Том Кланси
Срещу всички врагове (5)

3
Плодородна земя

Ногалес, Мексико

Близо до границата с Аризона

Данте Коралес не обичаше да е далеч от дома си в Хуарес най-вече заради приятелката си Мария. Постоянно си спомняше миналия уикенд — как тя вдигна крака високо във въздуха, за да покаже лакираните си нокти, как мъркаше, как забиваше нокти в гърба му, как му говореше и какво изражение имаше лицето й. Правиха любов като гладни и свирепи животни и Коралес чак се замая, като си спомни отново всичко, застанал тук, в изгорялата gasolinera „Пемекс“. Той наблюдаваше мъжете, които разтоварваха кашоните с банани, вадеха блокчетата кокаин и ги слагаха в раниците си. Коралес и още петима други sicarios се грижеха за двадесет и пет „мулета“. Групата им се подвизаваше под името „Лос Кабалерос“ — Джентълмените, заради изключително доброто си облекло и маниери, които не забравяха дори когато режеха глави и ги изпращаха като послание на враговете си. Те бяха по-умни, по-смели и определено по-опасни и коварни от другите банди биячи, които работеха за останалите наркокартели в Мексико. И както Коралес обичаше да се шегува, те просто лъскаха мъжкарското си самочувствие!

Коралес знаеше, че част от пратката е заминала за Тексас през окръг Брюстър, и преди малко неговият човек, който водеше групата, Хуан, му се обади по телефона, за да каже, че са имали неприятности. Натъкнали се на граничен патрул. Един от хората, които Хуан наел за работата, отрязал главата на агента от граничния патрул.

Това пък защо, мамицата му?

От устата му излязоха още епитети, преди да се успокои и да напомни на Хуан, че от него не се иска да наема външни хора. Хуан отговори, че нямал избор и че му трябвали повече хора, защото двама от редовните не дошли — сигурно са били пияни или надрусани.

— Следващото погребение, на което ще идеш, ще е твоето — отсече Коралес, натисна бутона на телефона, изруга отново и оправи яката на коженото си яке, след което махна един конец от панталона си „Армани“.

Не трябва да допуска да се ядосва така. В края на краищата животът е хубав. На 24 години той вече бе сред босовете на най-мощния наркокартел и имаше 14 милиона песо — над един милион щатски долара. Впечатляващо за бедно момче от Хуарес, отгледано от икономка и работник по поддръжката в евтин мотел.

При вида на изгорялата бензиностанция и от миризмата на сажди Коралес искаше да си тръгне веднага. Тук миришеше както през една друга нощ, най-лошата в живота му.

Тогава, седемнадесетгодишен и единствено дете на родителите си, той се беше присъединил към банда на име „Хуарес-8“. Групата от хлапета гимназисти се репчеше на sicarios от картела „Хуарес“, биеха се с тях в отговор на заплахите им и насилственото вербуване на приятелите им. Твърде много от приятелите на Коралес бяха загинали заради участието си в картела и той и момчетата смятаха, че трябва да спрат това.

Един следобед двама типове бяха сгащили Коралес зад контейнер за боклук, за да го предупредят, че ако не се откаже от своята банда и не се присъедини към „Лос Кабалерос“, той и родителите му ще умрат. Казаха го много ясно.

Коралес още помнеше как светлините от улицата се отразяваха в очите на единия като въглени в огън. И още чуваше гласа му: „Ще убием родителите ти“.

Естествено, Коралес им каза да вървят на майната си. И две нощи по-късно, когато се прибираше от кръчмата, завари мотела обвит в пламъци. Намериха телата на родителите му в отломките. И двамата бяха завързани и оставени да изгорят.

Онази нощ той превъртя, открадна пистолет от един приятел и бясно подкара колата си из града, за да търси боклуците, които съсипаха живота му. Блъсна колата в една ограда, изостави я там и изтича в някакъв бар, където заспа в тоалетната. Полицаите го прибраха и го предадоха на роднините му.

След като замина да живее при кръстницата си и поработи като чистач, докато опитваше да завърши гимназията, реши, че не може повече да се мъчи както родителите си. Просто не можеше.

