Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Прокълнати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pinhole, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2016)
Корекция и форматиране
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Глен Купър

Заглавие: Дупка в тъканта

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-564-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1733

История

  1. — Добавяне

Да слезеш в Аверн не е трудно,

ден и нощ черният Дит

е разтворил широко вратите,

но да извърнеш пак стъпки,

на белия свят да излезеш,

то е труд, мъка.

Вергилий, „Енеида“[1]

1.

Емили чу бързо приближаващите стъпки зад гърба си. Преди да се обърне срещу заплахата, тя напрегна мускули и пое дълбоко дъх.

Издиша рязко при вида на мъжа с ножа.

Още от дете я бяха учили да не се изправя срещу опасността, а да бяга от нея, но сега това бе немислимо. Нападателят бе само на една ръка разстояние и устремът на движението му даваше предимство. Тренираните й рефлекси се задействаха.

Отби ножа с рязък страничен удар с лявата си ръка и атакува с дясната, улучвайки гърлото с основата на дланта си.

Щом мъжът залитна назад, Емили стъпи стабилно и го изрита право в слабините.

Мъжът се свлече на земята.

Ножът все още беше в ръката му, но не за дълго, защото тя нанесе втори ритник в юмрука му и оръжието отлетя.

После тя побягна.

В помещението гръмнаха аплодисменти и одобрителни възгласи.

— Ето така се прави. Дами и господа, това е крав мага. — Дрезгавият глас на Джон Кемп се извиси над глъчката. — Добра работа, доктор Лаути — похвали я той, след което се обърна към присъстващите. — Забелязахте ли как се защити и атакува едновременно? Точно това искам да научите всички.

Емили прие с грациозен поклон похвалите и се усмихна, когато Джон дискретно я перна по задника, докато минаваше покрай него. Седна на мястото си сред останалите курсисти, а нападателят нагласи защитните си подплънки, готов за следващата жертва.

След края на часа курсистите си събраха нещата и излязоха от почивния център. Емили изобщо не бързаше и когато останаха само двамата с Джон, той бавно приближи и нежно я взе в обятията си.

— Бих могла да те отблъсна — каза тя, когато устните им се разделиха.

— Радвам се, че не ми отвърна с бърз ритник по макаричките.

— Господи, направо си несравним в подбирането на сравнения.

— Животът е постоянно учение.

Двамата бяха симпатична двойка. Емили бе висока, но Джон я надвишаваше с една глава. Той бе тъмен, с късо подстригана кафява коса, гъста като конска грива, и кестеняви очи. Тя бе синеока естествена блондинка, имаше лекия акцент и упоритостта на шотландския си баща и светлата кожа и стоицизма на шведската си майка. Джон пък беше типичен американец. И двамата бяха със спортни фигури. Работата му често изискваше физическо натоварване и на четиридесет и три той все още беше във върхова форма, с дълги крайници и широк гръб. Тя бе на трийсет и седем. Работеше на бюро. Трябваше да полага усилия да се поддържа и курсовете на Джон по израелска самозащита бяха едно от средствата да го прави.

— Трябва да бягам — каза тя.

— Какво ще правиш довечера?

— Налага се да се върна в лабораторията. „Херкулес“ стартира след два дни.

— Надявах се да прекараме заедно нощта.

— Луда съм по теб, но точно сега „Херкулес“ ме подлудява повече.

— Нервна ли си?

— Ти как мислиш?

— Вчера в един жълт вестник излезе статия, че „Херкулес“ щял да създаде микроскопични черни дупки, които щели да унищожат света.

— Не затормозявай хубавата си главица — рече тя. — Няма да пратим чудесната ни планета по дяволите. Повече се тревожа, че ще потрошим играчка за трийсет милиарда долара. Подобно нещо страшно ще ядоса мама и тате. И между другото, защо четеш боклучавите таблоиди?

— Защото на третата страница има момичета.

— Така си и знаех.

— Когато експериментът тръгне, искам да подновим нашите преспивания.

— Превръщат се в нещо като навик, а?

Той прокара големите си длани по гърба й.

— Имам и по-лоши навици. Казвали са ми, че имам пристрастяваща самоличност.

— Мисля, че аз ти го казах.

— Лекувам някои от лошите навици.

— Пушене — да. Жени — да се надяваме, че с изключение на благоверната, също. Пиячка — е, работим по въпроса.

— Животът ми, сведен до списък.

