Айзък Азимов
Умираща нощ (2)

II

Когато влязоха в стаята, Едуард Таляферо не можа да сдържи изумлението си при вида както на самото помещение, така и на намиращия се в него човек.

Стори му се, че и едното и другото съществуват в пълна изолация от околната среда и се явяват част от някакъв друг, неразбираем свят. Нито един земен звук не проникваше вътре през меката обвивка на лишените от прозорци стени. Светлината и въздуха на Земята бяха заменени с изкуствена светлина и климатична инсталация.

В тази голяма и полутъмна стая цареше невъобразим хаос. Те минаваха с труд между разхвърляните по пода предмети. А от дивана, на който трябваше да седнат, им се наложи да махнат купища микроленти.

Собственикът на стаята имаше голямо закръглено лице и ниско кълбовидно тяло. Той бързо се придвижваше с късите си крачета и така енергично въртеше на всички страни глава, че очилата му едва се удържаха на онзи израстък, който минаваше за негов нос.

Когато най-после седна на бюрото си — единственото що-годе добре осветено място, той ги загледа с добродушния поглед на своите опулени късогледи очи, полузакрити от огромни вежди.

— Господа, много се радвам на вашето посещение. Моля да ме извините за хаоса наоколо. — Той размаха ръка. — Сега се занимавам със съставянето на каталог на събраните от мен извънземни обекти, които имат огромно значение за науката. Огромна работа! Така например…

Той скочи от мястото си и се зарови в купчината предмети с неясно предназначение, натрупани безредно край бюрото, и скоро измъкна светлосив полупрозрачен цилиндър с неправилна форма.

— Може да се окаже, че този цилиндър от Калисто е нашето наследство от неизвестна извънземна култура. Въпросът с неговия произход още не е решен. Такива цилиндри са намерени не повече от десетина, и от всички този е с най-правилна форма.

Той небрежно го премести настрана, при което Таляферо неволно трепна.

— Цилиндърът е направен от нечуплив материал — каза дебелакът и пъргаво се озова отново на стола си. Притиснатите към дебелия му корем ръце се вдигаха и спускаха в такт с дишането му. — С какво мога да ви бъда полезен, господа?

Докато Мендел ги представяше един на друг, Таляферо упорито се мъчеше да си спомни, откъде му е познато името Уендъл Ърт. Безспорно той е същият Уендъл Ърт, който наскоро бе публикувал труда „Сравнително изследване на еволюционните процеси на водно-кислородните планети“, но съзнанието му още не можеше да потвърди, че това е наистина той.

— Доктор Ърт, нали Вие сте автор на „Сравнително изследване на еволюционните процеси на водно-кислородните планети“? — не се стърпя да го запита Таляферо.

Лицето на Ърт се озари от блажена усмивка.

— Четохте ли книгата ми?

— Още не, но…

Радостният блясък в очите на Ърт изчезна и се замени с нескрито осъждане.

— Тогава трябва веднага да я прочетете. Тук ми е останал още един екземпляр…

Уендъл отново скочи на крака, но в същото време се намеси Мендел.

— Чакай, Ърт, всяко нещо по реда си. Дошли сме при теб по важен въпрос.

Той почти насила накара доктора да седне и бързо започна да излага същността на проблема, сякаш се боеше, че докторът отново може да се отвлече по нещо странично и да го прекъсне. Лаконичността, с която Мендел описваше събитията, заслужаваше възхищение.

Лицето на Ърт почервеня. Той нервно бутна очилата си на мястото им и здраво ги закрепи на носа си.

— Мигновено пренасяне на маса! — възкликна той.

— С очите си го видях — потвърди Мендел.

— И не си ми казал нито дума!

— Бях се заклел да пазя тайна. Както вече споменах, откривателят беше… е, имаше си някои странности.

— Как си могъл да позволиш такова ценно откритие да остане в ръцете на чудак? В краен случай, ако е било необходимо, би могъл да бъде подложен на психосондиране.

— Това щеше да го убие — запротестира Мендел.

Но Ърт притисна длани до лицето си и отчаяно се заклати напред-назад на стола си.