Нямаше друг избор. Трябваше да се присъедини към групата, която уби родителите му. Това решение не дойде лесно и бързо, но само с „Лос Кабалерос“ можеше да се измъкне от бордеите. И тъй като беше много по-хитър от средностатистическия бандит, а може би и по-отмъстителен, се издигна бързо и научи много повече за бизнеса, отколкото шефовете му предполагаха. Отрано беше разбрал, че знанието е сила, и затова научи всичко, което можа за работата на картела и за неговите врагове.

По случайност на съдбата двете момчета, които убиха родителите му, загинаха само две седмици преди Коралес да се присъедини към тях. Очистиха ги от противников картел заради техните смели и глупави действия. Другите кабалероси не тъгуваха за тях.

Коралес потрепери и погледна към групата мулета, облечени в черни якета с качулки и дънки и с издути раници. Поведе ги към задния ъгъл на магазина. Вдигна голямо парче шперплат от пода, където се откри входът на тунела — тясна шахта, в която се слизаше по алуминиева стълба. Отвътре лъхна студен и спарен въздух.

— Като влезете в другата къща — започна Коралес, — не се показвайте, докато не видите колите, и излизайте само по трима наведнъж. Останалите чакат в спалнята. Ако има проблем, връщате се през тунела. Ясно ли е?

Мъжете промърмориха в знак на съгласие.

След това се спуснаха един по един, като някои носеха фенерчета. Намираха се в един от по-малките, но по-дълги тунели на картела — почти сто метра, широк метър и почти два висок, чийто таван бе укрепен с дебели греди. Тъй като в Мексико имаше много безработни строителни работници и инженери, хора за направата на такива тунели се намираха смешно лесно, всъщност много от екипите чакаха в готовност да започнат следващия.

Хората на Коралес се придържаха един към друг и приведени, тръгваха забързано по тунела. Той преминаваше директно под един от граничните пунктове в Ногалес, Аризона, и винаги имаше опасност някой голям автомобил, например автобус, да предизвика пропадане. Това вече се беше случвало. Всъщност Коралес знаеше, че различните картели копаят тунели в Ногалес вече двадесет години и че властите откриват стотици от тях, но копаенето на нови продължаваше и превръщаше Ногалес в световна столица на наркотунелите. Напоследък картелът „Хуарес“ ги използваше все по-често и контролираше повечето от най-важните тунели до Съединените щати. Плащаха много добри пари на хора, които да ги охраняват и да не позволяват на съперническите картели да ги използват. А и самите тунели бяха изкопани по-надълбоко, за да не се виждат на радарите, или пък агентите да ги смятат за поредната отводнителна тръба между Ногалес, Мексико, и Ногалес, Аризона.

Коралес дочу викове зад себе си откъм вратата и посегна към своя mata policía в презраменния кобур. Извади пистолета и отиде до вратата, където двама от хората му, Пабло и Раул, влачеха трети човек, от чийто нос и уста течеше кръв. Онзи се изправи с усилие, след което се изплю и храчката пропусна на сантиметър обувките „Берлути“ на Коралес. Сигурен беше, че този глупак няма представа колко скъпи са тези обувки.

Намръщи се.

— Кой е този, мамицата му?

Раул, по-високият от хората му, отговори:

— Мисля, че намерихме шпионин. Май е от момчетата на Зунига.

Коралес въздъхна тежко, прокара пръсти през дългата си черна коса, а после рязко опря пистолета в челото на мъжа.

— Следеше ли ни? За Зунига ли работиш?

Мъжът облиза окървавените си устни. Коралес натисна пистолета още по-силно в челото на мъжа и му изкрещя да отговаря.

— Да ти го начукам — изсъска мъжът.

Коралес понижи глас до ниво като за погребение и се приближи до мъжа.

— За картела „Синалоа“ ли работиш? Ако ми кажеш истината, ще живееш.

Погледът на мъжа се замъгли, след което той вдигна леко глава и отговори:

— Да, за Зунига работя.

— Сам ли си?

— Не. Приятелят ми е в хотела.

— На ъгъла ли?

— Да.

— Добре. Благодаря ти.

След тези думи Коралес внезапно и без секунда колебание изстреля един куршум в главата на мъжа. Направи го толкова бързо и толкова леко, че неговите хора зяпнаха и потръпнаха. Шпионинът се свлече напред и двамата мъже го оставиха да падне на земята.

Коралес изсумтя.

— Опаковайте го. Ще оставим този боклук на входната врата на нашия приятел. Пратете двама в хотела и заловете жив другия боклук.

Пабло гледаше мъртвеца и клатеше глава.

