Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Играч първи, приготви се (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ready Player One, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Ърнест Клайн

Заглавие: Играч първи, приготви се

Преводач: Катя Перчинкова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Алианс Принт“

Редактор: Саша Александрова

ISBN: 978-954-783-223-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2712

История

  1. — Добавяне

На Сюзан и Либи

Защото няма карта за мястото, към което сме тръгнали

0000
Ловът започна една съботна сутрин

Чудесен момент, защото дори и през смутната 2040 г. съботните утрини все още бяха неприкосновени. Това си оставаше единствената сутрин всяка седмица, когато децата не бяха натоварени с наложени им от възрастните задължения като ходене на училище или църква. В събота сутрин можеше да си стоиш по пижама, да се курдисаш на килима в хола и да се наслаждаваш на поредицата от анимационни филмчета, захаросаните зърнени закуски, видеоигрите и необятните възможности на въображението си.

В събота сутрин всичко изглеждаше възможно.

Всички на моята възраст си спомнят къде са били и какво точно са правили, когато са чули за пръв път за състезанието. Аз седях в скривалището си и гледах епизод на Роботек — една изключително стара японска анимационна поредица, която наскоро бях открил по канала за класическа анимация. Точно по средата на епична звездна битка новинарският бюлетин изскочи във видеофийда ми и обяви, че Джеймс Холидей е починал тази нощ.

Естествено, знаех кой беше Холидей. Всички знаеха. Той беше гениалният автор на видеоигри и създател на ОАЗИС — масова онлайн симулация за множество играчи, постепенно прераснала в глобалната виртуална реалност, която почти цялото човечество сега използваше ежедневно за всичко — от бизнес до комуникация и развлечения. Безпрецедентният успех на ОАЗИС бе превърнал Холидей в един от най-богатите хора в света.

Първоначално не разбирах защо медиите вдигаха такъв шум около смъртта на милиардера. Все пак хората на планетата Земя си имаха други грижи. Дългогодишната енергийна криза. Катастрофалните климатични промени. Повсеместния глад, бедност и болести. Пет-шест войни. Сещате се — „Кучета и котки живеят в хармония… масова истерия“[1]. Обикновено новините не прекъсваха интерактивните комедийни сериали и сапунени опери, освен ако не се бе случило нещо наистина важно. Като например разпространението на смъртоносен вирус или изчезването на някой голям град в облака на атомна бомба. Такива важни неща. Колкото и известен да беше, на смъртта на Холидей трябваше да се посвети само кратък сегмент във вечерните новини, за да можеше мърлявият народ да поклати завистливо глава, когато водещите съобщяха безсрамно голямата сума пари, която щяха да получат наследниците на богаташа.

Но в това беше проблемът. Джеймс Холидей нямаше наследници.

Бе починал на шейсет и седем години като ерген, без да има живи роднини и — според повечето слухове, без нито един приятел. Беше прекарал последните петнайсет години от живота си в уединение, а през това време (ако можеше да се вярва на слуховете) се бе побъркал окончателно и безвъзвратно.

И така — истинската невероятна новина от онази януарска сутрин, новината, която накара всички от Торонто до Токио да се подмокрят от кеф, засягаше завещанието на Холидей и съдбата на огромното му богатство.

Той бе оставил кратко видео послание заедно с инструкции записът да бъде пуснат в световните медии, когато умре. Бе се погрижил и всеки потребител на ОАЗИС веднага да получи копие от видеоклипа. Още помня как чух познатия електронен звън, когато имейлът пристигна в пощата ми само няколко секунди след първия новинарски бюлетин.

Видео посланието му всъщност представляваше внимателно монтиран късометражен филм, озаглавен Поканата на Анорак. Известен с ексцентричността си, Холидей беше вманиачен на тема 80-те години на XX в. — десетилетието, през което бил тийнейджър — и в Поканата на Анорак бе пълно с, както разбрах по-късно, малко известни препратки към попкултурата на 80-те, които не забелязах първия път, когато го гледах.

Целият клип бе малко по-дълъг от пет минути, а в следващите дни и седмици щеше да се превърне в най-задълбочено изследвания филмов материал и да надмине дори филма на Запрудер[2] по броя анализи на всеки кадър, които му бяха посветени. Поколението на моите връстници щеше да научи наизуст всяка секунда от посланието на Холидей.

* * *

Поканата на Анорак започва със звук от тромпети — началото на стара песен на име Купонът на мъртвеца.

