Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Romanesques Aventures de Basile Le Macedonien, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2021)

Издание:

Автор: Шарл Дил; Алфред Рамбо

Заглавие: Византия

Преводач: Д. Попов; Д. Б. Митов

Година на превод: 1930

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ (не е указано)

Издател: Издателска къща „Херодот“

Година на издаване: 1992

Тип: очерк

Печатница: „Абагар“ — В. Търново

Редактор: Венета Михова

Художник: Стефан Зарков

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15304

История

  1. — Добавяне

I

Това било във времето, когато императрица Теодора царувала заедно със сина си Теофил. Приблизително около 840 г. един млад човек, бедно облечен, но с висок ръст, силно телосложение и загорял цвят на лицето, което му придавало твърде горд вид, в един прекрасен ден с торбичка през рамо и тояга в ръка влязъл в Константинопол през Златните врати. Това било в неделя надвечер. Пътникът, изморен и потънал в прах, се отправил за пренощуване под портика на близката църква „Св. Диомид“, където веднага заспал дълбоко. В същата нощ настоятелят на манастира, на който принадлежала църквата, изведнъж се пробудил от сън и чул глас, който му казвал: „Стани и отвори на императора църквата!“. Монахът послушал гласа, но като не намерил в двора никого, освен някакъв си нещастник, покрит с дрипи, заспал под портика на църквата, помислил си, че му се е присънило нещо, върнал се и заспал пак. Тогава гласът го разбудил наново и повторил същата заповед. Но като станал от леглото си и не намерил никого, освен същия дрипльо, монахът повторно се върнал в килията си. Сред тишината се раздал гласът за трети път — вече много по-повелителен, за да не си помисли пак, че е сън, игуменът получил силен тайнствен удар от юмрук в слабините. „Стани, — заповядал гласът, — и позволи на оня, който спи пред вратата, да влезе. Това е императорът.“ Цял разтреперен от страх, светият отец отишъл и събудил непознатия: „Това съм аз — отвръща последният, стреснат от сън. — Какво ще заповядаш на твоя слуга?“. Монахът му казал да го последва, нахранил го, на сутринта го накарал да се изкъпе, облякъл го в нови дрехи и понеже изуменият пътник не разбирал защо го обсипват с такова внимание, монахът му открил доверително тайната на неговата бъдеща съдба и го помолил от сега нататък да му бъде другар и брат.

Така обаятелен е разказът, от който Пол Адам тъй сполучливо е успял да извлече сюжета на романа си „Василий и София“ и с който разказ е обрисувал личността на Василий Македонец по времето, когато той за пръв път се появил в столицата. Тоя човек така умело се наредил през царуването на Теодора и Михаил, че няколко години по-късно той закрепил своя род на византийския престол.

Историците, които по това време са живели при двора на Константин VII, внук на Василий, а и сам Константин VII, се постарали да съставят една по-прилична и дори славна генеалогия на този основател на династия. Според техните думи знаменитият цар произхождал по баща от един царски род от Армения, а по майка бил роднина с Константин I и Александър Велики. Всъщност обаче неговият произход бил много по-скромен. Той се родил около 812 г. в никому неизвестно селско семейство в околността на Одрин, едно семейство на бедни преселници от арменски произход, които животът заставил да се преселят в Македония и които смъртта на бащата лишила от средства за живеене. Василий, единствената подкрепа на майка и сестри, бил по това време 25-26-годишен. Той бил висок, силен, млад мъж, широкоплещест и енергичен. Гъсти и къдрави коси окръжавали изразителното му лице. Впрочем той бил съвсем неграмотен — не можел нито да чете, нито да пише. С една дума, той бил едно красиво животно в човешки образ. Но това условие било достатъчно, за да му донесе щастие.

