Том Кланси
Срещу всички врагове (6)

4
Добрите синове

Миран шах, Северен Вазиристан

Близо до границата с Афганистан

Мур и неговият местен човек, Исрар Рана, бяха навлезли към двеста и деветдесет километра на югоизток в Северен Вазиристан, една от седемте области в пакистанските ФАПТ или Федерално администрирани племенни територии, които се управляваха само на думи от централното и федералното правителство на страната. От векове в този отдалечен район живеят предимно племена на пущуни. През деветнадесети век, когато англичаните анексират територията, Британската империя опитала да контролира народа с Наредбата за престъпления по границата, добила известност като „черния закон“, защото позволявала неограничени пълномощия на местните благородници, стига да постъпват както искат британците. Тази форма на управление продължила чак до образуването на Ислямска република Пакистан през 1956 г. През 80-те години на XX век настроенията в района станали много по-войнствени с навлизането на бойци муджахидини от Афганистан по време на нахлуването на Съветския съюз. След 11 септември, когато в района дошли талибаните и „Ал Кайда“, Северен и Южен Вазиристан добили славата на територии за обучение и скривалище за терористи. Всъщност местните ги приветствали, защото талибаните се позовали на племенните ценности и обичаи и им напомнили, че трябва да останат напълно независими и недоверчиви към правителството.

За Мур това означаваше, че е тръгнал в много опасно място с непостоянни настроения, но Рана го уверяваше, че пътуването си струва риска. Щяха да се срещнат с човек, който по думите на Рана можел да разпознае талибаните от снимките на Мур. Той живеел в село Миран шах, в което през съветското нашествие имало голям бежански лагер за прогонени от домовете им афганистанци, избягали през границата от Хост, най-близкия град до този отдалечен район на страната. Всъщност много от пътищата към Миран шах често ставаха непроходими през зимата и единственото електричество за обитателите му идваше от дизелов генератор. Слабо беше да се каже, че навлизаха в село, останало в Средновековието, но Мур се изненада и от странни гледки — разкъсани афиши с реклама на напитки като „7 Up“ и кока-кола между две постройки от кирпич. По улиците стояха паркирани прашни коли, а децата се гонеха по пълните с боклук сокаци. Край тях мина мъж с мърлява туника и маймунка на каишка, последван от дузина други мъже с дълги памучни ризи върху панталоните и с навити пояси на кръста. Някои от тях носеха автомати „Калашников“ и се отделиха от групата, за да разгледат една взривена от бомба постройка на пазарния площад, където група мъже и жени се ровеха в отломките. В открита дупка наблизо се печеше коза на шиш. Мур познаваше добре миризмата.

— Поредният самоубиец — каза Рана, който седеше зад волана и кимна с глава към сградата. — Искали са да убият един от племенните вождове, но не са успели.

— Но добре са се справили с постройката, нали? — отвърна Мур.

В края на пътя ги спряха двама бойци с автомати от пакистанската армия, която осигуряваше допълнителна охрана, защото селото страдаше от чести нападения на войнствени поддръжници на талибаните, които лагеруваха в околните планини и откъдето несъмнено бе дошъл и самоубиецът с бомбата. Правителството предприемаше действия срещу „талибанизирането“ на племенните райони, като осигуряваше допълнително персонал и оборудване, но с ограничен успех. Мур познаваше добре района от картата и знаеше, че наркобароните, на които талибаните помагаха, можеха лесно да подкупят правителствените войници и че Ходай, ако беше останал жив, щеше да спомене много имена.

Рана каза на войника на контролния пункт, че са тук за среща с Нек Вазир, председателя на Шурата или изпълнителния съвет на Северен Вазиристан, известен със силните си думи против талибанските вождове в района. Войникът отиде при колегата си и провери нещо в един списък, след което се върна и поиска личните им карти. Мур, разбира се, имаше експертно подправени документи, които го представяха за производител на оръжие от Дара, Адам Хел, малък град, в който се занимаваха изключително с производството на боеприпаси. В Дара не се допускаха чужденци, но търговците от града редовно посещаваха племенните райони за доставки. Войникът остана доволен от документите на Мур, но след като претърси колата, вдигна ръка.

— Защо не носите нищо?

Мур се ухили.

— Тук съм по работа.

Войникът сви рамене и махна с ръка да тръгват.

— Откъде познаваш Вазир? — запита Мур.

— Дядо ми е воювал с него срещу руснаците. После двамата дошли тук. Познавам го откакто се помня.