Песента звучи на черен фон през първите няколко секунди, докато към тромпетите не се включва китара, а миг по-късно се появява Холидей. Но той не е 67-годишен старец, грохнал от старост и болести. Изглежда точно както на корицата на списание Тайм от 2014 г. — висок, слаб, здрав мъж на четирийсет години, с буйна коса и с неизменните си очила с рогови рамки, превърнали се в негова запазена марка. Носи и същите дрехи, като на снимката за списанието — избелели джинси и оригинална тениска на Space Invaders.

Холидей е на гимназиална танцова забава в просторен физкултурен салон. Заобиколен е от тийнейджъри, чиито дрехи, прически и танцови движения показват, че действието се развива в края на 80-те години на XX век[3]. Той също танцува — нещо, което никой не го е виждал да прави в реалния живот. Ухилен налудничаво, се върти бързо в кръг, размахва ръце, поклаща глава в такт с музиката и с лекота изпълнява няколко емблематични за 80-те години танцови стъпки. Но няма партньорка. Както се пее в една песен, танцува сам със себе си.

За кратко в долния ляв ъгъл на екрана се появява текст от няколко реда, в който се изреждат името на групата, заглавието на песента, звукозаписната компания и годината на издаване, сякаш това е стар клип по MTV: Купонът на мъртвеца, Оинго Боинго, Ем Си Ей Рекърдс, 1985 г.

Когато започва текстът на песента, Холидей продължава да танцува и си отваря устата заедно с вокалиста. „Изтупан съм, а няма къде да отида. Мъртвецът ми диша във врата. Не бягай, аз съм…“.

В този миг той застива, с дясната си ръка прави жест, сякаш реже с ножици, и музиката утихва. В същия момент танцуващите в салона зад него изчезват и обстановката внезапно се променя.

Сега Холидей стои в погребална зала до отворен ковчег[4]. В ковчега лежи друг, много по-стар Холидей — с измършавяло и разядено от рак тяло. Върху клепачите му блестят две лъскави монети[5]. По-младият се взира в трупа на по-старата си личност с престорена тъга, а после се обръща към опечалените[6]. Той щраква с пръсти и в дясната му ръка се появява свитък. Отваря го със замах, свитъкът се размотава чак до пода и се плъзва по пътеката между столовете. Тогава се обръща към камерата и започва да чете: „Аз, Джеймс Донован Холидей, в напълно ясно съзнание и с бистър ум, чрез настоящето заявявам, че това е последната ми воля — и отменя всички свои предходни завещания…“. После продължава да чете все по-бързо, изрежда още няколко параграфа юридическа терминология, докато накрая думите му стават неразбираеми. И в следващия миг спира рязко.

— Забравете — казва той. — Дори с тази скорост ще ми трябва цял месец да го прочета докрай. За съжаление, не разполагам с толкова време.

Той хвърля свитъка, който изчезва сред облак блещукащ златист прах.

— Ще ви кажа само най-интересното.

Погребалната зала изчезва и декорът се сменя отново. Сега Холидей стои пред вратата на огромен банков трезор.

— Цялото ми имущество, включително контролният пакет акции от компанията ми Григериъс Симюлейшън Систъмс, ще бъде депозирано при попечител, докато единственото условие, което съм поставил в завещанието си, не бъде изпълнено. Първото лице, което изпълни това условие, ще наследи състоянието ми, което в момента възлиза на над двеста и четирийсет милиарда долара.

Вратата на трезора се отваря и Холидей влиза в него. В огромното помещение има купчина златни кюлчета, голяма колкото къща.

— Ето къде влагам парите си — казва Холидей, широко ухилен. — Какво пък толкова? Няма как да ги вземете, нали?

Той се обляга на купчината от кюлчета и камерата показва лицето му в близък план.

— Убеден съм, че се чудите какво трябва да направите, за да сложите ръка върху цялото това богатство. Не бързайте толкова, хлапета, и до това ще стигна… — Той замълчава, за да предизвика драматичен ефект, а изражението му се променя като на човек, който се кани да разкрие нещо изключително изненадващо.

Щраква с пръсти и трезорът изчезва. В същия миг изведнъж се смалява и се превръща в малко момче с кафяви панталони и избеляла тениска с героите от Мъпет Шоу, както всъщност изглежда на една училищна снимка, направена през 1980 г., когато е на осем. Малкият Холидей стои в претъпкан хол с тъмнооранжев килим, стени с ламперия и кичозно обзавеждане от 70-те години. Телевизор Zenith с 21-инчов екран се вижда зад него, а към приемника е включена игрална конзола Atari 2600.

