Джейми Макгуайър
Красиво бедствие (1)

Първа глава
Червена лампичка

Всичко в това помещение крещеше, че мястото ми не е тук. Разпадащи се стълби, натъпкани един до друг грубияни, въздух, натежал от пот, кръв и мухъл. Неясни гласове крещяха числа и имена, мятаха се ръце, които си разменяха пари и жестове, за да се разберат в шумотевицата. Проврях се през тълпата, като следвах отблизо най-добрата си приятелка.

— Дръж си парите в портмонето, Аби! — извика ми Америка.

Широката й усмивка грееше на матовата светлина.

— Не се отдалечавай! — чу се гласът на Шепли над глъчката. — Щом започне, ще стане още по-зле.

Америка го хвана за ръката, хвана и мен и той поведе двете ни през морето от хора.

През димната завеса се чу рупор. Звукът ме стресна и аз подскочих, оглеждайки се за източника му. На дървен стол стоеше изправен някакъв тип, стиснал в едната си ръка пачка пари, а в другата — рупора пред устните си.

— Добре дошли на кървавата баня! Ако търсите „Въведение в икономиката“… мамка му, сбъркали сте! Но ако търсите Кръга, това тук е Мека! Аз съм Адам. Аз създавам правилата и аз казвам кога да започне боят. Залагането приключва, щом противниците излязат на ринга. Никой не може да ги докосва, да помага, да променя залога си и да се качва на ринга. Който наруши тези правила, ще бъде здравата напердашен, оставен без пари и изхвърлен по задник! Това се отнася и за вас, дами! Така че не се опитвайте да прецакате системата с курвите си, момчета!

Шепли поклати глава.

— Божичко, Адам! — извика той над шумотевицата с явно неодобрение към подбора на думи на приятеля си.

Сърцето ми биеше лудо в гърдите. С розовата си кашмирена жилетка и перлени обици се чувствах като застаряваща мома на брега на Нормандия. Бях уверила Америка, че мога да понеса всичко, но сега имах желание да сграбча с все сила тънката й като клечка за зъби ръка.

Тя не би ме изложила на опасност, но това мазе с петдесетина пияни младежи, твърдо решени да се нагледат на кръвопролития и да спечелят пари, не ми вдъхваше надежда, че ще се измъкнем невредими.

След като се запозна с Шепли на ориентировъчния ден за първокурсници, Америка ходеше с него на тайните боеве, организирани из мазетата на Източния университет. Всяко събитие се провеждаше на различно място, което се пазеше в тайна до един час преди началото.

Тъй като се движех в по-кротки кръгове, с изненада научих за подземния свят в университета, но Шепли знаеше за него още преди да кандидатства. Травис, негов съквартирант и братовчед, беше участвал в първия си бой седем месеца по-рано. Като първокурсник за него се носела мълвата, че е най-смъртоносният противник, когото Адам е виждал през трите години, откак бе създал Кръга. Сега, в началото на втори курс, Травис беше непобедим. Двамата с Шепли спокойно плащаха наема и сметките си с печалбите от боевете.

Адам отново поднесе рупора към устата си и виковете и движенията ескалираха до трескава суматоха.

— Тази вечер имаме нов смелчага! Звездата на свободната борба в Източния, Марик Йънг!

Последваха аплодисменти и тълпата се раздели като Червено море пред току-що влезлия Марик. Освободи се кръг, докато всички подсвиркваха, дюдюкаха и дразнеха претендента за победа.

Той подскочи няколко пъти и раздвижи шия. Лицето му изглеждаше сурово и съсредоточено. Ревът на множеството поутихна до нечленоразделен тътен, а после от големите колони от отсрещната страна на стаята гръмна силна музика и аз си запуших ушите с ръце.

— Следващият ни борец няма нужда от представяне, но тъй като ме плаши до смърт, все пак ще го направя! Треперете, момчета, и сваляйте бикините, момичета! Пред вас е Лудото куче — Травис Мадокс!

Тълпата избухна, когато от вратата се появи Травис. Той влезе без риза, спокоен и безразличен. Отиде нехайно в центъра на кръга, сякаш го очакваше най-обикновен работен ден. Под татуираната му кожа личаха изпъкналите мускули. Той сви ръце в юмруци, допря ги в кокалчетата на Марик и пошепна нещо в ухото му. Онзи с мъка запази суровото си изражение. Двамата стояха с допрени пръсти на краката и се гледаха право в очите. Марик гледаше убийствено, Травис — по-скоро развеселено.

