Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revival, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Автор: Стивън Кинг

Заглавие: Възкресяване

Преводач: Даня Доганова; Павел Боянов; Весела Прошкова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини’94“

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-351-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3447

История

  1. — Добавяне

Посвещавам тази книга на някои от хората, които съградиха моя дом:

Мери Шели

Брам Стокър

Х. Ф. Лъвкрафт

Кларк Аштън Смит

Доналд Уондрей

Фриц Лайбър

Огъст Дърлет

Шърли Джаксън

Робърт Блох

Питър Строб

 

и АРТЪР МАКЪН, чийто роман „Великият бог Пан“ не ми дава покой през целия ми живот.

Не е мъртво онова, що лежи във вечността;

в небивали еони ще умре дори смъртта.

Хауард Филипс Лъвкрафт —

„Безименният град“

I
Петият персонаж. Череп планина. Езерото на мира

Поне в едно животът ни наистина прилича на филм. Главните роли се изпълняват от роднините и приятелите ни. Поддържащите са отредени на съседи, колеги, учители, познати. Сред епизодичните герои са например касиерката с чаровната усмивка в супермаркета, отзивчивият барман в местната кръчма, момчетата, с които три пъти седмично тренираш във фитнесклуба. Има и хиляди статисти, преминаващи през живота ти като вода през сито — срещаш ги веднъж и никога повече. Тийнейджърът, разлистващ комиксите в книжарницата „Барнс & Ноубъл“, покрай когото се шмугваш (като промърморваш „Извинете“), за да стигнеш до списанията. Жената от колата, спряла редом с твоята на светофара, която използва краткия престой, за да освежи червилото си. Майката, която бърше сладоледа от лицето на отрочето си в крайпътния ресторант, където си се отбил да хапнеш нещо. Продавачът, от когото си купи пакетче фъстъци на един бейзболен мач.

Понякога обаче в живота ти се появява някой, който не се вписва в нито една от изброените четири категории. Този някой е жокерът, неочаквано изскачащ от колодата — често в кризисни моменти. В киното този герой е известен като Петата категория или Петия персонаж[1], който е катализатор на промяната. Знаеш, че появата му във филма е по волята на сценариста. Но кой пише сценария на нашия живот? Съдбата или случайността? Искам да вярвам, че е случайността. Искам го с цялото си сърце. Отказвам да приема мисълта, че Чарлс Джейкъбс — моят Пети, моят катализатор на промяната и моето възмездие — се появи в живота ми по волята на съдбата. Би означавало, че всички смразяващи събития — всички ужаси — са били предопределени. Ако е така, значи няма Бог и светлина, а вярата ни е само глупава илюзия. Ако е така, ние живеем в мрак като животни в своите дупки, като мравки в своя мравуняк.

И не сме сами.

* * *

За шестия ми рожден ден Клеър ми подари армия войници и една събота през октомври 1962 година аз се подготвях за сериозна битка.

Семейството ми беше голямо — бяхме четири момчета и едно момиче — и като най-малкия винаги получавах много подаръци. Най-хубавите бяха от Клеър — не знам дали защото беше най-голямата, дали защото беше единственото момиче, или и двете. Сред страхотните подаръци, които ми беше давала през годините, армията със сигурност беше на първо място. Състоеше се от двеста пластмасови войничета — някои с пушки, други с автомати, а една дузина бяха прикрепени към някакви тръбообразни джаджи, които според Клеър били минохвъргачки. Имаше и осем камиона, и дванайсет джипа. Но най-велика беше кутията за комплекта: картонено сандъче в маскировъчни зелено-кафяви цветове с надпис: „СОБСТВЕНОСТ НА АМЕРИКАНСКАТА АРМИЯ“. Отдолу Клеър бе добавила: „ГЛАВНОКОМАНДВАЩ: ДЖЕЙМИ МОРТЪН“.

Джейми Мортън бях аз.

— Видях рекламата на гърба на една от книжките с комикси на Тери — каза тя, когато престанах да пищя от радост. — Не ми позволи да я изрежа, защото е лигав сополивец…

— Точно така — прекъсна я Тери, който беше осемгодишен. — Аз съм по-големият ти брат, сополивецът. — Опъна показалеца и средния си пръст като двузъба вилица и ги пъхна в ноздрите си.

— Престанете! — викна мама. — Няма да се карате на рождените си дни. Много моля и благодаря! Тери, извади си пръстите от носа.

— … но аз копирах купона и го изпратих — довърши мисълта си Клеър. — Притеснявах се, че няма да пристигне навреме, но ето че дойде. Радвам се, че ти харесва. — И тя ме целуна по слепоочието. Винаги ме целуваше там. И сега, след толкова години, все още чувствам нежните й устни.

— Супер е! — възкликнах и притиснах сандъчето към гърдите си. — Ще го обичам вечно!

Беше малко след закуската — любимите ми палачинки с боровинково сладко и бекон. На рождените ни дни мама винаги приготвяше любимата храна на празнуващия, а след закуска се поднасяха подаръците — там в кухнята, с готварската печка на дърва, с дългата маса за хранене и с голямата неугледна пералня, която непрекъснато се повреждаше.

— За Джейми вечността е около пет дни — обади се Кон. Беше десетгодишен, слабичък (макар че после наедря) и още тогава проявяваше интерес към науката.

— Много умно, Конрад — намеси се татко. Беше с чист гащеризон, готов за работа. На левия му преден джоб със златист конец беше избродирано името му „РИЧАРД“, а на десния пишеше „ТЕЧНИ ГОРИВА «МОРТЪН»“. — Впечатлен съм.

