Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (5)

Пета глава

Без да изчака отговора й, Нийл Паркинсън влезе, веднага след като бе почукал, точно в момента, когато Онър сядаше на стола си. Пликът с документите лежеше на масата пред нея — не бе имала възможност да ги извади. Младият мъж се настани в стола за посетители и замислено се втренчи в нея. Сестра Лангтри се престори, че не забелязва нищо необикновено, усмихна се и зачака.

Но очите на Нийл, от които тя предпочете да отмести погледа си, не се взираха в нея с обикновено дружелюбие; при всяка тяхна среща той я анализираше, сякаш я разглобяваше парче по парче, за да я възстанови отново. В погледа му не се четеше похот. Нийл по-скоро приличаше на момченце, което се опитва да разгадае тайната на любимата си играчка. Винаги изглеждаше изненадан, че я е открил, и с радост очакваше вечерта, когато сядаше до бюрото й, за да си побъбри насаме с нея.

Сестра Лангтри съвсем не бе красавица, нито притежаваше чувствеността, която понякога замества хубостта. Единствените й предимства бяха младостта и хубавата й кожа, която беше толкова прозрачна, че вените й се синееха под нея, въпреки че сега бе пожълтяла от лекарството против малария. Имаше правилни черти, може би прекалено дребни, с изключение на очите й — обагрени в мекия кестеняв цвят на косата й — които бяха големи и спокойни, освен когато се разгневеше — в подобни моменти те хвърляха мълнии. Фигурата й бе на типична медицинска сестра — стегната, но за съжаление с плоски гърди; краката й бяха идеални — дълги и елегантни, но с добре развити мускули, с малки ходила и тънки глезени, резултат от непрекъснатото движение и тежката работа. През деня, когато носеше рокля, белите гънки на сестринския й воал образуваха очарователна рамка за лицето й; вечер, облечена в панталони, тя нахлупваше широкопола шапка, която винаги сваляше, докато се намираше в отделението. Късата й коса бе винаги добре подстригана и фризирана, благодарение на грижите на някакъв ефрейтор, който в цивилния живот бил фризьор и предлагаше услугите си срещу част от щедрата дажба алкохол, която получаваха сестрите.

Ето как изглеждаше външно Онър Лангтри. Вътрешно бе твърда като закалена стомана. Отличното й образование в скъпо училище я бе направило интелигентна и проницателна. Умееше бързо да взима решения, но въпреки добротата и сърдечността си, дълбоко в душата си се чувстваше отдалечена от всички. Принадлежеше тялом и духом на пациентите, които зависеха от нея, но винаги ги държеше на разстояние. Двойствеността й бе влудяваща, но може би точно тя привличаше Нийл.

Съвсем не й бе леко да открие най-правилния подход към войниците, за които тя бе представител на полузабравена раса — жените. Все пак се бе справила отлично, никога не бе проявила, към когото й да е от пациентите си сексуален интерес, не си бе позволила романтични увлечения. Носеше титлата „медицинска сестра“ и тя искаше винаги да си остане в очите им тяхна сестра — безкрайно привързана към тях, без да ги допуска в личния си живот.

Но между Онър Лангтри и Нийл Паркинсън съществуваше негласно споразумение. Никога не говореха за него, нито го споменаваха открито, но и двамата знаеха, че след завършването на войната и завръщането им в цивилния живот тя няма да има нищо против да се среща с него.

Двамата произхождаха от богати семейства; бяха възпитани в изключителна нравственост и чувство за дълг. Ето защо не биха си помислили да поставят личния си живот пред задълженията си. В момента на срещата им войната им бе наложила строго професионални отношения, към които стриктно се придържаха, но в цивилния живот ограниченията щяха да отпаднат.

Нийл жадно и нетърпеливо мечтаеше за деня, когато ще й предложи да му стане жена, защото наистина я обичаше много. Той не притежаваше силния характер на Онър Лангтри или може би страстта му бе по-необуздана, защото му бе особено трудно да поддържа взаимоотношенията си с любимата в определените от нея граници. Наистина понякога той нарушаваше строгите правила, но нарушенията се състояха единствено в таен поглед или подхвърлена дума; Нийл се ужасяваше от мисълта, че би могъл да я докосне или целуне. Знаеше, че ако го стори, тя моментално ще го изгони, независимо че е неин пациент. Армията приемаше резервирано присъствието на жени на фронта и то бе ограничено до медицинските сестри. Онър Лангтри смяташе, че й е оказано доверие, което не бива да наруши, като се впусне в интимни отношения с човек, който е неин пациент, както и войник.