После двамата отстъпиха няколко крачки назад и Адам наду рупора.

Марик зае отбранителна поза, а Травис атакува. Аз се изправих на пръсти, но ги изгубих от поглед и започнах да се накланям наляво-надясно, за да видя нещо. Запровирах се напред през ревящата тълпа. В ребрата ми се забиваха лакти, блъскаха ме рамене и ме подмятаха като топче за тенис на маса. По едно време зърнах теметата на Марик и Травис и продължих да си проправям път.

Когато най-после стигнах отпред, Марик сграбчи Травис с дебелите си ръце и се опита да го просне на земята. Щом обаче се наведе, Травис го фрасна с коляно в лицето и преди Марик да успее да се опомни от удара, Травис му налетя с юмруци в окървавената физиономия.

Усетих как пет пръста се впиват в ръката ми и рязко се обърнах.

— Какво правиш тук, Аби? — попита Шепли.

— Отзад не виждам! — извиках аз.

Обърнах се към кръга точно навреме, за да видя как Марик замахва силно. Травис се обърна и за миг ми се стори, че е избегнал поредния удар, но той направи пълен кръг и заби лакътя си в носа на Марик. По лицето ми и по предницата на жилетката ми пръсна кръв. Марик падна на бетона с глухо тупване и за миг цялата стая притихна.

Адам метна алено парче плат върху безжизненото му тяло и тълпата избухна. Заложилите започнаха да разпределят пари, а израженията им се разделиха на самодоволни и разочаровани.

Хората около мен се движеха в разни посоки и ме подмятаха насам-натам. Америка ме повика някъде отзад, но аз бях омагьосана от червената следа, спускаща се от гърдите към талията ми.

Пред мен застанаха чифт черни ботуши и привлякоха вниманието ми към пода. Вдигнах очи нагоре — опръскани с кръв джинси, добре оформени плочки на корема, голи татуирани гърди, плувнали в пот, и накрая две топли кафяви очи. Някой ме блъсна в гърба и Травис ме улови за ръката да не падна.

— Ей! Махайте се от нея! — намръщи се Травис, отпъждайки всеки, който се приближи. Строгото му изражение се разтопи в усмивка, като видя жилетката ми, и после той посегна да попие лицето ми с кърпа. — Съжалявам, Врабчо.

Адам го потупа по тила.

— Хайде, Лудо куче. Тук те чакат малко кинти!

Травис не откъсваше очи от моите.

— Жалко за жилетката. Стои ти добре.

В следващия момент го погълнаха феновете и той изчезна там, откъдето беше дошъл.

— Какво си мислиш, че правиш, идиотке? — извика Америка, като ме сграбчи за ръката.

— Нали дойдох да гледам бой — усмихнах се аз.

— Не ти е тук мястото, Аби — скара ми се Шепли.

— Това важи и за Америка — отбелязах аз.

— Тя поне не се опитва да скочи в кръга! — намръщи се той. — Хайде.

Америка ми се усмихна и избърса лицето ми.

— Като шило в торба си, Аби. Как да не те обича човек!

Тя преметна ръка през врата ми. Качихме се по стълбите и излязохме навън в нощта.

Америка дойде с мен до стаята ми и подигравателно се усмихна на съквартирантката ми Кара.

Аз веднага свалих окървавената жилетка и я хвърлих в коша за пране.

— Отврат. Къде сте били? — попита Кара от леглото си.

Аз погледнах към Америка, а тя сви рамене.

— Потече й кръв от носа. Не си ли виждала друг път как й тече? Забележително е.

Кара бутна очилата си нагоре и поклати глава.

— Е, ще видиш. — Америка ми смигна, излезе и затвори вратата след себе си.

След по-малко от минута телефонът ми изпиука. Както обикновено, приятелката ми ми изпращаше съобщение секунди след като сме се разделили: Ще спя у Шеп до утре „кралицо на ринга“. Обърнах се към Кара, която ме гледаше така, сякаш носът ми ще шурне всеки момент.

— Тя се шегуваше — поясних аз.

Кара кимна безразлично, после погледна книгите, разпилени по леглото й.

— Ще си взема душ — казах аз и грабнах кърпата и несесера си.

— Ще уведомя медиите — безучастно рече Кара, без да вдига глава.

На следващия ден обядвахме заедно с Шепли и Америка. Мислех си да седя сама, но в столовата постоянно прииждаха хора и местата около мен се напълниха с момчета от братството на Шепли или от футболния отбор. Някои бяха присъствали на боя, но никой не спомена моето приключение край ринга.

