Катрин Сентър
Щастие за начинаещи (12)

Дванайсета глава

Следващият ден трябваше да бъде нулев ден, какъвто се полагаше винаги след особено труден преход. Но Бекет не искаше да прекарваме нулев ден толкова близо до контролния пункт и до хората, които идваха на къмпинг там. Сърбяха го краката да ни отведе в дълбоката пустош, колкото е възможно по-далече от оскърбленията на цивилизацията, и имаше предвид идеалното местенце — нещо, наречено Рисуваната поляна. Каза, че било на три дни път оттук, но било най-красивото място в цялата планина, така че със сигурност си струвало.

Огледах раздърпаната ни, изнурена групичка. Всеки, който вчера беше дежурен по носилка, имаше пришки по ръцете и болки в скованите рамене. Не по-добре изглеждаха носачите на раниците, които пък бяха с издрани крака и замъглени погледи. Нито един от нас не можеше да стои прав.

— Не трябва ли да имаме почивка след труден ден, шефе? — обади се Мейсън.

— Дори не знаете какво е труден ден! — тросна му се Бекет.

И така ние продължихме. Ако всичко вървеше добре, щяхме да пристигнем на Рисуваната поляна тъкмо навреме за лятното слънцестоене. Там ще си вземем полагаемия ни се нулев ден, ще си починем и ще презаредим. Също така ще си направим и тържество по случай слънцестоенето. Това щеше да отбележи края на втората ни седмица и момента, в който трябваше да се подготвим за великия финал — индивидуалните преходи.

Но точно сега изобщо не ми беше до индивидуалните преходи. Единственото, за което можех да мисля в тези дни, бе да заповядвам на краката си да мърдат. Аз не просто исках почивка — нуждаех се от почивка и смятах, че Бекет не беше прав да ни пришпорва толкова много. Нали именно той непрекъснато ни повтаряше да се грижим за себе си по време на прехода?! Не разбирах напълно начина му на мислене и ако трябва да бъда честна, не можех да го даря с безпрекословното си доверие като водач, но нещата стояха така.

Той беше Шефът. Той поръчваше музиката. И си имаше съответния прякор, с който да го докаже.

Като стана дума за прякори, аз също най-сетне получих такъв. Беше през първия ден от нашето безкрайно тридневно катерене до Рисуваната поляна. Бях кръстена „Задръжката“.

Бях толкова уморена в деня след евакуацията на Хю и толкова деморализирана, че нямах никакво желание да се катеря, макар да се влачех след всички останали. „Аз имам нужда от евакуация!“ — мислех си непрекъснато и ми се щеше Хю да беше тук, за да го насоля за положението, до което ме докара.

Все нещо ме дразнеше. Било камъче, влязло в обувката ми. Било раницата ми, която усещах изкривена. Затова непрекъснато спирах, за да оправя разни неща. Опашката ми имаше нужда от оправяне. Шапката ме стягаше. През онзи ден Бекет крачеше на опашката и всеки път, когато спирах или дори забавях крачка, той подвикваше:

— Какво те задържа?

— Съжалявам — смотолевях. — Оправям си ремъка.

Или каквото беше там.

Към обяд вече бях кръстена. Нямаше нужда Бекет да ме пита какво става — каквото и да беше, той вече знаеше, че е някоя глупост. Само подвикваше:

— Задръжке, раздвижи се!

Или:

— Това не ти е спиране за почивка!

Този следобед, когато спряхме, за да устроим лагера си, Бекет напомни на всички ни да напълним бутилките си за вода.

— Заредете се с вода, хора! Утре ни чака поредният горещ ден! — после се обърна директно към мен, посочи ме и извика: — Задръжке, имам предвид най-вече теб!

И ето как прякорът ми остана. Всички много го харесаха. Особено момчетата, които си намираха причини да идват при мен и просто ей така да ми подхвърлят:

— Какво те задържа, Задръжке?

И така, желанието ми да имам прякор се изпълни, но както често става с желанията, то не ми донесе удовлетворение.

— Можеш да мислиш за това по друг начин — предложи Уинди. — Можеш да си представиш, че си кораво ченге, че вдигаш пистолет и се провикваш: „Това е задържане!“. — Изобрази с ръце пистолет и извика: — Бум, бум!

— Но всички знаем, че не е така, нали? — изтъкнах. — В крайна сметка аз не съм кораво ченге, а просто ужасен алпинист.

