Артуро Перес-Реверте
Тангото на старата гвардия (11)

9.
Вариантът „Макс“

Меча Инсунса спира пред една будка на улица „Сан Чезарео“ и купува вестници. Макс е до нея, с ръка в джоба на сивото си спортно сако, гледа я, докато тя търси страниците, на които пише нещо за вчерашната партия. Под заглавието „Реми в шеста“, в четири колонки, „Ил Матино“ публикува снимки на играчите в момента, в който напускат шахматната дъска: руснакът е сериозен, гледа равнодушно лицето на Келер, а той е обърнал глава и като че ли мисли за нещо различно от играта или гледа някой, който се намира извън снимката.

— Утрото се очертава сложно — отбеляза Меча, като затвори вестника. — Тримата, Емил, Хорхе и Ирина все още са заедно и дискутират.

— Тя нищо ли не подозира?

— Абсолютно нищо, затова спорят. Вчера Емил не разбра защо синът ми игра така. С шаха са, подреждат и махат фигурите… Когато ги оставих, Ирина се караше на Хорхе, че е приел реми.

— Проява на цинизъм?

Тръгват надолу по улицата. Меча е сложила вестниците в голяма чанта от плат и кожа, която виси на рамото й върху велуреното сако, допълнено с копринено шалче с принт в есенни тонове.

— Не съвсем — отговаря тя. — Така, както се развиваше партията, той можеше да продължи, но не искаше да рискува повече. Потвърждението, че Ирина работи за Соколов малко го разстрои… Може би не е могъл да издържи на напрежението до края. Затова прие предложението на руснака.

— Във всеки случай издържа. Изглеждаше спокоен на подиума.

— Калено момче е. Беше подготвен за това.

— А как се държи с момичето? Добре ли се преструва?

— По-добре от нея. Знаеш ли… В неговия случай не става дума нито за притворство, нито за лицемерие. Ти или аз бихме изхвърлили Ирина с ритници, след като я разпитаме хубавичко. Аз бих я удушила, наистина… Изпитвам искрено желание да го направя. Но Хорхе седи там с нея пред дъската, анализират и поправят ходове, съветва се с нея и го прави толкова естествено…

Улицата, дълга и стеснена в някои участъци, се разширява повече там, където магазините излагат стоките си. От време на време Макс забавя крачка, за да даде път на хората, идващи срещу него.

— Ударът не е ли прекалено силен? — добавя той. — Ще успее ли да се концентрира и да играе както обикновено?

— Не го познаваш. В неговия случай тази студенина е разбираема. Той продължава да играе. Всичко това е просто една партия, която се решава понякога в салона на хотела, а понякога на друго място.

Преминават през слънчеви и сенчести участъци, от време на време ги огрява жълтеникавата светлина, отразена от високите фасади на къщите. Магазини за кожени изделия и сувенири се редуват с бакалии, магазини за плодове и зеленчуци, рибарници и колбасарници, носят се смесени миризми на кожа и подправки. По балконите виси проснато пране.

— Не е казал нищо за това — добави Меча след кратко мълчание, — но съм сигурна, че сега играе наум срещу двама съперника. Срещу руснака и Ирина… Някакъв своеобразен сеанс на едновременна игра.

Отново замлъква и хвърля разсеян поглед към един магазин за дамска мода — „хипи“ стил, наложен от Позитано.

— По-късно — продължава тя, — когато приключи тази история в Соренто, Хорхе ще вдигне поглед от дъската и реално ще анализира онова, което се е случило. Това ще е емоционалната част. Ще бъде труден момент за него. Дотогава не се притеснявам.

— Сега разбирам сигурността на Соколов — коментира Макс, — тази арогантност в последните партии.

— Той направи грешка. Трябваше да изчака повече, преди да играе. Да разиграе малко театър. Дори световният шампион не може да се забави по-малко от двайсет минути, преди да разбере огромната сложност на тази позиция и да вземе правилното решение… А той го направи за шест.

— Прибързаност?

— Предполагам, суета. Съществуваше възможността Соколов да стигне сам до това заключение с един по-дълъг анализ, а това щеше да ни накара да се усъмним във виновността на Ирина. Предполагам, че Хорхе го е извадил от равновесие.

— Ставаше често от стола, за да го провокира ли?

— Естествено.

Близо са до „Лоджа дел седиле доминова“^[1], където половин дузина туристи слушат обясненията на гид, говорещ на немски. След като избягват групата, завиват вляво и навлизат в тясната, сенчеста улица „Джулиани“. Червено-бялата камбанария на катедралата с часовника, който показва единайсет и двайсет сутринта, се извисява в дъното, очертана в силен контражур.

— Не мислех, че един световен шампион би допуснал подобна грешка — коментира Макс. — Смятах ги за не толкова…

— Земни?

— Да.

Тя отговоря, че всички допускат грешки и след няколко крачки допълва умислена:

— Синът ми много го дразни.

После обяснява на Макс, че напрежението преди световния шампионат е огромно. Онези обиколки на Хорхе около масата, това, че играе така, сякаш това не му струва никакво усилие. Цялата тази привидна фриволност в поведението му. Руснакът е точно обратното: систематичен, точен и благоразумен. От тези, които играят с кръв и пот. Вчера привечер, въпреки обичайното си спокойствие, шампионът, зад чийто гръб стоят правителството на собствената му страна и международната шахматна федерация, не можа да се сдържи да не даде урок на претендента, глезеното дете на капитализма и на западната преса. Да го постави на мястото му. Премести пешката точно когато Хорхе щеше да стане пак от масата. Там ще си останеш, казваше жестът му. Седнал и замислен.

— И те могат да грешат, в края на краищата — заключи тя, като че ли говореше на себе си. — Обичат и мразят като всички останали.

С Макс вървят един до друг. От време на време раменете им се докосват.

— Или може би не — Меча наведе глава за миг, като че ли бе видяла някакъв недостатък в собствената си аргументация. — Може би не като всички.

— А Ирина? Нормално ли се държи?

— Абсолютно безочливо — тя се засмива саркастично, с неочаквано жестоки нотки. — Играе съвсем спокойно ролята си на вярна сътрудничка и влюбена девойка. Ако не знаех онова, което разбрахме, бих повярвала в невинността й… Нямаш представа как може да се преструва една жена, когато рискува нещо!

Макс си го представя отлично, но не отваря уста. Позволява си да направи лека гримаса, докато си спомня: жени, разговарящи с мъжете или любовниците си по телефона от хотелски стаи, голи или завити с чаршафите, облегнати на същата възглавница, на която и той облягаше глава и ги слушаше с възхищение. Със съвършено хладнокръвие, без гласът им да трепне, издавайки тайните им връзки, продължаващи с дни, месеци или години. При подобни обстоятелства който и да е мъж би се издал още с първите си думи.

— Питам се дали за подобен тип измяна не би могло да се докладва — отбелязва Макс.