— Благодаря, татко.

— Като си такъв тарикат, печелиш награда: да помогнеш на майка си да измие съдовете от закуската.

— Ама днес е ред на Анди!

Беше ред на Анди — каза татко, поливайки със сироп последната палачинка. — Грабвай гъбата, сладкодумецо. И гледай да не счупиш нещо.

— Много го глезиш — промърмори Кон, но се подчини.

Кони не беше далеч от истината относно моята представа за вечността. След пет дни комплектът „Хирургична операция“ — подаръкът от Анди — вече събираше прах под леглото ми (някои телесни части липсваха, защото той беше купил играта от благотворителен базар в Юрика Грейндж за двайсет и пет цента). Същото се случи с пъзелите от Тери. Подаръкът от Кон — стереоскоп „Вю мастър“ — се задържа малко по-дълго, но в крайна сметка също се озова в килера и повече не го погледнах.

От мама и татко получих нови дрехи, защото рожденият ми ден е в края на август, а през есента щях да бъда в първи клас. Ризите и панталоните ме вълнуваха колкото таблицата за настройка на телевизора, но се постарах въодушевено да благодаря на нашите. Предполагам, веднага са разбрали, че се преструвам — шестгодишните деца не умеят да се правят на въодушевени… макар че за съжаление повечето хора доста бързо усвояват това умение. Така или иначе мама изпра новите ми дрехи в неугледната пералня, просна ги на въжето в двора, после ги сгъна и ги прибра в скрина. Там (надали е необходимо да добавям) престояха далеч от погледа и от ума ми, докато дойде септември и стана време да ги облека. Спомням си, че сред подаръците имаше пуловер, който всъщност беше доста як — кафяв на жълти райета. Когато го обличах, си представях, че съм супергерой, наречен Човекът-оса: злодеи, пазете се от острото ми жило!

* * *

Кон обаче не позна за картоненото сандъче с войничетата. Играех си с тях всеки божи ден, обикновено в края на двора, на една отъпкана пътека между нашата морава и Методист Роуд — улица, която по онова време беше черен път. С изключение на шосе №9 и едно двулентово платно към Козя планина, където имаше курорт за богаташи, всички пътища в Харлоу по онова време бяха черни. Спомням си, че майка ми на няколко пъти стигаше до сълзи заради праха, който проникваше в къщата ни през летните суши.

Много следобеди Били Пакет и Ал Ноулс — най-добрите ми приятели — играеха на войници с мен, но в деня, в който Чарлс Джейкъбс се появи в живота ми за първи път, бях сам. Забравил съм защо ги нямаше Били и Ал, но помня, че бях доволен, задето поне веднъж съм без компания. Първо, не се налагаше да разделям армията на три дивизии. Второ — и по-важно — нямаше да има препирни за това на кого е ред да победи. Откровено казано, виждаше ми се нечестно, че ми се пада понякога да губя, защото това бяха моите войници и моето сандъче.

Споделих тази мисъл с мама през един горещ августовски ден малко след рождения ми ден. Тя сложи ръце на раменете ми и ме погледна в очите — сигурен знак, че следва поредният Житейски Урок.

— Това „Мое, мое, мое“ е причина за половината беди на този свят, Джейми. Когато играеш с приятелчетата си, войниците принадлежат на всички.

— Дори когато сме противници ли?

— Дори тогава. Когато Били и Ал си отидат вкъщи за вечеря и ти прибереш войниците в кутията…

— В сандъчето!

— Добре, в сандъчето. След като ги прибереш, тогава пак са твои. Хората често се държат зле и взаимно си вгорчават живота — като пораснеш, ще го разбереш, — но според мен злобата се дължи на най-обикновен егоизъм. Обещай ми никога да не бъдеш егоист, детето ми.

Аз й обещах, но продължавах да се дразня, когато Били и Ал побеждаваха.

* * *

През този октомврийски ден на 1962, когато съдбата на света висеше на косъм над малко тропическо островче, наречено Куба, аз командвах и двете враждуващи армии, което означаваше, че няма как да не изляза победител. Малко преди това по Методист Роуд беше минал градският грейдер („Да размести камънака“ — мърмореше баща ми) и беше разорал земята. Събрах пръст и оформих първо хълм, после голям хълм, а накрая много голям хълм, който ми стигаше почти до коленете. Първо мислех да го кръстя Козя планина, но ми се видя тъпо и неоригинално (все пак истинската Козя планина беше само на деветнайсет километра от двора ни). Поразмислих и се спрях на Череп планина. Дори се опитах да пробия с пръсти дупки като празните очни кухини на череп, но пръстта беше твърде суха и ги зариваше.

— Е, нищо — казах на пластмасовите войници, скупчени в сандъчето. — Животът е суров и човек не може да има всичко. — Беше една от любимите фрази на баща ми и предполагам, че с пет деца, които да изхранва, е имал основание да вярва в тази мъдрост. — Ще си представяме, че има дупки.

Сложих половината войници на върха на Череп планина — беше страховита рота. Най ми хареса как изглеждат тези с минохвъргачките. Те щяха да са швабите, а покрай моравата подредих американците. Оставих им камионите и джиповете, защото щяха да са супергледка при настъплението по стръмния склон на планината. Бях сигурен, че някои ще се преобърнат, но поне няколко щяха да стигнат до върха и да премажат момчетата с минохвъргачките, които щяха да пищят и да молят за милост. Обаче нямаше да има милост за тях.