Нийл не се съмняваше в съществуването на негласното споразумение между него й сестра Лангтри; ако тя не го споделяше и приемаше, навярно отдавна щеше да му даде знак, защото не беше от жените, които се страхуват от истината.

 

 

Единствен син на богати родители, каймакът на мелбърнското общество, Нийл Лонгланд Паркинсън беше чист продукт на процеса, характерен за неговото време и за родната му страна — Австралия, превърнала го в младеж, който бе повече англичанин от самите англичани. В акцента му нямаше нито следа от австралийския му произход, той говореше като същински английски аристократ. След завършването на училището в Гийлонг бе заминал направо за Оксфордския университет, където бе завършил история; оттогава бе прекарал едва няколко месеца в родината. Нийл мечтаеше да стане художник, затова, след като напусна Оксфорд, му се стори съвсем естествено да замине за Париж, после за Гърция, в Пелопонес, където се установи за известно време. Скучният му живот епизодично се разнообразяваше от посещенията на италианска актриса с особен характер, която предпочиташе да му бъде съпруга вместо любовница. По време на отсъствията на емоционалната италианка, Нийл учеше гръцки, който след време започна да говори добре както английски, френски и италиански; освен това трескаво рисуваше и се смяташе повече за англичанин в изгнание, отколкото за австралиец.

Все още не мислеше да се жени, въпреки че съзнаваше, че рано или късно трябва да го стори; задоволяваше се да отлага за по-късно решенията, засягащи бъдещия му живот. Беше млад, все още нямаше трийсет години и му се струваше, че разполага с неограничено време.

После в един миг всичко се промени, настъпи катастрофата. Слуховете за предстояща война бяха стигнали дори до отдалечения Пелопонески полуостров, когато Нийл получи писмо от баща си — много студено и официално. Той заявяваше, че синът му трябва да сложи край на бохемския си живот, че в името на семейството и на собственото си положение е необходимо незабавно да се завърне у дома, докато все още е възможно.

Той бе отплавал за Австралия в края на хиляда деветстотин трийсет и осма, за да се завърне в почти непознатата страна и да се срещне с родители, които се държаха към него студено и безразлично, като викториански благородници, каквито всъщност бяха — не поданици на кралица Виктория, а жители на щата Виктория.

Завръщането му в Австралия съвпадна с тридесетия му рожден ден, събитие, което дори сега, седем години по-късно, винаги събуждаше у него ужаса, преследвал го от месец май миналата година. Баща му! Безмилостен, очарователен, лукав и изключително енергичен старец! Защо нямаше цяла орда синове? Невероятно бе, че е създал само един, и то доста късно в живота. Какво бреме бе да бъдеш единствен син на Лонгланд Паркинсън! Да мечтаеш да си равен с него, дори да го надминеш! Естествено, това бе невъзможно. Старецът едва ли осъзнаваше, че самият той е причина за неуспеха на Нийл. За разлика от баща си, Нийл не бе израснал сред работническата класа и не се бе сблъскал от ранно детство с горчивините и предизвикателствата на живота, отгоре на всичко бе наследил изтънчената деликатност на майка си. Когато порасна достатъчно, за да си оформи собствен мироглед, той вече знаеше, че е победен.

Още преди да навърши двайсет години, Нийл осъзна, че обича повече баща си, въпреки безразличието на стареца към него, отколкото майка си, която го задушаваше с глупавата си обич. Изпита огромно облекчение, когато дойде времето да постъпи в пансион, което оказа влияние върху поведението му от началните класове на училището до навършването на тридесетата му годишнина. Защо да се бори с очевидно безнадеждна ситуация? По-добре да я избягва, да я забрави. При навършване на пълнолетието си бе получил по-голямата част от парите на майка си, с които можеше да задоволява капризите си. Ето защо бе решил да заживее далече от Мелбърн и от родителите си и да изгради своя собствен свят.

Но предстоящата война сложи край на плановете му: имаше неща, които не можеше да избегне или да пренебрегне.