— Шеп — поздрави един преминаващ глас.

Шепли кимна и двете с Америка се извърнахме, за да видим Травис, който седна в края на масата. Последваха го две пищни блондинки с тениски на „Сигма Капа“. Едната се настани в скута му, а другата — до него, и започна да го пипа по ризата.

— Току-що повърнах в устата си — рече Америка.

Блондинката в скута на Травис се обърна.

— Чух те, мърло.

Америка взе питката си и я замери през масата, без малко да я уцели по лицето. Преди онази да успее да каже нещо, Травис разтвори колене и тя се свлече на пода.

— Ау! — изквича тя, вдигнала поглед към него.

— Америка ми е приятелка. Ще трябва да си намериш друг скут, Лекс.

— Травис! — изхленчи тя, като скочи на крака.

Без да й обръща никакво внимание, той насочи поглед към чинията си. Тя се врътна към другата блондинка и изпуфтя, а после двете си тръгнаха ръка за ръка.

Травис смигна на Америка и пъхна още един залък в устата си, все едно нищо не се е случило. Тогава забелязах малка драскотина на едната му вежда. Двамата с Шепли се спогледаха, после Травис се заприказва с един от футболистите отсреща.

Тълпата наоколо се беше разредила, но тримата с Америка и Шепли останахме, за да обсъдим плановете си за уикенда. Травис се надигна да си върви, но се спря в нашия край на масата.

— Какво? — попита Шепли високо, поднесъл ръка към ухото си.

Опитах се да не му обръщам внимание, но когато вдигнах очи, Травис гледаше към мен.

— Познаваш ли я, Трав? Най-добрата приятелка на Америка — представи ме Шепли. — Беше с нас снощи.

Травис ми се усмихна очарователно. С рошавата си кафява коса и татуирани ръце излъчваше сексапил и непокорство и аз завъртях очи в отговор на опита му да ме съблазни.

— Откога имаш най-добра приятелка, Мер? — попита той.

— От единайсети клас — отвърна тя, като стисна устни и се усмихна към мен. — Не си ли спомняш, Травис? Съсипа блузата й…

— Аз съсипвам много блузи.

— Пфу — не се сдържах аз.

Травис завъртя празния стол до мен и седна, скръстил ръце пред себе си.

— Ти си Врабчето, а?

— Не — сопнах се аз, — имам си име.

Той като че ли се забавляваше с отношението ми, което само ме вбеси още повече.

— Е? И какво е то?

Отхапах от последното парче ябълка в чинията си, без да му обръщам внимание.

— Значи остава Врабчо — сви рамене той.

Хвърлих поглед към Америка, после се обърнах към Травис.

— Опитвам се да обядвам.

Той пое предизвикателството.

— Аз съм Травис. Травис Мадокс.

Аз пак завъртях очи.

— Знам кой си.

— Така ли? — Той повдигна наранената си вежда.

— Не се ласкай. Човек трудно може да пропусне как се казваш, когато петдесетима пияници скандират името ти.

Травис изправи гръб.

— Често ми се случва.

Аз отново завъртях очи и той се подсмихна.

— Да нямаш тик?

— Моля?

— Тик. Очите ти постоянно се въртят. — Аз го изгледах яростно и той се засмя. — Обаче са невероятни очи. — Той се приближи на сантиметри от лицето ми. — Какъв цвят са? Сиви?

Аз се обърнах към чинията си, като пуснах дългите кичури на карамелената си коса да образуват завеса помежду ни. Не ми харесваше как се чувствам, когато е толкова близо. Не исках да заприличам на останалите момичета в Източния, които се изчервяваха в негово присъствие. Изобщо не исках да ми действа така.

— Не си го и помисляй, Травис — предупреди го Америка. — Тя ми е като сестра.

— Миличка, ти току-що го насъска. Сега вече няма спиране — рече Шепли.

— Не си неин тип — продължи тя.

Травис се престори на засегнат.

— Аз съм типът на всички жени!

Погледнах го косо и се усмихнах.

— О, усмивка! Все пак не съм кофти копеле — намигна той.

— Радвам се, че се запознахме, Врабчо. — Той заобиколи масата и се наведе към ухото на Америка.

Шепли замери братовчеда си с пържено картофче.

— Да си извадиш устните от ухото на момичето ми, Травис!

— Мрежа! Създавам си мрежа — рече Травис, като се отдръпна с невинно вдигнати ръце.

Последваха го няколко момичета, които се кискаха и прокарваха пръсти през косите си, за да привлекат вниманието му. Той им отвори вратата и те едва не изпискаха от удоволствие.

