Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (18)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les cinq cents millions de la Bégum, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Krasno
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

Народна младеж, София, 1974

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на грешни кавички
  3. — Добавяне

Първа глава
В която се появява мистър Шарп

„Тези английски вестници се списват наистина хубаво!“ — рече си добрият доктор, като се изтегна в едно голямо кожено кресло.

През целия си живот доктор Саразен си служеше с монолога, който е една форма на развлечение.

Петдесетгодишен, с тънки черти, с живи и бистри очи зад очила в метални рамки, със сериозно и едновременно любезно изражение на лицето, той беше една от тези личности, за които от пръв поглед си казваш: ето един честен човек. В този утринен час, макар облеклото му да не издаваше никаква изисканост, докторът беше вече избръснат и с бяла вратовръзка.

Върху килима, по мебелите в хотелската му стая в Брайтън лежаха разгънати „Таймс“, „Дейли телеграф“, „Дейли Нюз“. Току-що удари десет часът, а докторът беше вече успял да обиколи града, да посети една болница, да се върне в хотела и да прочете в най-важните лондонски вестници изцяло информацията за доклада, който беше изнесъл предната вечер на големия Международен конгрес по хигиена върху един уред за измерване на кръвните телца, чийто изобретател беше самият той.

Пред него, на поднос, покрит с бяла покривка, бяха сложени един добре изпечен котлет, чаша димящ чай и няколко от тези препечени с масло филийки, които английските готвачи приготовляват великолепно благодарение на специално доставяните от хлебарите хлебчета.

„Да — повтаряше си той, — вестниците на Обединеното кралство наистина отлично се списват, никой не може да отрече това!… Словото на подпредседателя, отговорът на доктор Чикония от Неапол, подробностите от моя доклад, всичко е схванато живо, предадено вярно, фотографирано.“

„Думата има доктор Саразен от Дуе. Уважаемият колега говори на френски. «Нека слушателите ми ме извинят — започна той, — че си позволявам тази волност; но сигурно те по-добре разбират моя език, отколкото аз мога да говоря техния …»“

„Пет колони с петит!… Не зная чия информация е по-добра — на «Таймс» или на «Телеграф»… По-точно и по-ясно не би могло и да бъде!“

Доктор Саразен беше стигнал дотук в размишленията си, когато самият церемониалмайстор — не бихме се осмелили да дадем по-малка титла на лице в такова строго черно облекло — почука на вратата и попита дали „мосиу“ приема…

„Мосиу“ е общо название, което англичаните се смятат задължени да дадат на всички французи без разлика, така както биха си помислили, че отстъпват от всички правила на учтивост, ако не назоват един италианец „сеньор“, а един немец — „хер“. Може би те имат право. Този общоприет навик има безспорно това предимство, че показва отведнъж националността на хората.

Доктор Саразен взе подадената визитна картичка. Доста изненадан, че го търсят в една страна, гдето не познава никого, той се учуди още повече, когато прочете на малкото квадратче хартия:

„МИСТЪР ШАРП, солиситър,

93, Саутхемптън Роу. Лондон“

Той знаеше, че „солиситър“ е на английски някакъв вид адвокат или по-скоро някакъв хибрид от юрист, нещо средно между нотариус, довереник и адвокат — някога прокурор.

„Каква работа имам аз, дявол да го вземе, с мистър Шарп? — се запита той. — Да не би да съм сторил, без да ща, някоя пакост?“

— Сигурен ли сте, че мене търси? — попита той отново.

— О, йес, мосиу.

— Добре тогава. Нека влезе.

Церемониалмайсторът въведе един още млад човек, когото докторът от пръв поглед още причисли към семейството на „черепоглавите“. Тънките му или по-скоро изсушени устни, дългите му бели зъби, неговите почти оголени под съсухрената кожа слепоочия, цветът на мумия, който имаше, и малките му сиви очи с пронизващ поглед даваха на доктора безспорни основания за такова определение. Скелетът му се губеше от главата до петите под един „ълстър коут“[1] на едри квадрати, а в ръката си стискаше дръжката на пътна чанта от лачена кожа.

Тази особа влезе, поздрави набързо, сложи на пода чантата и шапката си, седна, без да поиска позволение, и рече:

— Уилям Хенри Шарп младши, сътрудник на къщата Билоуз, Грийн, Шарп и сие… С доктор Саразен ли имам честта да говоря?…

— Да, господине.

— Франсуа Саразен ли?

— Това е действително името ми.

— От Дуе ли?

— Дуе е местожителството ми.

— Баща ви ли се е наричал Изидор Саразен?

