Скот Прат
Несправедливост за всички (1)

Пролог

Май, 2007

Казвам се Джо Дилард. Стоя облегнат на телената ограда и гледам бейзболния мач на игрището на гимназия „Даниъл Бун“ в Грей, Тенеси, през една великолепна лятна привечер в началото на май. Небето е безоблачно и синьо, лек ветрец духа към лявото поле, а приятното ухание на прясно окосена трева се носи из въздуха.

Компанията ни е петчленна: аз, жена ми Каролайн, най-добрата й приятелка Тони Милър, моят приятел Рей Милър (съпругът на Тони) и Рио, немската ни овчарка. Ние, семейства Дилард и Милър, наблюдаваме как синовете ни играят бейзбол от десет години, радваме се на успехите им и страдаме при провалите им. Рио е новодошъл — той е с нас едва от три години, но очевидно се наслаждава на мача не по-малко от нас.

Рей Милър и аз имаме много общо. И двамата сме адвокати. След много години като криминален защитник аз се прехвърлих в прокуратурата, а Рей си остана от „тъмната страна“, както сега го наричам. Често го закачам, задето защитава долни типове, но знам, че така трябва и го уважавам. Не мами, не лъже, не се опитва да прави номера. Склонен е да вижда всичко в черно и бяло, също като мен. И двамата презираме злоупотребата с власт, особено от страна на съдиите, макар че Рей е малко по-злъчен от мен в това отношение. Близки сме и по възраст, и двамата сме отдадени на семействата си.

Наблюдаваме мача от полето извън игрището, далеч от играчите и останалите родители, защото не искаме да разсейваме синовете си. Не им крещим по време на мача като някои други родители. Не критикуваме реферите и треньорите. Просто гледаме и се притесняваме. Ако се случи нещо хубаво, викаме от радост. Ако се случи нещо лошо, се свиваме намръщено.

Синът ми Джак е най-добрият в удряне на топката в „Бун“. Синът на Рей, Томи, е звездата, която хвърля топката. През ноември и двамата подписаха документи да продължат бейзболната си кариера в Първа дивизия, колежанско ниво. Джак се записа във „Вандербилт“, а Томи — в „Дюк“. Това бе един от най-чудесните и изпълнени с гордост моменти в живота ми.

Мачът тази вечер е напрегнат. Ако „Бун“ победи „Джеферсън“ на финалите на районния турнир, ще отидат на регионалните състезания. Ако загубят, сезонът им приключва. Джак удари топката, тя отлетя до оградата в лявото поле и отборът спечели две точки. През втория ининг батерът от „Джеферсън“ халоса топката и тя прехвърли игрището. Джак се прояви отново през четвъртия ининг и изпълни хоумрън, благодарение на което „Бун“ поведе с 3 на 1.

В началото на петия ининг Томи хвърли четири лоши топки и първият батер стигна до първа база. Следващият батер удари топката леко, но играчът от „Бун“ на трета база я изпусна. Томи хвърли две отлични топки, но третата улучи батера по бедрото. Треньорите на „Джеферсън“, играчите и родителите закрещяха и обвиниха Томи, че е ударил момчето нарочно. За момент изглеждаше, че ще започне сбиване, но реферите успяха да укротят положението. „Джеферсън“ спечели две точки, когато батерът изпрати топката в лявото поле, но после Томи изпълни три страйка. Мачът е равен в края на седми ининг, който е последният в гимназиален мач.

— Те ще хвърлят четири лоши топки нарочно — казва Рей.

Завъртам се и го поглеждам учудено. Той носи слънчеви очила, които закриват тъмните му очи. По-нисък е с два сантиметра от моите метър и деветдесет, но е с по-яки гърди и гръб. Дългата му кестенява коса започва да посивява и е прибрана назад на опашка. Ръцете му, облегнати на оградата, изглеждат дебели като стълбове.

— Да не си откачил! — отвръщам. — Няма да искат да хвърлят лоши топки в последния ининг на равен мач. Ще се постараят.

Джак застава широко разкрачен на мястото на батера и размърдва крака, за да заеме по-добра позиция. Той е едро хлапе, метър и осемдесет и седем и деветдесет килограма мускули. Има яка челюст и трапчинка на брадичката. „Хубаво лице за бейзболист“, както казват старите треньори. Той стои близо до базата, предизвиквайки питчъра да хвърли трудна топка.

Момчето хвърля първата топка бързо и силно и тя уцелва Джак между очите, преди той да успее да се отмести от пътя й. Чувам ужасния звук от удара на топката в главата му. Каската му отскача настрани. Той отстъпва назад, но не пада, а се повлича бавно към първа база. Реферът, втрещен като всички останали, се втурва към него и се опитва да го спре. Затичвам се към игрището и се вторачвам в Джак. Треньорите му също се хвърлят към него. Когато синът ми стига до първа база, виждам, че от носа му тече кръв.

Проправям си път натам през смълчаната тълпа. Треньорите на Джак го настаняват на пейката за резервни играчи. Единият притиска бяла хавлия към лицето му. Веднага забелязвам, че хавлията се пропива с червени петна. Треньорите отстъпват назад, когато се доближавам.