— Загазила си, Аби — засмя се Америка.

— Какво ти каза?

— Иска да я заведеш в апартамента, нали? — предположи Шепли. Америка кимна и той поклати глава. — Ти си умно момиче, Аби. Казвам ти отсега: ако хлътнеш по това лайно, а после го намразиш, няма да си го изкарваш на нас с Америка, ясно?

— Няма да хлътна, Шеп — усмихнах се аз. — Приличам ли ти на някоя от Барби близначките?

— Тя няма да се върже — успокои го и Америка, като го докосна по ръката.

— Няма да ми бъде за пръв път, Мер. Знаеш ли колко пъти ме е прецаквал, като преспива за една нощ с най-добрата приятелка? Изведнъж се оказва, че в срещите с мен има конфликт на интереси, защото са сближаване с врага! Казвам ти, Аби, да не почнеш да нареждаш на Мер, че не може да излиза с мен, защото си се вързала на лигавщините на Трав. Считай, че си предупредена…

— Излишно е, но все пак благодаря. — Опитах се да успокоя песимизма му с поредна усмивка, но той явно неведнъж се беше опарвал от похожденията на Травис.

Америка ми махна и двамата с Шепли си тръгнаха, а аз се запътих към следобедните си занятия. Присвих очи на яркото слънце, стиснала презрамките на раницата си. Източният университет беше точно това, което се бях надявала — от малките стаи до непознатите лица. Това беше ново начало за мен; най-после можех да вървя, без да чувам шепота на хора, които знаят или си мислят, че знаят нещо за миналото ми. Тук се сливах с останалите амбициозни първокурснички с широко отворени очи, които отиваха към стаите си. Никой не ме зяпаше, никой не клюкарстваше, никой не ме съжаляваше или осъждаше. Съществуваше само илюзията за това, което исках да виждат: Аби Абърнати, която носи кашмирени жилетки и не се връзва на глупости.

Оставих раницата си на пода и се отпуснах на стола. Наведох се да извадя лаптопа си, а когато го оставих на чина, на съседния се настани Травис.

— Чудесно! Ще водиш записки вместо мен — заяви той, като гризеше химикалката си и се усмихваше несъмнено с най-чаровната си усмивка.

Аз го стрелнах с презрителен поглед.

— Ти дори не посещаваш тези занятия.

— Да бе! Обикновено седя ето там — отвърна той и кимна към най-горния ред. Група момичета ме зяпаха, а между тях имаше празно място.

— Няма да ти водя записки — отсякох аз и включих компютъра си.

Травис се наведе толкова близо, че усетих дъха му на бузата си.

— Извинявай… обидил ли съм те по някакъв начин?

Аз въздъхнах и поклатих глава.

— Тогава какъв ти е проблемът?

— Няма да спя с теб — казах тихо аз. — Откажи се отсега.

На лицето му бавно се разля усмивка.

— Не съм те молил да спиш с мен. — Той замислено завъртя очи към тавана. — Нали?

— Не съм Барби близначка, нито някоя от малките ти фенки там — продължих аз, като хвърлих поглед назад. — Не съм впечатлена от татуировките ти, нито от момчешкия ти чар, нито от пресиленото ти безразличие, така че можеш да спреш с номерата.

— Добре, Врабчо. — Той оставаше вбесяващо глух за грубостите ми. — Защо не наминете с Америка довечера? — Аз изсумтях, но той се приближи още повече. — Не се опитвам да те изпраскам. Искам само да прекараме една вечер заедно.

— Да ме изпраскаш? Как изобщо успяваш да докопаш момиче с такива приказки?

Травис избухна в смях, клатейки глава.

— Просто ела. Дори няма да флиртувам с теб, кълна се.

— Ще си помисля.

Професор Чейни влезе в залата и Травис се обърна напред. На лицето му още беше изписана усмивка, от която трапчинката на бузата му хлътваше още повече. Колкото повече се усмихваше, толкова повече исках да го мразя, но точно това правеше мисията невъзможна.

— Можете ли да ми кажете кой президент е известен с кривогледата си жена? — попита Чейни.

— Това непременно го запиши — прошепна Травис. — Ще ми трябва в интервютата за работа. Аз му изшътках, заета да записвам всяка дума на Чейни.

Травис се ухили и се отпусна на стола си. До края на часа ту се прозяваше, ту се облягаше на ръката ми, за да надникне в монитора ми. Усилено се опитвах да не му обръщам внимание, но близостта и изпъкналите мускули на ръката му не ме улесняваха. Накрая взе да чопли кожената лента на китката си, докато Чейни не ни освободи.

