Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Приложение
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Karel (2021 г.)

Издание:

Автор: Ерих Мария Ремарк

Заглавие: Обетована земя

Преводач: Диана Диманова; Елена Павлова; Анна Тодорова

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: Издателство „Делакорт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: немска

Печатница: Печат ПОЛИГРАФЮГ ООД — Хасково

Редактор: Диана Нехризова

Художник: Валери Петров

ISBN: 954-8415-42-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5712

История

  1. — Добавяне

Пътуване в линейка — така изглежда са изстискани и последните сили на Ремарк. Умиращият изтощен мъж се прибира в родината. Когато жена му Полет Годар-Ремарк и Роза, която от четирийсет години върти домакинството му, надникнали при него в стаята, го видели на бюрото да коригира романа си, който пишел, преди да се разболее. Двете жени го умолявали да се върне в леглото — знаели, че тази дейност ще го изтощи и предусещали, че няма да може да го довърши.

 

 

„Работя ежедневно, не прекалено много, но редовно. За съжаление, както обикновено, първата версия ми изглежда по-добра от втората, върху която работя сега. Това придава, както ти е добре познато, необходимия хъс, за да не се чувства човек прекалено добре.“

Писмо до Ханс Хабе

29.02.1968

 

 

Ремарк отхвърля вече готовия, може би довършен вариант, нарича женския образ първо Лучана Колеман, а после Мария Фиола, напомняйки за приятеля на състезателя Кай от „Спирка на хоризонта“ — граф Фиола. Поставя в центъра на тежестта дискусията за преходността и смъртта, а по-късно, през септември 1968-ма, създава трагичната концепция на главния си герой Лудвиг Зомер.

 

 

При работата си върху романа Ремарк се лута, подхваща различни епизоди, докато оформя последния си вариант на „Обетована земя“. Този начин на работа показва абсолютния цайтнот, в който е изпаднал. Докато при другите си романи той разработва един вариант, а после го доработва, в „Обетована земя“ работи едновременно различни текстове, така че те са на различен етап на обработка. Това се чете и в едно от последните му писма до преводача му Денвър Линдли от 26-и януари 1970 година:

 

 

„Срам ме е, че не съм отговорил още на писмото ти от есента! Но все изчаквах и изчаквах, докато мога да ти пиша нещо по-определено за книгата. За нещастие зимата не бе плодотворен период за мен и трябваше да прекратя писането за определено време. Дори и сега краят на книгата недостижимо се извисява като кула — а аз не мога да ти кажа нищо повече от последния път.“

 

 

Краят на романа „Обетована земя“ е в бележки: връщането на емигранта Зомер в Германия, отмъщението на убиеца на баща му, което го е задължавало да остане жив и което, както се вижда от бележките, е причина за неговата гибел.

 

 

Мотивът на гибелта, на напразните надежди на емигранта за връщане, състоянието между две култури и поведението на нежелание да се приеме реалността, че емиграцията е свързана с окончателно прекъсване нишките към родината — това са основните идеи в „Обетована земя“, от нея няма връщане назад, а надеждата се превръща в клопка, от която спасение има само в смъртта.

Честата поява на Равик от „Триумфалната арка“, както и преминаващата почти през цялото му творчество фигура на „Гам“ (свързана с Марлене Дитрих), предават ревизираната политическа позиция на автора през петдесетте и шейсетте години: войните можели и да продължат, защото споменът за тях е свързан само с авантюристичното. („Окото е изкусен измамник“).

 

 

Контрастът на емигрантската съдба с изкуството, както и търговията с произведения на изкуството на профана Реджиналд Блек, предлага същевременно възможност за вглъбяване и е още един ярък пример за новите формулировки на старата авторова позиция.

 

 

За Лудвиг Зомер Брюкселският музей, опипването на китайския бронз в тъмнината на скривалището му, изпълнява ролята на убеждение в собственото съществуване. Във фигурите като Дюран Втори авторът демонстрира съзерцателната функция на изкуството пред лицето на историческото убийство и индивидуалната преходност: изкуството като безсмислен стожер на красотата в средата на отчаяния свят, чиито цивилизаторски стойности са разрушени сред ужасите на Втората световна война, станали са противоречиви и гротескни и не могат да се възстановят.

 

 

Безспорно останалият като фрагмент роман „Обетована земя“ е завет, но в друг смисъл, различен от „Сенки в рая“. Дори и съвпадението на мотиви, както и характерът на „неготовия текст“, а и неизвестността как ще се развие действието в недовършените глави, не може да попречи на „Обетована земя“ да се превърне в завещание на автора Ремарк, в коментар на творчеството му пред лицето на близката, сигурна и осъзната собствена смърт — и всичко това си заслужава да бъде публикувано.

Томас Шнайдер

Край