Джон Лескроарт
Право на милосърдие (1)

Пролог

Миналото възкръсваше и се превръщаше в безкрайно настояще.

Лъчите на следобедното слънце се промъкваха през отворения прозорец, падаха върху лицето на стареца и караха двудневната сива четина по скулите му да прилича на ярка, интересна на вид мозайка. Салваторе Русо се протегна в стария лежащ стол, който бе придърпал по-близо до прозореца. Господ му беше свидетел, че истински хубавото време в Сан Франциско идва толкова рядко, че човек е длъжен да му се наслади.

Спуснал клепачи, той си спомняше за един друг ден, окъпан от слънчевите лъчи. Всъщност, не би могло да се каже, че си го спомня, тъй като всичко беше прекалено живо пред очите му. Отново преживяваше онзи отдавнашен миг.

Хелън Реслър беше на деветнайсет, меднорусата й коса излъчваше сияние. Лежеше по гръб на плажа край Оушън Бийч. Той усещаше топлината на пясъка. Бяха откъснати от света, скрити сред дюните и извивките на плажната ивица.

Сал знаеше, че Хелън го обича, въпреки разликата във възпитанието и начина им на живот. Обичаше силните му мазолести ръце, твърди като камък от работа и бейзбол, обичаше гъстата му коса и широки гърди. Той беше на двайсет и пет.

Не, той е на двайсет и пет…

Отдръпва се, прекъсвайки продължителната целувка. Иска да се наслаждава на съвършените черти на лицето й. Мазолестият му пръст се плъзга по брадичката й, тя взема ръката му и я слага върху гърдите си. Срещаха са едва от месец, но той вече се плашеше от топлината, която се пораждаше между тях. Страхуваше се да търси близостта, физическата близост. Още не бяха го правили.

Нова целувка, от гърдите й излита странен звук. Глад. Ръката му усеща щръкналото зърно под тънката материя на пуловера. Едва в този момент си дава сметка, че тя умишлено е без сутиен. Над главите им крещи гларус, оттатък дюните пулсира прибоят, слънцето пари върху кожата му.

После ризата му се разтваря, гладката й длан се плъзга под нея. Пръстите щипват зърното на гърдите му и продължават надолу, ноктите леко се забиват в кожата на корема. Той отново се отдръпва, за да може да я вижда.

— Всичко е наред — казва. — Сега ще спра.

— Не.

Ръката му я докосва където трябва, тя кима с глава.

Бързо. Тя дърпа колана на панталоните му и го разкопчава.

Късата й поличка се вдига нагоре, увива се около талията й. Той е върху нея, пликчетата отлитат встрани.

Тялото й се извива като дъга и се притиска в неговото. Миг на съпротива, който тя преодолява с рязък натиск и тих вик на болка. После той е в нея, дълбоко в нея. Светът се превръща в експлозия от чувства.

Отваря очи и поглежда надолу. Чувства се изненадан и странно доволен от ерекцията си.

Браво на теб, братко, казва си. Още не сме покойници.

Но мисълта се стопява, както хилядите й посестрими преди това. Както чувството за време. Главоболието се връща — още по-остро отпреди. Той се мръщи, дланите притискат слепоочията му. Силно…

Ето, така вече е по-добре. Господи, спести ми тези болки!

Оглежда се. Стаята е обзаведена от Армията на спасението. Лежащият стол на Сал има няколко счупени пружини и е леко наклонен на една страна, но достатъчно удобен. Над дивана с хлътнали седалки и протрита зелена дамаска виси шперплат, на който преди шестнайсет години се бе опитал да нарисува с акварел „Въздишката“ — своята стара рибарска лодка. Цветовете са избелели, под тях прозира дървото. Но при подходяща светлина, като тази днес, все още можеха да се уловят контурите на лодката.

Пред дивана е поставена масичка за кафе, от двете й страни има други две — от светъл бор, с нашарени от загасени цигари и водни петна плотове. Килимът на пода е толкова износен, че се виждат отделните му нишки.

Но Сал не се нуждаеше от много, освен това притежаваше доста повече от останалите обитатели на тази сграда. Например ъгълче, до което достигат слънчевите лъчи… Жилището беше малко, но с три отделни стаи — тази тук, една кухня и една спалня. Плюс отделна баня. Какво повече му трябва на човек?

На ниската масичка стоеше начената бутилка „Олд Кроу“, до нея имаше полупълна чаша. Сал се наведе, взе я в ръка й я поднесе под носа си. Не помнеше кога си е сипал питие, но това в чашата несъмнено беше уиски. Изпи го на една глътка.

Нещо го човъркаше. Какъв ден сме днес? Трябваше да стане, за да погледне календара в кухнята. Днес май трябваше да бъде някъде, но не помнеше къде.

