Лайза Клейпас
Дявол през зимата (17)

Седемнадесета глава

— Искали сте да ме видите, милорд? — попита Еви, когато влезе в малкия кабинет. Себастиан седеше зад бюрото. Беше наредил на един от прислужниците да я доведе на долния етаж; мъжът я бе превел през едва контролирания хаос, царящ в препълнения клуб.

Първата вечер след повторното му откриване като че ли всеки, който беше или искаше да стане член, възнамеряваше да влезе вътре. На бюрото пред Себастиан лежаха купчина заявления, а поне десетина мъже чакаха нетърпеливо на входа, за да бъдат одобрени. Въздухът бе изпълнен с глъч, звънтене на чаши и звуците на музика, която изпълняваше оркестърът, разположен в галерията над игралната зала. В памет на Айво Дженър шампанското се лееше като река, допринасяйки за създаването на атмосфера на непринудено веселие.

— Да — отвърна Себастиан. — Защо си още тук, по дяволите? Трябваше да си напуснала клуба още преди осем часа.

Тя го погледна в безизразното лице, без да трепне.

— Приготвям си багажа.

— Приготвяш го от три дни. Имаш само шест рокли. Малкото ти принадлежности с лекота ще се съберат в малка чанта. Нарочно се бавиш, Еви.

— Какво те интересува? — сопна му се тя. — През последните два дни се държиш с мен така, сякаш не съществувам. Изненадана съм, че дори забеляза, че съм още тук.

Себастиан я прониза с убийствен поглед, опитвайки се да овладее гнева си. Не я забелязвал! Проклятие, готов бе да даде цяло състояние, за да е така! Болезнено ловеше всяка нейна дума и жест, а когато не беше наблизо, мислеше само за това кога ще я види отново. Дори сега видът на изящната й фигура, облечена в черно кадифе, бе достатъчен, за да го подлуди. Предполагаше се, че в траурната си рокля жената трябва да изглежда бледа и невзрачна, но черният цвят само подчертаваше красотата на Еви: кожата й приличаше на прясна сметана, а косата й сияеше като пламък. Копнееше да я завлече в леглото и да я люби, докато това загадъчно мъчително привличане не изгори в собствения си пламък. Себастиан се чувстваше обсебен от някакво пламенно безпокойство, наподобяващо болестно състояние, което го караше да снове от стая в стая и да забравя какво е искал да направи. Никога не се беше чувствал толкова… разсеян, нетърпелив, изгарящ от копнеж.

Трябваше да се отърве от нея. Трябваше да я защити от опасностите и покварата на този клуб, както и от самия себе си. Ако успееше да осигури безопасността й и същевременно да я вижда по-рядко… това беше единственото решение.

— Искам да се махнеш оттук — каза той. — Домът ми е готов да те посрещне. Там ще се чувстваш много по-удобно. А аз няма непрекъснато да се притеснявам, че ще попаднеш в беда. — Той се изправи и отиде до вратата, като се опитваше да се държи по-далеч от нея. — Ще наредя да подготвят каретата. Искам след четвърт час да си в нея.

— Не съм вечеряла. Ще ми позволиш ли да хапна, преди да отпътувам, или искам твърде много?

Макар да не я гледаше, той долови нотката на детинско предизвикателство в гласа й и сърцето му се сви… сърце, което винаги бе приемал просто като един изпълнителен мускул.

Така и не успя да реши дали да й позволи да остане за вечеря или не, защото в този момент видя, че Кам приближава към кабинета… придружаван от не кой да е, а от самия граф Уестклиф.

— По дяволите — изръмжа той, прокарвайки пръсти през косата си.

Еви веднага се озова до него.

— Какво има?

Лицето на Себастиан веднага придоби безстрастно изражение.

— По-добре върви — рече мрачно той. — Уестклиф е тук.

— Никъде не отивам — отвърна веднага тя. — Уестклиф е твърде голям джентълмен, за да се сбие пред една дама.

Себастиан се изсмя подигравателно.

— Нямам нужда да се крия зад полите ти, скъпа. И се съмнявам, че е дошъл, за да се бие — уредихме всичко вечерта, след като отвлякох госпожица Бауман.

— Тогава какво иска?