Тя го целуна отново и се отдръпна.

— Освен вехненето по мен, с какво смяташ да запълниш вечерта?

— Сигурно ще пусна пералнята.

— Гледай да разделиш бялото пране от цветното.

— Щом го чувам от човек, занимаващ се с физика на елементарните частици, ще приема съвета сериозно.

 

 

В осем вечерта главната лаборатория на МААК беше оживена като през деня. Колайдерът бездействаше две години и натискът за успешно и навременно рестартиране се усилваше. Повреда в една от намотките бе довела до изключване на магнит, последвано от експлозия на хелий и пожар. Нужни бяха шейсет милиона долара за смяната на над сто повредени свръхпроводящи магнити и поставките им и за почистване на замърсените вакуумни тръби. Политическите поражения обаче бяха по-трудни за поправяне. Политиците от двете страни на Атлантика виеха за кръв. Пръскането на милиарди за изследване на екзотични субатомни частици беше трудно за преглъщане и в най-добрите времена.

Като директор на проект „Херкулес“, Емили носеше главната отговорност за провеждането на стартовите симулации и затова тази вечер беше ангажирала голяма част от капацитета на главния компютър.

— Почти приключихме, нали?

Тя не откъсна поглед от екрана.

— Почти, Хенри. След около четиридесет минути.

Хенри Куинт, с невъзмутима физиономия и четвъртита челюст, никога не хвалеше и не кастреше хората си право в лицето. Въпреки схващането, че американските мениджъри са прями, Куинт си служеше по-византийски начини да решава организационни въпроси и предпочиташе хората да научават мнението му косвено или чрез намеци.

— Разбирам. Инженерите чакат. Трябва им много изчислителна мощ за тестване на намотките.

— Четиридесет минути.

— Чух. Ще им кажа да се свържат директно с теб, ако времевата рамка е проблематична.

Генералният директор на МААК излезе, оставяйки я да си мърмори гадости под нос. Куинт беше неин шеф от шест години, но тя така и не се сближи с него. За разлика от предишния й шеф, който беше фанатично предан на работата си, Куинт бе повече администратор, отколкото учен. Емили не поддържаше никакви връзки с него извън работата. Не така стояха нещата с общителния му предшественик. Пол Лумис й липсваше до болка. Единствените неща, които я караха да продължи, бяха „Херкулес“ и перспективите за сливането.

Надяваше се, че след сливането всичко ще стане по-розово. Поне щеше да има друг генерален директор.

Масивният англо-американски колайдер беше огромният братовчед на Големия адронен колайдер на ЦЕРН в Швейцария. Швейцарският ускорител, който беше истински гигант навремето, имаше двайсет и седем километрови тунели дълбоко под швейцарската и френската провинция. МААК беше шест пъти по-голям, с дължина около сто и осемдесет километра. Тунелите, следващи грубо М25, която обикаляше Лондон и предградията му, бяха прокопани на около сто и петдесет метра под магистралата. Комплексът на главната лаборатория се намираше източно от Лондон, в Дартфорд, и представляваше купчина архитектурно незабележителни постройки в покрайнините на големия град.

МААК беше построен с намерението да бие Големия адронен колайдер по типичния за американците начин — „моето е по-голямо от твоето“. Когато се оказа политически трудно програмата да си намери дом на американска земя, британците бяха привлечени като партньори и след милиарди долари и десетгодишен строеж МААК отново беше готов да заработи. Ако всичко минеше добре, „Херкулес I“ щеше да изстреля протони на два лъча с мощност 20 TeV под английската провинция, които да се сблъскат с много по-голяма сила, отколкото бяха възможностите на адронния колайдер. И ако експериментът минеше без значителни проблеми, „Херкулес II“ щеше да увеличи енергията до теоретичния й максимум от 30 TeV на лъч. Ако гравитоните съществуваха, при такива чудовищни енергии МААК имаше добър шанс да ги засече.

Гравитони.

Субатомните частици на три от четирите фундаментални сили в природата вече бяха открити. Фотонът беше частицата на електромагнетизма. Глуоните бяха частици на силното взаимодействие, което задържаше атомните ядра в едно цяло. W и Z бозоните бяха носители на слабото взаимодействие, на което се дължеше радиоактивното разпадане. Оставаше единствено гравитацията. Всички обединяващи теории на физиката предсказваха съществуването на гравитона, но той никога досега не е бил наблюдаван. Именно гравитонът бе голямата награда.