— Телепортация! Единственият удачен начин на придвижване за нормална цивилизация. Единственият! Само да знаех за това! Само да бях там в хотела! Но уви, той е на цели тридесет мили оттук.

— Доколкото знам — раздразнено прекъсна тази тирада Рейджър, — между вашата къща и хотела има непрекъсната въздушна връзка. Ще ви отнеме максимум десет минути…

Тялото на Ърт изведнъж се напрегна и като хвърли на Рейджър някакъв странен поглед, той скочи от мястото си и презглава избяга от стаята.

— Дявол да го вземе! — възкликна Рейджър.

— Проклятие, трябваше да ви предупредя — измърмори Мендел.

— За какво?

— Че доктор Ърт си има една особеност. Никога не ползва транспортни средства. Ходи само пеша.

— Но доколкото знам, той се занимава с изучаване живота на другите планети — примигвайки в полумрака отбеляза Конес.

Таляферо, който преди малко бе станал от дивана, се бе изправил пред поставения на пиедестал модел на Галактиката и гледаше мигането на звездните системи. Никога преди не беше виждал толкова голям и така добре изработен модел.

— Наистина. Но той нито веднъж не е посетил и един от тези светове, с изучаването на които се занимава, и никога няма да го направи. Аз дори се съмнявам, че през последните тридесет години се е отдалечавал на повече от миля от тази къща.

Рейджър се разсмя на глас.

Мендел избухна:

— Може и да ви изглежда смешно — сърдито произнесе той, — но ще ви бъда много признателен, ако в бъдеще се постараете да не засягате тази тема в присъствието на доктора.

Само след миг се появи самият доктор Ърт.

— Моля за извинение, господа — прошепна той. — А сега да се захванем с вашия проблем. Може би някой ще пожелае сам да си признае?

Таляферо презрително сви устни. Едва ли този дебеличък специалист по извънземните форми на живот, който доброволно се бе осъдил на домашен арест, притежава онази твърдост, която да накара някого да си признае за извършеното престъпление. За щастие проблемът им е такъв, че не е необходимо да се прави на талантлив следовател. Ако въобще има такъв талант.

— Кажете ни, доктор Ърт, вие свързани ли сте с полицията? — запита Таляферо.

На зачервеното лице на доктора се появи самодоволно изражение.

— Официално не, но въпреки това сме в прекрасни отношения.

— В такъв случай ще ви кажа някои сведения, които може да им съобщите.

Доктор Ърт прибра корема си, извади краищата на ризата и се захвана да трие стъклата на очилата си. Когато завърши с тази важна работа, той произнесе:

— Слушам ви.

— Аз ще ви кажа кой е бил в стаята на Уилърс по време на смъртта му и кой е заснел записките.

— Изглежда вие сте имали щастието да разкриете тази тайна?

— Мислех за това през целия ден и май съм стигнал до правилния извод.

Таляферо се наслаждаваше на ефекта, произведения от неговите думи.

— И какво ще ни съобщите?

Той шумно въздъхна. Независимо, че се беше готвил няколко часа, не му бе леко да започне.

— За станалото най-вероятно е виновен самият доктор Мендел — произнесе накрая Таляферо.

Мендел просто онемя от възмущение.

— Чуйте, докторе — развика се след малко той, — ако наистина имате основания за такова страшно…

— Нека говори, Хюбърт — прекъсна го високият глас на Ърт. — Предлагам да го изслушаме. Нали вие сам го подозирате и няма такъв закон, който да му забрани и той да ви подозира.

Мендел злобно сви устни.