— Или е решил да ми отправи предупреждение, или иска да провери дали нямаш нужда от спасяване. А може би и двете.

Еви стоеше до него, когато Уестклиф влезе в кабинета.

Кам заговори пръв.

— Милорд — обърна се той към Себастиан, — опитах се да накарам графа да изчака, но той…

— Никой не може да накара Уестклиф да направи каквото и да било — рече сухо Себастиан. — Всичко е наред, Кам. Върни се при игралните маси, иначе там ще настъпи хаос. И отведи лейди Сейнт Винсънт със себе си.

— Не — обади се веднага Еви; загриженият й поглед прескачаше от подигравателното лице на Себастиан към каменната физиономия на Уестклиф. — Ще остана. — Тя се обърна към лорд Уестклиф и му подаде ръката си. — Милорд, толкова често мисля за Лилиан… тя е добре, надявам се.

Уестклиф се наведе над ръката й и отговори с характерния си плътен глас:

— Абсолютно. Тя ви предлага да отседнете при нас, ако желаете.

Макар само допреди няколко минути самият Себастиан да настояваше Еви да напусне клуба, сега го обзе внезапен гняв. Арогантно копеле. Ако си мислеше, че може да дойде тук и да му отмъкне Еви под носа…

— Благодаря ви, милорд — отвърна тихо Еви, гледайки решителното лице на графа. Той имаше черна коса и толкова тъмни очи, че зениците му бяха почти неразличими. — Много мило от ваша страна. И ми се иска скоро да ви посетя. Но засега нямам нужда от гостоприемството ви.

— Много добре. Предложението ми остава в сила. Позволете ми да ви поднеса своите съболезнования за нашата загуба.

— Благодаря. — Тя се усмихна на Уестклиф. Себастиан усети как ревността го пробожда в сърцето.

Като собственик на едно от най-старите и най-могъщи графства в Англия, Маркъс, лорд Уестклиф, имаше излъчването на човек, който е свикнал мнението му да се чува и зачита. Макар да не беше класически красавец, Уестклиф притежаваше мрачна жизненост и мъжествена енергия, които го отличаваха в тълпата. Увличаше се по спорта и ездата, и се натоварваше до предела на физическите си възможности и отвъд него. Всъщност Уестклиф подхождаше към всичко по този начин и се стараеше да постига най-доброто във всичко, с което се захващаше.

Двамата със Себастиан бяха приятели от десетгодишни и бяха прекарали в един и същи пансион най-важните за формирането на личността години. Още от онези години приятелството им беше доста странно, защото Уестклиф вярваше в моралните принципи и не срещаше трудности в различаването на доброто и злото. Себастиан обичаше да обърква по вбесяващ начин и най-простите неща, просто за да блесне със своя ум. Уестклиф винаги избираше най-ефективния и пряк път, а Себастиан използваше най-заобиколните, непознати пътеки, които го вкарваха в най-различни неприятности, за да достигне крайната си цел.

Но между двамата имаше немалко общи неща, тъй като бяха израснали под влиянието на манипулативни и равнодушни бащи. Гледаха практично на света и разбираха, че малцина са хората, на които могат да се доверят. А сега, помисли си мрачно Себастиан, той бе изгубил доверието на Уестклиф и нямаше никаква надежда да си го върне. За пръв път в живота си изпита тягостното чувство, което можеше да определи единствено като съжаление.

Защо, по дяволите, бе избрал за своя жертва точно Лилиан Бауман? И защо, след като бе разбрал, че Уестклиф е увлечен по момичето, не се бе опитал да си намери друга наследница? И какъв глупак е бил да пропусне Еви. Лилиан не си заслужаваше чак толкова, че да разваля приятелството им. Себастиан не можеше да не признае пред себе си, че липсата на Уестклиф в живота му е като пришка на петата, която често се възпалява и никога не изчезва напълно.

Той изчака Кам да затвори вратата след себе си. После прегърна собственически Еви през раменете и се обърна към някогашния си приятел.

— Как мина меденият месец? — попита подигравателно той.

Уестклиф не му обърна внимание.

— Предвид обстоятелствата — каза той, обръщайки се към Еви, — считам, че е редно да ви попитам дали се омъжихте под натиск?