— Хората забравят — изтъкна Уинди.

— Но не чак толкова.

— Представи си обаче друга ситуация — изтъкна тя. — Че всеки път, когато Пещернякът идва при теб и ти казва: „Какво те задържа, Задръжке?“, ти се обръщаш към него и стреляш — и пак демонстрира с ръце.

Замислих се и накрая отговорих:

— Не мисля, че ще ми се получи.

— На бас, че ще стане!

Поклатих глава и сбърчих неодобрително нос.

— Тогава може ли аз да го правя? — предложи тя. — Просто като експеримент?

— Защо не — свих рамене аз.

От този момент нататък Уинди никога не изричаше прякора ми, без да изобрази с ръце пистолети. Понякога имитираше изстрел във въздуха, след което се провикваше: „Някой да е виждал Задръжката?“. Други път ги вадеше от въображаемите си кобури, насочваше ги директно към гърдите на хората и питаше: „Къде е моето момиче, Задръжката?“. Или изпъваше ръка, поглеждаше заплашително над въображаемото дуло и изричаше строго: „Върви ми намери Задръжката!“.

Колкото и да не е за вярване, получи се. Преди да стигнем до Рисуваната поляна, Уинди вече беше превърнала прякора ми в каубойски. Аз станах нещо като Ани Оукли^[1] за групичката ни. Хората започнаха да се обръщат към мен с всякакви метафори за Дивия запад, които се сещаха. Една вечер, докато сервирах вечерята, някой подвикна: „Готина кльопачка, Задръжке!“. Когато помагах с мечата закачалка, започнаха да крещят: „Давай, Задръжке! Вържи копелето!“. Когато на следващия ден се наложи да изкатерим една особено стръмва част от маршрута и аз нито веднъж не спрях, Бекет се провикна: „Точно така, Задръжке! Използвай шпорите!“.

Не след дълго Уинди вече не беше единственият човек, който размяташе въображаеми пистолети, когато говореше за мен или с мен. На път към кухнята Вегас минаваше покрай мен, изобразяваше пистолет с два пръста, кимваше и казваше: „Задръжке!“. Когато улавяше погледа ми, Пещерняка насочваше своите измислени пистолети към мен и се провикваше: „Бум! Бум!“. А Джейк, наречен още Джей-дог, а по-късно наречен и Стрелеца (по причини, за които нямах никаква представа), свиваше пръст като пистолет, за да повдигне с него въображаемата си шапка.

— Защо те наричат Стрелеца? — попитах го аз в последното утро, преди да стигнем Рисуваната поляна.

— Ти сериозно ли? — изгледа ме изумено той.

— Сериозно — кимнах. — Да не би да стреляш с лък и стрели?

Той поклати глава и изрече:

— Стрелеца, или Арчър е моята фамилия. Как може да не го знаеш?

Нещо не беше наред.

— Това е фамилията ти ли? Ама аз си мислех, че фамилията ти е… — а после не успях да измисля нищо, защото всъщност никога не съм имала представа каква е фамилията му, нито пък съм проявявала интерес да науча.

— Арчър — повтори Джейк. — Джейкъб Самюел Арчър.

— Джейкъб Самюел Арчър Джей-дог — довърших.

— Е, да — кимна той. — Но това в никакъв случай не е най-добрият ми прякор.

Има и други прякори? Ама, разбира се.

— Какво би могло да бъде по-добро от Джей-дог? — възкликнах.

— Баща ми например ме нарича Док — започна той. — После идва Големия Джей, Джей-мен, Джагермастер, Рейнджър, Матрицата, Половин Нелсън, Клуб Медицина, Ястреба, Медения язовец и още много други.

— Някои хора те наричат Медения язовец?

— Само много специалните хора.

— Медения язовец?! Ти сериозно ли?

— Нека това сладко име не те заблуждава! Меденият язовец е много жестоко животно.

— А Дънкан как те нарича? — попитах.

Джейк се замисли и накрая отговори:

— Твърде много са за изброяване. Той е майстор на прякорите. Направо гений. Измислил е поне стотина.

— Например?

— Каквото ти хрумне. Обръща се към мен с първото, което му минава през главата. Рачешка походка, Газирана вода, Големият татко, Могъщия Макс. И пак той измисли Голия Джейк.

— Защото си бил гол ли?

— Горе-долу.

— А ти как наричаш Дънкан? — продължих да разпитвам.