Гравитацията беше най-слабата от всички фундаментални сили, а колкото по-слаба е една сила, толкова повече енергия беше нужна за засичането й. Така се появи „Херкулес“. Експериментите ATLAS и CMS в адронния колайдер най-сетне бяха успели да открият неуловимия бозон на Хигс. Ако всичко минеше добре, експериментът „Херкулес“ в МААК щеше да ги надмине с откриването на гравитона.

Емили завърши симулацията и освободи компютъра за инженерите. Протегна се и прекоси помещението до работното място на Матю Копенс. Матю бе първият доведен от нея в лабораторията — всеотдаен млад мъж, завършил с отличие физика в Оксфорд, с когото се бяха запознали в ЦЕРН, където работеха по програмата ALICE. Когато Пол Лумис я покани в МААК, Емили убеди Матю да стане неин пръв заместник. Получи се лесно, тъй като съпругата му не можеше да понася Швейцария. Най-големият им син беше аутист и двамата намираха швейцарските училища за студени и равнодушни.

Оплешивяващият и слаб Матю се беше навел над купчина разпечатки.

— Още ли се безпокоиш за стрейнджлети? — попита Емили.

Той я погледна.

— Познаваш ме.

— Виж, Матю, радвам се, че след като Пол го няма, някой продължава да се тревожи за най-лошите възможни сценарии, но шансът „Херкулес I“ да произведе стрейнджлети е горе-долу същият като да спечелиш джакпота на националната лотария три последователни седмици. Пък и действаме стъпка по стъпка. Няма да стигнем до трийсет тераелектронволта, докато не сме сигурни, че при двайсет е безопасно.

Той кимна и се извърна.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Нищо ми няма. Малко съм уморен, но предполагам, че с всички ни е така.

— В семейството всичко наред ли е?

— Всичко е наред, Емили.

Тонът му бе леко напрегнат и затова тя го остави на мира и тръгна към кухнята да си направи чай.

 

 

Джон Кемп живееше в нов апартамент само на пет километра от МААК. Беше се нанесъл там преди малко повече от две години, с което постави рекорд за най-дългото си пребиваване на едно и също място като възрастен. В съзнанието му се беше промъкнало известно домошарство и за първи път в живота си започваше да обръща внимание на неща като комплекти спално бельо и кухненски прибори. Приписваше това на Емили. Преди рестартирането на „Херкулес“ да се намеси в ежедневието им, тя оставаше при него две-три нощи седмично и настояваше за оправено легло и прилично оборудвана кухня. Дневната обаче беше типична за Кемп с големия телевизор „Самсунг“, предаващ първенствата по футбол и бейзбол, добре зареден бар, рафтове от ИКЕА, пълни с исторически и военни книги, и със снимки в рамки, на които прегръщаше през раменете ухилени бойни другари.

Джон се беше настанил на канапето и се трудеше върху голяма кутия бира. Звукът на телевизора беше изключен и той четеше книга за военните кампании от епохата на кръстоносните походи, когато звънецът иззвъня. Гол до кръста и със смъкнат клин, той се усмихна и се обърна към вратата.

— Добре дошла! Имаш ключ.

Звънецът отново иззвъня и той стана да отключи.

— Нали каза, че няма да идваш?

Но когато отвори вратата, на прага не стоеше Емили.

— Здрасти, страннико — поздрави високата чернокоса красавица.

— Господи, Дарлийн — изненада се той и повдигна клина си.

— Надявам се, че не се натрапвам. Сам ли си?

— Да, в момента. Ама че изненада.

Той я покани да влезе и я посрещна със задължителната прегръдка.

— Минавам през Лондон. Утре пътувам за Милано. Реших да се възползвам от възможността и ето ме тук.

— Как ме откри?

— Майк имаше адреса ти, но не и телефонния ти номер. Не фигурираш в указателите. Нямах представа, че Дартфорд е толкова далеч. Броячът навъртя сто и шейсет паунда.

Джон поклати глава. Беше взела такси от Пикадили. Типично за Дарлийн. Колата още чакаше отпред, готова да я върне обратно в центъра на Лондон. Тя плати на шофьора и Джон взе багажа й.

Когато влезе, Дарлийн се огледа.

— Предишният ти апартамент в Лондон приличаше на студентска квартира. Да не би да се е появила укротителка на лъвове?