— Пред кого? — тя отново се смее, скептично — Пред италианската полиция? Международната шахматна федерация? В тази територия отношенията са поверителни. С конкретни доказателства бихме могли да вдигнем скандал и може би да анулираме дуела, ако Хорхе загуби, но дори и да имаме доказателства, няма да спечелим нищо. Само ще нажежим обстановката пет месеца преди световния шампионат. А Соколов ще съхрани позициите си.

— А Карапетян знае ли за Ирина?

Меча потвърди, че Хорхе е говорил вчера с учителя си. Не се изненадал много. Казал, че подобни неща се случват. От друга стана, това не бил първият случай на шпионаж, пред който се изправял. Арменецът е спокоен и практичен човек. И не мисли, че момичето трябва да се изгони веднага.

— Смята, а синът ми е съгласен с него, че най-добре е да оставим Ирина и руснаците да си вярват. Да й даваме манипулирана информация, да подготвим фалшиви начални ходове… Да я използваме като двоен агент без нейно знание.

— Но накрая ще се усетят — опасява се Макс.

— Заблудата може да продължи в течение на още няколко партии. Минали са шест: две спечелени от Соколов, една от Хорхе и три ремита, което означава разлика от само една точка. Остават още четири. Това предоставя интересни възможности.

— Какво може да се случи?

— Ако подготвим подходящи клопки и руснакът падне в тях, измамата ще проработи няколко пъти. Може да го подтикне към грешка, неточност или смяна в последния момент. Втория или третия път ще заподозрат. Ако всичко е прекалено очевидно, ще заключат, че Ирина действа заедно с Хорхе или че я манипулираме… Но има и друга възможност: да не се възползваме сега от това, което знаем. Да дозираме отровата чрез Ирина, да отидем в Дъблин с нея в екипа и да я използваме тогава.

— Ще може ли да стане?

— Разбира се. Това е шах. Изкуство на лъжата, убийството и войната.

Преминават през трафика на булевард „Италия“. Мотори и автомобили, дим от ауспуси. Макс хваща жената за ръка, за да преминат от другата страна. Когато стъпват на тротоара, Меча не се отдръпва, облегнала се фамилиарно на ръката му. Оглеждат се така на витрина пълна с телевизори. След малко тя нежно и естествено пуска ръката на Макс.

— Важна е световната титла — продължава много спокойно. — Това сега е само предварителен сблъсък: сондиране на положението, нещо като неофициален финал с претендента. Ще бъде страхотно да отидем в Дъблин, а руснаците да вярват на Ирина. Представи си Соколов да разбере там, че контролираме шпионката му още от Соренто… Ударът може да е грандиозен. Убийствен.

— Хорхе ще издържи ли на това напрежение? Момичето да е до него в продължение на пет месеца?

— Не познаваш сина ми: хладнокръвието му, когато става дума за нещо, свързано с шаха… Ирина сега за него е само фигура от дъската.

— Какво ще правите после с нея?

— Не знам — отново онази метална твърдост в гласа й. — Нито пък ме интересува. Когато шампионатът свърши, разбира се, ще разрешим въпроса. Ще преценим дали да е публично или в тесен кръг. Но като шахматист на международно ниво с Ирина е свършено. По-добре да се завре в някоя дупка и да си остане там. Ще направя всичко възможно да стане така… Да изгние в бърлогата си тази малка лисица.

— Питам се какво я е накарало да се забърка в това. Откога ли работи за Соколов.

— Скъпи… При руснаците и жените никога не се знае.

Каза го насилено, с неприятен тон. В отговор той прави елегантен, добронамерен жест.

— Руснаците са тези, които провокират любопитството ми — пояснява той. — По-малко съм се занимавал с тях, отколкото с жените.

Когато чува това, тя се разсмива на висок глас.

— Боже господи, Макс! Въпреки че вече си на години и не си слагаш брилянтин на косата, все още си непоносим сладур.

— Де да бях — сега и той се засмива, оправяйки коприненото шалче на доктор Хугентоблер, което носи в отворената яка на ризата си.

— Може да са внедрили Ирина още от самото начало, като ход с перспектива — разсъждава Меча, връщайки се на въпроса — или да са я вербували по-късно по хиляди начина: пари, обещания… Млада жена като нея, с талант в шаха и подкрепа от руснаците, които контролират Международната федерация, би имала бъдеще пред себе си. Тя никак не е лишена от амбиция. — Намират се пред отворената желязна врата на катедралата. — Изглежда е трудно да играеш второстепенна роля — добавя тя. — Изкушаващо е да промениш това положение.

От каменната кула се разнася камбанен звън. Меча вдига поглед, след което преминава през вратата и си покрива главата с шалчето. Той я следва и заедно влизат в широкия, празен неф, където по мраморния под отекват бавните стъпки на Макс.

— Какво ще направиш?

— Както винаги, ще помогна на Хорхе… Ще му помогна да играе. Да спечели тук и в Дъблин.

— Предполагам, че ще има край.

— На кое?

— На присъствието ти до него.

Меча разглежда фреските по тавана на църквата. Светлината от страничните високо разположени прозорчета кара библейските сцени да просияват в синьо и златно. В дъното, в полумрака, свети лампата на олтара.

— Кога ще настъпи този край ще узная, когато стигнем дотам.

Вървят без цел между колоните от едната страна на нефа, гледайки параклисите и картините. Мирише на застояло и изстинал восък. В една ниша, над запалени свещи, стоят моряшки и други оброчни дарове от месинг и восък^[2].

— Шест месеца в заблуда са много — настоява Макс. — Мислиш, че синът ти е способен да лъже до такава степен?

— Защо не? — гледа го с изненада, която изглежда искрена. — Нали Ирина беше способна?

— Говоря също и за чувства. Спят в една и съща стая. Лягат си заедно.

Странното й, далечно изражение е почти зловещо.

— Той не е като нас. Казах ти. Живее в свой собствен свят.

От сакристията излиза един свещеник и прекосява нефа. Поглежда ги любопитно и се прекръства пред централния олтар. Докато вървят към изхода, Меча говори тихо, почти шепнешком.

— Когато става дума за шах, Хорхе може да следи сам себе си с учудващо хладнокръвие… Като че ли влиза и излиза от различни стаи, без да носи нищо от едната в другата.

Когато излизат навън, слънцето ги заслепява. Меча оставя шалчето да падне върху раменете й и го връзва свободно на шията си.

— Какво ще направят руснаците с Ирина, когато всичко се разкрие? — пита Макс.

— Това не ме интересува… Но дано я приберат в Лубянка, или на някое подобно ужасно място, а после да я депортират в Сибир.

Минава през желязната врата пред него и тръгва бързо по тротоара на булевард „Италия“, като че ли се е сетила нещо важно. Той забързва крачка и я настига.

— Струва ми се, че това ни кара да прибегнем към — чува я да казва, когато застава до него — варианта „Макс“.

След като казва тези думи, тя спира толкова рязко, че той остава да я гледа объркан. След това тя пристъпва изненадващо близо до него, така че лицата им почти се докосват. Сега ирисите й излъчват твърдостта на кехлибар.