— Смърт на враговете! — извиках, подреждайки последните храбри американци. — Хитсмер, ти си следващият!

Придвижвах ги напред редица по редица и имитирах пукот от стрелба с „па-па-па“… Изведнъж върху бойното поле падна сянка. Вдигнах поглед и видях до мен някакъв човек. Закриваше следобедното слънце и силуетът му беше обграден от златиста светлина — човешко затъмнение.

Както винаги в събота следобед в къщата ни беше оживено и всеки се занимаваше с нещо. Анди и Кон бяха в големия заден двор и сред смях и викове упражняваха бейзболни удари с приятелите си. Клеър беше в стаята си със своите приятелки и им пускаше плочи на евтиния грамофон: „Локо-моушън“, „Солджър бой“, „Палисейдс парк“[2]. Тери и баща ми майсторяха нещо по вехтия ни форд, модел 1951, и от гаража се чуваше яко чукане. Татко наричаше колата „Ракета на колела“. Или „Проектът“. Веднъж го чух да я нарича „рядко лайно“ — фраза, която много харесах и използвам до днес. Ако ви е криво, наречете нещо „рядко лайно“ и ще ви олекне. Обикновено действа.

И така, у нас цареше оживление, но изведнъж сякаш настъпи мъртвешка тишина. Знам, че паметта ми погажда номера (като и мрачните спомени, които извират отвсякъде), обаче много добре помня този миг. Внезапно замлъкнаха и глъчта от задния двор, и музиката от грамофона, и чукането от гаража. Дори птиците престанаха да чуруликат.

Човекът се наведе и лъчите на залязващото слънце ме заслепиха. Вдигнах ръка и с длан засенчих очите си.

— Извинявай, извинявай — каза той и се отмести, за да го виждам, без слънцето да ми блести в очите. Беше с дълго черно сако (от онези, които се носят в църква), черна риза със свещеническа якичка, джинси и протрити мокасини… сякаш целеше да изглежда като двама различни човека. Като шестгодишен хлапак разделях по-големите от мен на три категории: млади възрастни, възрастни и старци. Непознатият беше от първите. Опря ръце на коленете си и се загледа във враждуващите армии.

— Кой сте вие? — попитах го.

— Чарлс Джейкъбс. — Името ми се стори познато, но не се сещах откъде. Той ми подаде ръка. Побързах да се здрависам с него, защото макар и само на шест, бях възпитано хлапе. Всички деца в нашия дом имахме добри обноски. Мама и татко ни бяха възпитали добре.

— Защо яката ви е с дупка по средата?

— Защото съм пастор. Отсега нататък всяка неделя ще ме виждаш в църквата. Ако в четвъртък вечер идваш на сбирките на Братството на младите методисти, ще ме виждаш и тогава.

— Нашият пастор беше господин Латур — отбелязах, — обаче умря.

— Знам. Съжалявам.

— Няма защо. Мама каза, че не се е мъчил, а е отишъл право в рая. Ама той не носеше яка като вашата.

— Защото беше неръкоположен църковен служител — нещо като доброволец. Поддържаше храма отворен за миряните, докато нямаше свещеник. Много благородно от негова страна.

— Сигурно баща ми ви познава — казах. — Той е от настоятелството. Събира даренията за църквата. Редува се с останалите настоятели.

— Хубаво е да даваш на другите — отбеляза Джейкъбс и коленичи до мен.

— Ще се молите ли? — ококорих се аз. Мястото за молитви беше в църквата или на сбирките на Братството на младите методисти в четвъртък, които братята ми и сестра ми наричаха „вечерното училище“. Щом наесен господин Джейкъбс подновеше заниманията, аз също щях да ги посещавам — за първа година, както и редовното училище. — Ако искате да говорите с татко — казах, — той е в гаража с Тери. Сменят съединителя на „Ракетата на колела“. Всъщност татко го сменя. Тери най-вече наблюдава и му подава инструментите. Той е на осем. Аз пък съм на шест. Мама сигурно е на задната веранда и гледа как другите момчета играят на „хващанка“ — упражняват бейзболни удари.

— По мое време й викахме „удрянка“ — каза той и се усмихна. Имаше мила усмивка. Веднага го харесах.

— Така ли?

— Ъхъ. Защото като хванеш топката, трябва да я хвърлиш към бухалката и да я уцелиш. Как се казваш, синко?

— Джейми Мортън. На шест години съм.

— Да, вече ми каза.

— Мисля, че никой не се е молил на предния ни двор.

— И аз няма да се моля. Само искам да разгледам войниците ти отблизо. Кои са руснаците и кои — американците?

— Американците са тези долу, то е ясно, а тези на Череп планина са швабите. Американците трябва да превземат хълма.

— За да продължат напред — съгласи се Джейкъбс. — Зад Череп планина е пътят за Германия.

— Точно така! Там е главният шваба! Хитсмер!

— Причинителят на толкова злини — добави той.

— Какво?

— Нищо. Ако не възразяваш, ще ги наричам немци, може ли? Шваби ми се струва злобарско.

— Хубаво, става, швабите са немци, немците са шваби. Татко е участвал във войната. Но само през последната година. Поправял е камиони в Тексас. Вие били ли сте на фронта, господин Джейкъбс?

— Не, бях твърде млад тогава. Както и за Корейската война. Как американците ще превземат този хълм, генерал Мортън?

