Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Se prohibe mantener afectos desmedidos en la puerta de la pension, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Автор: Мамен Санчес

Заглавие: Забранява се неверието в съдбата

Преводач: Ивинела Вескова Самуилова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: испанска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 20.10.2015 г.

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 978-954-26-1502-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3612

История

  1. — Добавяне

На Каро, която ми подари заглавието и идеята.

На Ана Роса и Мириам, които ме заразиха с ентусиазма си. И на Моника, която ще бъде очарована.

Понеже не би могло да бъде другояче, в памет на дядо Мигел и баба Тереса, тази книга бе отпечатана в Мадрид на 2 октомври 2014 година, Деня на светите ангели пазители.

1.

Забранено е да се страда по причини, несъвместими със здравия разум.

Сесилия щеше да напише „плаче“ вместо „страда“, но си помисли, че след някакъв що-годе разумен период от време сълзите и може би щяха да свършат. Горчивината обаче можеше да откаже да напусне дома й и тровейки въздуха, да се загнезди между пода и тавана или в рамките на вратите, или между решетките на прозореца. Да започне да се превръща във вода, както парата в облаците, и така да продължи да се излива с години, подобно на дъжд от сълзи.

Ето защо трябваше да прогони тъгата. Записа „Забранено е да се страда“ и отиде да си легне.

Тъй като все още не бе дошъл денят, в който тези толкова упорити сълзи щяха да са спрели, плака цял час, преди да успее да заспи.

Допълнението „по причини, несъвместими със здравия разум“ й хрумна сутринта, след като за N-ти път анализира мотивите, които съпругът й изтъкна, когато й каза, че я напуска. Като цяло бяха три: че вече не бил влюбен в нея, че след дванадесет години брак и на прага на четиридесет и петата си година си бил дал сметка, че не иска деца, и че трябвало да намери себе си.

И трите причини, разбира се, лесно можеха да бъдат оборени, тъй като не се вписваха в критериите за здрав разум. Първо, човек не престава да обича за една нощ. Второ, човек не осъзнава изведнъж нещо толкова фундаментално като желанието да бъде или да не бъде баща, след като дванадесет години се е опитвал да направи дете на жена си. И трето, невъзможно е същият този човек да намери себе си, когато единственото, което търси с истинска страст, са чорапите на любовницата си, забравени от нея в съпружеската спалня. И които е намерила домашната помощница, изпрала е, без да задава въпроси, и е прибрала внимателно при бельото на съпругата, която пък никога през живота си не е имала мрежести чорапи, защото винаги са й изглеждали курвенски.

Така че Сесилия добави: „Забранено е да се страда по причини, несъвместими със здравия разум“ и това бе първото правило, което установи за пансиона.

Не можеше да понесе идеята да продължи да живее в мансардата срещу парк „Ретиро“, която бе неин дом през последните години. Изведнъж това място се бе превърнало във враждебна територия. А леглото си възприемаше като предател, в чиито чаршафи изпитваше отвращение да си ляга.

Когато дойде моментът за подялба на общата съпружеска собственост (деликатна формулировка с антисептично и аналгетично действие, с която юристите обозначават провала на един брак), тя се отказа от своята част от недвижимото имущество, като пожела тя да й бъде изплатена в брой. Той се съгласи, защото се чувстваше виновен. И на излизане от адвокатската кантора, където бяха договорени условията по развода след прекратяването на тяхната любовна история (изведнъж превърнала се в „случай“, приключил със „споразумение между страните“, потвърдено с ръкостискане и довиждане) — те, „страните“, тоест съпругът й и тя, вече без общи фамилно име и вещи, поеха по различни пътища. Споразумяха се и разтрогнаха брака точно според препоръките на адвокатите. Всъщност той се споразумя. Тя бе съкрушена. Той се разведе. Тя потъна.

