Джон Лескроарт
Рекетът (5)

5

Джони Лагуардия не разбираше защо хората не проумяват. Цялата работа беше толкова проста, а тези дървени глави — двама само през последните два дни — или изобщо не я схващаха правилно, или направо проваляха всичко.

Елементарно — изпадаш в ситуация, при която ти трябват пари. Хазарт, жени, спекулации с общински облигации — за Анджело Тортони, Ангела, това не беше от значение. Банките по една или друга причина не желаят да ти помогнат. Може би не смятат, че е разумно да вземеш заем, за да го заложиш на някой кон следващата неделя. Може вече да си вземал пари и да не си ги върнал навреме. Може гаранцията, която си имал, вече да ти е отнета. Все едно.

Господин Тортони, Ангела, беше готов да помогне. Джони Лагуардия бе виждал как възрастни мъже падат на колене пред него и със сълзи в очите му благодарят за банкнотите, дошли в момент, когато е било невъзможно да ги вземат от друго място. Знаеше от първа ръка, че с парите на Ангела бяха плащали такси в колежи, бяха покривали дългове от хазарт, бяха помагали на омъжени дами, които не желаят да имат четвърто дете. Този човек, Ангела, се грижеше за тези хора.

И повечето от закъсалите, на които бе помагал, го уважаваха. Плащаха си лихвата, „рекета“ — разумни десет процента седмично — докато съумееха да изплатят главницата. Тогава повечето идваха при него не само с парите, но и с подарък, за да му засвидетелстват благодарността си — защото господин Тортони им бе повярвал тогава, когато никой друг не бе готов да го направи, бе ги подпомогнал в тежък момент със собствените си трудно спечелени пари.

И повечето си даваха сметка, че господин Тортони е в състояние да се занимава с тази полезна за обществото дейност единствено, защото си оставаше добър бизнесмен. Никога не губеше от дадени заеми. Винаги имаше пари, заради рекета.

Повечето хора разбираха всичко това.

Джони Лагуардия беше на сегашната си работа заради другите.

 

 

Стоеше пред входа на Жирардели Тауърс и гледаше назад, през рамо, наситеното с пурпур небе. Над моста „Голдън Гейт“ бяха надвиснали ниски облаци, блеснали в оранжево, като тези, които като малък смяташе, че са дело на ангелите.

На стъпалата на Морския музей някой свиреше на бонгоси доста добре, а светлините над площад „Жирардели“ бяха току-що запалени. Топлината на деня все още се усещаше и откъм залива подухваше лек ветрец — аромат на готвени раци откъм кея.

Това бе любимото време от годината на Джони, а също така от деня и от живота му засега. След час имаше среща с Дорийн, за да вечерят при Малкия Джо. Щяха да хапнат, да изпият бутилка вино и да отидат у дома й.

Би трябвало да се чувства отлично.

Снощи обаче беше Ръсти Ингреъм, а сега имаше лошо чувство заради Брам Смит, който трябваше да го чака в един бар в четири и половина — преди близо три часа.

Мина му през ума, че е редно да поговори с господин Тортони. За хората, които не си плащат дълговете. След това размисли и реши, че няма смисъл. Господин Тортони нямаше нужда от неговите съвети как да управлява бизнеса си, но така или иначе, на тези типове не можеше да се разчита.

Отвори вратата към фоайето и прекоси мраморния под към стената, на която имаше редици пощенски кутии с бутони отдолу. Брам и Сали Смит живееха в апартамент 200.

Натисна бутона, изчака десет секунди и го натисна пак. Погледна си часовника, защото знаеше, че нетърпението му може да го накара да направи нещо прибързано. Този път отброи трийсет секунди.

Добре.

Отговориха му от сто и дванайсет — третия бутон, който натисна. Обясни, че има пратка за господин… погледна името на едната от двете пощенски кутии, от които не му се бяха обадили… Ортега от сто и десет. Попита дали би могъл да я остави при нея.

Застана пред вътрешната врата и изчака да забръмчи бравата. Отвори бързо и влезе. След това се качи пеша до третия етаж — трудно му беше да си обясни защо е толкова лесно да влезеш в тези уж сигурни сгради.