— Ще го щурмуват! — извиках. — Ще стрелят с картечниците! Бум! Па-па-па-па-па! — А след това добавих с нисък гърлен глас: — Та-ка-та-ка-та-ка-та-ка!

— Рисковано е да се щурмува възвишение фронтално, генерале. На твое място бих разделил войските… ето така. — Премести половината американци вляво, а другата половина — вдясно. — Виждаш ли? Така ще хванеш врага като в клещи. — Той приближи един до друг палеца и показалеца си. — Ще атакуваш по два фланга.

— Може — промърморих. Бях привърженик на фронталната атака, която щеше да доведе до кръвопролитие, но идеята на господин Джейкъбс също ми хареса. Изглеждаше коварна, а коварството е яко. — Опитах се да издълбая пещери, но пръстта е много суха.

— Виждам. — Той мушна показалеца си в Череп планина и се увери, че дупката веднага се засипва. Изправи се и изтупа праха от джинсите си. — Имам малък син, който след година-две ще хареса твоите войници.

— Ако иска, може да си поиграе и сега. — Стараех се да не бъда егоист. — Къде е той?

— Още е в Бостън с майка си. Стягат багажа. Предполагам, че ще пристигнат в сряда. Най-късно в четвъртък. Но Мори е още малък за войници. Само ще ги разпилява.

— На колко е години?

— Само на две.

— Басирам се, че още се напишква! — извиках и прихнах. Сигурно беше нелюбезно, но не можах да се сдържа. Хлапета, които пишкат в гащите, са голяма смешка.

— Да, така е — усмихна се Джейкъбс, — но съм сигурен, че скоро ще се отучи. Та казваш, баща ти е в гаража, така ли?

— Да. — Чак сега си спомних къде бях чул името на този човек. На вечеря нашите говореха за пастора, който щял да пристигне от Бостън.

— Не е ли твърде млад? — попита майка ми, а татко се ухили и отговори:

— Да, и това ще се отрази на заплатата му.

Мисля, че продължиха да говорят за него, но вниманието ми беше вече другаде: Анди се тъпчеше с картофено пюре и щеше да го омете цялото. Все така правеше.

— Опитай с флангова маневра — подхвърли Джейкъбс на тръгване.

— Какво?

— Клещи — ми напомни той и отново доближи палеца и показалеца си.

— А, да. Добре.

Наистина опитах. Получи се добре. Всички шваби загинаха. За мен обаче битката не беше достатъчно ефектна, затова отново нападнах фронтално. Камионите и джиповете се преобръщаха по стръмния склон на Череп планина, а от другия падаха ранени шваби, които надаваха отчаяни предсмъртни викове: „Йа-а-а-а-а-а!“

Докато битката беше в разгара си, нашите седяха с господин Джейкъбс на предната веранда, пиеха чай с лед и си говореха за църковни работи — както казах, татко беше в църковното настоятелство, а мама — в Женското методистко дружество. Не беше председателка, но имаше голямо влияние. Да знаете какви страхотни шапки носеше по онова време! Имаше поне дванайсет. Тогава бяхме щастливи.

Мама извика братята ми, сестра ми и приятелите им да се запознаят с новия пастор. Запътих се и аз, но господин Джейкъбс ме отпрати с ръка и обясни, че вече сме се запознали, после се провикна:

— Продължавай битката, генерале!

Послушах го. Кон и Анди с приятелите си се върнаха на двора и продължиха да тренират удари за бейзбол. Клеър и нейните приятелки се върнаха в стаята й и продължиха да танцуват (макар че мама ги помоли да намалят музиката: „Ако обичате, намалете, благодаря.“) С татко продължиха да разговарят с преподобния Джейкъбс и откараха така още доста време. Спомням си, че като малък често се учудвах на умението на възрастните да дрънкат безконечно. Беше ужасно досадно.

Но през този ден бързо ги забравих, защото отново и отново провеждах битката за Череп планина, но в различни варианти. Най-задоволителният беше адаптация на плана на господин Джейкъбс: част от американската армия беше предприела фронтално нападение, а останалите войници бяха заобиколили планината и им бяха устроили засада.

Ват ист дас? — изкрещя един шваба, преди да го прострелят в главата.

Тъкмо взе да ми доскучава (питах се дали да не отида да си взема от сладкиша, ако Кон и Анди не го бяха излапали, разбира се), върху мен и бойното поле отново падна сянка. Вдигнах поглед и видях господин Джейкъбс, който държеше чаша с вода.

— Майка ти ми услужи. Искаш ли да ти покажа нещо?

— Да.

Той отново коленичи и изля водата върху Череп планина.

— Буря! — извиках и заръмжах, все едно боботеха гръмотевици.

— Щом казваш. Има и мълнии. Виж какво ще стане сега. — Изпъна показалците си като дяволски рога и ги пъхна в мокрия пясък. Този път дупките останаха. — Готово! Ето ти пещери. — Взе два немски войника и ги пъхна в отворите. — Трудно ще бъдат извадени от убежището им, генерале, но съм сигурен, че храбрите американски бойци ще се справят.

— Яко! Благодаря!

— Ако започне да се рони, пак полей с вода.

— Добре.

— И не забравяй да върнеш чашата в кухнята, когато приключиш с битката. Не искам да си имам неприятности с майка ти през първия си ден в Харлоу.

Обещах му и подадох ръка:

— Дайте лапа, господин Джейкъбс.