За рождения ден родителите му устроиха официален прием. Майка му беше поканила доста дебютантки, които смяташе достойни да се омъжат за сина й. На приема присъстваха двама архиепископи — представители на англиканската и на католическата църква, двама министри, известен професор по медицина, британският върховен комисар и френският посланик. Естествено, именно майката на Нийл се бе погрижила всички те да бъдат поканени. По време на вечерята младият мъж почти не забеляза младите дами и важните личности и забрави за присъствието на майка си. Цялото му внимание бе съсредоточено върху баща му, който седеше в далечния край на масата, докато сините му очи подигравателно оглеждаха гостите, сякаш в главата му се въртяха непочтителни мисли за всеки един от тях. Нийл не знаеше как е разбрал с такава точност какво става в ума на баща му, но странното явление го накара да изпита огромна обич и да жадува за откровен разговор с дребничкия старец, който бе предал на сина си единствено формата и цвета на очите си.

Едва по-късно той осъзна, че е проявил необикновена наивност за възрастта си, но когато баща му го хвана под ръка, за да отидат при дамите в салона, младежът се почувства необяснимо щастлив.

— Ще минат и без нас — каза старецът и подигравателно се усмихна. — Изчезването ни ще даде повод на майка ти да мърмори.

Влязоха в библиотеката, чиито стени бяха отрупани с подвързани с кожа книги, които никога не бяха разгръщани, още по-малко четени. Лонгланд Паркинсън се настани в кожено кресло, докато синът му седна на табуретка в краката му. Стаята бе слабо осветена, но сенките не можеха да замаскират следите от тежък живот по сбръчканото лице на стареца, нито намаляваха блясъка на очите му, които гледаха свирепо и неумолимо, както хищникът наблюдава жертвата си. Зад грубата фасада се забелязваше изключително острият ум, който презираше хората, емоционалната слабост и моралните норми. В този миг Нийл разбра, че чувството, което изпитва към баща си, е обич, и се изненада от собствената си непоследователност: защо бе нужно да хаби емоциите си за човек, който нямаше нужда от тях?

— Навярно съзнаваш, че не си от най-добрите синове — с безразличие произнесе старецът.

— Прав си.

— Не вярвах, че писмо може да те накара да се върнеш у дома, иначе отдавна щях да ти го изпратя.

Нийл разпери ръцете си и ги огледа: бяха с дълги и тънки пръсти, гладки като на момиче, пухкави като на дете, в резултат на това, че никога не бяха вършили работа, която да е изключително важна за мозъка, който ги контролира. Нийл отлично съзнаваше, че рисуването не предизвиква особено силни емоции у него.

— Всъщност не писмото ти е причина да се върна — най-сетне промълви той.

— Така ли? Какво тогава? Войната?

— Не.

Апликът зад главата на баща му осветяваше розовия му плешив череп и хвърляше сянка върху лицето му; очите му гневно проблясваха, но тънките му устни останаха стиснати.

— Не ставам за нищо — продължи Нийл.

— Как така за нищо?

Типично за баща му — интерпретираше декларацията му в буквален смисъл, вместо да я разглежда в морален план.

— Лош художник съм.

— Как го разбра?

— Каза ми го човек, който разбира… — след първоначалната колебливост думите му идваха по-лесно.

— Събрах достатъчно картини за голяма изложба. Винаги съм мечтал да се утвърдя с един удар, не да излагам едно платно тук, две на друго място. Накратко, писах на свой приятел в Париж, собственик на галерията, която бях избрал за дебюта си. Идеята за почивка в Гърция му се стори привлекателна и той дойде да види произведенията ми. Бях сразен, когато не ги одобри. Каза, че са симпатични, дори очарователни, но им липсват оригиналност, мощ, инстинктивно усещане на материята, на цветовете. Накрая ми предложи да насоча усилията си към рисуване на афиши или на рекламни плакати.

Старецът с нищо не показа, че е трогнат от страданието на сина си; остана неподвижен на мястото си, втренчил в него непроницаемите си очи. След дълго мълчание промълви:

— Постъпването в армията ще ти се отрази добре.

— Искаш да кажеш, че ще ме направи мъж?

— Трябва да се отстрани външната обвивка, за да се проникне до сърцевината. Така ще се освободи онова, което е скрито там.

Нийл с потръпване попита:

— Ами ако се установи, че вътре няма нищо?

Баща му сви рамене и с безразличие се усмихна.

— В такъв случай е по-добре да се научи истината.