— Мислех си, че ще го оставиш жив.

Коралес изсумтя, после погледна надолу и забеляза кърваво петно на едната си обувка. Изруга и тръгна обратно към тунела, като взе телефона си, за да се обади на своя човек в къщата от другия край на границата.

 

 

Районът Кристал Кейв, Национален парк „Секвоя“, Калифорния

Четири дни по-късно

Пред голямата палатка имаше камион на транспортна фирма и специалният агент от ФБР Майкъл Ансара видя как от кабината му слязоха двама мъже и как двама други излязоха от палатката и се приближиха към тях. Единият, най-високият, отключи и вдигна нагоре ролетната врата на каросерията и мъжете в редица започнаха да прехвърлят кашони към входа на палатката. Тук разпределяха доставките за групи на север. Това, че мексиканските наркокартели вкарваха кокаин през границата в САЩ, не изглеждаше на Ансара толкова дръзко колкото операцията, на която стана свидетел миналата седмица.

Картелите имаха обширни ферми за марихуана из дивите хълмове и скрити места в националния парк „Секвоя“. Въпреки многото пътеки за пешеходен туризъм туристи и лагеруващи все още не се допускаха до големи територии от парка. Имаше малко пеши патрули, които минаваха рядко, а това означаваше, че картелите имат на разположение огромни територии отдалечена земя, добре маскирана срещу наблюдение от въздуха. Отглеждаха безнаказано продукта си от тази страна на границата и бързо го разпространяваха сред клиентите си, а парите изпращаха обратно в Мексико. Това продължаваше да учудва много Ансара, но картелите го правеха вече дълги години.

Дръзко? И още как. И дори още по-дръзко, ако човек прекарваше толкова време в района колкото Ансара. Вече беше си отбелязал сложните мерки за охрана, защитните прегради, които започваха успоредно на основните пътеки. Всеки авантюрист, който се отбие достатъчно от пътеката, можеше да се натъкне на различни капани за крак, дори мечешки капани, както и двуметрови ями, покрити с клонки, листа и борови иглички. На дъното на тези ями имаше греди с набити на тях пирони. Идеята беше любопитните да се наранят и да се върнат назад за медицинска помощ. Още по-навътре Ансара откри препъващи телове, които трябваше да съборят нищо неподозиращия турист върху скрити пирони. Макар и груби, тези „обезсърчителни“ мерки представляваха част от по-сложната защитна мрежа близо до фермата.

Стигането до онова място изискваше доста добри катерачески умения. Ансара беше взел само лека раница и за да заобиколи разни непристъпни скали, трябваше да се катери по стръмни склонове — така след доста подхлъзвания успя да се промъкне достатъчно наблизо, без да го забележат. Ронливите скали, ниските клони и стръмните хълмове го оставиха без дъх.

На около час път на север от голямата палатка, която наблюдаваше сега, и на два часа пеша от най-близкия път се намираше онова, което Ансара нарече „градината“. Високите борове криеха в сянката си повече от петдесет хиляди растения марихуана, някои от които достигаха на височина до два метра, засадени в спретнати редици на два метра едно от друго. Тези редици се виеха в богатата почва нагоре по стръмния терен. Много от растенията лежаха сред гъсти храсталаци и близо до потоците, които картелите използваха за напояване. По хълма имаше заровени тръби, завирени потоци и сложна система за капково напояване с гравитачно захранвани шлангове, която дозираше водата на растенията. Очевидно не бяха пестили пари за тази професионално извършвана операция.

По периметъра на района за отглеждане на марихуаната имаше малки палатки, в които живееха фермерите и охраната, а повечето от храната им се намираше в големи чували, окачени по клоните на дърветата, за да ги пазят от скитащите из района черни мечки. Самите полета се наблюдаваха денонощно от тридесет въоръжени мъже. Доставките се извършваха от хора, които, изглежда, не подозираха за тази операция, а знаеха само, че трябва да докарат храна, вода, дрехи, тор и други важни неща. Набраните растения се изнасяха тайно нощем от екипи фермери, охранявани от пазачи. Екипите, които работеха денем, всъщност се возеха на скъпи планински велосипеди и се придвижваха бързо и тихо през дивите долини. Ансара смяташе, че много от работниците са роднини и приятели на картелите — хора, на които могат да се доверят. Всеки главен вход и изход към парка се пазеше от наетата охрана и от наблюденията си Ансара знаеше, че поне един нощен пазач е подкупен, за да позволява през два-три дни влизане и излизане на коли от полунощ до пет сутринта.