Площадката на третия етаж беше просторна, покрита с килим и тиха. Вратата на Смит беше първата вдясно, гледано от стълбището. Опря ухо на вратата и се вслуша. Вътре имаше някой — чуваше говор.

След миг разговорът престана. Джони си представи как Смит шътка, с пръст на устните.

Хайде, хайде. Не усложнявай живота на всички ни.

Джони Лагуардия имаше няколко оръжия, които използваше в различни ситуации, но общо взето предпочиташе узито със заглушител. Носеше го във въртящ се кобур под мишницата — като типовете от тайните служби. Оръжието беше доста малко за огневата си мощ и лесно можеше да се прикрие под най-обикновено сако.

Дръпна сакото си и вдигна оръжието нагоре. Нещо вътре, в апартамента, се раздвижи.

Би могъл просто да изчака. Не се съмняваше, че след пет минути Смит щеше да се промъкне на пръсти до вратата и тогава, без да сваля веригата, щеше да открехне сантиметър. Само че Джони имаше среща с Дорийн и не искаше да закъснява. Беше дал на Смит достатъчно възможности да бъде почтен.

Отиде в отсрещния ъгъл на площадката и се прицели в ключалката. Това си беше забавление — узито изпука съвсем леко, а вратата хлътна навътре. Спря я веригата.

Направи няколко крачки напред с рамото и блъсна вратата — веригата се откъсна като детска играчка.

Брам Смит и Сали, както предположи, бяха наполовина станали от масата за вечеря и гледаха втренчено към вратата, към него. Спомни си, че все още държи оръжието насочено.

— Брам, дявол да го вземе! — каза той и започна да развинтва заглушителя.

Смит напълно приличаше на това, което беше — борсов агент, юпи. Още беше с вратовръзка и мокасини с пискюлчета.

— Нямахме ли уговорка?

Брам хвърли поглед към жената и пусна мазна усмивка.

— Днес ли беше!? Мислех си, че е утре. Съжалявам, имам…

Джими поклати глава.

— Не чу ли звънеца? Наложи се да дойда дотук и да почукам.

Брам разпери ръце в неясен жест.

— Джони, имаме романтична вечеря… Имахме.

Пак се усмихна на жена си. Всичко е под контрол, сякаш й казваше, с този скапаняк, само дето изкърти вратата с куршуми.

— Понякога човек не позволява да го прекъсват. — Пак разпери ръце. — Лош момент, струва ми се, а, Джони?

Джони погледна жената — беше седнала отново, с кръстосани крака, и отпиваше бяло вино. Справяше се чудесно, мъчеше се да преглътне случилото се, но ръцете й трепереха.

Джони скри узито старателно, кимна на Сали, усмихна се на Брам.

— Ще ме извините, нали? Брам, би ли дошъл да поговорим отвън?

Излязоха на площадката, дръпнаха разбитата врата.

— Ще ги имам утре — каза Смит. — Джони, кълна се, бях разбрал за утре.

— Утре осемстотин.

Очите на Смит се разшириха.

— Джони, бяха четиристотин.

Джони поклати глава.

— Откога обещаваш, че ще стане следващия четвъртък? Четири месеца? Пет? Утре е нова седмица и лихвата се увеличава.

Типът щеше да напикае новия си костюм след около две минути.

— Слушай, Джони, бизнесът с акциите е непостоянен. Понякога съм пълен с пари, друг път нямам нищо, разбираш ли?

Джони вдигна ръка.

— Ти имаше нужда от пари. Господин Тортони ти помогна заради доброто си сърце и уговорката беше да му ги върнеш, когато поискаш, но през това време да плащаш лихва, нали?

Смит наведе глава.

— Да, добре. Кажи му, че му се извинявам. Утре, става ли?

— Става. — Джони протегна ръка. — Вратата ти е счупена. Трябва да повикаш майстор.

Смит погледна протегнатата ръка на Джони.

Джони му се усмихна.

— Е? Няма да ти счупя ръката.

Смит въздъхна, усмихна се и пое ръката. Джони я стисна здраво и улови с лявата лакътя му. Чу се пукане. Брам Смит се свлече на земята, стисна счупеното си крилце и погледна Джони с разплакано лице.

— Осемстотин — напомни Джони. — Утре.