Тя съблече лъскавото си кожено яке. Беше облечена като модел. А и беше модел.

— Не съм сам, ако това питаше. Нещо за пиене?

— Помниш ли как обичам мартинито? Можеш ли да ми направиш?

— Помня и мога.

Той извади лед от фризера и напълни шейкъра, докато тя се настаняваше на канапето.

— Не мога да повярвам, че гледаш крикет.

Той изключи телевизора с дистанционното и промърмори:

— В буря всяко пристанище е добре дошло.

— Май не се радваш да ме видиш.

— Не мога да кажа, че преливам от щастие, ако трябва да съм честен.

Той сипа мартинито във водна чаша и се извини, че няма маслини и подходящи чаши.

Дарлийн отпи дълга глътка.

— Всичко ми е малко мътно — каза тя. — Аз ли скъсах с теб, или ти с мен?

Той си отвори нова кутия бира.

— Ти кръшкаше, аз също кръшках. Но аз бях по-докачливият, ако не се лъжа.

— Все използваш някакви странни думи.

— Бях по-вбесеният.

— Мъжете сте толкова деликатни — изсумтя Дарлийн. — Какво представлява тя?

— Коя?

— Новата ти приятелка.

— Не е твоя работа.

— Добре. Защо напусна дипломатическия корпус?

— Ами реших, че нямам никакво желание да посрещам някой куршум, предназначен за посланика. Беше истински боклук.

— Не можеш ли да даваш истински отговори на истински въпроси?

— Изкарах двайсет години и се пенсионирах. Тук ми се отвори възможност за работа. Пък и развих вкус към английската бира.

— А приятелката ти? И тя ли е англичанка?

— Както вече казах, не е твоя работа.

— Мога ли да запаля?

— Терасата е натам.

Тя допи бързо мартинито си и помоли за второ. В шейкъра беше останало още малко.

— Ще имаш ли нещо против да остана? Пътят обратно до Лондон е дълъг.

Той сви рамене.

— Чаршафите в стаята за гости са чисти. Утре излизам рано за работа.

— Мога ли да ползвам душа?

Той посочи.

— Натам.

Тя се усмихна и взе мартинито със себе си.

Джон се заслуша в звука на течащата вода и се хвана, че си я припомня как изглежда гола. Беше слаба, но за разлика от повечето й посестрими бе закръглена там, където имаше значение. Навремето той често влизаше под душа с нея за малко мокри забавления. После си спомни що за кучка беше и тутакси изключи мисленото порно.

Когато тя излезе, той изруга — беше избрала да се появи по черен сутиен и прашки, прибрала мократа си коса в тюрбан. Приличаше на смугла екзотична богиня.

— Господи, Дарлийн. Нямам интерес да подновявам нещата с теб.

Тя се приближи.

— Така ли му казват? Подновяване?

Той не отстъпи.

— Виж. Ти не ме харесваш и аз не те харесвам. Нещата стояха така, когато скъсахме. Нали помниш?

— И двамата сме възрастни хора. Утре няма да съм тук. Какво толкова? Споменах ли, че ми липсваше?

— Не ти липсвам. Просто си малко пияна и много разгорещена.

Тя пристъпи плътно до него, плъзна ръце по гърба му и ги пъхна под еластичния клин.

— Случилото се в Дартфорд си остава в Дартфорд, нали, Джон?

Той затвори очи и вдъхна парфюма й. Толкова лесно бе да остави ръцете си да побродят по тялото й.

Но трескавите му мисли рязко прекъснаха, когато ключалката изщрака.

Успя да се отдръпне от Дарлийн, но тя беше само на педя от него, когато Емили влезе. Усмивката й се стопи бързо като масло в нагорещен тиган.

— Не е това, което изглежда.

— Не мога да повярвам — промълви Емили.

Дарлийн изобщо не се смути.

— Здрасти. Аз съм Дарлийн. Стара приятелка на Джон.

— Появи се най-неочаквано от Ню Йорк — едва-едва продума Джон. — Емили, нямах намерение…

Тя не му даде да продължи. Изгледа го ледено и без нито дума се обърна и затръшна вратата след себе си.

Дарлийн скръсти ръце на гърдите си и на лицето й заигра лукава усмивка.

— Изглеждаше приятна.