За щастие жилищният въпрос бе единственият, който не притесняваше Сесилия. Притежаваше къща — не много елегантна, нито много модерна, но пък пълна с хубави спомени.

Баба й и дядо й я бяха купили през седемдесетте години, намираше се на брега на река Мансанарес и беше доста скромна на вид. С разрастването на града и преди всичко с построяването на МЗО[1] и облагородяването на крайбрежието районът процъфтя и се превърна в приятно за живеене място. Жилището бе празно от три години, откакто баба й и дядо й починаха. Той — на деветдесет и три, тя — на деветдесет и една. След зле лекуван грип и споделена пневмония двамата скоропостижно се оказаха на небето. Заминаха си един след друг за месец. А къщата не можеше да се смята „обща съпружеска собственост“, защото принадлежеше на внучката им още преди тя да се омъжи.

— Ще купя къщата ви, ще я изплащам на вноски, а вие ще продължите да живеете тук както винаги и някой ден ще остане за мен.

— Тя е за теб така или иначе — нямаме други внуци.

— Добре, ако предпочитате, ще ви плащам наем. Искам да ви помагам с разходите. Така е честно.

— А родителите ти съгласни ли са?

— Разбира се, че бяха съгласни. Не само съгласни, но и щастливи със споразумението, от което бяха доволни всички: възрастните щяха да са осигурени, дъщеря им нямаше да е сама, а къщата нямаше опасност да рухне поради липса на поддръжка. Те самите продължиха да си живеят в Агила, Тиера де Кампос, над книжарница „Макондо“, собственост на семейството, да се разхождат по главната улица и да ходят на литургия в катедралата.

Тя завърши юридическото си образование, започна работа в реномирана кантора, представи се добре, взеха я на постоянно място и така успяваше да плаща вноските без проблем. Къщата на баба й и дядо й официално стана нейна много преди те да починат. Затова изпита облекчение, когато настъпи моментът на съпружеската подялба.

Сесилия бе кръстена на прадядо си Сесилио, известен архитект. Улица в град Агила носеше неговото име — в памет на забележителните му дела, сред които обновяването на арената за корида и построяването на казино на Пласа Майор. Потомците на този бележит човек се ползваха с две големи привилегии в живота: можеха да бъдат членове на казиното, без да плащат вноска, и да посещават корида с покана от общината.

— Какво още искаш, дъще? — попитаха я родителите й, заинтригувани и удивени, когато им съобщи, че иска да учи право в Мадрид.

— Да опозная света — отвърна тя с патоса на човек, чиито илюзии все още не са разбити.

Тогава тримата измислиха този толкова удобен план, с който запознаха възрастните по телефона:

— Ако нямате нищо против, Сесилия ще дойде да живее при вас, докато следва.

На 1 октомври 1990-а — помнеше го, сякаш бе вчера — Сесилия се качи на влака, който за малко повече от три часа я отведе от детството в зрялата възраст в края на пътуването я чакаха баба й и дядо й, двойка очарователни старци, щастливи да я приютят в дома си до реката.

За нея бяха приготвили най-хубавата стая, най-светлата, с големия прозорец, вградения гардероб и вътрешната баня. И тяхна спалня през целия им живот. Те самите се бяха оттеглили в един тъмен ъгъл с изглед към задната улица.

Тя категорично отказа да се нанесе в тази прекрасна спалня. Обясни им, че предпочита таванския етаж, където ще се чувства независима и самостоятелна, където може да си въобразява, че живее в мансарда над Сена в Париж, както и да се припича по бански на терасата, облицована с керамични плочки, и да си представя, че е на Хавай. Или да се затвори да учи на спокойствие, докато те долу трополят като двойка шумни таласъми сред оркестър от тенджери и градински инструменти.