 

 

Глицки непрекъснато си повтаряше, че не го прави заради парите. Въпреки това, фактът, че нямаше да получава добавки за удължено работно време щеше да му се отрази.

Рей Уиър, съпругът на убитата жена, цял следобед не си беше у дома — както повечето хора, които ходят на работа. Уби остатъка от времето, като разпита потенциален свидетел на друго убийство в Центъра за насочване на младежта. Момчето, седемнайсетгодишен костариканец с невероятното име Гваделупи Уотсън, не беше от приказливите. Негов приятел бе казал, че се е намирал на тротоара пред къщата на Рита Салцедо, когато съпругът й я подгонил през вратата и я застрелял в гърба, докато тя бягала от него.

Но дори и да е бил там, Гваделупи не си спомняше такова нещо.

Отсъствието на желание за съдействие не бе по вкуса на Глицки, макар и да се натъкваше на това всеки ден. Някои хора не обичаха да говорят с ченгета — никога, за нищо. Това, смятаха те, би могло единствено да се обърне против тях самите.

И така, Ейб се видя принуден да изслуша безкрайна поредица от „да“ и „не“, защото Гваделупи отговаряше само на зададените му въпроси, без да добави нищо от себе си и когато нямаше как да не промърмори някоя друга сричка, по всяка вероятност лъжеше.

След това Глицки се бе прибрал у дома, бе вечерял с Фло и децата и сега се изкачваше по стълбите към къщата на Рей Уиър, като си мислеше за удължено работно време. Повече или по-малко. Или никак.

Отвори вратата и влезе в малко фоайе. Вляво се намираше стълбата, която водеше към апартамента на втория етаж. На стената до нея беше нарисувана стара кинокамера на триножник, в която бе изписано името Уиър. Качи се горе и спря на площадката, за да се ослуша. Понякога се чуваха разни неща.

Не и този път. Натисна бутона до вратата, но звънецът не работеше, така че почука.

Отвори мъж, който не приличаше на никой или на всеки друг. Глицки се представи, показа служебната си карта и се опита да отгатне що за човек е Уиър.

Рей Уиър беше чиновникът, при когото си откриваш разплащателна сметка в банката, служителят от средна ръка, с когото се возиш в асансьора, братовчедът на приятеля ти, да кажем, от Небраска. Имаше светлокестенява коса, правилни черти. Не беше нито слаб, нито пълен, нито висок, нито нисък. Тих, приятен човек, самотник, който някой ден би могъл да влезе в някой небостъргач, с автоматично оръжие в ръка.

— Официално ли е посещението? — попита той.

Глицки не разбра точно какво искаше да каже.

— Водя официалното следствие за убийството на жена ви, ако това имате предвид.

— Е, влезте тогава.

След вечеря Глицки се бе обадил в отдела и бе научил, че са открили Рей по нещо, намерено в портмонето на Максин Уиър. Двама униформени бяха отишли при него в работата му и го бяха уведомили за смъртта на жена му. Сега изглеждаше примирен и потиснат. Веднага попита Глицки дали е заподозрян.

— Защо? — Докато прекосяваше всекидневната, Глицки си каза, че би могъл да опита. — Вие ли я убихте?

Уиър седна на канапето на цветя и посочи на Глицки креслото.

— Не, но… може би, защото бяхме разделени…

— Искахте ли да я убиете?

Уиър се вторачи някъде над рамото му толкова напрегнато, че Глицки се обърна. Стената отзад бе почти изцяло покрита от лъскави снимки на красива жена. Стана, за да ги разгледа. На някои от тях беше написано „Максин Уиър“ и Глицки се опита да свърже тази ослепителна жена с онази, която бе видял сутринта на баржата на Ингреъм, с шина на врата. Не успя.

Рей се приближи и застана зад него.

— Исках да се върне. Не исках да умира.

— А приятеля й?

— Щеше ми се да е мъртъв.

— Но не сте го убили?

Рей погледна към снимките.

— Седем години — каза той и поклати глава. — Знаете ли какво е да сте с толкова красива жена и тя да ви обича? Не може да се сравни с нищо друго. Влизаш някъде и си най-гордият човек на света. Нищо друго в живота ти няма значение. Сценариите ми, например. Никой не ги иска? Добре, аз имам Максин. Значи струвам нещо. Разбирате ли?