Джон тръгна към вратата, но после реши, че е безсмислено да я гони. Емили никога нямаше да му повярва. Знаеше каква е репутацията му и редовно му подмяташе шеговити закачки по темата. Тази вечер обаче нямаше да има шеги и прошка. Честно казано, той сам не си вярваше. Като едното нищо нямаше да успее да се откъсне от благоуханните извивки на Дарлийн. Пльосна се на фотьойла и закри лице с длани.

Дарлийн придърпа постелката на канапето и се загърна в нея, сякаш внезапно засрамена от голотата си.

— Господи, Джон, мислех си, че никога няма да видя този ден.

— За кой ден по-точно става дума?

— Денят, в който наистина си влюбен в някого.

 

 

Американците в МААК го наричаха деня на играта, а англичаните — деня на мача. „Херкулес“ имаше зелена светлина и още в пет сутринта паркингът започна да се пълни с колите на персонала, готов за началото в 10:00.

Джон беше пристигнал час преди всички други и паркира на отреденото му място като началник на сигурността. От офиса си над земята той държеше под око пристигащите и когато забеляза Емили да слиза от колата си, побърза да я пресрещне в лобито.

— Хей. — Това бе всичко, което успя да измъдри.

— Не искам да говоря с теб.

Беше го избягвала предишния ден, отказваше да приема обажданията му и да отговаря на есемесите. На срещата на екипа на „Херкулес“, където се взе решение да стартират експеримента, тя седеше от другата страна на масата срещу Джон и в продължение на повече от час старателно избягваше погледа му.

Джон говореше тихо. Двама от хората му бяха на рецепцията.

— Чувствам се ужасно.

— Радвам се да го чуя. Трябва да вървя, Джон. Днес умът мие далеч от теб.

— Да поговорим по-късно?

Тя мина покрай него.

— Съжалявам — тихо рече той, но Емили вече я нямаше.

Джон знаеше колко много означава днешният ден за нея.

— Успех — добави той под нос.

Върна се в офиса и при него дойде заместникът му Тревър Джоунс за планираната среща за справянето с медийната напаст. Тревър бе ямаец второ поколение, без никаква следа от островния акцент на родителите си. Беше истински представител на Ийст Енд, държеше се с онази наперена самоувереност, характерна за израсналото на улиците лондонско хлапе. На двайсет бе постъпил в градската полиция като ефрейтор, три години по-късно беше повишен в сержант и започна бързо да се издига. И тогава се случиха атентатите от 7 юли. Той беше лично отговорен за овладяването на ситуацията с автобуса бомба. Още тогава реши, че трябва да направи нещо. Постъпи в армията, издигна се бързо и стана обсипан с награди сержант от Кралската драгунска гвардия. Когато Джон започна да търси заместник-началник на охраната на лабораторията, заявлението на Тревър рязко изпъкна сред всички други. Осигуряването на сигурността в МААК беше спокойно и еднообразно занимание, типично за частния сектор, но Джон разчиташе на хора с богат опит. Тревър беше служил в Ирак и Афганистан, в същите горещи точки, където и самият Джон бе воювал като майор от „Зелените барети“. От гледна точка на Джон, ако човек може да командва успешно хора в бойна ситуация, със сигурност ще успее да се справи и с охраната на цивилна високоенергийна физична лаборатория.

— Готови ли сме да наритаме няколко протонски задници около Лондон?

— Обратното броене още върви — мрачно отвърна Джон.

Тревър го изгледа, сякаш беше някакъв лабораторен образец.

— Изглеждаш като лайно, ако позволиш да изразя мнението си — заяви той, цъкна с език и седна. — Всичко наред ли е?

— Направо идеално — неубедително излъга Джон. — Да прегледаме протоколите още веднъж, а?

Тревър го дари с характерната си слънчева усмивка.

— Точно затова съм тук, шефе.

 

 

Петнайсет минути преди началото Емили беше на работната си позиция в огромната подземна контролна зала. Пред нея имаше стена от плоскоекранни монитори. Матю Копенс и останалите от екипа й бяха на работните си станции, подредени амфитеатрално на концентрично издигащи се, покрити с мокет полукръгове. Хенри Куинт нямаше конкретни отговорности по време на стартовата процедура, освен да одобри последното броене, и затова стоеше на най-горния пръстен и натрапчиво щракаше с химикалката си.

— Каква е температурата? — попита Емили. Напрежението в гласа й се долавяше ясно.

— Стабилна, на 1.7 келвина — отвърна специалистът по охлаждането.