Старецът не му предложи да го въведе в семейния бизнес и Нийл знаеше, че е излишно да повдига въпроса. Разбра, че баща му изобщо не се интересува какво ще стане с фирмата, след като вече не стои на ръководното място. Лонгланд Паркинсън нямаше амбицията да предаде богатството си на следващото поколение и изобщо не се интересуваше от жена си и от сина си. Не насилваше младежа да докаже способностите си, не проявяваше омраза към момчето, което не бе оправдало надеждите му; не чувстваше необходимост да подхранва самочувствието си, като изисква от сина си да бъде негово подобие, способен да постигне онова, което бе постигнал самият той. Безсъмнено, когато се бе оженил за майката на Нийл, той е знаел какво потомство може да очаква от нея, но изобщо не се притесняваше: бракът му бе подигравка с обществото, в което той с всички сили се стремеше да влезе, благодарение на жена си. Както винаги, и в този случай Лонгланд Паркинсън постъпваше така, както му бе угодно.

Седнал в краката на баща си, когото наблюдаваше внимателно, Нийл забеляза в погледа му обич, примесена със съжаление, която накара сърцето му да се свие. Старецът явно смяташе, че синът му е негоден за нищо, а той рядко се лъжеше в преценката си.

Ето защо Нийл постъпи в армията, разбира се, като офицер. При обявяването на войната бе изпратен в Северна Африка. Спомняше си с удоволствие за времето, прекарано там. В Африка, Нийл се чувстваше повече у дома, отколкото в родината си; с учудваща лекота научи арабски и се стараеше да бъде полезен за всички. Превърна се в добър и съвестен войник и с изненада откри, че притежава необикновена смелост; хората му го обичаха, началниците го харесваха и за пръв път в живота си Нийл бе доволен от себе си. Често със задоволство се казваше, че все пак е наследил нещичко от характера на баща си; с нетърпение очакваше края на войната и си представяше как ще се завърне у дома като истински закален мъж, придобил житейски опит и пълен с енергия, качества, които баща му ще забележи от пръв поглед и които ще предизвикат възхищението му. Повече от всичко на света искаше да бъде равен в очите на баща си, наподобяващи очи на хищна птица.

По-късно бе изпратен в Нова Гвинея, след това — на островите, където войната бе по-различна, отколкото в Северна Африка, и съвсем не бе по вкуса му. Едва тогава Нийл осъзна, че още не е достигнал мечтаната зрялост и всъщност е доста далече от нея. Джунглата се вкопчи в него и впримчи душата му, която пустинята бе освободила, и попари въодушевлението му. Но същевременно го направи по-силен и той с изненада откри в себе си упоритост и издръжливост, които не вярваше, че притежава. Най-сетне престана да играе роля, да се притеснява какво мислят за него другите, защото се налагаше да мобилизира всичките си сили, за да оцелее както той, така и хората му.

Сетне всичко рухна по време на някаква маловажна, но изключително кървава битка в началото на хиляда деветстотин четирийсет и пета. Нийл допусна грешка, за която платиха хората му. Самоувереността му, с която се бе сдобил толкова бавно и мъчително, моментално се изпари и последствията бяха катастрофални. Навярно щеше да му бъде по-леко, ако го обвиняваха, но всички — от оцелелите войници от ротата му до висшето му началство, го оневиняваха и му прощаваха! Непрестанно му повтаряха, че грешката не е негова, че никой не е съвършен и понякога е възможен провал и от това отчаянието му се задълбочаваше. Тъй като нямаше срещу кого да се съпротивлява, той се олюля, препъна се и остана повален на земята.

Постъпи в павилион Х през май хиляда деветстотин четирийсет и пета. Когато пристигна, непрекъснато плачеше и бе така отчаян, че не съзнаваше, нито се интересуваше къде е попаднал. В продължение на няколко дни му разрешаваха да прави, каквото си поиска, и той се затваряше в себе си, трепереше, плачеше, скърбеше. Сетне смътно започва да забелязва личността, която смътно бе видял като сива сянка на фона на общия декор; присъствието и го караше да чувства още по-дълбоко болката си и го дразнеше. Младата жена неотлъчно бдеше над него, заплашваше го и дори насила го накара да се храни, отказвайки да признае, че има нещо по-различно или по-особено в положението му; принуждаваше го да седи заедно с другите, въпреки че единственото му желание бе да се затвори в тясната си стаичка, възлагаше му различни задачи, непрекъснато го насърчаваше да говори — отначало на всякакви теми, сетне за себе си, което той предпочиташе.

