Ан Филип
Докато въздъхнеш… (14)

XIV

Когато след твоето погребение излязох от гробищата, знаех, че често ще ходя там. Но и да не стъпех никога на гроба ти, пак щях да бъда същата и да те обичам все така. Първата вечер, затваряйки прозорците, зърнах безлунното небе, огромно, смазващо. Бях сама на земята. Облаци плуваха по небето и аз исках те да ме отнесат със себе си. Дръпнах завесите и се скрих като звяр в дупката си. Не биваше да гледам повече небето, не биваше да гледам нищо, което бях обичала. Как щях да понеса погледа на децата си? От три дни не бях помислила за тях.

На следващия ден отидох на гроба ти. Безсмислена среща и още един излишен монолог. Бях вън от действителността и не можех да я приема. Съвсем не ми помагаше това, че непрекъснато премислях нещата. Твоят гроб стоеше пред мене, аз го гледах, пипах пръстта и тъй като не можех да направя нищо, започнах да вярвам, че ти ей сега ще дойдеш, с малко закъснение както обикновено, че ще те усетя до себе си и тогава заедно ще гледаме този пресен гроб.

Напразно си повтарях, че си мъртъв, самоизмамата продължаваше. Ти не идваше, но ме чакаше в колата — и една малка надежда, съвсем безумна, знаех, че е безумна, ме обземаше.

„Да, той сигурно е в колата.“ Колата беше празна, но аз продължавах да се браня, сякаш си давах кратък отдих и си казвах: „Може би се разхожда по хълма.“ Тръгвах към къщата и разговаряйки с приятели, не спирах да те търся по пътя, макар и да не вярвах, че ще те срещна.

Същата вечер тръгнах за Париж. Стори ми се, че те изоставям. От три седмици насам, откакто те откараха с количката по дългия бял коридор, аз правех само едно — изоставях те на съдбата ти; следвах те, съпътствах те отдалеч, но оставах в света на живите; ти, без да го знаеш, се отдалечаваше и в очите ти, в усмивката ти аз виждах твоето заминаване.

Върнах се на другото лято. Моята първа лятна почивка без тебе. Излязох от Париж в най-големите горещини. Още от зори пред очите ми се занизаха хълмове, кипариси, лозя и морето, което сякаш изплуваше от мъглата и едва се различаваше от небето. Пак откривах същата липса на багри, същото трептене на светлината. Тогава разбрах, че без да си го признавам, съм се готвила за нова среща с тебе и че тази смътна, неосъзната надежда ме е подтикнала да се върна тук. Възкръснаха старите ми противоречия — да те избягвам или да живея винаги с мисълта за тебе, да превърна едно гробище в място за среща с тебе или да кажа и да повярвам, че от сега нататък само споменът и нашите деца ще бъдат твоето продължение. Противно на разума аз се насочвах към един твой образ, изчезнал завинаги, последния, преди облечените в черно хора да те обвият в плащеница и да те затворят в оловния ковчег. Нямах спокойствие, исках час по-скоро да дойда при тебе, по-скоро да видя двете дървета и каменната обшивка на гроба. На какво се надявах?

Карах бързо с озлобление в душата. Времето беше прекрасно и децата пееха. Останах смаяна, като видях къщата непокътната. Вероятно бях очаквала кой знае какво бедствие — бойно поле, развалини, обгорени дървета, пепелище, обрани лозя; всичко обаче бе запазило неизменната си прелест. Намерих отново и щурците, и вятъра в чинара, и зелените, леко почервенели пинии, високите треви, обезцветената ливада, виещите се растения, подивялото мушкато, както и разкошно нацъфтялата глициния. Нито следа от битка по тая виргилиевска земя, както я наричах аз.

Очевидно не бих могла да променя света само защото ти не си вече на тая земя. Оставих децата и отидох при тебе на гроба. Беше най-горещият час през деня, когато цветята вехнат. Дърветата бяха пораснали, пръстта се беше слегнала. По-рано мислех, че в гробищата цари вечен покой. Ние с тебе обичахме да посещаваме гроба на Ван Гог и на Тео в Овер. Харесваше ни бръшлянът, с който бяха обрасли тези гробове, и си казвахме, че в гробищата е тихо и спокойно, но е много приятно след това да се завърнем вкъщи, да усетим топлината на огъня във вечерната прохлада, да бъдем двамата и да гледаме как луната изгрява, да чуваме кукумявките, да се вслушваме спокойно в тишината. Но през този ден синьото небе, тъмните кипариси, нежният ветрец бяха само декор, върху който се открояваше твоят образ. Погледът ми стигаше до скритите дълбини, до подземния, нечовешки свят, където всеки гниеше сам, и ти като другите — само на един метър от мене.