— Искам да направиш нещо за мен — казва тихо. — По-точно за сина ми.

 

 

Черният фиат спря на площад „Росети“ до кулата на катедралата „Сент Репарат“ и от него слязоха трима мъже. Когато чу двигателя, вече беше вдигнал поглед от страниците на „Л’Еклерьор“ — работнически манифестации във Франция, процеси и екзекуции в Москва, концлагери в Германия — надникна изпод периферията на шапката си и видя тримата да се приближават бавно, най-слабият и най-високият вървеше по средата. Докато стигнат до масата му на ъгъла на улица „Централе“, вече беше сгънал вестника и повикал сервитьора.

— Два пъти „Перно“ с вода.

Застанаха пред него и го загледаха. Обграден от Мауро Барбареско и Доменико Тинянело, високият, слаб мъж носеше елегантен, кафяв двуреден костюм, с тъмносива шапка „Борсалино“, дръзко килната над едното око. Носеше риза на широки сини и бели райета, златна игла съединяваше краищата на яката му. Държеше в ръка малко кожено куфарче от онези, които обикновено носят лекарите. Двамата с Макс се изучаваха известно време със сериозни изражения. Четиримата не обелваха дума. Мъжът седна, а другите двама останаха прави. Когато келнерът дойде с напитките, махна празната чаша и сложи на масата две чаши с пастис, две чаши студена вода, лъжички и бучки захар. Макс постави една лъжичка напряко върху чашата, сложи една бучка отгоре и сипа вода, за да се разтвори захарта в зеленикавия ликьор. След това постави чашата пред високия и слаб мъж.

— Предполагам — каза, — че го пиеш както обикновено.

Лицето на другия като че ли стана още по-слабо, когато усмивката го разцепи като ненадеен разрез с нож и показа редица оголени, жълти зъби. След това той бутна назад шапката си, седна и допря чашата до устните си.

— Не знам какво пият приятелите ти — отбеляза Макс, повтаряйки упражнението със собственото си питие. — Тях не съм ги виждал никога да пият „Перно“.

— За мен нищо — каза Барбареско и също седна.

Макс се наслаждаваше на силния, сладък вкус на анасоновата напитка. Вторият италианец, Тинянело, стоеше прав, озъртайки се с обичайната си меланхолична подозрителност. В отговор на погледа на колегата си той се отдалечи от масата и тръгна към будката с вестници. Макс предположи, че оттам можеше да наблюдава по дискретен начин площада. Продължи да изучава високия, слаб мъж. Той имаше дълъг нос и големи очи, хлътнали дълбоко в очните кухини. Макс си каза, че изглежда по-стар от последния път, когато се бяха видели, но усмивката му беше същата.

— Енрико, говорят, че си станал фашист — каза той меко.

— Във времена като нашите трябва да се правят някои отстъпки.

Мауро Барбареско се поотдръпна на стола си, като че ли не беше сигурен, че разговорът ще му хареса.

— Да пристъпим към въпроса — предложи той.

Макс и Енрико Фосатаро продължиха да се гледат, докато пиеха. С последната глътка италианецът повдигна леко чашата си като за наздравица, преди да изпразни остатъка. Макс направи същото.

— Ако искаш — каза той, — да си спестим коментарите колко време е минало, колко сме съсипани и всичко останало.

— Добре — съгласи се Фосатаро.

— С какво се занимаваш сега?

— Не съм зле. Назначен съм на държавен пост в Торино… служител в пиемонтската администрация.

— Политика?

Италианецът направи театрално обидена физиономия.

— Обществена безопасност.

— Аха.

Макс се усмихна при мисълта. Фосатаро в кабинет. Лисицата да пази кокошките. За последен път се бяха видели преди три години за една съвместна операция на два етапа: в една вила сред хълмовете край Флоренция и в един апартамент в хотел „Екселсиор“. Макс бе пуснал предварително в действие чара си в хотела, а Фосатаро се занимаваше с техническото изпълнение във вилата с изглед към Арно, от чиито прозорци се виждаха и отрядите на черноризците, които дефилираха по площад „Онисанти“^[3] и пееха „Джовинеца“^[4] след като бяха пребили до смърт няколко нещастника.

— „Шюцлинг“ — обясни той простичко — от хиляда деветстотин и тринайсета.

— Вече ми го казаха: стилна кутия, имитация на дърво с украшения, маскиращи ключалката… Помниш ли къщата на улица „Тиволи“? На онази червенокоса англичанка, която ти заведе на вечеря в „Прокоп“?

— Да, онзи път железарията беше твое задължение. Аз се занимавах с госпожата.

— Все едно. От лесните е.

— Май няма смисъл да ти предлагам да се заемеш ти. След като си се издигнал толкова.

Другият отново оголи зъбите си, хлътналите му тъмни очи като че ли молеха за разбиране.

— Казвам ти, че не са трудни сейфове. Ключалка с щифтове, а не с чукче: три брояча и ключ — бръкна в един от джобовете си и извади рисунки, копирани с индиго. — Тук нося едни планове. Бързо ще разбереш за какво става дума… През деня ли ще го правиш или през нощта?

— През нощта.

— С колко време ще разполагаш?

— Не много. Ще трябва да действам бързо.

— Можеш ли да пробиеш със свредел?

— Няма да мога да използвам инструменти. В къщата ще има хора.

Фосатаро се намръщи.

— Ще ти трябва най-малко час. Спомняш ли си за онзи сейф „Панцер“ в Прага… Побърка ни.

Макс се усмихна. Септември, 1932 година. Половин нощ се бе потил в леглото на една жена до прозорец, от който се виждаше купола на „Свети Николай“, докато жената заспа, а Фосатаро работеше тихо на долния етаж, на светлината на електрическо фенерче, в кабинета на отсъстващия съпруг.

— Разбира се, че си спомням — отвърна той.

— Донесох списък с оригинални комбинации за този модел, които могат да ти спестят време и работа — Фосатаро се наведе да вземе куфарчето между краката си и му го подаде. — Освен това ти нося връзка със сто и трийсет ключа, гладки като детска ръка, фабрично сечени.

— Гледай ти… — куфарчето тежеше много. Макс го остави на земята в краката си. — Как се сдоби с тях?

— Ще се изненадаш да разбереш какви възможности се откриват пред един държавен служител в Италия.

Макс извади от джоба си табакерата от черупка на костенурка и я сложи на масата. Фосатаро я отвори безцеремонно и сложи цигара в устата си.

— Добре изглеждаш — той остави табакерата и кимна към Барбареско, който следеше мълчаливо разговора.

— Приятелят ми Мауро казва, че нещата ти вървели добре.

— Не мога да се оплача — Макс се беше навел, за да му даде огънче със запалката си. — До скоро не се оплаквах.

— Сложни времена, приятелю.

— Ти го казваш.

Фосатаро си дръпна няколко пъти и го погледна доволно, оценявайки качеството на тютюна.