— С много имена — въздъхна Джейк и поклати глава. — Но никога Дънкан, разбира се. Дънк, Дънкърс, Дънкин Донат, Д-влак, Д-сак, Чък, Чарлз и какво ли още не.

— Защо Чарлз?

— Защото той не се казва така — отговори със свиване на рамене Джейк.

Кимнах и отбелязах:

— Значи като цяло всяка дума или не-дума в английския език може да изпълнява функцията на прякор, често без никаква конкретна причина, така ли?

Той кимна, сякаш бяхме приключили разговора, но после добави:

— Но си имаме и нещо постоянно.

— Какво?

— Брат — отговори той.

Колко мило! Браво на тях!

Но после Джейк поклати глава и каза:

— Но често това се трансформира в Бра, Бира, Бирен корем и други подобни.

И млъкна. Зачака с нетърпение реакцията ми.

Месец преди този момент, дори само седмица, щях само да поклатя глава, възприемайки ги като двама идиоти. Но сега вече гледах по нов начин на прякорите. И на Дънкан, между другото. Както и на Джейк. Изведнъж, сякаш от нищото, ме осени мисълта, че тези прякори, всеки един от тях, е някакъв смешен заместител на думата „приятел“. И се изпълних с благодарност, че Дънкан си има Джейк. Че двамата се имат един друг.

— Късметлия е той, че те има! — казах.

— Късметлия е — кимна Джейк. А после изобрази с пръсти пистолет, насочи го към мен и добави: — Но аз съм по-голям късметлия!

* * *

Бекет не ни беше излъгал за Рисуваната поляна. Действително беше зашеметяваща. Много по-красива, отколкото я беше описал той, много по-невероятна, отколкото си я бях представяла. Перфектното място за прекарване на нулев ден и за тържество за слънцестоенето. В мига, в който се озовахме там, аз вече не съжалявах за последните три изтощителни дни на преход. Донякъде.

Ето какво се ширна пред очите ни, когато излязохме от гората и Бекет се провикна: „Ето това е, хора!“. Слънчева зелена поляна с трева до прасците и диви цветя, които се поклащаха под нежния бриз. И бели пеперуди, пърхащи над тях. Над всичко това — лазурносиньо небе с облачета като памук. От всички страни — планински върхове, прегръщащи поляната. Въздухът беше хладен, но слънцето — топло. С прекрачването си на поляната всеки от нас се заковаваше на място, зашеметен от гледката. Не можехме едновременно да вървим и да се дивим на природата.

— Беше прав — казах на Бекет, когато той спря до мен. — Наистина е като рисувана поляна.

— Така е, но не затова я наричат Рисуваната поляна — отговори той.

Погледнах го.

— Това е мястото на клането на индианците шошони — поясни Бекет. — Толкова много хора са били избити, че цялата поляна сякаш била изрисувана с кръв.

— Нямах представа, че шошоните са били толкова кръвожадни — отбелязах, като се огледах.

Бекет ме изгледа странно и отвърна:

— Не те са били кръвожадните — били са закланите.

— О, боже!

После Бекет се обърна към групата и каза:

— При източния край има поток. Там ще устроим лагера си. Освен това знайте, че тази поляна е обитавана от духове, така че дръжте се прилично! — огледа ни с широка усмивка и за първи път, откакто бяхме потеглили, аз искрено го харесах. — Добре дошли на любимото ми място в планината Абсарока!

* * *

Първото нещо, което направих, беше да сменя туристическите си обувки с чехли. И само това действие — плюс свалянето на раницата — моментално ми помогна да се почувствам с петдесетина килограма по-лека. Пришките ми отдавна бяха зараснали и гледката на нежната, нова, розова кожа, израснала на тяхно място, ме изпълни с изненадващ оптимизъм. Очакваха ни обичайните задачи — устройване на лагера, приготвяне на вечеря — но самата мисъл за предстоящ цял ден, в който нямаше да правим нищо особено, правеше всичко останало да изглежда много лесно. Усмихвах се на всички. Затварях очи при повея на бриза и се опитвах да попивам усещането чрез кожата си. Спрях, за да огледам цветовете сред тучната трева — червеникаво пурпурно, бебешко синьо, масленожълто.

Ето затова си струваше! Това място беше причината, поради която се записах на този курс и това благоговение беше чувството, което търсех. Заради него си струваха всички унижения, рани, пришки и самота.

