Семьон Каратов
Бързоногият Джар (1) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 1
Чудовището

На каменната площадка пред пещерите догаряше нощният огън, хвърляйки слаби отблясъци върху спящите в нишите хора. Една от нишите беше убежище за стария вожд на племето на андорите Маюм и за двамата юноши Джар и Рам, на които той беше като баща.

Рам се събуди от лекото побутване на Джар и скочи на четири крака. Той разбра: това не е току-така — случило се е нещо. Иначе Джар нямаше да го буди, той знае колко много обича да спи Рам.

Рам погледна въпросително Джар, но той не се обърна — седеше все така, вперил поглед към отвора на пещерата. Тогава и Рам се вторачи натам, като приклекна до другаря си.

Нощната мъгла постепенно се разнасяше, над хоризонта се показа светла ивичка — предвестница на настъпващото утро. На небето трепкаше самотна синкава звезда. От реката лъхаше влажна прохлада.

Рам недоволно потръпна, прозина се с голямата си уста и искаше отново да си легне на топлата еленова кожа, но Джар пак го побутна. Това означаваше: „Слушай внимателно!“. Хората от каменния век не приказваха много, изразителните им жестове често заменяха думите.

Като се поклащаше от една страна на друга и се почесваше по врата, прозявайки се, Рам опря длан до ухото си, за да чува по-добре. От степта идеха познати звуци: ето разнесе се призивният вой на вълци, а сетне се дочу кикот и скимтене на пещерни хиени — те често бродеха близо до човешкото жилище, надявайки се да се облажат с нещо.

Но защо го събуди Джар? Не биваше да попита: на юношите бе забранено да разговарят нощно време, когато възрастните спят. Разговорът нощем означава тревога. Можеха здравата да ги напердашат.

И изведнъж — Рам също чу — неприятен провлечен вой!

Андорите познаваха гласовете на много зверове: тръбния рев на разярен мамут, злобното грухтене на раздразнен носорог, свирепия рев на пещерен лъв — тези звуци караха хората да треперят.

Далечният вой напомняше рев на лъв, но се стори на Джар по-страшен, защото го чуваше за пръв път. Воят кънтеше все по-силно. Непознатият звяр сигурно се приближаваше към пещерите.

Изплашените юноши събудиха вожда на племето — стария Маюм. Той в миг стана от постелята си и се втурна към изхода на пещерата. Страшният вой прозвуча съвсем наблизо.

— Уех! Уех! — викна Маюм; на езика на андорите това означаваше тревога.

Спящите в нишите веднага се събудиха. Мъжете въоръжени с тежки дъбови боздугани, с дротици^[1] и дървени копия с каменни върхове, се струпаха на площадката пред пещерите.

С възхищение и завист гледаше Джар въоръжените мъже и си мислеше: „Смятат Джар за юноша, а той скоро ще навърши вече шестнадесет години, има ловки, силни ръце. Ако го пратят на лов, най-свирепите хищници ще се страхуват да го срещнат! Той може да се пребори дори с пещерен лъв или с мечка!“.

Маюм пресече каменната площадка и спря до полегатия склон. Той беше висок жилав старец с едри черти на лицето, с остър проницателен поглед на малките очи, святкащи изпод гъстите вежди. Пред него се простираше савана^[2], отляво пресечена с река, а отдясно граничеща с гора. Вождът на андорите се взря напрегнато натам, откъдето от време на време се чуваше вой.

От крайната пещера излезе широкоплещест космат човек на около двадесет и пет години, с нисък врат, приведен гръб и прекомерно дълги ръце — ловецът Гурху, Той тежко се поклащаше и широко разперваше крака.

Гурху се отличаваше сред андорите не само по исполинската си сила, но и по яростно упорития си своеволен нрав. Ето и сега, въоръжен само с боздуган, той тръгна предизвикателно към степта, срещу неизвестното чудовище. Тълпата на площадката възбудено зашепна: свободното държане на младия ловец нарушаваше обичаите на племето.

Гурху се отдалечаваше все повече и повече от пещерите. Вдигнал боздугана над главата си, от време на време той издаваше бойния вик на андорите, подражавайки рева на разярен мамут:

— Ярх! Ярх!

Маюм тревожно гледаше след него — много бе патил той през живота си и знаеше, че човек не трябва да излиза сам срещу опасен звяр. Сложил ръце до устата си като фуния, той извика предупредително на отдалечаващия се Гурху:

— Оей! Оей!

Но Гурху дори не се обърна.

На какво разчиташе той? Дали се надяваше, че ще слиса непознатия звяр със смелостта си и ще го накара да се махне? Или мислеше, че звярът ще се уплаши от близостта на хората и няма да посмее да го нападне?

Застрашителният вой пак се чу.

Човекът се спря. До най-близкия храсталак, където вероятно се бе притаил звярът, имаше няколко десетки крачки; до пещерите — много повече. Мисълта за бягство, която за миг осени Гурху, също така бързо се изпари. Ловецът реши да приеме предизвикателството. Готов за бой, той замря с вдигнат над главата боздуган… Настъпи тишина.

Зората едва се разгаряше, обагрила леките облачета в розово. Утринният прохладен вятър поклащаше гъстата, покрита с роса трева. Безброй цветя протягаха венчета към първите слънчеви лъчи. Степните ручеи ромоляха, пробиваха си път през меката трева. Тук-таме вече се чуваха птичи гласове. Сякаш всичко в природата се радваше на настъпващия ден.

Изведнъж вик на разтревожена птица разкъса тишината.

Хората на площадката изплашено се размърдаха.