Глицки не можеше да приеме такива разсъждения. Жена му, Фло, също беше хубава, но той в никакъв случай не би могъл да свързва представата за себе си с нещата, които мислят за нея хората. Освен това забеляза, че Рей не отрече, когато го попита дали е убил Ръсти. От друга страна обаче, Ръсти официално не беше обявен за мъртъв, така че попита:

— Дълго време ли бяхте разделени?

— Днес стават пет месеца и единайсет дни.

Глицки не отделяше поглед от снимките. Имаше няколко актови — с вкус, еротични. Тази сутрин не изглеждаше така, с надупченото от куршуми тяло.

— Как се е запознала с Ингреъм?

Мъжът опита да се засмее, но не се получи.

— Жалка история. Трябва да я познавате, за да разберете.

— Опитвам се да разбера що за човек е била — поясни Глицки.

Седнаха. Рей пушеше „Кемъл“ без филтър. В пепелника имаше фас със следи от червило.

— Значи жалка история?

— Максин си беше такава… Трябваше да има някаква мечта. Предполагам, защото беше актриса. Може би и ние, писателите, сме донякъде така. Мисля, че тъкмо заради това бяхме заедно толкова дълго. Имахме обща мечта.

— Каква беше тя?

— Е… типичната. Слава и богатство. Тя става звезда, а аз написвам великия американски сценарий. — Дръпна от цигарата и изпусна дълга нишка дим. Облегна се. — След това претърпя катастрофата, срещна Ингреъм и мечтата стана друга.

— Каква?

— Пари. Внезапно всичко се сведе единствено до пари. По някакъв начин Ингреъм успя да я убеди, че е твърде стара, за да стане звезда. На трийсет и три. Погледнете я… нима е стара?

Не беше нужно да се обръща, за да си спомни как изглеждаше.

— Но Ингреъм й е казал, че е.

Рей поклати глава.

— Не й го е казал. По-скоро я е накарал да почувства, че мечтата й, нашата мечта, просто е невъзможна. Че не е реална… като че ли мечтите трябва да са реални. Боже!

— И какво стана после?

— Съзря възможност да получи пари веднага, без да се лишава от нищо, без да полага усилия да се поддържа, за да е готова, когато се появи шансът.

— Как?

Рей погледна Глицки изненадано, сякаш не разбираше как така е възможно да не е научил досега.

— Застраховката.

— Каква застраховка?

— Една кола блъсна нейната отзад, много силно. Вратът й за малко да се счупи. Ингреъм буквално е дебнел клиенти в болницата, когато са я закарали. Какъв боклук е този тип!

„Е“, а не „беше“, отбеляза мислено Глицки.

— Както и да е. Ингреъм й обяснил, че може да претендира за обезщетение от около сто хиляди, дори повече, и тя се хванала на въдицата. После започна да си мисли, че ако има толкова много пари, ще може да ги вложи някъде и да живее от дивидентите, без да прави нищо. Скоро престанах да съм й интересен, защото не бях съгласен с това. Колкото и да съм богат, пак ще искам да пиша. — Угаси цигарата и продължи: — Мечтата й се промени. Предполагам, че Ингреъм е бил по-убедителен от мен. — Вторачи се в пода.

Доста солиден мотив, каза си Глицки.

— С какво се занимавате през деня, Рей?

Уиър вдигна поглед, сякаш въпросът го завари неподготвен.

— Куриер съм. В центъра. Разнасям пратки с велосипед.

— Ще ми кажете ли къде бяхте снощи?

Погледна надолу, после пак нагоре.

— Бях тук цяла нощ.

— Сам?

Пауза.

— Боя се, че да. Това прави ли ме заподозрян?

Глицки се опита да бъде откровен.

— Бяхте заподозрян, преди да дойда тук. Опитвам се да ви елиминирам, защото нямам чувството, че сте в състояние да убиете жена, която сте обичали толкова много. Имате ли пистолет?

— Не. Всъщност, да. Имах.

Глицки слушаше.