— Това е нещо повече от подозрение, доктор Ърт — заговори Таляферо и с усилие на волята застави гласа си да звучи спокойно. — Доказателствата са налице. Ние и четиримата знаехме за изобретението на Уилърс, но само един от нас, доктор Мендел, е присъствал на експеримента. Само той е знаел, че откритието не е плод на болно въображение. Само той е знаел, че записките наистина съществуват. Уилърс имаше прекалено неуравновесен характер и за нас вероятността да казва истината бе прекалено малка. Ние отидохме при него в единадесет, за да се убедим окончателно в това, макар че никой да не каза на глас истинската причина за посещението. Но Уилърс беше невменяем. Такъв преди никога не сме го виждали. А сега да разгледаме въпроса от друга страна. Какво е знаел доктор Мендел и какви са мотивите му? Представям си следното, доктор Ърт. Човекът, който е влязъл в стаята на Уилърс в полунощ, е видял, че е в безсъзнание и е заснел ръкописа. Това лице, нека засега да не споменавам името му, вероятно е изпаднало в ужас, когато Уилърс е дошъл на себе си и позвънил на някого по телефона. Обхванат от паника, престъпникът веднага решава да се освободи от единственото веществено доказателство. Трябвало е веднага да махне непроявената лента със заснетите записки, при това така, че да не я намерят, а после той, ако не го заподозрат и всичко мине добре, да се върне и отново за нея. Идеалното място за това е первазът на прозореца. И той бързо отворил прозореца, сложил лентата и си заминал. И ако Уилърс останел жив, или ако този телефонен разговор би довел до някакви лоши последици, единственото доказателство за вината му биха били думите на самия Уилърс и той лесно би убедил останалите, че Уилърс е неуравновесен човек.

Таляферо млъкна, продължавайки да премисля неоспоримостта на своите доводи.

Уендъл Ърт го погледна с присвити очи и затупа с пръсти по дебелия си корем.

— И кое е основното доказателство за вината на доктор Мендел? — запита той.

— Според мен най-важното е, че престъпникът е отворил прозореца и е сложил вън, на перваза, лентата. Сами се убедете, Рейджър е живял десет години на Церера, Конес — на Меркурий, а аз — на Луната. През това време на всеки от нас рядко се е случвало да идва на Земята. Отпуските ни са кратки, а и кога ли успяваме да ги ползваме? Вчера неведнъж се оплаквахме един на друг колко ни е трудно да свикнем със земните условия. Ние работим на планети, които нямат атмосфера. Никога не излизаме от помещенията без скафандър. Дори сме отвикнали от мисълта, че навън може да се излезе без него. Нито един от нас не би отворил този прозорец без отчаяна вътрешна борба. А що се отнася до доктор Мендел, той е живял само на Земята и за него да отвори прозореца е единствено прилагане на известна мускулна сила. Може да го направи, без да се замисля, докато ние — не. Логиката сочи, че той е престъпникът.

Таляферо се облегна на гърба на стола и си позволи леко да се усмихне.

— Кълна се в Космоса, той е прав! — възторжено извика Рейджър.

— Ни най-малко! — ревна скочилият от дивана Мендел. Изглеждаше готов да се нахвърли с юмруци на Таляферо. — Категорично протестирам против тези жалки измишльотини. А записът на телефонното обаждане на Уилърс до мен? В него се чува добре думата „съвипускник“… Как ще го обясните, а?

— Уилърс тогава е умирал — възрази Таляферо. — Вие сам знаете, че голяма част от казаното е неразбираемо. Този запис аз не съм го чувал и затова ви питам, доктор Мендел, действително ли гласът на Уилърс е бил изкривен до неузнаваемост?

— Виждате ли… — смути се Мендел.

— Аз съм сигурен, че е така. Нямам никакви основания да изключа възможността вие предварително да сте изфабрикували записа, вмъквайки там думата „съвипускник“.

— О, Господи, откъде мога да знам, че на конгреса ще дойдат бивши съвипускници на Уилърс? — възкликна Мендел.

— Това би могъл да ви каже самият Уилърс. Аз се осмелявам да твърдя, че той наистина го е направил.

— Чуйте — решително започна Мендел, — вие тримата сте видели Уилърс жив в единадесет вечерта. Лекарят, който направи оглед на тялото, заяви, че е умрял преди около два часа. Следователно смъртта му е настъпила в интервала между единадесет и един след полунощ. През цялото това време аз присъствах на вечерното заседание и поне десетина души могат да свидетелстват, че от десет вечерта до два след полунощ съм се намирал на няколко мили разстояние от хотела. Нима това не ви е достатъчно?