Ансара знаеше доста за отглеждането на марихуана. Като дете живееше в квартала Бойл Хайтс в Лос Анджелис до апартамента на по-големия брат на майка си, Алехандро де ла Круз. През седмицата чичото работеше като „градинар на звездите“ в заможния район Бел Еър. Нощем и през почивните дни Де ла Круз отглеждаше и продаваше марихуана на същите богати клиенти. Ансара му служеше като верен помощник.

На десетгодишна възраст Ансара можеше да напише и да произнесе думата делта-9-тетрахидроканабинол (ТНС), активната химическа съставка в марихуаната, която позволяваше на потребителя да изпадне в еуфория. Прекарваше часове да търси и подготвя пластмасови чашки. Пробиваше дупки в дъната им, пълнеше ги с пръст и накрая засаждаше с острия край нагоре тъмнокафявото шарено семе. Нареждаше тридесет до четиридесет чашки на поднос, подобен на този на майка му, и включваше нагревателите от долната страна.

Научи се да пресажда покълналите семена, като оставя достатъчно пръст по корена, и разбра колко важно е да има въртящ се вентилатор през цялото денонощие. Четеше вестници, особено вътрешните страници, където имаше реклами на мощни 600-ватови лампи с натрий под високо налягане.

Нощното време или тъмният период беше извънредно важен за растежа на марихуаната. Предизвикателство беше да се осигурят 24-часови таймери. Лампите лесно изгаряха обикновените таймери и чичото го научи да използва мощни релета, които наричаше контактори.

Необходимостта от определено време дневна светлина и тъмнина създаваше два проблема със сигурността. Закриването на прозорците за създаване на пълна тъмнина изглеждаше подозрително отвън. Хората от службата за борба с наркотиците, както и полицаите, търсеха точно това. Постоянното по-високо от нормалното потребление на ток можеше пък да накара енергоснабдителната фирма „Едисън“ от Южна Калифорния да се обърне към същите тези полицаи. Освен това отглеждането създаваше много влага. Отворените прозорци по необичайно време, независимо от дъжда или външната температура, също криеха рискове.

На дванадесет години Ансара можеше да цитира най-силните щамове марихуана в низходящ ред по съдържанието в тях на ТНС, от сортовете „Бяла вдовица“ до „Лоурайдър“. И през всичкото това време нито веднъж не опита марихуана, не я опита и чичо му, който казваше, че те са бизнесмени и доставчици на важен продукт. Ако продаваш бисквити, казваше той на Ансара, няма да седиш и да ги ядеш.

Всичко прекъсна доста рязко, когато майка му разбра защо прекарва толкова време с чичо Алехандро. Тя не проговори на брат си с месеци.

Фактът, че Ансара отиде на работа във ФБР и имаше зад гърба си няколко залавяния на хора, които отглеждат марихуана, се оказа една житейска ирония, а друга такава ирония сега се намираше напълно разкрита пред погледа му. За двадесетте милиона акра федерални гори на Калифорния се грижеха само шепа агенти за борба с наркотиците и за съжаление Ансара не беше от тях. Тук се намираше, защото издирваше един контрабандист, Пабло Гутиерес, убил колега агент от ФБР в Калексико, и смяташе, че е свързан пряко с картела „Хуарес“. По време на преследването Ансара откри този рай на марихуаната в Калифорния, но той и колегите му все още се колебаеха да разбият операцията, защото се надяваха да съберат още информация за картелите. Всички разбираха, че трябва да премахнат шефовете и помощниците им. Ударят ли твърде рано, картелите просто ще засадят друго поле няколко мили встрани от това.

Със засилването на охраната по границата между САЩ и Мексико картелите разшириха дейността си в Съединените щати. От един специален агент на Федералното бюро за управление на териториите Ансара знаеше, че преди осем месеца пазачи в парка са конфискували единадесет тона марихуана само за една седмица. Агентът се чудеше колко ли не са успели да конфискуват, колко са се промъкнали навън и са стигнали до пазара… Мексиканските наркобарони работеха на американска земя и нямаше достатъчно полиция, която да ги спре. Както казваха войниците във Виетнам, „това е положението“.