Бързо излязох от залата и тръгнах по коридора. Точно когато бях сигурна, че съм се отдалечила достатъчно, Травис Мадокс се озова до мен.

— Помисли ли си? — попита той, като си сложи тъмните очила.

В този момент пред нас изникна дребничка брюнетка с големи очи и надежди.

— Здрасти, Травис — изчурулика тя, докато си играеше с косата си.

Аз се спрях, потръпвайки от захаросания й глас, после я заобиколих. Бях я виждала и преди — в трапезарията на „Морган Хол“, момичешкото общежитие. Тогава тя говореше нормално и звучеше много по-зряла. Зачудих се защо си мисли, че Травис ще сметне бебешкия й глас за сексапилен. Тя пописука известно време на високи октави, а после той отново се озова до мен.

Извади запалка от джоба си, запали цигара и издуха гъст облак дим.

— Докъде бях стигнал? А, да… ти си мислеше.

Направих гримаса.

— За какво говориш?

— Помисли ли си за довечера?

— Ако се съглася, ще престанеш ли да ме следиш?

Той обмисли предложението и кимна.

— Да.

— Тогава ще намина.

— Кога?

Въздъхнах.

— Довечера. Ще намина довечера.

Травис се усмихна и спря на място.

— Супер. Ще се видим тогава, Врабчо — извика той подире ми.

Свих зад ъгъла и видях Америка и Финч да стоят пред нашето общежитие. Тримата се бяхме оказали на една и съща маса в деня за ориентация на първокурсниците и аз веднага разбрах, че той ще бъде добре дошлото трето колело на добре смазаната ни машина. Не беше твърде висок, но все пак се извисяваше значително над моите метър и шейсет и два. Кръглите му очи компенсираха продълговатите му жилести черти, а перчемът на изсветлената му коса обикновено стърчеше нагоре.

— Травис Мадокс? Мили боже, Аби, откога започна да ловиш риба в дълбокото? — неодобрително ме изгледа Финч.

Америка разтегли дъвката от устата си.

— Само влошаваш положението, като го отблъскваш. Не е свикнал.

— А ти какво предлагаш? Да спя с него?

Америка сви рамене.

— Ще спести време.

— Казах му, че довечера ще намина.

Финч и Америка се спогледаха.

— Какво? Обеща ми да престане да ме тормози, ако се съглася. Ти нали ще ходиш?

— А, да — отвърна Америка. — Наистина ли ще дойдеш?

Усмихнах се и влязох в общежитието. Чудех се дали Травис ще спази обещанието си да не флиртува. Той не беше кой знае каква загадка: или гледаше на мен като на предизвикателство, или ме смяташе за достатъчно непривлекателна, за да бъда добра приятелка. Не бях сигурна кой от двата варианта ме притеснява повече.

Четири часа по-късно Америка почука на вратата, за да ме вземе. Когато излязох, тя не сдържа реакцията си.

— Пфу, Аби, приличаш на клошарка!

— Хубаво — усмихнах се аз, доволна от постигнатото.

Косата ми беше вързана на висок неподреден кок. Бях свалила грима си и бях заменила лещите с очила с квадратни черни рамки. Носех размъкната тениска и анцуг и влачех крака, обута с джапанки. Няколко часа по-рано ме бе осенила мисълта, че все пак е за предпочитане да съм непривлекателна. В идеалния случай Травис щеше да бъде отблъснат и да се откаже от абсурдната си настоятелност. А ако си търсеше дружка, щях да му се сторя твърде грозна, за да го виждат с мен.

Америка свали прозореца и изплю дъвката си.

— Много е очевидно. Защо просто не се овъргаля в кучешко лайно, за да довършиш маскарада?

— Не се опитвам да впечатля никого. Очевидно.

Спряхме на паркинга пред жилищния блок на Шепли и аз последвах Америка към стълбите. Шепли отвори вратата и се разсмя, като ме видя.

— Какво се е случило с теб?

— Опитва се да изглежда невзрачна — отвърна Америка и влезе в стаята на приятеля си.

Затвориха вратата след себе си и аз останах сама. Чувствах се не на място. Седнах на фотьойла до вратата и изритах джапанките си.

Апартаментът изглеждаше по-добре от обичайната ергенска бърлога. Предсказуемите плакати на полуголи жени и откраднати пътни знаци си висяха по стените, но беше чисто, мебелите бяха нови и подчертано липсваше миризмата на застояла бира и мръсни дрехи.