— Дори и да се потвърди — упорито продължи Таляферо, след като помисли малко, — може да се предположи, че сте се върнали в хотела в два и половина и веднага сте се отправили при Уилърс, за да обсъдите с него някакви въпроси, свързани с бъдещия му доклад. Намерили сте вратата отворена или сте използвали дубликат на ключа… Всъщност няма никакво значение. Главното е, че сте намерили Уилърс мъртъв и, възползвайки се от случайността, сте преснели ръкописа му.

— Но ако той вече е бил мъртъв и не е могъл на никого да позвъни, защо ми е трябвало да крия лентата?

— За да отклоните подозрението. Не е изключено да имате и второ копие от лентата. Между другото това, че тя е била осветена, знаем само от вашите думи.

— Достатъчно! — намеси се Ърт. — Вие изказахте интересна хипотеза, доктор Таляферо, но тя не е издържана поради приведените в нейна защита доказателства.

— Така е от ваша гледна точка… — намръщено се опита да възрази Таляферо.

— Такава ще е гледната точка на всеки, който притежава способността да мисли аналитично. Нима не сте забелязали, че за престъпник Хюбърт Мендел е бил прекалено активен?

— Не — каза Таляферо. Уендъл Ърт леко се усмихна.

— Вижте какво, доктор Таляферо, аз не се съмнявам, че в процеса на своята научна дейност вие едва ли се увличате толкова много от хипотезите си, че да отхвърляте напълно противоречащите им факти и логическите изводи. Много ви моля да не изменяте на това златно правило, когато заемате мястото на следовател. А сега си представете колко проста би била задачата на доктор Мендел, ако неговите действия, както вие твърдите, са били непосредствена причина за смъртта на Уилърс и той си е намерил начин да си осигури алиби. Или, което отново следва от вашите думи, като е видял, че Уилърс е мъртъв, той се е възползвал от това за собствен интерес. Защо тогава му е било необходимо да фотографира ръкописа или да приписва това на някой от вас? Той просто би могъл да вземе записите и да си отиде. Кой друг е знаел за тяхното съществуване? Практически никой. Доктор Мендел не е имал основания да предполага, че Уилърс е разказал за тях на някой друг. Та всички са знаели, че той е патологично потаен. Никой, освен доктор Мендел, не е знаел, че Уилърс се кани да изнася доклад. За това не е било обявено, няма публикувани тезиси. Следователно доктор Мендел е могъл без страх да вземе ръкописа и спокойно да си отиде. Дори и да знае, че Уилърс е споделил с някого своята тайна… е, какво от това? С какви доказателства разполагат неговите бивши състуденти? На какво могат да се позоват, освен на думите на един човек, когото и те самите са смятали за душевноболен? Но доктор Мендел постъпва иначе. Заявява, че записките на Уилърс са унищожени, че смъртта му не може да се приеме за напълно естествена. Търси лента, на която е заснет ръкописа. Накратко, прави всичко, което да привлече вниманието към него, докато единственото, което би трябвало да направи, е да стои на сянка. И ако той наистина е извършил това престъпление, а после е избрал такъв начин на поведение, то той би трябвало да е най-тъпия, най-слабомислещия от всички, които аз познавам. А това не може да се каже в никакъв случай за доктор Мендел.

При цялото си желание Таляферо никак не можеше да опровергае очевидната справедливост на приведените от Ърт аргументи.

— Тогава кой е извършил престъплението? — запита Рейджър.

— Някой от вас тримата.

— Но кой именно?

— О, за мен този въпрос отдавна е решен. Разбрах кой е виновен още в мига, когато доктор Мендел свърши да разказва.

Таляферо неприязнено изгледа дебеличкия специалист по изучаване на извънземните форми на живот. Не се изплаши от последните му думи, но те, изглежда, бяха направили на останалите силно впечатление. На Конес сякаш се беше откачила долната челюст, което му придаваше вид на идиот, а устните на Рейджър някак странно се бяха удължили. И двамата сега приличаха на риби.