— Те са муджахидини.

— Да, велики бойци за свобода.

— Отлично.

— Казах ти, когато ме нае, че имам много добри контакти — намигна Рана.

— Но пътуването е дълго и ти обясних, че шефовете са ми разрешили само два дни.

— Ако някой знае кои са онези мъже, то този някой е Вазир. Той е човекът с най-големи познанства в района. Има стотици съгледвачи, дори някои в Исламабад. Удивителна мрежа.

— А живее в тази дупка.

— Не през цялата година. Но пък тази „дупка“, както я наричаш, му позволява добро прикритие и слаб контрол от страна на правителството.

Коларският път зави лениво надясно, след което се заизкачваха по хълмове, преди да се озоват пред две скромни на вид тухлени къщи с няколко палатки отзад. На покрива на по-голямата постройка имаше две спътникови чинии, а под палатките бръмчаха генератори. По-назад се намираха кошари с кози и крави, а отляво, в дерето, се простираха хектари обработени поля, в които селяните отглеждаха пшеница, ечемик и персийска детелина, която наричаха шафтал.

На покрива се изправиха двама души и насочиха своите автомати „Калашников“ към тях. Добре, помисли си Мур. Значи Вазир има охраняван щаб тук, в планината.

На вратата ги посрещна старец с брада, която се спускаше на големи бели вълни по гърдите му. Носеше светлокафява роба, бял тюрбан и бяла жилетка, а в дясната си ръка стискаше бутилка вода. От лявата му длан нямаше почти нищо — без пръсти, с дълбоки неравни белези, които продължаваха нагоре по ръката под ръкава. Мур осъзна, че и част от лявото ухо на стареца липсва. Определено беше пострадал при експлозия, може би от мина. Късмет имаше, че е останал жив.

Запознаха се накратко. Мур се представяше като Хатак, от племето пущуни, а тъмната му коса и лице (наследство от майка му, от италиански и испански произход) почти му позволяваха да мине за пакистанец. Почти.

Вазир се засмя, като чу името.

— Това, разбира се, не сте вие — каза той на английски със силен акцент. — Вие сте американец, което е добре. Ще си поупражнявам английския.

— Това не е необходимо — отговори Мур на пущу.

— Нека се позабавлявам.

Мур облиза устни и кимна, след което се усмихна. Старецът заслужаваше уважение. Сините му очи почти сигурно са видели ада. Вазир ги въведе в къщата.

Мур знаеше, че обедната молитва на мюсюлманите, зухр, е приключила преди малко и че Вазир несъмнено ще сложи чай. Влязоха в прохладната сянка на широк хол с шарени възглавници около персийски килим със сложна украса. Имаше три места за сядане. Възглавниците, наричани тошаци, и тънката покривка в средата, дастархан, представляваха част от „церемонията“ на дневния чай. В помещението отзад се готвеше някакво ястие със сладък мирис на лук и нещо друго.

Оттам излезе младо момче и се представи като правнук на Вазир. Седем или осемгодишното момче носеше специална купа и кана, хафтава ва лаган. Измиха грижливо ръцете си. Момчето се върна с чая, Мур отпи дълго и въздъхна от удоволствие от аромата, който винаги му напомняше за шамфъстък.

— Как мина пътуването? — запита Вазир.

— Без инциденти — отвърна Мур.

— Много добре. Снимките у вас ли са?

Мур бръкна в малката раница на рамото си и извади своя таблет. Докосна екрана няколко пъти с пръст и го подаде на Вазир.

Старецът прелисти снимките с опитната ръка на човек, използвал и преди подобно устройство. И Мур го запита за това.

— Ще ви покажа нещо — отговори старецът и повика момчето, което му помогна да стане.

Поведе ги по коридора към една стая или кабинет, където Мур зяпна от учудване. Вазир имаше редица компютри, два широкоекранни телевизора и най-малко дузина лаптопи — и всичките работеха. Този електронен команден пункт напомняше мостика на междузвезден кораб. Проблясваха новинарски сайтове и телевизионни програми наред с екрани с новини и сайтове на социални мрежи. Този старец определено си го биваше.

А на близката маса лежаха няколко таблета точно като този на Мур.

— Както виждате — обясни Вазир и махна със здравата си ръка към стаята, — обичам играчките.

Мур поклати глава изненадан.

— Тук съм колко, две или три години. Защо досега не съм чул нищо за вас?

— Защото аз така реших.

— А защо сега?