— Не — отвърна Еви, притискайки се към Себастиан, сякаш се опитваше да го предпази. — Наистина, милорд, идеята беше моя. Отидох при лорд Сейнт Винсънт, за да моля за помощта му, и той ми я даде.

Уестклиф не изглеждаше особено убеден и отсече:

— Сигурно е имало и други възможности, от които да се възползвате.

— Тогава не виждах нито една. — Слабата й ръка прегърна Себастиан през кръста и той потрепна от изненада. — Не съжалявам за решението си — чу той решителния й глас. — Бих го направила отново без колебание. Лорд Сейнт Винсънт се държи много мило с мен.

— Тя лъже, разбира се — рече Себастиан през смях, но пулсът му се ускори. Мекото тяло на Еви се притискаше към хълбока му и той усещаше топлината и аромата й. Не можеше да разбере защо се опитва да го защити. — Държах се като истински негодник — каза той на Уестклиф с равнодушен тон. — За мое щастие лейди Сейнт Винсънт е била тормозена толкова дълго от семейството си, че няма представа какво е да се отнасят добре с теб.

— Не е вярно — възрази Еви. Никой от тях не удостояваше Себастиан с поглед и той се дразнеше, че го изключват от разговора. — Не ми беше леко, както можете да предположите. Нямаше да издържа това изпитание без подкрепата на съпруга ми. Той се грижеше за здравето ми и ми осигуряваше всякакви удобства. И работи усилено, за да запази бизнеса на баща ми. Защити ме, когато чичовците ми се опитаха да ме отведат против волята ми…

— Стигаш твърде далеч, скъпа — прекъсна я Себастиан с мрачно удовлетворение. — Двамата с Уестклиф се познаваме твърде добре, и той знае, че никога няма да се хвана да работя. Или да защитавам някого, като стана дума за това. Грижа се единствено за собствените си интереси. — Той се подразни, че никой не обръща внимание на думите му.

— Милорд — каза Еви на графа, — след всичко, което научих за съпруга ми, не вярвам, че той би постъпил по същия начин, ако знаеше, че обичате Лилиан. Това, разбира се, не оправдава поведението му…

— Той не я обича! — изръмжа Себастиан и отблъсна Еви от себе си. Внезапно се почувства така, сякаш стаята се свива, стените се приближават към него и заплашват да го смажат. Проклятие, кой я е молил да се извинява вместо него?! И кой я кара да се преструва, че ги свързват топли чувства? — Той вярва в любовта не повече от мен. — Той погледна свирепо Уестклиф. — Колко пъти си ми казвал, че любовта е просто илюзия, с която се утешават мъжете, за да се примирят с неизбежния брак?

— Грешал съм — отвърна Уестклиф. — Защо се дразниш толкова?

— Не се… — Себастиан млъкна, осъзнавайки внезапно, че е започнал да се оправдава. Погледна към Еви и усети, че са разменили местата си… тя, заекващото, притеснително момиче, стоеше спокойна и уверена… а той, който винаги се бе гордял с хладнокръвието и самообладанието си, се беше превърнал в пламенен идиот. И то пред Уестклиф, който ги наблюдаваше с изпитателен поглед.

— Какво трябва да направя, за да се отърва от теб? — попита рязко той, обръщайки се към Еви. — Върви с Уестклиф, ако не искаш да отидеш в дома ми. Все ми е едно, стига да не те виждам повече тук.

Очите й се разшириха и тя трепна, сякаш улучена с метална стреличка. Въпреки това се опита да запази спокойствие; пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна. Себастиан едва се сдържа да не падне пред нея на колене и да моли за прошка, но остана неподвижен на мястото си, докато тя се отдалечаваше към вратата.

— Еви… — промълви той.

Тя дори не го погледна; изпъна рамене и излезе от кабинета.

Себастиан я изпрати с поглед, стиснал до болка ръцете си в юмруци. След няколко секунди се насили да се обърне и да погледне Уестклиф. Старият му приятел го гледаше не с омраза, а с нещо като неохотно съчувствие.

— Не очаквах да намеря точно това — рече тихо той. — Не приличаш на себе си, Себастиан.