— След катастрофата Максин взе… — Млъкна. — Всъщност, стана след като се изнесе. Каза, че живеела сама и трябвало да има с какво да се защити, ако се наложи. Страхуваше се, беше я обзела направо параноя. Най-накрая поиска да й го дам и аз се съгласих.

— Значи е бил при нея.

Рей кимна.

— Какъв беше? Може би ще го намерим в жилището й.

— Играчка. Двайсет и втори калибър.

На Глицки му беше известно как изглеждат дупките от такива куршуми. Тази сутрин бе видял няколко.

— Знаете ли, Рей… — заговори Глицки, но млъкна. Щеше да му каже, че започва да му прилича на доста сериозно заподозрян. Всъщност, ако разполагаше и с най-малката улика, подсказваща, че предната вечер е бил на баржата на Ингреъм, щеше да го арестува веднага.

Рей чакаше.

— Кога видяхте Максин за последен път?

Замисли се.

— Може би преди три седмици. Имаше нужда от малко пари за наема и се отби тук. Каза, че когато получи застраховката, и двамата ще имаме достатъчно пари.

— Щяхте да я разделите?

Запали нова цигара.

— Да. Обща собственост. Това е един от случаите, в които законът на Калифорния е добър за съпруга.

— И й помогнахте?

Рей пак заби поглед в пода.

— Най-напред ме накара да омекна.

— Как така?

Рей Уиър сви рамене, като дете в неловко положение.

— Правихте любов? Преди три седмици?

Рей започна да нервничи.

— Знам, че не изглежда нормално, но все пак ние сме… бяхме… женени. Тя дойде, толкова красива, направо ослепителна.

— Изглеждала е ослепителна с шината на врата? — Нямаше как да не попита.

Рей поклати глава.

— Не беше с шината. Махна я преди два месеца.

— Но… — Глицки не беше забравил, че Максин бе намерена с шина. — Нищо, продължавайте.

— Няма нищо повече. Правихме любов. Дадох й парите и тя си отиде. — Угаси току-що запалената цигара. — Помислих си… както и да е. Тогава я видях за последен път.

Глицки изчака малко, за да се сгъсти тишината и после стана.

— Рей — каза той, — на ваше място бих наел добър адвокат.

— Но аз бях тук цяла нощ.

— Вие го твърдите.

— Не ми ли вярвате?

— Щях да повярвам, ако някой ви се е обаждал по телефона или ако сте поръчвали пица, например.

Рей понечи да каже нещо, но замълча.

— Е, засега толкова.

Глицки изчака секунда, докато Рей отвори вратата.

— Засега толкова — повтори той.

 

 

Обикновено Харди работеше от дванайсет и половина до седем и половина вечерта, а Моузес Макгуайър идваше в шест и стоеше до два сутринта. Почти всеки ден двамата оставаха заедно зад бара в продължение на час и половина.

— Кой поръча това? — Моузес беше привърженик на чистите питиета. Харди изстискваше лимон в чаша „Манхатън“. — Който пие такива гадости заслужава да умре.

Харди погледна надолу към чашата, сякаш я виждаше за първи път. Изруга и изля съдържанието й в мивката. Чукна с пръст слепоочието си, взе нова чаша и се протегна към бутилката със сладкия вермут.

— Добре че ме видя.

— На „Манхатън“ се слага черешка — каза Моузес. — Искаш ли да ти дам книгата с рецептите?

Харди занесе питието на масата и се върна пред бара, където Моузес разговаряше със сестра си, Франи.

— Като термос е — отбеляза Харди.

Франи отпи глътка сода. Изглеждаше фантастично — блестяща червеникава коса, зелени очи, почти усмихнати. Отново.

— Като термос ли?

— Нали знаеш… термосът запазва топлите неща топли, а студените студени?

— Е?

— Ами… — замълча за миг. — Термосът винаги помни какво трябва да направи.

Франи се засмя. Беше невъзможно привлекателна — секси. Невъзможно, защото беше малката сестра на Моузес, бременна в петия месец. Невъзможно, защото Харди я познаваше още откакто беше ученичка в гимназията. Невъзможно, защото беше дошла толкова далеч — Харди не я бе виждал от втората седмица след смъртта на Еди. Еди, мъжът й.

Погледът му се премести от нея към Моузес, който се облегна на стола си.