— Добре. Да включим синхротрона.

Сега МААК беше официално най-студеното място на планетата, по-студено и от открития космос.

Близо четиресет хиляди тона течен азот бяха охладили пет хиляди тона хелий до 4.5 К, или –268.7 °С. След това хелият беше изпомпан в двайсет и петте хиляди магнита на МААК и хладилните агрегати охладиха магнитите до работната температура 1.7 К.

Всеки магнит беше дълъг петнайсет метра и тежеше трийсет и пет тона. Намотките им бяха изработени от жички от ниобий и титан, седем пъти по-тънки от човешки косъм. В развито състояние нишките можеха да достигнат до Слънцето и обратно двайсет и пет пъти. При температура 1.7 К те ставаха свръхпроводници, провеждаха електричество без съпротивление и генерираха мощните магнитни полета, необходими за изкривяването на протонните лъчи около масивния овал.

След това в усилвателите щяха да се вкарат оловни йони и да се насочат към синхротрона, където щяха да бъдат ускорени и прехвърлени в колайдера. Там двата лъча протони, движещи се в противоположни посоки, щяха да се ускорят допълнително в малките си тръби до скоростта на сблъсъка при 20 TeV, изминавайки сто и осемдесетте километра около Лондон с почти светлинна скорост, или единайсет хиляди обиколки в секунда.

При приближаването на точката на сблъсък в мюонния детектор, представляващ седеметажно чудовище, разположено само на три метра под контролната зала в Дартфорд, лъчите щяха да бъдат стеснени до около една трета от дебелината на човешкия косъм, за да се увеличи вероятността от сблъсък на протони. И когато лъчите се сблъскат, те щяха да отделят енергия от 2000 TeV, най-високата, постигана някога в ускорител, генерирайки температури, петстотин хиляди пъти по-високи от температурата в центъра на Слънцето.

Джон наблюдаваше контролната зала и различни части от лабораторията на мониторите в офиса си. Гледаше как журналистите се събират в центъра за посетители и как ято от микробуси със сателитни антени изпълва паркинга. Вниманието му обаче беше насочено най-вече към Емили и той беше включил звука, за да слуша разговорите в контролната зала.

— Добре, кажете ми, когато синхротронът достигне пълна мощност — каза Емили пет минути преди старта.

— Пълна мощност, ускорение двеста гигаелектронволта — не след дълго обяви един техник.

— Добре. Четири минути до инжектирането в МААК.

Емили премина на френски, за да попита шефа на спектроскопския екип Давид Лорен дали мюонният детектор работи. Това беше стара шега помежду им. Немският й беше отличен, тъй като след защитата на дисертацията си беше специализирала в Улм, но френският й бе оскъден. Лорен й се усмихна и каза, че системите му работят.

Една минута преди старта Емили започна инжектирането и пълненето на оръдията за частици с оловен газ, а трийсет секунди преди началото официално се обърна към Хенри Куинт за окончателно одобряване на изстрелването на лъчите.

Десет секунди преди старта Куинт каза просто:

— Продължете.

Емили кимна отсечено на Матю Копенс.

Джон гледаше устните й на монитора, докато тя отброяваше последните секунди, и се питаше дали някога ще ги целуне отново.

— … четири-три-две-едно. Начало.

На елиптичната карта на МААК, показана на най-големите екрани в контролната зала, на мястото на синхротрона, намиращ се западно от Дартфорд, се появиха две точки, червена и зелена. Те се задвижиха в противоположни посоки около Лондон. Макар че пътищата на протонните лъчи бяха графично изобразени е периодичност една обиколка на секунда, всяка описана елипса представляваше всъщност все повече и повече хиляди обиколки.

Присъстващите в контролната зала нададоха ликуващи възгласи, но Емили ги накара да млъкнат и започна да обявява покачващата се енергия.

Този път тя се обърна към Лорен на английски.

— Давид, как изглежда детекторът?

— Вече имаме следите от първия сблъсък.

— Един по-малко, остават стотици трилиони — отвърна тя.

Джон беше увеличил образа й. Помисли си, че тя изглежда невероятно щастлива в този момент.

Емили продължаваше да обявява нивата на енергията.

— Петнайсет тераелектронволта, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет, двайсет. Пълна мощност!

В залата се разнесоха нестройни аплодисменти.

Внезапно Емили ахна. Мониторът показваше, че енергията се повишава.