Той се засмя, ръкува се с мен и тръгна по Методист Роуд към пасторската къща, където щеше да живее със семейството си три години, преди да го уволнят. Проследих го с поглед, после отново се обърнах към Череп планина.

Преди да подхвана нова битка, над бойното поле отново падна сянка. Този път беше на баща ми. Той клекна и се подпря на едно коляно, като внимаваше да не смачка някой американски войник.

— Е, Джейми, какво мислиш за новия пастор?

— Харесва ми.

— И на мен. Майка ти също го хареса. Започва много млад и ние сме първата му енория, но мисля, че ще се справи. Особено с Младежката задруга. Младежта се разбира с младежта.

— Виж, татко, Джейкъбс ми показа как да правя пещери. Само трябва да полея с вода и пръстта става като кал.

— Разбирам. — Той разроши косата ми. — Хубаво да се измиеш преди вечеря, чу ли? — Вдигна чашата и добави: — Да я занеса ли в кухнята?

— Да, моля, много благодаря.

Татко я взе и тръгна към къщи. Аз пак се обърнах към Череп планина и видях, че пръстта е изсъхнала и пещерите отново са се срутили. Войниците в тях бяха погребани живи. Голямо чудо — нали бяха от лошите?

* * *

В днешно време дотолкова сме се наплашили от сексуалните извращения, че никой разумен родител не би оставил шестгодишния си син при почти непознат мъж, който живее сам (макар и само за няколко дни), но майка ми направи тъкмо това, и то без капчица колебание.

В понеделник в три без четвърт следобед преподобният Джейкъбс (мама каза, че това е правилното обръщение) — дойде в дома ни на Методисткия хълм и почука на рамката на вратата с комарника. Седях на пода в хола и оцветявах книжка, мама гледаше „Позвъни и спечели“ по Дабъл Ю Си Ес Ейч. Беше изпратила заявка за участие и се надяваше този месец да спечели голямата награда — прахосмукачка „Електролукс“. Знаеше, че шансовете й не са големи, но често се шегуваше, че надеждата крепи глупака.

— Ще разрешите ли да ви отнема най-малкия ви син за половин час? — попита преподобният Джейкъбс. — Държа в гаража нещо, което може да му е интересно.

— Какво е? — извиках и скочих на крака.

— Изненада. После ще разкажеш на майка си.

— Мамо, ще ме пуснеш ли?

— Разбира се, но първо се преоблечи, Джейми. Докато той се приготви, ще пиете ли чаша чай с лед?

— С удоволствие. И аз ще ви питам нещо. Може ли да ме наричате Чарли?

Тя се позамисли, после отговори:

— Не, обаче ще се опитам да ви наричам Чарлс.

Смених с тениска и с джинси дрехите, с които ходех на училище, слязох при мама и преподобния и понеже те си говореха за някакви неща за възрастни, излязох на улицата да чакам училищния автобус. С Кон и Тери посещавахме малкото училище на шосе №9, което беше на четиристотин метра от нас, но Анди учеше в окръжната прогимназия, а Клеър беше първокурсничка в гимназията в Гейтс Фолс. („Важното е да си първа в курса“ — казваше й мама. Това също беше шега.) Автобусът ги оставяше на пресечката на шосе №9 и Методист Роуд в подножието на Методисткия хълм.

Стоях до пощенската кутия и ги видях, като слязоха от буса. Докато се тътреха нагоре, аз ги слушах как се джавкат както винаги, преподобният Джейкъбс излезе от нас, попита дали съм готов и ме хвана за ръка, все едно ми беше баща.

— Да, сър — отговорих и заслизахме по хълма. По средата на пътя се засякохме с Анди и с Клеър. Анди попита къде отивам.

— В къщата на преподобния Джейкъбс — отговорих. — Щял да ми покаже нещо. Изненада е.

— Не се бави — предупреди ме Клеър. — Твой ред е да слагаш масата. — Погледна Джейкъбс, но бързо извърна очи, сякаш й беше трудно да го гледа. До края на годината също като всичките си приятелки се влюби до уши в него.

— Ще ви го върна скоро — обеща Джейкъбс.

Хванати ръка за ръка, продължихме надолу по склона и излязохме на шосе №9. Наляво то водеше към Портланд, надясно — към Гейтс Фолс, Касъл Рок и Луистън. Спряхме и се огледахме, което беше смехотворно, защото по това шосе минаваха коли само през лятото. После тръгнахме край ливади и ниви с царевица, чиито изсъхнали стебла шумоляха под лекия есенен вятър. След десет минути стигнахме до пасторския дом — бяла, спретната къща с черни кепенци. Зад нея беше Първа методистка църква, което също беше смехотворно, защото в Харлоу нямаше друга методистка църква.

Единственото друго място за богослужение в градчето ни беше Църквата на Силом. Според баща ми нейните последователи бяха от умерени до пълни откачалки. Те не се придвижваха с каручки с коне, мъжете и момчетата винаги носеха широкополи черни шапки, а жените и момичетата — дълги бели рокли и бели бонета. Според татко хората от тази общност претендирали, че знаят кога ще дойде краят на света. Пишело го в някаква специална книга. Майка казваше, че всеки в Америка има право да вярва в каквото си иска, стига да не вреди на другите, но не и че татко не е прав. Нашата църква беше по-голяма от тази на Силом, обаче много семпла. Освен това нямаше висока кула. Имало преди години, но през двайсетте години на миналия век била съборена от ураган.