Години бяха минали, откакто Уестклиф се бе обръщал към него на малко име. Мъжете, дори роднините или най-близките приятели, винаги използваха фамилиите или титлите си.

— Върви по дяволите — промърмори Себастиан. — Несъмнено си дошъл, за да ми кажеш точно това. В такъв случай си закъснял с около месец.

— Такова беше намерението ми — призна Уестклиф. — Но сега реших да остана и да пийна малко бренди, докато ми разкажеш какви ги вършиш, за бога. Като за начало можеш да ми обясниш защо си се захванал да управляваш игрален клуб.

Трудно бе да се избере по-неподходящо време да седнат и да разговарят — клубът беше препълнен с народ, — но внезапно Себастиан установи, че това не го интересува. Цяла вечност беше минала от последния път, когато бе разговарял с някой, който го познава добре. Макар да не таеше никакви илюзии относно някогашното им приятелство, перспективата да обсъди последните събития с Уестклиф, дори с един враждебно настроен Уестклиф, му донесе неописуемо облекчение.

— Добре — промърмори той. — Да, ще поговорим. Не си тръгвай. Ей сега се връщам — не мога да позволя на съпругата ми да мине през клуба без придружител.

Себастиан излезе от кабинета и с широки крачки се отправи към фоайето. Еви не се виждаше никъде и той реши, че е избрала друг път, може би през централната зала. Спря се до една от входните арки и погледна над морето от глави. Ярката коса на Еви веднага привлече вниманието му. Тя вървеше към ъгъла, където седеше Кам. Няколко членове на клуба отстъпиха, за да й направят път.

Себастиан тръгна след нея бавно, постепенно ускорявайки крачка. Намираше се в странно състояние, не можеше да разбере сам себе си. Винаги се беше оправял лесно с жените. Защо изведнъж му беше станало толкова трудно да запази хладнокръвие, когато ставаше дума за Еви? Онова, което го разделяше от най-желаното нещо в живота му, не бе разстоянието, а разгулното му минало. Да се обвърже с нея… не, това беше невъзможно. Собствената му порочност щеше да се просмуче в нея, както чистият лист хартия попива разлятото мастило, докато не изчезне и последният сантиметър чисто пространство. Тя щеше да стане цинична, злостна… а след като го опознаеше, щеше да го презре.

Кам, който седеше на висок стол и наблюдаваше игралните маси, забеляза приближаващата се Еви. Той се извъртя към нея, опирайки се с единия си крак на земята. После повдигна тъмнокосата си глава и бързо огледа залата, за да се убеди, че всичко е наред. Когато зърна Себастиан, той кимна леко, давайки му да разбере, че ще задържи Еви, докато съпругът й не се добере до тях.

Кам отново огледа залата и веждите му леко се свиха. Раменете му трепнаха от странното усещане, което полази по гърба му, и той се извърна леко, поглеждайки през рамо. Видя, че отзад няма никой и се накани отново да се отпусне на стола. Но инстинктът му го караше да се взира обезпокоено в тълпата, сякаш погледът му бе привличан от някакъв магнит… Случайно погледна нагоре към галерията… и Себастиан го видя как рязко се напряга и се втренчва в нещо.

Той успя да се измъкне от тълпата, проследи погледа му нагоре и видя тъмен, едър мъж, който стоеше на източния балкон, надвиснал над игралната зала. Мъжът беше мърляв и мръсен, с прилепнала към черепа черна коса. Себастиан веднага разпозна Джос Булард… но как беше успял да влезе незабелязано в клуба? Сигурно се беше вмъкнал през някой таен вход. В клуба имаше повече входове и коридори и от заешка дупка. И никой не познаваше мястото по-добре от Кам и Булард, които бяха живели тук още от деца…

Всички мисли се изпариха от главата на Себастиан, щом зърна проблясващия в ръката на Булард пистолет. Лесно можеше да се досети коя е мишената му. Той се целеше в Еви, която се намираше само на няколко крачки от Кам.

Воден от първичен инстинкт, Себастиан се хвърли напред със скоростта на мълния. Фигурката на Еви придоби толкова ясни и изчистени очертания в обхванатото му от ужас съзнание, че различаваше дори кадифените власинки на роклята й. Всички нерви и мускули в тялото му се напрегнаха в общо усилие, сърцето му бясно изтласкваше кръв към движещите се с невероятна скорост крайници. Той сграбчи Еви и се сгромоляса заедно с нея на пода, прикривайки я със собственото си тяло.