Постепенно Нийл отново се приобщи към заобикалящия го свят — отначало бавно и колебливо, сетне — по-бързо. Започна да се интересува от неща, които не го засягаха пряко, да забелязва присъствието на другите пациенти, както и мястото, където бе попаднал. Явно се опитваше да се разгадае феномена, който представляваше отделение Х, и бе заинтригувам от сестра Лангтри.

Едва сега тя се превърна за него в реална личност. Отначало не я харесваше особено, смяташе я за бездушна, защото тя явно не се трогваше много от уникалността на положението му. Но тъкмо когато се канеше да я причисли към категорията типични армейски медицински сестри, тя изведнъж стана по-приветлива и Нийл откри в нея нежност и доброта, с каквито не се бе сблъсквал през последните години и които положително щяха да го накарат да се увлече безнадеждно по нея, ако тя му бе дала дори най-малката възможност. Но сестра Лангтри никога не допусна подобна грешка. Едва когато сметна, че вече е излекуван, Нийл започна да разбира колко изкусно го бе превела в безопасното пристанище.

Не се наложи да го изпратят в Австралия за допълнително лечение, но не му разрешиха да се върне в поделението си. Очевидно командирът му предпочиташе Нийл да остане в павилион Х; в момента дивизията му бе освободена от активна служба и нямаха нужда от него.

Нийл не се разтревожи от принудителната си „почивка“ в База 15, защото му позволяваше да остане близо до сестра Лангтри, която напоследък го третираше като колега, а не като пациент. Между двамата постепенно бяха възникнали отношения, коренно различни от онези в павилиона. Но от момента, когато сметна, че е излекуван и че може да се върне към задълженията си, Нийл започна да се измъчва от жестоки съмнения. Защо не му разрешават да се върне в поделението? Единственият отговор бе, че вече не му се доверяват, че ако случайно военните действия се подновят, той ще бъде лош командир и нови войници ще загинат поради грешката му.

Въпреки че всички го убеждаваха в противното. Нийл бе убеден, че това е истинската причина, поради която бе останал затворен в павилион Х през последните пет месеца. Той не осъзнаваше, че все още не е напълно излекуван от неврозата си, която се проявяваше като липса на самочувствие. Ако войната действително се подновеше, навярно щяха да го върнат на служба с изпитателен срок и той вероятно щеше да се справи отлично. За Нийл трагичното бе в това, че войната бе свършила и нямаше нужда той да се завърне на фронта.

 

 

Младият мъж се приведе, прочете името върху плика, който стоеше пред сестра Лангтри, намръщи се и отбеляза:

— Нервирана сте, че ви го изпращат по никое време, нали?

— По-скоро съм изненадана. Дали ще се нервирам, ще видим. Майкъл не изглежда като човек, който ще ми създава неприятности.

— Съгласен съм с вас. Истински мазник е. Напомня ми папагал, който повтаря една и съща фраза.

Младата жена се сепна, извърна се от прозореца и го изгледа; обикновено Нийл не бе толкова рязък в преценката си и никога не бе произнасял толкова злостни думи.

— Напротив, намирам го изключително симпатичен — каза тя.

Нийл изпита неочаквано и необяснимо раздразнение, което го изненада.

— Браво, сестра Лангтри! — извика той. — Значи го харесвате! Странно, не бих казал, че е ваш тип.

Намръщеното лице на младата жена се проясни и тя се засмя.

— Не говори така, Нийл. Недостойно е за тебе, приятелю. Едва ли ще се почувстваш поласкан, ако ти кажа, че ми напомняш Люк. Защо си настроен толкова враждебно към бедния човек?

— Защото ревнувам — предизвикателно произнесе той. Бръкна в джоба си и извади златна табакера без орнаменти; очевидно бе скъпа, в единия й ъгъл бяха гравирани инициалите му. Никой друг в павилион Х не пушеше купешки цигари, но в момента той бе единственият офицер сред пациентите.

Нийл отвори табакерата и я поднесе на младата жена, приготвил запалката в другата си ръка.

Тя въздъхна, но взе цигара и се приведе към него, за да й поднесе огънче, сетне промълви:

— Не биваше да се оставя да ме убедиш да пуша, докато съм дежурна. Ако разбере, главната сестра ще ме одере жива. Освен това, ще те изхвърля оттук само след минута. Трябва да прегледам книжата на Майкъл преди идването на полковника.