— Когато видя някой да слага лимон в „Манхатън“, все едно че ми бърка в стомаха.

— Е, тази вечер съм малко разсеян, това е всичко.

— Може би е заради пистолета.

Моузес не обичаше заредените оръжия, но Харди беше дошъл направо от града и нямаше намерение да остави колта навън, в открития „Самурай“.

— Какъв пистолет? — попита Франи.

— Никакъв — каза Харди.

Моузес обаче обясни. Донякъде.

— Тази сутрин? — възкликна Франи и изведнъж на лицето й се изписа тревога.

— Не е кой знае какво — отвърна Харди.

— Някакъв тип се опитва да те убие и това не е кой знае какво?

— Опита се да сложи лимон в „Манхатън“.

— Добре де, това наистина ми се заби в главата… — Погледна Франи, после Моузес. — Освен това не е сигурно, че се опитва да ме убие.

— Въпреки това обаче се разхождаш с оръжие?

Харди се наведе над бара. Усети уханието на жасмин.

— Франи, взех пистолета с мен тази сутрин. Още не съм се прибирал у дома. Толкова по въпроса.

— И нямаш намерение да се прибираш, нали?

Харди се изправи.

— Премислил съм… това, че живея там и всичко останало.

— Ами ако наистина се опита да ти види сметката? Ако отиде в къщата ти?

— Да си призная, повече се безпокоя какво би станало, ако се наложи или ако се изкуша да му видя сметката аз, в случай че го видя. Приятелят ми Ейб Глицки ми каза, че тогава ще си имам сериозни проблеми.

— Мисля, че не бива да се прибираш у дома. Опасно е.

Харди потупа Франи по ръката.

— Добре — съгласи се той и сложи край на разговора.

Моузес стана и отиде да напълни една халба наливна бира.

— Имаш ли нещо против да се погрижиш за бара?

— Разговарям със сестра ти.

— Тя е с мен тази вечер. Не съм на смяна, но въпреки това трябва да наливам бира. Нещо не е наред тук.

Изненадващо, Франи сложи ръка върху дланта на Харди и я стисна.

— Говоря сериозно.

Размениха погледи. Харди си казваше, че няма защо да се безпокои чак толкова. Естествено, мислеше за станалото, но страхът, който бе изпитал в напоената с кръв спалня на Ръсти, вече бе преминал.

Франи, която чуваше всичко това за първи път, събуждаше част от този страх отново. И наистина беше сложил лимонов сок във вермута. Направи опит да се успокои с мисълта, че жените са такива, особено Франи, чийто съпруг наскоро бе починал. Нервни. Изведнъж обаче престана да е убеден, че само това е причината.

— Две „Маргарити“ без сол — извика Моузес и Харди се зае да ги приготвя. Моузес се приближи до него и добави: — И без захар, ако е възможно.

 

 

Харди не беше в състояние да се овладее и продължаваше да обърква коктейлите. Джин и кола. Ром с джинджифил. Потръпваше само при мисълта.

Минаваше полунощ — бе затворил бара рано. Нямаше смисъл да продължава изтезанието. Клиентите щяха да го преживеят. В края на краищата заведението беше създадено през 1893 година и нямаше да фалира заради едно затваряне малко по-рано. Моузес сигурно щеше да му опява, но щеше да му обясни по-късно.

Просто не беше в състояние да се съсредоточи при мисълта, че всеки момент можеше да дойде онзи тип и да го застреля, докато се протяга към някоя бутилка на рафта, докато бърше бара с парцала или прави коктейли.

След разговора с Тони Фийни Харди поне бе успял да си вземе револвера, който сега бе мушнат в колана му отзад. Броеше парите за шести път тази вечер. Безполезно. Имаше 597 долара в брой, а касовият апарат сочеше, че са 613. Сметката не излизаше.

Отиде до буркана с бакшишите, взе от него разликата и се приближи до мишената за дартс с последна халба бира в ръка. Опитваше се да реши какво да прави.

Беше се обадил на Глицки и бе разбрал, че не е разговарял с Луис Бейкър, че бившият затворник все още се разхожда по улиците.