С преподобния Джейкъбс тръгнахме по алеята към входа на дома му. Забелязах с интерес, че има син плимут „Белведере“ — много готина кола.

— Как става превключването? С лост или с бутон? — попитах.

Той изненадано ме погледна и се усмихна:

— С бутон. Колата е сватбен подарък от моите родители по сватовство.

— Сватовството като светотатство ли е?

— В моя случай — да. — Преподобният се разсмя. — Обичаш ли коли?

— Всички обичаме коли! — възкликнах. Имах предвид всички в моето семейство, въпреки че не беше съвсем вярно. Клеър и мама, и въобще жените, не си даваха сметка колко яко нещо са колите. — Когато татко стегне „Ракетата на колела“, ще участва в автомобилните състезания в Касъл Рок.

— Сериозно?

— Е, няма той да кара. Мама не му дава, защото било опасно, затова ще даде колата на друг шофьор. Може би на Дуейн Робишо — този, дето държи магазина „Брауни“ с родителите си. Той участва в миналогодишния крос, обаче двигателят му се подпали. Сега търсел кола, с която да се състезава.

— Семейство Робишо идват ли на църква?

— Ами…

— Ще го приема като не. Да отидем в гаража, Джейми.

Вътре беше тъмно и миришеше на мухъл. От тъмнината и от миризмата малко ме достраша, но Джейкъбс изглеждаше спокоен. Заведе ме още по-навътре в мрака, после спря и ми посочи нещо. Като го видях, зяпнах.

Той тихо се засмя — като човек, който е горд от себе си.

— Добре дошъл при Езерото на мира, Джейми.

— Леле!

— Измайсторих го, докато чаках Патси и Мори да пристигнат. По план трябваше да се занимавам с къщата — и наистина отхвърлих доста работа, поправих помпата за изваждане на вода от кладенеца например, но докато Патси не пристигне с мебелите, ръцете ми са вързани. Майка ти и дамите от Женското дружество са почистили идеално, моето момче. Господин Латур е пътувал всеки ден от остров Ор, където е живял, така че всъщност никой не е обитавал този дом от Втората световна насам. Благодарих на майка ти, но ще се радвам, ако и ти й благодариш от мое име.

— Непременно — казах, но не мисля, че предадох благодарностите му, защото почти не чувах думите му. Цялото ми внимание беше приковано в масата, която заемаше почти половината гараж. Върху нея имаше панорамен макет на местност, пред който моята Череп планина бледнееше. Оттогава съм виждал доста подобни макети (предимно на витрините на магазини за играчки), но по тях се движат електрически влакчета. На масата на Джейкъбс нямаше влакче. Всъщност не беше маса, а шперплатов плот с размери около три метра и половина на един и петдесет, поставен върху няколко стойки за рязане на дърва. Върху плота Джейкъбс беше пресъздал миниатюрна пасторална местност. По диагонал се издигаха електрически стълбове, високи към четирийсет сантиметра, а по средата имаше езеро с истинска вода, която блестеше в яркосиньо дори в тъмнината.

— Налага се скоро да го преместя — промърмори Джейкъбс, — иначе няма как да вкарам колата в гаража. Не ми се ще да си имам неприятности с Пати. — Приведе се, подпря ръце на бедрата си и огледа хълмовете, долините, тънките като конец електрически проводници и голямото езеро. Близо до водата „пасяха“ пластмасови овце и крави (бяха несъразмерни с другите елементи от пейзажа, но тогава не обърнах внимание на тази подробност, а и да бях, тя нямаше да развали ефекта). Забелязах обаче много улични лампи, което беше малко странно, тъй като това не беше град и нямаше улици. — Обзалагам се, че тук можеш да разиграеш страхотна битка с твоите войници, а?

— Да — отвърнах. Каква ти битка, можех да разиграя цяла война!

Той кимна:

— Обаче няма да се случи, защото край Езерото на мира всички живеят в мир и сговор. Не се допускат вражди. По това прилича на небесния рай. Ще го сложа в сутерена на църквата, където ще провеждаме занятията на вечерното училище. Ще ми помогнете с братята ти да го пренеса? Мисля, че ще хареса на децата.

— Ще им хареса, как иначе! — И прибавих нещо, което бях чувал от баща си: — Гаранция — Франция!

Джейкъбс се засмя и ме потупа по рамото.

— А сега искаш ли да видиш едно чудо?

— Ами… може — отвърнах колебливо. Не бях сигурен, че искам. Стори ми се страшничко. Изведнъж си дадох сметка, че сме сами в тъмен гараж, потънал в прах и вонящ на мухъл. Вратата към външния свят още беше отворена, но ми се струваше, че се намира на почти два километра разстояние. Преподобният Джейкъбс ми беше симпатичен, обаче изведнъж съжалих, че не останах вкъщи, за да си оцветявам книжките и да гледам по телевизията дали мама ще спечели прахосмукачката „Електролукс“, с която най-сетне вземе превес в безкрайния двубой с летния прахоляк.

Преподобният Джейкъбс бавно прокара ръка над Езерото на мира и аз забравих тревогите си. Изпод импровизираната маса се разнесе глух вибриращ звук — като на телевизора ни „Филко“, докато загряваше — и уличните лампи светнаха. Светлината беше ярка, почти ослепителна, и обливаше с вълшебно, сякаш лунно сияние зелените хълмове и синята вода. Дори пластмасовите крави и овце изглеждаха по-реалистични, може би защото сега хвърляха сенки.

