Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ейб Глицки (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guilt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019 г.)

Издание:

Автор: Джон Лескроарт

Заглавие: Вина

Преводач: Милена Кардалева; Деян Енев

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство Весела Люцканова

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ ООД — Велико Търново

Редактор: Вихра Манова

Художник: Валентин Киров

ISBN: 954-8453-27-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11466

История

  1. — Добавяне

Първа част

1

Марк Духър не можеше да свали очи от младата жена, която току-що бе влязла в залата за хранене на „Фиор д’Италия“ и сега сядаше с лице към тях на една маса на три метра от тяхната.

Подобно на Духър, и сътрапезникът му беше адвокат. Името му бе Уес Фаръл, но за разлика от Духър той практикуваше професията си в по-ниските обществени слоеве. Двамата мъже бяха приятели от детинство. Фаръл надзърна над калмарите си и в опасните му очи проблеснаха искрици смях, докато се мъчеше да погълне незабележимо с поглед богинята срещу тях.

— Много е млада — отсече той.

— Тъкмо като за стария кокал, Уес.

— Хубавите ябълки свинете ги изяждат. Ама чакай — не спираше Уес, — ти не беше ли женен?

— Женен съм.

— Повтаряй си го денонощно — кимна Фаръл. — Много ще ти е полезно. Аз например съм в развод.

— Аз не мога да се разведа. Шийла никога няма да се разведе с мен.

— Тогава ти се разведи с нея, ако искаш…

— Абсурд. — После Марк се поправи. — Не че го искам, разбира се, но е невъзможно.

— Защо?

Духър хапна от пастата.

— Защото, чедо, дори в това откачено време, при положение че деветдесет процента от доходите ти идват от работата ти като съветник на Архиепископията на Сан Франциско и при положение че си изтъкнат католик като мен, един развод може да съсипе бизнеса ти. Направо да те изхвърли извън борда. Не говоря само за Църквата, а изобщо…

Фаръл отчупи залък от италианското хлебче и го потопи в малкия съд със зехтин, поставен на масата между тях.

— Вземаш го много навътре. Хората постоянно се развеждат. Например твоят най-добър приятел вече реши да свърши тая работа. Казах ли ти?

— Лидия се развежда с теб, Уес. Не ти с нея. Има голяма разлика. Боже — подскочи той, — виж я само.

Фаръл вдигна поглед.

— Бива си я.

— Какво говориш? — Духър изпиваше момичето с очи. — Тази жена е на светлинни години от твоето „бива си я“.

— Да бе, и докато се наканиш да й го съобщиш, тя завинаги ще е изчезнала от полезрението ти. Я ми подай маслото.

— Маслото е смъртоносно, нали знаеш?

— Всяко нещо е смъртоносно — кимна Фаръл. — Тези калмари milleottocentoottantasei например.

— Или дори само произнасянето им.

Красив млад мъж в строг костюм — всички мъже в ресторанта носеха строги костюми — приближи масата на жената. Издърпа стола срещу нея, засмя се и й каза нещо. Тя го погледна с хладно изражение. Фаръл забеляза това, а и още нещо.

— Недей да зяпаш натам сега — каза той, — ама този бастун, който седна при нея, не работи ли при теб?

 

 

Уес Фаръл отпраши към Кълъмбъс и към сградата в Норт Бийч, от която въртеше бизнеса си. Духър се повъртя около вратата на ресторанта, а после се върна на бара и си поръча една газирана вода „Пелегрино“.

Докато отпиваше от бутилката, разглеждаше отражението си в огледалото на бара. Още не беше за изхвърляне. Светлокестенявата му коса, изпъстрена с руси кичури, не бе мръднала. Само около слепоочията му едва-едва започваше да сивее. Кожата на лицето му беше като на трийсетгодишен младок.

В разцвета на своите четирийсет и шест години той знаеше, че изглежда с десет години по-млад. Това бе напълно достатъчно. Ако младееше повече, щеше да пострада бизнесът му. Тежеше точно деветдесет килограма и беше висок метър и осемдесет. Днес бе облякъл двуреден италиански костюм с едва забележим зелен оттенък, който подхождаше на пъстрите му очи.

От мястото си на бара можеше да разглежда профила й. Беше се поотпуснала, но Уес бе прав — имаше някакво напрежение в позата й. Мъжът с нея беше Джо Ейвъри — Уес бе познал и тук — сътрудник от шест години в „Маккейб и Рот“, фирмата, която Духър управляваше. (Маккейб и Рот бяха принудени да се оттеглят по време на застоя през последните две години. Сега, въпреки името, фактически собственик беше Духър и печалбите не закъсняха.)

Той отпиваше от водата и зяпаше отражението си в огледалото на бара. Какво всъщност правеше тук?

Просто не можеше да си тръгне. Беше нещо, което смяташе, че отдавна е надвил — това неустоимо физическо привличане.