Усмивката на стареца изчезна.

— Елате да си довършим чая. След това ще обядваме. И тогава ще говорим.

След като се върнаха в хола и заеха местата си, момчето донесе куорма или задушено, заедно с лютеница, мариновани зеленчуци и нан — безквасен хляб, печен в глинена пещ. Храната се оказа възхитителна и Мур накрая се чувстваше преял.

Вазир наруши тишината с въпрос:

— Кое е най-трудното нещо в живота ви?

Мур погледна към Рана, който му кимна, за да подскаже, че това е важно.

Примирен, Мур се обърна към Вазир и запита:

— Наистина ли е важно?

— Не.

— Тогава защо питате?

— Защото съм стар и скоро ще умра, а вярвам, че братствата се създават чрез жертви. Колекционирам кошмари, така да се каже. Всъщност преразказването в спокоен ден позволява куражът и истината да излязат наяве. Затова в името на братството… кое е най-трудното нещо в живота ви?

— Такъв въпрос май досега не са ми задавали.

— Боите ли се да ми кажете?

— Не, просто…

— Не искате да си спомните. Скрили сте го.

Мур въздъхна и се зачуди дали да продължи да гледа Вазир в очите.

— Всички сме вършили трудни неща.

— Кажете ми за най-трудното. Искате ли аз да кажа първи?

Мур кимна.

— Копнеех да направя баща си горд. Исках да съм добър син.

— И кое е трудното в това?

Вазир вдигна пънчето на ръката си.

— Раниха ме рано през войната и така гордостта, която виждах в очите на баща си всеки път, угасна. Той вече имаше сакат син, а не воин. Всичко се промени. И се оказа, че най-трудното е да го накарам да се гордее с мене.

— Сигурен съм, че сте успели.

Старецът се усмихна.

— Трябва да питате баща ми.

— Жив ли е още?

Вазир кимна.

— Живее на около час оттук с кола. Сигурно е най-старият в селото.

— Е, сигурен съм, че се гордее с вас сега. Аз не бях добър син. И разбрах твърде късно какъв глупак съм бил. Баща ми умря от рак.

— Съжалявам да го чуя. Ние просто искахме да сме добри синове, нали?

— Но не е така просто.

Мур се напрегна — знаеше, че старецът ще настоява отново. И не се излъга.

— Най-трудното нещо?

Мур отклони поглед.

— Съжалявам, не мога да се върна натам.

Старецът не каза нищо, а засърба от чая си и остави тишината да обземе стаята, докато Мур си налагаше да насочи мислите си към дълбоките черни вълни на нищото. След това вдигна глава.

— Ако не ви кажа, няма ли да ми помогнете?

— Ако ми кажехте твърде скоро, нямаше да ви повярвам. Разбирам, че болката е толкова голяма, че не можете да говорите. Познавам тази болка. И ще ви помогна. Трябва да ви помогна.

— Аз просто… направих един избор, за който и досега не съм сигурен, че е правилен. Всеки път, като мисля за това, имам чувството, че ще повърна.

Вазир отвори очи широко.

— В такъв случай го оставете зад себе си! Току-що ядохте от най-хубавото ми задушено!

Мур се усмихна на шегата.

— Сега, за двамата на снимката. Ще разбера кои са, но не мисля, че са важни. Трябва да спрете хората, за които те работят.

— Знаете ли кои са те?

— Видяхте кабинета ми. Знам и повече неща.

Вазир ги заведе обратно при компютрите, където показа на Мур снимки на двама души, които той нарече молла Абдул Самад и молла Омар Рахмани. Самад беше по-младият от двамата, на около четиридесет години, а Рахмани наближаваше шестдесетте.

— Тези талибански водачи ли са? Мисля, че не съм чувал за тях.

Вазир се усмихна широко.

— Те не искат да знаете кои са. Най-добре е да кажа, че има и талибани сред самите талибани, или по-видните и известни фигури, и специална група хора, която действа възможно най-потайно. Рахмани е водачът на тази група. А Самад е неговият юмрук. Те са отговорни за избиването на вашите приятели и полковника, който искаше да ви помогне.

Мур погледна предпазливо Рана, който му беше казал, че старецът знае много повече, отколкото трябва. Рана сви рамене.

— Трябваше да му кажа какво става, за да ни помогне.

Мур направи гримаса.

— Добре.

Обърна се към Вазир.

— А този мъж липсва.