— Матю! — извика тя. — Какво става? Двайсет и два тераелектронволта и се покачва?

Матю я погледна и устните му оформиха „Съжалявам“.

— Как така съжаляваш? Кой е позволил това?

— Аз, доктор Лаути — обади се Хенри Куинт от най-горния ред на амфитеатъра.

— Защо не ми беше съобщено? — остро попита тя.

— Да го обсъдим по-късно насаме, а? — предложи Куинт.

— Неприемливо е. Кажете ми веднага. Защо не ми беше съобщено?

— Защото нямаше да се съгласите. Решението е мое и само мое — отвърна Куинт. — Необходимо е за оцеляването на МААК. А сега бъдете така добра да продължите до трийсет тераелектронволта.

Емили впери яден поглед в Матю.

— Действал си зад гърба ми?

— Той ме принуди, Емили — със скръбен тон се оправда Матю. — Каза ми, че ще бъда уволнен, ако ти съобщя.

Горе в офиса кръвта на Джон кипна. Ясно виждаше болката от предателството, изписана на лицето на Емили. Хенри Куинт беше шеф и на Джон и той споделяше не особено доброто мнение на Емили за него. В този момент страшно му се искаше да забие юмрук в лицето му.

Тревър Джоунс изникна до него.

— Безопасно ли е, шефе?

— Емили май не смята така — промълви Джон.

Емили гледаше безмълвно как енергията на сблъсъка продължава да расте. Основната цел на „Херкулес I“ беше да прецени безопасността на 20 TeV, преди да преминат този праг. Много добре разбираше какво прави Куинт. С един замах беше изхвърлил съображенията за безопасност през прозореца в името на политиката.

— Двайсет и шест тераелектронволта — прошепна тя. — Двайсет и седем, двайсет и осем, двайсет и девет.

Когато системата показа 30 TeV, тя слезе в големия полукръг в центъра на амфитеатъра и застана с гръб към мониторите, обърната към Куинт и смълчания й научен екип. Джон я следеше на една от камерите, разтревожен от изписания на лицето й страх.

— Трябва незабавно да слезем до двайсет тераелектронволта — с равен глас каза тя. — Матю, бъди така добър.

— Отменено — заяви Куинт. — Аз поемам цялата отговорност.

— Доктор Куинт, ако не позволите на доктор Копенс да намали мощността или да прекъсне експеримента, нямам друг избор, освен да подам незабавно оставката си.

— Правете каквото искате, доктор Лаути, но този експеримент ще продължи на трийсет тераелектронволта — повиши тон Куинт.

Учените в контролната зала въртяха глави от Куинт към Емили и обратно. Като че ли никой не обръщаше внимание на мониторите си, докато Давид Лорен не забеляза, че с мюонния спектрометър става нещо.

— Хей! Детекторът полудя! — извика той с пискливия си глас. — Не разбирам каква е причината за тази активност.

Емили се канеше да се втурне нагоре по стълбите към работното му място, когато нещо се случи.

Джон го видя на монитора си и примигна слисано. Преди да успее да каже каквото и да било, Тревър извика:

— Господи? Какво стана, мамка му?

Емили беше изчезнала.

И на нейното място стоеше някой друг.

През следващите часове и дни щяха да пускат безброй пъти записите на този момент, да ги разглеждат кадър по кадър. Камерите с висока резолюция записваха шейсет кадъра в секунда. Каквото и да се беше случило, то бе станало в мига между два кадъра.

На всички записи единият кадър ясно показваше Емили, а на следващия също така ясно се виждаше мъж.

Едър мъж с лъскава черна коса.

В реално време Джон го видя първо в едър план, загледан към камерата с ужасено изражение на грубото си лице. На друг монитор с по-широк ъгъл видя как мъжът тича нагоре по стълбите в контролната зала и разблъсква техниците, сякаш бяха кегли за боулинг.

— Изолирай! — изкрещя Джон на Тревър. — Изолирай лабораторията! Никой да не влиза и да не излиза. Остани тук. Слизам в контролната зала.

— Добре, но какво става, шефе?

— Нямам никаква идея.

И докато тичаше към асансьорите, той извади пистолета си, обзет от гняв и страх за първи път, откакто беше напуснал армията.

Бележки

[1] Вергилий. Енеида. С., Народна Култура, 1980, с. 232. Превод Георги Батаклиев. — Б.ред.