— Не са лоши момчета — той посочи Тинянело, който стоеше до павилиона с вестници, а след това направи жест, който включваше и Барбареско. — Разбира се, могат да бъдат опасни, но с кого ли не е така… С тъжния южняк съм общувал по-малко, но преди време с Мауро имахме професионални отношения… Нали така?

Другият не каза нищо, беше си свалил шапката и прокара ръка по загорелия си, плешив череп. Изглеждаше изморен, искаше му се разговорът да приключи. Макс имаше чувството, че той и колегата му винаги изглеждаха изморени. Предположи, че може би това е характерно за италианските шпиони. Отегчението. Като че ли техните колеги в Англия, Франция и Германия проявяваха повече ентусиазъм към работата си. Може и така да беше. Казват, че вярата може да помести планини. Сигурно е полезно да я имаш в някои професии.

— Затова дойде да ме пита, когато избраха теб за тази работа — продължи Фосатаро. — Казах, че си добро момче и се харесваш на жените. Че носиш официално облекло като никой друг и че на дансинга засенчваш професионалистите… Добавих, че с твоя вид и сладкодумие на твое място бих се оттеглил преди много време: не бих възразил да нося кученцето на някоя милионерка.

— Май прекали — усмихна се Макс.

— Възможно е. Но ми влез в положението. Дългът към отечеството. Credere! Obbedire! Combattere!^[5] Всичко това.

Последва кратко мълчание, което Фосатаро използва, за да направи перфектно кръгче с дима от цигарата.

— Предполагам знаеш, че фамилното име на Мауро не е Барбареско.

Макс погледна към споменатия, който ги наблюдаваше безучастно.

— Все едно е как се казвам — каза той.

— Да — съгласи се Макс, така си беше.

Фосатаро направи друго кръгче дим, този път не толкова перфектно.

— Сложна е нашата страна — заяви той. — Доброто е, че ние, италианците, намираме начини да се разберем помежду си. Стражари и апаши… Както преди Мусолини, така и с него и след това, ако някой ден си тръгне.

Барбареско продължаваше да слуша, безизразно, и Макс започна да го приема с по-добро чувство. Връщайки се на сравненията с другите шпиони, си представи как същият този разговор би бил проведен пред друг: английски шпионин би се възмутил патриотично, немецът би ги изгледал объркано и с презрение, а испанецът, след като се съгласи с всичко, което казваше Фосатаро, би изтичал да го предаде, за да спечели нечие благоволение или само защото му завижда за вратовръзката. Отвори табакерата и я предложи на Барбареско, но той отказа с глава. Зад гърба му Тинянело беше отишъл да поседне с вестник на една от дървените пейките на площада, като че ли се бе уморил да стои прав.

— Макс, създал си добри връзки — каза Фосатаро. — Ако всичко свърши добре, ще имаш нови приятели… От правилната страна. Добре е да мислиш за бъдещето.

— Като теб?

Каза го без задни мисли, зает с паленето на цигарата си, но Фосатаро го загледа внимателно. Четири секунди след това италианецът се усмихна меланхолично като човек, който вярва непоколебимо в безграничната глупост на човешкия род.

— Остарявам, приятелю мой. Светът, който познавахме, този, който ни хранеше, е обречен на смърт. И ако избухне нова европейска война, ще помете всичко. Не мислиш ли, че е така?

— Да, мисля.

— Постави се тогава на мое място. На петдесет и две години съм: доста са, за да продължавам да разбивам ключалки и да ходя по тъмно в чужди къщи… Освен това седем от тях прекарах в затвора. Вдовец съм, с две неомъжени дъщери. Това е достатъчно да разгори дотолкова патриотичния ти плам, че да протегнеш ръка като римлянин, за да поздравяваш когото ти кажат… В Италия има бъдеще, от добрата страна на света сме. Имаме работа, строят се сгради, спортни стадиони и бойни кораби, а на комунистите им даваме рициново масло и ритник в задника — след като каза това, той смекчи сериозния си тон, смигвайки на Барбареско, който продължаваше да слуша невъзмутимо. — Добре е за разнообразие карабинерите веднъж да са на твоя страна.

Минаха две добре облечени жени, потраквайки с токчетата си в посока на улица „Централе“: шапки, чанти, тесни поли. Едната от тях беше много красива и за миг погледът й се срещна с този на Макс. Фосатаро ги проследи, докато завиха зад ъгъла. Никога не трябва да смесваш секса с бизнеса, бе чувал да казва някога Макс. Освен когато сексът помага на бизнеса.

— Помниш ли Биариц? — попита Фосатаро. — Онзи случай в хотел „Мирамар“?

Усмихна се при спомена. Това подмлади лицето му и оживи изражението на хлътналите му очи.

— Колко време мина — добави той. — Пет години?

Макс се съгласи. Доволното изражение на италианеца извикваше спомени за дървени естради до морето, плажни барове с безупречни сервитьори, жени с пристегнати в кръста плажни костюми с широки панталони, загорели голи гърбове, познати лица, празненства с киноактьори, певци, бизнесмени и хора от модните среди. Също като Довил и Кан, Биариц беше добро място за лов през лятото, с огромни възможности за онези, които можеха да ги открият.

— Актьорът и приятелката му — спомни си Фосатаро, все така усмихнат.

След това разказа на Барбареско с голяма непринуденост как през лятото на 1933, двамата с Макс бяха подготвили и изпипали една фина работа, свързана с актриса на име Лили Дамита, с която Макс се беше запознал на голф игрището „Либерта“ и й бе посветил три сутрини на плажа, следобеди в бара и танцови вечеринки. Докато в решаващата вечер, когато всичко беше подготвено, за да я отведе на дансинга на хотел „Мирамар“, а Фосатаро трябваше да се промъкне във вилата й, за да вземе бижутата и парите, на обща стойност петнайсет хиляди долара, приятелят й, известен холивудски актьор, се появи неочаквано пред вратата на хотела, зарязал снимките на филма, в който участваше. Две обстоятелства бяха в полза на Макс, без съмнение и двете благоприятни. Първо, ревнивият приятел беше погълнал много алкохол по пътя към хотела, така че, когато годеницата му слезе от таксито с Макс под ръка, не успя да запази равновесие и юмрукът, който насочи към челюстта на елегантния съблазнител, попадна в празното пространство, защото се спъна. От друга страна, Енрико Фосатаро се намираше на десет метра от мястото на действието, на волана на нает автомобил, готов да обере вилата. Така че, за да се включи в инцидента, слезе от колата, приближи се и докато Лили Дамита кудкудякаше като кокошка, на която й колят петлето, Фосатаро и Макс набиха тихо и систематично американеца, пред доволните погледи на портиерите и пиколата — актьорът, който имаше навика да злоупотребява с пиенето, не беше популярен сред служителите — за сметка на петнайсетте хиляди, които им се изплъзнаха от ръцете.