Приготвянето на вечерята беше истинско блаженство. Заспиването тази нощ беше истинско блаженство. Следващият ден също беше блаженство — поне в началото.

Станахме както обикновено, приготвихме си кафе, закусихме и почистихме лагерите си. Но вместо да се подредим за поредния преход през планината, бяхме свободни да правим каквото си поискаме. Утрото беше хладно, но когато към десет слънцето се издигна и затопли кожата ми, бързо хвърлих пуловера. И през останалата част от деня не правех нищо. Едно блажено нищо. Някои от едрите момчета тръгнаха на разходка, а Джейк и Вегас отидоха на потока, за да упражнят малко риболова си на муха. Някои от момичетата решиха да се заемат с „прането“, което означаваше загребване на речна вода, отнасянето й до най-далечната, най-суха част на поляната и изливането й върху вкоравените от сол и мръсотия чорапи и тениски, следвано от потъркване няколко пъти и оставяне на дрехите върху някой камък, за да изсъхнат.

Наблюдавах ги какво правят, но не се присъединих към тях. Вече отдавна бяхме прескочили етапа да се опитваме да бъдем чисти. Вместо това просто си лежах върху моя собствена скала и се препичах на слънце. По-късно бих могла да се огледам за диви цветя и да хербаризирам няколко в дневника си, опитвайки се да ги идентифицирам с помощта на книжлето, което ми даде Мейсън. Бих могла също така да помогна на Уинди да събере глухарчета и дива маруля за салата за нашата тържествена вечеря на слънцестоенето. Бих могла още и да приветствам възторжено момчетата, когато донесат три риби (лимитът, определен от Бекет) за пържене за вечеря.

Но тази сутрин единственото, което ми се правеше, беше простичко — абсолютно нищо. Лежах и се разтапях върху моята затоплена от слънцето скала. Независимо от някогашното клане тук, под топлото слънце това място изглеждаше точно така, както аз си представях рая — слънце, тучна поляна, диви цветя, въздухът — чист като водата и точно толкова хладен. Колкото и странно да звучи, тук се почувствах най-близо до моя изгубен брат — сякаш наистина се намирах около него. Сякаш го виждах сред тази поляна. Виждах осемгодишното му тяло с кокалестите колене и червените маратонки как подскача през буйната трева или се спуска към брега на реката, за да види какво са намислили големите момчета. Той много би харесал това място. И нищо чудно наистина да беше някъде тук, само че не се виждаше. Ако се престорех достатъчно силно, можех да си повярвам, че всеки момент ще го зърна да се показва иззад някое дърво.

От самата мисъл за това ми се насълзиха очите. Но нямаше проблеми. Красотата около мен беше достатъчно голяма и умиротворението — достатъчно могъщо, за да ме изпълни истинска тъга. Всъщност аз никога досега не бях изпитвала истинско умиротворение, но ето че тук, под топлите ласки на слънцето просто нямах друг избор. Разполагах с цял ден почивка, нежен бриз и се бях отпуснала на скалата така, като че ли нямах кости. А тази мисъл ми напомни за едно стихотворение, което обичах да чета на моите първолаци — „Балада за пилето без кости“. Усмихнах се при този спомен и си дадох сметка, че оттук нататък всеки път, когато започвах да чета това стихотворение, щях да си спомням за този ден и за този момент без кости върху скалата. И поради тази причина никога нямаше да го забравя. Наистина нямах никакъв друг избор, освен да бъда щастлива.

А после някои от момичетата се присъединиха към мен — Уно, Дуе и Вагонетката.

Бяха приключили с прането и сега седнаха на моята скала, за да се стоплят и изсушат.

Дуе каза:

— Хей, Задръжке, изглеждаш напълно изцедена!

Точно такава и бях. Но в хубавия смисъл на думата.

— Аха — кимнах. — Яздих здраво и потта ми изсъхна.

Трите легнаха и се подредиха около мен на скалата, следвайки примера ми за препичане. А аз бях много щастлива, че дойдоха. През последната година бях толкова свикнала да бъда сама, че все още се шокирах, ако около мен имаше хора. Радвах се да ги видя. Радвах се, че имам компания.

Първоначално бъбреха за неангажиращи неща — за сладките без печене, които щели да приготвят за купона довечера, как най-лесно да си раздвижиш мускула на прасеца, за бонбонките „М & М“, които Уно била открила в раницата си, очевидно забравила да ги извади преди тръгване. Беше ми приятно да ги слушам. Установих, че мисля за тях като за чуруликащи пойни птици. Макар и с изненада, установих, че присъствието им ми е забавно. Докато Вагонетката внезапно не отсече:

— Дайте сега да планираме сватбата!

