Михаил Лермонтов
1830 год. юли 15-ти (Москва)

Защо семейство в неизвестен кръг

загубих аз? Сърцето все е там

при мой наставник и приятел скъп,

все вярваше във детската мечта.

Там ужаси пленяваха духа,

на воля в облаците аз летях!

Приятели целувал бих в уста

не гледайки за скрита в тях змия.

 

Но в друго общество аз заживях,

човека разпознах, другар в лъжа,

във подозрения изгубил бях

пазителя на моята душа.

Че никой не ще каже днес от тях:

Другар ми е! ‒ а болките душат,

гърдите ми не реч, а стон мълвят;

не с поздрав, с упрек ще го поздравят.

 

Бе хубаво, когато бях блажен,

когато леех от любов сълзи.

Но от страданието напоен,

да любя мога ли сега, кажи?

Страхувам се, в прегръдки упоен,

душата жива да се не вгорчи,

и моето сърце да се разкрий,

че е олтар и жертвено гори.

 

За хората изглеждам друг, не аз,

не могат те в очите да четат;

боя се! Що крещят и клеветят…

Узная ли, не ще го понеса.

Кълна се, че изпитвам против тях

не злоба и не искам да мъстя.

Но… за какво стараеха се те

детински дни да тровят, що им бе?…

 

Превил се лък, разкъсал тетива,

гърми ‒ но прав не ще е както бил

синджир да скъсам, вдигнах аз глава,

последни сили в себе си разкрил;

какво от туй ‒ живея днес с тъга

без мисли, сили, жалък, нелюбим,

и както лъч в безчувствена луна,

се спускам блед в прозорец и в стена.

1830

Превод: юли 2014 г.