Майн Рид
Гаучото Гаспар (54)

Глава LIV
СПАСИТЕЛКАТА

Франсиска достатъчно разбираше езика на тоба, за да се досети по разговора на Нансена с пазача, че девойката иска да говори с нея. Чудно й беше, че Наисена е дошла толкова късно през нощта и не можеше да се сети защо. Тя няколко пъти беше виждала Нансена, но никога не беше говорила с нея. Сестрата на Каолин сякаш я избягваше и никога не беше ходила в дома на Халбергер. Когато се срещаха, на Франсиска й се струваше, че Нансена я гледа недружелюбно. Между другото на девойката никога и на ум не й беше идвало да обиди с нещо сестрата на Каолин, който беше такъв добър приятел с нейния брат. Като си спомни сега сърдития поглед, с който я беше удостоявала Нансена, Франсиска не очакваше нищо добро от нейното посещение.

Ето защо много се учуди, когато не видя на лицето на влязлата никакъв Враждебен израз. Напротив, Нансена мило и покровителствено се усмихна на пленницата. Наистина, ревността на индианката сякаш се изпари пред жалкия и безпомощен вид на съперницата й. Мисълта, че ще се отърве от нея завинаги също я вълнуваше.

— Искаш ли да бъдеш свободна? — попита тя и в гласа й прозвуча желание и власт да освободи пленницата.

— Защо питаш? — недоверчиво я погледна Франсиска.

— Затова, защото Нансена може да ти даде свободата, ако поискаш.

— Дали искам! — извика девойката. — Ти подиграваш ли се с мене? Разбира се, че искам. Но как ще ме освободиш?

— Нансена ще те върне на твоите бели хора.

— Те са далече от тук. Да не би да ме заведеш чак при тях?

— Не. Но ти се лъжеш. Твоите приятели са близо. Те те чакат.

За миг в очите на пленницата заблестя отдавна угасналият пламък на надеждата. Но недоверието отново я завладя.

— За кого говори Нансена? — попита тя.

— За твоя брат, белия юноша, за твоя братовчед и гаучото, който ги е довел тук. И тримата те чакат близо до града, на отвъдната страна на хълма. Нансена говори с тях и обеща да те заведе.

— Бяла сестро! — каза младата индианка с тон, който не позволяваше да се усъмни някой в нейната искреност. — Не бъди толкова недоверчива. Нансена ще удържи на думата си. Тя ще те предаде на твоя брат и на приятеля ти, който те очаква с такова нетърпение.

Пленницата учудено погледна своята освободителка. Наистина ли Нансена е отгатнала тайната й? Как? Дали не й я е доверил Сиприано, с когото тя се е видяла и говорила? Франсиска беше забравила, че индианката няколко години беше живяла близо до тях. И ето, макар да не беше ходила у дома им, със свойствената й прозорливост беше разбрала, че между нея и братовчеда й съществува чувство по-нежно от роднинското.

Междувременно Нансена започна да я подканва да бяга по-скоро, напомняйки й отново за скъпия човек, който я чака.

Франсиска не чака да я уговарят дълго.

— Аз ти вярвам, Нансена — каза тя. — Ти ме нарече твоя бяла сестра. Не би говорила така, ако ми желаеше злото. Готова съм да те следвам навсякъде.

Франсиска протегна ръка на Нансена. Индианката я хвана и вече се канеше да излезе през вратата, когато изведнъж си спомни за пазача. Лицето й се помрачи. Мина й мисълта, че той ще им попречи да избягат.

Франсиска разбра колебанието й. Тъй като знаеха, че пазачът може да ги подслушва, те започнаха да се съвещават шепнешком.

Нансена, като по-опитна, реши да излязат без да се крият, уж със съгласието на Шебота. Ако ги спреше, щяха да се опитат да избягат. Зад вратата се чуваше тежкото дишане на роба — той страдаше от астма — и стъпките му. Невъзможно беше да се бавят повече.

Уловени за ръце, девойките прекрачиха прага.

— Забравих да ти кажа — каза Нансена на пазача, — че ще я взема със себе си. Шебота заповяда да й заведа бялата пленница.

— Да не си посмяла да направиш това! — сърдито се обади робът. — Шебота ще ме убие, ако узнае, че съм пуснал пленницата.

— Но самата Шебота заповяда!

— Аз не зная нищо.

— Забрави ли какво ти дадох?

Нансена посочи странната броеница, която той беше взел от нея като залог.

— Не съм забравил — каза той, като размаха броеницата така, че зъбите затракаха. — Но не мога да пусна с тебе бялата девойка. Това може да ми струва живота.

— Защо ти е живот в робство? — попита го Франсиска на неговия роден език.

Робът трепна, учудено погледна младата девойка и потри очите си, сякаш се събуди от дълъг сън.

— Какво говориш? — извика той. — Свобода! Свобода! Аз отдавна я нямам. Аз съм роб на Шебота. Никога няма да бъда свободен.

— Можеш, ако искаш, веднага да бъдеш свободен.

— Дали искам? Ти се шегуваш! Само ми покажи пътя и нека Шебота…

— Шебота няма да ти направи нищо. Слушай ме. Ние с тебе сме от едно племе, една раса. Моите приятели са дошли за мене. Те са близо. Ти сигурно също имаш приятели там, в родината. Защо не се върнеш при тях?

— Защо не се върна? — повтори той. — Ако ме вземеш със себе си, ще дойда.

— На драго сърце ще те взема. Да бягаме час по-скоро!

С тези думи Франсиска хвана за ръка своя доскорошен пазач. Учудена от тъй неочакваната проява на ум у човека, когото всички отдавна смятаха за луд, Нансена мълчаливо тръгна напред. Пленниците я последваха, като я помолиха да им показва пътя.