— Крайно време беше — каза Травис и се отпусна на дивана.

Аз се усмихнах и побутнах очилата си нагоре, очаквайки той да потръпне от външността ми.

— Америка имаше да довършва някакъв доклад.

— Като стана дума за доклади, започна ли този по история?

Той дори не мигна при вида на чорлавата ми коса и аз се намръщих на реакцията му.

— А ти?

— Приключих го днес следобед.

— Но той е чак за другата сряда — изненадах се аз.

— Написах го набързо. Колко трудно може да бъде есе от две страници за Грант?

Свих рамене.

— Явно аз съм свикнала да отлагам. Вероятно ще го почна чак през уикенда.

— Ако ти трябва помощ, само кажи.

Очаквах да се разсмее или да покаже по някакъв начин, че се шегува, но изражението му беше искрено. Повдигнах вежди.

— Ти ще ми помогнеш за моя доклад?

— Имам отличен по история — отвърна той, леко засегнат от недоверието ми.

— Той има отличен по всичко. Откачен гений. Не мога да го понасям — обади се Шепли, като влезе, повел Америка за ръка.

Гледах Травис подозрително, а той вдигна вежди.

— Какво? Мислиш, че човек с татуировки, който си изкарва прехраната с юмруци, не може да получава добри оценки? Не съм дошъл да уча от нямане какво да правя.

— А защо тогава се биеш? Защо не си се опитал да спечелиш стипендия?

— Опитах. Приспаднаха ми половината такса обучение. Но има и учебници, ежедневни разходи, а все някога трябва да събера и другата половина. Сериозно говоря, Врабчо. Ако ти трябва помощ за нещо, само кажи.

— Не ми трябва помощта ти. Мога да се справя сама с доклада. — Исках да прекратим темата. Трябваше да го направя, но тази нова информация за особата му не ми даваше мира. — Не можеш ли да си намериш друга работа? Нещо по-малко… как да кажа, садистично?

Травис сви рамене.

— Това са лесни кинти. Няма да изкарам толкова, ако работя в мола.

— Не бих казала, че да те млатят във физиономията е лесно.

— Какво? Да не би да се притесняваш за мен? — намигна ми той. Направих гримаса и той се засмя. — Не ме млатят често. Като замахнат, аз се дърпам. Не е толкова трудно.

Аз също се засмях.

— Държиш се така, все едно никой друг не е стигнал до това заключение.

— Когато аз замахна, те поемат удара и после се мъчат да си го върнат. Така не се печели бой.

Завъртях очи.

— Ти да не си Карате кид? Къде си се учил да се биеш?

Шепли и Америка се спогледаха и наведоха очи към пода. Бързо схванах, че съм изрекла нещо неуместно.

Травис не изглеждаше засегнат.

— Баща ми беше избухлив алкохолик и четиримата ми по-големи братя носят неговите гени.

— О!

Ушите ми пламнаха.

— Не се смущавай, Врабчо. Татко спря пиенето, братята ми пораснаха.

— Не се смущавам.

Започнах да въртя кичур между пръстите си, после реших да пусна косата си и да я събера наново на кок, докато отмине неловкото мълчание.

— Харесва ми, че си естествена. Момичетата не идват тук в такъв вид.

— Бях принудена да дойда. Не съм искала да те впечатля — отвърнах аз, вбесена, че планът ми се е провалил.

Той се усмихна по типичния си весел момчешки начин и гневът ми нарасна с едно ниво, докато се мъчех да прикрия смущението си. Не знаех как се чувстват повечето момичета около него, но бях виждала как се държат. Изпитвах по-скоро объркване, отколкото глупаво заслепение, а колкото повече той се опитваше да ме накара да се усмихна, толкова по-неспокойна ставах аз.

— Вече съм впечатлен. Обикновено не се налага да моля момичетата да ми дойдат на гости.

— Убедена съм — изкривих лице от погнуса аз.

Той беше уверен в себе си по най-неприятния начин. Не само че най-безсрамно съзнаваше привлекателността си, но и толкова бе свикнал жените да му се хвърлят на врата, че намираше хладината ми по-скоро стимулираща, отколкото обидна. Щеше да се наложи да променя стратегията.

Америка насочи дистанционното към телевизора и го включи.

— Тази вечер има хубав филм. Някой иска ли да разбере къде е Бейби Джейн?

Травис стана.

— Аз тъкмо излизах да вечерям. Гладна ли си, Врабчо?

— Вече ядох.