Отново затвори очи. Слънцето…

Слънцето го заслепява и той стиска клепачи. Заел е позиция на трета база. Редовният мач в края на седмицата, времето в Кендълстик е прекрасно. Къде е вятърът? Цялото семейство е навън. Хелън го държи за ръка и се усмихва. Тя е горда с Греъм, най-големият им син, който стои в средата на игрището и очаква да получи наградата за най-добър хвърляч в своята възрастова група — държавна спестовна облигация на стойност петдесет долара. Момчето е едва на осем, но въпреки това е хвърлило топката на цели петдесет метра от поста си.

Той ще бъде втория Ди Маг, само гледайте!

Шестгодишната Деб стиска другата ръка на майка си и се притиска в крака на баща си, очевидно притеснена от трийсетхилядната тълпа на зрителите. Малкото й братче Джорджи най-сетне си е извоювало мечтаното място върху раменете на баща си. Крачетата му блъскат по гърдите на Сал, ръчичките му опъват разрошената коса, опъват здравата. Но не боли. Нищо не може да боли…

Сал има Хелън, има децата. Притежава лодка, работи самостоятелно, без началници. Слънцето го облива с топлите си лъчи.

Стана студено. Навън се смрачи, налагаше се да стане. Къде изчезна слънчевият ден?

Пристъпи към прозореца и го затвори. Лекият бриз се беше превърнал в студен вятър. Около Туин Пийкс се стелеха бели пластове мъгла.

Изправи се в средата на стаята, наклони глава, после нададе яростен рев:

— Мамка му!

Хукна към кухнята. Денят беше петък, ограден с кръгче на календара.

Петък, глупако, рече си той. Работен ден. Ден на клиента. Денят, в който си изкарваш наема. Ден, който ти помага да осмислиш живота си.

— Не, не!

Беше бесен. На себе си.

Изруга още веднъж, после изрита стола, поставен до масата. Столът не помръдна. Сграбчи го за облегалката и го запрати към насрещната стена. Столът се стовари върху рафтовете, оставяйки нови бразди по достатъчно нараненото дърво.

Заряза го там, където падна. Наложи си да остане на място, за да се успокои, за да върне разсъдъка си.

Това е един от симптомите, нали? Винаги си напомняше, че трябва да бъде нащрек и да ги разпознава. Това е един от тях, няма смисъл да го отрича. Рано или късно ще изгуби разсъдъка си, това беше неизбежно. Затова бе изготвил и съответната стратегия. Нямаше никакво намерение да свърши като пълен олигофрен, с подрискани памперси. Искаше да умре като човек.

Имаше спринцовки, имаше и морфин. Помнеше къде ги държи. Благодаря ти за Греъм, Господи, той ми е свястно дете. Да… Обръщайки се назад, той отново се увери, че Греъм е единственото хубаво нещо в живота му.

Ще се обади на Греъм. Да, ще го направи…

Прекоси дневната. Кой е затворил прозорците? Помнеше, че беше се излежавал на слънце пред един от тях, широко отворен. После се сети, че днес е петък и отиде в кухнята…

Спринцовката. Помнеше за спринцовката. Все още може да помни, по дяволите!

После видя акварела на стената и отново спря. Опита се да улови очертанията на лодката, която бе рисувал преди толкова години. Отвън долетя протяжния вой на корабна сирена, очите му се отместиха към прозореца. Към затворения прозорец. Остана закован в средата на стаята. Беше тръгнал нанякъде. Ще изчака и ще си спомни къде.

Изтече една минута, после втора, трета… Болката прониза главата му като удар с остър нож.

По лицето му потекоха сълзи.

Ампулите с морфин бяха в шкафчето за лекарства, заедно с две спринцовки. Взе ги със себе си в спалнята, внимателно ги постави на нощната масичка до леглото.

Върна се в кухнята. Някой беше преобърнал стола, но той ей сега ще го оправи. Не… Дойде тук за нещо друго…

Дойде да провери нещо. Но какво? О, да, ето го… Светлоотразяващата оранжева лепенка върху вратата на хладилника. Отвори камерата и извади алуминиевата тубичка, в която държеше специалните инструкции на доктора. Листчето си беше на мястото, там щяха да го открият онези от „Бърза помощ“. На него пишеше, че трябва да го оставят на мира. Никакви опити за помощ, никакви системи, никаква апарати за изкуствено дишане.

Прибра подписания и подпечатан формуляр в тубичката и го върна на мястото му. Прехвърли се в спалнята, събра останалите предмети и ги тръсна на масичката в хола, редом с бутилката „Олд Кроу“.

Прозорецът отново привлече вниманието му. По-скоро тънката ивица светлина, която прозираше над мъглата. Седна на дивана и си сипа още два пръста бърбън, за кураж.

Не чу да се приближават стъпки, но на вратата изведнъж се почука.

Даде си сметка, че май все пак бе позвънил на Греъм. И бе съхранил живота си, за да дочака този момент. Още е рано за умирачка. Смъртта е близо, но все пак трябва да почака.

Спомни си, че наистина бе позвънил на Греъм. И момчето идва. Двамата заедно ще уредят всичко, после Сал ще бъде готов за смъртта.

Достойнство. Това искаше, нищо друго. Малко достойнство. И още няколко хубави дни.

Стана и се повлече към вратата.