— Това е първата система за видеоигри, която имах — казва с изтънял гласец.— Atari 2600. Подариха ми я за Коледа през 1979 г. — Той сяда пред видеоиграта, взема джойстика и започва да играе.

— Любимата ми игра — кимва към екрана, където малко квадратче минава през поредица от прости лабиринти. — Казваше се Adventure. Също като много от първите видеоигри, тя е създадена и програмирана от един-единствен човек. Но по онова време от Amapu отказвали да посочват имената на програмистите, затова името на човека, създал играта, не е написано никъде на опаковката. — На телевизионния екран виждаме как той посича един дракон с меч, но поради грубата графика с ниска резолюция, изображението прилича повече на квадрат, който намушква със стрела деформирана патица.

— Затова създателят на Adventure, Уорън Робинет, решава да скрие името си в самата игра. Той скрива ключ в един от лабиринтите. Който намери ключа — сива точка с размери един пиксел — може да го използва, за да влезе в тайната стая, в която Робинет оставя името си. — На телевизора Холидей насочва квадратния си герой към тайната стая, където в центъра на екрана се появяват думите: „Автор — Уорън Робинет“.

— Това — сега посочва към екрана с искрена почит — е първото великденско яйце във видеоигрите. Робинет го скрива в кода на тази игра, без да каже на никого, а Атари я произвежда и разпространява по целия свят, без да знае за тайната стая. Разбират за великденското яйце чак няколко месеца по-късно, когато децата повсеместно започват да го намират. Аз бях едно от тези деца, а мигът, в който открих великденското яйце на Робинет, беше най-невероятното игрално преживяване в живота ми.

Малкият Холидей оставя джойстика и става. В това време стаята внезапно изчезва и декорът се сменя отново. Сега той стои в мрачна пещера, където светлината от невидими факли мъждука по стените. В същия миг отново се преобразява, този път в прочутия си аватар от ОАЗИС Анорак — висок магьосник с дълга роба и лице, малко по-красиво от истинското лице на възрастния Холидей (и без очилата му). Анорак е облечен с характерната си черна роба с емблемата на аватара (голяма калиграфски изписана буква А), избродирана на ръкавите.

— Преди да умра — заговаря Анорак с много по-дълбок глас, — аз създадох собствено „великденско яйце“ и го вградих в най-известната си игра — ОАЗИС. Първият, който открие Яйцето, ще наследи цялото ми богатство.

Следва ново драматично мълчание.

— Яйцето е скрито добре. Не съм го оставил просто под някой камък. Може да се каже, че е заключено в сейф, закопан в тайна стая в центъра на някой лабиринт, който се намира… — той потупва дясното си слепоочие — ето тук. Но не се тревожете. Оставил съм много следи, които ще ви покажат пътя. А ето я и първата. — Анорак прави грандиозен жест с дясната си ръка и внезапно във въздуха пред него изникват три ключа, които започват да се въртят бавно. Изглеждат изработени от мед, нефрит и кристал. Докато ключовете продължават да се въртят, той започва да декламира кратко стихотворение и всеки стих, който изрича, се изписва за кратко с огнени букви на екрана:

Три ключа скрити трите тайни порти пазят.

Зад тях премеждия ви дебнат там, във мрака.

И онзи, който най-достоен се окаже,

ще стигне Края, где наградата го чака.

След като изрича тези думи, Нефритеният и Кристалният ключ изчезват и остава само Медният, който вече виси на верижка около врата му.

Камерата следва Анорак, когато той се обръща и тръгва навътре в тъмната пещера. Няколко секунди по-късно пристига пред масивна дървена врата, разположена в каменната стена на пещерата. Вратата е обкована със стомана, а върху нея са гравирани щитове и дракони.

— Не успях да тествам тази игра, затова се притеснявам, че Яйцето може да е скрито прекалено добре. Вероятно ще е твърде трудно да се стигне до него. Не знам. Но вече е късно да променям каквото и да било. Така че ще видим.

Анорак отваря двукрилата врата, зад която се разкрива просторна съкровищница, пълна с купчини блещукащи златни монети и инкрустирани със скъпоценни камъни бокали[7]. После прекрачва прага, обръща се към камерата и протяга ръце, за да задържи тежките крила на вратата отворени[8].

— И без повече увъртания — заявява Анорак — обявявам Лова на Великденското яйце за открит!

После изчезва сред експлозия от светлина и оставя зрителя да се взира през отворената врата в бляскавите купчини злато.

Накрая екранът почернява.