— Иха! Как го направихте? — възкликнах.

Той широко се усмихна:

— Хубав номер, нали? „Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина. И Бог видя, че светлината беше добро.“[3] Само че аз не съм Бог и разчитам на електричеството. То е божи дар, който те кара да се чувстваш като господ всеки път, когато щракнеш електрическия ключ, не мислиш ли?

— Сигурно — отвърнах. — Моят дядо Еймъс помни как е било преди да измислят електрическите крушки.

— Много хора си спомнят това време, но не след дълго ще си отидат от този свят… и тогава никой няма дори да се замисля какво чудо е електричеството. И каква мистерия. Имаме представа как работи, но да знаеш как работи нещо не е като да знаеш какво представлява.

— Как запалихте лампите? — попитах.

Той посочи един рафт зад масата:

— Виждаш ли малката червена крушка?

— Аха.

— Това е фотоелектрична клетка. Можеш да си я купиш, но аз си я направих. От нея излиза невидим лъч. Когато ръката ми прекъсне лъча, уличните лампи около езерото светват. А ако повторя това движение… ето така… — Прокара длан над макета и светлината от уличните лампи помръкна, заместиха я мъждукащи искрици, които накрая угаснаха. — Видя ли?

— Жестоко! — ахнах.

— Опитай.

Протегнах ръка. Нищо! Обаче като се повдигнах на пръсти, сигурно прекъснах невидимия лъч. Вибриращият звук изпод масата отново се чу и лампите светнаха.

— Стана!

— Ами как, гаранция — Франция! — Той дружелюбно разроши косата ми.

— А какъв е този звук? Бръмчи като телевизора ни.

— Погледни под масата. Чакай, ще включа осветлението, за да виждаш по-добре.

Натисна ключа на стената и двете прашни крушки на тавана светнаха. Мракът се поразсея, но не и мирисът на мухъл (и на още нещо, което долавях — миризмата на горещо машинно масло може би).

Наведох се — не много, защото още бях нисичък — и надникнах под масата. Видях два-три предмета, подобни на кутии, закрепени отдолу на плота. Те бръмчаха и от тях идваше миризмата на машинно масло.

— Батерии — обяви Джейкъбс. — И тях си направих. Електричеството ми е хоби. И направата на разни джаджи. — Той се ухили. — Обожавам ги, а жена ми много се нервира.

— А моето хоби е да се бия с швабите — обявих аз. После се сетих, че според него думата „шваби“ е злобарска, и добавих: — Тъй де, с немците.

— Всекиму е необходимо хоби. И едно-две чудеса като доказателство, че животът е нещо повече от дълъг, тежък поход от люлката до гроба. Искаш ли да видиш още едно чудо, Джейми?

— И още как!

В ъгъла имаше друга маса, отрупана с инструменти, парчета от жици, три-четири разглобени радиоапарата (като тези на Клеър и Анди), както и купешки батерии C и D. Имаше някаква дървена кутийка. Джейкъбс я взе, приклекна на коляно, за да се изравни с мен, отвори я и извади фигурка с бяла роба.

— Знаеш ли кой е това? — попита.

Знаех, защото нощната ми лампа представляваше почти същия човек.

— Исус. Исус с кош на гърба.

— Вътре са батериите. — Джейкъбс отвори капачето, прикрепено на панта, тънка като шевна игла. Видях две кръгли пластинки, подобни на лъскави монети, обсипани с капчици тинол. — И тези ги направих сам, защото в магазина не се намират толкова малки и мощни батерии. Сигурно мога да ги патентовам и може би някой ден ще го направя, но… — Той поклати глава. — Няма значение. — Затвори капака на кошчето и постави Исус до Езерото на мира — Надявам се, че забеляза колко яркосиня е водата.

— Да! Най-синьото езеро, което съм виждал!

Той кимна:

— Човек би казал, че и това е чудо… докато не се вгледа по-внимателно.

— А?

— Всъщност всичко е от боята. Понякога, когато сънят ми бяга, размишлявам как с мъничко боя може да се създаде илюзия за дълбочина…

Стори ми се тъпо да размишляваш за някаква си боя, но си замълчах. Той тръсна глава, сякаш се изтръгна от размислите си, и постави Исус до езерото.

— Смятам да използвам макета като помагало във вечерното училище, но за теб ще направя предварителна демонстрация, става ли?

— Добре.

— Ето какво е казано в четиринайсета глава на Евангелието от Матея. Готов ли си да научиш нещо от Светото Божие слово, Джейми?

— Ами… да — смотолевих и пак почувствах безпокойство.

— Така и трябва, защото знанията, които получаваме като деца, са най-трайни. Хайде, слушай. „И веднага Исус наложи на учениците Си («наложи» означава, че ги е накарал) да се качат в лодката и им каза да отидат на другия бряг на Галилейското езеро, а той остана, за да отпрати хората. След като се сбогува с тях, Исус се качи на хълма сам да се моли…“ Ти молиш ли се, Джейми?

— Да, всяка вечер.

— Браво. Но да се върнем към историята. „С настъпването на вечерта Той все още беше там сам. По това време лодката вече се бе отдалечила от брега, люшкана от силни вълни и насрещен вятър. Между три и шест часа сутринта Исус дойде при учениците си, като ходеше по водата. Когато го видяха да върви по водата, те се ужасиха и казваха: «Призрак!», викайки от страх. Но Исус веднага им продума и рече: «Смело! Аз съм! Не се страхувайте!»[4]“.

