А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (1)

Пролог

Изследователски кораб „Ледопад“

Атлантически океан

На 88 мили от Антарктида

Опрян на перилата на яхтата, Карл Селиг погледна през бинокъла към огромния айсберг. Още едно парче се откърти и рухна и разкри нови подробности от продълговатия черен обект. Много приличаше на… подводница. Колкото и да бе невероятно това.

— Ей, Стив, ела да видиш.

Стив Купър, приятел на Карл от колежа, освободи поредната шамандура и дойде при Карл. Взе бинокъла, вдигна го пред очите си, фокусира го и замръзна.

— Какво е това? Подводница?

— Може би.

— А какво има под нея?

Карл грабна бинокъла от ръцете му.

— Под нея…

Там наистина имаше нещо. Подводницата — стига да беше подводница — стърчеше от друг метален обект, сивкав и много по-голям. За разлика от подводницата, сивият обект не отразяваше светлината и приличаше по-скоро на омара, каквато можеш да наблюдаваш над нагорещено асфалтово шосе или равна пустинна местност. Но обектът не излъчваше топлина или поне не разтопяваше леда наоколо. Точно над странната конструкция Карл успя да разчете част от обозначенията на подводницата: U-977 и „Кригсмарине“. Нацистка подводница. Стърчаща от… нещо непонятно.

Карл свали бинокъла.

— Събуди Наоми и се приготви за спускане на котва! Ще идем да проверим какво е това.

Стив слезе в трюма и Карл го чу да буди Наоми в една от двете миниатюрни каюти. Компанията спонсор на Карл бе настояла да вземат Наоми с тях. На Карл не му оставаше друго, освен да кимне по време на обсъждането — надяваше се, че Наоми няма да им се пречка. И не остана разочарован. Когато, пет седмици по-късно, дойде време да поемат към открито море, Наоми се появи на пристанището в Кейптаун само с два комплекта топли дрехи, три любовни романа и достатъчно водка, за да отрови цялата руска армия. Оттогава почти не я бяха виждали. „Сигурно й е ужасно скучно“ — помисли си той. За него обаче това бе шансът на живота му.

Вдигна бинокъла и отново огледа масивния леден къс, откъртил се от Антарктида преди около месец. Близо деветдесет процента от айсберга бяха скрити под водата, но въпреки това площта му надхвърляше четирийсет и седем квадратни мили — с един път и половина повече от размерите на Манхатън.

Докторската работа на Карл бе посветена на въпроса как новоосвободили се айсберги въздействат върху теченията на Световния океан в процеса на разтопяването си. През изминалия месец двамата със Стив бяха пуснали около айсберга много високотехнологични шамандури — те измерваха температурата на морската вода и съотношението солена-сладка вода, като в добавка изпращаха периодично ехолотски данни за променящата се форма на айсберга. Целта бе да се съберат повече сведения за това как се разпадат и топят айсбергите след откъсването им от континента.

Всички знаят, че Антарктика съдържа деветдесет процента от световните запаси на лед и че когато през идните няколко века той се разтопи, това ще промени драматично целия свят. Карл се надяваше изследванията му да хвърлят светлина върху това как точно ще се случи промяната.

Беше се обадил на Стив веднага щом му съобщиха, че ще спонсорират изследванията му.

— Трябва да дойдеш с мен… Не, сериозно…

Старият му приятел се съгласи неохотно и за радост на Карл постепенно се оживи, докато денем записваха данните, а нощем обсъждаха предварителните резултати. Преди отплаването академичната кариера на Стив беше безцветна като айсберга, който следваха, макар той често да менеше темите на проучванията си. Карл и неколцина негови приятели дори се чудеха дали няма съвсем да се откаже от научна дейност.

Събраната информация подтикваше към интересни размисли, а ето че сега се бяха натъкнали на нещо съвсем различно и много по-интересно. Дори сензационно. Представяше си заглавията във вестниците: „Нацистка подводница открита в Антарктика“. Направо невероятно.

Карл знаеше, че нацистите са били обсебени от Антарктика. Бяха пращали експедиции в този район през 1938 и 1939 и дори бяха обявили част от континента за немска провинция — Нойшвабенланд. Няколко от нацистките подводници, изчезнали безследно в края на Втората световна война, така и не бяха открити. Според една от конспиративните теории немска подводница отплавала от Германия малко преди рухването на Третия райх и откарала неколцина високопоставени офицери и огромно богатство, включващо безценни произведения на изкуството, заграбени в окупираните територии, както и документация за последните научни открития.

В съзнанието на Карл изплува нова мисъл — това откритие можеше да донесе много пари. Ако на борда на подводницата имаше съкровище, то щеше да струва цяло състояние. Никога вече нямаше да се безпокои за средства за проучванията си.

Непосредственият проблем бе да закотвят яхтата край айсберга. Морето бе неспокойно и направиха три безуспешни сближавания, преди най-сетне да сполучат да се закрепят за брега на айсберга, на две-три мили от подводницата и странната конструкция под нея.