Изстрелът отекна в залата, която приличаше на огромна пещера. Себастиан почувства удара странично, сякаш някой го бе ударил с юмрук; последва вълна от свирепа болка, когато куршумът проникна в тялото му, като разкъсваше мускули и мека тъкан и разрязваше мрежата от артерии по пътя си. Сблъсъкът с пода го зашемети за миг. Той лежеше върху Еви и се опитваше да прикрие главата й с ръце, докато тя се мъчеше да се измъкне изпод тялото му.

— Не мърдай — изпъшка той, притискайки я към пода, уплашен, че Булард може да стреля отново. — Почакай, Еви.

Тя притихна послушно, а наоколо изригна шум… последваха викове и писъци… силно трополене…

Себастиан леко се надигна над Еви и се осмели да погледне нагоре към балкона. Булард беше изчезнал. Себастиан се претърколи настрани, пъшкайки от болка, и огледа съпругата си за наранявания, уплашен, че куршумът може да е засегнал и нея.

— Еви… мила моя… ранена ли си?

— Защо ме блъсна така? — попита го тя с приглушен глас. — Не, не съм ранена. Какъв е този шум?

Той протегна треперещата си ръка и отметна кичур коса, който беше паднал върху лицето й.

Смаяната Еви се измъкна изпод тялото му и седна. Себастиан остана да лежи настрани, опитвайки се да си поеме дъх, и почувства как горещата кръв се стича по гърдите и кръста му.

Тълпата се опитваше да напусне залата и заплашваше да изкърти вратите. Внезапно над него се наведе някакъв мъж, който бе успял да си проправи път през обезумялата орда. Той използва тялото си, за да ги защити от бягащата тълпа. Себастиан с усилие фокусира погледа си, разпозна Уестклиф и го сграбчи за ревера.

— Целеше се в Еви — произнесе хрипливо той и облиза изтръпналите си устни. — Пази я… защити я…

Еви извика уплашено, когато видя яркочервеното петно, което се разливаше по бялата риза на съпруга й. Разбра, че той е ранен и трескаво започна да разкопчава сакото и жилетката му, разкъсвайки джобовете на полата си в бързината. Уестклиф безмълвно съблече собственото си сако и нави жилетката си на стегнат вързоп. Еви разкъса окървавената риза на Себастиан и видя зейналата рана. Лицето й пребледня и в очите й проблеснаха сълзи, но тя успя да овладее паниката; грабна импровизирания тампон от ръцете на Уестклиф и го притисна силно към раната, за да спре кръвотечението.

Натискът причини такава болка на Себастиан, че той не успя да сдържи пъшкането си. Замириса на прясна кръв. Уестклиф се наведе над него и огледа изходната рана.

— Минал и излязъл — чу го Себастиан да казва на Еви. — По всичко личи, че няма увредени важни кръвоносни съдове.

Уестклиф се зае да притиска тампона към раната, а Еви вдигна главата на Себастиан в скута си, отпускайки я върху мекото черно кадифе. Улови ръката му и я стисна силно. Себастиан се вкопчи в тази спасителна котва, която го отвличаше от разяждащата болка в тялото му. Той погледна приведеното към него лице, неспособен да разгадае изражението му. Очите й сияеха с някаква странна, дълбока светлина и излъчваха нещо като нежност или тъга… нещо неуловимо и безмерно. Не знаеше какво е. Досега никой не го беше гледал по този начин.

Опита се да каже нещо, за да прогони смущаващите чувства в погледа й.

— Така става, когато се оп… — Гласът му секна от болка. — … опитвам да се правя на герой — завърши той. — Мисля, че отсега нататък ще се придържам към злодейството. То е много… по-безопасно.

Черните очи на Уестклиф проблеснаха при този опит за разреждане на напрежението.

— Стреляно е от галерията — съобщи той.

— Да. Това беше Булард, един бивш служител… наскоро го уволних.

— Сигурен ли си, че се целеше в лейди Сейнт Винсънт?