— Мисля, че трябва да я направят тук — каза Уно.

— Кои? — попитах, без да отварям очи.

— Джей-дог и Сърцеразбивачката — извикаха и трите в хор.

Умиротворена ли казах, че се чувствам? Надигнах се и седнах.

— Смятаме, че те трябва да се оженят на тази поляна — каза Уно.

— Тъй като това е мястото, където ще се сгодят — довърши Дуе.

— Ама какви ги приказвате, за бога? — тръснах глава аз.

— От достоверен източник знам — започна Уно, — че Джей-дог ще направи предложение на Сърцеразбивачката точно тук. Тази вечер. По време на тържеството за лятното слънцестоене. На тази поляна!

Ама това е моята поляна! Моята и на Нейтън! Та тук бях толкова щастлива, по дяволите — или поне за… пет минути?

— Може ли с истински имена, моля? — казах.

— Церемонията ще трябва да бъде будистка, защото Сърцеразбивачката е будистка — отбеляза Уно.

— Какво е това будизъм? — попита Вагонетката.

О, не! Няма начин да съществува човек, който да не знае това!

— Древна религия на коренните жители на Америка — отговори авторитетно Уно.

Очевидно са двама.

— Няма начин! — тръснах глава аз. — Никой няма да се сгодява днес! Нещо грешите!

— Повярвай ми, аз никога не греша! — обади се Уно.

Тя сериозно ли се възприема така?

— Сгреши за будизма — казах.

— Окей — сви рамене тя. — Но за любовта никога не греша!

— Както става ясно — намеси се Дуе, — двамата всяка вечер се гушкали.

Ама те дори не са в една и съща палаткова група!

— Абе, вие откъде чувате такива неща? — сопнах им се аз.

— Не мога да разкрия източниците си — отговори наперено Дуе.

Изпълних се с луда и необяснима паника.

— Първо на първо, те са адски млади, кажи-речи в забавачката. И второ на второ, познават се само от една седмица.

— Всъщност две — поправи ме Уно. — Днес стават точно две.

— Понякога просто знаеш, че това е човекът за теб — припя Дуе.

— Не си ли чувала за любов от пръв поглед? — вметна Вагонетката.

— Да де, ама всички тук сме прекалено отблъскващи, за да може някой да се влюби в някого — изтъкнах назидателно. — И те не са си сменяли гащите от първия ден, в който са се запознали! Също като всички нас.

— Гадост! — сбърчи нос Дуе и отвори очи, колкото да ми намигне.

— Хората не се сгодяват само след седмица познанство — продължих.

— Две седмици!

— Всъщност — намеси се Вагонетката, вдигайки ръка като ученичка — моите родители са се оженили точно така!

— Когато си е правилно, правилно си е — отбеляза мъдро Уно.

— Когато си е съдба, си е съдба — съгласи се Дуе.

Поех си дълбоко дъх, вдигнах ръце, за да ги накарам да престанат, и казах:

— Окей! Не можех да им забраня да планират сватбата, но не бях длъжна да стоя и да ги слушам. Изправих се и се престорих, че се протягам. — Приятно планиране на забавата! Аз отивам да се поразходя.

— Не искаш ли да се включиш с идеи? — попита Дуе.

— Може да взема да подготвя венци от диви цветя — отговорих.

— Жестоко! — ухили се Уно и аз кимнах, сякаш бях напълно съгласна с нея.

Насочих се към вътрешността на поляната — моята поляна — но преди това спрях за миг, за да се овладея. Това бяха глупости. Абсолютни нелепици. Пет минути спокойствие? Толкова ли само ми се полагат? Късче от рая, само за да се превърне в ада на любовта от пръв поглед? Не можах да не доловя и иронията на ситуацията — че присъствието ми тук всъщност ме лишава от спокойствието, което бях дошла да намеря. А единствените двама души, с които бих говорила за нещастието си, бяха същите онези хора, които ме правеха нещастна.

Дълго време се правех, че бера цветя, а след това се отправих към потока, за да поема по брега му по посока на лагера. Бях решила да помоля Уинди да ми даде за малко книгата си за щастието. Но когато пристигнах, заварих двамата — Джей-дог и Сърцеразбивачката, седнали коляно до коляно, затворили очи за медитация. Уинди учеше Джейк на изкуството на коренните жители на Америка, наречено будизъм. За предстоящото им бракосъчетание.