— О, господи! Само не ми казвайте, че се налага да изтърпим присъствието му тази вечер.

Младата жена иронично го изгледа.

— Всъщност тежкото задължение се пада единствено на мене.

— Какво води смелия ни началник в павилиона на откачените в този късен час?

— Очевидно Майкъл. Обадих му се и го помолих да дойде, защото не получих инструкции за новодошлия. Нямам представа защо е в База 15, защо са го тикнали в павилион Х и се чувствам озадачена.

Внезапно тя въздъхна и се протегна.

— Струва ми се, че днешният ден не беше особено приятен.

— Ако питате мен, всички дни, прекарани в отделение Х, са неприятни — мрачно отбеляза Нийл и изтръска цигарата си в празната гилза, която сестрата използваше вместо пепелник. — От близо пет месеца гния тук, сестро. Другите идват и си отиват, но аз си стоя като цвете в саксия и ми се струва, че съм се превърнал в част от инвентара.

В един миг „болестта Х“ като че отново бе налегнала и двамата с цялата си тежест. Онър Лангтри не можеше да се примири с мисълта, че е принудена да наблюдава страданието на пациентите си с пълното съзнание, че е неспособна да го облекчи, защото се дължеше на собствената им слабост. С течение на времето бе разбрала, че успокоението, което даряваше на пациентите си по време на най-силната фаза на заболяването им, не се отнасяше за по-продължителния период на оздравяването им.

— Наистина беше изпаднал в депресия — меко каза тя, въпреки да съзнаваше, че думите й едва ли действат успокояващо на Нийл. Знаеше какво ще последва: той ще започне безкрайната си изповед, като се упреква за слабостта си, докато тя се опитва (в повечето случаи напразно), да го оневини и да го убеди, че слабостта му е плод на въображението му.

Нийл презрително изсумтя.

— Много добре знаете, че това беше отдавна.

Той протегна ръце пред себе си и започна да свива пръстите си в юмруци, жилите му се напрягаха, мускулите му изпъкваха: явно не осъзнаваше, че докато наблюдаваше демонстрацията на физическа сила, младата жена внезапно бе привлечена към него. Ако го бе разбрал, безсъмнено щеше да събере смелост и да укрепи връзката си с нея, като я вземе в прегръдките си и я целуне: но както винаги в подобни обстоятелства, лицето на сестра Лангтри остана непроницаемо и не издаде чувствата й.

— Може би вече не ставам за войник, но положително ще мога да върша нещо, за да се чувствам полезен — извика той. — Сестричке, повярвайте, че ми е писнало до смърт от павилион Х! Та нали не съм душевноболен!

Думите му я трогнаха, както изповедите на всичките й пациенти. Младата жена сведе очи и отвърна:

— Имай още малко търпение. Войната свърши и скоро всички ще заминем по домовете си. Зная, че това не разрешава проблема ти и разбирам страховете ти. Но вярвай, че когато се озовеш на позната почва, ще разбереш, че пред тебе се откриват многобройни перспективи.

— Как да се върна у дома, когато там ме очакват вдовици и сираци, станали такива по моя вина? Какво ще стане, ако срещна съпругата на някои от моите хора? Никога не ще забравя, че аз съм причина за смъртта им. Какво да й кажа? Как да постъпя?

— Убедена съм, че ще постъпиш, както трябва. Стегни се, Нийл! Боя се, че разполагаш с прекалено много свободно време и не полагаш никакво усилие да прогониш призраците, които те измъчват. Неприятно ми е да ти го казвам, но непременно трябва да престанеш да се самосъжаляваш.

Но тази вечер Нийл явно бе решен да не се вслушва в съветите й и като че изпитваше удоволствие от самобичуването.

— Некадърността ми причини гибелта на двадесетина души от поделението ми, сестра Лангтри! Уверявам ви, че вдовиците и сираците им съвсем не са призраци! — разпалено произнесе той.

Онър си помисли, че отдавна не го е виждала толкова потиснат. Депресията му навярно се дължеше на пристигането на Майкъл. От опит знаеше и не се самозалъгваше, че повелението му е продиктувано само от чувствата му към нея: появата на нов пациент винаги разстройваше другите. А Майкъл беше особен случай — не се подвеждаше, нито приличаше на човек, който покорно ще се подчинява на заповедите на Нийл, който действително се опитваше да налага волята си на останалите пациенти и да диктува поведението им.