Подаде снимка на агент Галахър с дългата металносива коса и проскубана брада. Родителите на Галахър бяха емигрирали от Сирия в САЩ, където той се родил. Всъщност той се казваше Башир Васуф, но се представяше като Боби Галахър и когато станал тийнейджър, си сменил името. Мур знаеше каква дискриминация е изтърпял като дете в Северна Калифорния.

— Оставете ми копие на тази снимка — каза Вазир.

— Благодаря. Знаете ли нещо за другия мъж? Този, с латиноамериканските черти?

— Мексиканец е, а те сега купуват много повече опиум отпреди. Никога не са били добри клиенти, но напоследък сделките с тях са се увеличили десетократно и както знаете вече, армията им помага да прекарват продукцията през Пакистан и да я изнасят от страната, за да стигне тя до Мексико, до Съединените щати…

— Знаете ли къде са тези мъже? Искам да кажа сега.

— Мисля, че да.

— Вазир, благодаря за чая, за задушеното… за всичко. Наистина.

— Знам. И когато си готов да говориш, обади се. Искам да чуя историята ти. Аз съм стар. Умея да слушам.

 

 

По обратния път Мур се замисли за „своята история“ и за по-тъмните води, в които е плувал… Срещнал беше едно хлапе на име Уолтър Шмит в първи курс в гимназията „Феървю“ в Боулдър, Колорадо. Шмит беше по-възрастен с една година от всички, защото повтаряше класа. И се гордееше с това. Хвалеше се как не влиза в час, как отвръща на учителите и как пуши марихуана в училище. Непрекъснато опитваше да привлече Мур и въпреки голямото изкушение, въпреки възможността да избяга от проблемите на развода на родителите си Мур не се предаде. Е, самият той също едва минаваше класовете и със завист гледаше как Уолтър става все по-популярен, как привлича момичета, които всъщност правеха секс с него, а онзи все мърдаше вежди към Мур, сякаш да му каже, че и той би могъл да има същия живот.

Най-после, почти в края на учебната година, защитата на Мур падна. Реши да иде на едно парти, организирано от Шмит. За първи път щеше да опита марихуана, защото там се намираше момичето, което харесваше и за което знаеше, че пуши марихуана. На път с колелото си към къщата на Шмит той изведнъж забеляза лампите на полицейска кола, ускори и наближи тъкмо навреме да види как двама полицаи вадят Шмит от къщата като бясно куче. Онзи се бореше с белезниците, псуваше и дори заплю единия полицай в лицето.

Мур спря и останал без дъх, наблюдаваше как арестуват и отвеждат всички на партито, включително и момичето, което харесваше.

Поклати глава. Арестът му се беше разминал съвсем за малко. Не, това не е животът. Нямаше да го прахоса като тези глупаци. Щеше да промени нещата. Баща му, който работеше в Ай Би Ем, винаги му се караше, че няма посока и бъдеще.

Но тази вечер Мур взе решение. Най-после щеше да се вслуша в думите на човек, който се опитваше да го вдъхнови и насърчи: учителят по физическо г-н Лоенгард, който забелязваше у него нещо, което другите не можеха да видят, и който го накара да проумее, че животът му има някаква стойност и че би могъл да даде неизмерим принос за този свят. Мур реши да приеме предизвикателството и да стане воин от много специална порода: тюлен от ВМС на САЩ.

От баща си знаеше, че военноморските сили са само за пияници и идиоти. Е, той щеше да го обори. Не се отклони от правия път, завърши гимназията и към края на лятото се озова в Грейт Лейкс, Илинойс, в центъра за подготовка на новобранци на ВМС за осемседмично базово обучение. Трябваше два пъти да премине през „трасето за увереност“, обучение за работа по корабите, за боравене с оръжие, отстраняване на повреди по корабите, както и запомнящата се „камера за увереност“, където трябваше да рецитира пълното си име и номера на социалната осигуровка, докато между стъпалата му съскаше таблетка сълзлив газ.

Когато завърши, Мур си сложи моряшкото кепе и замина в академията на ВМС за изучаване на законите в Сан Антонио, за да завърши шестседмичен курс по прилагане на закона и боравене с оръжия. Всичко това му се струваше интересно и вълнуващо, защото си играеше с оръжия. Инструкторите му там забелязаха колко добре стреля и след доста молби той успя да си извоюва необходимата препоръка. Накрая го повишиха в звание матрос и го изпратиха в Коронадо, Калифорния — домът на тюлените от ВМС.

Там го чакаха кръв, пот и сълзи.