Византийските летописци, които са изобщо ненаситни към всичко чудно, старателно предават всички предзнаменования, който предсказват бъдещото величие на Василий. Така веднъж в един прекрасен ден той заспал на полето и един орел, като се виел над детето, го покрил с крилата си; майка му сънувала как от корема й израснало дърво, което станало толкова голямо, че със сянката си покрило цялата къща; друг път тя сънувала Свети Илия като висок старец с бяла брада, из чийто уста излизал пламък и пророкът предсказал на майката славната бъднина, която очаквала сина й. Суеверното византийско общество охотно украсявало тези обаятелни разкази за детството на великите хора и искрено вярвало в предсказанията. Всъщност на Василий Македонец било съдено да се издигне чрез други средства и други качества. Издигането си той дължал на своя гъвкав, пъргав ум, на своята енергия, която не се спирала пред нищо, на обаянието на своята сила; много му помогнали и жените, които не можели да противостоят на очарованието на тоя обаятелен великан.

Василий, на чиито грижи останало семейството му, разбрал, че не ще може да го изхрани със земеделие в бедната си родина и затова най-напред постъпил на служба при управителя на провинцията. Скоро след това той тръгнал да търси щастието си в столицата и там обстоятелствата се стекли така щастливо, че повече не можело и да се иска. Игуменът на манастира „Св. Диомид“, който го приел при себе си, имал брат лекар. Последният като видял младия човек в манастира така силен и добре развит, го препоръчал на един от своите познати, роднина на императора и на Варда, по име Теофил, когото заради малкия му ръст наричали Теофилчо (т.е. малкия Теофил). Тоя малък човек имал мания да държи високи и с херкулесовски сили слуги; обличал ги във великолепни копринени дрехи и нищо не му доставяло такова удоволствие, както да се показва пред света, заобиколен с цяла тълпа великани. Щом му казали за Василий, той веднага поискал да го види и толкова много се възхитил от представителната му външност, че веднага го наел да му гледа конете и на шега го нарекъл Кефала, което значи „яка глава“.

Василий прекарал няколко години в дома на Теофилчо, през което време се случило нещо, което окончателно осигурило бъдещето му. Веднъж господарят му бил изпратен с поръчение в Гърция и Василий го придружил като негов оръженосец. Но по време на пътуването той се разболял и бил принуден да остане в Патрас. Там се запознал с Даниелис, богата, но не вече млада вдовица. Когато Василий се запознал с нея, тя имала вече възрастен син и дори като че ли била станала вече „баба“. Богатството й било голямо. Летописецът разказва, че това било по-скоро „царско богатство, отколкото богатство на частно лице“. Тя владеела хиляди роби, огромни имения, безчислени стада, работилници, където жените тъчели за нея великолепни копринени платове, чудни килими и необикновено тънки платна. Къщата й била пълна с разкошни златни и сребърни съдове; в сандъците й се пазели най-скъпи облекла и много кюлчета скъпоценни метали. Всъщност на нея принадлежала по-голямата част от Пелопонес и според думите на един историк „тя като да била същинска царица на страната“. Тя обичала разкоша, великолепието. Когато пътувала, никога не си служила с каляска и коне, а имала триста роби, които на смени я носели на носилка. Обичала също и красивите мъже и Василий я заинтригувал със своята външност. Трябва ли да допуснем, че и тя, както разказват суеверните летописци, предчувствала великото бъдеще на Македонеца? На нас ни се струва, че нейната симпатия зависела от по-реални причини. Както и да било, но Даниелис го приела много добре в своя дом и когато Василий най-после трябвало да си замине, тя му дала пари, много хубави дрехи и тридесет роби за прислуга. Благодарение на това той станал важен господар и могъл да заеме добро положение между хората и да спечели имоти в Македония. Впрочем той никога не забравил благодетелката си.