— Точно така.

— И тъй, казвате, наричал се е Изидор Саразен?

Господин Шарп извади един бележник от джоба си, погледна нещо и подзе:

— Изидор Саразен е умрял в Париж през 1857 година в VI арондисман, на улица Таран номер 54, в университетската сграда, сега разрушена.

— Така — рече докторът, изненадан все повече и повече. — Но бихте ли желали да ми обясните?…

— Името на майка му е Жули Ланжевол — продължи невъзмутимо мистър Шарп. — Тя била родом от Бар льо Дюк, дъщеря на Бенедикт Ланжевол, който живял на сляпата улица Лориол и умрял в 1811 година, както личи от регистрите на кметството в споменатия град… Тези регистри са едно твърде ценно въведение, господине, твърде ценно! Хм!… Хм!… и сестра на Жан-Жак Ланжевол, тамбур-мажор на 36-и подвижен полк.

— Признавам ви — рече тук доктор Саразен, смаян от това дълбоко познаване на родословието му, — че по тези въпроси вие ми се струвате по-добре осведомен от мен самия. Вярно е, че фамилното име на баба ми беше Ланжевол, но само това знам за нея.

— Към 1807 година тя напуснала град Бар льо Дюк с вашия дядо Жан Саразен, за когото се омъжила през 1799 година. Скоро след това двамата се установили в Мелен като тенекеджии и останали там до 1811 година, когато тя умряла. От техния брак имало само едно дете — Изидор Саразен, вашият баща. Оттам нататък нишката се губи, знае се само датата на смъртта му, която установихме в Париж.

— Аз мога отново да свържа нишката — рече докторът, увлечен против волята си от тази чисто математическа точност. — Дядо ми се е установил в Париж зарад обучението на своя син, който се готвел да става лекар. Той умрял през 1832 година в Палезо, до Версай, дето баща ми упражняваше професията си и дето аз съм се родил през 1822 година.

— Вие сте човекът, който търся — подзе мистър Шарп. — Нямате ли братя или сестри?…

— Не! Бях единствен син. Моята майка умря две години след раждането ми… Но най-сетне, господине, няма ли да ми кажете?…

Мистър Шарп се изправи.

— Сър Бриах Джовахир Мотхоранат — рече той, като произнесе тези имена с уважението, което всеки англичанин изпитва към благородническите титли, — щастлив съм, че ви открих и че пръв ви поднасям почитанията си!

„Този човек е умопобъркан — помисли си докторът. — Това се случва често с «черепоглавите».“

Солиситърът прочете тази диагноза в очите му.

— Не съм ни най-малко луд — отговори спокойно той. — В настоящия момент вие сте единственият известен наследник на титлата баронет, дадена по предложение на главния губернатор на провинция Бенгалия на Жан-Жак Ланжевол, получил английско поданство през 1819 година, вдовец на Бегюм Гокул, който има право да се ползува от нейното състояние и е починал в 1841 година, като оставил само един син, умрял през 1869 година, малоумен и без потомство, неправоспособен и без завещание. Наследството е възлизало преди тридесет години на около пет милиона лири стерлинги.

То е останало под запор и опека и лихвите са почти изцяло отнесени към капитала още приживе на малоумния син на Жан-Жак Ланжевол. Това наследство било изчислено през 1870 година на кръглата цифра двадесет и един милиона лири стерлинги, или петстотин двадесет и пет милиона франка. В изпълнение на едно решение на съдилището в Агра, потвърдено от Върховния съд в Делхи и заверено от Личния съвет на кралицата, недвижимите и движими имоти били продадени, получената стойност реализирана и цялата сума била вложена в Английската банка. Сега тя възлиза на петстотин двадесет и седем милиона франка, които вие ще можете да изтеглите с един обикновен чек веднага щом представите доказателства за вашето родословие в Министерството на правосъдието, въз основа на които аз още днес ви предлагам аванс от банката на господа Тролап, Смит и сие по каквато искате кредитна сметка…

Доктор Саразен се вкамени. Известно време той не намираше какво да каже. После, подтикнат от критичния си ум и като не можеше да приеме за експериментален случай този сън от „Хиляда и една нощ“, той извика:

— Но в края на краищата, господине, какви доказателства ще ми дадете вие за истинността на тази история и как успяхте да ме откриете?