— Знаеш ли как се казваше онзи тип? — Фосатаро продължаваше да говори на Барбареско, който на този етап от разговора вече слушаше с очевиден интерес. — Беше самият Ерол Флин! — изсмя се шумно и потупа Макс по рамото. — Така, както ни гледаш, този тип и аз разбихме мутрата на самия капитан Блъд!

 

 

— Макс, знаеш ли за какво е книгата? За шах. Не някаква книга, а книгата.

Намират се в градината на хотел „Витория“. Разхождат се по страничната алея, минаваща като тунел под различните дървета, през чиито клони проникват ярки слънчеви петна. Отвъд беседките, увити с пълзящи растения, чайките се реят над скалистия бряг на Соренто.

— Един играч е това, което е неговата история — Меча Инсунса продължава да обяснява. — Партиите и анализите му. Зад всеки ход на дъската стоят стотици часове на проучване, безброй начални ходове, игри и варианти, плод на екипна и самостоятелна работа. Един гросмайстор знае наизуст хиляди неща: ходовете на своите предшественици, партиите на противниците си… Всичко това се систематизира и извън паметта, като работен материал. Макс се заинтригува:

— Нещо като наръчник?

— Точно така.

На връщане към хотела те вървят, без да бързат. Пчели прелитат сред олеандрите. Когато навлизат в градината, зад тях заглъхва шумът от трафика на площад „Тасо“.

— Невъзможно е един играч да пътува и да играе без персоналните си архиви — продължава тя. — Такъв, какъвто може да носи със себе си от едно място на друго… Книгата на гросмайстора съдържа информация за работата му през целия му живот: дебюти и варианти, проучвания на съперниците му, анализи… Обикновено това са тетрадки или папки. Тази на Хорхе се състои от осем дебели тефтера, подвързани с кожа, попълвани от него през последните седем години.

Забавят крачка в розовата градина, където една покрита с керамични плочки пейка огражда маса с нападали по нея изсъхнали листа. Докато слага чантата си на масата и сяда, Меча добавя, че без книгата играчът е беззащитен. Дори онези с най-добра памет не могат да запомнят всичко. Книгата на Хорхе съдържа информация, без която трудно би се изправил пред Соколов: партии, анализи за атака и защита. Години труд.

— Представи си например, че този руснак се дразни много от царски гамбит, дебют, изграден върху жертване на пешка. А Хорхе, който никога не е използвал царски гамбит, решава да го използва на шампионата в Дъблин.

Макс стои изправен пред нея и я слуша внимателно.

— Всичко това би трябвало да е в книгата?

— Разбира се. Представи си какво бедствие ще настане, ако тя попадне в чужди ръце. Толкова работа на вятъра. Тайните и анализите му да станат притежание на Соколов.

— Не може ли книгата да се пренапише?

— Ще е нужен още един живот. Без да броим психологическата травма: да знаеш, че другият е наясно с плановете и мислите ти.

Тя гледа някъде зад гърба на Макс, който се обръща, следвайки посоката на погледа й. Сградата, заета от съветската делегация, е много близо, на трийсетина крачки.

— Не ми казвай, че Ирина е дала на руснаците книгата на Хорхе…

— За щастие не е. В такъв случай със сина ми щеше да е свършено, когато застане пред Соколов и тук, и в Дъблин. Проблемът е друг.

Настава кратка тишина. Погледът на златистите ириси, по-ясни на светлината, навлизаща между преплетените клони на беседката, е закован върху Макс.

— И тук на сцената се появяваш ти — казва тя. Произнася тези думи с едва забележима, странна усмивка. Неразбираема. Макс вдига ръка, като че ли моли за тишина, за да чуе някаква музикална нота или неопределен звук.

— Опасявам се, че…

Кани се да се спре насред фразата, неспособен да я продължи, но Меча нетърпеливо го изпреварва. Отворила е чантата си и рови в нея.

— Искам да осигуриш на сина ми книгата на руснака.

Макс остава със зяпнала уста — в буквалния смисъл на думата.

— Ще ти обясня — тя изважда от джоба си пакет „Мурати“ и слага цигара в устата си. — Искам да откраднеш книгата с ходовете на Соколов.

Казва го с огромно спокойствие. Макс машинално търси запалка, но остава с ръка в джоба, неподвижен и изумен…

— Как да го направя?

— Като влезеш в апартамента на руснака и я вземеш.

— Просто така?

— Така.

Наблизо пчелите продължават да жужат. Макс не чува жуженето, вперил поглед в жената и обзет от внезапно желание да седне.

— И защо трябва да го направя аз?

— Защото си го правил и преди.

Все още объркан, той сяда до нея.

— Никога не съм крал руски шахматни записки.

— Но си откраднал много други неща — Меча е извадила кутия кибрит от чантата си и си пали цигарата сама. — Едно от които беше мое.

Той изважда ръка от джоба си и я прокарва по брадичката си. Каква е тази глупост, мислеше си, напълно объркан. В какво, по дяволите, се забърквам или искат да ме забъркат.

— Ти си жиголо и крадец — добавя Меча обективно, издишвайки дим.

— Вече не съм… Сега не правя това.

— Но знаеш как да го направиш. Спомни си Ница.

— Каква глупост. Минали са почти трийсет години от Ница.

Жената мълчи, пуши и го гледа съвсем спокойно, като че ли всичко е казано и нищо не зависи от нея. Забавлява се, мисли си той в пристъп на ужас. Ситуацията, в която се намирам, и объркването ми я забавляват. Но това далеч не е шега.

— Искаш да се вмъкна в апартаментите на съветската делегация, да намеря книгата за шах на Соколов и да ти я предам? Как да го направя? Господи, как искаш да го направя?

— Имаш познания и опит. Можеш да се справиш.

— Виж ме — Макс се навежда, докосвайки лицето си, сякаш на него е изписано всичко. — Не съм човекът, когото помниш. Нито онзи от Буенос Айрес, нито онзи от Ница. Сега имам…

— Какво да губя? — тя го гледа сякаш отдалеч, презрително и студено. — Това ли искаш да ми кажеш?

— Има определени рискове, които не поемам от доста време насам. Тук живея спокойно, без проблеми с полицията. Оттеглих се окончателно.

Става рязко и притеснено, прави няколко крачки около беседката. Гледа със страх стените на сградата, заета от руснаците, боядисани в охра — изведнъж му се струват зловещи.

— Освен това съм стар за тези неща — добавя той с искрено униние. — Липсва ми сила и дух.

Обърнал се е към Меча. Тя седи, загледана в него, и пуши невъзмутимо.

— Защо ми е да го правя? — протестира той. — Кажи ми… Защо да се излагам на опасност на моите години?

Жената полуотваря устни, кани се да каже нещо, но се възпира. Остава така няколко секунди — замислена, с димящата цигара в ръка — и изучава Макс. Накрая, с безкрайно презрение и във внезапен пристъп на ярост, сякаш изведнъж освобождава отдавна таен гняв, смачква свирепо цигарата върху мраморната маса.

— Защото Хорхе е твой син. Глупак такъв.