Ансара свали бинокъла си и се сви по-добре зад храста. Стори му се, че един от товарачите беше обърнал рязко поглед насам. Пулсът му се учести. Изчака още малко, а после вдигна бинокъла. Мъжете отново се заеха със сандъците без капаци. Ансара забеляза, че тези сандъци са пълни с четки за зъби, сапуни, самобръсначки и тубички с аспирин, както и хапчета за кашлица. В по-големите сандъци например имаше малки бутилки пропан и пакети тортила, както и консервирана храна, включително домати и шкембе.

В короните на дърветата отгоре прелетя птица. Ансара се сепна и затаи дъх. Пак свали бинокъла, разтърка уморените си очи и чу гласа на Лиза в главата си:

„Да, знам с какво се захващам, но твърде дълго отсъстваш. Мислех си, че ще мога да издържа. Мислех, че това искам. Но не е така“.

И така поредната дългокрака блондинка с омайващ глас избяга от него. Но тази беше различна. Кълнеше се, че ще издържи отсъствията му, и се потруди доста първата година. Тя беше писател и професор по политически науки в щатския университет на Аризона, казваше му, че е добре, когато го няма, защото и без това й е нужно време. Всъщност вечерта на първата им годишнина тя изглеждаше напълно влюбена в него. На едно парти го сравни с телевизионни актьори като Джими Смитс и Бенджамин Брат, а веднъж го описа в страницата си във „Фейсбук“ като „висок, строен, гладко избръснат латиноамериканец с чудесна усмивка и светли, скромни очи“. Това му се струваше страхотно. Той не умееше да използва такива думи. Но отсъствието му не стопляше сърцето й, не и когато още не си минал тридесетте. Той я разбираше. Остави я. Но през последния месец не спираше да мисли за нея. Спомни си първата среща — заведе я в малък мексикански семеен ресторант в Уикенбър, Аризона, където й разказа за работата си и службата си като войник от частите за специални операции в Афганистан. Разказа й за напускането на армията и за това как го наеха във ФБР. А тя беше отговорила:

— Позволено ли ти е да ми разказваш тези неща?

— Не знам. Възбуждаш ли се от приказки за свръхсекретни неща?

Тя беше отговорила със смях.

След това, когато преминаха на по-сериозни теми, тя се поинтересува от войната, от загиналите му братя, от това как се сбогуваш с твърде много приятели. След десерта тя реши да се прибира и намекна, че не се интересува от него, но той трябва да благодари на сестра си, че ги срещна.

Разбира се, както всеки добър специалист от ФБР и боец от специалните части той не се отказа и накрая успя да я спечели с цветя и лоша поезия върху собственоръчно направени картички и с още вечери. Но всичко се провали заради кариерата му и той вече негодуваше. Представи си какво е да работи от девет до пет и да е свободен през почивните дни. Но му призля от мисълта, че би трябвало да седи в офис и във врата му да диша някой началник.

По-добре е тук, в планината, с бинокъл в ръка, загледан в някакви лоши типове. По дяволите, отново се чувстваше като дете.

Мъжете приключиха разтоварването, качиха се в камиона и тръгнаха. Ансара ги изпрати с поглед, след което още няколко души се появиха отвън и се заеха да пълнят раниците с материалите, които вземаха от сандъците. Приключиха за десетина минути и тръгнаха към градината.

Ансара изчака да се скрият, след което обърна глава настрана.

Ако не беше погледнал случайно обратно надолу, сега щеше да е мъртъв.

Точно там, от дясната му страна, имаше малък конус на лазерно устройство. Ансара веднага разбра какво е това — лазерна препъваща тел, а вторият конус се намираше в другия край на просеката. Прекъсне ли лъча, ще се включи тихата аларма. Ансара присви очи, вдигна бинокъла и откри още няколко такива лазерни системи в основите на дърветата. Виждаха се само ако човек знае какво търси, а мексиканците дори бяха закрепили листа и клонки по тях, за да ги крият. Навсякъде около градината имаше обикновена препъваща тел и противопехотни мини, но Ансара не познаваше тази част на парка и досега не беше виждал подобни устройства. Мамка му, ако пак дойде тук, ще трябва да внимава повече.

Отдолу се чу вик. На испански. Някой каза:

— Горе на планината. От източната страна.

Дали не са го забелязали?

Мамка му. Може да е пресякъл някой лазерен лъч. Скочи и побягна, когато мъжете отдолу се втурнаха тичешком извън палатката.