— Не си — обади се Америка, но веднага осъзна грешката си. — А… да, наистина, забравих, че си взе пица…

Направих физиономия на нескопосания й опит да замаже положението и изчаках реакцията на Травис. Той отвори вратата.

— Хайде, сигурен съм, че си гладна.

— Къде отиваш?

— Където кажеш. Може в някоя пицария.

Аз погледнах дрехите си.

— Не съм подходящо облечена.

Той ме огледа и се усмихна.

— Изглеждаш чудесно. Да вървим, умирам от глад.

Станах и махнах на Америка. Подминах Травис и заслизах по стълбите. Спрях на паркинга и с ужас видях как той възсяда черен мотоциклет.

— Ъъ… — заекнах аз и присвих босите си пръсти.

Той ме погледна нетърпеливо.

— О, качвай се, ще карам бавно.

— Какво е това? — попитах аз, защото твърде късно бях прочела надписа на резервоара.

— „Дарли Найт Род“. Това е любовта на живота ми, така че гледай да не одраскаш боята, докато се качваш.

— Аз съм с джапанки!

Травис ме изгледа, все едно говоря на чужд език.

— Аз пък съм с обувки. Качвай се.

Той сложи тъмните си очила и моторът изръмжа. Качих се и потърсих зад гърба си нещо, за което да се хвана, но пръстите ми се плъзнаха по гладката пластмаса на задните светлини. Травис хвана ръцете ми и ги уви около кръста си.

— Няма за какво друго да се държиш, освен за мен, Врабчо. Не се пускай — каза той и избута мотоциклета назад с крака. После запали, излезе на улицата и полетя като ракета. Свободните кичури на косата ми се залепиха за лицето ми и аз се свих зад него с пълното съзнание, че ако се покажа над рамото му, очилата ми ще се нацапат с вътрешности на мухи.

Той намали газта, за да влезе в алеята на ресторанта, и щом спряхме, мигом скочих на безопасния бетон.

— Ти си луд!

Травис се засмя, ритна стъпенката на мотора и също слезе.

— Карах според ограниченията.

— Да, все едно си на магистралата! — възкликнах аз и свалих шнолата, за да си оправя косата. Травис се загледа в мен, докато вдигах косата от лицето си, после тръгна към вратата и я отвори.

— Не бих допуснал да ти се случи нещо, Врабчо.

Аз гневно минах покрай него и влязох в заведението. Главата ми не се движеше съвсем в синхрон с тялото. Въздухът беше изпълнен с миризма на мазнина и подправки, а червеният килим беше поръсен с трохи. Последвах го до сепарето в ъгъла, което си избра, далеч от тълпите студенти и семейства. Поръча две бири. Огледах се наоколо. Родители увещаваха буйните си деца да се хранят, а студентите от Източния ни гледаха любопитно.

— Разбира се, Травис — отвърна сервитьорката, като записа поръчките ни, и с приповдигнато от присъствието му настроение се отдалечи към кухнята.

Аз прибрах разрошената си от вятъра коса зад ушите, изведнъж притеснена от вида си.

— Май често идваш тук? — попитах хапливо.

Травис се подпря на лакти на масата и втренчи кафявите си очи в моите.

— Та каква е работата, Врабчо? Мразиш мъжете по принцип или само мен?

— Май само теб — промърморих аз.

Той се засмя кратко, развеселен от настроението ми.

— Не мога да те разбера. Ти си първото момиче, което изпитва отвращение към мен преди секс. Не се шашкаш, докато говориш с мен, не се опитваш да привлечеш вниманието ми.

— Няма никаква конспирация. Просто не те харесвам.

— Нямаше да си тук, ако не ме харесваше.

Намръщената ми гримаса неволно се стопи и аз въздъхнах.

— Не съм казала, че си лош човек. Просто не ми харесва да бъда предрешен въпрос само защото имам вагина.

Гледах съсредоточено зрънцата сол по масата, докато не чух звук на давене откъм Травис. Очите му бяха разширени и той се тресеше от бурен смях.

— Божичко мили! Уби ме! Това е. Трябва да бъдем приятели. Не приемам отказ.

— Нямам нищо против да бъдем приятели, но това не означава да се опитваш да се пъхнеш в гащите ми през пет секунди.

— Схванах, няма да спиш с мен.

Опитах се да сдържа усмивката си, но не успях.

Очите му светнаха.

— Имаш думата ми. Дори няма да мисля повече за гащите ти… освен ако ти поискаш.

Аз също се подпрях на лакти.

— И тъй като това няма да се случи, можем да бъдем приятели.