Натъпкаха раниците с арктическа екипировка и Карл даде на Наоми инструкции, които накратко се свеждаха до това да не пипа нищо. После със Стив се прехвърлиха на леда и поеха на път.

През следващите четирийсет и пет минути, докато катереха голия склон на ледената планина, никой от тях не проговори. Ледът навътре ставаше неравен и трябваше да забавят темпото — повече Стив, отколкото Карл.

— Стив, добре ще е да побързаме.

Стив направи опит да ускори крачка.

— Извинявай. Един месец на яхтата е достатъчен да поизгубиш форма.

Карл вдигна глава към слънцето. Когато залезеше, температурата щеше да спадне рязко и можеше да умрат от измръзване. Тук дните бяха дълги. Слънцето изгряваше към два и половина следобед и залязваше в десет вечерта, но все пак им оставаха само няколко часа. Карл отново ускори крачка.

Чуваше зад гърба си неуверените стъпки на Стив. Странни звуци отекваха под краката им — първо нисък тътнеж, сетне забързани почуквания, като от хиляди кълвачи, щурмуващи леда. Карл спря и се заслуша. Обърна се и тъкмо когато погледна към Стив, под краката на спътника му се образува паяжина от пукнатини. Стив погледна ужасен надолу, после хукна към Карл.

За Карл цялата тази сцена бе нереална, като на забавен каданс. Осъзна, че вече е пристъпил бързо напред, размотал е усуканото около кръста му въже и е метнал края му към Стив. Приятелят му улови въжето секунда преди във въздуха да проехти оглушителен пукот и ледът под краката му да се сгромоляса, образувайки огромна цепнатина.

Въжето мигом се изопна и събори Карл по корем. Щеше да последва Стив в пропастта. Извъртя се по гръб и направи безуспешен опит да се изправи, но тежестта бе прекомерна. Той отпусна хватка и въжето се плъзна между дланите му, забавяйки приплъзването му напред. Заби крака пред себе си и шиповете на котките се впиха в ледената повърхност и хвърлиха дребни късчета лед в лицето му. Карл стисна въжето и то се опъна през ръба; издаваше странен вибриращ звук, почти като от струна на цигулка.

— Стив! Дръж се! Сега ще те изтегля…

— Недей — викна отдолу Стив.

— Какво? Да не си се побъркал?

— Тук долу има нещо. Спусни ме бавно.

Карл се поколеба за миг.

— Какво има?

— Прилича на тунел или пещера. Вътре се вижда сива метална стена.

— Добре, дръж се. Сега ще отпусна малко от въжето. — Карл пропусна два-три метра между дланите си и след като Стив не възрази, отпусна още.

— Спри — извика Стив.

Карл усети, че въжето се опъва. Дали Стив се люлееше? Въжето се разхлаби.

— Вътре съм — викна Стив.

— Какво има там?

— Не съм сигурен. — Сега гласът на Стив бе приглушен.

Карл пропълзя до ръба и надзърна надолу.

Стив подаде глава от входа на пещерата.

— Прилича ми на катедрала! Огромно е! Има надписи по стените. Символи някакви — не съм виждал такива. Ще поогледам…

— Стив, недей…

Стив се скри. Изминаха няколко минути. Дали нямаше още един лек трус? Карл се напрегна. Не чуваше нищо, но го усещаше. Сега ледът трептеше по-учестено. Той се изправи и отстъпи от ръба. Ледът зад него се пропука и този път пукнатините се появиха едновременно от всички страни. Карл се втурна право към разширяващата се цепнатина, хвърли се и почти успя да достигне отсрещния край. Ръцете му се впиха в леда и тялото му увисна за няколко секунди. Ледените трусове рязко се усилиха и за ужас на Карл пред него взеха да се къртят и да падат едри парчета.

А после целият участък, на който висеше, се отдели и го повлече надолу към бездната.

На яхтата Наоми гледаше към залязващото слънце. Вдигна сателитния телефон и набра номера, който й бе дал мъжът.

— Казахте да ви се обадя, ако открием нещо интересно.

— Не говори нищо повече. Остани на линия. До две минути ще установим координатите ви. После ще дойдем при вас.

Тя прибра телефона в чекмеджето, върна се в кухнята и продължи да разбърква боба в тенджерката.

* * *

Мъжът от другата страна на сателитната връзка вдигна глава и се загледа към трепкащите на екрана джипиес координати. Запамети местоположението и прегледа данните от сателитното наблюдение за директно предаване. Откри един резултат.

Превключи на канала и увеличи образа от центъра на айсберга, където се намираха черните точки. Даде увеличение още няколко пъти и когато образът дойде на фокус, чашата му с кафе тупна на пода, а той изхвърча от офиса и се втурна към кабинета на началника си. Нахлу вътре и с появата си прекъсна изявлението на сивокосия мъж, който говореше, вдигнал и двете си ръце.

— Открихме го!