Глицки бе започнал да му обяснява нещо за някакви други заподозрени, но Харди имаше работа на бара и не му се слушаха дивотии за стандартни полицейски процедури. По дяволите заподозрените. Луис Бейкър се бе заканил да го убие, а се разхождаше на свобода. Благодарение на Ейб.

Беше сигурен в едно — нямаше да се прибере у дома. Ръсти Ингреъм се бе прибрал.

Винаги носеше стреличките за дартс в износена кожена торбичка, най-често във вътрешния джоб на връхната си дреха. Извади ги и завинти пластмасовите стабилизатори за двайсетграмовите стоманени върхове.

Над бара светеше само една лампа, беше оставил и две други, край мишената. Бе намалил светлината им максимално. Вдигна поглед към часовника на стената срещу бара, който бе спрял при голямото земетресение през 1906 година и нямаше изгледи да затиктака отново. Приготви се да поиграе малко, но преди това отиде до вратата и се увери, че е заключена.

После реши да провери тоалетните. Имаха прозорчета с решетки към задния двор, но все пак… Увери се, че всичко е наред.

Застана на линията и хвърли първата стреличка. Не улучи даже мишената. Харди се вторачи в нея, забита в стената отстрани, като че ли беше някакво видение. Струваше му се невъзможно да не улучи мишената. Това не се случваше дори и когато загряваше.

Е, поне съм сам, така че никой не видя. Извади стреличката от стената, после измъкна колта от колана си и го остави на масата до бирата.

Даде си сметка, че проблемът не е само с прибирането му. Тук, в бара, също беше опасно. Бейкър лесно би могъл да разбере къде работи, а Харди нямаше намерение да обслужва клиентите си със зареден полицейски револвер, мушнат в колана. Или дори на рафта под барплота.

Започна да хвърля пак, но много внимателно, без да се цели. Всички стрелички попаднаха в двайсетте.

Първата му мисъл беше да отиде в къщата на Джейн, но не само че нямаше ключ — когато беше прокурор, живееше там.

Моузес? Всички знаеха, че с Моузес са приятели, знаеха и къде живее.

Ейб? Да върви по дяволите.

Пико и Анджела Моралес? Имаха много деца и твърде малко жилище.

Хотел? Откакто туризмът се бе превърнал в основна индустрия на Сан Франциско, човек не можеше да вземе стая за по-малко от 150 долара, а Харди, колкото и да беше добре, не би могъл да си позволи такава сума. Кой би могъл да каже колко време ще се наложи да се крие?

Е, нямаше да е дълго. Ако Глицки не направеше нещо, щеше да направи той. Би могъл да склещи Бейкър, да го накара да говори. После какво? Да го застреля? Мисълта го стресна, но пък в това имаше някакъв разум.

Изпи бирата и извади стреличките от мишената. Взе револвера, занесе празната чаша на мивката и угаси лампите. Излезе навън, заключи и застана в тъмнината пред вратата с ръка върху колта. Ослуша се, огледа сенките.

Имаше високи разкъсани облаци и не беше много студено. Движението по „Линкълн“ бе слабо. Харди излезе на тротоара, тръгна надясно и забърза към ъгъла на Десета улица, където бе паркирал.

В притеснението си бе забравил покрива на „Самурая“ свален и когато седна на влажната седалка зад волана, забеляза, че някой е отворил жабката. Съдържанието й, предимно документи, беше пръснато по пода и на съседната седалка.

Огледа се пак, но не долови никакво движение. Отвъд ниските сгради зад гърба му се виждаше върхът на Сутро Тауър — небостъргачът се издигаше край непълната луна като скелет, протегнал нокти към облаците.

Включи на скорост, излезе на „Линкълн“ и подкара към Сутро. Не беше скелет. Беше конструкция от железа и болтове — идол на великия бог на телевизията. Може би ако го погледнеше отблизо щеше да се почувства по-добре? Нямаше смисъл да се поддава на въображението си, да се оставя собственият му ум да му погажда номера.

Но Ръсти Ингреъм бе изчезнал, беше мъртъв. Това не бе плод на въображението. Бил си е у дома, дори беше предупреден какво може да очаква, но Луис Бейкър пак бе намерил начин да се добере до него.

Харди беше сигурен, че ще намери начин да се добере и до него.

Продължи да шофира, без да знае накъде.