Той се наведе напред, а чертите му се извиха в палава усмивка.

— Никога не казвай „никога“.

— Е, а при теб каква е работата? Винаги ли си бил Травис Мадокс, Лудото куче — попитах аз, вдигайки по два пръста като кавички, — или само откакто си тук?

За пръв път увереността му се разклати. Изглеждаше леко смутен.

— Не, Адам го измисли след първия бой.

Кратките му отговори започваха да ме вбесяват.

— Това ли е всичко? Нищо ли няма да ми кажеш за себе си?

— Какво искаш да знаеш?

— Обичайните неща. Откъде си, какъв искаш да станеш, когато пораснеш… такива работи.

— Оттук съм, а специалността ми е наказателно право.

Той въздъхна, извади приборите си от салфетката и ги постави до чинията си. Погледна със стиснати зъби през рамо. Двете маси, на които седяха футболистите от Източния, избухнаха в смях, а Травис явно се подразни.

— Шегуваш се — казах аз невярващо.

— Не, наистина съм оттук — разсеяно отговори той.

— Имам предвид специалността ти. Не ми приличаш на студент по наказателно право.

Той сви вежди, внезапно съсредоточен в разговора ни.

— Защо?

Огледах татуировките по ръцете му.

— Приличаш ми повече на обект на наказателното право.

— Аз не се забърквам в неприятности, обикновено. Татко беше много строг.

— Къде е майка ти?

— Почина, когато бях малък — сухо отвърна той.

— Съжалявам — поклатих глава аз. Отговорът му ме свари неподготвена.

Травис не обърна внимание на съчувствието ми.

— Не си я спомням. Братята ми я помнят, но аз съм бил само на три.

— Четирима братя, а? Как ги различаваше? — подразних го аз.

— Различавах ги по това, кой бие най-силно, което съвпадаше и със старшинството. Томас, близнаците Тейлър и Тайлър и накрая Трентън. Основното правило беше никога да не оставаш сам в стаята с Тейлър и Тай. Половината от нещата, които правя в Кръга, съм ги научил от тях. Трентън беше най-малкият, но много бърз. Сега само той може да ме фрасне.

Поклатих глава, впечатлена от мисълта за петимата Травис, търчащи из къщата.

— Всички ли имат татуировки?

— Почти. Освен Томас. Той е шеф на рекламна агенция в Калифорния.

— А баща ти? Къде е той?

— Някъде.

Травис отново стисна зъби, все по-раздразнен от футболния отбор.

— За какво се хилят? — попитах аз, като махнах към другата маса.

Той поклати глава — явно нямаше желание да сподели. Аз скръстих ръце и се размърдах неспокойно. Притеснявах се какво ли казват, което така да го вбесява.

— Кажи ми.

— Смеят се, че се е наложило първо да те заведа на вечеря. Обикновено не е… в стила ми.

— Първо? — Травис потрепна от изражението, което се изписа на лицето ми. Аз продължих да говоря, без да мисля. — А аз смятах, че се смеят, защото те виждат с мен, облечена по този начин — измърморих аз.

— Защо да не ме виждат с теб?

— За какво говорехме? — попитах аз, опитвайки се да прогоня топлината, която се надигаше под бузите ми.

— За теб. Каква е твоята специалност?

— Засега никаква. Не съм решила още, но клоня към счетоводство.

— Не си тукашна.

— От Уичита. Също като Америка.

— И как се озовахте от Канзас чак тук?

Зачоплих етикета на бирата си.

— Просто трябваше да се махнем.

— От какво?

— От родителите ми.

— О. Ами Америка? И тя ли има проблеми с родителите си?

— Не, Марк и Пам са страхотни. Те на практика ме отгледаха. А тя като че ли дойде заради мен, не искаше да заминавам сама.

Травис кимна.

— А защо Източният?

— Какъв е този разпит? — Въпросите ставаха лични и аз започвах да се чувствам неудобно.

Няколко стола се удариха един в друг, когато футболистите станаха да си вървят. Пуснаха поредна шега, преди да се отправят към вратата, но ускориха крачка, щом Травис се изправи. Тези отзад забутаха приятелчетата си да побързат, за да се измъкнат, преди Травис да е стигнал до тях. Той седна обратно, като с усилие пропъди яда и гнева си.

Аз повдигнах вежди.

— Тъкмо щеше да ми кажеш защо си избрала Източния.

— Трудно е за обяснение. Просто ми се видя добър вариант.

Той се усмихна и отвори менюто.

— Знам какво имаш предвид.