 

 

Беше отишъл да я види в Антиб, замаскирайки порива си като предпазливост, за да се оправдае пред себе си. Каза си, че положението е рисковано, че сега тя е извън контрол. Че една изтървана дума или признание пред Сузана Фериол го излагаха на опасност. Не му беше трудно да се сдобие с адреса. Достатъчно беше едно обаждане на Ася Шварценберг и кратко разследване от нейна страна, за да може два дни след срещата си с Меча Инсунса Макс да слезе от таксито пред вратата на вила, оградена с лаврови дървета, акации и мимози, близо до плажа Ла Гаруп. Премина през градината по жълтеникава алея, на която беше паркиран двуместният ситроен, между кипариси, чиито корони сплитаха сенки върху спокойната и блестяща повърхност на близкото море, до къщата, която се намираше върху малък скалист склон: сграда тип бунгало, с широка тераса и веранда с големи арки, открита към градината и залива. Тя не се показа изненадана. Посрещна го със смущаваща непринуденост, след като една прислужница отвори вратата и изчезна мълчаливо. Носеше японска копринена пижама, пристегната на кръста, удължаваща красивите линии на тялото й, очертавайки леко бедрата. Беше поливала саксии във вътрешния двор и босите й крака оставяха влажни следи върху белите и черни плочки, когато съпроводи Макс до хола, мебелиран в стил „къмпинг“, който беше предизвикал фурор през последните години на Ривиерата: сгъваеми столове, разтегателни маси, вградени мебели, стъкло, хром и няколко самотни картини върху голи бели стени в тази красива, светла къща със семпли линии, която можеше да бъде обитавана само от човек с много пари. Меча му наля питие, запушиха и сякаш по взаимно съгласие поведоха учтив разговор на банални теми, сякаш скорошната среща и сбогуването след вечерята в къщата на Сузана Фериол се бяха развили по съвсем нормален начин; за вилата, наета, докато продължава това положение в Испания. Мястото беше идеално за прекарване на зимата, а мистралът поддържаше небето синьо и безоблачно. След като общите им теми се изчерпаха и повърхностният разговор започна да предизвиква неловкост, Макс предложи да отидат да хапнат някъде наблизо, в Жуан ле Пен или в хотел „Еден Рок“, за да продължат да си бъбрят. Меча мълча дълго след това предложение, повтори тихо, със замислено изражение, последната дума и накрая каза на Макс да си налее сам нещо, докато тя се преоблече за излизане. Каза, че не била гладна, но една разходка щяла да й се отрази добре.

И ето, сега те се разхождаха по брега, сред гъсто израслите борове, извисяващи се върху пясъка, сред скалите и снопчетата водорасли, а слънцето сияеше в зенита си над тюркоазения морски залив, отворен към безкрая и плажа, който стигаше до старата крепостна стена на Антиб. Меча беше сменила пижамата с черен панталон и моряшка блуза на бели и сини райета. Носеше слънчеви очила — съвсем малко сенки на клепачите под тъмните стъкла — сандалите й стъпваха по чакълената алея до кафявите спортни обувки на Макс, който беше с риза, със сресана с брилянтин коса и без шапка, носеше сакото си под мишница, маншетите бяха запретнати два пъти над бронзовите му китки.

— Все още ли танцуваш танго, Макс?

— Понякога.

— Дори „Старата гвардия“? Предполагам, че си все така добър.

Той отклони смутено поглед.

— Сега не е както преди.

— Искаш да кажеш, че това не ти е нужно, за да печелиш пари?

Той предпочете да не отговаря. Замисли се за нея, за първия път, когато тя се движеше в обятията му в салона на „Кап Полонио“. За красивото й тяло, осветено от слънцето в стаята на пансиона на булевард „Адмирал Браун“. За устните и безсрамно неистовия й език, когато дръпна онази танцьорка от него, за да застане на нейно място във вертепа в Буенос Айрес. За смаяния поглед на мъжа й и мръснишката му усмивка, когато се съвкупяваха пред размътените му от алкохола и дрогата очи, по-късно, след като се бяха нахвърлили ненаситно един на друг, безсрамно голи и без задръжки в хотелската стая. Мислеше и за стотиците пъти през изминалите девет години, в които си беше спомнял това, всеки път, когато някой оркестър засвиреше мелодията, композирана от Армандо де Троейе или я чуеше по радиото или по грамофона. Онова танго — за последен път го бе танцувал преди пет седмици, в „Карлтън“ в Кан, с дъщерята на немски индустриалец, производител на стомана — беше преследвало Макс из половината свят, и винаги пораждаше у него чувство на празнота, отсъствие или загуба: страшен, остър, физически копнеж по тялото на Меча Инсунса. По златните й очи, гледащи го отблизо, широко отворени, вкаменени от желание. По прелестната й кожа, която в спомените му беше винаги хладна и влажна, която помнеше толкова ясно и отново, по толкова странен начин, се беше озовала толкова близо до него — така неочаквано близо.

— Разкажи ми за себе си — каза тя.

— За коя част от мен?

— За тази — жестът й го очерта целия. — Онази, която си създал през тези години.

Макс говореше благоразумно, без да пропуска нищо и без да преувеличава. Смесваше ловко реалността с въображението, свързвайки умело забавни анекдоти и живописни ситуации, които прикриваха недостойните подробности от живота му. Удаваше му се лесно да адаптира истинската си история към тази на персонажа, чиято роля изпълняваше в момента: заможен бизнесмен, светски човек, обичаен клиент на железниците, на презокеанските кораби и на скъпите европейски и американски хотели, придобил изтънченост е времето и благодарение на общуването с видни и богати личности. Говореше, без да знае дали тя му вярва или не. Но във всеки случай се опита да избегне всяко загатване за тайната си страна или последствията от действителните му занимания: кратък престой в затвор в Хавана, завършил щастливо, неприятности с полицията без особени последствия в Краков, след самоубийство на сестрата на богат полски търговец на кожи, или пък изстрелът, пропуснал целта на изхода от един вертеп в Берлин след нелегална игра, която граничеше с измама. Не спомена също и за парите, които беше спечелил и изхарчил с еднакво удоволствие през изминалите години, за спестяванията за непредвидени случаи, които притежаваше в Монте Карло, нито за старата си, доходна връзка с разбивана на сейфове Енрико Фосатаро, нито пък, разбира се, за двойката професионални крадци, мъж и жена, с които се беше запознал в бар „Шамбр д’Амур“ в Биариц през есента на 31-ва, за временния си съюз с тях и разпадането му, когато жената — привлекателна, меланхолична англичанка, наречена Едит Кейси, специализирана в обира на състоятелни ергени — сближи самостоятелно връзките на екипа с Макс до едно ниво на интимност, което не се нравеше на спътника й: изтънчен, но и брутален шотландец, който се представяше ту като Макгил, ту като Макдоналд. Горе-долу оправданата му ревност ликвидира една година на полезно сътрудничество, след една неприятна сцена, в която Макс, за изненада на двойката — винаги го бяха смятали за миролюбив, любезен младеж — сметна за уместно да прибегне към няколко мръсни номера, научени в Африка, в легиона, които оставиха въпросния Макгил, Макдоналд или както там се казваше, проснат на килима в една стая в хотел „Дю Голф“ в Довил, с разкървавен нос, докато Едит Кейси изпращаше, ругаейки с пълно гърло, Макс, който излизаше в коридора, за да изчезне от живота им.

