Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (10)

Голият скелет

През първата година от връзката ни веднъж полуизлъгах Мел, като и казах, че отиваме с Дан на кино да гледаме „Хванете Картър“^[1], а всъщност двамата се занесохме в някакъв бар с голи до кръста сервитьорки в Уест Енд, наречен, „Изгряваща луна“. Идеята беше изцяло на Дан, попаднал под влиянието на статия в някакво мъжко списание — „101 неща, които трябва да направите, преди да сте навършили тридесет“. От всичките сто и едно Дан с удоволствие откри, че е направил деветдесет и две. От останалите две бяха незаконни, едно той определи като категорично неморално, а ограничените му финансови средства не му позволяваха да направи никое от другите, с изключение на посещение на стриптийз бар. И двамата се съгласихме, че стриптийз баровете са и морално осъдителни, и безбожно скъпи, така че направихме компромис и се установихме на варианта бар с голи до кръста сервитьорки.

Доколкото никой от нас не бе посещавал подобно място преди, не бяхме съвсем сигурни какво трябва да правим, когато влязохме. Така че седнахме на една маса във възможно най-тъмния ъгъл и цяла вечност едва отронвахме по някоя незначителна дума и се правехме, че всичко това всъщност не се случва. Най-накрая отнякъде изплува облечена в оскъдни кожени прашки и щедро надарена в бюста млада жена и бавно се приближи към нас, за да вземе поръчката ни. Безкрайно смутен, не успях да се насиля да я гледам в гърдите, а от друга страна се срамувах прекалено много, за да я гледам в очите, така че най-накрая проведох целия разговор с поглед, фокусиран върху носа й. Сервитьорката изглеждаше някъде на нашите години. Всъщност ми напомняше за едно момиче от колежа — Карън Брайтуейт. Беше руса и имаше същото пухкаво чело като Карън, но бе с много по-хубаво тяло. Макар че, технически погледнато, никога не бях виждал Карън Брайтуейт по прашки. Искаше ми се да я попитам дали не е Карън, но се сетих, че ако наистина е тя, това едва ли беше най-подходящият момент да си говорим за доброто старо време. Поръчах две бутилки бира и тя изчезна, оставяйки ни с Дан да зяпаме изумено наоколо.

Барът беше пътен със самотни бизнесмени, татуирани дебеланковци с татуираните си дебели партньори и няколко шумни групи, излезли на ергенски партита. Картинката беше толкова депресираща, че внезапно ми дойде акълът в главата и проумях три важни неща.

1. Би било депресиращо, ако между мен и тези хора има каквото и да било общо.

2. Никога досега не се бях чувствал толкова сконфузен.

3. Цялата история не ми доставяше каквото и да било удоволствие.

Докато с Дан си пиехме бирите в мълчание, се опитвах да осмисля ситуацията и да си спомня последния път, когато съм мислил за кой друг, освен за Мел. Не успях. Това бе много важен момент за мен. Като че ми сервираха смисъла на живота на сребърен поднос. Мел беше всичко, което исках на този свят.