Коляно до коляно. Точно както аз бях седяла преди няколко нощи с Джейк.

О, боже! Аз май наистина започвах да откачам!

После забелязах малко по-нататък Бекет и се изпълних с подозрително голяма радост да го видя.

— Ей, шефе! — подвикнах му и тръгнах към него. — Дай ми някаква задача!

Той вдигна глава и попита:

— Каквато и да е ли?

— Каквато и да е — кимнах.

И така, той ми позволи да инвентаризирам и пренаредя аптечката за първа помощ, да сортирам и опиша хранителните запаси, да закърпя едно сцепено парче брезент за нашите заслони и да му помогна да извади треската от десния си палец.

— Харесвам днешната ти трудова етика, Задръжке — отбеляза по едно време той. — Ето това е поведение, достойно за сертификат!

Мразя да си призная, че тези думи определено бяха мотивиращи. Но си беше точно така.

— Сега какво? — попитах, когато свърших.

Бекет засмука палеца си, за да спре кръвта, и каза:

— Върви да набереш глухарчета за салатата довечера — и посочи към полянката. След това се обърна в другата посока и добави: — Бих те изпратил в онази посока, за къпини, но не искам да прекъсвам влюбените птички.

Три хубави неща. Какви бяха трите хубави неща за днешния ден? Всъщност, макар и намусена, бих могла да изброя доста повече от три. Бях се събудила под нашия син заслон от звука на ромонещия наблизо поток. Бях направила жестоко сутрешно кафе — въпреки че го казвам само аз. Разполагах с цяла сутрин свобода. Починах си. Препичах се на една гореща скала с насладата на гущер. Бях усетила по лицето си милувката на бриза. Бях стояла насред тучна поляна с диви цветя. Бях видяла облак във формата на сърце. Бях помогнала на Бекет да извади треската от пръста си. И действително бях успяла да зърна късче от рая и да почувствам близостта на човека, който ми липсваше най-много на този свят — нещо, което не бях изпитвала от години.

В крайна сметка доста забележителен ден. Макар че даже в този момент по една случайност бях доста нещастна.

Вече на поляната, когато отново започнах да бера глухарчета, но този път наистина, се опитах да си съставя план как да не бъда чак толкова нещастна. В началото на този курс исках да се науча да бъда толкова корава, че да стана недосегаема. Но бях станала точно обратното — свръхемоционална. Е, това може би не беше чак толкова лошо нещо, най-вече предвид факта, че вече не бях потънала в апатия. А изместването на любовната мъка от Майк към Джейк изглеждаше като подобрение — безсъмнено започнатото и недовършено с човек, който дори не ми беше гадже, щеше да се преживее по-лесно, отколкото раздялата с бивш съпруг, за когото бях омъжена в продължение на шест години, нали така? Или поне така би трябвало да бъде. „Бъди храбра“ — ми беше казал Хю. А Уинди беше изтъкнала: „Имането не те прави щастлив. Щастлив си тогава, когато оценяваш какво имаш“. Може би сега, след като нямам каквото искам, ще бъда принудена да оценя онова, което имам. Беше напълно възможно да го постигна. Единственото, което се изискваше от мен, бе да опитам. Дори само опитването би било само по себе си акт на храброст.

С ръце, пълни с глухарчета за салата, аз се отправих обратно към нашия заслон за една ободрителна дрямка, а когато се събудих, вече беше късен следобед и подготовката за вечерята беше започнала. Всички палаткови групи бяха събрали на едно място печките си за предстоящото тържество. Уинди наливаше в бутилките с вода плодов сок на прах и го наричаше мохито. Някой беше набрал къпини и ги беше добавил към глухарчетата. Вегас беше удивил всички, приготвяйки невероятно вкусен дресинг за салатата от дижонски подправки и мляко на прах. Трите риби бяха почистени и подправени с изсушен риган и чесън на прах, а Готвачката вече ги печеше със самочувствието на мастър шеф.

Разтърках очи, оправих опашката си, измих си зъбите и се насочих към групата.

