраха се да се върнат на „Хуго“ и скоро вече трамбоваха през гъстия космалак.

Бейн бе този, който пръв съзря старовремската монета от три пени, когато се изкатери на един косъм, за да установи къде се намират.

— Там, напред, има грамаданска златна планина! — извика той. — Да отидем да я видим!

Скоро стигнаха до голяма стена от златист метал и щом се изкатериха върху й, се озоваха върху монета колкото цяло поле (поне на тях така им се виждаше). Върху нея имаше огромен странен надпис.

— Да се смаеш! — викна Рапон. — Чудя се кой ли би могъл да построи това? Каква отлична изработка! Чия ли е, питам се?

— Падат от Космоса — обясни Бейн с приглушен глас. — Някога една сребърна падна от другата страна на Килима. На сутринта вече я нямаше.

Всички обърнаха очи нагоре. Каквото и да имаше там, то бе тъй далечно, че виждаха само мъгла.

— Дали… Дали според вас тази ще изчезне, докато сме върху нея? — попита притеснено Снибрил.

— Не, надявам се. От Космоса пада какво ли не. Гигантските трохи например никога не ги вдигат. А какво ядене пада с една гигантска троха!

— Щяхме да забогатеем, стига да можехме да закараме част от това у дома — рече мечтателно Рапон.

— Недей! — възкликна Бейн. — Най-добре да си я зарежем тук. Забъркаш ли се с Космоса, може да стане опасно.

И тъй, те поеха към края на Черджето и най-сетне съзряха мачтите на „Хуго“. Екипажът тъкмо се готвеше да вдигне котва, защото си мислеше, че изследователите навярно са били убити. Всички се качиха на борда и добре си похапнаха преди отплаване.

Скоро от Черджето остана единствено тъмна черта върху Линолеума и всички си мислеха за дома и за Килима.

— Сигурно един ден тук отново ще дойдат хора — рече Снибрил, докато гледаше как Черджето се стопява далече назад. — Мястото не е лошо. Някои от местните бяха съвсем дружелюбно настроени.

— Може би — рече Бейн. — Но като завръщането у дома друго няма!

— Съгласен съм — потвърди Рапон.

— И аз — додаде Снибрил.

Бележки

[1] В един от случаите — буквално, защото човекът си бе изпилил зъбите във формата на гадни остриета. ↑

[2] Поне за жертвите. За всички останали беше явно, че след няколко часа вкусно ще се навечерят. ↑