— А ти?

— О… Аз…

Беше го слушала внимателно, в мълчание. След като Макс зададе въпроса си, тя се усмихна уклончиво под слънчевите очила.

— Светът е голям. Нали така пишат в илюстрованите списания?

Би протегнал ръка, за да махне очилата й и да види изражението на очите й, но не посмя.

— Така и не разбрах как съпругът ти…

Замълча, но тя не каза нищо. Тъмните стъкла отразяваха Макс въпросително, в очакване да завърши изречението.

— Този начин да… — поде той отново, но замълча смутено. — Не знам. Ти и той…

— И трети лица, искаш да кажеш?

Настана дълго мълчание. Под боровете се чуваше песента на щурците.

— Буенос Айрес не беше нито първият, нито последният път — добави Меча накрая. — Армандо виждаше света по свой начин. Както и отношенията между половете.

— Странен начин, във всеки случай.

Тя се изсмя сухо, без настроение. Вдигна леко ръце в израз на изненада.

— Макс, никога не съм си представяла, че си такъв пуритан на тази тема… Никой не би го казал в Буенос Айрес.

Рисуваше с крак по пясъка. Може би сърце, предположи той, но тя го изтри, точно когато дойде ред да нарисува пронизващата го стрела.

— В началото беше игра. Провокативна. Предизвикателство срещу доброто възпитание и морала. След това стана част от всичко останало. — Тя направи няколко крачки към брега сред снопчетата водорасли, докато силуетът й не се очерта на фона на ослепително тюркоазената вода. — Така тръгна от самото начало, малко по малко. На сутринта след сватбената ни нощ, Армандо направи така, че сервитьорката, която ни донесе закуската, да ни намери голи в леглото, докато правехме любов. Смяхме се като луди.

Заслепен, Макс се опитваше да види лицето й в контражур, трябваше да засенчи с ръка очите си, но не успяваше да види изражението на жената, а само сянка на сиянието на морския залив, докато тя продължаваше да разказва монотонно. Почти безразлично.

— Веднъж след вечеря се прибрахме вкъщи. Придружаваше ни наш приятел: много красив италиански музикант с къдрава коса и измъчен вид. Казваше се Д’Амброзио. Армандо направи така, че италианецът и аз да правим любов пред него. Присъедини се към нас, след като дълго време ни гледа внимателно, с усмивка и странен блясък в очите. С онази негова специфична наклонност към пресметната елегантност.

— Винаги ли ти беше… приятно?

— Невинаги. Най-вече в началото. Оказа се невъзможно да забравиш от днес за утре католическото си възпитание, наблягащо на конвенционалната коректност, но на Армандо му харесваше да излиза от определените граници…

Езикът на Макс залепна за небцето му. Слънцето беше силно, измъчваше го остра жажда и странно вътрешно безпокойство: почти физическо неразположение. Седна точно там, на земята, с риск да съсипе чистите си панталони. Съжали, че беше оставил шапката си във вилата. Но знаеше, че се чувства така не заради слънцето или топлината.

— Бях много млада — добави тя. — Чувствах се като актриса, която излиза на сцената в търсене на одобрение от публиката, очакваща аплодисменти.

— Била си влюбена. Това обяснява много неща.

— Да… Предполагам, че по онова време го обичах. Много.

Произнесе тези думи, навела глава, замислена. След това се огледа, като че ли търсеше някакъв образ или дума. Може би обяснение. Накрая се отказа и направи ироничен жест на примирение.

— Трябваше да мине време, докато разбера, че това засяга и мен. И моите тъмни страни. Понякога дори ме биеше. Или аз него. Ако не беше това разбиране, никога не бих отишла толкова далече, нито дори, за да го задоволя… Веднъж в Берлин направи така, че да си легна с двама млади сервитьори от един бар в Тауенциенщрасе. Онази нощ дори не ме докосна. Имаше навика после, когато другите свършваха, да идва при мен, но този път седеше там, пушеше и гледаше, докато всичко свърши… Беше първият път, в който наистина ми хареса да се чувствам наблюдавана.

Разказа го монотонно, с безразличен тон. Като че ли чете упътването на лекарство, каза си Макс. Въпреки това изглежда следеше каква реакция предизвикваха в него думите й. Той прецени с учудване, че става дума за студеното любопитство на учен, почти антропологично. В контраст със собствените му объркани чувства в този миг, толкова ярък контраст, колкото и съпоставянето на онази светлина с черната ивица на сянката. Откри, повече уплашен, отколкото объркан, че изпитва ревност към тази жена. Отчаянието му беше странно, ново, непознато за него до този момент. Внезапно, незадоволено желание. Животинска злоба и ярост.

— Армандо ме научи на това — каза тя. — С присъщото си методично спокойствие ме научи да използвам за секса разума си и огромните му възможности. Физическото усещане, казваше той, е само една част от всичко. Необходима, неизбежна материализация на всичко останало. Въпрос на хармонично съчетаване.

Спряха за момент, върнаха се на черния път, който минаваше между плажа и боровете, а Меча си свали сандалите, за да изтърси пясъка, подпирайки се небрежно на ръката на мъжа.

— След това отивах да си легна и го слушах как работи до зазоряване на пианото в кабинета си.

Той успя да отлепи език от небцето си.

— И още ли използваш разума си?

Гласът му прозвуча грубо. Сухо. Почти го заболя, докато произнасяше думите.

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Мъжът ти не е тук — той направи широк жест, който обхващаше залива, Антиб и останалата част от света. — Струва ми се, че ще се забави със своята пресметната елегантност.

Меча го гледаше втренчено, с предпазлива враждебност.

— Искаш да разбереш дали си лягам с други мъже? Или с жени? Въпреки че него го няма… Правя го, Макс.

Не искам да съм тук, помисли си той, изненадан от себе си. Не и под тази светлина, която ми притъпява съзнанието. От която ми пресъхват устата и мислите.

— Да — повтори тя. — Понякога го правя.

Пак спря, така че силуетът й се очерта на фона на ослепителните светлинни отражения откъм плажа. Нежният морски бриз развяваше косата й около леко загорялото от слънцето на Ривиерата лице.

— Както Армандо — добави с мрачен тон. — Или както ти самата.