— Доказателствата са тук — отговори мистър Шарп, като тупна по чантата от лачена кожа. — Колкото за начина, по който ви намерих, той е твърде обикновен. Търся ви от пет години. Откриването на близките или „некст ъв кин“, както казваме ние в английското право, при многобройните останали без наследници имущества, регистрирани всяка година в британските владения, е специалност на нашата къща. А по-точно, наследството на Бегюм Гокул поглъща нашата дейност от цели пет години. Издирвахме, проучвахме стотици семейства Саразен, без да намерим семейството на наследниците на Изидор. Бях стигнал дори до убеждението, че няма друг Саразен във Франция, когато вчера сутринта, четейки в „Дейли Нюз“ информацията за конгреса по хигиена, открих там доктор със същото име, който не ми беше известен. Прерових веднага бележките си и хилядите ръкописни фишове, които бяхме събрали във връзка с това наследство, и установих с учудване, че град Дуе беше се изплъзнал от вниманието ни. Почти уверен вече, че съм попаднал на сигурни следи, взех влака за Брайтън, видях ви на излизане от конгреса и се убедих напълно. Вие сте жив портрет на вашия правуйчо Ланжевол, както той е изобразен на една снимка на картина от индийския художник Саранони, която притежаваме.

Мистър Шарп извади от бележника си една снимка и я подаде на доктор Саразен. На тази снимка се виждаше висок мъж с великолепна брада, с тюрбан и перо и сърмена, обшита със зелено дреха, застанал в присъщата на историческите портрети стойка на пълководец, който пише заповед за атака, загледан внимателно в зрителя. На втори план се виждаше смътно пушек от битка и кавалерийска атака.

— Тези документи ще ви кажат това по-подробно от мене — подзе мистър Шарп. — Аз ще ви ги оставя и ще се върна след два часа, ако ми позволите, за да получа вашите нареждания.

При тези думи мистър Шарп извади от лачената чанта седем-осем папки с преписки, едните печатни, другите ръкописни, сложи ги на масата и излезе, заднишком, мърморейки:

— Сър Бриах Джовахир Мотхоранат, имам честта да ви поздравя.

Като вярваше и се съмняваше едновременно, докторът взе преписките и почна да ги прелиства.

Един бърз поглед беше достатъчен да го увери, че случилото се е чиста истина, и да прогони всичките му съмнения. Как да се колебае наистина при наличието на един печатан документ с такова заглавие:

„Доклад до почитаемите лордове на Личния съвет на кралицата, депозиран на 5 януари 1870 година относно свободното наследство на Бегюм Гокул от Раджинахра, провинция Бенгалия“.

„Обстоятелства по делото. — Касае се за правото на собственост върху няколко махали и четиридесет и три хиляди беегали обработваема земя, комплекс от различни сгради, дворци, сервизни помещения, чифлик, движими вещи, съкровища, оръжия и т.н., и т.н., произлизащи от наследството на Бегюм Гокул от Раджинахра. От изложенията, представени последователно в гражданския съд на Агра и във Върховния съд на Делхи, следва, че през 1819 година Бегюм Гокул, вдовица на Раджа Лукмисюр и наследница, от своя страна, на многобройни богатства, се е омъжила за един чужденец, по произход французин, на име Жан-Жак Ланжевол. Този чужденец, след като служил до 1815 година във Френската армия с чин подофицер в 36-и подвижен полк, отплувал от Нант по време на разпускането на Лоарската армия като надзирател на един търговски кораб. Той пристигнал в Калкута, отишъл във вътрешността на страната и станал капитан-инструктор на малката местна армия, която раджа Лукмисюр имал право да поддържа. От този чин не след дълго той се издига до главнокомандуващ и малко след смъртта на раджата получава ръката на неговата вдовица. По различни колониално-политически съображения и за значителни услуги, направени при опасни обстоятелства на европейците в Агра от Жан-Жак Ланжевол, приел по това време британско поданство, главният губернатор на провинция Бенгалия поискал и издействувал за съпруга на Бегюм титлата баронет. Земята на Бриах Джовахир Мотхоранат тогава била обявена за феодално владение. Бегюм починала през 1839 година, като оставила на Ланжевол, който две години по-късно я последвал в гроба, да се ползува от богатствата й. От тяхната женитба се родил само един син, слабоумен от най-ранна възраст, поставен веднага под настойничество. Имотите му били предано управлявани до смъртта му, която го постигнала през 1869 година. Няма никакви известни наследници на това огромно наследство. След като съдът в Агра и Върховният съд в Делхи наредиха публична продажба на имота по искане на местното правителство, действуващо от името на държавата, ние имаме честта да искаме от лордовете на Личния съвет на кралицата официално да признаят тези съдебни решения и т.н., и т.н.“ Следваха подписи.