Таванското помещение се състоеше от две стаи със скосен покрив и малка баня до стълбището. В голямата стая имаше гардероб и от нея се излизаше на терасата. Малката се ползваше за склад на всякакви вехтории. Два дни Сесилия пренася различни предмети и стари мебели в мазето. Някои вещи бяха извадени от забрава, вкарани отново в употреба и превърнати в декор на новия й живот — вече почистени, пребоядисани и реставрирани. Резултатът бе удивителен — помещението сякаш бе възкръснало.

— Трябваше да се посветиш на архитектурата — възкликна баба Тереса, когато видя подредбата на внучката си. — Метнала си се на прадядо си Сесилио.

Гредите на тавана бяха минати с шкурка и боядисани в бяло, също както и старата, надупчена от дървояди табла на леглото; нощните шкафчета с мраморен плот и вратичка, която да скрие гърнето, искряха в морскосиньо, а завесите, които стояха от векове сгънати в раклата, сега пропускаха светлината на залеза, филтрирана през дантелените им нишки.

На балкона цъфтяха мушката, а по стените пълзяха увивни рози. Плетеният стол, който мислеха да изхвърлят на бунището, бе върнат към живот само с малко бяла боя и цветна възглавничка. В банята всичко бе бяло — кърпите, рамката на прозорчето, стените. Малката стая с вехториите пък бе преобразена в уютен кабинет — с новите етажерки, пълни с книги, забравеното писалище, стола от ковано желязо, огледалото с позлатена рамка и лампиона с нов абажур от зебло (каква странна мода — новото да изглежда старо, а старото — ново).

 

 

Сесилия пазеше ключовете от къщата в дървена кутийка. След смъртта на баба й и дядо й бе ходила там само веднъж: в деня, когато изпразниха гардеробите и натовариха мебелите за Агила. Разделиха вещите между роднините и приятелите, които пожелаха да запазят нещо за спомен — такава беше волята на възрастните хора и така бе вписано в краткото им завещание: „Най-богат не е този, който притежава най-много, а онзи, който се нуждае от малко, и ние бяхме безкрайно богати — казваше дядо й, — защото никога не сме имали нужда от нещо повече от нашата любов, дома ни и малкото, което се съдържаше в него. Подарете всичко, което няма да ползвате. И имайте предвид, че онова, което остане нераздадено, се губи, както казва Майка Тереза от Калкута“.

Тъй като по това време Сесилия бе щастливо омъжена и живееше безгрижно в мансардата срещу „Ретиро“, взе само съдовете в бяло и синьо от Талавера, с инициали „Т“ и „М“, ръчно бродираните от баба Тереса покривки за маса и комплекта дървени лули на дядо Мигел. Изплака очите си, докато служителите от фирмата за премествания опаковаха багажа, и заключи вратата на къщата чак когато камионите са изгубиха в далечината. Дни по-късно научи от майка си подробностите около разпределянето на вещите: радостта на всички, получили неочакваните подаръци, изненадващата съдба на книгите, дрехите, картините, колекцията порцеланови кутийки, пианото, часовника с кукувицата и люлеещия се стол. Накрая се оказа, че има разпръснати спомени за баба й и дядо й из цялата област. Сесилия, бе отхвърлила варианта да даде къщата под наем. Щеше да бъде трудно да намери сериозен наемател за този празен и стар имот, нуждаещ се от солиден ремонт водопроводните тръби бяха железни, отоплението бе на твърдо гориво, а кухненската печка — на газ. Инвестицията щеше многократно да надхвърли очакваните приходи, още повече че кризата бе в разгара си, новините за отнемане на имоти заради неплатени задължения бяха ежедневие, а банките не отпускаха кредити. Нито положението й позволяваше да се захване с подобно дело, нито имаше изгледи начинанието да е печелившо, така че единственият вариант, изглежда, бе да удари ключа и да чака по-добри времена. Може би най-после щеше да забременее, да има деца и някой ден те щяха да ремонтират къщата на баба й и дядо й, дарявайки я с втора младост.