— Да.

— Очевидно е смятал, че така най-добре може да ти отмъсти.

Себастиан беше замаян и трудно успяваше да събере мислите си.

— Не… — промърмори той. — Това щеше да е вярно само, ако… той смяташе, че не съм равнодушен към нея… но всички знаят, че не се оженихме по любов.

Уестклиф го изгледа странно, но не каза нищо. Себастиан нямаше представа как изглеждаха двамата с Еви в момента — той се беше вкопчил в ръката й, а тя го люлееше нежно, както майка люлее пострадалото си дете. Знаеше само, че раната го боли ужасно. Тресеше го, дори зъбите му тракаха. Уестклиф се отдалечи за миг и излая някакви заповеди, след което се върна с купчина палта, макар да не беше ясно дали собствениците им са ги дали доброволно, или не. Увиха го с всички палта, а Уестклиф продължи да притиска раната.

Себастиан изгуби съзнание за миг, а когато отново се свести, почувства как топлата ръка на Еви гали студеното му, потно лице.

— Докторът идва — промърмори тя. — Щом спре кървенето, ще те качим горе.

Той процеди с треперлив глас през стиснатите си зъби:

— Къде е Роуън?

— Подгони Булард веднага след изстрела — отвърна Уестклиф. — Всъщност го видях как се изкатери по колоната до втория етаж.

— Ако той не хване копелето — промърмори Себастиан, — аз ще го направя. И тогава…

— Ш-ш-шт… — успокои го Еви и плъзна свободната си ръка под купчината палта, за да достигне до голите му гърди. Дланта й полегна върху слабо пулсиращото му сърце и пръстите й напипаха тънката златна верижка, която висеше на врата му. На нея откри окачена малката брачна халка от шотландско злато.

Себастиан не искаше да разбира, че носи венчалната халка под дрехите си, и прошепна раздразнено:

— Не означава нищо. Просто… исках да я запазя…

— Разбирам — отвърна тихо Еви и отново притисна дланта си към гърдите му. Той почувства лекото докосване на устните й до челото си; тя му се усмихна.

— Предполагам се досещаш — каза тя, — че ми даде идеалната причина да остана. Възнамерявам да се грижа за теб, докато не събереш достатъчно сили, за да ме изхвърлиш оттук със собствените си ръце.

Себастиан не можа да отвърне на усмивката й. Тревога изпълни сърцето му, когато осъзна, че докато Булард не бъде заловен, Еви няма да е в безопасност никъде.

— Уестклиф — рече той с пресипнал глас, — някой трябва… да пази жена ми…

— Нищо няма да й се случи — увери го лордът.

Лицето на Уестклиф — някогашният приятел и единственият почтен човек, който Себастиан бе срещал в живота си — запази безстрастното си изражение. И двамата разбираха, че Еви е твърде неопитна, за да разбере сериозността на положението. Макар куршумът да не беше засегнал важен орган, раната можеше да се възпали. Себастиан нямаше да умре от загуба на кръв, но не беше изключено да стане жертва на треската. И тогава Еви щеше да остане напълно беззащитна в един свят, пълен с хищници. Какъвто бе и самият той.

Треперейки от студ и шок, Себастиан произнесе няколко отчаяни думи, въпреки че се налагаше да спира, за да си поеме дъх.

— Уестклиф… онова, което направих тогава… извинявай. Прости… прости… — Очите му започнаха да се подбелват и той положи всички усилия, за да остане в съзнание. — Еви… пази я. Моля те… — Той млъкна и започна да потъва все по-дълбоко в океан от ярки искри, докато накрая всички светлини избледняха и той се изгуби в тъмнината.

— Себастиан — прошепна Еви и притисна устните си към отпуснатата му ръка. По бузите й се стичаха сълзи.

— Всичко е наред — успокой я Уестклиф. — Той просто припадна. Всеки момент ще дойде на себе си.

Еви проплака, но успя да се вземе в ръце.

— Той ме прикри с тялото си — каза тя след кратка пауза. — Куршумът беше предназначен за мен.

— Така изглежда. — Уестклиф я погледна замислено; освен всичко останало, след бягството им у Себастиан и неговата неочаквана невеста се бяха появили някои доста интересни промени.