В стъклата на слънчевите й очила се отразяваха бреговата ивица, зелената маса на боровете и плажът, обрамчен в тюркоазеносиньо. Макс я наблюдаваше внимателно, спирайки поглед на линията на раменете и торса под раираната й блуза, овлажняла леко от пот под мишниците. Още по-красива е, отколкото в Буенос Айрес, заключи почти отчаяно. Толкова, че изглежда нереална. Трябва да беше навършила вече трийсет и две: идеалната възраст на една зряла, съвършена самка. Меча Инсунса беше една от онези недостижими жени, за които си мечтаеш на долната палуба на корабите и в окопите на фронта. В продължение на хиляди години мъжете са воювали, опожарявали градове и убивали, за да притежават жени като тази.

— Наблизо има едно място — каза тя изведнъж. — Казва се пансион „Семафор“… Близо до фара.

Първоначално той я погледна объркано. Меча сочеше един път вдясно, който минаваше през боровете, отвъд една бяла вила, заобиколена от палми и пинии.

— Евтино място за преминаващи туристи. С малко ресторантче на входа, под една магнолия. Дават стаи под наем.

Макс беше сдържан мъж. Характерът и животът му го бяха направили такъв. Това хладнокръвие попречи на коленете му да омекнат, и помогна на устата му да остане затворена. Стоеше неподвижен пред жената. Страхуваше се да не скъса с някоя неточна дума или неправилен жест нишката, на която висеше всичко.

— Искам да си легна с теб — обобщи Меча, прекъсвайки мълчанието. — Искам да стане сега.

— Защо? — каза той накрая.

— Защото през тези девет години образът ти често се появяваше, когато използвах разума си.

— Въпреки всичко?

— Въпреки всичко — усмихна се тя. — Включително перлената огърлица.

— Била ли си друг път в този пансион?

— Задаваш прекалено много въпроси. До един глупави.

Вдигна ръка и сложи пръстите си върху сухите устни на Макс. Лек допир, пълен с невероятни обещания.

— Разбира се, че съм била — каза след малко. — Има една стая с голямо огледало на стената. Идеално за гледане.

 

 

Щорите бяха дървени, от хоризонтални летви с разстояние между тях. През тези процепи преминаваше следобедното слънце и проектираше поредица от слънчеви и сенчести ленти върху леглото и тялото на спящата жена. Макс лежеше до нея и внимаваше да не я събуди. Обърна се, за да разгледа отблизо профила й, пресечен от лъч светлина, устата й беше полуотворена, а ноздрите й се помръдваха на интервали от лекото дишане. Гърдите й бяха голи, с тъмни ореоли около зърната и ситни капчици пот, блестящи под слънчевите лъчи. Кожата й блестеше, спермата на мъжа, стекла се надолу по корема, разделена на струйки по бедрата, прикриващи интимните й части, продължаваше все още да капе върху чаршафите, миришещи на плът и пот от дългите прегръдки.

Макс повдигна малко глава върху възглавницата и погледна по-нататък, съзерцавайки двете неподвижни тела в огледалото на стената, което беше голямо, с петна, дължащи се на хода на времето и на немарливост, в тон със стаята и жалкото обзавеждане: скрин, биде и кана за миене на ръце, прашна лампа и електрически кабели, усукани и прихванати с порцеланови изолатори за стената, където един избелял туристически плакат — жълт изгрев над виолетови борове — приканваше доста неубедително да посетиш Вилфранш. Всъщност една от онези стаи, които бяха предназначени за търговски пътници, хора, укриващи се от закона, самоубийци или любовници. Ако не бяха спящата жена до него и слънчевите лъчи, нахлуващи през щорите, за Макс обстановката щеше да е потискаща, напомняща за подобни места, които бе посещавал не по свое желание, а при нужда. Въпреки това, от мига, в който влязоха, Меча изглеждаше доволна от мръсната стая без течаща вода и сънливата собственичка, която им даде ключовете, след като взе четиридесет франка, без да иска документи и без да задава въпроси. Веднага щом вратата се затвори, гласът на Меча стана по-дълбок, а кожата — по-гореща. Макс, който тъкмо отбелязваше, че хубавата гледка, разкриваща се през отворения прозорец, компенсира жалкия вид на стаята, се стъписа, когато тя се изправи много близо до него, с полуотворена уста, като че ли дишането й беше затруднено и прекъсна тактичното му бъбрене, смъквайки раираната си блуза. Докато вдигаше ръце, разкри гърдите си, по-светли от останалата част от кожата, която излагаше на слънце.

— Толкова си красив, че ме боли да те гледам.

Беше съвсем гола до кръста. Протегна ръка и обърна лицето му на една страна, побутвайки брадичката му с пръст, за да продължи да го наблюдава.

— Днес не нося огърлицата — добави след малко с много тих глас.

— Жалко — успя да каже той.

— Макс, ти си един негодник.

— Да… Понякога.

След това всичко се разви в системна, сложна последователност — плът, слюнка, влага и допир. След като тя захвърли надалеч, с рязко движение, и последната си дреха и се хвърли на леглото, от което Макс беше махнал покривката, той установи, че е изключително възбудена, готова да го приеме веднага. Тази стая в пансиона явно вършеше чудеса, но той си каза, настойчиво, с останките от ясно съзнание, че няма да бърза. Така че се постара да се забави в първите етапи, съзнаващ, че желанието, което пулсираше в нервите и мускулите му на болезнени тласъци — стискаше зъби, докато не изскърцаха, задъхан от удоволствие и сдържана ярост — можеше да му изиграе лоша шега. Девет години не можеха да се заличат за трийсет минути. Затова използва самообладанието и опита си, за да удължи милувките, пристъпите на почти крайно насилие, които я обземаха понякога — два пъти му удари плесница, докато той се опитваше да я подчини — ръмженето от наслада и насеченото дишане, задъханото поемане на въздух между ласки, между два или двайсет различни начина на целуване, лизане и хапане. Макс беше забравил огледалото на стената, но тя — не. Учудиха го погледите, които хвърляше встрани, докато той се отдаваше на тялото и устата й, гледаше се и го гледаше, докато и Макс не извърна лице и не се видя, вплетен в някакво подобие на жестока схватка, гърба си, изопнат от напрежение върху тялото на жената, с толкова стегнати мускули и сухожилия на ръцете, че сякаш щяха да експлодират, докато се опитваше да я обездвижи и контролира, а тя се бореше с животинска ярост, хапеше и удряше, докато изведнъж, втренчила очи в отражението му в огледалото, наблюдаваща реакцията му, не му се отдаде покорно, приемайки го най-сетне — или отново — в плътта си, набъбнала от удоволствие и все по-голяма отстъпчивост, потъвайки в прастария ритуал на абсолютното отдаване. След като Макс бе видял нея и себе си в огледалото, той завъртя глава, за да я погледне отблизо, реалния образ, само на два инча от очите и устните му, забелязвайки веселата искра в ирисите с цвят на мед и предизвикателната усмивка на устните й, която опровергаваше всичко: привидното превъзходство на мъжа и собственото й отдаване. Тогава волята го напусна и точно като победен гладиатор, скрил лице в шията на жената, той загуби представа за всичко, което го заобикаляше и се изля бавно, обилно и безпомощно върху тъмния и топъл корем на Меча Инсунса.