 

 

Това обаче вече нямаше как да стане. На четиридесет и три, при това сама, вероятността за поява на бъдещите майстори, които да направят ремонта, бе нищожна. Най-вече защото нямаха особени шансове да се родят.

— Бих могла да бъда самотна майка — хрумна й през една самотна нощ, все още в мансардата срещу „Ретиро“, след като стигна до заключението, че нейният живот е бил най-голямата загуба на време в човешката история, и реши, че все още има шанс това да бъде поправено.

Уговори си час в център за асистирана репродуктивна медицина, но допусна грешката да отиде сама, без приятелка, която да бърше сълзите й.

В малък кабинет, бял и стерилен, й обясниха в детайли процедурите за хормонално стимулиране, на които трябва да се подложи, както и страничните им ефекти. Казаха й, че заради възрастта й ще има нужда от донорска яйцеклетка, защото нейните са с лошо качество. После й показаха ценоразписа на дозите сперма, които започваха от триста и стигаха до петстотин евро. Накрая я предупредиха, че оплождането инвитро има известни рискове, цена от дванадесет хиляди евро и 25 процента успеваемост.

— Искам го русо, със сини очички — осмели се да изрази предпочитание.

— Това ще е трудно — отвърна лекарката, — защото в Испания не е разрешено да се избира донорът. Длъжни сме да търсим общи характеристики с бъдещите родители. И понеже вие сте ниска и мургава, може да си представите какви ще са децата ви. Това се случва и в природата — децата обикновено приличат на родителите си.

— Не, госпожо! — сега възрази Сесилия. — В природата донорът се избира, ако не знаете. И ако аз се бях омъжила за швед, щях да имам руси деца, не е ли така?

— Възможно е.

— Тогава намерете ми швед, по дяволите! Или нямате шведски донори във вашата шибана, бяла, чистичка и фрашкана с евро болница?

Изхвърлиха я деликатно, с помощта на психолога на центъра, който се яви незабавно след сигнала за помощ от лекарката, а после веднага написа доклад за непригодност на пациентката. „В случай че тази луда се върне“, каза на ужасената лекарка, като й подаваше документа, който слагаше край на прищявката на Сесилия да стане майка на шведче.

 

 

Изгубила шанса да остави къщата на баба си и дядо си в ръцете на свое потомство, Сесилия започна да я вижда в сънищата си. Отначало беше само декор на въображаеми приключения, докато лека-полека се превърна в главно действащо лице. Когато се събуждаше в самотното си легло, имаше усещането, че тази мансарда не й принадлежи и че иска да се върне в сигурните обятия на баба си и дядо си, на тавана с белите греди, в градината, където дядо й Мигел гледаше зеленчуци, и в стаята, където баба й Тереса свиреше на пиано.

— Ще ти продам мансардата — предложи на съпруга си няколко месеца след раздялата.

— Наистина ли? — Той обожаваше това жилище и района, толкова близо до парка „Ретиро“, ресторантите по улица „Алфонсо XII“, които често посещаваше, елегантните магазини на „Серано“ и „Веласкес“, художествените галерии, летните тераси, антикварните книжарници, широките тротоари и дългите булеварди.

— Не я искам.

— А ти къде смяташ да живееш в такъв случай?

— В моята къща. Онази на брега на Мансанарес.

Мъжът й избухна в смях.

— Начинът, по който говориш за тази развалина, е очарователен. Човек ще си помисли, че вонящият бряг на Мансанарес е все едно остров Сите в Париж.

— В моите мечти е такъв.

Той прие предложението. Оцениха мансардата на един милион евро: сто и двадесет квадратни метра е включен балкон, с всички мебели, посудата и паркомястото. Бившият й съпруг и годеницата му се нанесоха в същия ден, в който бяха подписани документите за развода. От Сесилия, изненадващо, нямаше и следа.

Бележки

[1] Околовръстното шосе на Мадрид. — Б.пр.