Когато Лилиан научи, че Сейнт Винсънт се е оженил за Еванджелин Дженър, тя избухна в гняв, ужасена какво може да се случи на приятелката й.

— Онова чудовище! — крещеше тя по време завръщането им от Италия в Лондон. — Да причини това точно на Еви… о, нямаш представа, колко е уязвима тя. Той ще се държи ужасно грубо с нея… тя е беззащитна, толкова е невинна… Мили боже, ще го убия!

— Сестра ти каза, че тя не е изглеждала малтретирана — отбеляза Уестклиф, макар също да бе обезпокоен от мисълта, че някой толкова безпомощен, като Еванджелин Дженър, е оставен на милостта на Сейнт Винсънт.

— Най-вероятно се страхува да признае каквото и да било — каза Лилиан и тъмните й очи блестяха с опасен пламък, докато крачеше гневно напред-назад. — Сигурно я е изнасилил. Заплашил я е. Може би дори я е бил…

— Не, не. — Уестклиф притегли към себе си напрегнатото й тяло и силно я прегърна. — Ако се съди по разказите на Дейзи и Анабел, тя е имала достатъчно възможности да им каже, ако е била тормозена. Но не го е направила. Ако това ще те успокои, щом се приберем, ще отида в клуба и ще й предложа подслон. В случай, че пожелае, може да остане при нас в Хемпшир.

— За колко време? — промърмори Лилиан, сгушвайки се в прегръдките му.

— За неопределено, разбира се.

— О, Маркъс… — В кафявите й очи проблесна влага.

— Ще го направиш ли за мен?

— Бих направил всичко, любов моя — отвърна нежно той. — Всичко, за да си щастлива.

Затова тази вечер Уестклиф беше дошъл в клуба на Дженър, за да се увери, че Еванджелин не е държана там против волята си. Противно на очакванията си бе от крил една жена, която копнееше да остане там и очевидно бе привързана към Сейнт Винсънт.

Колкото до Себастиан… Трудно можеше да се повярва, че онзи мъж, който винаги се бе отнасял към жените с такова високомерие, бе същият, който току-що бе рискувал живота си за една от тях. А да чуе как той, който никога и за нищо не съжаляваше, иска прошка, а после го умолява да защити жена му… това водеше само до един извод. Сейнт Винсънт, колкото и странно да изглеждаше това, се беше научил да се грижи за някой друг повече, отколкото за самия себе си.

Ситуацията бе наистина невероятна. Как бе успяло момиче като Еванджелин Дженър да промени до такава степен Сейнт Винсънт, светския лъв, известен с високомерното си безразличие, оставаше загадка. Но Уестклиф отдавна бе разбрал, че не всички тайни на привличането се поддават на логично обяснение. Понякога раните в две човешки души се превръщат в пантите, които ги държат заедно.

— Милейди — рече тихо той.

— Еви — поправи го тя, без да отдръпва ръка от лицето на мъжа си.

— Еви. Трябва да знам защо от всички мъже се обърнахте точно към Сейнт Винсънт с предложението да се ожени за вас?

Еви бавно пусна ръката на Сейнт Винсънт и тъжно се усмихна.

— Търсех законен и постоянен начин да се отърва от роднините си. Бракът бе единственият отговор. А както сигурно сте забелязали, не ме обграждаха тълпи от поклонници, които да искат ръката ми. Когато разбрах как е постъпил Сейнт Винсънт с Лилиан, бях ужасена… Но после ми хрумна, че той е единственият от познатите ми, който се намира в същото отчаяно положение като мен. Достатъчно отчаяно, че да се съгласи на всичко.

— И разчитахте, че ще се заеме с управлението на клуба на баща ви?

— Не, за моя огромна изненада той сам го реши. Всъщност, откакто се оженихме, той не спира да ме изненадва.

— Как така?

— Прави всичко възможно, за да ми осигури всякакви удобства, въпреки привидното си равнодушие. — Тя се взря в лицето на съпруга си, който все още беше в безсъзнание. — Съвсем не е толкова безсърдечен, колкото се опитва да се представи.

— Не е — съгласи се Уестклиф, — въпреки че до тази вечер се съмнявах в това.