Добри Жотев
Депресия

Като в кошмарен, безконечен сън

държи ме лудо в своята прегръдка

жестоката красавица — Депресия.

 

„Не те обичам, казвам й, иди си! —

Дъхът ти — крематориум за живи

ме пепели. И виждам пепелта си

да се кълби под черни небеса

и смъртно поразените прозрения

да ги разкъсват със свирепи зъби

отдавна подивелите надежди.

И виждам как звездите — грозни рани

кървят в снагата болна на света.

И мрак вали, вали над същността ми,

над всички светли истини вали…

Иди си! Разболяваш ме! Махни се!“

 

А тя ме гали с тежката си длан:

„Не си се разболял, а… оздравяваш! —

Измислица са всички светли истини.

От техния измамен блясък ослепяваш

за истинските Истини, които

от веки, та до днес са тъмнота,

без ехо стон, верига и страдание.

Останалото е коварна болест.

От нея още в гена заразяват се

и боледуват болните… от здраве!

Но проумей най-сетне, проумей!“

И ме притиска в яростна прегръдка.

 

Век мой, улисан в чудеса космически!

Век мой, попитай твоите компютри,

какво е болест и какво е здраве!