— Кажете най-сетне, кой е той? — запита Таляферо.

Ърт примижа.

— Преди всичко искам да разберете, че сега най-важното е откритието на Уилърс. То още може да бъде възстановено.

— Дявол да ви вземе, Ърт, що за глупост говорите? — с раздразнение възкликна Мендел, който още не беше забравил нанесената му обида.

— Напълно е възможно този човек преди да фотографира записките, да ги е огледал. Съмнявам се, че е имал време и присъствие на духа да ги прочете, но дори и да е успял да го направи, едва ли е запомнил нещо, във всеки случай съзнателно. Но ако е хвърлил дори един поглед, то ние може да ги възстановим.

Присъстващите неволно усетиха да ги побиват тръпки.

— Вие напразно се страхувате от психосондирането — побърза да продължи Ърт. — Ако го правят по всички правила, то е напълно безопасно, особено когато човек доброволно се е съгласил. Причина за вредните последствия се явява вътрешната съпротива, своеобразния начин на духовно неподчинение. Затова, ако виновният си признае сам и доброволно се остави в моите ръце…

В тишината на слабоосветената стая неочаквано се раздаде силният смях на Таляферо, който бе развеселен от този примитивен психологически трик.

Реакцията на Таляферо обърка Ърт и той с искрено недоумение го изгледа над очилата си.

— Аз имам достатъчно влияние в полицията и мога така да уредя нещата, че сондирането да премине незабелязано — каза той.

— Аз не съм виновен! — викна злобно Рейджър.

Конес отрицателно заклати глава.

Таляферо запазваше презрително мълчание.

— Какво пък, ще трябва аз да посоча виновния — въздъхна Ърт. — Уви, нищо хубаво няма да се получи от това. Човекът ще бъде травмиран и ще възникнат нежелани усложнения.

Той неволно притисна длани до корема си и затупа по него с пръсти.

— Доктор Таляферо каза, че лентата била сложена на перваза на прозореца с цел да бъде скрита и да се предпази от възможни повреди. С това съм напълно съгласен.

— Благодаря ви — сухо произнесе Таляферо.

— Но защо в главата на някого е възникнала тази мисъл? Ако полицията беше дошла, веднага щеше да намери лентата. Фактически лентата беше намерена и без нейна помощ. Кому може да хрумне мисълта, че един предмет, който се пази извън помещението, се намира в пълна безопасност? Само на човек, който продължително е живял на планета без атмосфера и който е свикнал, че не може да се излиза навън без внимателна подготовка. Например, ако на Луната се скрие някакъв предмет извън Лунния купол, може да се смята, че едва ли някой ще го намери. Хората там рядко излизат навън, освен за нещо, свързано с работата им. Затова човек, живял в условията на Луната и решил да скрие лентата, би могъл да преодолее вътрешната си съпротива и отваряйки прозореца, да се окаже лице в лице със среда, която несъзнателно възприема като безвъздушна. „Ако някаква вещ се постави извън жилищно помещение, то това я запазва напълно“ — такава е същността на импулса, който е накарал престъпникът да постави лентата на перваза.

— Доктор Ърт, защо заговорихте именно за Луната? — процеди през зъби Таляферо.

— О, споменах Луната само като пример — добродушно поясни Ърт. — Всичко казано дотук, се отнася в еднаква степен и за тримата ви. А сега преминавам към въпроса за умиращата нощ.

Таляферо се намръщи.

— Имате предвид нощта, когато умря Уилърс?

— Имам предвид всяка нощ. Сега ще ви обясня. Ако допуснем, че външната част на перваза наистина се явява надеждно скривалище, то кой от вас би могъл до такава степен да загуби чувство за реалност, че да реши да скрие там непроявената лента? Искам да ви напомня, че лентите, които използваме в нашите микрофотоапарати, не притежават голяма чувствителност и са предназначени да бъдат проявявани при всякакви условия. На всички ви е добре известно, че разсеяното вечерно осветление не може да ги повреди сериозно, но разсеяна дневна светлина ще ги освети за около минута, докато преките слънчеви лъчи ще го сторят за миг.

