Десислав Начков
Упойка

Навлязох във хладна гора,

сред синьо-зелена мъгла

и клони, преплетени в кръг,

засмукваща всеки мой дъх.

 

В душата усетих се сам,

дори в мисълта си бях ням,

студена ме слабост обзе,

във тръпни крака и ръце.

 

Пътеката с мръсни петна

се глухо под мен завъртя

и с нея към рай или ад,

поеха посока и цвят.

 

След миг, сякаш времето спря

и цялата вечност замря,

достигнала краен предел,

без смисъл, причина и цел.

 

И както бях в нищото спрял,

и в него се бях разпилял,

безименен глас долових

и своето име открих.

 

Зовеше ме блед силует,

оформящ човешки портрет,

кръвта се задвижваше в мен,

макар да бях още студен.

 

И пак озовах се в гора,

но с болнични, бели легла;

високи прозорци със свод

ме будеха пак за живот.