— Престани да се самоизмъчваш, Нийл гневно извика тя. Ти си добър човек и отличен офицер — по време на войната на фронта едва ли е имало по-добър офицер от тебе. А сега ме чуй добре! Все още няма доказателства, че грешката ти е причинила смъртта на хората ти. Като войник много добре знаеш колко сложни са бойните действия. Станалото, станало. Никой не може да съживи хората ти. Най-малкото, което им дължиш, е да продължиш да живееш в тяхна памет. Смяташ ли, че си полезен на вдовиците и на сираците, като седиш в канцеларията ми и хленчиш, съжалявайки не тях, а себе си? Никой няма гаранция, че ще устрои живота си по свое желание. Трябва да се примирим със съдбата си и да се научим да посрещаме мъките и радостите — отлично го знаеш. Омръзна ми от тебе!

Внезапно настроението на младия мъж се промени, той се усмихна, сграбчи ръката й и я притисна до бузата си.

— Добре, сестриче, няма повече да ви досаждам. Ще се опитам да бъда послушно момченце. Не зная как го правиш, но изражението на лицето ви ме успокоява повече от думите ви. Когато ви видя, болката ми изчезва като по чудо. Не можете да си представите какво означава за мен присъствието ви в павилион Х. Без вас… — той вдигна рамене и продължи:

— Не мога да си представя какво щях да правя без вас.

Нийл бе казал, че присъствието й облекчава болката му. Но по какъв начин, защо? Не й бе достатъчно да знае, че действа благотворно на пациентите умът й жадуваше да научи магическата формула, която непрекъснато й се изплъзваше.

Свъсила вежди, тя наблюдаваше младия човек, седнал от другата страна на бюрото й, и питаше дали е благоразумно мъничко да го окуражи, да му подскаже, че не е равнодушна към него. О, как жадуваше да раздели чувствата си от принципите, на които се подчиняваше! Дали не причинява повече зло, отколкото добро на Нийл, като оставя да бъде въвлечена в любовна история с него? Нима случилото се преди малко бе само комедия, чрез която той се опитваше да привлече вниманието й? Не можеше да си позволи да се интересува повече от мъжа, отколкото от пациента, без да загуби реалната си преценка за живота: това означаваше да мисли повече за бъдещето, докато сегашната ситуация изискваше от нея пълна мобилизация на силите й. Понякога за миг си позволяваше да си представи бъдещето си с Нийл — от първата му целувка до момента, когато ще се съгласи да му стане съпруга, но сега не му беше времето да мисли за това, дори често се чувстваше виновна.

Като мъж го намираше интересен, привлекателен, присъствието му я възбуждаше. И двамата имаха еднакъв произход, което правеше логично привличането, което изпитваха един към друг. Тя харесваше външността му, обноските и образованието му, семейната му среда и характера му, който бе благ и добър, с изключение на ужасяващата мания, от която бе обзет. Единствено, когато Нийл упорито настояваше да говори за кръвопролитието, което заплашваше да хвърля зловещата си сянка върху целия му бъдещ живот, тя се питаше дали след свършването на войната помежду им ще се установят трайни отношения. Защото нямаше желание да пропилее живота си в грижи за душевноболен, колкото и валидни да бяха причините за заболяването му. Онър желаеше, имаше нужда от човек, с когото да живее на равна нога, не от инвалид, който безпомощно да се обляга на нея и същевременно да я боготвори.

— Та нали затова съм тук, да облекчавам страданията ви — престорено небрежно произнесе тя и полека измъкна ръката си, за да не го обиди. Пликът с документите на Майкъл все още стоеше на бюрото, затиснат под другата й ръка. Тя го взе и го отвори.

— Съжалявам, че трябва да прекъснем разговора, Нийл, но наистина имам работа.

Той стана и неспокойно я изгледа.

— Нали ще дойдете след малко при нас? Надявам се, че новопристигналият няма да ви попречи.

Младата жена вдигна очи и изненадано се втренчи в него.

— Нищо не може да ми попречи. Нима някога съм пропуснала да изпия последната си чаша чай с вас? — попита тя, усмихна се и отново наведе глава към документите върху бюрото си.