— Обяснете най-после, Ърт, накъде биете? — прекъсна го Мендел.

— Не ме ръчкай с остен! — обидено възкликна Ърт. — Искам да дам на всички възможност да схванат напълно нещата. Най-голямото желание на престъпника е било да запази неосветена лентата, която в онзи миг е станала за него неоценимо съкровище, от което е зависело неговото бъдеще и неговия принос в науката. Така че, питам, защо той е поставил лентата именно там, където сутрешното слънце непременно би унищожило направените снимки? Само защото му се е струвало, че Слънцето никога няма да изгрее. Той е мислел, че нощта, образно казано, е безсмъртна.

Но нощите на Земята не са безсмъртни, те умират и отстъпват място на деня. Дори полярната нощ, която трае шест месеца, в края на краищата и тя умира. Нощта на Церера продължава само два часа, нощта на Луната — две седмици. Тези умиращи нощи, както доктор Таляферо, така и доктор Рейджър добре знаят, се сменят с ден.

— Чакайте… — започна да вика Конес.

Уендъл Ърт твърдо го погледна право в очите.

— Повече няма какво да чакаме, доктор Конес. Меркурий е единствената планета в цялата Слънчева система, която непрекъснато е обърната към Слънцето само с едната си част. Три осми от повърхността му никога не се осветяват и там цари вечен мрак. Полярната обсерватория е построена точно на границата на сенчестата страна на планетата. През десетте години престой на Меркурий вие, доктор Конес, сте свикнали да смятате нощта за безсмъртна. Мислили сте си, че потопената в тъмнина страна на планетата ще си остане вечно такава. И затова сте доверили непроявената лента на земната нощ, забравяйки от вълнение, че тази нощ е обречена на смърт…

— Чакайте… — продължи несигурно Конес.

Но доктор Ърт беше неумолим.

— Днес ми казаха, че когато доктор Мендел дръпнал лоста на прозоречния поляризатор, вие сте извикали при вида на слънчевата светлина. Кое ви е подтикнало да го направите? Страхът пред меркурианското слънце? Или веднага сте разбрали, че слънчевите лъчи рушат вашите планове? Вие сте се хвърлили към прозореца. Защо? За да върнете поляризатора обратно или да погледнете развалената лента?

Конес падна на колене.

— Не исках да го направя! Канех се само да си поговорим, само да си поговорим! Но той се развика и загуби съзнание. Стори ми се, че е умрял. Записките му бяха под възглавницата и всичко стана много бързо. Едното влече след себе си друго и преди да разбера какво всъщност правя, беше вече късно. Кълна се, не исках да го направя!

Всички го заобиколиха, а Уендъл Ърт загледа ридаещия Конес с жалостив поглед.

* * *

Когато линейката за бърза помощ си тръгна Таляферо се застави да поговори с Мендел.

— Надявам се, сър, че това, което беше казано тук, няма да посее вражда между нас — трудно произнесе той.

— Мисля, че всички ние трябва да забравим за събитията през последните часове — също така трудно произнесе Мендел.

Когато се канеха да си тръгват, Уендъл Ърт с наведена настрани глава и усмивка на лице им каза:

— Не сме уточнили размера на моя хонорар.

От удивление Мендел зяпна.

— О, нямам предвид пари — побърза да уточни Ърт. — Бих искал, когато в бъдеще бъде конструиран първия апарат за телепортация на хора, да ми позволят да направя едно пътешествие.

— Но до осъществяването на този проект е твърде далече — възрази Мендел, който още не беше успял напълно да се овладее.

Ърт отрицателно поклати глава.

— А, не, нямах предвид космическо пътешествие. Просто ми се прииска да посетя Лауерфоулз, който се намира в Ню Хемпшир.

— Дадено, Ърт, ще бъде направено. Но защо точно там искаш да отидеш?

Ърт повдигна глава. За голямо свое учудване Таляферо видя как лицето на специалиста по извънземните форми на живот силно почервеня.

— Ами, някога… много отдавна… ухажвах там едно момиче. Минаха доста години… Но ме мъчи един въпрос…