Маюм се намръщи, повика със знак при себе си Джар и Рам и им даде някакво нареждане. Юношите хукнаха към пещерите. А всички ловци начело с вожда се спуснаха да помогнат на Гурху. Не бива да оставят близкия си в опасност — такъв е законът на андорите.

Отново прокънтя мощен рев и близо до Гурху скочи стремително огромен звяр. Беше рядък хищник — мелез от лъвица и тигър^[3]. Превъзхождаше родителите си по сила и ръст, отличаваше се с изключителна свирепост.

Досега племето не беше имало случай да се сблъска с подобно чудовище: страшният тигро-лъв Мохор, както го нарекоха андорите, се скиташе сам и сега случайно се бе натъкнал на селището на хората, търсейки плячка.

Набитото му мускулесто тяло с къса грива и дълга опашка поразяваше с мощта си. От зиналата паст на Мохор стърчаха необикновено големи зъби. Кехлибареножълтите очи пламтяха от злоба. Пяната, покрила муцуната му, потръпващият врат, настръхналата сиво-кафява козина с няколко черни ивици по нея придаваха застрашителен вид на звяра. Човек не може да не се ужаси, като срещне такова чудовище.

И Гурху неволно се стъписа, но беше късно да отстъпва. В един миг Мохор се озова до човека. Гурху почувства острата животинска миризма и с все сила нанесе на хищника удар с боздугана. Но моментното смущение повлия — Гурху не улучи, тежкият му боздуган само се плъзна по мълниеносно отскочилото тяло на звяра.

Като въртеше глава и ръмжеше злобно, Мохор впи зъби в боздугана и го задърпа от ръцете на ловеца. Здравите зъби трошаха дървото на трески. Боздуганът, върху който изля злобата си разяреният звяр, спаси Гурху от неминуема смърт. Скоро в ръцете на ловеца остана само едно малко парче и Гурху отчаяно го хвърли към звяра, опитвайки се да го прогони. Мохор поотдръпна глава настрана и удари с лапа невъоръжения ловец. Тялото на Гурху се обля в кръв, той се строполи с глух стон в гъстата трева.

И тъкмо в този миг от всички страни върху Мохор се изсипа град от яростни удари — пристигналата дружина ловци се нахвърли върху хищника.

Звярът замря на място от изненада, но после с рев се спусна срещу противниците си.

Хората се бореха ожесточено. Щом хищникът се опитваше да сграбчи най-близкия до него ловец, веднага го отклоняваше точен удар встрани и отзад. По кожата на тигро-лъва се появиха кървави петна. Мохор се умори — такава борба не можеше дълго да продължава. Той приклекна на задните си лапи и неочаквано скочи през главите на ловците.

На площадката пред пещерите стояха жените и децата. Те развълнувани наблюдаваха схватката и с гръмки викове насърчаваха ловците. Крясъците им привлякоха вниманието на хищника и той се понесе право към пещерите.

Като видяха тичащия звяр, жените грабнаха децата и хукнаха навътре в пещерите. Малката Арза стоеше както всички други на края на площадката — в суматохата я бутнаха долу. Тя скочи на крака и почна пъргаво да се изкачва по склона. Ловците се втурнаха да й помогнат, но късно — лапата на Мохор докопа момиченцето. Удар, кратък вик… Подушило мъртвата плячка, чудовището вирна муцуна и проточено зави, всявайки ужас у жените и децата.

Тигро-лъвът се наведе над момиченцето. Жените запищяха… Изведнъж Мохор уплашено изпръхтя, рязко дигна глава и се завъртя на едно място, после остави плячката, тромаво се смъкна от склона и без да се обръща, с огромни скокове изчезна.

Какво се бе случило? Кое накара хищника да избяга?

… След като изслушаха заповедта на вожда, Джар и Рам изтичаха в пещерата, за да запалят огън. Съчки, клонки, животински кости — всичко полетя в огъня. Рам следеше хода на боя. Той нададе вик и Джар, грабнал горящ клон, хукна към склона. Зает с плячката си, Мохор не забеляза приближаването на юношата. Джар се спусна от площадката надолу, озова се пред звяра и пъхна горящата главня в окървавената му паст.

Изплашен, обгорен от огъня, подгонен от болка и страх, тигро-лъвът профуча край ловците, без да търси път. Маюм грабна дротика от най-близкия до него ловец и го запрати след хищника. Вождът се славеше, че владее превъзходно това оръжие. И сега ръката на Маюм не трепна — копието се заби в хълбока на звяра.

Известно време хищникът продължаваше да бяга със стърчащото на хълбока му оръжие, но болката го принуди да спре. Той се опита да достигне със зъби дротика, после започна да се търкаля по тревата и най-сетне успя да се освободи от него. От раната шурна кръв. Мохор се помъкна към гората, като накуцваше с ранения крак и оставяше алена следа по тревата.

Ловците не тръгнаха да го преследват — раненият тигро-лъв е още по-опасен. Пък и защо да го преследват? Звярът е пропъден, бягаше и едва ли щеше да се върне скоро по тези места. Така мислеха андорите, като се връщаха в стана. Те бяха горди, празнуваха победата над чудовището. Радостните им викове изплашиха не едно животно.

Мохор се спря и дълго гледа след хората. От гърлото на звяра сегиз-тогиз се изтръгваше глухо гневно ръмжене. Той беше гладен, изпитваше болка и за всичко бяха виновни тези слаби двуноги същества!

Ярките лъчи на слънцето изскочиха иззад един облак и ослепиха звяра. Той злобно замижа и накуцвайки, тръгна към гъсталака. Скоро тъмният силует на Мохор изчезна в здрача на гората.