Това е историята. Да е благословено Божието слово. Интересна е, нали?

— Ами да. „Веднага им продума“ означава, че им е казал, нали?

— Точно така. Искаш ли да видиш как Исус ходи по Езерото на мира?

— О, да!

Той натисна нещо под бялата роба и фигурката се задвижи. Стигна до водата, но не потъна, а продължи да се плъзга по повърхността. Прекоси езерото за двайсетина секунди. Опита се да се изкачи по хълма на отсрещния бряг, но беше ясно, че ще се прекатури. Преподобният Джейкъбс го грабна, преди да падне, пак натисна нещо под робата му и го изключи.

— Направи го! — възкликнах. — Ходеше по водата!

— Ами… — Джейкъбс се усмихна, но някак невесело и усмивката му сякаш застина в едното ъгълче на устните му. — И да, и не.

— Как така?

— Забеляза ли точно къде стъпи в езерото?

— Да…

— Бръкни във водата и ще напипаш нещо. Внимавай да не пипнеш електрическите жици, защото по тях тече ток. Не е силен, но ако ги докоснеш, ще те разтърси. Особено ако ръката ти е мокра.

Предпазливо протегнах ръка. Не вярвах Джейкъбс да ми изиграе гаден номер като онези, които Кон и Тери понякога ми погаждаха, обаче бях на непознато място с непознат човек и мъничко се страхувах. Езерото изглеждаше дълбоко, обаче разбирах, че това е илюзия, създавана от синята боя и от светлините, отразени от гладката повърхност. Потопих пръст и водата стигна само до първото ми кокалче.

— Не е там — каза преподобният Джейкъбс. — Малко по-надясно. Знаеш ли накъде е дясно и накъде — ляво?

Знаех. Мама ме беше научила: „Дясното е от страната на ръката, с която пишеш.“ Разбира се, това правило не важеше за Клеър и Кон, които бяха левичари или „южни лапи“[5], както ги наричаше татко.

Преместих ръката си и напипах нещо във водата. Нещо метално с жлеб в средата.

— Май го открих.

— И аз така мисля. Откри релсата, по която се движи Исус.

— Ааа, това е фокус! — възкликнах. Бях гледал фокусници в шоуто на Ед Съливан, а Кон притежаваше комплект за илюзионисти, подарък за рождения му ден, макар че от всички пособия за фокуси бяха останали само плаващите топки и изчезващото яйце.

— Точно така.

— И когато Исус е вървял към лодката по водата, също е направил фокус, нали?

— Понякога — въздъхна Джейкъбс — се страхувам да не би наистина да е било трик.

Изглеждаше толкова тъжен и отнесен, че пак ме достраша, но и ми дожаля за него. Не разбирах как може да е тъжен човек, който държи в гаража си такъв чистичък и подреден въображаем свят като Езерото на мира.

— Това е суперфокус — казах и го потупах по ръката.

Той излезе от унеса и се усмихна:

— Прав си. Липсват ми жена ми и момченцето ми. Сигурно затова те поканих да ми гостуваш, но е време да те заведа обратно у вас, Джейми.

Преди да пресечем шосе №9, отново ме хвана за ръката, макар че отникъде не се задаваха коли, и не я пусна по целия път до вкъщи. Нямах нищо против, дори ми харесваше. Знаех, че ме пази.

* * *

След няколко дни госпожа Джейкъбс и Морис пристигнаха в Харлоу. Малкият беше смотан дребосък с памперс, но тя беше красива. В съботата преди преподобният Джейкъбс да застане за първи път на амвона в нашата църква, с Кон и Тери му помогнахме да пренесе Езерото на мира в сутерена на църквата, където всеки четвъртък щяха да се провеждат занятията на вечерното училище. След като водата беше източена, релсата на дъното се виждаше много добре.

Преподобният Джейкъбс закле Тери и Кон да пазят тайна, за да не развалят илюзията за малките деца (което създаде в мен приятното усещане, че съм голям). Те обещаха тържествено и май удържаха на думата си, но осветлението в църковния сутерен беше много по-силно, отколкото в гаража, и ако човек застанеше по-близо и се вгледаше, щеше да види, че Езерото на мира е само локва. Виждаше се и релсата с жлеба. До Коледа всички знаеха за трика.

— Чиста проба шашмалогия — каза ми Били Пакет един четвъртък следобед. С брат му Рони мразеха вечерното училище, но майка им ги принуждаваше да го посещават. — Ако пак ми излезе с този номер и вземе да разказва за ходенето по водата, ще повърна.

Идваше ми да му забия един, обаче беше по-як от мен. И ми беше приятел. Пък и беше прав.

Бележки

[1] Стивън Кинг използва фразата the fifth business. Няма спор относно термина — всеки може да го намери в Гугъл. „Изкован“ е от канадския автор Робъртсън Дейвис в романа му от 1970 „Петия в карето“ и се отнася за важен персонаж извън обичайната рамка, който не е нито главен герой или героиня, нито най-добрият приятел, нито злодеят. Липсва информация дали терминът действително съществува в театъра, операта и в киното. — Б.пр.

[2] Популярни сингли от началото на шейсетте в стил рокендрол и ритъм-енд-блус. — Б.пр.

[3] Библия, Битие, 1:3-4. — Б.пр.

[4] Библия, Евангелие от Матей, 14:22-27, съвременен превод 2004. — Б.пр.

[5] От английски — southpaws — наименование за боксьори с доминираща лява ръка. — Б.пр.