Трябваше да намеря начин да се наслаждавам на това тържество — в крайна сметка отдавна си бях спечелила правото да се радвам на живота! Не трябваше да позволявам някакво си предложение за брак към когото и да било да ме депресира, нали така?! В живота имаше много по-важни неща от това кой за кого ще се жени. Да получиш онова, което искаш, не те прави щастлив. Изобщо не бях разбрала Уинди, когато го каза за първи път, но сега вече я разбирах.

Изработих си стратегия. Първо ще се фокусирам върху храната и ще се насладя на всяка отделна хапка. Ще седна до Бекет, към когото напоследък започвах да се привързвам. Ще участвам пълноценно в каквито и да било идиотски ритуали, които той ни накара да правим. Ще се потопя в момента, ще му се отдам напълно. Ако пеем, аз ще пея с пълни гърди. Ако танцуваме, ще танцувам. Ще залея съзнанието си с изобилие от благодарност към всяка мъничка радост около мен, така че да не остане в него нито кътче за завист, самота или тъга. А ако Джей-дог наистина направи предложение на Сърцеразбивачката само две седмици след запознанството им — две седмици и един ден, след като се изповядва на мен — ще изпитам такава допълнителна радост, че никога няма да почувствам липсата на изгубеното!

* * *

От уханието на печена риба ми потекоха лигите. На вкус беше още по-добра. Позволих на езика си да погали всяка хапка, да се наслади докрай на опушения сок. Когато Джейк пристигна с вечерята си и седна до мен, аз скочих и се преместих до Бекет. Джейк се смръщи лекичко в смисъл „Странна работа“, но после мястото ми беше заето от Уинди и всичко беше забравено. Докато хапвахме, вдигнахме тост за рибарите в групата и благодарихме на природата за рибата. Лично аз изказах мислени благодарности и за съществуването на кравето масло, както и за факта, че то беше толкова подходящо за дълъг престой сред природата.

Хранехме се, подредени в голям кръг около печките, които служеха като лагерен огън. После пяхме неприлични песни. Вегас се оказа барабанист в рок бандата в своя колеж в Мемфис и накара всичките си подчинени заотмерват ритъма с пръчки и камъни. След като ритъмът беше зададен, децата започнаха да танцуват. Незнайно как бяха успели да се напият и от разтворимите сокчета. А може да бяха пияни от изтощение или просто опиянени от хубавия живот. Аз бях както винаги трезва и ми беше напълно достатъчно да ги гледам как танцуват (което ми помагаше да не гледам към Джейк и Уинди, които продължаваха да си седят един до друг). Вагонетката се оказа истинска певица — спечели овациите с песен, наречена „Разместването на Купидон“, която всички други знаеха и можеха да й припяват. (И която аз никога досега не бях чувала.) Както стана ясно, песента била сама по себе си танц и хлапетата се подредиха в редичка, за да го танцуват.

Точно тогава Бекет ме вдигна, за да се присъединя към тях, а когато започнах да протестирам, изтъквайки, че не знам танца, той отсече:

— Млъквай, Задръжке, и ставай! Лесно е.

Оказа се, че е прав. Танцът беше толкова лесен, че можеше да бъде изпълнен дори от групичка идиоти без музикален съпровод, отдалечени на трийсет километра от цивилизацията, на поляната под звездите — Уно, Дуе, моя милост, Готвачката и Бекет. Танцувахме така, сякаш цял живот сме били приятели. Фактът, че и аз участвах във вакханалията, беше истинска изненада, но още по-изненадващ бе фактът, че планът ми проработи. Толкова много се забавлявах, че наистина забравих нещастието си. Забравих дори да внимавам и да не поглеждам към Джейк и Уинди.

А после, съвсем случайно, го направих. Точно когато Вагонетката и барабанистите си взеха почивка и танцовата линия се разпадна. Преди да успея да си намеря друг обект, който да ангажира вниманието ми, аз забравих да устоя на гравитационната сила да ги погледна — и съвсем случайно установих, че ги няма.

Огледах се. Не танцуваха. Не се топлеха край печките. Не бяха никъде наоколо. Това ме изпълни донякъде с тревога, защото наистина нямаше къде да се скрият. Не биха могли да отскочат до бара в другия край на улицата, нали така? Нямаха какво друго да правят, освен да стоят тук — с изключение на единственото нещо, заради което хората се измъкваха и криеха в гората.

Напомних си, че не трябва да стоя така и да се оглеждам за тях като идиот. Но все пак го направих. А после видях нещо друго — нещо още по-интересно и от отсъствието на Джейк и Уинди.

Снежинки.