Когато двадесет години по-късно Василий стъпил на престола, първата му грижа била да даде високо положение в държавата на сина на Даниелис, а после повикал и самата старица, която имала силно желание да види императора, да го посети в столицата му. Василий я приел по царски в Магнаурския дворец и тържествено й дал титлата „майка на царя“. Все още красива Даниелис от своя страна донесла на своя стар приятел скъпи подаръци: петстотин роби, сто евнуси, сто жени, които забележително умеели да везат платове, великолепни материи и много други неща. Това не стигало. По онова време Василий започвал постройката на нова църква. Тя пожелала да се присъедини към това свято дело и заповядала да бъдат изтъкани в работилниците й великолепни килими, които покривали целия под на храма. Тя обещала, че в завещанието си няма да забрави сина на своя предишен любимец. След това се върнала в Патрас и всяка година, докато Василий бил жив, старата приятелка му пращала скъпи подаръци, а след смъртта му, любовта, която хранела към бащата, се пренесла над сина. Тя още веднъж идвала в Константинопол, за да го види, и в завещанието си го направила наследник на цялото си имущество. Когато пълномощникът на царя, натоварен да опише имотите, се явил в дома на Даниелис, той бил поразен от чудовищните богатства. Без да говорим за наличните пари, скъпоценните камъни, хилядите роби, от които императорът освободил три хиляди и ги отправил като колонисти на юг, в Италия. Царят получил срещу своята част повече от осемдесет имения. Това показва какви са били богатствата на Византийската империя в IX в., какви грамадни състояния притежавала провинциалната аристокрация, която играела такава важна роля в историята на държавата. Особено любопитна и занимателна е личността на тази стара жена, чиято дружба, така старателно поддържана, била толкова полезна за македонския дом.

След като се върнал от Патрас в Константинопол, Василий отново постъпил на служба при Теофилчо, когато една неочаквана случка го приближила до императора. Веднъж братовчедът на Михаил III патрицият Антигон, син на Варда, давал тържествен обяд в чест на баща си. Той поканил много от своите другари, сенатори, високопоставени лица, а освен това и българските пратеници, които случайно се намирали във Византия. Според византийския обичай, когато сложили десерта, се появили борци, за да развличат със своите упражнения гостите. Тогава българите започнали да хвалят един борец, също българин, като непобедим, който можел да надвие всеки противник. Българският борец наистина победил всичките си противници. Византийците били много унижени от това, но още повече ядосани, когато Теофилчо, който присъствал на обеда казал: „У мене служи един човек, който, ако желаете, може да се побори с вашия знаменит българин. Срамно ще бъде за ромеите, ако този чужденец се върне в родината си, без да се намери поне един, който да го повали“. Това предложение се приело веднага. Повикали Василий, внимателно посипали залата с пясък, за да приготвят по-удобно място за борците и борбата започнала. Със силните си ръце българинът се опитвал да повдигне Василий и да го застави да изгуби равновесие, но бидейки още по-силен, византиецът го вдигнал, принудил го бързо да се обърне и с един ловък удар, твърде много известен по това време във фехтовалните зали, хвърлил противника си на земята безчувствен и почти смазан. Този подвиг обърнал вниманието на двореца върху Македонеца. Няколко дни по-късно императорът получил като подарък от управителя на една провинция прекрасен кон и поискал да го поязди. Но когато се приближил до него и се опитал да му отвори устата, за да му види зъбите, конят се изправил и конярите не били в състояние да се справят с него. Михаил III бил недоволен. Тогава услужливият Теофилчо казал: „Господарю, аз имам един човек, който много ловко се справя с конете. Ако на Ваше Величество е угодно да го види, той се казва. Василий“. Веднага повикали в двореца Македонеца и той, според думите на един историк, „също като Александър на Буцефал и Белерофонт на Пегас“, скочил на гърба на коня и за няколко минути само го обуздал. Царят бил във възторг и не оставил на мира Теофилчо, докато той не му отстъпил този млад човек, такъв добър ездач и толкова силен борец. Горд с новопридобития слуга, той отишъл да представи Василий на майка си. „Иди виж — казал й той — какъв красив мъж намерих.“ Но императрицата, след като дълго гледала в лицето новия любимец на сина си, с тъга казала: „Дай Боже, никога да не видя вече тоя човек, той ще погуби нашия род“.

Теодора била права. Тоя борец, който умеел да се харесва на жените, скоро доказал, че е способен на много други неща. В 856 г. той постъпил на служба при Михаил III, а 11 години по-късно той бил вече император.