Ричард Хюз
Лисица на тавана (84)

Глава 28

Райнхолд ги въведе в тясно помещение, прекалено тъмно да видят каквото и да е, но звуците, които доловиха, говореха недвусмислено, че тук се пие. Когато очите им свикнаха с тъмнината, оказа се, че двамата прочути карикатуристи (Гулбрансон и Хайне) ги няма, но видяха други знаменитости.

— Това е самият Рингелнац! — каза Райнхолд, като прикри устата си с ръка, а после подвикна: — Сервус, Йоахим! Ела при нас, съкровище мое! — Морякът поет бе вече пиян и с усилие се присъедини към тях. — А това — продължи Райнхолд, сочейки към евреина в ъгъла — е самият Тухолски.

— Не привличай вниманието му — просъска Хасинто, като тракаше със зъби от студ. — Не го обичам!

— Така ли? И все пак Курт е блестящ писател и нашият млад английски приятел…

— Ако Тухолски дойде, аз си отивам! — отсече Хасинто и Райнхолд отстъпи, поръчвайки бира само за четиримата. — „Нашият английски приятел!“ — повтори Хасинто, измери Огъстин с късогледи очи и запита с тревожна нотка в гласа: — Можете ли да бягате?

— Да… не, искам да кажа, не като вас.

— Колко хубаво! Тогава няма да има нужда да ви предизвиквам, като се понапия.

Междувременно Рингелнац се мъчеше несръчно да сложи голям резен сирене върху чашата си и мърмореше: „… прогонва призраците“. Но сиренето падна в бирата и като се опита да отпие, то се опря в носа му, затова се разплака.

— Щом не тичате, какво всъщност правите? — настоя Хасинто. — Искам да кажа как се прехранвате?

— Хърка — заяви Райнхолд заядливо. — Директорите на лондонските театри го наемат да хърка зад сцената, когато им е необходимо за някоя пиеса.

Но Хасинто не се остави да го измамят.

— Невъзможно! Няма подходящ нос.

— Нос ли? — намеси се Рингелнац ядосано. — Кой говори за носове? — Имаше голям нос и не обичаше да се говори за носове, още повече че от неговия капеше бира.

По едно време Рингелнац изчезна някъде отзад, а когато дойде, се оказа, че е заел халата на самата Кати Кобус, за да завие с него треперещия Хасинто. Но Хасинто не забеляза тази любезност, защото разговорът се бе насочил към Естетиката и той бе в стихията си. Райнхолд изпадна във възторг от кавгата, която предизвика между Огъстин и Хасинто — държеше се настрана и от безопасно разстояние ги насъскваше един срещу друг.

В подобен спор с човек като Огъстин Хасинто имаше няколко преимущества. Преди всичко бразилецът можеше да говори с ръце (както темата изискваше); ръцете служеха на Хасинто както диапозитивите служат на лектора, така бързо рисуваше във въздуха, че сякаш всичко се появяваше едновременно. Второ, разполагаше с нещо, което е задължително за абсолютната яснота на мисълта — беше чел почти всичко, което съвпадаше с теориите му, и почти нищо, което да влиза в разрез с тях, докато Огъстин разполагаше единствено с безразборно натрупани в течение на десет години представи, събрани от противоречиви източници. И трето, най-важното от всичко, беше неговият жар — като го слушаше и гледаше как говори, човек разбираше, че наистина „Формата“ бе за Хасинто, каквото е бил кръстът на разпнатия Христос за апостол Павел.

Още от самото начало Огъстин призна, че, разбира се, изкуството е нещо повече от имитация, имаше нещо… „Като да намажеш ръба на салатиерата с чесън, за да стане хубава салата ли?“ — предложи Райнхолд…, но Огъстин бе смаян, защото Хасинто напълно отричаше имитацията в изкуството. „Все пак салатата няма да стане само като намажеш ръба на чинията“, настоя Огъстин. Но Хасинто се залови с всички изобразителни теории на Огъстин и ги направи на пух и прах. Нахвърли се, както Павел се е нахвърлил на галатяните (онези предатели-неевреи-християни, които искали да се подчиняват и на Мойсеевите заповеди). Щом веднъж откриете Формата (каза Хасинто) и разберете, че само тя има някакъв смисъл, трябва да „стоите твърдо в свободата“ (както Павел е казал на галатяните) и никога повече да не се оставяте да ви забъркват в това изобразително иго „Формата…“

— „Съзерцанието на красиви предмети“ — цитира Райнхолд. — Първото от двете правила на поведение според Principia Ethica на вашия Мур — тази библия на групата Блумсбъри^[1], Огъстин! Чели ли сте я?

— … „е единственият смисъл на нещата — продължаваше Хасинто, — без което Вселената е нещо като зрителна безсмислица…“ и т.н., и т.н. Той имаше и четвърто преимущество в спора — Огъстин го изслушваше и се поддаваше на неговите внушения, колкото и да не желаеше, докато Хасинто никого не слушаше.

Отгоре на всичко Хасинто вече разполагаше и с пето преимущество — силната мюнхенска бира. Разбира се, Рингелнац имаше преднина, но и на Огъстин взе да му се заплита езикът.

Рингелнац отдавна вече не беше в състояние да се намеси, дори не можеше да слуша. Точно сега, когато изпразни джобовете си да плати по още една бира, Огъстин остави, без да иска, на масата миналогодишната си покана за стадиона Лордс и кръглата картичка с така красиво отпечатани златни букви очарова Рингелнац — дотолкова й се възхити, че по едно време я намаза с горчица, после добави парче салам и най-отгоре накиснатото в бира сирене и сега я дъвчеше, а мислите му се рееха далече, на Парнас.

Макар да обичаше да пие, Огъстин мразеше да се напива (това бе свързано с разни шумни и глупави безделници от Оксфорд). Но тази вечер беше прекалено погълнат от спора, за да забележи колко пие и ето че бирата неочаквано го хвана. Първият сигнал беше бученето в ушите, което нямаше нищо общо с Хасинто и студената пот по челото, после плискащата се в стомаха му бира сякаш започна да се надига към гърлото… Онази първа вечер в Лориенбург Огъстин бе пийнал малко повече, но това тук се оказа по-страшно, защото помещението взе да се клати и да променя формата си, превръщаше се в отделни въртящи се равнини и само с херкулесовски усилия той успяваше да го задържи цяло и изправено.

Огъстин вече не чуваше Хасинто, трябваше да съсредоточи всичките си усилия да се владее, инак губеше равновесие и таванът политаше надолу, а подът увисваше на косъм от главата му.

— Формата… — там е цялата работа, дръж се за Фор… ф-ф-ф…

Издържа, докато му стигнаха силите, после се свлече на пода.