Николай Некрасов
Буря

Дълго не отстъпи Любошка-съседка.

Най накрай прошепна: „В парка знам беседка,

 

щом настъпи мрак — разбираш ме, нали?“

Цял ден страдах, чаках нощните тъми.

 

Кръв младежка вреше — Не! Не бе шега!

В облаци небето злобно притъмня.

 

Гледах и не вярвах… Гръмна изведнъж…

Като из ведро заплиска силен дъжд.

 

Тръгнах, смръщил вежди, с мисли мрачни, зли.

Няма днес да има среща… Забрави!

 

Чудо ще е, ако Любошка страхлива

дойде в тази буря страшна, дъжделива;

 

вярвам, че не би се спряла пред дъжда,

ако… но до там обича ли ме тя?

 

Без надежда стигнах тъмната беседка,

спрях се и съгледах Любошка-съседка,

 

мора до костите, зъзнеща сама —

моя грижа беше да я изсуша.

 

Затова след туй събитие голямо

като чуя буря, се подсмихвам само.

Н. Некрасов

Превод от руски — 2011 г.