* * *

В края на видеоклипа Холидей беше оставил връзка към личния си уебсайт, който бе променен драстично в деня на смъртта му. В продължение на повече от десетилетие там се въртеше единствено кратка анимация, в която аватарът му Анорак седеше в средновековна библиотека, приведен над издраскана дървена маса, докато смесваше отвари над прашни книги със заклинания, а на стената зад него се виждаше голяма картина на черен дракон.

Но сега анимационното клипче бе изчезнало, а на негово място се бе появила класация с резултати, подобна на онези на старите монетни автомати за игри. Там се виждаха десетте най-високи постижения, като всяко от тях се състоеше от шест нули срещу инициалите „Дж. Д. X.“ — Джеймс Донован Холидей. Списъкът бързо стана известен като „Класацията“ и щеше да остане в този си вид много дълго време.

На уебсайта, точно под нея, се бе появила и една икона. Тя приличаше на малка подвързана с кожа книга и водеше към нов уебсайт, anoraksalmanac.com, откъдето всеки можеше да изтегли безплатно книга със заглавие Алманахът на Анорак, съдържаща хиляди записки от дневника на Холидей без отбелязани дати.

 

 

Книгата бе дълга повече от две хиляди страници и представляваше наполовина мемоари, наполовина манифест на вманиачен геймър. В него се съдържаше подробно описание на личния живот на Холидей и на всекидневните му занимания. Повечето от записките представляваха разсъждения за различни класически видеоигри, научнофантастични и фентъзи романи, книги, комикси и факти от попкултурата на 80-те години. Имаше и няколко остри критики, които отричаха всичко — от организираните религиозни движения до диетичните газирани напитки. Една цяла глава от Алманаха бе написана на синдарин — измисления от Толкин език на елфите. След като въпросният текст бе преведен, се оказа, че той всъщност представляваше гневна реч за несъответствията между романите от поредицата Властелинът на пръстените и филмовите адаптации на Питър Джаксън. След това съчинение следваше дълго и пламенно есе, в което се твърдеше, че ако се разглеждаше като цяло, трилогията на Джаксън всъщност беше най-добрият фентъзи филм, правен някога.

От самото начало имаше хора, които подозираха, че Холидей някак си бе инсценирал смъртта си и че състезанието бе само великолепен рекламен трик. Но адвокатите му опровергаха слуховете няколко дни по-късно на излъчена в цялата страна пресконференция, на която потвърдиха всичко, казано от него в Поканата на Анорак. Цялото му богатство наистина щеше да бъде дадено на онзи потребител на ОАЗИС, който пръв намереше Великденското яйце. Всичко това бе написано черно на бяло в завещанието на Холидей — колосален юридически документ, който те подготвяли години преди да се разболее от рак.

Той бе взел всички възможни мерки то да не може да бъде обявено за недействително или анулирано. Това обаче не попречи на собствената му компания Григериъс Симюлейшън Систъмс незабавно да заведе голямо съдебно дело в опита си да оспори последната му воля. Бордът на директорите на ГСС (както се изрази един от членовете му) „са много разтревожени от вероятността най-печелившата компания в света да попадне в ръцете на първия сополив геймър, който успее да докаже, че е също толкова вманиачен по игрите, колкото и покойния й основател“.

Но като всезнаещ ситски лорд, Холидей бе предвидил този ход на ГСС и в завещанието си бе заявил от огромното му богатство да се отдели колкото е необходимо, за да бъде изпълнена последната му воля. Въпреки това ГСС вложи няколко години и милиони долари в опити да спре състезанието, преди накрая да развее бяло знаме. Усилията им само доказаха, че завещанието на Холидей е непоклатимо и че последното му желание ще бъде изпълнено.

„Ловът“, както стана известно състезанието, бързо навлезе в глобалната култура. Също като спечелването на лотарията, търсенето на Великденското яйце се превърна в популярна мечта за деца и възрастни. Всеки можеше да участва в играта и, поне в началото, изглеждаше, че няма правилна или грешна стратегия за спечелването й.

Алманахът на Анорак като че ли подсказваше единствено, че за да откриеш Великденското яйце, непременно трябва да знаеш всичко за любимите теми на Холидей. Това доведе до масов интерес към класическите видеоигри и попкултурата на 80-те години на XX в. Петдесет години след края на онова десетилетие тогавашните филми, музиката, игрите и стилът изведнъж се върнаха на мода. През 2041 г. оформената с гел на бодлички коса и избелелите джинси отново се носеха, а първите места в музикалните класации заемаха кавър версии на хитове от 80-те. Някогашните тийнейджъри от 80-те, сега наближаващи пенсионна възраст, преживяваха странното приятно усещане, че внуците им се интересуват от младежките им увлечения.