Виж, като беше по-млад… няколко пъти още в колежа… че даже и през първите години от брака… обичайното кръшване, някоя ти каца на мушката, по време на командировка или на някой от онези ведомствени купони.

Но на това сложи край първата семейна криза, когато Шийла разбра за една от изневерите. Тя нямаше да изтърпи такова нещо. Нито да допусне то да се превърне в част от живота им. Духър трябваше да избира — или сладкия живот, или хлапетата.

Макар че впоследствие стотици пъти бе съжалявал, че не остави тогава Шийла да си грабне чукалата и да се махне, заедно с децата.

Но трябваше да признае с ръка на сърцето, че дори и тогава, преди петнайсет години, не бе имал кураж за развод, особено поради факта че вече работеше с различни благотворителни организации, да не говорим за самата Архиепископия. Това беше добре платена и чиста работа. И Шийла щеше да пресече всичко в зародиш, ако нещата тръгнеха да се сриват.

Знаеше много добре, че тя щеше да постъпи точно така. Както и днес.

Затова по-добре да изхвърли хормоните от главата си и да се съсредоточи върху реалния живот — работата, жената, децата, къщата. Да се наслаждава на отпуската, на новата кола.

Всички други като че ли се бяха вкопчили в това разграфено сигурно съществуване. То изобщо не беше за изхвърляне.

Само че Марк Духър мразеше живуркането. Никога не беше спирал да го мрази. Никога не бе обичал да играе по правилата на другите. Той просто беше по-добрият във всичко, по-умният, по-чаровният.

И заслужаваше повече. Заслужаваше нещо по-добро.

Нещата не можеха да останат такива. Бачкаш, вървиш по коловоза, остаряваш и гушваш босилека. Не можеше животът да е само това. Не и за него.

 

 

Не успяваше да изхвърли жената от съзнанието си.

Но трябваше да го направи, просто трябваше. Трябваше да повика на помощ легендарната си самодисциплина и да я изтрие от мислите си. Така или иначе, нищо не можеше да се случи между тях. Духър нямаше никакво доверие на голата страст, тези мъжкарски припадъци, последвани от дълги периоди на разкаяние. Той нямаше да падне в капана.

Най-добре да престане да мисли за нея. Или поне да не изпада в неудобно положение, да я остави да се разхожда единствено в бляновете му. Така и така не знаеше нищо за нея, нека просто да я превърне в сън.

В противен случай, ако нещата се задълбочеха, щеше да стане истинска каша. Тогава какво? Щеше да напусне Шийла…?

Най-добре да се откаже навреме. Чисто и просто пак бе изпаднал в една от своите дупки, вярвайки, че пропуска някаква възможност, която би изпълнила живота му с нов смисъл.

Знаеше прекрасно, че в живота виденията винаги разочароват. Нищо не ставаше така, както очакваш.

Трябваше просто да го преглътне, да я изхвърли от главата си и да не се рее повече в небесата. Изобщо не искаше да започва, защото знаеше ли някой докъде можеше да се стигне? Точно така — забравя всичко за нея. И няма да предприема нищо.

Беше пълна глупост, че се поддаде на момента.

 

 

Джо Ейвъри вдигна очи от хартиите, затрупали бюрото му, едно резюме, което вече приличаше на всичко друго, но не и на резюме.

— Господине?

На вратата стоеше Духър, най-готиният шеф на планетата, с едната ръка се беше подпрял на рамката, а другата бе на кръста му, сакото му беше разкопчано, а усмивката — подкупваща.

— Вдигам купон преди Великите пости. Да заредим малко батериите. Освен ако нямаш други планове…

— Ами аз…

— Ще ти хареса. Двамата с Шийла всяка година спретваме такъв купон. Нищо специално, без костюми и маски, без улични изпълнения, никакви такива. И хубава храна в изобилие, ако разбира се харесваш кажунската кухня. Значи, в осем часа, стига да имаш възможност…

Ейвъри беше млад и пълен с ентусиазъм. През тези шест години във фирмата му се бе случвало да говори с Духър не повече от стотина пъти и нито веднъж не бе общувал с него извън фирмата. Долната му челюст увисна от изненада за поканата, но той вече кимаше с глава, убеден, че ще присъства, без изобщо да разбира какво става.

От устата на Духър продължаваше да капе мед.

— Ако имаш някакви други планове, не се притеснявай, но доколкото знам, си вършиш чудесно работата и май си на път да станеш съдружник тази година, ако не греша.

— Всъщност, следващата — кимна Ейвъри.

Духър махна с ръка.

— Е, ще видим. Така или иначе, заповядай. Ако имаш гадже, вземи и нея. Или си нямаш? С една дума, поканен си. Тъкмо ще разберем за гаджето.

После Духър си тръгна.