Заверените преписи на съдебните решения от Агра и Делхи, актовете за продажба, нарежданията за влагане на капитала в английската банка, изложение за издирванията на наследниците на Ланжевол във Франция и цял един внушителен куп документи от същия характер скоро избавиха доктор Саразен и от най-малкото колебание. Той беше безспорният и несъмнен „некст ъв кин“ и наследник на Бегюм. Между него и петстотин двадесет и седемте милиона, вложени в подземията на банката, стоеше само едно формално съдебно решение, което щеше да се получи, като се представят достоверни документи за раждане и смърт.

Такъв обрат на щастието можеше да замае и най-трезвия ум и добрият доктор не успя напълно да избегне вълнението, породено от едно толкова неочаквано и сигурно събитие. Ала вълнението му не трая дълго. Той се поразходи бързо няколко минути из стаята. После се овладя, намери за слабост моментната си треска и като се отпусна на креслото, остана известно време погълнат от дълбок размисъл.

После изведнъж закрачи отново напред-назад. Но този път очите му блестяха с чист плам — явно някаква великодушна и благородна мисъл възникваше в духа му. Той се спря на нея, приласка я, полюбува й се и накрая я възприе.

В този миг на вратата се почука. Мистър Шарп се връщаше.

— Моля да ме извините за съмнението ми — рече му сърдечно докторът. — Сега аз съм вече убеден и се чувствувам хиляди пъти задължен към вас за вашите старания.

— Не сте ми ни най-малко задължен… Обикновена работа… Такава ми е професията… — отговори мистър Шарп. — Мога ли да се надявам, че сър Бриах ще продължи да ни бъде клиент?

— Разбира се. Поверявам цялото дело във ваши ръце… Ще ви помоля само да се откажете да ме кичите с тази нелепа титла.

„Нелепа! Титла, която струва двадесет и един милиона лири стерлинги?“ — казваше лицето на мистър Шарп; но той отстъпи, тъй като беше голям угодник.

— Както желаете, вие сте господарят — отговори той. — Сега аз ще взема влака обратно за Лондон и ще чакам заповедите ви.

— Мога ли да запазя тези документи? — попита докторът.

— Разбира се, ние имаме копия от тях.

Останал сам, доктор Саразен седна на бюрото си, взе един лист и написа следното:

Брайтън, 28 октомври 1871 год.

Скъпо чедо, пада ни се едно огромно, колосално, невероятно богатство! Не смятай, че съм се умопобъркал и прочети двата или трите печатни документа, които прилагам към писмото си. Там ясно ще видиш, че се оказвам наследник на титлата английски или по-скоро индийски баронет и на един капитал, който надхвърля половин милиард франка, понастоящем вложен в Английската банка. Не се съмнявам, скъпи ми Октав, в чувствата, с които ще посрещнеш това известие. Ти също като мен ще разбереш какви нови задължения ни налага едно такова богатство и на какви опасности може то да подхвърли нашето благоразумие. Няма час, откак узнах за това, и вече тревогата от подобна отговорност заглушава наполовина радостта ми от сигурното събитие, когато мисля за тебе. Може би тази промяна ще бъде съдбоносна за нас… Скромни труженици на науката, ние бяхме щастливи в своята неизвестност. Ще бъдем ли щастливи и занапред? Не, може би, освен ако… Но аз не смея да ти говоря за една идея, на която се спря умът ми… освен ако това богатство стане в нашите ръце ново и могъщо научно оръдие, чудесен инструмент на цивилизацията!… Ще приказваме пак за тези неща. Пиши ми, кажи ми веднага какво впечатление ти прави това голямо известие и се заеми да го съобщиш на майка си. Сигурен съм, че като разумна жена тя ще го приеме тихо и спокойно. Що се отнася до сестра ти, тя е много малка още, за да й завърти главата нещо подобно. Впрочем нейната главица мисли здраво и стига да схване всички възможни последици от известието, което ти съобщавам, уверен съм, че от всички ни нея най-малко ще смути тази внезапна промяна. Стисни силно от мое име ръката на Марсел. Той влиза във всички мои планове за бъдещето.

Твой обичащ те баща:

Фр. Саразен. „Д. М. П.“

След като сложи писмото в плик заедно с най-важните документи и го адресира до „Господин Октав Саразен, възпитаник на Централното висше училище за изкуства и манифактура, улица Роа дьо Сисил 32, Париж“, докторът взе шапката си, облече си пардесюто и отиде на конгреса. Четвърт час след това този прекрасен човек дори не мислеше вече за своите милиони.

Бележки

[1] Свободна горна дреха от тежък плат. Б.пр.