През този период се роди нова субкултура с милиони последователи, които посвещаваха всеки свободен момент от живота си на търсенето на Яйцето. В началото тези хора бяха известни като „ловците на яйца“, но бързо прозвището им стана само „ловците“. През първата година от Лова беше много модно да си ловец и почти всички потребители на ОАЗИС твърдяха, че са такива.

На първата годишнина от смъртта на Холидей глъчката около състезанието започна да утихва. Бе минала цяла година, а никой не бе открил нищо. Нито ключ, нито порта. Според много хора част от проблема беше в самия размер на ОАЗИС. Във виртуалната среда имаше над хиляда свята, в които можеха да са скрити ключовете, а на ловците щяха да са им нужни години, за да претърсят дори само един от тях.

Въпреки хвалбите на „професионалистите“ по блоговете, които твърдяха, че всеки ден отбелязват все по-голям напредък, истината постепенно изплува: никой не знаеше какво точно търси и откъде трябваше да започне с търсенето.

По това време ловците вече бяха разделили Алманахът на Анорак на глави и стихове, изучаваха го и го цитираха като свето писание (и за тях тази книга наистина представляваше точно това). Но дори Алманахът да съдържаше някакви указания за местоположението на трите ключа, никой не бе успял да ги открие. Много хора започнаха да подозират, че това беше просто сборник с налудничавите размишления на един побъркан мъртвец.

Мина още една година.

И още една.

Все още никой не бе намерил нищо.

Повечето хора изгубиха интерес към състезанието. Някои мислеха, че всичко е само ексцентрична измама, дело на смахнат богаташ. Други бяха убедени, че дори Яйцето наистина да съществуваше, никой нямаше да го намери. Междувременно ОАЗИС продължаваше да се разраства и да добива все по-голяма популярност, защитен обаче от опитите на други компании да го купят или да завеждат дела, благодарение на непоклатимите условия в завещанието на Холидей и армията от безскрупулни адвокати, ангажирани с управлението на наследството му.

Историята за Великденското яйце на Холидей постепенно премина в сферата на градските легенди. Превърна се в нещо като приказка, която обаче дори децата не приемаха на сериозно.

Все по-малобройното племе на ловците постепенно попадна под прицела на всеобщи подигравки. Всяка година на датата, на която Холидей бе починал, водещите на новините съобщаваха насмешливо за липсата на какъвто и да било напредък. И всяка година все повече ловци се отказваха от състезанието с оправданието, че той наистина бил скрил прекалено добре Яйцето.

Мина още една година.

И още една.

И тогава, на 11 февруари 2045 г., името на един аватар се появи на първо място в Класацията пред очите на целия свят.

След пет дълги години Медният ключ най-накрая бе открит от осемнайсетгодишно хлапе, което живееше в каравана в покрайнините на Оклахома Сити.

Това хлапе бях аз.

Десетки книги, анимационни поредици, филми и телевизионни сериали са се опитвали да разкажат какво точно се случи след това, но всички грешаха. Затова реших да изясня този въпрос веднъж завинаги.

Бележки

[1] Цитат от филма Ловци на духове (1984 г.). — Бел.прев.

[2] Любителски ням филм, заснет от Ейбрахам Запрудер, уловил случайно покушението над президента Джон Кенеди през 196З г. — Бел.прев.

[3] След внимателен анализ на сцената е установено, че всички тийнейджъри зад Холидей са всъщност статисти от различни младежки филми на Джон Хюз, които са били добавени дигитално в клипа.

[4] Декорът всъщност е взет от филма Хедър от 1989 г. Изглежда Холидей е направил цифрова възстановка на погребалната зала и се е добавил в записа.

[5] След като по-късно клипът е разгледан внимателно с висока разделителна способност, е установено, че и двете монети са изсечени през 1984 г.

[6] Опечалените всъщност са актьори и статисти от погребалната сцена във филма Хедър. Сред тях се виждат и Уинона Райдър и Крисчън Слейтър, седнали на последния ред.

[7] Анализите разкриват десетина интересни предмета, скрити сред съкровището, а именно: няколко модела от най-ранните персонални компютри (Apple II, Commodore 64, Atari 800 XL и TRS-8 Color Computer 2), десетки периферни устройства за различни игрални системи и стотици зарове като онези, използвани за стари настолни ролеви игри.

[8] Когато този кадър се проследи на пауза, той изглежда почти идентичен с картината на Джеф Ийзли от наръчника с правила към играта Dungeons & Dragons, публикуван през 1983 г.