Десислав Начков
Градски сенки

Забулена в мъгла луната

безимен поглед хвърля пак,

градът — покрит от тишината

таи се в есенния мрак.

Сломени от тъга, бездушни

дървета къпят се в печал,

и само сенките им шушнат

удавени в димяща кал.

От ъгъла самотно куче

страхливо взира се във мен,

а аз очаквах да се случи

най-после нещо този ден.

И търсих да открия нейде

оазис в сивата мъгла,

с една-единствена надежда —

да пия вълшебната вода,

която мигом да ме върне

в изгубената пъстрота,

та в нея пъпа си да хвърля,

на детството при пролетта…

Внезапно сепнах се, луната

тъмнееше открай, докрай;

отново бях насред мъглата

и чувах само кучи лай.