Колко ли години ще са потребни, стотици може би, докато простите елементи, от които беше съставен, се смесят със земните пластове и ти се превърнеш в прах, в земни соли, в няколко шепи пясък, които някой в бъдещето ще пресява през пръстите си, както правехме ние: лежахме на слънце прегърнати през рамо и ръцете ни бавно като от пясъчен часовник изпущаха ситния пясък и се наслаждаваха на неговата приятна, жива топлина.

Тези милиарди клетки, събрани заедно, за да образуват любимото, неповторимо същество, аз си ги представях като звезден дъжд. В един миг разумът ми надделя. Не можеше да има никаква среща между нас. Аз стоях сама пред тебе, мъртвия, пред нищото. Можех да си припомня твоя глас, да възкреся в паметта си нашите разговори, да си представя твоите движения, можех също да измисля едно настояще, да съставя въображаем диалог между двама ни, но всъщност не можех да очаквам нищо повече от тебе. Ето това беше истината. Ти беше напуснал този свят завинаги. Един слаб, но безпощаден глас ми повтаряше: „Живей или умри, но реши! Трябва да избереш.“

Тогава, в онзи ден, имах чувството, че не съм създадена да намеря спокойствие; може би душата ми ще се разведри утре, след десет години, а може би никога.

На връщане видях, че децата си играят на пътя. Бяха намерили играчките си и нагласяха малката бяла масичка. Приготвяха се за лятото.

Обзе ме изкушението да разваля тяхното удоволствие и да ги отведа горе в стаята им, за да почувствуват и те, че на света няма справедливост, но проявих благоразумие и ги поведох на обичайната разходка. За една година младите лози бяха покарали, а други бяха родили първото грозде.

Животът продължаваше. Реших и аз да продължа, макар да знаех, че много пъти ще падам духом, ще губя сили; реших да бъда разумно създание, да се нагаждам към ритъма на годишните времена, да дишам дълбоко, да казвам „да“ и да усещам как бие сърцето ми. Децата бяха много нежни с мене, всяко ме държеше за ръка и аз се уплаших, че са доловили моя смут. Почувствувах се виновна, следователно спасена за днес. Предложих да им разкажа приказка, но коя?

— Разкажи ни приказката за малкия бик.

И аз разправих приказката за малкия черен бик, който живеел щастливо в Камарг с майка си, но един ден дошли да го откарат за бой с бикове.

— Но той няма да умре, нали?

— Не, разбира се, няма. Той ще победи всички.

— Щом е сигурно, че няма да умре, то разкажи как е преминал през големи опасности.

Обясних подробно как бикът се е спасил от тореадора. Бил умен, особен бик, познавал колко е часът и знаел, че след петнадесет минути бой ще остане жив. Храбро се биел, не позволявал да го доближат, разбрал, че смъртоносната шпага е скрита под червения плащ. Хората се смеели, защото той провалял всички хитрини на човека, и когато часовникът ударил, на арената се надигнала буря от овации. Тълпата надавала викове: „Viva el toro!“ Същата вечер бикът се върнал у дома си. За първи път се случвало бик да излезе жив и здрав от такова голямо премеждие. Посрещнали го като герой и, разбира се, скоро се оженил и му се народили много деца.

Децата слушаха. Неусетно бяхме спрели и седяхме на познатия ни пън. Бях се научила вече да се раздвоявам — чувах се да говоря, разбира се, това бях аз, но толкова осакатена от твоята загуба, че едва можех да се позная.

Наоколо беше неизразимо красиво. Небето блестеше и отразяваше като на екран образите, които се раждаха в съзнанието ми; сякаш някаква светла и безпощадна ракета се разпръсваше във въздуха или по-скоро това бяха ослепително ярки светкавици, отломки от тебе, които ме поразяваха, без да ме унищожат. Моят поглед се пресягаше, за да улови някоя усмивка, някоя съгласувана крачка — твоят ляв и моят десен крак, поставени едновременно на земята, виждах се как те посрещам с прегръдка на прага на нашия дом, как ти поемаш първата глътка въздух, щом пристигнем на мястото за почивка, как заявяваше: „Тук сега започва нашата ваканция.“ Ти беше незавършена фуга, прекъсната арабеска. Виждах твоя път, затворен с надписа: „Той бе“. Мечтаех да спрягам глагола съм така: „Аз съм щастлива жена, ти си щастлив мъж.“

Приказката свърши. Децата се отдръпнаха. Гледах ги как се отдалечават, хубави и крехки като обещание, два млади живота, за които бях отговорна и които трябваше да отведа, но къде, и аз не знаех. Ще мога ли да им спестя трудностите, които ние с тебе изживяхме? Пък и трябваше ли да го направя? Не беше ли най-важното те да имат достатъчно сили в себе си, достатъчно любов, за да посрещнат смело живота и да обикнат тази борба? Те скоро щяха да възмъжеят, струваше ми се, че виждам вече това време. Представях си ги щастливи, блажени; може би се лъжех, но хубаво беше да си създавам тази радост.