— Направиха го нарочно — казва главният треньор, трийсетгодишен тип на име Бил Диксън. — Досега дори не се опитаха да ударят някой друг.

Навеждам се над Джак и внимателно свалям хавлията от лицето му. Главата му е облегната назад, устата му е отворена и той седи, вторачен нагоре. Мястото около очите му е подуто, а над носа му има дълбока зловеща резка, която кърви. От носа му също тече кръв.

Поставям хавлията обратно върху раната.

— Джак, чуваш ли ме?

— Да.

— Кой съм аз?

— Татко.

— Знаеш ли къде си?

— На игрището в училище.

— Какъв е резултатът от мача?

— Три на три в края на седми ининг.

— Някой повика ли линейка? — обръщам се към треньор Диксън.

— На път са, но винаги имат нужда от петнайсет — двайсет минути да стигнат дотук.

Усещам, че до мен стои някой и се обръщам. Рей, Каролайн и Тони.

— Добре ли е? — пита Рей.

— Мисълта му е ясна.

— Дай да видя.

Отново свалям хавлията. Каролайн ахва, а аз съм обзет от гняв. Как можаха да направят такова нещо? Защо го направиха? Та това е само бейзболен мач, за бога! Джак бе удрян безброй пъти в миналото, но никога в лицето. Треньор Диксън е прав — питчърът им се владееше отлично, докато Джак не застана на базата. Наистина го удариха нарочно.

Нежно връщам хавлията на мястото й и поглеждам Рей. Сериозно се замислям дали да не грабна една бухалка и да отида при треньора на „Джеферсън“.

— Не бива да чакаме линейката — казва ми Рей. — Трябва да го заведем в болницата веднага.

— Защо?

— Зениците му са с различен размер. И е ужасно подут. Виждал съм това и преди, Джо. Джак може да има вътрешен кръвоизлив.

Рей беше фелдшер във флотата в продължение на осем години и знае какво говори. В същия миг Джак се навежда напред и повръща.

— Трябва да тръгваме — казва Рей. — Веднага!

Каролайн и Тони се втурват към колите, а Рей и аз повдигаме Джак внимателно. Треньор Диксън държи хавлията на лицето на Джак, опитвайки се да спре кръвта. Точно преди да стигнем до паркинга, синът ми губи съзнание, а аз съм обзет от такъв див ужас, че едва не припадам до него.

Той идва в съзнание, когато го настаняваме на задната седалка, но по време на пътуването до болницата припада още няколко пъти. Повтаря, че главата му ще експлодира. Звъня в спешното отделение от мобилния и когато пристигаме, те вече ни чакат отвън. Незабавно отвеждат Джак в отделението за травми, а след десет минути го отнасят в операционната. Един от лекарите идва да поговори с нас набързо. Съобщава ни, че Джак има остър епидурален хематом. Простичко казано, мозъкът на сина ми кърви. Неврохирург ще отвори черепа му, за да даде възможност на кръвта да се оттече, да облекчи напрежението и да оправи пораженията.

Чакаме три часа в агония. Чакалнята е пълна с треньорите на Джак и съпругите им, съотборниците му и техните родители, плюс десетки приятели от училище, които бяха гледали мача или бяха чули за случилото се. Всички замълчават уплашено, когато хирургът, сериозен тъмнокос мъж на средна възраст, поканва Каролайн и мен да влезем в страничната стая. Дъщеря ми Лили, една година по-малка от Джак, която също присъстваше на мача и видя как бе ударен брат й, ме хваща за ръка и идва с нас.

— Казаха ми, че не сте изчакали линейката — казва лекарят, когато вратата се затвори зад нас. — Чия беше идеята?

— Защо? — питам. — Грешка ли беше?

— При други обстоятелства можеше и да е грешка. Но този път е правилното решение. Ако синът ви беше кървил още десет или петнайсет минути, мисля, че нямаше да успеем да го спасим.

— Значи той е добре?

— Стабилизиран е. Нараняването е сериозно, но слава богу реагирахме навреме. Ще остане в реанимацията още ден-два. Ще има страхотно главоболие, но ще контролираме болката с лекарства. Няколко месеца ще се наложи да си почива и да го кара спокойно, но после ще е като нов.

— Кога можем да го видим?

— Ще се събуди след около половин час. Ще е сънлив и изтощен, но можете да поговорите няколко минути.

Благодарим на лекаря и Каролайн, Лили и аз се прегръщаме безмълвно. Каролайн и Лили плачат, но аз изпитвам такова силно облекчение, че сякаш се нося из въздуха. Връщаме се в претъпканата чакалня. Рей и Тони Милър, заедно със сина им Томи, стоят до вратата. Когато групата вижда сълзите на Каролайн, всички се изплашват, че новините са лоши. Рей ме поглежда тревожно и аз му се усмихвам.

Каролайн отива при него, обвива ръце около дебелия му врат и го притиска силно.

— Ти спаси живота му — изхлипва тя. — Спаси живота на Джак!